Стефани Майър
Зазоряване (34)

Тридесет и първа глава
Талант

— Каква е ролята на върколаците във всичко това? — попита Таня и хвърли поглед към Джейкъб.

Джейкъб изпревари Едуард.

— Ако Волтури не пожелаят да ви изслушат за Неси, искам да кажа Ренесме — поправи се той, досетил се, че Таня не би разбрала глупавото галено име, — ние ще ги спрем.

— Много смело от ваша страна, дете мое, но това би било невъзможно дори за много по-опитни бойци.

— Не знаете какво можем.

Таня сви рамене.

— Животът си е ваш и можете да разполагате с него както решите.

Джейкъб стрелна поглед към Ренесме. Кармен още я притискаше в прегръдките си, а Кейт се беше надвесила над тях. Ясно прочетох копнежа в очите му.

— Много е специално това малко момиче — удиви се Таня. — Трудно е да й се устои.

— Такова талантливо семейство — измърмори Елеазар, докато крачеше. Бе ускорил темпото, стрелкаше от вратата до Кармен и обратно само за секунда. — Баща, който чете мисли; майка — щит, и като капак магията на това невероятно дете, с която запленява всички ни. Чудя се дали талантът й си има име, или е нещо нормално за вампир-хибрид. Сякаш такова нещо може да се смята за нормално! Вампир-хибрид, за бога!

— Извинявай — възкликна изненадано Едуард. Протегна се и хвана Елеазар за рамото точно когато се канеше отново да тръгне към вратата. — Как нарече съпругата ми току-що?

Елеазар го изгледа с любопитство, за момент забравил за лудешкото си крачене.

— Щит, мисля. В момента ме блокира, така че не съм сигурен.

Втренчих се в Елеазар и объркано повдигнах вежди. Щит? И как така го блокирам? Стоях точно до него, в позата ми нямаше нищо отбранително.

— Щит? — повтори Едуард озадачено.

— Е, хайде, Едуард, щом аз не мога да я разгадая, съмнявам се, че ти самият можеш. Чуваш ли мислите й в момента? — попита Елеазар.

— Не — прошепна Едуард. — Но и никога не съм ги чувал. Дори когато беше човек.

— Никога ли? — премигна Елеазар. — Интересно. Това означава мощна латентна дарба, след като се е проявила още преди промяната. Изобщо не мога да намеря пролука в щита й, за да разбера. А трябва още да е в суров вид — та тя е само на няколко месеца — погледна Едуард почти раздразнено. — И очевидно изобщо не съзнава какво прави. Действа съвсем несъзнателно. Каква ирония. Аро ме пращаше из целия свят да търся такива аномалии, а ти случайно се натъкваш на такава и дори не съзнаваш какво притежаваш — Елеазар невярващо поклати глава.

Намръщих се.

— За какво говориш? Как така съм щит? И какво всъщност означава това? — в главата ми изплува нелепият образ на средновековни доспехи.

Елеазар наклони глава на една страна и ме огледа.

— Признавам, че ние от охраната обръщахме твърде голямо внимание на формалностите. В действителност категоризирането на дарбите се извършва съвсем субективно, бих казал наслуки, защото всяка дарба е уникална и не се среща два пъти. Но ти, Бела, си доста лесна за класифициране. Дарбите, които са чисто отбранителни, които защитават даден аспект от носителя, винаги се наричат щитове. Изпробвала ли си способностите си? Блокирала ли си някой друг, освен мен и съпруга си?

Въпреки новия ми бърз ум ми трябваха няколко секунди, за да формулирам отговора си.

— Получава се само за някои неща — казах аз. — Сякаш съзнанието ми е… лично пространство. Но Джаспър успява да влияе на настроението ми, а Алис вижда бъдещето ми.

— Чисто умствена защита — кимна Елеазар. — Ограничена, но силна.

— Аро не успя да чуе мислите й — намеси се Едуард. — Въпреки че Бела беше човек, когато се срещнаха.

Очите на Елеазар се разшириха.

— Джейн се опита да ме нарани, но не успя — казах. — Едуард смята, че Деметри не може да ме открие, и че Алек също не би могъл да ми въздейства. Това добре ли е?

Елеазар кимна, все още шокиран.

— Доста добре.

— Щит! — каза Едуард, а гласът му се изпълни със задоволство. — Никога не съм го възприемал по този начин. Единственият друг подобен талант, който съм срещал, е Рената, но тя действа на съвсем различен принцип.

Елеазар почти се беше съвзел.

— Да, талантите никога не се проявяват по абсолютно еднакъв начин, защото не мислим по един и същи начин.

— Коя е Рената? И какво умее? — попитах. Ренесме също се заинтригува, отдръпна се от Кармен, за да надникне иззад Кейт.

— Рената е личната охрана на Аро — каза Елеазар. — Много практичен и много силен щит.

Смътно си спомнях малка групичка вампири, която обграждаше Аро в страховитата му кула, и мъже, и жени. Не можех да си спомня лицата на жените. Явно една от тях е била Рената.

— Чудя се… — замисли се Елеазар. — Виждате ли, Рената е мощен щит срещу физическо нападение. Ако някой я приближи — или приближи Аро, тъй като тя е винаги до него в опасни ситуации, — тя един вид го… отклонява. Притежава силата да отблъсква, макар да става почти незабележимо. Просто в един момент тръгваш в съвсем друга посока и не помниш защо всъщност си искал да отидеш на предишното място. Може да проектира щита си на няколко метра от тялото си. При нужда защитава и Кай и Марк, но основният й приоритет е Аро.

— Но умението й не е чисто физическо. Както при повечето наши дарби, всичко се случва в съзнанието. Чудя се кой ли ще надделее, ако се опита да отклони теб — той поклати глава. — Не съм чувал някой да е неподвластен на дарбите на Аро или Джейн.

— Мамо, ти си специална — каза Ренесме без следа от изненада в гласа, сякаш коментираше цвета на дрехите ми.

Обърках се. Та нали вече знаех коя е дарбата ми? Притежавах невероятен самоконтрол, който ми бе позволил да преживея безболезнено ужасяващата първа година. А вампирите имаха най-много по една дарба, нали така?

Или пък Едуард е бил прав в началото? Преди Карлайл да му подметне, че самоконтролът ми може да се окаже нещо необикновено, Едуард смяташе, че е резултат от добрата подготовка — правилен подход и нагласа, — така беше казал.

Кой от двамата беше прав? Имах ли и друга дарба? Нима имаше име и категория за уменията ми?

— Можеш ли да проектираш? — полюбопитства Кейт.

— Да проектирам? — попитах.

— Да го изтласкаш извън себе си — обясни Кейт. — Да обхванеш и друг с щита си.

— Нямам представа. Никога не съм опитвала. Не знаех, че е възможно.

— О, може и да не можеш — побърза да ме успокои Кейт. — Бог ми е свидетел, че се мъча от векове, но успявам единствено да прокарам ток по кожата си.

Погледнах я озадачено.

— Кейт притежава нападателна дарба — каза Едуард. — Нещо като Джейн.

Инстинктивно се дръпнах и тя се засмя.

— Но не съм садистка — успокои ме. — Все пак е полезно при битка.

Думите й бавно започнаха да проникват в съзнанието ми, да пораждат логически връзки. Да обхванеш и друг с щита си, беше казала тя. Сякаш имаше начин да включа още някой в странното си, ексцентрично, мълчаливо съзнание.

Спомних си как Едуард се гърчеше върху древните камъни в кулата на Волтури. Макар споменът да бе човешки, беше много по-силен и болезнен от останалите, сякаш се бе запечатил в гънките на мозъка ми. Ами ако можех да го предотвратя?

Ако можех да го предпазя? Да предпазя Ренесме? Ако имаше и най-малката вероятност да мога да ги защитя?

— Трябва да ме научиш какво да правя! — възкликнах и сграбчих ръката на Кейт. — Трябва да ми покажеш как!

Кейт трепна под ръката ми.

— Може и да ти помогна, ако престанеш да чупиш костите ми.

— Ох! Извинявай!

— Определено правиш щит, в това няма съмнение — каза Кейт. — Ръката ти би трябвало цялата да се разтърси. Нищо ли не усети?

— Не беше нужно, Кейт. Та тя не искаше да те нарани — измърмори Едуард под носа си.

Не му обърнахме внимание.

— Не, не усетих нищо. Да не би да ми изпрати електрически ток?

— Именно. Хмм. Не съм срещала някой, който да не го усеща, било то безсмъртен, или не.

— И каза, че го проектираш? Върху кожата си?

Кейт кимна.

— Първоначално беше само по дланите. Както при Аро.

— Или Ренесме — намеси се Едуард.

— Но след множество тренировки вече мога да излъчвам електрически ток с цялото си тяло. Не е лошо при защита. Всеки, който се опита да ме докосне, пада като ударен от гръм. Действа само за секунди, но е достатъчно.

Едва чувах думите й, мислите ми лудешки препускаха около надеждата, че ако се научех достатъчно бързо, може би щях да успея да защитя семейството си. С всичка сила пожелах да се окаже, че ме бива и в проектирането така, както мистериозно ми се удаваха останалите аспекти от вампирския живот. Човешкият ми живот не ме бе подготвил за неща, които ми се удават естествено, и някак не можех да се доверя, че това ще се окаже трайно дори сега.

Имах чувството, че никога не съм искала нещо така силно: да мога да защитя тези, които обичам.

Така се бях замислила, че не забелязах мълчаливата размяна на мисли между Едуард и Елеазар, докато не заговориха на глас.

— Не се ли сещаш за поне едно изключение? — попита Едуард.

Погледнах го, за да се ориентирам за какво говори, и забелязах, че всички са се вторачили в тях. Двамата се бяха привели напрегнато един към друг, изражението на Едуард ясно показваше съмнението му, а Елеазар изглеждаше нещастен, разколебан.

— Не искам да мисля за тях по този начин — процеди Елеазар през зъби. Изненадах се от внезапната промяна в настроението.

— Ако си прав… — започна отново Елеазар.

Едуард го прекъсна.

— Мисълта е твоя, не моя.

— Ако аз съм прав… Дори не мога да асимилирам какво ще означава подобно нещо. Та това променя целия свят, който сме създали. Променя смисъла на живота ми. Онова, от което съм бил част.

— Намеренията ти винаги са били чисти, Елеазар.

— Нима има значение? Какво съм сторил? Колко животи…

Таня утешително сложи ръка върху рамото му.

— Какво пропускаме, приятелю? Искам да знам, за да възразя на мислите ти. Не си сторил нищо, за което да се упрекваш.

— О, нима? — промърмори Елеазар. Отметна ръката й и отново започна да крачи, още по-бързо отпреди.

Таня го изгледа за секунда, след това се обърна към Едуард.

— Обясни ни.

Едуард кимна, загледан неспокойно в Елеазар.

— Опитва се да разбере защо всички Волтури са решили да дойдат да ни накажат. Това не е в стила им. Вярно, че сме най-голямата група зрели вампири, която са срещали, но в миналото се е случвало и други групи да се обединят, за да се защитят, и никога не са представлявали предизвикателство за Волтури въпреки числеността си. Ние сме много сплотени и това също е фактор, но не особено сериозен. Припомняше си и други случаи, за други наказания, налагани по една или друга причина над вампирски семейства, и му хрумна, че съществува определен модел. Останалите от охраната не биха могли да го забележат, тъй като сам Елеазар е предавал съответната информация лично на Аро. Модел, който се е повтарял през около век.

— И какъв е моделът? — попита Кармен, също втренчена в Елеазар.

— Аро рядко участва в наказателни походи лично — каза Едуард. — Но в миналото, всеки път, когато пожелавал нещо конкретно, доста скоро се появявали доказателства, че въпросните вампири са извършили непростимо престъпление. Древните решавали да тръгнат заедно с охраната, за да проследят налагането на закона. И тогава, точно преди напълно да унищожат семейството, Аро решавал да даде опрощение на някой от членовете, като заявявал, че мислите му изразяват дълбоко покаяние. Винаги се оказвало, че точно този вампир притежава таланта, за който Аро копнеел. Винаги получавал място в охраната. Надареният вампир бързо прегръщал каузата, винаги благодарен за честта. Нямало изключения.

— Вероятно чувството да си избран е опияняващо — предположи Кейт.

— Ха! — озъби се Елеазар, без да спира да крачи.

— Сред охраната има един вампир — продължи Едуард в обяснение на реакцията му. — Казва се Челси и умее да оказва влияние върху емоционалните връзки между индивидите. Може както да ги отслаби, така и да ги засили. Може да накара някой да се чувства привързан към Волтури, да иска да им принадлежи, да иска да им угоди…

Елеазар рязко спря.

— Всички разбирахме колко важна е Челси. Ако в хода на битката успеехме да развалим съюза между сборищата, победата бе далеч по-лесна. Ако можехме да отдалечим емоционално невинните членове от виновните, справедливостта се налагаше без ненужна жестокост — наказвахме виновните без намеса от страна на невинните, а тях самите пощадявахме. Иначе не бихме могли да попречим на семейството да се бие като едно цяло. Така че Челси разрушаваше връзките, които ги свързваха. Възприемах го като невероятен жест на милосърдие от страна на Аро, доказателство за добрината му. Подозирах, че Челси кара и самите нас да се чувстваме по-сплотени, но това също беше полезно. Бяхме по-ефективни. Съжителствахме по-лесно.

Сега вече си обясних някои спомени. Досега не ми беше ясно защо стражите се подчиняваха на господарите си с такава радост, почти с обожание.

— Колко силна е дарбата й? — попита тревожно Таня.

Погледът й набързо обходи членовете на семейството й.

Елеазар сви рамене.

— Аз успях да си тръгна с Кармен — след това разтърси глава. — Но всички взаимоотношения, които са по-слаби от близостта между партньори, са в опасност. Поне що се отнася до обикновените сборища. При тях обаче връзките са по-слаби, отколкото в нашето семейство. Въздържанието от човешка кръв ни прави по-цивилизовани и ни кара да създаваме истински взаимоотношения, градящи се на обич. Съмнявам се, че би могла да отслаби нашия съюз, Таня.

Таня кимна, като че ли успокоена, а Елеазар продължи с анализа си.

— Мисля си, че причината Аро да реши да дойде лично и да поведе толкова много вампири със себе си, е защото целта му не е наказание, а притежание — каза Елеазар. — Иска да присъства, за да контролира ситуацията. Но има нужда от цялата охрана, за да се защити от такова многобройно и талантливо семейство. От друга страна, това оставя останалите древни незащитени във Волтера. Прекалено рисковано е — някой може да се опита да се възползва. Затова идват всички. Иначе как би могъл да е сигурен, че ще опази талантите, които иска? Явно изключително силно ги желае.

Гласът на Едуард бе само шепот.

— Ако съдя по това, което прочетох в мислите му миналата пролет, никога не е копнял толкова силно за нещо, колкото за Алис.

Устата ми увисна, когато си припомних кошмарните образи, които ме бяха навестили толкова отдавна: Едуард и Алис с черни наметала и кървясали очи, със студени и безжизнени лица, стоят като сенки, а Аро е хванал ръцете им в своите… Дали Алис не беше видяла същото съвсем наскоро? Дали не бе видяла как Челси се опитва да намали обичта й към нас и да я привърже към Аро, Кай и Марк?

— Затова ли си тръгна Алис? — попитах, а гласът ми пресекна, когато изрекох името й.

Едуард докосна бузата ми.

— Предполагам. За да попречи на Аро да се сдобие с онова, което желае. За да не предава дарбата си в ръцете му.

Чух Таня и Кейт да си шушукат разтревожено и се сетих, че не знаят за Алис.

— Но той иска и теб — прошепнах аз.

Едуард сви рамене, а лицето му изведнъж стана прекалено спокойно.

— Не чак толкова. Реално не мога да му дам нищо, което вече да не притежава. А и, разбира се, не е сигурно, че ще намери начин да ме принуди да изпълнявам желанията му. Познава ме и знае колко малка е вероятността да се случи — той повдигна язвително вежда.

Елеазар се намръщи на безгрижието на Едуард.

— Но познава и слабите ти места — подчерта той и ме погледна.

— Не е нужно да ги обсъждаме сега — бързо каза Едуард.

Елеазар не обърна внимание на забележката му и продължи.

— Вероятно желае и партньорката ти. Със сигурност се е заинтригувал от талант, който е успял да му устои дори в човешкото си превъплъщение.

Посоката на разговора видимо притесняваше Едуард. На мен също ми беше неприятна. Ако Аро искаше да направя нещо — каквото и да било, — беше нужно само да заплаши Едуард и аз щях да му се подчиня. И обратното.

Нима смъртта бе по-малкият проблем? От пленничество ли трябваше да се страхуваме?

Едуард смени темата.

— Струва ми се, че Волтури просто са чакали. Чакали са някакъв претекст. Не са могли да знаят в каква форма ще им се представи извинението, но планът им вече е бил готов. Затова Алис видя решението им, преди Ирина да го провокира. Решението вече е било взето и само са чакали някакво извинение, за да действат.

— Ако Волтури злоупотребяват с доверието, което са им гласували всички безсмъртни… — измърмори Кармен.

— Има ли някакво значение? — попита Елеазар. — Кой би повярвал? Дори да успеем да убедим и други вампири, че Волтури злоупотребяват с властта си, това би ли променило нещо? Никой не може да се изправи срещу тях.

— Макар очевидно някои от нас са достатъчно безразсъдни, за да опитат — измърмори Кейт.

Едуард поклати глава:

— Вие сте тук само за да свидетелствате, Кейт. Каквато и да е целта на Аро, не мисля, че е готов да опетни репутацията на Волтури заради нея. Ако успеем да свалим обвиненията му срещу нас, ще бъде принуден да ни остави на мира.

— Разбира се — прошепна Таня.

Никой не изглеждаше особено убеден. В продължение на няколко минути никой не проговори.

После чух шума от гуми, които се отклоняват от магистралата и тръгват по алеята към къщата.

— О, по дяволите! Чарли — прошепнах. — Дали не може семейство Денали да се качат горе, докато…

— Не — каза глухо Едуард. Очите му се взираха празно във вратата. — Не е баща ти — погледът му се съсредоточи, спря се върху мен. — Алис все пак е изпратила Питър и Шарлот. Време е за следващия рунд.