Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Зазоряване

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 987-954-27-0352-5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава
Планове за пътуване

Възприемах митологията много по-сериозно, откакто станах вампир.

Често, когато се връщах назад към първите си три месеца като безсмъртна, си представях как изглежда нишката на живота ми в стана на съдбата — кой знае, може би действително съществуваше? Сигурна бях, че нишката ми е променила цвета си; вероятно първоначално е била приятно бежова на цвят, нещо отзивчиво и миролюбиво, нещо, което изглежда добре като фон. А сега имах чувството, че е яркочервена или пък блестящо златиста.

Шарката на семейството и приятелите, изтъкана около мен, беше прекрасна, възторжена, вибрираше от ярките им, допълващи се цветове.

Изненадвах се от нишките, които успях да включа в живота си. Не очаквах присъствието на върколаците с техните тъмни, гористи цветове — Джейкъб, естествено, а и Сет. Но старите ми приятели Куил и Ембри също станаха част от тъканта, когато се присъединиха към глутницата на Джейкъб, и дори Сам и Емили се държаха сърдечно. Напрежението между семействата ни намаля, най-вече заради Ренесме. Нали будеше обич у всички.

Сю и Лия Клиъруотър също бяха втъкани в живота ни — още двама, които не бях очаквала.

Сю явно беше решила да поеме в свои ръце гладкото преминаване на Чарли към света на загадките. Почти всеки път го придружаваше у семейство Кълън, макар така и да не се отпусна колкото сина си и другите членове на глутницата на Джейкъб. Не говореше често, но закрилнически се въртеше около Чарли. А той винаги поглеждаше първо към нея, когато Ренесме направеше нещо смущаващо зряло за възрастта си — а това се случваше често. В отговор Сю многозначително поглеждаше Сет, сякаш искаше да каже: „На мен ли го казваш?“.

Лия се чувстваше по-неловко и от Сю и бе единствената от нарасналото ни семейство, която проявяваше открита враждебност към съюза. Новата й дружба с Джейкъб обаче я държеше близо до всички ни. Веднъж повдигнах въпроса, макар и колебливо, защото не исках да нахалствам, но отношенията им бяха толкова по-различни отпреди, че ми стана любопитно. Той сви рамене и каза, че било свързано с глутницата. Беше втора по старшинство след него, негова „бета“, както аз самата се бях изразила преди време.

— Реших, че щом действително ще бъда водач — обясни Джейкъб, — по-добре да уредя формалностите.

Новите й отговорности я караха непрекъснато да се допитва до него, а след като той постоянно беше с Ренесме…

Не се чувстваше добре сред нас, но беше изключение. Сега щастието беше основната съставка в живота ми, главният мотив в тъканта му. Дотолкова, че дори отношенията ми с Джаспър бяха много по-близки, отколкото се бях надявала.

Отначало обаче наистина се дразнех.

— Ох! — оплаках се аз на Едуард една нощ, след като бяхме сложили Ренесме в креватчето й от ковано желязо. — След като още не съм убила Чарли или Сю, вероятно никога няма да ги убия. Ще ми се Джаспър да престане да ми се пречка през цялото време!

— Никой не се съмнява в теб, Бела, ни най-малко — увери ме той. — Но нали познаваш Джаспър — не може да устои на приятния емоционален климат. Ти си толкова щастлива през цялото време, че той просто несъзнателно гравитира около теб.

Прегърна ме силно, защото нищо не го радваше повече от невероятния екстаз, който будеше в мен новият ми живот.

А аз бях в еуфория през по-голямата част от времето. Дните не бяха достатъчно дълги, за да се наситя на присъствието на дъщеря си, нощите нямаха достатъчно часове, за да утоля копнежа си по Едуард.

Но радостта ми си имаше и обратна страна. Вероятно ако обърнехме наопаки тъканта на живота ни, другата страна щеше да се окаже изтъкана от най-мрачното сиво на съмненията и страха.

Ренесме каза първата си думичка, когато беше точно на една седмица. Думичката беше мамо, което би ме изпълнило с неудържим възторг, ако не се бях уплашила толкова много от ускореното й развитие, че едва бях успяла да накарам замръзналото си лице да й се усмихне в отговор. Изобщо не ми помогна фактът, че тя продължи първата си дума със своето първо изречение, без дори да си поеме дъх. „Мамо, къде е дядо?“, произнесе тя с ясен, висок глас, и то само защото бях в другия край на стаята. Вече беше попитала Розали с обичайните си (или, от друга страна, напълно необичайни) методи за комуникация. И понеже Розали не знаеше отговора, Ренесме се бе обърнала към мен.

Чувството бе същото и когато проходи за първи път, по-малко от три седмици по-късно. Дълго се взира в леля си Алис, която редеше букети по пръснатите из стаята вази, затанцувала напред-назад с препълнени с цветя ръце. Ренесме се изправи на крака, без дори да залитне, и прекоси стаята с почти същата грация.

Джейкъб избухна в аплодисменти, защото очевидно точно това беше реакцията, която Ренесме очакваше. Начинът, по който бе обвързан с нея, правеше собствените му реакции второстепенни, инстинктът му налагаше да даде на Ренесме онова, което иска. Но когато погледите ни се срещнаха, видях паниката в собствените ми очи, отразена в неговите. Насилих се да изръкопляскам, за да скрия страха си. Едуард тихо запляска до мен. Не беше нужно да говорим, за да сме наясно, че мислим едно и също.

Едуард и Карлайл се заровиха в изследвания, в търсене на отговори, опитваха се да отгатнат какво бихме могли да очакваме. Но откриха твърде малко информация и нищо достоверно.

Алис и Розали обикновено започваха деня с модно шоу. Ренесме никога не носеше едни и същи дрехи два пъти, отчасти защото дрехите й омаляваха почти незабавно и отчасти защото Алис и Розали се опитваха да създадат бебешки албум, който сякаш обхващаше години, а не седмици. Правеха хиляди снимки, документираха всяка фаза от препускащото й детство.

На три месеца Ренесме приличаше на едро едногодишно бебе или на по-дребничко двугодишно детенце. Телцето й не беше като на бебе, беше по-слабичка и грациозна, пропорциите й бяха по-еднакви, като на възрастен. Бронзовите й къдрици стигаха до кръста; не можех да понеса да ги отрежа, дори Алис да го беше позволила. Ренесме можеше да говори с безпогрешна граматика и произношение, но тя рядко го правеше, предпочитайки просто да покаже на хората какво иска. Тя не само ходеше, но и бягаше, и танцуваше. Тя дори можеше да чете.

Една вечер й четях Тенисън, защото потокът и ритъмът на поезията му ми се струваше отпускащ. Постоянно трябваше да търся нови материали; Ренесме не обичаше приказките й за лека нощ да се повтарят, както се предполагаше, че останалите деца искат, и нямаше търпение за книжките с картинки. Тя се пресегна да докосне бузата ми, изображението в ума й беше на нас двете, само че тя държеше книжката. Аз й я подадох, усмихвайки се.

— „Тук има сладка музика,“ — зачете тя без колебание — „която пада по-нежно от цвета на рози по тревата, или нощната роса по спокойните води между стените от сенчест гранит, в блещукащ проход…“

Ръката ми беше като на робот, докато взех книгата от ръцете й.

— Ако ти четеш, как ще заспиш? — попитах я с глас, който почти беше избегнал треперенето.

По изчисленията на Карлайл, растежът на тялото й като цяло се забавяше, а умът й продължаваше да препуска напред. Дори ако степента на намаляването се задържеше същата, тя все пак щеше да бъде възрастна след не повече от четири години.

Четири години. И стара жена на петнадесет. Само петнадесет години живот.

Но тя бе толкова здрава. Жизнерадостна, умна, пламенна и щастлива. Нейното добро здравословно състояние ме улесни да бъде щастлива с нея за момента и да оставя бъдещето за утре.

Карлайл и Едуард обсъждаха изборите ни за в бъдеще от всеки ъгъл с ниски гласове, които се опитвах да не чувам. Те никога не водеха тези дискусии, когато Джейкъб беше наоколо, защото имаше едно сигурно нещо, което щеше да спре стареенето, а това не беше нещо, което щеше да въодушеви Джейкъб. Аз не бях. „Прекалено е опасно!“ крещяха инстинктите ми. Джейкъб и Ренесме си приличаха по повече от едно нещо, и двамата бяха наполовина две неща, две неща в едно. И цялото върколашко знание настояваше, че вампирската отрова бе смъртна присъда, а не път към безсмъртието… Карлайл и Едуард бяха изчерпали изследванията, които можеха да направят отдалече и сега се приготвяхме да последваме старите легенди до източника им. Щяхме да се върнем в Бразилия, като започнем оттам. Племето Тикуни имаха легенди за деца като Ренесме… Ако и други деца като нея са съществували, вероятно някаква история за живота на тези полусмъртни деца все още се предава.

Единственият истински въпрос, който ни беше останал, бе кога да тръгнем. Аз бях тази, която забавяше нещата. Малка част от това беше, че исках да остана във Форкс до след празниците заради Чарли. Но по-голямата причина беше, че имаше различно пътешествие, което знаех, че трябва първо да направя — това беше ясен приоритет.

Също така, трябваше да пътувам сама.

Това беше единственият спор между мен и Едуард, откакто станах вампир. Главната причина за кавгата беше частта, свързана с фактора „сама“. Но фактите бяха такива и моят план беше единственият, който имаше смисъл. Трябваше да отида при Волтури и трябваше да го направя абсолютно сама. Дори освободена от старите кошмари, от всякакви сънища, беше невъзможно да забравя Волтури. Те също не ни оставяха без напомняния.

До деня, в който пристигна подаръкът от Аро, не знаех, че Алис е изпратила съобщение за сватбата ни до предводителите на Волтури. Били сме на острова на Есме, когато получила видение за воини на Волтури, сред които били Джейн и Алек, унищожително могъщите близнаци. Кай планирал да изпрати ловна дружина, за да разбере дали още съм човек в разрез със заповедта. (Тъй като бях наясно за тайния свят на вампирите, трябваше или да стана една от тях, или да замлъкна… завинаги.) Алис им изпратила съобщението, тъй като видяла, че ще се забавят, след като разчетат значението зад думите. Но все някога щяха да дойдат. Това беше сигурно.

Самият подарък не представляваше явна заплаха. Вярно екстравагантен, почти плашещ със своята екстравагантност. Заплахата беше в последното изречение от поздравителното писмо на Аро, написано от собствената му ръка с черно мастило върху плътна бяла хартия.

„Очаквам с нетърпение да видя новата госпожа Кълън лично.“

Подаръкът беше сложен в гравирана, антична дървена кутия, инкрустирана със злато и седеф и украсена с пъстроцветни скъпоценни камъни. Алис каза, че самата кутия е безценно съкровище и че би била по-скъпа от всяко друго бижу, освен това, което се намираше в нея.

— Винаги съм се чудел къде изчезнаха кралските бижута, след като крал Джон ги заложи през тринайсети век — каза Карлайл. — Предполагам, не трябва да се изненадвам, че Волтури са взели своя дял.

Огърлицата беше проста — злато, изплетено в дебела като въже верижка, имитираща люспи — като гладка змия, която се увива плътно около врата. От въжето висеше един-единствен скъпоценен камък — бял диамант с размера на топка за голф.

Неприкритият намек в бележката на Аро ме заинтригува повече от скъпоценното бижу. Волтури искаха да се уверят, че съм безсмъртна, че семейство Кълън се е подчинило на заповедите им, и трябваше да го направят скоро. Не можехме да им позволим да дойдат във Форкс. Имаше само един начин да предпазим живота си тук.

— Няма да ходиш сама — бе настоял Едуард през зъби, стиснал ръце в юмруци.

— Няма да ме наранят — бях отвърнала с възможно най-успокоителния си тон, опитвайки се да звуча уверено. — Нямат причина. Вече съм вампир. Случаят е приключен.

— Не, категорично не.

— Едуард, това е единственият начин да я защитим.

И той не бе намерил аргументи срещу това. Логиката ми беше желязна.

За краткото време, през което бях срещнала Аро, бях успяла да разбера, че той е колекционер — а най-ценните му съкровища бяха живите произведения. Ламтеше за красота, талант и необикновени качества в безсмъртните си последователи повече, отколкото за скъпоценностите, заключени в подземията му. Достатъчно лошо беше, че бе пожелал способностите на Алис и Едуард. Отказвах да му предоставя още една причина да завижда на семейство Кълън. Ренесме беше красива, надарена и уникална, единствена по рода си. Не можехме да му позволим да я види, дори чрез нечии мисли.

А аз бях единствената, чиито мисли не можеше да прочете. За това щях да отида сама.

Алис не виждаше проблеми с пътуването ми, но се притесняваше за неяснотата на виденията си. Казваше, че понякога виденията й са така мъгляви, когато съществуват външни решения, които могат да окажат влияние, но още не са взети. Тази несигурност караше Едуард, който и без това изпитваше колебания, да се противопоставя на решението ми. Искаше да дойде с мен поне до Лондон, но аз не исках и двамата да оставим Ренесме. Затова вместо него щеше да дойде Карлайл. И двамата с Едуард се поуспокоихме, че Карлайл ще бъде само на няколко часа от мен.

Алис продължаваше да наднича в бъдещето, но нещата, които попадаха във виденията й, не бяха свързани с онова, което търсеше. Нови тенденции на фондовия пазар; евентуално посещение с цел помирение от страна на Ирина, макар решението й да не беше твърдо; снежна буря след шест седмици; обаждане от Рене. (Упражнявах „грубия“ си глас и с всеки изминал ден ставах все по-добра. За пред Рене все още бях болна, но се възстановявах.)

Купихме билетите за Италия в деня, след като Ренесме навърши три месеца. Планирах пътуването да бъде съвсем кратко, затова не споменах нищо на Чарли. Джейкъб беше в течение и застана на страната на Едуард. Днешният спор обаче беше за Бразилия. Джейкъб беше категоричен, че ще дойде с нас.

Тримата — Джейкъб, Ренесме и аз, ловувахме заедно. Диетата от животинска кръв не беше любима на Ренесме — и затова на Джейкъб му беше разрешено да идва с нас.

Джейкъб бе обявил, че двамата ще се състезават, и това бе достатъчно да я мотивира.

Ренесме бе съвсем наясно с идеята за добро и лошо по отношение лова на хора, просто смяташе, че дарената кръв е добър компромис. Човешката храна я засищаше и изглеждаше съвместима с храносмилателната й система, но тя реагираше на всички разновидности твърда храна със същото мъченическо търпение, с което навремето ядях карфиол и боб. От тази храна животинската кръв бе далеч по-приемлива. Обичаше да се състезава и предизвикателството да победи Джейкъб я въодушеви.

— Джейкъб — казах, в опит да го вразумя, докато Ренесме танцуваше на поляната пред нас, в търсене на миризма, която й допада. — Тук имаш задължения. Сет, Лия…

Той изсумтя.

— Не съм бавачка на глутницата. И без това си имат отговорности в Ла Пуш.

— Като теб ли? Наистина ли ще се откажеш от гимназията? Ако искаш да си на нивото на Ренесме, ще трябва да започнеш да учиш доста по-упорито.

— Това е творчески отпуск. Ще се върна в училище, когато нещата… се позабавят.

При тези думи забравих всички аргументи в своя полза и двамата автоматично извърнахме поглед към Ренесме. Тя съзерцаваше снежинките, които кръжаха над главата й и се топяха, преди да докоснат пожълтялата трева на издължената поляна, сред която стояхме. Роклята й на волани с цвят на слонова кост беше с един нюанс по-тъмна от снега, а кафеникавочервените й къдрици проблясваха, макар слънцето да беше скрито зад плътен слой облаци.

Докато я гледахме, тя приклекна леко и подскочи пет метра над земята. Ръчичките й уловиха една снежинка и тя ловко се приземи на поляната.

Обърна се към нас със спиращата си дъха усмивка — никой не можеше да свикне с нея — и разтвори шепи, за да ни покаже идеално оформената осмо върха ледена звездичка в дланта си, преди да се е разтопила.

— Красива е — извика й Джейкъб, — но май нещо се бавиш, Неси.

Тя подскочи към него, а той разтвори обятия в същия миг, в който тя скокна в прегръдката му. Съвършено бяха отработили движението. Ренесме го правеше, когато искаше да каже нещо. Все още предпочиташе да не говори на глас.

Докосна лицето му и очарователно се смръщи и тримата заедно се заслушахме в звуците от малко стадо лосове, което се движеше в гората.

— Разбира се, че не си жадна, Неси — отговори й Джейкъб с лек сарказъм, но същевременно безкрайно гальовно. — Просто се страхуваш, че пак ще хвана най-едрото животно.

Тя скочи със задно салто от ръцете му, приземи се леко, хвърли му многозначителен поглед, с което ужасно заприлича на Едуард, и се стрелна към дърветата.

— Остави на мен — каза Джейкъб, когато приклекнах, за да я последвам. Смъкна тениската си и се втурна в гората, а тялото му започна да трепери.

— Ако мамиш, не се брои — извика след Ренесме.

Усмихнах се, когато листакът се разлюля след тях, и поклатих глава. Понякога бебето бе не Ренесме, а Джейкъб.

Изчаках, за да дам на ловците няколко минути преднина.

Лесно щях да ги проследя, а на Ренесме щеше да й е приятно да ме изненада с размера на плячката си. Отново се усмихнах.

Тясната поляна беше притихнала, пуста. Пърхащите над главата ми снежинки оредяваха. Алис бе видяла, че снегът няма да се задържи.

Обикновено и Едуард участваше в този лов, но в момента обсъждаше пътуването до Рио с Карлайл, зад гърба на Джейкъб… Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Трябваше да дойде. Залогът бе точно толкова голям за него, колкото за всеки от нас — целият му живот бе на карта, точно както моят.

Докато мислите ми се рееха в близкото бъдеще, очите ми, както обичайно, обходиха планината в търсене на плячка, в търсене на опасност. Не го правех съзнателно, беше чисто инстинктивно.

А може би нещо все пак ме караше да претърсвам гората с поглед, нещо, което бе провокирало острите ми като бръснач сетива, преди да го осъзная?

Докато погледът ми пробягваше по зъбера на една далечна скала, изпъкваща със сиво-синия си цвят на фона на кафяво-зелената гора, нещо сребърно — или пък златно — проблесна и привлече вниманието ми.

Погледът ми се впи в цветното петно, така не на място в тази обстановка, толкова далеч в мъглата, че дори орел не би могъл да го различи. Впих очи.

Тя отвърна на погледа ми.

Очевидно бе, че е вампир. Кожата й беше бяла като мрамор, хиляди пъти по-гладка от човешката, и въпреки облачното време хвърляше леки отблясъци. Ако не я беше издала кожата й, щеше да го направи неподвижната й стойка. Само вампирите и статуите могат да са толкова неподвижни.

Косата й беше светла, бледоруса, почти сребриста. Именно нейният отблясък бе привлякъл погледа ми. Спускаше се права като свила до ръба на брадичката й, разделена на равен път.

Беше ми напълно непозната. Бях абсолютно сигурна, че не съм я виждала дори като човек. Никое от лицата в мъглявите ми спомени не приличаше на това. Но веднага я познах по тъмнозлатистите очи.

Значи в крайна сметка Ирина бе решила да дойде.

За момент останахме загледани една в друга. Зачудих се дали и тя се е досетила коя съм. Понечих да вдигна ръка и да помахам, но устната й потръпна леко и лицето й изведнъж придоби враждебно изражение.

Чух победоносния вик на Ренесме от гората, чух отекващия рев на Джейкъб и видях как Ирина инстинктивно извръща лице към звука, който стигна до нея секунди по-късно. Погледът й се отклони надясно и разбрах какво вижда. Огромен червеникавокафяв вълк, вероятно същият, който бе убил нейния Лоран. Откога ли ни наблюдаваше? Вероятно достатъчно дълго, за да види размяната на мили жестове преди малко.

Лицето й се сгърчи от болка.

Инстинктивно разтворих ръце в извинителен жест. Тя се обърна към мен и горната й устна оголи зъбите й. После отвори уста и изръмжа.

Когато тихият звук достигна до мен, вече се беше обърнала и изчезнала.

— По дяволите! — изстенах.

Втурнах се в гората след Ренесме и Джейкъб. Не исках да ги изпускам от погледа си. Не знаех в каква посока е поела Ирина, нито колко е разярена в момента. Жаждата за мъст често обсебваше вампирите, а тя не се потискаше лесно.

Затичах с всички сили и ми отне едва две секунди, за да стигна до тях.

— Моят е по-голям — чух Ренесме да настоява, когато се втурнах през гъстите храсталаци в малкото открито пространство, където стояха.

Джейкъб присви уши, когато видя изражението ми, присви се напред и оголи зъби — муцуната му беше изцапана с кръв от жертвата. Обходи гората с поглед. Чух как в гърлото му заклокоча ръмжене.

Ренесме също застана нащрек. Изостави мъртвия елен в краката си, скочи в отворените ми обятия и притисна любопитни длани в бузите ми.

— Може би реакцията ми е пресилена — опитах се да ги успокоя. — Мисля, че всичко е наред. Почакайте.

Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за бързо набиране. Едуард отговори на първото позвъняване. Джейкъб и Ренесме заслушаха внимателно, докато разказвах на Едуард какво се беше случило.

— Ела и доведи Карлайл — казах толкова бързо, че не бях сигурна дали Джейкъб е в състояние да разбира. — Видях Ирина, тя също ме видя, но после забеляза Джейкъб, побесня и избяга. Или поне така мисля. Още не се е появила тук, но ми се стори доста разстроена, така че вероятно ще дойде. Ако не го направи, двамата с Карлайл ще трябва да я проследите и да поговорите с нея. Чувствам се ужасно.

Джейкъб изръмжа.

— След половин минута сме при вас — увери ме Едуард, а аз вече чувах свистенето на вятъра, докато тичаше.

Върнахме се на дългата поляна и зачакахме мълчаливо, ослушвайки се за приближаването на непознато същество.

Но шумът, който чухме, ни беше познат. Миг по-късно Едуард вече бе до мен, а Карлайл се появи секунди по-късно. С изненада дочух тежките стъпки на едри лапи зад Карлайл. А не би трябвало да се изненадвам. Естествено, че и при най-беглия намек за заплаха към Ренесме, Джейкъб ще повика подкрепление.

— Стоеше там, на онзи зъбер — посочих им мястото. Ако Ирина бягаше, вече имаше значителна преднина.

Дали би спряла да изслуша Карлайл? Изражението й ме караше да мисля, че е малко вероятно. — Може би няма да е зле да вземете Емет и Джаспър. Изглеждаше… доста разстроена. Изръмжа срещу мен.

— Какво? — ядоса се Едуард.

Карлайл сложи ръка върху рамото му.

— Тя тъгува. Ще тръгна след нея.

— Идвам с теб — настоя Едуард.

Двамата си размениха дълъг поглед. Карлайл вероятно претегляше раздразнението на Едуард срещу ползата от умението му да чете мисли. Накрая все пак кимна и двамата тръгнаха да търсят следите й, без да повикат Емет и Джаспър.

Джейкъб нетърпеливо изпухтя и ме побутна с нос. Искаше да върнем Ренесме в къщата, където ще е в безопасност. С което бях съгласна, така че забързахме към къщи, а Сет и Лия хукнаха по петите ни.

Ренесме кротуваше в прегръдката ми, а едната й ръчичка още докосваше лицето ми. След като нямаше да довършим лова, щеше да се наложи да пие дарена кръв. Беше доволна.