Стефани Майър
Зазоряване (37)

Тридесет и четвърта глава
Позиции

Чух музиката, преди да сляза от колата. Едуард не беше докосвал пианото от нощта, в която Алис си тръгна. Но сега, докато затварях вратата, чух как мелодията преминава през кратка увертюра и се преобразява в моята приспивна песен. Едуард ме приветстваше у дома.

Бавно извадих дълбоко заспалата Ренесме от колата — нямаше ни цял ден. Джейкъб бе останал при Чарли, щеше да се върне със Сю. Интересно дали за да запълни мислите си с достатъчно тривиални неща, че да забрави изражението ми, когато се бях върнала у Чарли.

Докато крачех бавно към дома на Кълън, осъзнах, че надеждата и приповдигнатото настроение, почти осезаеми около голямата бяла къща, днес сутринта бяха част и от мен. Сега ми бяха напълно чужди.

Доплака ми се, когато чух Едуард да свири в моя чест. Но се стегнах. Не исках да събудя подозренията му. Трябваше да се постарая да не оставя и най-бегли следи в мислите му, за да не достигнат до Аро.

Когато влязох, Едуард обърна глава и ми се усмихна, но продължи да свири.

— Добре дошла — каза, сякаш денят бе съвсем обикновен. Сякаш в стаята нямаше още дванайсет непознати вампири, унесени в различни занимания, и още дузина, пръснати из къщата. — Добре ли прекарахте у Чарли?

— Да. Извинявай, че се забавихме толкова. Излязох да купя някои коледни подаръци за Ренесме. Знам, че няма да празнуваме, но… — свих рамене.

Ъгълчетата на устните му увиснаха. Спря да свири и се извъртя на пейката, така че да е обърнат към мен. Сложи ръка на талията ми и ме придърпа към себе си.

— Не се бях замислял. Ако искаш да празнуваме…

— Не, не — прекъснах го аз. Ужасявах се от самата мисъл да демонстрирам повече ентусиазъм, отколкото беше крайно необходимо. — Просто не исках празникът да мине, без да й подаря нещо.

— Може ли да го видя?

— Ако искаш. Съвсем дребно е.

Ренесме спеше дълбоко и тихичко похъркваше до бузата ми. Завиждах й. Хубаво би било да избягам от действителността, макар и само за няколко часа.

Внимателно отворих дамската си чанта само колкото да извадя кадифената торбичка за бижута. Не исках Едуард да види парите, които още носех.

— Видях го на витрината на един антикварен магазин.

Пуснах тънкия златен медальон в дланта му. Беше кръгъл с нежен бордюр от преплетени листа по външния ръб. Едуард отвори миниатюрната закопчалка и надникна вътре. Имаше място за малка снимка, а от другата страна — посвещение на френски.

— Знаеш ли какво пише? — попита той с различен тон, по-приглушен.

— Продавачът ми каза, че пише нещо от рода на: „Повече от собствения ми живот“. Така ли е?

— Да, така е.

Той ме погледна, топазените очи ме изучаваха. Срещнах погледа му за момент, след това се престорих, че поглеждам телевизора.

— Надявам се да й хареса — измърморих.

— Разбира се, че ще й хареса — каза той небрежно, спокойно, и в този момент разбрах, че е наясно, че крия нещо от него. Но бях сигурна, че няма представа за подробностите.

— Хайде да я заведем у дома — предложи той и ме прегърна през раменете.

Поколебах се.

— Какво има? — попита.

— Искаше ми се да се поупражнявам малко с Емет… — бях изгубила целия ден с важната си задача и сега имах чувството, че съм изостанала.

Емет, който седеше на дивана с Роуз и държеше дистанционното, вдигна поглед и се ухили очаквателно.

— Чудесно. Гората има нужда от разреждане.

Едуард се намръщи на Емет, а след това на мен.

— Утре ще имате достатъчно време — каза той.

— Не ставай смешен — възразих. — Вече няма такова нещо като „достатъчно време“. Такова понятие не съществува. Имам толкова много да уча и…

Той ме прекъсна.

— Утре.

Изражението му беше такова, че дори Емет не посмя да противоречи.

 

 

Изненадах се колко ми е трудно да се върна към рутината, която в крайна сметка бе съвсем нова. Но след изчезването на онази мъничка надежда, която таях, всичко ми се струваше невъзможно.

Опитвах се да мисля за положителните неща. Имаше голяма вероятност дъщеря ми да преживее предстоящото, както и Джейкъб. А щом те имаха бъдеще, това беше някаква победа, нали? А след като Джейкъб и Ренесме имаха шанс да избягат, значи малката ни групичка щеше да успее да издържи поне известно време. Да, в стратегията на Алис имаше логика само ако окажем наистина добър отпор. Тоест, това също бе мъничка победа, като се има предвид, че Волтури не бяха предизвиквани хилядолетия наред.

Нямаше да бъде краят на света. Само краят на семейство Кълън. Краят на Едуард, моят край.

Така и предпочитах, поне последната част. Нямаше да мога да живея без Едуард — ако той напуснеше този свят, аз щях да го последвам.

От време на време се замислях дали ни очаква нещо от другата страна. Знаех, че Едуард не вярва, но пък Карлайл бе убеден. Аз самата не си го представях. От друга страна, не можех да си представя Едуард да не съществува никъде, никак. Ако можехме да бъдем заедно, където и да било, краят щеше да е щастлив.

И така дните минаваха по същия начин, само малко по-трудно отпреди.

Четиримата с Едуард, Ренесме и Джейкъб отидохме у Чарли за Коледа. Цялата глутница на Джейкъб беше там, както и Сам, Емили и Сю. Присъствието им из малките стаи на Чарли ми подейства утешително — топли тела, сгушени из ъглите, около оскъдно украсената елха — ясно си личеше кога точно Чарли се бе отегчил и зарязал украсата — и по диваните. На върколаците можеше да се разчита, че ще са въодушевени от предстояща битка, без значение колко самоубийствена. Напрежението от възбудата им създаваше приятна атмосфера, която прикриваше моята липса на ентусиазъм. Едуард, както винаги, бе по-добър актьор от мен.

Ренесме носеше медальона, който й бях подарила на разсъмване, а в джобчето на якето й лежеше МР3 плейърът от Едуард — миниатюрно съоръжение, което събираше над пет хиляди песни, вече запълнено с любимите на Едуард. На китката си носеше сложно изплетена гривна, куилеутския вариант на годежен пръстен. Едуард бе изскърцал със зъби при вида й, но мен не ме притесняваше.

Скоро, съвсем скоро щях да поверя Ренесме на Джейкъб. Нима можеше да ме смути какъвто и да било символ на всеотдайността, на която толкова разчитах?

Едуард ни бе спасил от неловкото положение, като беше поръчал подарък и за Чарли. Беше пристигнал предния ден като спешна пратка и Чарли прекара цялата сутрин в четене на инструкциите за ползване на новия сонар за ловене на риба.

Ако можех да съдя по апетита на върколаците, ястията на Сю явно бяха вкусни. Зачудих се как би изглеждала сбирката ни в очите на непознат. Добре ли си играехме ролите? Дали някой, който не ни познаваше, би решил, че сме щастлива групичка приятели, забавляващи се на празника?

Стори ми се, че и Едуард, и Джейкъб изпитаха същото облекчение като мен, когато стана време да тръгваме. Струваше ми се странно да хабя енергия, за да разигравам театър пред хората, при положение че имах да върша далеч по-важни неща. Трудно ми беше да се съсредоточа. В същото време вероятно виждах Чарли за последен път. Може би не беше зле, че бях прекалено изтръпнала, за да го осъзная.

Не бях виждала майка ми от сватбата, но можех само да се радвам за постепенната дистанция, която се бе наложила помежду ни през последните две години. Беше прекалено крехка за моя свят. Не исках да я въвличам в него. Чарли беше по-силен.

Може би дори достатъчно силен, за да си кажем сбогом, но аз не бях.

В колата бе много тихо. Отвън дъждът се сипеше като мъгла, нещо средно между дъжд и сняг. Ренесме седеше в скута ми и си играеше с медальона, като непрекъснато го отваряше и затваряше. Гледах я и си представях нещата, които щях да кажа на Джейкъб, ако не се налагаше да внимавам думите ми да не стигнат до Едуард.

„Ако след време стане безопасно, заведи я при Чарли. Някой ден му разкажи всичко. Кажи му колко го обичах, как не можех да понеса да се откъсна от него дори когато човешкият ми живот приключи. Кажи му, че беше най-добрият баща. Кажи му да предаде на Рене колко я обичах и как се надявам да е щастлива и…“

Трябваше да му дам документите, преди да стане прекалено късно. Щях да му дам и една бележка за Чарли. И писмо за Ренесме. Нещо, което да прочете, когато вече нямаше да мога да й казвам колко я обичам.

Не забелязах нищо необичайно около къщата на Кълън, когато спряхме на моравата, но дочух някакво неясно вълнение отвътре. Множество гласове мърмореха и ръмжаха. Звучаха напрегнати, сякаш спореха. Гласовете на Карлайл и Амун се извисяваха по-често от останалите.

Едуард паркира пред къщата, вместо да влезе в гаража. Разменихме си предпазлив поглед, преди да излезем от колата.

Стойката на Джейкъб се промени, изражението му стана сериозно, бдително. Вероятно вече разсъждаваше като Алфа. Очевидно нещо се беше случило и той трябваше да събере информацията, необходима на двама им със Сам.

— Алистър си е тръгнал — промърмори Едуард, докато тичахме по стълбите.

Когато влязохме във всекидневната, конфликтът между вампирите беше физически осезаем. Покрай стените се бяха наредили наблюдателите — всичките ни гости, освен Алистър и тримата, които се караха. Есме, Кеби и Тиа стояха най-близо до спорещите. В средата на стаята Амун съскаше на Карлайл и Бенджамин.

Челюстта на Едуард се стегна и той побърза да се приближи до Есме, без да пуска ръката ми. Притиснах Ренесме силно до гърдите си.

— Амун, щом искаш да си тръгнеш, никой не те насилва да останеш — спокойно каза Карлайл.

— Отвличаш половината ми семейство, Карлайл! — изкрещя Амун и забоде пръст в гърдите на Бенджамин. — Затова ли ме повика тук? За да крадеш от мен?

Карлайл въздъхна, а Бенджамин направи гримаса.

— Да, Карлайл нарочно се е скарал с Волтури, изложил е на опасност цялото си семейство, само и само да ме подмами да намеря смъртта си тук — каза той саркастично. — Бъди разумен, Амун. Просто съм решил да постъпя правилно, нямам намерение да се присъединявам към друго семейство. Ти, разбира се, можеш да постъпиш според преценката си, както изтъкна Карлайл.

— Това няма да свърши добре — изръмжа Амун. — Алистър беше единственият разумен тук. Всички би трябвало да бягаме.

— Помисли си кого наричаш разумен — прошепна Тиа отстрани.

— Всички ни ще унищожат!

— Няма да се стигне до битка — твърдо каза Карлайл.

— Ти така си мислиш!

— Ако се стигне, винаги можеш да минеш от другата страна, Амун. Сигурен съм, че Волтури ще оценят помощта ти.

Амун му се озъби.

— Може би наистина това е решението.

Отговорът на Карлайл бе спокоен и искрен.

— Не бих ти се разсърдил, Амун. Приятели сме от дълго време, но никога не бих поискал да умреш заради мен.

Амун също прозвуча по-спокойно.

— Но ще повлечеш моя Бенджамин със себе си.

Карлайл сложи ръка на рамото на Амун, но Амун го отблъсна.

— Ще остана, Карлайл, но може да се окаже във ваш ущърб. Наистина ще се присъединя към тях, ако това е единственият начин да оцелея. Всички тук сте глупци, ако си мислите, че можете да победите Волтури — той изръмжа, после въздъхна, погледна към мен и Ренесме и подразнено добави: — Ще свидетелствам, че детето расте. Това е самата истина. Всеки може да го види.

— Само за това ви помолихме.

Амун се намръщи.

— Но не само това получавате, както ми се струва — той се обърна към Бенджамин. — Аз те дарих с живот, а ти го пропиляваш.

Лицето на Бенджамин стана невероятно студено. Изражението му странно контрастираше с момчешките му черти.

— Жалко, че не си успял и да замениш волята ми със своята, вероятно тогава щеше да бъдеш доволен от мен.

Амун присви очи. Направи рязък жест към Кеби и двамата тръгнаха с гневна крачка към вратата.

— Няма да си тръгне — тихо ми каза Едуард, — но отсега нататък ще се държи на разстояние. И не блъфираше, когато каза, че може да застане на страната на Волтури.

— А защо си е тръгнал Алистър? — прошепнах аз.

— Никой не знае със сигурност, не е оставил бележка. От мърморенето му беше ясно, че смята битката за неизбежна. Въпреки поведението си обича Карлайл твърде много, за да мине на страната на Волтури. Предполагам, че е сметнал опасността за прекалено голяма — Едуард сви рамене.

Макар да разговаряхме помежду си, беше ясно, че всички ни чуват. Елеазар отговори на Едуард, все едно разговорът беше общ.

— От мърморенето му стана ясно нещо повече от това. Не сме обсъждали намеренията на Волтури, но Алистър се тревожеше, че колкото и решително да докажем невинността ви, Волтури няма да ни послушат. Смяташе, че ще намерят оправдание да постигнат целта си.

Вампирите притеснено се спогледаха. Идеята, че Волтури ще пренебрегнат собствените си неприкосновени закони, за да се сдобият с нещо, не беше много разпространена. Само румънците запазиха спокойствие с иронични усмивки на лицата. Изглежда се забавляваха с желанието на останалите да продължават да уважават вековните им врагове.

Всички заговориха едновременно, но аз се заслушах в разговора на румънците. Може би защото русокосият Владимир непрекъснато стрелкаше поглед към мен.

— Дълбоко се надявам Алистър да е бил прав — прошепна Стефан на Владимир. — Каквото и да се случи, слуховете ще се разпространят. Време е светът да разбере в какво са се превърнали Волтури. Никога няма да паднат, ако всички вярват в глупостите, че уж защитават начина ни на живот.

— Докато управлявахме ние, поне не криехме собствената си същност — отвърна Владимир.

Стефан кимна.

— Никога не сме си слагали бели шапки и не сме се наричали светци.

— Мисля, че назрява време за битка — каза Владимир. — Нима смяташ, че бихме могли да съберем по-големи сили? Че бихме имали друг подобен шанс?

— Всичко е възможно. Може би някой ден…

— Та ние чакаме вече хиляда и петстотин години, Стефан. А те стават все по-силни — Владимир замълча и отново ме погледна. Не показа да е изненадан, когато видя, че и аз го гледам. — Ако Волтури спечелят този конфликт, ще си тръгнат по-могъщи, отколкото ще дойдат. С всяка битка добавят към силата си. Помисли си какво може да им даде само тази новородена — той кимна към мен, — а тя още не е опознала дарбата си. А онзи, който движи земята — Владимир кимна към Бенджамин, който замръзна. Вече почти всички подслушваха разговора им като мен. — Но от илюзионистката и от огнения допир няма да имат нужда, нали вече разполагат с демоничните близнаци — той погледна Зафрина, после и Кейт.

Стефан погледна Едуард.

— Четецът на мисли също не им е толкова нужен. Но разбирам логиката ти. Наистина ще спечелят много, ако победят.

— Повече отколкото можем да си позволим, не си ли съгласен?

Стефан въздъхна.

— Трябва да се съглася. А това означава…

— Че трябва да се изправим срещу тях, докато все още имаме надежда.

— Дори да успеем единствено да им навредим, или поне да ги разобличим…

— И някой ден други ще могат да довършат започнатото.

— И дългата ни вендета ще бъде изплатена. Най-после.

Те сключиха погледи и едновременно довършиха.

— Това е единственият начин.

— Значи ще се бием — каза Стефан.

Макар да виждах, че се разкъсват, че инстинктът им за самосъхранение се бори с жаждата за мъст, усмивките, които си размениха, бяха изпълнени с трепетно очакване.

— Ще се бием — съгласи се Владимир.

Това вероятно беше добре, защото и аз като Алистър не смятах, че ще избегнем битката. В такъв случай още двама вампири на наша страна можеха само да са ни от полза. Но въпреки това решението на румънците ме разтрепери.

— Ние също ще се бием — каза Тиа, а обикновено сериозният й глас прозвуча още по-тържествено. — Смятаме, че Волтури ще превишат властта си. Нямаме желание да им принадлежим — тя задържа поглед върху партньора си.

Бенджамин се ухили и хвърли дяволит поглед към румънците.

— Очевидно съм желана стока. Явно ще трябва да отвоювам правото да бъда свободен.

— Не за първи път ми се налага да се бия, за да се спася от законите — каза Гарет с насмешка. Той отиде до Бенджамин и го потупа по гърба. — За свободата от потисничеството.

— Ние подкрепяме Карлайл — каза Таня. — Ще се бием с него.

Гласно изказаното мнение на румънците явно подтикна и останалите да заявят позициите си.

— Ние още не сме решили — каза Питър и сведе поглед към слабичката си спътница. Устните на Шарлот бяха стиснати неодобрително. На мен ми се струваше, че тя вече е взела решение и се зачудих какво ли беше то.

— Аз също — каза Рандал.

— И аз — добави Мери.

— Глутницата ще се бие редом до семейство Кълън — внезапно заяви Джейкъб. — Ние не се страхуваме от вампири — добави той самодоволно.

— Деца — измърмори Питър.

— Пеленачета — поправи го Рандал.

Джейкъб се ухили насмешливо.

— Е, аз също ще се бия — каза Маги и отблъсна покровителствената ръка на Шивон. — Знам, че истината е на страната на Карлайл, и не мога да я пренебрегна.

Шивон тревожно погледна най-младия член на семейството си.

— Карлайл — каза тя сякаш бяха сами, пренебрегвайки внезапната тържественост на събранието ни, изненадващите изявления. — Не искам да се стига до битка.

— Нито пък аз, Шивон. Знаеш, че това е последното нещо, което искам — той почти се усмихна. — Може би трябва да се съсредоточиш върху това всичко да мине мирно.

— Знаеш, че няма да помогне — отвърна тя.

Спомних си какво си бяха говорили Роуз и Карлайл за ирландската водачка. Карлайл смяташе, че Шивон притежава неоткрита, но мощна дарба да предизвиква събитията да се случват според желанията й, но самата Шивон не го вярваше.

— Няма да навреди да опиташ — каза Карлайл.

Шивон направи гримаса.

— Да си представям развръзката, която искам да се случи? — попита тя саркастично.

Сега вече Карлайл се усмихна.

— Ако нямаш нищо против.

— Значи няма нужда моето семейство да прави изявления, нали така? — попита тя. — След като няма вероятност за битка — тя отново сложи ръка върху рамото на Маги и я привлече към себе си. Партньорът на Шивон, Лиам, стоеше мълчаливо и безизразно.

Шеговитата размяна на реплики между Шивон и Карлайл видимо озадачи останалите в стаята, но те така и не обясниха на другите.

Това сложи край на драматичните декларации, поне за тази вечер. Групичката постепенно се разпръсна, някои отидоха на лов, други да гледат телевизия, да четат или да използват компютрите на Карлайл.

Едуард, Ренесме и аз тръгнахме на лов. Джейкъб се затътри след нас.

— Глупави кръвопийци — промърмори под нос, когато излязохме. — Мислят се за нещо по-висше — той изсумтя.

— Има да се чудят, когато пеленачетата спасят висшите им животчета, нали? — каза Едуард.

Джейк се усмихна и го перна по рамото.

— Точно така, по дяволите.

Това нямаше да е последният лов. Всички щяхме да ловуваме малко преди очакваното пристигане на Волтури. Тъй като крайният срок не беше точен, смятахме да останем няколко нощи на голямата поляна за бейзбол, видяна от Алис, за всеки случай. Знаехме само, че ще дойдат в деня, в който снегът покрие земята. Не искахме да се приближават до града, а така или иначе Деметри щеше да ги доведе. Чудех се чия точно миризма ще следва и предположих, че ще е на Едуард, тъй като мен не можеше да проследи.

Замислих се за него, докато ловувах, сляпа както за плячката си, така и за носещите се из въздуха снежинки, които най-после се бяха появили, но се топяха още преди да докоснат каменистата почва. Щеше ли да усети, че не може да ме проследи? И какво щеше да си помисли? Ами Аро? Или Едуард грешеше? Имаше изключения от това, на което можех да устоя, някои неща проникваха през щита ми. Всичко извън съзнанието ми бе уязвимо, достижимо за уменията на Джаспър, Алис и Бенджамин. Може би талантът на Деметри също действаше на различен принцип.

Тогава ми хрумна нещо, което ме накара рязко да спра.

Лосът, от който пиех кръв, падна от ръцете ми върху скалите. Снежинките се изпариха на няколко сантиметра от топлото тяло с тих съскащ звук. Погледнах окървавените си ръце с празен поглед.

Едуард ме видя и побърза да се приближи, оставил собствената си плячка недовършена.

— Какво има? — попита той тихо и обходи с поглед гората около нас, търсейки причината за поведението ми.

— Ренесме — задавено казах.

— Зад онези дървета е — увери ме той. — Чувам мислите и на двама им с Джейкъб. Добре е.

— Нямам предвид това — казах аз. — Мислех си за щита ми. Ти наистина смяташ, че има стойност, че ще може да ни помогне. Знам, че останалите се надяват да предпазя Зафрина и Бенджамин, макар и за няколко секунди. Ами ако грешим? Ами ако доверието ви в мен стане причина да се провалим?

В гласа ми се долавяха истерични нотки, но все пак се владеех достатъчно, за да говоря тихо. Не исках да тревожа Ренесме.

— Бела, какви са тези мисли? Разбира се, че е чудесно, че можеш да се защитиш, но не носиш отговорност за никой друг. Не се напрягай излишно.

— Ами ако не успея да защитя нищо? — прошепнах задъхано. — Това, което правя, е несъвършено, случайно! Няма логика, нито причина. Може би в крайна сметка изобщо няма да попречи на Алек.

— Шшшт — успокои ме той. — Не изпадай в паника. И не се притеснявай за Алек. Умението му не е по-различно от дарбата на Джейн или на Зафрина. Чиста илюзия и няма да успее да влезе в главата ти, както не мога и самият аз.

— Но Ренесме може! — изсъсках като обезумяла. — Струваше ми се толкова естествено, че изобщо не се бях замисляла. Възприемах го като част от същността й. Но тя вкарва мислите си в главата ми, както на всички останали. В щита ми има дупки, Едуард!

Погледнах го отчаяно и зачаках да осъзнае ужасното ми разкритие. Той стисна устни, сякаш се опитваше да реши как да формулира думите си. Изражението му беше напълно спокойно.

— Ти отдавна си се досетил, нали? — попитах остро и се почувствах като идиот, задето месеци наред не бях забелязала очевидното.

Той кимна и ъгълчето на устната му леко се изви в усмивка.

— Още първия път, когато те докосна.

Въздъхнах над собствената си глупост, но спокойствието му успя малко да ме разсее.

— И това не те притеснява? Не го смяташ за проблем?

— Имам две теории, едната по-вероятна от другата.

— Кажи ми първо по-невероятната.

— Е, тя е твоя дъщеря — подчерта той. — Генетично е наполовина теб. Навремето се шегувах, че умът ти работи на различна честота от нашите. Може би тя е на същата честота.

Не ми помогна.

— Но ти спокойно четеш мислите й. Всички четат мислите й. Ами ако и Алек е на друга честота? Ако…

Той постави пръст върху устните ми.

— Мислих и върху това. Затова смятам, че другата ми теория е по-вероятна.

Стиснах зъби и зачаках.

— Помниш ли какво каза Карлайл за нея точно след като ти показа първия спомен?

Разбира се, че помнех.

— Той каза: „Интересен обрат. Тя сякаш прави точно обратното на това, което умееш ти.“

— Да. И тогава се зачудих. Може да е взела и твоя талант и да го е преобърнала на обратно.

Обмислих думите му.

— Ти не допускаш никого — започна той.

— А всички допускат нея? — довърших аз колебливо.

— Това е теорията ми — каза той. — И щом може да праща картини в твоето съзнание, съмнявам се, че на планетата съществува щит, който да й попречи. А това може да се окаже от полза. Вече стана ясно, че никой не се съмнява в истинността на мислите й, стига да й позволят да ги покаже. Освен това вярвам, че никой не може да я възпре да ги показва, ако е достатъчно наблизо. Ако Аро й позволи да обясни…

Потръпнах, като си представих Ренесме толкова близо до алчните мътни очи на Аро.

— Е — каза той, разтривайки скованите ми рамене. — Поне никой не може да го спре да види истината.

— Но дали истината е достатъчна, за да го спре? — прошепнах.

На този въпрос Едуард нямаше отговор.