— Не се страхувай — прошепнах, — ние си принадлежим.

Истината на собствените ми думи внезапно ме зашемети. Този миг бе толкова съвършен, толкова истински, че нямаше място за съмнение.

Ръцете му се обвиха около мен, притеглиха ме към него. Лято и зима. Имах чувството, че всяко нервно окончание в тялото ми е оголена жица.

— Завинаги — съгласи се той и нежно ме придърпа към дълбокото.

Изражението му отново му отново ме накара да замръзна.

За секунда се превърнах и хлапе — хлапе, което е прекарало целия си живот в едно и също малко градче. Просто дете разбрах, че трябва да преживея много повече, да изстрадам много повече, за да мога някога да проумея изгарящата агония в очите на Едуард…

Беше изражението на човек, които гори на клада.

— Не знаехме — каза. Тихо като дихание. — Като нас двамата с Бела не е имало други.[1]


[1] Използваният откъс от „Сън в лятна нощ“ е от изданието на „Народна култура“ от 1970 г.; Уилям Шекспир, Събрани съчинения, Комедии, т. 1, в превод на Валери Петров. — Бел.пр.

5,4 Зазоряване
Breaking Dawn,

Издание:

Стефани Майър. Зазоряване

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 987-954-27-0352-5