Стефани Майър
Зазоряване (23)

Двадесета глава
Нова

Всичко бе толкова ясно. Контрастно. Отчетливо.

Силната светлина над мен бе все така ослепително ярка и въпреки това съвсем ясно виждах блестящите нишки в крушката. Виждах всеки цвят от дъгата в бялата й светлина, а в самия ръб на спектъра — един осми цвят, за който нямах име.

Зад светлината различавах отделните нишки на тъмния дървен таван. Пред него виждах прашинките във въздуха — страните, които светлината докосваше, и тъмните им страни — така ясни и различни. Въртяха се една около друга в божествен танц.

Бяха толкова прекрасни, че от изненада рязко поех въздух, кислородът просвири в гърлото ми и увлече прашинките във водовъртеж. Стори ми се неестествено. Замислих се и осъзнах защо — не почувствах облекчение. Не се нуждаех от въздух. Дробовете ми не копнееха за него. Реагираха с пълно безразличие.

Въздухът не ми бе нужен, но ми харесваше. В него улавях вкуса на стаята около мен — вкуса на прекрасните прашинки, смесицата от застоял въздух и нахлуващия през отворената врата малко по-хладен полъх. Богатият аромат на коприна. Беглият мирис на нещо топло и желано, което би следвало да е влажно, но не беше… Тази миризма, макар и покварена от остротата на хлор и амоняк, накара гърлото ми сухо да пламне, бледо ехо от пожара на отровата. Но най-вече долавях някакво наподобяващото мед, люляк и слънце ухание, то бе най-силно от всички, най-близо до мен.

Чух как и останалите отново започват да дишат. Дъхът им се смеси с уханието на мед и люляк и слънчеви лъчи и във въздуха се вдигнаха нови аромати. Канела, зюмбюл, круша, морска вода, пресен хляб, бор, ванилия, кожа, ябълка, мъх, лавандула, шоколад… отметнах десетина сравнения наум, но нито едно не пасваше идеално. Не бе достатъчно сладостно и прекрасно.

Някой бе изключил звука на телевизора на долния етаж и чух нечие тяло — Розали? — да се намества на дивана.

Чух и някакъв далечен, тътнещ ритъм и глас, който сърдито крещеше на фона му. Рап? Озадачих се, но после звукът заглъхна като профучаваща кола със смъкнати прозорци.

Смаяна, осъзнах, че може би бе точно това. Нима чувах чак до пътя долу?

Не бях усетила, че някой държи ръката ми, докато същият този някой не я стисна лекичко. Както и по-рано, когато исках да скрия болката, тялото ми застина от изненада. Това не бе докосване, което очаквах. Кожата бе съвършено гладка, но температурата й бе съвсем различна. Не беше студена.

След тази първа, смразена секунда на шок тялото ми реагира на непознато докосване така, че изненадата бе дори по-голяма.

В гърлото ми засъска въздух и аз го изплюх през стиснатите си зъби с нисък, заплашителен звук, като от рояк пчели. Още преди звукът да напусне устата ми, мускулите ми се напрегнаха и изопнаха и аз дръпнах ръката си от непознатото. Изправих се и се превъртях с такава скорост, че стаята трябваше да се превърне в размазано петно, но не стана така. Виждах с невероятни подробности всяка прашинка, всяка цепнатина в ламперията на стените, всяка власинка.

Когато, около една шестнайсета от секундата по-късно, се озовах приклекнала отбранително край стената, вече бях разбрала какво ме е стреснало и че съм реагирала твърде бурно.

О! Естествено. Едуард нямаше да е студен на допир. Вече имахме еднаква температура.

Останах в тази поза още една осма от секундата, докато се адаптирам към сцената пред очите ми.

Едуард се бе облегнал върху операционната маса, която ми бе послужила като клада, протегнал ръка към мен с тревожно изражение.

Лицето му бе най-важното нещо, но периферното ми зрение регистрираше и всичко останало, за всеки случай. В мен се бе включил някакъв инстинкт за самосъхранение, автоматично дебнех за опасност.

Семейството ми предпазливо чакаше край отсрещната стена, до вратата. Емет и Джаспър стояха най-отпред. Сякаш действително имаше опасност. Ноздрите ми се разшириха в търсене на заплахата. Не надушвах нищо обезпокоително. Онази слаба миризма на нещо вкусно, замърсена от задушливите химикали, отново погъделичка гърлото ми и то пламна болезнено.

Алис надзърташе иззад лакътя на Джаспър, ухилена до уши. Светлината се отразяваше в зъбите й в поредната осемцветна дъга.

Тази усмивка едновременно ме успокои и ми помогна да сглобя парченцата. Джаспър и Емет действително стояха пред останалите, за да ги защитават, както и бях предположила. Това, което не бях разбрала веднага, бе, че опасността съм аз.

Всичко това бе просто фон. Основната част от сетивата и мислите ми бе съсредоточена върху лицето на Едуард.

До този миг не го бях виждала никога.

Колко пъти се бях взирала в него и се бях възхищавала на красотата му? Колко часове, дни, седмици от живота си бях копняла по това, което тогава смятах за съвършенство? Смятах, че познавам лицето му по-добре от своето. Смятах, че това е единственото сигурно нещо в целия ми свят: безупречното му лице.

Била съм сляпа.

Сега, когато мътните сенки и ограничаващата слабост на човешкото бяха смъкнати от очите ми, за първи път видях лицето му истински. Ахнах и се опитах да намеря нужните думи, но не успях. Такива просто нямаше.

В този момент останалата част от вниманието ми установи, че няма друга опасност, освен мен самата, така че автоматично се изправих. Беше изминала почти цяла секунда, откакто бях върху масата.

За момент бях изумена от начина, по който се движеше тялото ми. В мига, в който реших да се изправя, вече бях изправена. Нямаше го онзи кратък отрязък от време, в който се случва самото действие. Промяната бе незабавна, сякаш изобщо не се осъществяваше движение.

Продължих да се взирам в лицето на Едуард, вече напълно неподвижна.

Той бавно заобиколи масата — всяка стъпка му отнемаше почти половин секунда, всяка крачка бе гъвкава като река, която лъкатуши по гладки камъни — ръката му бе все така протегната.

Загледах се в грациозността на движенията му, попивах я с новите си очи.

— Бела? — повика ме той с нисък, успокоителен тон, но тревогата в гласа му натовари името ми с напрежение.

Не можех да отговоря веднага, изгубена в кадифената мекота на гласа му. Най-съвършената симфония, симфония от един-едничък инструмент, далеч по-съвършен от всичко, създадено от човека…

— Бела, любов моя? Съжалявам, знам, че е объркващо. Но вече си добре. Всичко е наред.

Всичко? Мислите ми се стрелнаха, превъртяха отново последния ми час като човек. Споменът вече избледняваше, сякаш гледах през плътно, тъмно було. Човешките ми очи са били полуслепи. Всичко бе така размазано.

Дали уверението му, че всичко е наред, включваше и Ренесме? Къде беше тя? С Розали? Опитах се да си припомня лицето й, знаех, че е прекрасна, но беше толкова неприятно да се опитвам да гледам през човешките си спомени. Лицето й бе обвито в тъмнина, така слабо осветено…

Ами Джейкъб? Той добре ли беше? Ненавиждаше ли ме вече многострадалният ми приятел? Дали се бе върнал в глутницата на Сам? Ами Сет и Лия?

Дали семейство Кълън бяха в безопасност, или преобразяването ми бе подпалило война с глутницата? Дали уверенията на Едуард покриваха всичко това? Или просто се опитваше да ме успокои?

Ами Чарли? Какво щях да му кажа сега? Сигурно се бе обаждал, докато горях на кладата? Какво ли му бяха казали? Какво ли смяташе, че ми се случва?

Докато за части от секундата се чудех кой въпрос да задам първо, Едуард посегна колебливо и прокара върховете на пръстите си по бузата ми. Гладки като коприна, леки като перце, а сега и със същата температура като моята. Докосването му сякаш проникна през кожата ми, достигна до самите кости на лицето ми. Усещането бе наелектризиращо, тръпката пролази през костите ми, по гръбнака и завибрира в стомаха ми.

Я чакайте, помислих си, когато треперенето разцъфна в топлина, в копнеж. Нали се предполагаше, че това чувство ще изчезне? Нали сделката изискваше да се откажа от него?

Бях новороден вампир. Сухата, прогаряща болка в гърлото ми бе достатъчно доказателство. А чудесно знаех какво означава да си новороден. Човешките чувства и емоции щяха да се върнат по-късно под някаква форма, но бях приела, че в началото няма да ги изпитвам. Щях да изпитвам единствено жажда. Такова бе условието, цената. И аз се бях съгласила да я платя.

Но когато дланта на Едуард обгърна лицето ми, като покрита със сатен стомана, желанието плъзна по пресъхналите ми вени и отекна от скалпа до пръстите на краката ми.

Той вдигна една съвършена вежда и зачака да проговоря.

Хвърлих ръце около него.

Отново самото движение сякаш отсъстваше. Уж стоях напълно изправена, неподвижна като статуя, и още в същия миг той беше в прегръдките ми.

Топъл, или поне така го възприемах. Излъчващ онова сладостно, прелестно ухание, което така и не бях успяла да възприема напълно с несъвършените си човешки сетива, но което бе сто процента Едуард. Притиснах лице в гладките му гърди.

Той неловко се размърда. Отдръпна се от прегръдката ми. Вдигнах очи към лицето му, объркана и уплашена от хладната реакция.

— Ъм… внимателно, Бела. Ох!

Моментално разбрах, дръпнах ръце и ги скръстих зад гърба си.

Бях твърде силна.

— Опа — промълвих само с устни.

Усмивката му бе толкова прелестна, че ако сърцето ми биеше, щеше мигом да онемее.

— Не се стряскай, любов моя — каза той и вдигна ръка да докосне устните ми, разтворили се от ужас. — Просто в момента си малко по-силна от мен.

Веждите ми се събраха. Това също го знаех, но ми се струваше по-нереално от всичко останало в този така нереален миг. Бях по-силна от Едуард. Накарах го да изохка.

Ръката му отново погали бузата ми и аз почти забравих за тревогите, когато нова вълна на желание набъбна в неподвижното ми тяло.

Емоциите бяха толкова по-силни от това, на което бях свикнала, че ми беше трудно да разсъждавам последователно, въпреки допълнителното пространство в главата ми. Всяко усещане ме завладяваше изцяло. Сетих се как Едуард веднъж ми бе казал — гласът му в спомена бе слаба сянка в сравнение с кристалната, музикална яснота, с която го чувах сега, — че неговият вид, нашият вид, лесно се разсейва. Сега разбирах защо.

Положих върхово усилие да се съсредоточа. Трябваше да кажа нещо. Най-важното нещо.

Много внимателно, толкова внимателно, че този път долових движението, измъкнах дясната си ръка иззад гърба си и я вдигнах, за да докосна бузата му. Постарах се да не се разсейвам от перления цвят на кожата ми, нито от копринената гладкост на неговата, нито от електрическия заряд, който трептеше във върховете на пръстите ми.

Втренчих се в очите му и за първи път чух собствения си глас.

— Обичам те — казах, но думите ми прозвуча като песен. Гласът ми звънтеше и трептеше като камбанка.

Усмивката му ме заслепи повече от когато и да било през човешкия ми живот. Сега вече я виждах истински.

— Аз също те обичам — отвърна.

Обхвана лицето ми с ръце и се приведе към мен, съвсем бавно, за да ми напомни да съм предпазлива. Целуна ме, първоначално нежно като шепот, после внезапно по-страстно, по-пламенно. Постарах се да не забравя, че трябва да внимавам, но ми беше трудно да помня каквото и да било при този прилив на усещания, които заличаваха всякакви свързани мисли.

Имах чувството, че никога досега не ме бе целувал, че това е първата ни целувка.

Всъщност той наистина никога не ме бе целувал така.

Почти ми стана гузно. Със сигурност нарушавах условията на споразумението ни. Не би трябвало да получавам и това.

Макар да нямах нужда от кислород, дишането ми се учести както докато бях на кладата. Този пожар бе различен.

Някой се прокашля. Емет. Веднага разпознах дълбокия тон, шеговит и подразнен едновременно.

Бях забравила, че не сме сами. А после осъзнах, че тялото ми се е прилепило в Едуард по съвсем неподходящ за пред публика начин.

Смутена, направих крачка назад с поредното мигновено движение.

Едуард се засмя и пристъпи с мен, без да сваля ръце от талията ми. Лицето му светеше, сякаш под диамантената му кожа гореше бял пламък.

Поех излишна глътка въздух, за да се успокоя.

Колко различна бе тази целувка! Вгледах се в изражението му, докато сравнявах смътните си човешки спомени с тези недвусмислени, наситени усещания. Стори ми се… малко самодоволен.

— Крил си нещо от мен — обвиних го със звънкия си глас, а очите ми леко се присвиха.

Той се разсмя, светнал от облекчение, че всичко бе приключило — страхът, болката, съмненията, чакането, всичко вече беше зад нас.

— Навремето беше наложително — напомни ми той. — Сега е твой ред да внимаваш да не ме счупиш — той отново се разсмя.

Намръщих се замислено и вече не се смееше само Едуард.

Карлайл пристъпи иззад Емет и тръгна към мен. Очите му бяха леко напрегнати, а Джаспър го последва по петите. Явно до този миг не бях виждала и лицето на Карлайл. Прииска ми се да примижа, сякаш се взирах срещу слънцето.

— Как се чувстваш, Бела? — попита ме той. Замислих се за една шейсет и четвърта част от секундата.

— Изумена. Има толкова много… — не продължих, заслушана в мелодичния звън на гласа си.

— Да, в началото е доста объркващо.

Кимнах бързо, отривисто.

— Но се чувствам като себе си. Горе-долу. Не го очаквах.

Ръцете на Едуард обгърнаха още по-плътно кръста ми.

— Нали ти казвах — прошепна ми.

— Добре се владееш — отбеляза Карлайл. — Далеч по-добре, отколкото аз очаквах, нищо че разполагаше с доста време да се подготвиш психически.

Замислих се за резките промени в настроението, за невъзможността да се съсредоточа, и прошепнах:

— Не съм съвсем сигурна.

Той кимна напълно сериозен, а после очите му, подобни на скъпоценни камъни, блеснаха от интерес.

— Изглежда, този път сме уцелили правилната формула с морфина. Кажи ми какво помниш от промяната?

Поколебах се, с ясното съзнание, че Едуард е плътно до мен, а дъхът му гали бузата ми и изпраща електрически тръпки под кожата ми.

— Всичко отпреди ми е… много мътно. Помня, че бебето не можеше да диша…

Погледнах Едуард, внезапно стресната от спомена.

— Ренесме е съвсем здрава — увери ме той, а в очите му долових нов блясък. Изрече името й със сдържано въодушевление. С благоговение. Както набожните говорят за боговете си. — А след това какво помниш?

Съсредоточих се да не издам нищо с изражението си. Никога не ме е бивало в лъжите.

— Трудно ми е да си спомня. Беше толкова тъмно. А после… отворих очи и открих, че виждам всичко…

— Невероятно — прошепна Карлайл със светнали очи.

Стана ми неудобно, зачаках горещината да пламне в бузите ми и да ме издаде. Но после се сетих, че никога повече няма да се изчервявам. Може би щях да предпазя Едуард от истината.

Но трябваше да намеря начин да предупредя Карлайл. Някой ден. Ако се наложеше да създаде друг вампир. Подобна вероятност ми се струваше съвсем слаба, така че се успокоих за лъжата.

— Постарай се да си спомниш, искам да ми разкажеш всичко — настоя развълнувано Карлайл и аз не успях да прикрия гримасата, която разкриви чертите ми за миг. Не исках да продължавам с лъжите, защото бе твърде вероятно да се изпусна. А и не исках да се сещам за кладата. За разлика от човешките спомени, тази част бе пределно отчетлива, помнех всичко болезнено ясно.

— О, толкова съжалявам, Бела — извини се той веднага. — Жаждата ти вероятно е крайно неприятна. Този разговор може да почака.

Докато не я беше споменал, жаждата ми всъщност бе съвсем поносима. В главата ми имаше толкова много пространство. Някаква отделна част от мозъка ми почти автоматично следеше огъня в гърлото. Както старият ми мозък се бе грижил за дишането и мигането.

Но думите му изведоха пожара на преден план. Внезапно сухата болка се оказа единственото нещо в съзнанието ми и колкото повече мислех за нея, толкова по-силна ставаше. Ръката ми се стрелна към гърлото и аз го сграбчих, сякаш можех да потуша пламъците. Кожата на шията ми бе така странна под пръстите. Толкова гладка, че ми се струваше мека, макар да бе твърда като камък.

Едуард пусна талията ми, хвана ме за ръка и лекичко ме дръпна.

— Да вървим на лов, Бела.

Очите ми се отвориха широко и болката от жаждата заглъхна, изместена от изненада.

Аз? На лов? С Едуард? Но… как? Нямах представа какво да правя.

Той прочете паниката в изражението ми и ми се усмихна окуражително.

— Съвсем лесно е, любима. Инстинктивно. Не се тревожи. Ще ти покажа — но когато не помръднах, той се усмихна с кривата си усмивка и вдигна вежди. — Бях останал с впечатлението, че винаги си искала да ме видиш как ловувам.

Засмях се с неочаквана веселост (а част от мен се заслуша в камбанения звук), понеже думите му ме подсетиха за един позабравен човешки разговор. След това посветих една цяла секунда да прехвърля набързо наум онези първи дни с Едуард — истинското начало на живота ми, за да не ги забравя никога. Не очаквах, че ще е толкова трудно да си спомням. Сякаш се взирах през размътена вода. Знаех от Розали, че ако достатъчно често мисля за човешките си спомени, те няма да избледнеят. Не исках да забравя и минута от времето, прекарано с Едуард, дори и сега, когато безкрайността се простираше пред нас. Исках да съм сигурна, че онези човешки спомени ще бъдат запечатани в безпогрешния ми вампирски ум.

— Ще тръгваме ли? — попита ме той. Вдигна ръка и дръпна пръстите, с които все още стисках гърлото си. После поглади шията ми. — Не искам да те боли — добави той с тих шепот. Нещо, което по-рано не бих могла да чуя.

— Добре съм — казах по силата на някакъв изостанал човешки навик. — Чакай. Първо.

Имаше толкова много неща. Така и не бях успяла да задам въпросите си. Имаше нещо далеч по-важно от болката.

Този път проговори Карлайл.

— Да?

— Искам да я видя. Ренесме.

Странно колко ми беше трудно да изговоря името й. Моята дъщеря — бе още по-трудно дори да помисля за тези две думи. Всичко ми се струваше толкова далечно. Опитах се да си спомня как се бях чувствала преди три дни и без да се замисля, издърпах ръката си от пръстите на Едуард и я сложих върху корема.

Плосък. Празен. Стиснах бледата коприна, която обвиваше кожата ми, и отново се паникьосах, а някаква незначителна част от мозъка ми отбеляза, че очевидно Алис ме е облякла.

Знаех, че в тялото ми вече няма нищо, смътно си спомнях кървавата сцена на раждането, но ми беше трудно да приема доказателствата. Помнех само как обичам малкия палавник вътре в мен. Останалото ми се струваше като игра на въображението. Избледняващ сън, който бе наполовина кошмар.

Докато се борех с объркването си, видях как Едуард и Карлайл си разменят скришен поглед.

— Какво? — попитах.

— Бела — започна успокоително Едуард. — Това не е много добра идея. Тя е наполовина човек, любов моя. Сърцето й тупти и във вените й тече кръв. Докато не стане сигурно, че контролираш жаждата си… Нали не би искала да я изложиш на опасност?

Намръщих се. Естествено, че не исках.

А дали можех да се контролирам? Че бях объркана, беше вярно. Че лесно се разсейвах — също. Но опасна? За нея? Собствената ми дъщеря?

Не можех да съм сигурна, че отговорът е отрицателен. Така че се налагаше да проявя търпение. Което ми звучеше ужасно трудно. Защото докато не я видех отново, нямаше да е реална. Само избледняващо видение… за непозната.

— Къде е тя? — заслушах се внимателно и чух туптящото сърце на долния етаж. Чувах дишането на повече от един човек — затаено, сякаш и те се вслушваха. Имаше и някакво пърхане, притупване, което не можех да разпозная…

Звукът на сърцето бе толкова влажен и примамлив, че устата ми се напълни със слюнка.

Значи определено трябваше да се науча да ловувам, преди да я видя. Моето непознато бебе.

— Розали ли е с нея?

— Да — отвърна рязко Едуард и ми се стори, че някаква мисъл го разстройва. Смятах, че двамата с Розали са преодолели различията си. Нима враждебността отново бе изплувала? Преди да успея да попитам, той свали ръцете от корема ми и нежно ме дръпна.

— Чакай — възразих отново, опитвайки се да се съсредоточа. — Ами Джейкъб? И Чарли? Разкажи ми всичко, което съм изпуснала. Колко време бях… в безсъзнание?

Едуард като че ли не забеляза колебанието ми при последната дума. Вместо това размени поредния предпазлив поглед с Карлайл.

— Нещо лошо ли се е случило? — прошепнах.

— Нищо лошо не се е случило — отвърна Карлайл, натъртвайки малко особено думата. — Всъщност нищо особено не се е променило. Беше в несвяст малко повече от два дни. В общи линии стана доста бързо. Едуард се справи чудесно. И изобретателно, идеята да инжектира отровата право в сърцето ти беше негова — той млъкна и се усмихна гордо на сина си, след това въздъхна. — Джейкъб още е тук, а Чарли още смята, че си болна. Казахме му, че в момента си в Атланта, за да ти направят тестове в Центъра за контрол на заболяванията. Дадохме му грешен номер и той е доста разочарован. Няколко пъти се обажда на Есме.

— Трябва да му се обадя — промърморих на себе си, но когато чух гласа си, осъзнах, че има нова пречка. Нямаше да ме познае. И следователно нямаше как да го успокоя. А после и другата смайваща новина нахлу в съзнанието ми. — Я чакайте, Джейкъб още е тук?

Нов поглед.

— Бела — побърза да отвърне Едуард. — Имаме да обсъждаме доста неща, но трябва първо да се погрижим за теб. Вероятно изпитваш болка…

В мига, в който го каза, се сетих за паренето в гърлото и конвулсивно преглътнах.

— Но Джейкъб…

— Разполагаме с безкрайно много време за обяснения, любима — напомни ми той нежно.

Естествено. Можех да изчакам още малко. Щеше да ми е по-лесно да слушам, когато свирепата болка от изгарящата жажда не пречеше на концентрацията ми.

— Добре.

— Чакайте, чакайте, чакайте — чух гласчето на Алис. Тя затанцува из стаята, грациозна като блян. И както при Едуард и Карлайл, се смаях, когато за първи път зърнах лицето й. Толкова прекрасно. — Обещахте първия път да присъствам! Ами ако минете покрай отразяваща повърхност?

— Алис… — възрази Едуард.

— Няма да отнеме повече от секунда — и с тези думи Алис се стрелна от стаята.

Едуард въздъхна.

— За какво говори тя?

Но Алис вече се връщаше, понесла огромното огледало с позлатена рамка от стаята на Розали, което бе почти два пъти по-високо от нея и няколко пъти по-широко.

Джаспър, който бе стоял така безмълвно и неподвижно, че не му бях обърнала внимание, освен когато тръгна след Карлайл, сега отново се раздвижи, застана до Алис и впи очи в лицето ми. Нали аз бях единствената опасност.

Знаех, че се ослушва за настроението ми, така че вероятно усети шока ми, когато за първи път истински се вгледах в лицето му.

През незрящите ми очи на човек белезите, оставени от някогашния му живот с армиите от новородени на юг, изглеждаха почти невидими. Бях разбрала за съществуването им единствено с помощта на ярка светлина, която бе откроила слабия релеф на формите.

Сега, когато вече виждах, стана ясно, че белезите са най-фрапантното в него. Не можех да сваля поглед от обезобразената му шия и челюст, не можех да повярвам, че дори и вампир би могъл да оцелее, след като толкова чифта зъби се бяха впивали в гърлото му.

Инстинктивно застанах нащрек. Всеки вампир, зърнал Джаспър, би реагирал по същия начин. Белезите му бяха като светлинно табло с надпис Опасен. Колко ли вампири бяха опитали да го убият? Стотици? Хиляди? И до един бяха загинали.

Джаспър видя и усети как го оглеждам, как заставам нащрек и сухо се усмихна.

— Едуард ме изтормози, че не съм те накарала да се огледаш преди сватбата — обади се Алис и отклони вниманието ми от страховития си любим. — Няма да се оставя пак да ме дъвчат.

— Чак пък да те дъвчат? — попита скептично Едуард, вдигнал вежда.

— Може би леко преувеличавам — измърмори тя разсеяно, докато обръщаше огледалото към мен.

— А може би сегашните ти действия са свързани единствено с удовлетворяването на собствените ти воайорски наклонности.

Алис му смигна.

Някаква бегла част от вниманието ми следеше размяната на реплики. Основната част обаче бе прикована от образа в огледалото.

Първата ми реакция бе лекомислено удоволствие. Непознатата фигура в огледалото бе неоспоримо красива точно колкото Алис или Есме. Излъчваше плавност дори и неподвижна, а безупречното й лице бе бледо като луната и обрамчено от тъмна, тежка коса. Крайниците й бяха гладки и издължени, а кожата леко светеше, блестяща като перла.

Втората ми реакция бе ужас.

Коя беше тя? На пръв поглед не можех да открия лицето си сред гладките, съвършени черти.

Ами очите й! Макар да знаех, да бях подготвена, тези очи ме накараха да потръпна от ужас.

През цялото време, докато я изучавах и реагирах, лицето й бе напълно спокойно, като гравюра на богиня, която не разкриваше нищо от невероятния смут, който бе настъпил в мен. После плътните й устни помръднаха.

— Очите? — прошепнах от нежелание да кажа очите ми. — Колко време?

— Ще потъмнеят след няколко месеца — отвърна Едуард с нежен, успокоителен тон. — Животинската кръв разрежда цвета по-бързо от човешката. Първо ще станат кехлибарени, после златни.

Очите ми щяха да пламтят като злобни алени пламъци месеци наред?

— Месеци? — гласът ми се извиси тревожен. В огледалото съвършените вежди се вдигнаха невярващо над пламтящите алени очи — по-ярки от всичко, което бях виждала някога.

Джаспър, стреснат от внезапната ми тревога, пристъпи крачка напред. Знаех, че отлично познава поведението на младите вампири. Дали тези емоции не вещаеха някаква погрешна стъпка от моя страна?

Никой не отговори на въпроса ми. Погледнах към Едуард, към Алис. Очите и на двамата бяха леко разконцентрирани — реагираха на неспокойствието на Джаспър. Вслушваха се в причината, надничаха в непосредственото бъдеще.

Поех си поредната дълбока, ненужна глътка въздух.

— Не, добре съм — уверих ги. Очите ми пробягаха към непознатата в огледалото, после отново към тях. — Просто ми дойде… в повече.

Челото на Джаспър се набръчка, от което двата белега над лявото му око изпъкнаха още повече.

— Не знам — прошепна Едуард.

Жената в огледалото се смръщи.

— Кой въпрос пропуснах?

Едуард се ухили.

— Джаспър се чуди как го правиш.

— Как правя кое?

— Как успяваш да контролираш емоциите си, Бела — отвърна Джаспър. — Никога не съм виждал новороден да прави такова нещо, да съумее да преодолее чувствата си. Току-що се изплаши, но когато долови тревогата ни, се овладя, възстанови контрол над себе си. Бях готов да се притека на помощ, но не ти беше нужно.

— Това лошо ли е? — попитах. Тялото ми автоматично замръзна, докато чаках присъдата.

— Не — отвърна той, но гласът му звучеше неуверено.

Едуард прокара длан по дължината на ръката ми, сякаш да ме насърчи да се отпусна.

— Много е впечатляващо, Бела, но не го разбираме. Не знаем колко време ще продължи.

Замислих се за част от секундата. Дали всеки момент можех да се пречупя? Да се превърна в чудовище?

Не усещах да се задава нищо подобно… Но може би нямаше как да го предусетя.

— И все пак, какво мислиш? — попита Алис, вече леко нетърпелива, и посочи огледалото.

— Не съм сигурна — взех да увъртам, от нежелание да призная колко съм уплашена.

Загледах прекрасната жена с ужасяващите очи, търсейки нещо от мен в нея. Всъщност имаше нещо във формата на устните й. Ако се загледаш отвъд главозамайващата красота, си личеше, че горната устна някак не е в хармония с долната, твърде пълна е. Почувствах се малко по-добре, когато открих този дребен, познат недостатък. Може би и останалата част от мен също се криеше в това лице.

Вдигнах пробно ръка и жената в огледалото отрази движението ми, също докосна лицето си. Алените й очи ме гледаха предпазливо.

Едуард въздъхна.

Извърнах се да го погледна, вдигайки вежда.

— Разочарован ли си? — попитах, а звънтящият ми глас бе безизразен.

Той се разсмя.

— Да — призна си.

Усетих как изненадата пробива маската на самообладанието ми, моментално последвана от обидата.

Алис се озъби. Джаспър отново се приведе напред в очакване да избухна.

Но Едуард не им обърна внимание и обви ръце плътно около повторно замръзналото ми тяло, притискайки устни до бузата ми.

— Донякъде се надявах, че когато съзнанието ти стане като моето, ще мога да чувам мислите ти — промълви. — А ето че отново съм разочарован и както винаги се чудя какво всъщност се върти в главата ти.

Веднага се почувствах по-добре.

— Е, какво да се прави — казах небрежно, доволна, че мислите ми отново принадлежат единствено на мен. — Явно мозъкът ми никога няма да функционира както трябва. Поне съм хубава.

Вече бе по-лесно да се шегувам с него, започвах да се адаптирам, да разсъждавам последователно. Да бъда себе си.

Едуард изръмжа в ухото ми.

— Бела, никога не си била просто хубава.

После се отдръпна и въздъхна.

— Добре, добре — отговори на някого.

— Какво? — попитах.

— Все повече изправяш Джаспър на нокти, с всяка изминала секунда. Може би ще се успокои леко, ако отидем на лов.

Погледнах към напрегнатото лице на Джаспър и кимнах. Ако действително самообладанието ми щеше да се пропука, не исках да се случва точно тук. По-добре да съм заобиколена от дървета, отколкото от членове на семейството.

— Добре. Да вървим на лов — казах, а стомахът ми нервно потръпна пред неизвестното. Измъкнах се от прегръдката на Едуард, хванах го за ръка и обърнах гръб на непознатата, красива жена в огледалото.