Стефани Майър
Зазоряване (12)

Десета глава
Защо просто не си тръгнах? А, вярно, защото съм идиот

Чувствах се — като, като… и аз не знам като какво се чувствах. Нереално. Все едно бях попаднал в готическа версия на долнопробна комедия. Но вместо в ролята на телевизионния неудачник, който смята да покани главната мажоретка на абитуриентския бал, аз бях финиширалият на второ място върколак и се канех да помоля жената на вампира да заживее незаконно с мен и да ми ражда деца. Прекрасно.

Не, отказвах да го направя. Беше малоумно и нередно. Просто щях да забравя какво ми е казал.

Но все пак щях да говоря с нея. Щях да опитам да я накарам да ме послуша.

А тя нямаше да ме послуша. Както винаги.

Едуард нито отговори, нито реагира на мислите ми, докато ме водеше обратно към къщата. Интересно защо беше решил да спре точно там. Дали защото бе достатъчно далече от къщата, че другите да не чуят шепота му?

Това ли беше идеята?

Може би. Когато влязохме през вратата, очите на останалите Кълън бяха подозрителни, объркани. Никой нямаше вид да е отвратен или възмутен. Значи не бяха чули нито една от молбите на Едуард.

Спрях нерешително край отворената врата, несигурен какво да правя. Там ми беше добре, отвън нахлуваше по-свеж въздух.

Едуард пристъпи с вдървени рамене сред скупчените вампири. Бела го изгледа тревожно, после очите й за миг пробягаха към мен. После отново се спряха върху него.

Лицето й стана сивкавобяло и се сетих как бе казал, че от напрежението й става по-зле.

— Сега ще оставим Джейкъб и Бела да поговорят насаме — каза Едуард. Гласът му беше напълно лишен от интонация. Като на робот.

— Само през праха ми — изсъска Розали. Продължаваше да се върти край главата на Бела, положила студена ръка върху изпитата й буза в собственически жест.

Едуард дори не я погледна.

— Бела — продължи със същия празен тон. — Джейкъб иска да говори с теб. Страхуваш ли се да останеш сама с него?

Бела ме погледна объркано. След това Розали.

— Роуз, всичко е наред. Джейкъб няма да ни нарани. Иди с Едуард.

— Може да е някаква уловка — предупреди я русата.

— Не виждам как — отвърна Бела.

— С Карлайл ще сме пред очите ти, Розали — каза Едуард. Лишеният му от емоции тон се пропукваше, гневът започна да прозира. — Нали ние сме страшните.

— Не — прошепна Бела. Очите й блестяха, миглите й бяха мокри. — Не, Едуард. Не сте…

Той поклати глава със слаба усмивка. Беше болезнено да гледаш тази усмивка.

— Не исках да прозвучи така, Бела. Нищо ми няма. Не се тревожи за мен.

Отвратително. Беше прав — тя се тормозеше, задето наранява чувствата му. Истинска светица. Само дето се беше родила в неподходяща епоха. Трябвало е да се роди преди векове, че да нахранят лъвовете с нея заради някоя благородна кауза.

— Моля ви — каза Едуард, а ръката му вдървено посочи към вратата. — Всички.

Самообладанието, което се опитваше да демонстрира пред Бела, започваше да го напуска. Виждах колко е близо до онзи измъчен мъж, когото бях видял отвън. Останалите също го виждаха. Мълчаливо се изнизаха през вратата, а аз им направих път. Движеха се бързо — сърцето ми направи едва два удара, и стаята вече беше празна, с изключение на Розали, която бе спряла нерешително по средата, и Едуард, който чакаше край вратата.

— Роуз — промълви тихо Бела. — Искам да излезеш.

Русата изгледа свирепо Едуард, после му направи жест пръв да напусне стаята. Той се измъкна през вратата. Тя ми хвърли дълъг, изпълнен със злоба, предупредителен поглед, после на свой ред изчезна.

Щом останахме сами, прекосих стаята и седнах на пода до Бела. Хванах двете й студени ръце и внимателно ги заразтривах.

— Благодаря, Джейк. Приятно е.

— Няма да те лъжа, Белс. Изглеждаш отвратително.

— Знам — въздъхна. — Направо съм страшна.

— Като извадена от блато — съгласих се.

Тя се разсмя.

— Толкова се радвам, че си тук. Приятно ми е да се усмихвам. Не знам колко още драми мога да понеса.

Завъртях очи.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Знам, че аз съм си виновна.

— Да, точно така. Какво си намислила, Белс? Сериозно!

— Той ли ти каза да ми се караш?

— Горе-долу. Но не разбирам защо си мисли, че ще ме послушаш. Досега не се е случвало.

Тя въздъхна.

— Аз нали ти… — започнах.

— Знаеш ли, Джейкъб, Аз нали ти казах си има брат — прекъсна ме тя. — Името му е Я млъквай.

— Добре го каза.

Тя ми се ухили. Кожата й се изопна върху скулите.

— Не го измислих аз — чух го в един епизод на „Семейство Симпсън“.

— Явно съм го пропуснал.

— Смешно беше.

Замълчахме за миг. Ръцете й започваха леко да се стоплят.

— Наистина ли те е помолил да говориш с мен?

Кимнах.

— Да ти налея малко акъл. Което по принцип си е загубена кауза.

— Тогава защо се съгласи?

Не отговорих. И аз не знаех.

Но знаех друго — всяка секунда, която прекарвах с нея, само щеше да увеличи страданието ми след това. Бях като наркоман с ограничени запаси наркотик, часът на последната сметка бе надвиснал. Колкото по-голяма доза приемех сега, толкова по-тежко щеше да ми бъде, когато запасите свършеха.

— Всичко ще се оправи, да знаеш — каза тя след минута мълчание. — Убедена съм.

Пред очите ми пак се спусна червената пелена.

— Да не би слабоумието да е един от симптомите ти? — троснах се.

Тя се разсмя, макар така да се бях ядосал, че ръцете ми трепереха, както бяха хванали нейните.

— Може би — каза. — Не казвам, че ще се оправи лесно, Джейк. Но нима е възможно да преживея всичко, с което съм се сблъсквала, без да започна поне малко да вярвам във вълшебства?

— Вълшебства?

— Особено що се отнася до теб — отвърна тя, усмихната. Издърпа една от ръцете си от моите и я притисна в бузата ми. Беше по-топла отпреди, но пак ми се стори хладна, както повечето неща при допир с кожата ми. — Точно теб те очаква вълшебство, което ще оправи всичко.

— Какви ги дрънкаш?

Тя продължи да се усмихва.

— Едуард веднъж ми обясни какво е усещането, когато си белязал. Каза, че е като в „Сън в лятна нощ“, като магия. Ще намериш онази, която всъщност търсиш, Джейкъб, и може би тогава всичко това ще има смисъл.

Ако не изглеждаше толкова крехка, щях направо да се разкрещя. Но вместо това й изръмжах.

— Ако си мислиш, че белязването може да придаде смисъл на това безумие… — не можех да намеря думи да продължа. — Сериозно ли смяташ, че само защото е възможно някой ден да бележа някоя непозната, това ще си струва? — посочих с пръст подутото й тяло. — Кажи ми тогава какъв беше смисълът, Бела? Какъв беше смисълът да те обичам? Какъв беше смисълът ти да обичаш него? Ако умреш — думата излезе с ръмжене, — как би могло това да се поправи? Какъв е смисълът на цялата тази болка? Моята, твоята, неговата! Ще убиеш и него, не че ми пука — тя трепна, но аз продължих. — Така че в крайна сметка какъв ще е смисълът от безумната ви любовна история? Ако има някакъв смисъл, защо не ми го разкриеш, Бела, защото аз не го виждам!

Тя въздъхна.

— Не знам още, Джейк. Но просто… чувствам… че всичко това ще доведе до нещо хубаво, колкото и да е трудно да го видим сега. Явно просто имам вяра.

— Умираш напразно, Бела! Напразно!

Ръката й се смъкна от лицето ми и падна върху подутия й корем, погали го. Нямаше нужда да говори, за да знам какво си мисли. Умираше заради онова нещо.

— Няма да умра — каза през зъби и ми стана ясно, че вече доста пъти го е повтаряла. — Сърцето ми ще издържи. Достатъчно силна съм.

— Това са пълни глупости, Бела. Твърде дълго се мъчиш да вървиш в крачка със свръхестественото. Никой нормален човек не може да го направи. Не си толкова силна — обхванах лицето й в шепа. Не се наложи да си напомням да внимавам. Върху тялото й сякаш имаше надпис „чупливо“.

— Мога да го направя. Мога — измърмори тя и се сетих за онази детска книжка за малкия локомотив, който можел всичко.

— На мен не ми изглежда така. Е, какъв е планът ти? Надявам се да си измислила нещо.

Тя кимна, без да среща очите ми.

— Знаеш ли, че Есме е скочила от скала? Когато още била човек, искам да кажа.

— Е?

— Е, била толкова близо до смъртта, че дори не си направили труда да я занесат до болницата. Отнесли я направо в моргата. Обаче, когато Карлайл я намерил, сърцето й още биело…

Значи това е искала да каже с думите, че сърцето й щяло да издържи.

— Явно не възнамеряваш да оцелееш в човешка форма — заявих мрачно.

— Не. Не съм глупава — сега вече срещна погледа ми. — Но, предполагам, имаш собствено мнение по въпроса.

— Спешно вампиризиране — смънках.

— При Есме е свършило работа. И при Емет и Розали, даже при Едуард. Нито един не е бил в особено добра форма. Карлайл ги е променил само защото е трябвало да избира между промяната и смъртта. Той не отнема животи, а ги спасява.

Отново ме бодна остро чувство на вина към добрия лекар-вампир. Изтиках мисълта и подхванах с молбите.

— Чуй ме, Белс. Не го прави така — отново, както когато бях разбрал за обаждането на Чарли, осъзнах колко е важна разликата за мен. Осъзнах, че имам нужда да е жива. Под някаква форма. Каквато и да било форма. Поех си дълбоко въздух. — Не чакай да стане прекалено късно, Бела. Не по този начин. Живей! Чуваш ли? Просто живей. Не ми го причинявай. Не му го причинявай на него — гласът ми се надигна, по-суров. — Знаеш какво ще направи, когато умреш. Веднъж вече се случи. Нима искаш да се върне при онези италиански убийци? — тя се сви на дивана.

Реших да не споменавам, че този път няма да му се наложи.

С мъка успокоих гласа си и попитах:

— Помниш ли, когато ме разкъсаха онези новородени? Какво ми каза тогава?

Закачах, но тя не отговори. Стисна устни.

— Каза ми да бъда добричък и да правя каквото ми казва Карлайл — напомних й. — А аз какво направих? Послушах вампира. Заради теб.

— Послуша го, защото така беше правилно.

— Добре де — ти си избери причината.

Тя си пое дълбоко дъх.

— В моя случай няма да е правилно.

Погледът й се спря на огромния й кръгъл корем и тя прошепна.

— Отказвам да го убия.

Ръцете ми отново се разтрепериха.

— О, не бях чул новината. Голямо пухкаво момченце, а? Трябваше да донеса сини балони.

Лицето й пламна. Оттенъкът бе толкова прекрасен, че стомахът ми се сгърчи като прободен с нож. Назъбен нож, тъп и ръждив.

Щях да загубя тази битка. За пореден път.

— Не знам със сигурност дали е момче — призна тя, малко смутена. — Ултразвукът не може да помогне. Мембраната около бебето е много твърда, като тяхната кожа. Той е малка мистерия. Но в мислите си винаги виждам момче.

— Тук вътре не се крие красиво бебче, Бела.

— Ще видим — каза тя. Почти самодоволно.

— Ти няма да видиш — озъбих се.

— Много песимистично си настроен, Джейкъб. Има съвсем реален шанс да се измъкна жива.

Не можех да отговоря. Сведох поглед и задишах дълбоко и бавно, опитвайки се да овладея гнева.

— Джейк! — обади се тя и ме потупа по косата, погали бузата ми. — Всичко ще е наред. Шшт! Всичко е наред.

Не вдигнах глава.

— Не. Няма да е наред.

Тя бръсна нещо мокро от бузата ми.

— Шшт!

— За какво всъщност става въпрос, Бела? — втренчих се в бледия килим. Босите ми стъпала бяха мръсни, бях оставил отпечатъци. Чудесно — Мислех, че правиш всичко, защото искаш онзи твой вампир повече от всичко на света. А сега си готова да се откажеш от него? Няма никаква логика. Откога толкова отчаяно искаш да ставаш майка? И ако толкова много си искала, защо се омъжи за вампир?

Бях опасно близо до онова предложение, за което ме бе помолил. Направо виждах как думите ме повеждат натам, но не можех да променя посоката им.

Тя въздъхна.

— Не е съвсем така. Нямах никакво желание да имам бебе. Изобщо не ми беше минавало през ум. Въпросът не е просто да имам бебе. А да имам… ами… точно това бебе.

— Та то е убиец, Бела! Виж се само.

— Не е вярно. Вината си е моя. Слаба съм и съм просто човек. Но ще издържа, Джейк, мога…

— О, за бога! Млъкни, Бела! Тия глупости можеш да ги дрънкаш на вампира, но мен не можеш да заблудиш. Знаеш, че няма да оцелееш.

Тя ме изгледа ядосано.

— Нищо подобно не знам. Естествено, тревожа се.

— Тревожиш се — повторих през зъби.

В този момент тя изохка и се хвана за корема. Гневът ми се изпари, сякаш някой бе изгасил лампа.

— Добре съм — изпъшка тя. — Нищо ми няма.

Но аз не я чувах — ръцете й бяха усукали блузата и аз зяпнах ужасено разголената кожа. Целият й корем беше на едри моравочерни петна, като оплескан с мастило.

Тя улови погледа ми и побърза да дръпне блузата надолу.

— Просто е силен — каза отбранително.

Мастилените петна бяха синини.

Почти се задавих, най-после схванал защо Едуард бе казал, че е принуден да гледа как онова нещо я наранява. Внезапно почувствах, че и аз полудявам.

— Бела — започнах.

Тя долови промяната в тона ми. Вдигна очи, все така задъхана, очите й премрежени.

— Бела, не го прави.

— Джейк…

— Чуй ме. Без да се наежваш, става ли? Просто ме изслушай. Ами ако…

— Ами ако какво?

— Ами ако това не е единственият ти шанс? Ако въпросът не е това, или нищо? Ами ако послушаш Карлайл като добро момиче и си останеш жива?

— Няма…

— Не съм свършил. Значи, оставаш си жива. После можеш да започнеш отначало. Какво толкова, първия път не се е получило. Ще опиташ отново.

Тя се смръщи. Протегна ръка и ме докосна там, където веждите ми се бяха сключили. Пръстите й погладиха сбърченото ми чело, докато се опитваше да схване какво й говоря.

— Не те разбирам… Как така да опитам отново? Да не мислиш, че Едуард ще се съгласи…? А и какво значение има? Сигурна съм, че всяко бебе…

— Да — прекъснах я рязко. — Всяко негово дете ще е същото.

Умореното й лице доби съвсем объркано изражение.

— Какво?

Но аз не можех да продължа. Нямаше смисъл. Нямаше как да я спася от самата нея. Никога не бях успявал да го направя.

В този миг тя премигна и ми стана ясно, че е схванала.

— О! Моля те, Джейкъб! Смяташ, че трябва да убия бебето си и да го заменя с някакъв заместител? Изкуствено оплождане? — започваше да се ядосва. — Защо ще искам да родя бебе от някой непознат? Мислиш, че е без значение, така ли? Че всяко бебе ще свърши работа?

— Не исках да кажа това — смотолевих. — Не непознат.

Тя се приведе напред.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Нищо. Нищо не казвам. Както винаги.

— Откъде ти дойде тази идея?

— Забрави, Бела.

Намръщи се подозрително.

— Той ли ти каза да ми предложиш подобно нещо?

Поколебах се, изненадан, че толкова бързо направи връзката.

— Не.

— Той ти е казал, нали?

— Не, честно. Не ми е казвал нищо за изкуствени осеменявания.

Чертите й омекнаха и тя се облегна на възглавниците с изтощен вид. После заговори, загледана встрани, сякаш изобщо не говореше на мен.

— Готов е на всичко. А аз така го наранявам… Но как изобщо му минава през ум? Че ще заменя това — плъзна ръка по корема си — заради някой непознат и неговото… — смънка края на изречението, после гласът й заглъхна. Очите й се навлажниха.

— Не е нужно да го нараняваш — прошепнах. Устата ми пламна сякаш бях нагълтал отрова, докато се молех заради него, но знаех, че така имам най-голям шанс да спася живота й. Някъде към едно на хиляда. — Можеш пак да го направиш щастлив, Бела. А той май наистина полудява. Честна дума.

Тя като че ли не ме слушаше. Описваше малки кръгове с длан по насинения си корем и дъвчеше долната си устна.

Настъпи дълго мълчание. Интересно дали вампирите бяха достатъчно далече? Или слушаха жалките ми опити да я вразумя?

— Не непознат? — прошепна тя на себе си. Трепнах. — Какво точно ти каза Едуард? — попита тихо.

— Нищо. Просто си мислеше, че мен ще послушаш.

— Не това. Онова, за повторния опит.

Очите й се впиха в моите и ми стана ясно, че съм издал твърде много.

— Нищо.

Устата й леко се отвори.

— Боже!

Мълчахме няколко секунди. Загледах се отново в краката си, неспособен да отвърна на погледа й.

— Наистина е готов на всичко, нали? — прошепна тя.

— Казах ти, че е на път да полудее. Съвсем буквално, Белс.

— Учудвам се, че не го издаде още в самото начало. Да му създадеш малко неприятности.

Когато вдигнах поглед, тя се усмихваше.

— Не че не ми хрумна — опитах да се ухиля в отговор, но усмивката някак се разкриви върху лицето ми.

Разбрала бе какво й предлагам, но изобщо не се и замисли. Знаех, че ще стане така, но пак ме заболя.

— Не са много нещата, които и ти не би направил, нали? — прошепна тя. — Наистина не знам защо си правиш труда. Не заслужавам нито един от двама ви.

— Но въпреки това няма да промениш решението си?

— Този път не — тя въздъхна. — Иска ми се да можех да ти обясня така, че да разбереш. Не мога да го нараня — тя посочи корема си, — както не бих могла да вдигна пушка и да те застрелям. Обичам го.

— Защо вечно обичаш каквото не трябва, Бела?

— Не смятам, че е така.

Изкашлях буцата в гърлото си, за да може гласът ми да прозвучи така твърдо, както ми се искаше.

— Вярвай ми, така е.

Започнах да се изправям.

— Къде отиваш?

— Няма особена полза от мен тук.

Тя протегна умолително изтънялата си ръка към мен.

— Не си отивай.

— Не ми е мястото тук. Трябва да се връщам.

— Защо дойде днес? — попита, като продължаваше немощно да се протяга.

— Да проверя дали наистина си жива. Не вярвах, че си болна.

Не можах да разбера от изражението й дали ми повярва, или не.

— Ще дойдеш ли пак? Преди…

— Нямам намерение да стоя и да гледам как умираш, Бела.

Тя трепна.

— Прав си, прав си. По-добре да си вървиш.

Тръгнах към вратата.

— Чао — прошепна тя зад мен. — Обичам те, Джейк.

За малко да се върна. За малко да се обърна и да падна на колене и да започна отново да се моля. Но знаех, че трябва да откъсна Бела от живота си, при това рязко, преди да ме убие, както щеше да убие него.

— Разбира се, разбира се — смотолевих, докато излизах.

Не срещнах нито един от вампирите. Зарязах мотора, както си беше насред поляната. Нямаше да е достатъчно бърз. Баща ми сигурно бе полудял, Сам също. Какво ли бяха решили от глутницата, след като не бяха чули да се трансформирам? Дали бяха сметнали, че вампирите са ме сграбчили, преди да успея да се преобразя? Съблякох се, без да ми пука дали някой гледа, и хукнах. Трансформирах се в движение.

Чакаха ме. Естествено.

Джейкъб! Джейк!, чух облекчения хор от осем гласа.

Връщай се веднага, нареди гласът на Алфата. Сам беше бесен.

Усетих, че съзнанието на Пол изключва, и се сетих, че Били и Рейчъл чакат да чуят какво се е случило с мен. Пол така гореше от нетърпение да им съобщи добрата вест — че не съм станал храна за вампирите, че дори не изслуша цялата история.

Нямаше нужда да им казвам, че тичам към тях, сами виждаха как гората се размазва край мен, докато летях към къщи. Нямаше нужда да им обяснявам, че съм на път да полудея. Безумието в главата ми бе очевидно за всички.

Виждаха целия ужас — насинения корем на Бела, дрезгавия й глас: просто е силен, мъжът на кладата в очите на Едуард: и гледам как се влошава и линее… гледам как я наранява, Розали, приведена над отпуснатото тяло на Бела: животът на Бела не значи нищо за нея — и за първи път никой не каза нищо.

Смайването им отекна като безмълвен вик в главата ми. Лишено от думи.

Бях изминал половината път, преди някой да успее да се съвземе. След това всички хукнаха да ме посрещнат.

Беше почти тъмно, облаците напълно бяха закрили залеза. Рискувах да претичам през шосето и успях, без никой да ме забележи.

Срещнахме се на петнайсетина километра преди Ла Пуш, на едно изоставено от дърварите сечище. Беше скътано, скрито между две разклонения на планината, нямаше кой да ни види. Пол пристигна едновременно с мен, така че глутницата бе в пълен състав.

Гласовете в главата ми се преплетоха неразбираемо. Всички крещяха едновременно.

Козината на врата на Сам бе щръкнала право нагоре и той не спираше да ръмжи, докато крачеше напред-назад около кръга. Пол и Джаред го следваха като сенки, ушите им прилепнали към главата. Всички в кръга бяха настръхнали, изправени на крака, и тихо ръмжаха.

В началото не можех да разбера към кого е насочен гневът им и реших, че здраво съм загазил. Но бях твърде разстроен, за да ми пука. Можеха да ми накажат както си искат, задето бях престъпил заповедите.

Но после обърканите им мисли започнаха да се избистрят.

Как е възможно? Какво означава това? Какво ще стане?

Не е нормално. Не е редно. Опасно е.

Противоестествено. Чудовищно. Извращение.

Не можем да го допуснем.

Вече крачеха в синхрон, разсъждаваха в синхрон, всички, освен мен и още един вълк. Седнах до него, твърде замаян, за да проверя с поглед или с мисъл кой е до мен, докато останалите кръжат около нас.

Споразумението не включва подобно нещо.

Това поставя всички в опасност.

Опитах се да схвана какво говорят възбудените им гласове, опитах се да проследя заплетената линия на мислите, за да схвана накъде се насочват, но не откривах смисъл. Картините в главите им бяха моите картини, най-ужасните. Синините на Бела, лицето на Едуард върху кладата.

И те се страхуват от него.

Но няма да предприемат нищо.

Защитават Бела Суон.

Не можем да позволим това да ни влияе.

Ако те не искат да го убият, ще трябва да го направим ние.

Да защитим племето.

Да защитим семействата си.

Трябва да го убием, преди да стане късно.

После започнаха да прехвърлят друг от спомените ми, думите на Едуард: Това нещо расте. С ужасна скорост.

Опитах се да се съсредоточа, да разгранича отделните гласове.

Нямаме време за губене, чух мислите на Джаред.

Това означава битка, предупреди Ембри. При това сериозна.

Готови сме, настояваше Пол.

Важно е да ги изненадаме, помисли Сам.

Ако успеем да ги разделим, ще можем да ги смажем поотделно. Това ще увеличи шансовете за победа, чух Джаред, който вече бе започнал да гради стратегията.

Поклатих глава и бавно се изправих на крака. Чувствах се нестабилен, сякаш от въртенето на телата им в кръг ми се виеше свят. Вълкът до мен също се изправи. Рамото му докосна моето за опора.

Чакайте, помислих си.

За миг спряха да крачат, после отново подеха.

Нямаме време, каза Сам.

Но — какви ги мислите? Днес следобед не искахте да ги нападнете задето нарушават примирието. А сега се чудите как да им устроите засада, макар споразумението да е непокътнато?

Споразумението ни не предвижда подобен развой, каза Сам. Това е опасност за всяко човешко същество в района. Нямаме представа що за създание е сътворил Едуард Кълън, но знаем, че е силно и че расте с невероятна скорост. И че ще е твърде младо, за да спазва правилата. Не помниш ли новородените, с които се бихме? Диви, буйни, неподатливи на вразумяване, необуздани. Представи си нещо такова, но под закрилата на всички Кълън.

Но ние не знаем, опитах се да го прекъсна.

Действително не знаем, съгласи се той. Но в този случай не можем да рискуваме с непознатото. Семейство Кълън могат да съществуват само дотогава, докато сме напълно сигурни, че няма да създават проблеми. А на това… нещо не можем да имаме доверие.

И те не са във възторг от положението.

Сам измъкна образа на приклекналата в закрилническа поза Розали от собственото ми съзнание и го показа на всички.

Някои от тях са готови да го защитават, независимо какво е.

Та това е само бебе, за бога.

Но не за дълго, прошепна Лия.

Джейк, приятелче, проблемът е сериозен, обади се Куил. Не можем да си затваряме очите.

Прекалено усложнявате нещата, възразих. Единственият човек в опасност е самата Бела.

Отново по неин собствен избор, намеси се Сам. Но този път изборът й засяга всички ни.

Не съм съгласен.

Не можем да рискуваме. Не можем да позволим кръвопиец да ловува в земите ни.

Тогава им кажете да си тръгнат, обади се вълкът, който продължаваше да ме подпира. Беше Сет. Естествено.

И да изложим други на подобна опасност? Когато някой кръвопиец прекоси земите ни, ние го унищожаваме, независимо къде е тръгнал да ловува. Защитаваме всички, които можем.

Но това е лудост, казах. Та нали днес следобед се страхуваше да изложиш глутницата на опасност.

Днес следобед не знаех, че семействата ни са застрашени.

Не мога да повярвам. И как ще го убиете, без да убиете Бела?

Не чух думи, но мълчанието бе достатъчно красноречиво.

Започнах да вия.

Та нали и тя е човек! Нима закрилата ни не се простира и върху нея?

Тя и без това умира, чух мислите на Лия. Просто ще съкратим процеса.

Това бе пределът. Отдръпнах се от Сет и скочих с оголени зъби към сестра му. Тъкмо щях да захапя левия й крак, когато усетих как зъбите на Сам се забиват в хълбока ми и ме дърпат назад.

Изскимтях от болка и гняв и се обърнах срещу него.

Престани! Нареди той с двойния тембър на Алфа.

Краката ми сякаш се подкосиха от този глас. Спрях толкова рязко, че се задържах на крака с огромно усилие на волята.

Той отклони поглед от мен.

Забранявам ти да проявяваш жестокост към него, Лия, нареди й той. Да жертваме Бела е огромна цена и всички ние го разбираме. Отнемането на човешки живот противоречи на всичко, което олицетворяваме. А отклонението от принципите дълбоко ни тежи. Всички ще скърбим заради това, което се налага да направим тази вечер.

Тази вечер ли?, повтори Сет, шокиран. Сам, мисля, че трябва да поговорим още. Или поне да се консултираме със старейшините. Едва ли сериозно предлагаш да…

В момента не можем да си позволим твоите симпатии към Кълън. Нямаме време за разговори. Ще правиш каквото ти се казва, Сет.

Предните крака на Сет се подгънаха и главата му клюмна под тежестта на заповедта на Алфата.

Сам закрачи в тесен кръг около двама ни със Сет.

Ще ни е нужна цялата глутница. Джейкъб, ти си най-силният ни боец. Довечера ще се биеш с нас. Разбирам, че ти е тежко, затова ще се съсредоточиш върху техните бойци — Емет и Джаспър Кълън. Няма нужда да участваш в… останалата част. Куил и Ембри ще се бият с теб.

Коленете ми се разтрепериха. Положих усилия да се задържа на крака, а гласът на Алфата продължаваше да руши волята ми.

Пол, Джаред и аз ще поемем Едуард и Розали. Ако съдя по това, което разбрахме от Джейкъб, смятам, че именно те ще защитават Бела. Карлайл и Алис също ще са наблизо, вероятно и Есме. Брейди, Колин, Сет и Лия ще поемат тях. Който пръв успее да пробие към — всички чухме как заекна името на Бела — създанието, ще нападне. Неговото унищожение е основният ни приоритет.

Глутницата изръмжа в нервно съгласие. Напрежението бе изправило козината на всички. Крачките забързаха, звукът на лапите в пръстта зазвуча по-отсечено, ноктите се врязваха в калта.

Само ние със Сет стояхме неподвижно, като център на бурята от оголени зъби и прилепнали уши. Носът на Сет почти докосваше земята, главата му сведена под заповедите на Сам. Усещах болката му от предстоящата измяна. За него това бе истинско предателство — през онзи единствен ден на съюза, в който бе воювал рамо до рамо с Едуард Кълън, Сет бе станал истински приятел на вампира.

Но не долавях съпротива. Щеше да се подчини, независимо колко му беше тежко. Нямаше друг избор.

А нима аз имах избор? Когато Алфата говореше, глутницата се подчиняваше.

Сам никога не бе налагал авторитета си до такава степен. Знаех, че му е искрено неприятно да гледа как Сет е коленичил пред него като роб в краката на господаря си. Не би го правил, ако вярваше, че има друг начин. Нямаше как да ни лъже, при положение че мислите ни бяха свързани. Искрено вярваше, че е наш дълг да унищожим Бела и чудовището, което носеше. Наистина вярваше, че не разполагаме с никакво време. Вярваше достатъчно, че да е готов да умре за това.

Видях, че смята сам да се изправи срещу Едуард. Според него способността на Едуард да чете мислите ни го превръщаше в най-голямата заплаха. Не би позволил друг да се изложи на подобна опасност.

Смяташе Джаспър за втория по опасност враг, затова го бе оставил за мен. Знаеше, че имам най-голям шанс за победа от всички останали в глутницата. Най-лесните мишени бе оставил за по-младите вълци и Лия. Малката Алис не представляваше опасност, след като виденията й не можеха да я насочват, а от някогашния ни съюз знаехме, че Есме не умее да се бие. Карлайл би представлявал предизвикателство, ако ненавистта му към всякакво насилие не го спираше.

Почувствах се по-зле и от Сет, докато гледах как Сам планира нещата, как се опитва да огледа ситуацията от всички ъгли, да осигури на всеки от глутницата най-голям шанс да оцелее.

Всичко бе с главата надолу. Днес следобед аз бях този, който точеше зъби да ги нападнем. Но Сет беше прав — не бях готов за подобна битка. Бях ослепял от ненавист. Умишлено не се бях вгледал достатъчно внимателно, защото вероятно съм знаел какво ще видя.

Карлайл Кълън. Гледайки с непомрачени от омразата очи, не можех да отрека, че убийството му ще е престъпление. Беше добър. Добър колкото всеки човек, когото защитавахме. Може би дори повече. Вероятно същото важеше и за останалите, макар за тях да не го усещах толкова силно. Не ги познавах толкова добре. Именно Карлайл щеше да е този, на когото нямаше да му се иска да отвърне на удара дори за да спаси собствения си живот. И точно затова щяхме да успеем да го убием — защото нямаше да иска ние, враговете му, да умрем.

Не беше редно.

При това не само защото да убия Бела бе като да убия себе си, самоубийство.

Стегни се, Джейкъб, нареди ми Сам. Племето е на първо място.

Днес не бях прав, Сам.

Причините ти бяха неправилни. Но сега трябва да изпълним дълга си.

Стегнах се за неизбежното.

Не.

Сам се озъби и спря да крачи точно пред мен. Втренчи се в очите ми и измежду зъбите му се процеди ниско ръмжене.

Да, нареди Алфата, а двойният му глас изгаряше с огъня на авторитета. Тази вечер няма да можеш да се измъкнеш. Ти, Джейкъб, ще се биеш срещу семейство Кълън редом с останалите. Ти заедно с Куил и Ембри ще се погрижиш за Джаспър и Емет. Длъжен си да защитаваш племето. Точно за това съществуваш. И ще изпълниш това задължение.

Раменете ми се сведоха под смазващата тежест на заповедта. Краката ми се подгънаха и аз се озовах по корем пред него.

Никой член на глутницата не можеше да оспорва заповедите на Алфа.