Стефани Майър
Зазоряване (42)

Тридесет и девета глава
И заживели щастливо

— Така че краят се оказа комбинация от много фактори, но всъщност най-важният беше… Бела — обясняваше Едуард. Цялото семейство и двамата останали гости седяхме във всекидневната на Кълън, а гората причерняваше зад високите прозорци.

Владимир и Стефан изчезнаха още преди да приключим с празненството. Бяха дълбоко разочаровани от развоя на събитията, но според Едуард удоволствието им от страха на Волтури почти компенсирало раздразнението им.

Бенджамин и Тиа побързаха да последват Амун и Кеби, за да им разкажат за изхода на конфликта. Бях сигурна, че пак ще се видим, поне с първите двама. Номадите също не се задържаха дълго. Питър и Шарлот поговориха накратко с Джаспър и отпътуваха.

Отново заедно, трите амазонки нямаха търпение да се приберат у дома — трудно им беше да стоят далече от любимата джунгла, — макар да си тръгнаха по-неохотно от някои други.

— Трябва да доведеш детето на гости — настоя Зафрина. — Обещай ми, момиче.

Неси притисна ръчичка във врата ми и се присъедини към молбата й.

— Разбира се, Зафрина — съгласих се.

— Ще станем големи приятелки, мила Неси — заяви дивачката, преди да потегли със сестрите си.

Ирландският клан също се приготви за тръгване.

— Много добре се справи, Шивон — поздрави я Карлайл, докато се сбогуваха.

— Силата на позитивното мислене — отвърна тя иронично. След това отново стана сериозна. — Естествено, въпросът не е приключил. Няма да простят случилото се тук.

Едуард бе този, който й отговори.

— Претърпяха сериозен удар, самоувереността им е разклатена. Но, да, сигурен съм, че един ден ще се съвземат. И тогава… — очите му се присвиха. — Предполагам, ще се опитат да ни отстранят един по един.

— Алис ще ни предупреди, ако възнамеряват да ни нападнат — уверено каза Шивон. — И тогава отново ще се съберем. Възможно е да настъпи време, когато светът ни ще е готов да се освободи от Волтури.

— Възможно е — отвърна Карлайл. — И ако се случи, ще бъдем един до друг.

— Да, приятелю — съгласи се Шивон. — И нима бихме могли да се провалим, при положение че аз желая успех? — тя се разсмя звънливо.

— Точно така — каза Карлайл. Прегърнал, после стисна ръката на Лиам. — Опитайте да намерите Алистър и му кажете какво се случи. Много ще ми е мъчно, ако прекара следващите десетина години скрит под някоя скала.

Шивон отново се разсмя. Маги прегърна двете ни с Неси и ирландското семейство си тръгна.

Денали си тръгнаха последни, а Гарет ги последва. Сигурна бях, че отсега нататък щеше винаги да е с тях. Празничната атмосфера не понесе на Таня и Кейт. Имаха нужда от време, за да поскърбят за сестра си.

Макар да очаквах, че ще си тръгнат с амазонките, Уилен и Науел останаха последни. Карлайл бе потънал в разговор с Уилен. Науел седеше до нея и слушаше Едуард, който ни разказваше онази част от конфликта, с която само той бе наясно.

— Алис предостави на Аро желаното извинение да не влиза в битка. Ако не беше толкова ужасен от Бела, вероятно щеше да спази първоначалния си план.

— Ужасен? — скептично попитах. — От мен?

Той ми се усмихна малко особено — усмивката му изразяваше нежност, но и възхищение, а също и известно раздразнение.

— Кога най-после ще осъзнаеш истинската си стойност? — попита ме тихо. След това повиши глас, за да чуят и останалите. — Волтури не са водили почтена битка от близо две хиляди и петстотин години. И никога не са влизали в битка, освен ако всички преимущества не са на тяхна страна. А откакто привлякоха Джейн и Алек, касапницата не среща и капка съпротива.

— Трябваше да видите как само изглеждахме в очите им! Обикновено Алек прекъсва чувствата и усещанията на жертвите им, докато те се правят, че се съвещават. Така никой не може да избяга, когато произнесат присъдата. А ние стояхме готови, в очакване, с числено превъзходство и дарби, докато техните умения бяха обезоръжени от Бела. Аро знаеше, че след като Зафрина е на наша страна, започне ли битката, слепците ще са те самите. Сигурен съм, че редиците ни щяха да претърпят сериозни загуби, но те бяха сигурни, че мнозина от тях също ще умрат. Имаше голяма вероятност и да загубят, а досега не се бяха изправяли пред подобна възможност. И не се справиха никак добре.

— Не е лесно да си самоуверен, когато си заобиколен от едри като коне вълци — изхили се Емет и сръга Джейкъб.

Джейкъб му се усмихна в отговор.

— Вълците първи ги стреснаха — казах.

— Така си беше — съгласи се Джейкъб.

— Действително — каза Едуард. — С това също не се бяха сблъсквали. Истинските Деца на Луната рядко се движат в глутница и не умеят да се контролират. Шестнайсет огромни дисциплинирани върколаци се оказаха неприятна изненада. Всъщност Кай ужасно се страхува от върколаци. Един за малко не го победил преди няколко хиляди години и той така и не е забравил случката.

— Значи има истински върколаци? — попитах. — С пълнолунието, сребърните куршуми и всичко останало?

Джейкъб изсумтя.

— Истински! Че аз да не съм наужким?

— Знаеш какво имам предвид.

— Пълнолуние, да — отвърна Едуард. — Но не и сребърни куршуми — това е просто мит, създаден от хората, за да си вярват, че имат някакъв шанс срещу свръхестественото. Не са останали много. Кай ги е унищожил почти напълно.

— А ти никога не си ги споменавал, защото…?

— Не е ставало дума.

Изгледах го възмутено и Алис се засмя и се наведе напред — Едуард я беше прегърнал с другата си ръка, — за да ми намигне.

Отвърнах й със сърдит поглед.

Разбира се, обичах я до полуда. Но сега, когато най-после бях осъзнала, че наистина си е вкъщи, че бягството й е било привидно, за да накара Едуард да си мисли, че ни е изоставила, започвах да й се ядосвам. Имаше да обяснява някои неща.

Тя въздъхна.

— Хайде, кажи си мъката, Бела.

— Как можа да ми причиниш това, Алис?

— Налагаше се.

— Налагало се! — избухнах. — Та ти напълно ме убеди, че до един ще умрем! Седмици наред бях като развалина.

— Можеше и така да стане — спокойно отвърна тя. — И в такъв случай трябваше да си подготвена за Неси.

Инстинктивно притиснах Неси, която спеше в скута ми.

— Но си знаела, че има изход — обвиних я. — Знаела си, че има надежда. Хрумна ли ти изобщо, че можеше да споделиш всичко с мен? Разбирам, че заради Аро Едуард трябваше да смята, че сме в безизходица, но на мен поне можеше да кажеш.

Тя ме погледна замислено.

— Не съм сигурна — каза. — Не си чак толкова добра актриса.

— Значи всичко е било заради актьорските ми умения?

— О, не се горещи толкова, Бела. Имаш ли представа колко трудно беше да организирам всичко това? Дори не бях сигурна, че съществуват такива като Науел. Знаех само, че търся нещо, което не мога да видя! Опитай се да си представиш какво е да търсиш нещо слепешком — никак не ми беше лесно. И макар ужасно да бързахме, трябваше да изпратим при вас ключовите свидетели. Трябваше и да си държа очите отворени, в случай че решиш да ми дадеш още някакви инструкции. Някой път ще ми обясниш какво точно има в Рио. А преди всичко, трябваше да се опитам да видя номерата, които можеха да измислят Волтури, и да ви дам каквито успея указания, за да сте подготвени, а имах само няколко часа, за да проследя всички възможности. Но най-вече трябваше да убедя всички ви, че съм ви изоставила, защото бе изключително важно Аро да е сигурен, че не криете нищо, иначе нещата нямаше да се развият по този начин. И ако си мислиш, че не се чувствах като предател…

— Добре, добре — прекъснах я. — Извинявай! Знам, че ти е било трудно. Просто… просто така ми липсваше. Никога повече не ми причинявай подобно нещо.

Звънливият смях на Алис отекна в стаята и всички се усмихнахме, доволни, че отново чуваме тази музика.

— И ти ми липсваше, Бела. Така че ми прости и се опитай да се радваш, че се оказваш главният супергерой.

Този път се разсмяха всички, освен мен, а аз засрамено зарових глава в косата на Неси.

Едуард продължи да анализира всяка промяна в намеренията и контрола върху ситуацията на поляната и заяви, че моят щит е принудил Волтури да си тръгнат с подвити опашки. Останалите така ме гледаха, че чак ми стана неудобно. Даже и Едуард. Все едно от сутринта бяха пораснала с трийсетина метра. Опитвах се да не обръщам внимание на впечатлените погледи и сведох очи към личицето на заспалата Неси и непромененото изражение на Джейкъб. За него винаги щях да си остана просто Бела, което дълбоко ме утешаваше.

Най-трудно ми бе да игнорирам онзи поглед, който ме объркваше най-много.

Не че получовекът полувампир Науел бе свикнал да ме възприема по определен начин. Та той не знаеше нищо за мен — нищо чудно ежедневно да спирам вампирски атаки, а сцената на поляната да е била нещо съвсем обичайно. Но момчето не откъсваше очи от мен. Или пък гледаше Неси. Което също ме тревожеше.

Нямаше как да не съзнава факта, че Неси е единствената жена от неговия вид, която не му е полусестра.

Джейкъб като че ли още не се беше досетил за това. Надявах се да не се сети скоро. Бях се наситила на битки за доста време напред.

Накрая въпросите към Едуард все пак се изчерпаха и дискусията премина в множество отделни разговори.

Чувствах се странно уморена. Не сънена, разбира се, но сякаш денят се бе оказал твърде дълъг. Исках малко спокойствие и нормалност. Исках да сложа Неси в креватчето й, исках да усетя стените на дома си около мен.

Погледнах Едуард и за момент ми се стори, че съм в състояние да чета неговите мисли. Виждах, че се чувства по същия начин. Готов за малко спокойствие.

— Дали да не заведем Неси…

— Точно така — съгласи се той веднага. — Сигурен съм, че снощи не е спала добре на фона на онова хъркане.

Той се ухили на Джейкъб.

Джейкъб завъртя очи и се прозя.

— Отдавна не съм спал в легло. Бас ловя, че баща ми ще заподскача от радост, когато отново се прибера под покрива му.

Погалих го по бузата.

— Благодаря ти, Джейкъб.

— Винаги, Бела. Но ти си го знаеш.

Той се изправи, протегна се, целуна Неси по главицата, след това мен. Накрая тупна Едуард по рамото.

— Ще се видим утре. Предполагам, че сега ще настане скука, а?

— Искрено се надявам — отвърна Едуард.

Той си тръгна и ние се надигнахме. Изправих се внимателно, за да не събудя Неси. Така се радвах, че спи дълбоко. Върху крехките й раменца бе паднало такова бреме. Време беше отново да бъде дете — защитено и в безопасност. Още няколко години детство.

Мисълта за мир и спокойствие ми напомниха за някого, който невинаги изпитваше подобни чувства.

— Джаспър? — обърнах се към него, докато вървяхме към вратата.

Джаспър беше притиснат плътно между Алис и Есме и някак изглеждаше далеч по-централна фигура в семейството от обичайно.

— Да, Бела?

— Чудя се, защо Джей Дженкс пребледнява от страх само при произнасянето на името ти?

Джаспър се подсмихна.

— Ами, от опит знам, че някои бизнес взаимоотношения се мотивират по-добре от страха, отколкото от печалбата.

Смръщих се и си обещах, че отсега нататък тези бизнес отношения ще ги поема аз и ще спестя на Джей инфаркта, който със сигурност го очакваше.

Всички ни целунаха и прегърнаха и ни пожелаха лека нощ. И отново реакцията на Науел ме смути. Загледа след нас с неспокоен поглед, сякаш копнееше да ни последва.

Щом прекосихме реката, закрачихме с човешка скорост, без да бързаме, хванати за ръце. Писнало ми бе над главата ми да е надвиснал краен срок, исках да се наслаждавам на момента. Едуард явно беше на същото мнение.

— Трябва да кажа, че съм много впечатлен от Джейкъб — каза Едуард.

— Вълците правят невероятно впечатление, нали?

— Нямам предвид това. Нито веднъж не се замисли за факта, че според Науел Неси ще достигне зрялост само след шест години и половина.

Обмислих думите му за момент.

— Но той не гледа на нея по този начин. Не бърза да порасне. Иска само да бъде щастлива.

— Знам. Но точно затова съм впечатлен. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, изборът й можеше и да е по-лош.

Намръщих се.

— Отказвам да мисля за това през следващите шест години и половина.

Едуард се засмя, после въздъхна.

— Естествено, по всичко личи, че когато дойде време, ще има голяма конкуренция.

Намръщих се още повече.

— Забелязах. Благодарна съм на Науел за днес, но втренчените му погледи ми дойдоха в повече. Не ме интересува, че Неси е единственият полувампир, с когото няма кръвна връзка.

— О, той не гледаше нея, гледаше теб.

И на мен така ми се беше сторило… но в това нямаше логика.

— Но защо?

— Защото си жива — тихо отвърна той.

— Нищо не разбирам.

— През целия си живот — обясни ми той, — а той е петдесет години по-стар от мен…

— Грохнал старец — прекъснах го.

Той не ми обърна внимание.

— Винаги се е смятал за дяволско създание, за убиец по рождение. Всичките му сестри също са убили майките си при раждането, но това не им е направило особено впечатление. Йохам ги е отгледал с нагласата, че хората са животни, а те — богове. Но Науел е възпитан от Уилен, а Уилен обичала сестра си повече от всичко. И това е оформило целия му светоглед. И в известни отношения истински се презира.

— Колко тъжно — прошепнах.

— И после видя нас тримата и за първи път осъзна, че само защото е наполовина безсмъртен не го прави зъл по природа. Гледа ме и вижда… това, което баща му би трябвало да бъде.

— Наистина си перфектен във всяко отношение — съгласих се.

Той изсумтя и отново стана сериозен.

— А после поглежда теб и вижда живота, който майка му е можела да има.

— Бедният Науел — прошепнах и въздъхнах, защото знаех, че никога няма да мога да си помисля нещо лошо за него, след като знам всичко това, независимо колко неловко ме караше да се чувствам с вторачения си поглед.

— Не тъгувай заради него. Сега е щастлив. Днес най-после започна да си прощава.

Усмихнах се и се замислих, че днешният ден принадлежеше на щастието. Макар загубата на Ирина да бе като тъмна сянка на фона на ярката светлина и моментът далеч да не беше съвършен, не беше възможно да отречем радостта си. Животът, за който се бях борила, бе непокътнат. Семейството ми отново беше заедно. Дъщеря ми имаше прекрасно бъдеще пред себе си. Утре щях да се видя с баща си; той щеше да забележи, че страхът в очите ми е заменен от радост и също щеше да се радва. Внезапно изпитах абсолютна сигурност, че няма да го заваря сам. През последните няколко седмици наблюдателността ми бе доста под обичайното ниво, но в този момент осъзнах, че през цялото време съм знаела. Сю щеше да бъде с Чарли — майката на върколаците и бащата на вампирката. Вече нямаше да бъде сам. Усмихнах се широко при тази мисъл.

Но най-важното в цялата вълна от щастие бе най-сигурният факт: бях с Едуард. Завинаги.

Не че някога бих искала последните няколко седмици да се повторят, но трябва да призная, че ме накараха повече отвсякога да ценя всичко, което имах.

Къщата ни бе оазис на спокойствието в сребристосинята нощ. Занесохме Неси до легълцето й и нежно я завихме. Усмихваше се насън.

Свалих подаръка на Аро от врата си и го захвърлих в ъгъла на стаята й. Можеше да си играе с него, ако иска. Лъскавите неща й допадаха.

Двамата с Едуард бавно се отправихме към стаята ни, полюшвайки сключените си ръце.

— Тази нощ трябва да се празнува — прошепна той и повдигна брадичката ми с пръсти, за да ме целуне.

— Почакай — поколебах се аз и се отдръпнах.

Той ме погледна объркано. Обикновено не се отдръпвах. Всъщност никога не се отдръпвах. За първи път ми се случваше.

— Искам да опитам нещо — казах аз и се усмихнах на озадачената му физиономия.

Обрамчих лицето му с ръце и съсредоточено стиснах очи.

Когато Зафрина бе опитала да ме научи, не бях показала особени успехи, но сега познавах щита си по-добре. Разбирах онази част от него, която не желаеше да се отдели от мен, инстинкта за самосъхранение, който надделяваше над всичко останало.

Но въпреки това беше по-трудно, отколкото да пазя и други, освен себе си. Усетих как ластичната материя отказва да се разтегне, как щитът се мъчи да ме предпази. Наложи се да се напрегна, за да го изтласкам изцяло от себе си, вложих цялата си концентрация.

— Бела! — смаяно прошепна Едуард.

Явно се получаваше, така че се съсредоточих още повече, извиквайки в паметта си всички специални спомени, които бях запазила за този момент, и ги оставих да нахлуят в съзнанието ми. Надявах се да нахлуят и в неговото.

Част от спомените не бяха ясни — смътни спомени от човешкия ми живот, видени със слаби очи, чути с немощни уши: мигът, в който видях лицето му за първи път… усещането, докато ме прегръщаше на поляната… гласът му в мрака, обгърнал съзнанието ми, когато ме спаси от Джеймс… изражението му, докато ме чакаше под балдахина от цветя, за да се оженим… всеки безценен миг на острова… студените му ръце, които докосваха бебето ни през кожата ми…

И другите спомени, ярките: лицето му, когато отворих очи за новия си живот, за безкрайното утро на безсмъртието… онази първа целувка… онази първа нощ…

Устните му внезапно се впиха ожесточено в моите и концентрацията ми рухна.

Задъхано изпуснах непокорната тежест, която се опитвах да задържа извън себе си, и тя се стрелна обратно към мен като изопнат ластик и отново обгърна мислите ми.

— Ох, изплъзна ми се! — въздъхнах.

— Чух те — задъхано каза той. — Но как? Как го направи?

— Идеята беше на Зафрина. Пробвахме няколко пъти.

Беше зашеметен. Примигна и поклати глава.

— Сега вече знаеш — небрежно казах и свих рамене. — Никой никога не е обичал така, както те обичам аз.

— Почти си права — усмихна се, очите му все така разширени. — Сещам се само за едно изключение.

— Лъжец.

Понечи да ме целуне, но рязко спря.

— Можеш ли пак да го направиш? — попита той.

Намръщих се.

— Много е трудно.

Той зачака с нетърпеливо изражение.

— Изпускам го при най-малкото отвличане на вниманието.

— Ще кротувам — обеща.

Нацупих устни и присвих очи. След това се усмихнах.

Отново притиснах ръце върху лицето му, изтиках щита от съзнанието си и продължих оттам, където бях спряла — от кристално ясния спомен за първата нощ от новия ми живот… и бавно се спрях върху всяка подробност.

Засмях се задъхано, когато настойчивата му целувка отново прекъсна усилията ми.

— По дяволите — изръмжа той и плъзна жадни устни по ръба на челюстта ми.

— Имаме достатъчно време да го усъвършенстваме — напомних му.

— Завинаги и завинаги, и завинаги — прошепна той.

— Точно така.

И щастливи продължихме към това малко, но съвършено парченце от нашата вечност.