Стефани Майър
Зазоряване (40)

Тридесет и седма глава
Хитрини

Аро не се върна при разтревожената охрана, която го чакаше в северната част на поляната, а им махна да се приближат.

Едуард веднага започна да отстъпва, хванал двама ни с Емет за ръцете. Закрачихме бързо заднишком, без да откъсваме очи от приближаващата се заплаха. Джейкъб се оттегли най-бавно, а козината по раменете му щръкна право нагоре, зъбите му се оголиха срещу Аро. Ренесме хвана края на опашката му като повод и го принуди да върви редом с нас. Стигнахме до семейството си в момента, в който тъмните наметала отново заобиколиха Аро.

Сега между тях и нас имаше само петдесетина метра разстояние, което всеки би могъл да преодолее за части от секундата.

Кай незабавно започна да спори с Аро.

— Как можеш да толерираш подобен позор? Защо позволяваш да стоим безучастно в лицето на това скандално престъпление, прикрито с такава нелепа измама? — ръцете му се бяха сковали от двете му страни, а пръстите — свити като нокти на звяр. Зачудих се защо не докосва Аро, за да сподели мнението си. Да не би да ставахме свидетели на разделение сред редиците им? Можехме ли да се надяваме на подобен късмет?

— Защото е вярно — спокойно отвърна Аро. — Всяка дума. Виж колко свидетели са готови да заявят, че са видели как това чудно дете расте и узрява през малкото време, в което я познават. Че са усетили топлината на кръвта, която пулсира във вените й — Аро направи жест, който обгърна Амун от едната страна до Шивон от другата.

Кай реагира твърде особено на успокоителните думи на Аро, леко се стресна при думата „свидетели“. Яростта сякаш се отцеди от чертите му, заменена от студена пресметливост. Погледна свидетелите на Волтури с изражение, което ми се стори малко… неспокойно.

Аз също погледнах разгневената тълпа и веднага забелязах, че това описание вече не й подхожда. Лудостта й се бе сменила с объркване. Долавяха се приглушени разговори, всички се опитваха да разберат какво всъщност се случва.

Кай се намръщи и потъна в мисли. Замисленото му изражение подклаждаше пламъците на тлеещата ми ярост и същевременно ме тревожеше. Ами ако охраната реагираше на някакъв невидим сигнал, както бяха направили при престрояването си? Огледах старателно щита си, стори ми се непроницаем както преди. Разпънах го като нисък, широк купол над всички ни.

Долавях ярките снопчета светлина на мястото на всеки от семейството и приятелите ми — всеки със специфичен аромат, който с течение на времето щях да се науча да разпознавам. Познавах единствено този на Едуард — най-наситения. Но пространството около ярките петна ме смущаваше. Щитът не представляваше физическа бариера и ако някой от надарените Волтури минеше под него, щеше да защитава само мен. Челото ми се набръчка от усилие, но внимателно придърпах еластичната защита по-близо. Карлайл беше най-отпред; засмуках щита обратно, сантиметър по сантиметър, опитвайки се да обгърна тялото му възможно най-плътно.

Щитът явно ми се подчиняваше. Прилепна към силуета му и когато Карлайл се премести, за да застане по-близо до Таня, еластичната материя се разтегна с него, привлечена от светлината му.

Като хипнотизирана, издърпах още нишки от материята и обгърнах всеки проблясващ силует на приятели и съмишленици. Щитът охотно прилепваше и се движеше заедно с тях.

Беше минала само секунда, Кай още размишляваше.

— Върколаците — накрая промълви той.

Обзета от паника, осъзнах, че повечето върколаци не бяха защитени. Тъкмо се канех да протегна щита към тях, когато разбрах, че продължавах да усещам искрите им. С любопитство притеглих щита обратно към мен, докато Амун и Кеби, които стояха най-далече, не останаха отвън с вълците. Щом минаха от другата страна, светлината им изчезна. Вече не съществуваха за новото ми сетиво. Но продължавах да виждам вълците като ярки пламъци — или по-скоро половината от тях. Хъмм… отново протегнах щита напред и в момента, в който Сам попадна под него, всички върколаци отново ярко засияха.

Явно умовете им бяха по-сложно свързани, отколкото смятах. Щом Алфата се озовеше под щита ми, съзнанието на останалите също се оказваше защитено.

— А, братко… — отвърна Аро на Кай с измъчено изражение.

— И този съюз ли ще защитиш, Аро? — настоя Кай. — Децата на Луната са наши отявлени врагове откакто свят светува. В Европа и Азия почти сме ги изтребили. А Карлайл одобрява близкото приятелство с тази огромна напаст — несъмнено, за да се опита да ни свали от власт. За да опази извратения си начин на живот.

Едуард високо се прокашля и Кай го изгледа свирепо. Аро закри лицето с тънката си, крехка ръка, сякаш се срамуваше от другия древен вампир.

— Кай, сега е пладне — изтъкна Едуард, после посочи Джейкъб. — Това очевидно не са Деца на Луната и нямат връзка с враговете ви от другия край на света.

— Тук отглеждате мутанти — изплю Кай.

Едуард стисна челюст, после я отпусна и отговори с равен глас.

— Та те дори не са върколаци. Аро може да ти разкаже всичко, ако не ми вярваш.

— Не са върколаци ли?

Стрелнах озадачен поглед към Джейкъб. Той повдигна огромните си рамене и ги отпусна. Явно не знаеше за какво говори Едуард.

— Скъпи Кай, ако беше споделил мислите си, щях да те предупредя да не повдигаш този въпрос — измърмори Аро. — Макар тези същества да се смятат за върколаци, всъщност не са. По-точното им название би било зооморфни. Изборът на вълчата форма е чиста случайност. Можело да е мечка или сова, или пантера. Наистина нямат нищо общо с Децата на Луната. Наследили са дарбата от бащите си, генетична е. Не продължават вида си като заразяват други, както правят истинските върколаци.

В гневния поглед на Кай се долавяше раздразнение и още нещо — вероятно обвинение в предателство.

— Знаят тайната ни — равно каза той.

Едуард се канеше да отвърне на обвинението, но Аро го изпревари.

— Те са същества от нашия свръхестествен свят, братко. И вероятно изпитват далеч по-голяма нужда да се крият, отколкото самите ние, така че едва ли биха ни разобличили. Внимавай, Кай. Недообмислените изявления няма да ни отведат никъде.

Кай си пое дълбоко дъх и кимна. Двамата си размениха дълъг, многозначителен поглед.

Като че ли разбрах инструкциите зад внимателно подбраните думи на Аро. Фалшивите обвинения не помагаха за убеждаването на свидетелите на която и да било от страните. Аро предупреждаваше Кай да премине към следващата им стратегия. Зачудих се дали причината зад очевидното напрежение между двамата древни вампира — нежеланието на Кай да сподели мислите си чрез докосване — се дължеше на факта, че Кай не се интересува от театъра колкото Аро. И на факта, че предстоящото клане бе далеч по-важно за него от ненакърнената репутация?

— Искам да говоря с информатора — изненадващо обяви Кай и обърна сърдития си взор към Ирина.

Тя не следеше разговора между Кай и Аро. Лицето й беше изкривено от болка и очите й не се откъсваха от сестрите й, изправили се срещу смъртта. По изражението й ясно си личеше, че вече е осъзнала неистинността на собствените си обвинения.

— Ирина — излая Кай, раздразнен, че се налага да я вика.

Тя вдигна поглед стреснато и страхът мигом я завладя.

Кай щракна с пръсти.

Тя колебливо се отдели от края на формацията и отново застана пред него.

— Оказва се, че твърденията ти са били грешни — започна Кай.

Таня и Кейт тревожно се приведоха напред.

— Съжалявам — прошепна Ирина. — Трябваше първо да се уверя какво точно съм видяла. Но нямах представа… — тя направи безпомощен жест към нас.

— Скъпи Кай, нима очакваш, че би могло да й хрумне нещо толкова странно и невъзможно? — попита Аро. — Всеки от нас би стигнал до същото заключение.

Кай щракна пръсти към Аро, за да го накара да замълчи.

— Всички знаем, че си допуснала грешка — грубо каза той. — Имах предвид мотивите ти.

Ирина нервно зачака да продължи, след това попита:

— Мотивите ми?

— Да, мотивите да дойдеш да ги шпионираш.

Ирина потръпна при думата „шпионираш“.

— Семейство Кълън са те наранили, нали така?

Тя обърна отчаяния си поглед към Карлайл.

— Така е — призна.

— Защото… — подкани я Кай.

— Защото върколаците убиха приятеля ми — прошепна тя. — А Кълън не ми позволиха да отмъстя за него.

— Зооморфните — поправи я тихо Аро.

— Значи семейство Кълън се съюзиха със зооморфните срещу собствения ни вид — дори срещу приятел на приятеля — обобщи Кай.

Дочух как Едуард издаде отвратен звук под носа си. Кай отмяташе точките от списъка с обвинения една по една, търсеше онова, което щеше да свърши работа.

Раменете на Ирина се стегнаха.

— Така ми се стори.

Кай отново изчака и след това я подсети.

— Ако искаш да направиш официално оплакване срещу зооморфните и семейство Кълън, които са ги подкрепили, сега е подходящият момент — на лицето му се появи жестока усмивка и той зачака Ирина да му предостави следващото извинение.

Може би Кай не разбираше отношенията в истинските семейства — отношения, основаващи се на любов, а не на жажда за власт. Може би надценяваше силата на отмъщението.

Ирина вирна брадичка и изправи рамене.

— Не. Нямам оплакване срещу върколаците или семейство Кълън. Вие дойдохте тук днес, за да унищожите безсмъртното дете. Но то не съществува. Грешката е моя и аз поемам пълна отговорност за нея. Но Кълън са невинни и вече няма причина да сте тук. Съжалявам — обърна се тя към нас и след това се обърна към свидетелите на Волтури. — Няма престъпление. Няма причина да продължавате да стоите тук.

Докато тя говореше, Кай вдигна ръка. В дланта му проблесна странен метален предмет със сложни инкрустации.

Това беше сигнал. И реакцията бе толкова мигновена, че до един зяпнахме невярващо. Всичко свърши, преди да успеем да реагираме.

Трима воини на Волтури скочиха напред и закриха Ирина със сивите си наметала. В същия момент над поляната се разнесе ужасяващо метално стържене. Кай се плъзна към центъра на сивата бъркотия и ужасяващият писък избухна във фойерверк от искри и огнени езици. Воините отскочиха от внезапния пожар и незабавно заеха местата си сред съвършено правите редици на охраната.

Кай остана сам до горящите останки на Ирина, а металният предмет в ръката му продължаваше да разпръсква пламъци.

С тихо изщракване огънят в ръката му секна. От тълпата свидетели зад Волтури се откъсна стон.

А ние бяхме прекалено шокирани, за да издадем и звук. Едно беше да знаем, че смъртта приближава с жестока, неумолима сила, съвсем друго — да я видим с очите си.

Кай студено се усмихна:

— Сега вече пое пълна отговорност за действията си.

Погледът му се стрелна към предните ни редици и се спря за кратко върху замръзналите силуети на Таня и Кейт.

В този миг осъзнах, че Кай изобщо не подценява връзките в истинското семейство. Именно това бе истинската му маневра. Не бе очаквал Ирина да подаде оплакване, очаквал бе откритото й неподчинение. Извинението, за да я унищожи, да възпламени насилието, което изпълваше въздуха като плътна, леснозапалима мъгла. Той бе драснал клечката.

Несигурното примирие вече се клатеше по-силно от слон върху опънато въже. Започнеше ли битката, нямаше да може да се спре. Щеше да ескалира, докато една от страните не бъде напълно изтребена. Нашата страна. Кай много добре го знаеше.

Както и Едуард.

— Спрете ги! — извика той и скочи да хване ръката на Таня, която се хвърли към усмихващия се Кай с обезумял рев. Тя не успя да се отскубне от хватката му и Карлайл побърза да я прихване здраво през кръста.

— Вече е късно да й помогнем — заувещава я припряно той, докато тя се извиваше в ръцете му. — Не му давай точно онова, което иска!

Кейт бе по-трудна за удържане. Втурна се с писък в нападение, което щеше да приключи със смъртта на всички ни. Розали беше най-близо до нея, но преди да успее да я притисне в хватката си, Кейт я разтърси с толкова силен ток, че Роуз се сви на земята. Емет я сграбчи за ръката и я повали, след това се олюля назад с подкосени колене. Кейт се изправи на крака и по всичко личеше, че никой няма да успее да я спре.

Гарет се метна върху нея и отново я събори на земята. Обви ръце около нейните и сключи пръсти пред тялото й. Видях как се разтресе, когато го удари с ток. Очите му се завъртяха в орбитите, но той не я пусна.

— Зафрина — извика Едуард.

Очите на Кейт помътняха и писъците й се превърнаха в стонове. Таня спря да се бори.

— Върни ми зрението — изсъска тя.

Отчаяно, но с цялата нежност, на която бях способна, аз отново дръпнах щита плътно около приятелите ми, обелих го внимателно от Кейт, като същевременно се постарах да запазя целостта му върху Гарет, така че да образува тънка ципа между двамата.

В този миг Гарет се съвзе и притисна Кейт в снега.

— Ако те пусна, ще ме удариш ли пак с ток, Кейти? — прошепна той.

Тя изръмжа в отговор, мятайки се слепешката.

— Таня, Кейт, чуйте ме — започна Карлайл с тих, но настойчив шепот. — Отмъщението няма да й помогне. Ирина не би искала да жертвате живота си по такъв начин. Само помислете какво правите. Ако ги нападнете, всички ще умрем.

Раменете на Таня се прегърбиха от мъка и тя се облегна на Карлайл за опора. Кейт най-после се усмири. Карлайл и Гарет продължиха да ги успокояват с думи, които бяха прекалено настоятелни, за да носят утеха.

А аз насочих вниманието си към тежките погледи, които наблюдаваха момента на хаос помежду ни. С ъгълчето на окото си забелязах, че Едуард и всички останали, освен Карлайл и Гарет, отново са нащрек.

Най-тежък беше погледът на Кай, която невярващо гледаше Кейт и Гарет в снега. Аро също ги гледаше, а на лицето му беше изписано недоверие. Знаеше какви са уменията на Кейт. Беше усетил силата й чрез спомените на Едуард.

Дали разбираше какво се случва, съзнаваше ли, че щитът ми бе достигнал сила и устойчивост, които далеч надминаваха онова, на което Едуард смяташе, че съм способна? Или мислеше, че Гарет си е изработил собствен имунитет?

Охраната на Волтури вече не стоеше в дисциплинирана готовност — всички се бяха привели напред, за да скочат в момента, в който нападнем.

Зад тях четирийсет и тримата свидетели наблюдаваха с много по-различни изражения от онези, с които бяха пристигнали. Объркването бе заменено от подозрение. Мигновеното унищожение на Ирина ги бе разтърсило. Какво бе престъплението й?

При липсата на незабавно нападение от наша страна, с което Кай се надяваше да ги разсее от прибързания си ход, свидетелите се питаха какво всъщност става. Аро хвърли бърз поглед назад, а изражението му издаде раздразнение. Нуждата му от публика се бе обърнала срещу него.

Чух как Стефан и Владимир злорадо коментират неловкото му положение.

Аро явно държеше да запази бялата си шапка, както се бяха изразили румънците. Но не вярвах да ни оставят на мира само за да спасят репутацията си. След като приключеха с нас, нямаше да се поколебаят да изтребят и свидетелите си. Изпитах странна, неочаквана жал към непознатите, които Волтури бяха довели да гледат как умираме. Деметри щеше да ги проследи един по един, докато не унищожат и тях.

И заради Джейкъб и Ренесме, заради Алис и Джаспър, заради Алистър и заради тези непознати, които не знаеха какво ще им струва днешният ден, Деметри трябваше да умре.

Аро леко докосна рамото на Кай.

— Наказахме Ирина заради фалшивите й показания срещу това дете — значи това щеше да бъде оправданието им. Той продължи. — Дали да не се върнем към належащия въпрос?

Кай се вдърви и изражението му стана непроницаемо. Втренчи се пред себе си с невиждащ поглед. Лицето му странно ми напомни на човек, който току-що е разбрал, че са го понижили.

Аро се понесе напред, Рената, Феликс и Деметри автоматично тръгнаха с него.

— Само за да сме сигурни — каза той, — бих искал да говоря с някои от свидетелите ви. Съвсем процедурно, нали знаете — той махна небрежно с ръка.

Две неща се случиха едновременно. Кай погледна Аро и върху устните му се изписа предишната жестока усмивка. А Едуард стисна юмруци с такава сила, че кокалчетата на пръстите му щяха да пробият твърдата му като диамант кожа.

Отчаяно исках да го попитам какво става, но Аро бе толкова близо, че можеше да чуе и най-лекия дъх. Видях как Карлайл тревожно поглежда Едуард и как чертите му се сковават.

Докато Кай се суетеше с безсмислени обвинения и безразсъдни опити да възпламени битка, Аро явно бе измислил по-ефективна стратегия.

Аро се понесе като призрак по снега към западния край на редиците ни и спря на пет метра от Амун и Кеби. Вълците до тях се наежиха, но не помръднаха.

— О, Амун, мой южни съседе! — топло го поздрави Аро. — Толкова отдавна не си ме посещавал.

Амун беше застинал от страх, а Кеби бе като статуя до него.

— Времето означава малко, не забелязвам как минава — каза Амун, без да мърда устни.

— Колко вярно — съгласи се Аро. — Но може би си имал друга причина да стоиш настрана?

Амун не отговори.

— Организирането на новодошли в семейство е изключително времеемка задача. Чудесно го зная! Благодарен съм, че други се грижат за тези досадни задължения. Радвам се, че новите ти попълнения са намерили своето място. Щеше да ми е много приятно да ме запознаеш с тях. Убеден съм, че си възнамерявал съвсем скоро да ме посетиш.

— Разбира се — каза Амун с толкова безизразен глас, че беше невъзможно да се разбере дали в съгласието му се крие страх или сарказъм.

— Е, сега всички сме заедно! Не е ли прекрасно?

Амун кимна с празен поглед.

— Но причината за присъствието ти тук не е толкова приятна за съжаление. Карлайл те е повикал за свидетел, нали?

— Да.

— И на какво стана свидетел?

Амун заговори със същия студен, безизразен глас.

— Наблюдавах въпросното дете. Почти незабавно стана ясно, че не е безсмъртно…

— Може би трябва да определим терминологията — прекъсна го Аро, — тъй като сега явно има нови класификации. Като казваш безсмъртно дете, имаш предвид човешко дете, което е било ухапано и превърнато във вампир.

— Да, това имам предвид.

— Какво друго забеляза в това дете?

— Същите неща, които несъмнено си видял в съзнанието на Едуард. Че детето е биологично негово. Че расте. Че се учи.

— Да, да — каза Аро, а в дружелюбния му глас се долови нетърпение. — Но какво по-точно видя през седмиците, докато беше тук?

Амун сбърчи чело.

— Че тя расте… доста бързо.

Аро се усмихна.

— И смяташ ли, че трябва да й се позволи да живее?

От устните ми се изплъзна съскане. Не само от моите. Половината вампири в редиците ни подеха протеста ми. Звукът беше като тихо, яростно свистене, което висна във въздуха. Неколцина от свидетелите на Волтури в другия край на поляната също изсъскаха. Едуард направи крачка назад и ме хвана за китката.

Аро не се обърна при звука, но Амун притеснено се огледа.

— Не съм дошъл, за да раздавам присъди — измъкна се той.

Аро леко се засмя.

— Питам те за мнението ти.

Амун вдигна брадичка.

— Не виждам никаква опасност в това дете. Тя се учи дори по-бързо, отколкото расте.

Аро кимна замислено. След малко се обърна.

— Аро? — извика Амун.

Аро се извъртя.

— Да, приятелю?

— Дадох показанията си. Нямам повече работа тук. Партньорката ми и аз бихме искали да си тръгнем.

Аро топло се усмихна.

— Разбира се. Радвам се, че успяхме да си поговорим. Сигурен съм, че скоро пак ще се видим.

Амун стисна зъби и наклони глава, разбрал едва прикритата заплаха. Докосна ръката на Кеби и двамата бързо затичаха към южния край на поляната и изчезнаха сред дърветата. Знаех, че ще продължат да тичат дълго.

Аро се плъзна обратно по дължината на редицата ни, а стражите му го следваха неспокойно. Спря пред пищната фигура на Шивон.

— Здравей, скъпа Шивон. Прекрасна както винаги.

Шивон наклони глава и зачака.

— Ами ти? — попита той. — Би ли отговорила на същите въпроси, които зададох на Амун?

— Бих — каза Шивон. — Но бих добавила още нещо. Ренесме разбира ограниченията. Не е опасна за хората, слива се с тях по-добре от нас. Не представлява заплаха за сигурността ни.

— Не можеш ли да се сетиш за нито една заплаха? — сериозно попита Аро.

Едуард изръмжа, в гърлото му заклокочи дълбок, раздиращ звук.

Замъглените червени очи на Кай светнаха.

Рената се протегна да защити господаря си.

А Гарет пусна Кейт и направи крачка напред, без да й обръща внимание, когато на свой ред се опита да го спре.

Шивон бавно отговори.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

Аро пристъпи назад, уж небрежно, но по посока на охраната. Рената, Феликс и Деметри бяха по-близо до него от собствената му сянка.

— Няма нарушен закон — каза той с помирителен глас, но всички съзнавахме, че ще има уговорки. Борех се с яростта, която напираше да пробие през гърлото ми и да изрази негодуванието ми с ръмжене. Запратих гнева в щита, направих го по-плътен, покрих хубаво всички.

— Няма нарушен закон — повтори Аро. — Но това означава ли, че няма и опасност? Не — той леко поклати глава. — Това е отделен въпрос.

Единствената реакция беше опъването на вече обтегнатите нерви, а Маги, която стоеше в края на групичката борци, гневно поклати глава.

Аро замислено закрачи, сякаш се носеше над земята, без да я докосва с крака. Забелязах, че всяка крачка го приближава до закрилата на охраната.

— Тя е уникална… неподправено, невероятно уникална. Би било безкрайно жалко да унищожим нещо толкова прекрасно. Особено когато можем да научим толкова много… — той въздъхна, сякаш не искаше да продължи. — Но опасност все пак съществува, опасност, която не може да се пренебрегне.

Никой не отговори на твърдението му. Настъпи мъртвешка тишина, в която той продължи монолога, сякаш говореше сам на себе си.

— Не е ли ирония, че с прогреса на хората, с нарастването на вярата им в науката, която контролира света им, ставаме все по-неоткриваеми. И въпреки това, макар да ставаме все по-свободни поради липсата на вяра в свръхестественото, те стават толкова силни в технологично отношение, че биха могли, ако пожелаят, да ни застрашат и дори да унищожат някои от нас.

— Стотици хиляди години нашата тайнственост е била по-скоро въпрос на удобство, на спокойствие, отколкото на сигурност. Но последният неумолим, яростен век произведе оръжия с такава мощ, че застрашават дори безсмъртните. Сега статутът ни на митични същества действително ни пази от слабите човеци, които ловуваме.

— Това невероятно дете — той вдигна ръка с дланта надолу, сякаш за да докосне Ренесме, макар да бе на четирийсет метра от нея, почти в редиците на Волтури, — ако можехме да знаем потенциала й, да знаем с абсолютна сигурност, че завинаги ще остане забулена в мрака, който ни закриля. Но ние не знаем в какво ще се превърне! Собствените й родители са обзети от страхове за бъдещето й. Ние не можем да знаем каква ще стане — той замълча, погледна първо към нашите свидетели, след това, многозначително, към своите. Звучеше сякаш се разкъсва от собствените си думи.

Все още обърнат към свидетелите си, той отново заговори.

— Само познатото е безопасно. Само познатото е приемливо. Непознатото е… уязвимост.

Жестоката усмивка на Кай стана още по-широка.

— Това са само предположения, Аро — каза мрачно Карлайл.

— Спокойно, приятелю — усмихна се Аро, изражението и гласът му благи както винаги. — Да не избързваме. Нека разгледаме ситуацията от всички страни.

— Мога ли да предложа една страна за разглеждане? — помоли Гарет с равен глас и направи крачка напред.

— Номаде — каза Аро и кимна в съгласие.

Гарет вдигна брадичка. Очите му се спряха върху скупчилата се в края на поляната тълпа и той заговори директно на свидетелите на Волтури.

— Дойдох тук по молба на Карлайл, за да свидетелствам, както и останалите — каза той. — Това вече не е необходимо, що се отнася до детето. Всички виждаме каква е тя. Останах, за да видя нещо друго. Вас — той посочи с пръст застаналите нащрек вампири. — Познавам двама от вас, Макена и Чарлз, и виждам, че мнозина от останалите също са скитници като мен. Не отговарят пред никого. Внимателно премислете думите ми. Тези древни вампири не са дошли тук, за да въдворят справедливост, както са ви казали. Подозирахме го, а сега ни го доказват. Дошли са, вярно — подведени, но уж с оправдание за действията си. А сега сте свидетели как търсят скалъпени извинения, за да осъществят истинската си мисия. Свидетели сте как търсят оправдание за действителната си цел — да унищожат това семейство — той посочи към Карлайл и Таня.

— Волтури дойдоха, за да изличат нещо, което считат за конкуренция. Вероятно и вие като мен гледате златистите очи на този клан и се чудите. Трудно е да ги разберем наистина. Но древните вампири ги гледат и виждат нещо друго, освен странния им избор. Виждат власт.

— Аз съм свидетел на силните връзки в това семейство — казвам семейство, а не сборище от вампири. Тези странни златооки вампири отричат самата си същност. Но дали в замяна не са открили нещо, което е много по-стойностно от голото утоляване на страстта? По време на престоя си тук направих кратко проучване и ми се струва, че същността на тези семейни връзки, това, което ги прави възможни, е миролюбивият характер на живота им, основан на самоограничения. Тук не съществува агресията на големите южни кланове, които толкова бързо се разраснаха, а после изчезнаха сред дивите си вражди. Няма и мисъл за надмощие. И Аро го знае по-добре от мен.

Наблюдавах лицето на Аро, докато Гарет го осъждаше, и напрегнато чаках реакцията му. Но изражението на Аро остана любезно, сякаш изчакваше разсърдено дете да осъзнае, че никой не обръща внимание на истерията му.

— Когато ни обясни какво предстои, Карлайл увери всички ни, че не ни е повикал да се бием. Тези свидетели — Гарет посочи Шивон и Лиам — се съгласиха да дадат показания, да забавят нападението на Волтури с присъствието си, за да може Карлайл да представи ситуацията от своята гледна точка.

— Но някои от нас се чудеха — той стрелна поглед към Елеазар — дали фактът, че истината е на страната на Карлайл, ще се окаже достатъчен, за да спре тази така наречена справедливост. Дали Волтури са тук, за да защитават нашата сигурност и тайна, или за да защитят собствената си власт? Дали са дошли да унищожат едно незаконно творение, или един начин на живот? Ще останат ли доволни, ако заплахата се окаже недоразумение? Или упорито ще преследват целта си, макар да не разполагат с извинението за справедливост?

— Разполагаме с отговор на тези въпроси. Чухме го в лъжливите думи на Аро — сред нас има вампир с дарбата да разпознава лъжата, а сега го виждаме и в нетърпеливата усмивка на Кай. Охраната им е просто едно безмозъчно оръдие, играчка в похода за надмощие на господарите.

— Затова сега възникват още въпроси, въпроси, на които вие трябва да отговорите. Кой ви управлява, номади? Съобразявате ли се с волята на друг, освен вашата собствена? Свободни ли сте да избирате сами пътя си, или Волтури решават как да живеете?

— Дойдох, за да свидетелствам. Останах, за да се бия. Волтури не се интересуват от смъртта на детето. Те искат смъртта на свободната ни воля.

Той се обърна към древните вампири.

— Затова ви казвам, стига! Да не слушаме повече лъжи. Заявете честно намеренията си, както ние — нашите. Ще защитаваме свободата си. А вие или ще я атакувате, или не. Решете сега и позволете на тези свидетели да видят кой е истинският проблем.

Той отново погледна свидетелите на Волтури и обходи с очи всяко лице. Израженията им ясно показваха въздействието от думите му.

— Помислете дали да не се присъедините към нас. Ако мислите, че Волтури ще ви оставят живи, да разказвате за тази случка, грешите. Възможно е всички да бъдем унищожени — той сви рамене, — но е възможно и да оцелеем. Възможно е да сме по-равнопоставени, отколкото смятат. Може би Волтури най-после са се изправили пред равностоен противник. Но едно ви обещавам — ако ние паднем, ще паднете и вие.

Той приключи разпалената си реч и се върна при Кейт, а след това се приведе в готовност за нападението. Аро се усмихна.

— Много хубава реч, мой приятелю — революционер.

Гарет не промени позата си.

— Революционер ли? — изръмжа той. — И срещу кого въставам, ако мога да попитам? Нима си мой крал? Искаш да те наричам господарю като подмазвачите от свитата ти?

— Спокойно, Гарет — каза Аро търпеливо. — Имах предвид времената, в които си се родил. Все още си патриот, както виждам.

Гарет свирепо го изгледа.

— Нека попитаме свидетелите си — предложи Аро. — Да чуем мнението им, преди да вземем решение. Кажете ни, приятели — и той небрежно се обърна с гръб към нас и се приближи с няколко метра към тълпата нервни наблюдатели, скупчили се още по-близо до гората, — какво мислите за всичко това? Уверявам ви, че детето не е това, от което се страхувахме. Да поемем ли риска и да го оставим да живее? Да изложим ли целия си свят на опасност, за да запазим това семейство? Или ревностният Гарет има право? Ще се присъедините ли към тях в битка срещу внезапния ни поход за господство?

Свидетелите отвърнаха на погледа му с предпазливи изражения. Една дребна чернокоса вампирка стрелна с очи тъмнорусия мъж до себе си.

— Това ли са единствените ни възможности — внезапно попита тя, извърнала поглед към Аро. — Да се съгласим с вас, или да се бием срещу вас?

— Разбира се, че не, очарователна Макена — отвърна Аро, преструвайки се на ужасен, че някой е могъл да стигне до такова заключение. — Разбира се, че можете да си вървите в мир, както направи Амун, дори да не сте съгласни с решението на съвета.

Макена отново погледна партньора си, който кратко кимна.

— Не сме дошли да се бием — тя замълча, въздъхна и продължи. — Дойдохме като свидетели. И смятаме, че обвиненото семейство е невинно. Всичко, което Гарет твърди, е истина.

— О! — тъжно каза Аро. — Съжалявам, че ни виждате в такава светлина. Не такова е естеството на работата ни.

— Не става въпрос за това, което виждаме, а за това, което чувстваме — заговори русокосият партньор на Макена с изтънял, нервен глас. Той погледна към Гарет. — Гарет каза, че имат начини да разпознават лъжите. Аз също знам кога ми се говори истината и кога ме лъжат — с изплашен поглед, той се притисна към партньорката си и зачака реакцията на Аро.

— Не се страхувай от нас, приятелю Чарлз. Няма съмнение, че патриотът вярва в това, което казва — Аро леко се засмя и Чарлз присви очи.

— Това е нашето мнение — каза Макена. — А сега ще си вървим.

Двамата с Чарлз бавно заотстъпваха заднишком и се обърнаха едва когато се скриха от очите ни сред дърветата. Още един непознат вампир се оттегли по същия начин, а други трима се стрелнаха след него.

Загледах трийсет и седемте вампири, които останаха. Някои изглеждаха прекалено объркани, за да вземат решение. Но болшинството, изглежда, осъзнаваха накъде върви конфронтацията. Реших, че се отказват от преднината, за да разберат точно кой ще ги преследва.

Сигурна бях, че Аро вижда същото, което и аз. Той се обърна и закрачи към стражите с премерена стъпка. Спря пред тях и им каза с ясен глас.

— Врагът има числено превъзходство, мили мои — каза той. — Не можем да очакваме помощ. Да оставим ли въпроса нерешен, за да се спасим?

— Не, господарю — прошепнаха всички едновременно.

— Защитата на начина ни на живот заслужава ли да загубим някои от нас?

— Да — промълвиха те. — Не се страхуваме.

Аро се усмихна и се обърна към черните наметала.

— Братя — тържествено каза той, — имаме да обсъдим доста неща.

— Да свикаме съвет — нетърпеливо каза Кай.

— Да свикаме съвет — повтори Марк с безразличие.

Аро отново се обърна с гръб към нас, с лице към древните. Хванаха се за ръце в черен триъгълник.

В момента, в който мълчаливият съвет ангажира вниманието на Аро, още двама от свидетелите им тихомълком изчезнаха в гората. Надявах се да са достатъчно бързи.

Моментът бе настъпил. Внимателно разплетох ръчичките на Ренесме от врата си.

— Помниш ли какво ти казах?

Очите й се наляха със сълзи, но тя кимна.

— Обичам те — прошепна.

Едуард ни гледаше, топазените му очи бяха широко отворени. Джейкъб ни изгледа с ъгълчето на огромното си тъмно око.

— Аз също те обичам — казах и докоснах медальона й. — Повече от собствения си живот — целунах я по челото.

Джейкъб тревожно изскимтя.

Повдигнах се на пръсти и прошепнах в ухото му.

— Изчакай да се разсеят съвсем и хуквай с нея. Бягай колкото се може по-далече оттук. Когато стигнеш докъдето можеш пеша, Ренесме ще ти даде каквото е нужно, за да полетите.

Лицата на Джейкъб и Едуард се превърнаха в почти еднакви маски на ужас, макар едната да бе в животински вид.

Ренесме се протегна към Едуард и той я прегърна силно.

— Това ли криеше от мен? — прошепна той над главичката й.

— От Аро — промълвих.

— Алис?

Кимнах.

По лицето му се стрелна болка, но и разбиране. Дали такова беше и моето изражение, когато най-после бях сглобила пъзела, който Алис ми бе завещала?

Джейкъб ръмжеше тихо — нисък, стържещ звук, монотонен и безспирен като мъркане. Козината му беше настръхнала, зъбите оголени.

Едуард целуна Ренесме по челото и бузките и я вдигна към раменете на Джейкъб. Тя ловко се покатери на гърба му, хвана се за козината и се намести във вдлъбнатината между огромните му рамене.

Джейкъб се обърна към мен, изразителните му очи бяха пълни с болка, а в гърдите му продължаваше да клокочи тихото ръмжене.

— Само на теб можем да я поверим — прошепнах му. — Ако не я обичаше толкова, нямаше да мога да го понеса. Сигурна съм, че ще я опазиш, Джейкъб.

Той отново изскимтя и наведе глава, за да побутне рамото ми.

— Знам — прошепнах. — Аз също те обичам, Джейк. Винаги ще си най-добрият ми приятел, кумът.

Сълза с размерите на бейзболна топка се търкулна по червеникавокафявата му козина.

Едуард облегна глава на рамото на Джейкъб.

— Довиждане, Джейкъб, братко мой… сине мой.

Сбогуването ни не остана незабелязано от останалите. Очите им не се откъсваха от черния триъгълник, но знаех, че слушат.

— Значи няма надежда? — прошепна Карлайл. В гласа му нямаше страх. Само решителност и разбиране.

— Определено има надежда — прошепнах в отговор. Може би беше истина, казах си. — Наясно съм единствено с моята съдба.

Едуард пое ръката ми. Знаеше, че имам предвид и него. Когато казвах моята съдба, нямаше съмнение, че имам предвид и двамата. Нали бяхме просто две половини на едно и също цяло.

Зад гърба ми дишането на Есме се накъса. Приближи се до нас, погали лицата ни, застана до Карлайл и го хвана за ръка.

Всички около нас шепнеха сбогувания и думи на обич.

— Ако преживеем всичко това — прошепна Гарет на Кейт, — ще те последвам навсякъде, жено.

— Сега ли намери да ми го кажеш? — измърмори тя.

Розали и Емет се целунаха бързо, но страстно.

Тиа погали лицето на Бенджамин. Той й се усмихна бодро, хвана ръката й и я притисна към бузата си.

Не видях всички последни жестове на любов и болка. Вниманието ми беше привлечено от внезапен пърхащ натиск върху щита ми. Не разбирах откъде идва, но имах чувството, че е насочено към крайните вампири, най-вече Шивон и Лиам. Но натискът така и не им навреди, после изчезна.

Не долавях промяна сред притихналите, неподвижни силуети на тримата древни, но може би бях пропуснала някакъв сигнал.

— Пригответе се — прошепнах на останалите. — Започва.