Стефани Майър
Зазоряване (39)

Тридесет и шеста глава
Кръвожадност

Дойдоха величествено, дори красиво, по един своеобразен начин.

Дойдоха в стегнат, тържествен строй. Движеха се заедно, но не маршируваха, изплуваха в идеален синхрон измежду дърветата — тъмна, плътна маса, която сякаш се носеше на няколко сантиметра над белия сняг, толкова плавно напредваха.

Външният периметър беше сив, цветът ставаше по-тъмен с всеки ред тела и сърцето на формацията бе катраненочерно. Всички лица бяха с качулки, закрити. Лекият шумолящ звук от краката им бе толкова ритмичен, че звучеше като музика, като сложен ритъм, който дори не трепваше.

По знак, който не долових — а може би знак нямаше, само хилядолетия опит, — формацията се разгърна навън. Движението бе прекалено сковано, прекалено ъгловато, за да заприлича на разтваряне на цвете, макар промяната в оттенъците да навяваше подобна асоциация. Като разтварянето на ветрило, грациозно, но някак насечено.

Облечените в сиво редици се разтеглиха встрани, а потъмните фигури се отправиха към центъра, с внимателно контролирани движения.

Темпото им беше бавно, но решително, нямаше бързане, нямаше напрежение, нямаше тревога. Темпото на непобедимите.

Всичко беше като в някогашния ми кошмар. Единственото, което липсваше, бе алчната страст, която бях видяла в съня си — усмивките на отмъстителна радост. До този момент Волтури проявяваха строга дисциплина, не разкриваха каквато и да било емоция. Не показаха нито изненада, нито смущение от насъбралите се вампири, които ги чакаха — групичка, която изглеждаше зле организирана и неподготвена в сравнение с тяхната. Не показаха изненада и от огромния върколак сред редиците ни.

Не можах да се сдържа и ги преброих. Тридесет и двама. Дори да не брояхме двете слаби черни фигури отзад, които сметнах за съпругите — защитената им позиция предполагаше, че няма да участват в нападението, — пак ни превъзхождаха по численост. Само деветнайсет от нас щяха да се бият, останалите седем щяха да наблюдават унищожението ни. Дори и с десетте върколаци, те ни държаха в ръцете си.

— Червените мундири идват, червените мундири идват — избърбори загадъчно Гарет, след това се изсмя. Плъзна се една стъпка по-близо до Кейт.

— Наистина дойдоха — прошепна Владимир на Стефан.

— Съпругите — изсъска Стефан. — Цялата охрана. Всички. Добре, че не нападнахме Волтера.

Тогава, сякаш не бяха достатъчно многочислени, зад бавно и царствено пристъпващите Волтури се появиха още вампири.

Лицата на този безкраен поток от вампири бяха пълна противоположност на безизразните, дисциплинирани изражения на Волтури. Изразяваха калейдоскоп от емоции. Зърнах изненада и дори лека тревога, когато съзряха неочакваните редици пред себе си. Но после тревогата бързо премина, бяха уверени в многобройността си, уверени в сигурността зад непобедимата сила на Волтури. Чертите им отново се изгладиха както преди да ги изненадаме.

Лесно беше да разгадая нагласата им, лицата им ясно я показваха. Разярена тълпа, докарана до лудост, жадуваща за справедливост. Не осъзнавах напълно какво изпитват вампирите към безсмъртните деца, преди да видя тези лица.

Беше ясно, че тази разнородна, неорганизирана орда — бяха повече от четирийсет вампири — представлява свидетелите на Волтури. И когато те ни убиеха, свидетелите щяха да разпространят слуха, че престъпниците са били унищожени и че Волтури са действали безпристрастно. А повечето, изглежда, се надяваха на нещо повече от възможността да наблюдават — копнееха да помогнат в разкъсването и изгарянето.

Нямахме никакъв шанс. Дори да успеехме по някакъв начин да неутрализираме предимствата на Волтури, можеха буквално да ни прегазят. Дори да убиехме Деметри, Джейкъб нямаше да може да избяга от останалите.

Останалите около мен също осъзнаха ситуацията. Отчаянието натежа във въздуха, затисна ме с още по-голяма сила.

Един-единствен вампир от противниковата страна сякаш не принадлежеше към нито една от двете групи. Познах Ирина, която се колебаеше по средата, а изражението й се различаваше от това на всички останали. Ужасеният й поглед беше впит в Таня, която стоеше в предната редица. Едуард изръмжа тихо, но яростно.

— Алистър беше прав — промърмори той на Карлайл.

Видях как Карлайл въпросително поглежда Едуард.

— Алистър е бил прав? — прошепна Таня.

— Кай и Аро идват, за да унищожат и превземат — каза Едуард едва доловимо и само ние успяхме да го чуем. — Подготвили са множество стратегии. Ако обвиненията на Ирина някак се окажат погрешни, са готови да намерят друг повод за нападението. Но вече виждат Ренесме, така че са оптимистично настроени. Все още можем да опитаме да се защитим срещу другите изфабрикувани обвинения, но първо трябва да спрат и да чуят истината за Ренесме — после добави още по-тихо. — Което нямат намерение да правят.

Джейкъб издаде странен звук.

Само две секунди по-късно, най-неочаквано, процесията все пак спря. Тихата музика на съвършено синхронизираните им движения замлъкна. Безупречната дисциплина остана ненарушена, Волтури замръзнаха като един. Стояха на стотина метра от нас.

Зад мен и встрани дочувах туптенето на едри сърца, по-близо отпреди. Рискувах бърз поглед вляво и вдясно с ъгълчетата на очите си, за да видя какво бе спряло приближаването на Волтури.

Вълците се бяха присъединили към нас.

Бяха се разпрострели от двете страни на нестройните ни редици като дълги, закрилнически ръце. Нужна ми беше само частица от секундата, за да забележа, че са повече от десет, както и да различа онези, които познавах, от другите, които не бях виждала. Заобикаляха ни шестнайсет върколаци — Джейкъб беше седемнайсетият. От височината и несъразмерно едрите лапи си личеше, че новодошлите са съвсем, съвсем млади. Трябваше да се досетя. След като в околността имаше толкова много вампири, увеличаването на популацията им бе неизбежно.

Още деца, които щяха да загинат. Зачудих се защо Сам го бе допуснал, после се досетих, че не е имал избор. Ако Волтури видеха вълк сред нас, със сигурност щяха да издирят останалите. С това решение застрашаваха целия си вид.

А ние щяхме да загубим.

Внезапно изпитах дива ярост. Убийствена ярост. Безнадеждното ми отчаяние напълно се стопи. Бледи червеникави отблясъци очертаха силуетите пред мен и единственото, което исках в този момент, бе да забия зъби в тях, да откъсна крайниците от телата и да ги струпам на клада. Бях толкова разярена, че щях да танцувам около кладата, докато се пекат живи, и да се смея, докато се превръщат във въглени. Устните ми инстинктивно се отдръпнаха назад и от гърлото ми се откъсна ниско, жестоко ръмжене, което сякаш извираше от стомаха ми. Осъзнах, че ъгълчетата на устата ми са извити в усмивка.

До мен Зафрина и Сена подеха тихото ми ръмжене. Едуард стисна ръката ми предупредително.

Скритите в сенките на качулките лица бяха все така безстрастни. Само два чифта очи издаваха някакви емоции. В самия център, Аро и Кай се бяха спрели, докосвайки ръце, за да преценят ситуацията, а охраната беше спряла с тях, изчаквайки заповедта да убива. Двамата не се поглеждаха, но беше ясно, че разговарят. Марк, макар и хванал другата ръка на Аро, не участваше в разговора. Изражението му не беше така лишено от мисъл като на охраната, но бе почти толкова безизразно. Както и при предната ни среща, изглеждаше безкрайно незаинтересован.

Телата на свидетелите на Волтури се наклониха към нас, очите им се впиха гневно в мен и Ренесме, но останаха край дърветата, на разстояние от воините на Волтури. Само Ирина се луташе току зад охраната, на няколко крачки от древните съпруги — и двете русокоси, със съсухрени кожи и замъглени очи — и масивните им пазачи.

Точно до Аро стоеше жена в тъмносиво наметало. Не бях сигурна, но ми се стори, че докосва гърба му. Дали беше щитът му, Рената? Зачудих се, както Елеазар, дали можеше да отблъсне мен.

Но не възнамерявах да прахосам живота си в опит да стигна до Кай или Аро. Имах далеч по-важни цели.

Проследих редиците им и лесно различих двата дребни, тъмносиви силуета в средата. Алек и Джейн, най-дребните членове на охраната, стояха до Марк, а от другата им страна стоеше Деметри. Прекрасните им лица бяха гладки, безизразни. Бяха облечени с най-тъмните наметала, като изключим чисто черните на древните. Демоничните близнаци, както ги бе нарекъл Владимир. Цялото нападение на Волтури се градеше около техните способности. Бяха скъпоценните камъни в колекцията на Аро.

Мускулите ми се стегнаха и устата ми се изпълни с отрова.

Замъглените червени очи на Аро и Кай пробягаха по редиците ни. Долових разочарованието в изражението на Аро, докато отново и отново обхождаше с поглед лицата ни, в търсене на отсъстващата. Устните му се свиха от раздразнение.

В този момент изпитах дълбока благодарност, че Алис бе избягала.

Тишината се проточи и аз долових учестеното дишане на Едуард.

— Едуард? — обади се Карлайл с тих, тревожен глас.

— Не са сигурни как да постъпят. Претеглят възможностите, набелязват основните цели — мен, разбира се, теб, Елеазар, Таня. Марк изследва силата на връзката помежду ни и търси слабите й места. Присъствието на румънците ги дразни. Смущават ги непознатите лица, особено на Зафрина и Сена, и, естествено, върколаците. Никога не са се изправяли срещу по-многочислен противник. Това ги е спряло.

— По-многочислен? — невярващо прошепна Таня.

— Не броят свидетелите си — промълви Едуард. — Без значение са, все едно не съществуват. Аро просто обича да има публика.

— Да заговоря ли? — попита Карлайл.

Едуард се поколеба, след това кимна.

— Това ще е единствената ти възможност.

Карлайл изправи рамене и направи няколко крачки. Беше ми мъчно да го гледам така, сам и незащитен.

Той разтвори ръце с дланите нагоре като за поздрав.

— Аро, стари мой приятелю. Не сме се виждали от векове.

Над побелялата от сняг поляна се възцари мъртвешка тишина. Усещах безпокойството, което се излъчваше от Едуард, докато слушаше как Аро преценява думите на Карлайл. Напрежението се увеличаваше с всяка изминала секунда.

После Аро пристъпи напред. Щитът, Рената, тръгна с него, сякаш върховете на пръстите й бяха зашити към наметалото му. За първи път чухме реакция от страна на Волтури. От редиците им се надигна тихо ръмжене, вежди се свиха неодобрително, устни оголиха зъби. Неколцина от охраната се приведоха заплашително.

Аро вдигна ръка към тях.

— Мир.

Направи още няколко крачки, след това наклони глава на една страна. Замъглените му очи проблеснаха от любопитство.

— Право казваш, Карлайл — произнесе той с крехкия си, тънък глас. — Но думите ти изглеждат неуместни на фона на армията, която си събрал, за да убиеш мен и обичаните от мен.

Карлайл поклати глава и протегна дясната си ръка, сякаш между тях нямаше стотина метра разстояние.

— Трябва само да докоснеш ръката ми, за да разбереш, че не това е намерението ми.

Проницателните очи на Аро се присвиха.

— Но какво значение има намерението ти, скъпи Карлайл, в лицето на това, което си сторил? — той се намръщи и по чертите му премина сянка на тъга, но дали бе искрена, или не, не можех да кажа.

— Не съм извършил престъплението, за което си дошъл да ме накажеш.

— Тогава отстъпи и ми позволи да накажа отговорните за това престъпление. Наистина, Карлайл, ще бъда много доволен, ако има възможност да запазя живота ти.

— Никой не е нарушил закона, Аро. Нека ти обясня — и Карлайл отново предложи ръката си.

Преди Аро да успее да отговори, Кай се понесе бързо напред и застана до него.

— Създал си толкова безсмислени правила и ненужни закони, Карлайл — засъска белокосият древен вампир. — Как е възможно да защитаваш нарушението на онзи, който е от най-голямо значение?

— Законът не е нарушен. Ако само ни изслушате…

— Виждаме детето, Карлайл — изръмжа Кай. — Не се отнасяй с нас като с глупаци.

— Тя не е безсмъртна. Не е вампир. Лесно мога да ви го докажа само с няколко минути…

Кай го прекъсна.

— Щом не е една от забранените, тогава защо си събрал цял батальон да я защитава?

— Това са свидетели, Кай, точно като вашите — Карлайл посочи разярената орда край ръба на гората. Неколцина от тях изръмжаха в отговор. — Всеки от приятелите ни може да ви каже истината за това дете. Погледнете я само, Кай. Вижте червенината на човешка кръв по бузите й.

— Измама! — отсече Кай. — Къде е информаторката? Да дойде тук — той изви врат и откри с поглед Ирина, която се бе спряла зад съпругите. — Ти! Ела тук!

Ирина го зяпна неразбиращо, лицето й бе като на човек, който не се е отърсил от ужасен кошмар. Кай нетърпеливо щракна с пръсти. Един от огромните телохранители на съпругите се приближи до Ирина и грубо я мушна в гърба. Тя примигна два пъти, после бавно закрачи към Кай съвсем замаяна. Спря на няколко метра от него, а очите й не се откъсваха от сестрите й.

Кай прекоси разстоянието между тях и я зашлеви през лицето.

Едва ли я заболя, но в жеста му имаше нещо неимоверно унизително. Като да гледаш как някой сритва куче. Таня и Кейт изсъскаха едновременно.

Тялото на Ирина се скова и очите й най-после се фокусираха върху Кай. Той посочи с извития си пръст Ренесме, която се беше вкопчила в гърба ми, пръстите й все така сплетени в козината на Джейкъб. Силуетът на Кай стана аленочервен пред яростния ми поглед. В гърдите на Джейкъб заклокочи ръмжене.

— Това ли е детето, което си видяла? — попита остро Кай. — Онова, което очевидно не било човешко?

Ирина се втренчи към нас и погледна към Ренесме за първи път, откакто бе стъпила на поляната. Наклони глава на една страна с объркано изражение.

— Е? — озъби се Кай.

— Аз… не съм сигурна — отвърна тя озадачено.

Ръката на Кай се сгърчи сякаш искаше отново да я зашлеви.

— Как така не си сигурна? — каза той с леден шепот.

— Не изглежда по същия начин, но мисля, че е същото дете. Искам да кажа, че се е променила. Това дете е по-голямо от онова, което видях, но…

Иззад оголените зъби на Кай се чу вбесено ахване и Ирина не довърши изречението си. Аро се спусна към Кай и сложи ръка на рамото му, за да го възпре.

— Сдържай се, братко. Имаме достатъчно време да разрешим въпроса. Няма нужда да прибързваме.

Кай начумерено обърна гръб на Ирина.

— А сега, миличка — каза Аро с топъл, сладникав шепот, — кажи ми какво имаше предвид — той протегна ръка към озадачената вампирка.

Ирина несигурно пое ръката му. Аро я задържа само пет секунди.

— Виждаш ли, Кай? — каза той. — Толкова е просто да получим това, което искаме.

Кай не му отговори. С ъгълчето на окото си Аро погледна към публиката си, тълпата, след това се обърна към Карлайл.

— Явно сме изправени пред загадка. Изглежда, детето е пораснало. Въпреки това първият спомен на Ирина е за безсмъртно дете. Колко странно.

— Точно това се опитвам да ви обясня — каза Карлайл и усетих облекчението в променения му глас. Това бе колебанието, на което градяхме всичките си смътни надежди.

Аз обаче не изпитах облекчение. Чаках, изтръпнала от ярост, Волтури да разгърнат същинската си стратегия, както ни бе предупредил Едуард.

Карлайл отново протегна ръка.

Аро се поколеба за момент.

— Предпочитам да получа обяснение от някой по-близък до същността на нещата, приятелю. Нали не греша, като предполагам, че това нарушение не е твое дело?

— Няма нарушение.

— Както и да е, настоявам да получа цялата истина — крехкият глас на Аро стана корав. — А най-добрият начин да я получа е от талантливия ти син — той наклони глава към Едуард. — След като детето се е вкопчило в новородената му съпруга, предполагам, че е замесен.

Разбира се, че ще иска Едуард. Влезеше ли веднъж в мислите на Едуард, щеше да знае мислите на всички ни. Освен моите.

Едуард бързо се обърна и целуна двете ни с Ренесме по челата, без да среща погледа ми. След това тръгна през заснежената поляна, като потупа рамото на Карлайл, когато мина покрай него. Чух тихо изскимтяване зад гърба си — Есме не бе издържала на ужасното напрежение.

Червеникавата мъгла, забулила втренчения ми в армията на Волтури поглед, пламна още по-ярко. Не можех да понеса гледката как Едуард прекосява празната бяла ивица сам, но не можех да позволя Ренесме да се приближи и с крачка до враговете ни. Разкъсвах се и в същото време се бях сковала така, че имах чувството, че костите ми ще се прекършат от напрежение.

Видях как Джейн се усмихна, когато Едуард прекоси границата между двата лагера, когато се озова по-близо до тях, отколкото до нас.

При тази самодоволна усмивка чашата преля. Гневът ми се разгоря, по-могъщ дори от яростната жажда за кръв, която изпитах, когато върколаците се присъединиха към обречената ни битка. Усещах вкуса на лудостта в устата си — усещах как се втурва през тялото ми като огромна вълна чиста сила. Мускулите ми се напрегнаха и реагирах автоматично. Хвърлих щита с цялата сила на съзнанието си, запокитих го като копие през огромното пространство — десет пъти по-голямо от най-доброто ми постижение досега. Задъхах се от усилието.

Щитът се изстреля от мен като балон, пълен с чиста енергия, като облак гъба от течна стомана. Запулсира като живо същество и аз го усещах от сърцевината до краищата.

Този път еластичната материя не се върна към мен. В този наситен със сурова сила миг, осъзнах, че съпротивата, което усещах досега, се е дължала на мен самата — бях се вкопчила в тази невидима част от себе си, в самозащитата, подсъзнателно я бях ограничавала. Но сега я освободих и щитът ми без усилие се разпростря на двайсетина метра пред мен, използвайки едва частица от концентрацията ми. Усещах как се напряга, сякаш бе мускул в тялото ми, как се подчинява на волята ми. Побутнах го, придадох му формата на издължен, островръх овал. Всичко под гъвкавия здрав щит внезапно се превърна в част от мен — усещах живата сила на всичко отдолу като горещи точки, проблясващи точки светлина около мен. Избутах го по дължината на поляната и облекчено въздъхнах, когато усетих ярката светлина на Едуард под защитата си. Съсредоточих се, свих новия си мускул така, че да обвие Едуард с тънък, но неразрушим пласт, щит между тялото му и враговете ни.

Изминала бе само секунда. Едуард продължаваше да крачи към Аро. Всичко коренно се беше променило, но никой, освен мен не бе забелязал експлозията. От устните ми се откъсна смаян смях. Усетих как другите ме поглеждат и видях голямото черно око на Джейкъб да се извърта към мен, сякаш съм обезумяла.

Едуард спря на няколко крачки от Аро и аз осъзнах, с известно разочарование, че макар определено да можех, не биваше да предотвратявам тази среща. Та тя бе целта на цялата ни подготовка — да накараме Аро да изслуша нашата версия. Изпитах почти физическа болка, но все пак неохотно отдръпнах щита си и оставих Едуард незащитен. Веселостта ми изчезна. Съсредоточих цялото си съзнание върху Едуард, готова незабавно да го обгърна с щита си, ако нещо се обърка.

Едуард арогантно вирна брадичка и подаде ръка на Аро, сякаш му оказваше огромна чест. Аро, изглежда, се забавляваше от поведението му, но чувствата му не се споделяха от всички. Рената нервно пристъпваше в сянката му. Кай така се беше намръщил, че имаше опасност крехката му, прозрачна кожа да остане завинаги нагъната. Малката Джейн оголи зъби, а до нея Алек съсредоточено присви очи. Предполагах, че и той като мен бе готов да действа мигновено.

Аро съкрати разстоянието, без да се замисли — а и от какво би могъл да се страхува? Едрите сенки на по-светлосивите наметала — мускулестите воини като Феликс — бяха на няколко метра от тях. Джейн можеше да хвърли Едуард на земята с изгарящата си дарба и да го накара да се гърчи в агония. Алек можеше да го ослепи и оглуши, преди да направи и крачка към Аро. Никой не знаеше, че мога да ги спра, нито дори Едуард.

С безгрижна усмивка Аро пое ръката на Едуард. Очите му мигновено се затвориха и раменете му се присвиха под тежестта на информацията.

Всяка тайна мисъл, всички стратегии, всяко прозрение — всичко, което Едуард бе чул в умовете на околните през последния месец, сега принадлежеше на Аро. Дори отдавна отминалото — всяко видение на Алис, тихите мигове със семейството, всеки образ в съзнанието на Ренесме, всяка целувка, всяко докосване между Едуард и мен… Сега също принадлежаха на Аро.

Изсъсках от ярост и щитът се раздразни заедно с мен, промени формата си и се сви плътно около нас.

— Спокойно, Бела — прошепна ми Зафрина.

Стиснах зъби.

Аро продължи да изучава спомените на Едуард. Едуард също сведе глава, мускулите на врата му се стегнаха, когато препрочете всичко, което Аро пое от него, а също и реакцията му.

Този двупосочен, но неравностоен разговор продължи толкова дълго, че дори охраната стана неспокойна. Редиците зашумяха и Кай се принуди да издаде рязка заповед за тишина. Джейн се бе наклонила нетърпеливо напред, сякаш не можеше да се сдържа, а лицето на Рената бе сковано от напрежение. Загледах я за секунда, този мощен щит, който ми изглеждаше толкова стреснат и слаб. Макар да бе от полза за Аро, личеше си, че не е воин. Задачата й беше не да се бие, а да защитава. Не изпитваше кръвожадност. Колкото и неопитна да бях, знаех, че изправена само срещу нея, можех да я победя.

Съсредоточих се отново, когато Аро се изправи и отвори очи със смаяно, предпазливо изражение. Не пусна ръката на Едуард.

Мускулите на Едуард едва доловимо се отпуснаха.

— Виждаш ли? — попита Едуард, а кадифеният му глас бе спокоен.

— Да, виждам, действително — съгласи се Аро и с изненада установих, че звучи почти развеселен. — Съмнявам се други двама измежду боговете или смъртните някога да са виждали по-ясно.

Покорните лица на охраната изразяваха същото недоверие, което изпитвах и аз.

— Предостави ми материал за размисли, млади приятелю — продължи Аро. — Много повече, отколкото очаквах — той продължаваше да държи ръката на Едуард, а напрегнатата стойка на Едуард издаваше, че слуша.

Не отговори.

— Може ли да се запозная с нея? — попита Аро, почти се примоли, с внезапен интерес. — През всичките векове не съм и сънувал, че може да съществува такова нещо. Какво допълнение към историята ни!

— Какво става, Аро? — остро се обади Кай, преди Едуард да успее да отговори. Тонът му ме накара да дръпна Ренесме в ръцете си, да я притисна към гърдите си.

— Нещо, за което не си и сънувал, практични мой приятелю. Замисли се за момент, защото справедливостта, която възнамерявахме да наложим, вече не е актуална.

Кай изсъска изненадано при думите му.

— Сдържай се, братко — успокоително каза Аро.

Би трябвало да се зарадваме — това бяха думите, които се надявахме да чуем, помилването, което считахме за невъзможно. Аро се бе вслушал в истината. Аро бе признал, че законът не е нарушен.

Но очите ми останаха впити в Едуард и видях мускулите на гърба му да се напрягат. Повторих наум подканата на Аро към Кай да се „замисли“ и долових двойственото й значение.

— Ще ме запознаеш ли с дъщеря си? — отново попита Аро.

Кай не беше единственият, който изсъска при това ново развитие.

Едуард неохотно кимна. Все пак Ренесме бе спечелила толкова много вампири, а винаги бяхме възприемали Аро като водач на древните. Ако застанеше на нейна страна, щяха ли другите да действат срещу нас?

Аро продължаваше да стиска ръката на Едуард и отговори на въпрос, който ние, останалите, не чухме.

— Мисля, че по този въпрос е допустимо да се направи компромис, като се имат предвид обстоятелствата. Ще се срещнем по средата.

Аро пусна ръката му. Едуард се обърна към нас и Аро тръгна с него, небрежно обгърнал раменете му, сякаш бяха най-добри приятели, като през цялото време не отлепяше ръка от кожата му. Прекосиха поляната към нас.

Цялата охрана тръгна след тях. Аро небрежно вдигна ръка, без да ги поглежда.

— Стойте, скъпи мои. Наистина не ни мислят злото, стига да имаме мирни намерения.

Стражите реагираха на думите му по-открито отпреди, изразиха неодобрението си с ръмжене и съскане, но останаха по местата си. Рената, притисната плътно до Аро, изскимтя от безпокойство.

— Господарю — прошепна тя.

— Не се притеснявай, любов моя — отговори той. — Всичко е наред.

— Може би трябва да вземеш неколцина от охраната си — предложи Едуард. — Така ще са по-спокойни.

Аро кимна сякаш това бе мъдро решение, за което сам би трябвало да се досети. Щракна два пъти с пръсти.

— Феликс, Деметри.

Двамата вампири мигновено застанаха до него. Изглеждаха точно както при единствената ни среща. И двамата бяха високи и тъмнокоси, Деметри беше стегнат и строен като острие на меч, а Феликс тежък и заплашителен като тояга с желязно острие.

Петимата спряха по средата на заснежената поляна.

— Бела — извика Едуард. — Доведи Ренесме… и няколко приятели.

Поех си дълбоко въздух. Тялото ми се стегна от нежелание. Самата мисъл да заведа Ренесме в центъра на конфликта… Но вярвах на Едуард. Щеше да е наясно, ако Аро планира някаква хитрост в този момент.

Аро имаше трима защитници на своя страна, значи трябваше да взема двама. Отне ми само секунда да реша кои.

— Джейкъб? Емет? — тихо ги повиках. Емет, защото умираше да дойде, а Джейкъб, защото нямаше да преживее да остане отзад.

И двамата кимнаха. Емет се ухили.

Тръгнах през поляната с двамата от двете ми страни. Чух ръмженето на охраната, когато видяха кого водя. Очевидно не се доверяваха на върколака. Аро отново вдигна ръка, за да ги усмири.

— Интересни приятели имате — измърмори Деметри на Едуард.

Едуард не отговори, но от зъбите на Джейкъб се изплъзна глухо ръмжене.

Спряхме на няколко крачки от Аро. Едуард се измъкна от прегръдката на Аро, побърза да се присъедини към нас и ме хвана за ръка. За секунда се спогледахме мълчаливо. След това Феликс ме поздрави тихо.

— Здравей отново, Бела — високомерно се изсмя той, но с периферното си зрение не изпускаше нито едно от потръпванията на Джейкъб.

Усмихнах се кисело на огромния вампир.

— Здравей, Феликс.

Феликс се подсмихна.

— Изглеждаш добре. Безсмъртието ти отива.

— Много ти благодаря.

— Няма защо. Жалко само, че…

Той не довърши изречението си, но нямах нужда от дарбата на Едуард, за да се досетя за края. Жалко само, че след секунда ще те убием.

— Да, жалко, нали? — прошепнах.

Феликс ми смигна.

Аро не обърна внимание на разговора ни. Наклони глава на една страна, омагьосан.

— Чувам странното й сърце — прошепна той с напевен глас. — Долавям странната й миризма — после замъглените му очи се впиха в мен. — Наистина, млада Бела, безсмъртието изключително много ти отива — каза той. — Сякаш си създадена за този живот.

Кимнах при ласкателството му.

— Харесала си подаръка ми? — попита той, загледан в медальона на шията ми.

— Много е красив. Изключително щедро от ваша страна. Благодаря. Трябваше да изпратя благодарствено писмо.

Аро развеселено се засмя.

— Нещо съвсем дребно, търкаляше се из къщи. Реших, че ще подхожда на новото ти лице, и наистина е така.

Чух тихо съскане от средата на редицата Волтури. Надникнах над рамото на Аро.

Хмм. Явно Джейн не беше доволна, че Аро ми е направил подарък.

Аро се прокашля, за да привлече вниманието ми.

— Мога ли да поздравя дъщеря ти, красива Бела? — любезно попита той.

На това се надявахме, напомних си. Превъзмогвайки желанието да стисна Ренесме и да хукна да бягам, направих две крачки напред. Щитът се диплеше зад мен като пелерина, обгърнал останалите от семейството ми, но Ренесме бе беззащитна. Това беше ужасно, недопустимо.

Аро ни посрещна със сияещо лице.

— Тя е прекрасна — измърмори той. — Толкова прилича на теб и Едуард — след това каза по-високо. — Здравей, Ренесме.

Ренесме бързо ме погледна. Кимнах й.

— Здравей, Аро — тържествено отвърна тя с ясното си, звънливо гласче.

Аро беше очарован.

— Какво става? — изсъска Кай отзад. Явно беше бесен, че му се налага да пита.

— Наполовина смъртна, наполовина безсмъртна — обяви Аро на него и на останалите от охраната, без да отмества омагьосания си поглед от Ренесме. — Зачената и родена от тази новородена, докато е била още човек.

— Невъзможно — изсумтя Кай.

— Мислиш, че могат да ме заблудят, така ли, братко? — изражението на Аро бе развеселено, но Кай потръпна. — Пулсът, който чуваш, също ли е измама?

Кай се намръщи, сякаш въпросите на Аро бяха плесница.

— Спокойно и внимателно, братко — предупреди го Аро, все така усмихнат на Ренесме. — Чудесно знам как милееш за справедливост, но няма справедливост в това да действаме срещу това уникално дете заради родителите й. А има толкова много да научим, толкова много! Знам, че не споделяш колекционерската ми страст към историите, но бъди толерантен, братко, докато добавям тази глава, която ме поразява със своята невероятност. Дойдохме да търсим справедливост, натъжени заради предателството на приятелите, но виж какво спечелихме вместо това! Ново, изумително знание за самите себе си, за нашите възможности!

Той протегна ръка към Ренесме. Но не това искаше тя. Наведе се напред, протегна пръсти и докосна лицето на Аро.

Аро не се стъписа от докосването като всички преди него. Беше свикнал с потока от мисли и спомени на другите, както Едуард.

Усмивката му стана по-широка и той въздъхна доволно.

— Прекрасно — прошепна.

Ренесме се отпусна в ръцете ми със сериозно личице.

— Моля ви! — каза тя.

Усмивката му стана нежна.

— Разбира се, че нямам желание да нараня любимите ти хора, безценна Ренесме.

Гласът му бе толкова успокоителен и ласкав, че за миг му повярвах. Но после чух как Едуард стиска зъби, а зад нас долетя гневното съскане на Маги при лъжата.

— Чудя се — замислено каза Аро, сякаш без да забелязва реакцията, предизвикана от думите му. Очите му неочаквано се спряха върху Джейкъб и вместо отвращението, с което останалите Волтури гледаха огромния вълк, неговите бяха изпълнени с копнеж, който не разбирах.

— Не би могло да се получи — каза Едуард, а в неутралния му тон се доловиха по-сурови нотки.

— Просто случайна мисъл — каза Аро, огледа открито Джейкъб, след това бавно обходи с поглед двете редици вълци зад нас. Каквото и да му беше показала Ренесме, върколаците внезапно го бяха заинтригували.

— Те не ни принадлежат, Аро. Не изпълняват заповедите ни. Тук са, защото такова е желанието им.

Джейкъб изръмжа заплашително.

— Но ми се струват доста привързани към теб — каза Аро. — И към младата ти съпруга, и към… семейството ти. Верни — гласът му сякаш погали думата.

— Посветили са се да защитават човешкия живот, Аро. Това им дава възможност да съществуват редом с нас, но не и с вас. Освен ако не промените начина си на живот.

Аро весело се разсмя.

— Просто случайна мисъл — повтори. — Знаеш, че на всекиго се случва. Никой не може да контролира подсъзнателните си желания.

Едуард се намръщи.

— Действително знам. Но знам и че има разлика между случайната мисъл и мисълта, зад която има конкретна цел. Не е възможно, Аро.

Джейкъб завъртя огромната си глава към Едуард и тихо изскимтя.

— Заинтригуван е от идеята за… върколаци пазачи — каза Едуард.

Последва секунда тишина, след това над огромната поляна отекна яростното ръмжене на цялата глутница.

После се чу рязко, заповедно излайване. Предположих, че е от Сам, макар да не се обърнах да видя, и ръмженето внезапно секна, настъпи зловеща тишина.

— Предполагам, това отговаря на въпроса ми — каза Аро и отново се засмя. — Тази глутница е избрала на чия страна да застане.

Едуард изсъска и се приведе напред. Стиснах ръката му и се зачудих какво ли в мислите на Аро го кара да реагира така бурно, защото в същото време Феликс и Деметри също заеха нападателни пози. Аро отново им махна да се успокоят. Всички пак се изправиха.

— Имаме да обсъждаме толкова много неща — каза Аро с деловия тон на заринат от работа чиновник. — Толкова много неща трябва да решим. Ако вие и рунтавият ви пазител ме извините, скъпо мое семейство, ще се посъветвам с братята си.