Стефани Майър
Зазоряване (31)

Двадесет и осма глава
Бъдещето

Карлайл и Едуард така и не успяха да проследят дирите на Ирина, преди да се загубят отвъд пролива. Преплуваха до отсрещния бряг, за да проверят дали следите не излизат по права линия, но не откриха нищо, макар да обиколиха на три-четири километра и в двете посоки.

Аз бях виновна. Както бе предвидила Алис, Ирина бе дошла, за да се сдобри със семейство Кълън, а аз я бях разгневила с приятелското си отношение към Джейкъб. Да бях я забелязала по-рано, преди Джейкъб да се трансформира, да бяхме отишли другаде на лов!

Но нямаше какво да сторим. Карлайл се обади на Таня да й съобщи неприятната вест. Оказа се, че Таня и Кейт не са я виждали, откакто бяха решили да дойдат на сватбата, и дълбоко се смутиха, че Ирина е била толкова близо до дома си и въпреки това не се е върнала. Беше им тежко, че губят сестра си, колкото и временна да беше раздялата. Интересно дали това им напомняше за загубата на майка им преди толкова много векове.

Алис успя да улови няколко мига от непосредственото бъдеще на Ирина, но за съжаление нищо конкретно. Доколкото можеше да прецени, Ирина не възнамеряваше да се върне в Денали. Виденията бяха мъгляви. Виждаше единствено, че Ирина е разстроена и се скита със скръбно изражение по заснежена пустош. Някъде на север? Или на изток? Не бе решила накъде да поеме, просто скърбеше.

Дните минаваха и макар да не забравях случката, Ирина и болката й отстъпиха място на други мисли. Налагаше се да се концентрирам върху по-важни въпроси. Само след няколко дни заминавах за Италия, а когато се върнех, всички тръгвахме за Южна Америка.

Бяхме преговорили всяка подробност стотици пъти. Щяхме да започнем с племето тикуна и да се опитаме да проследим легендите им до първоизточника. А след като се реши, че Джейкъб ще дойде с нас, присъствието му зае важно място в плановете ни — надали хората, които вярваха във вампири, щяха да проявят желание да говорят точно с нас. Ако търсенето при тикуна се окажеше задънена улица, щяхме да проучим останалите сходни племена в района. Карлайл имаше няколко стари приятели в Амазония, ако успеехме да ги открием, те също можеха да ни дадат някаква информация. Или поне да ни предложат къде другаде да търсим. Тамошната тройка вампири не биха могли да имат нещо общо с легендите за вампири-хибриди, тъй като всичките бяха жени. Нямаше как да предвидим колко време ще отнемат проучванията ни.

Още не бях казала на Чарли за дългото пътуване и докато Едуард и Карлайл обсъждаха подробностите, се тормозех какво точно ще му кажа. Как да му съобщя новината?

Докато умувах, се загледах в Ренесме. Спеше свита на дивана, дишаше бавно, заплетените й къдрици се бяха разпилели около личицето й. Двамата с Едуард обикновено я слагахме да спи в нашата къща, но тази вечер се бяхме застояли при останалите, за да могат двамата с Карлайл да дообмислят нещата.

Емет и Джаспър не участваха в разговора, вълнуваха се по-скоро от възможностите за лов. Амазонка предлагаше разнообразие от обичайната ни плячка. Ягуари и пантери, например. Емет си бе навил на пръста да се бори с анаконда. Есме и Розали обсъждаха какъв багаж да вземат. Джейкъб бе отишъл при глутницата на Сам, за да организира нещата за отсъствието си.

Алис се движеше нетипично бавно из огромната стая, подреждаше и без това изрядното помещение, наместваше идеално аранжираната цветна украса на Есме. В момента пренареждаше вазите й в средата на масата. Виждах по изражението й — ту напълно безизразно, ту отново будно, — че претърсва бъдещето. Реших, че се опитва да види какво ни очаква в Южна Америка, въпреки белите петна, които Джейкъб и Ренесме причиняваха във виденията й, но в този момент Джаспър се обади:

— Не мисли повече по този въпрос, Алис, тя не ни засяга — и някакво спокойствие тихомълком се разстла като невидим облак из стаята. Очевидно Алис се тревожеше за Ирина.

Тя му се изплези, взе една кристална ваза с бели и червени рози и я понесе към кухнята. Един от белите цветове едва бе започнал да вехне, но Алис явно целеше абсолютно съвършенство, вероятно за да се разсее от неспособността да получи ясни видения.

Очите ми отново се върнаха към Ренесме и така и не видях как вазата се изплъзва от ръцете й. Чух само свистенето на въздуха при падането на кристала и вдигнах очи точно когато вазата се разби на хиляди лъскави като диаманти парченца върху мраморния кухненски под.

Всички застинахме неподвижно, вперили очи в гърба на Алис, а късчетата кристал се пръснаха във всички посоки с неприятно дрънчене.

Първата ми нелогична мисъл беше, че Алис си прави някаква шега. Защото нямаше начин да е изпуснала вазата, без да иска. Та аз самата бих могла да скоча и да я хвана, ако не бях сигурна, че ще я хване сама. А и как би могла да се изплъзне от пръстите й? От абсолютно уверените й пръсти…

Никога не бях виждала вампир да изпусне нещо, без да иска. Никога.

Но в този миг Алис се обърна към нас, завъртайки се толкова бързо, че сякаш изобщо липсваше движение.

Очите й бяха впити едновременно в настоящето и в бъдещето, разширени, подивели, втренчени очи. Така изпълваха слабото й лице, че накрая сякаш станаха по-големи от него. Гледах очите й и сякаш гледах от вътрешността на гроб, бях погребана в ужаса и отчаянието и агонията на нейния поглед.

Чух Едуард да ахва — накъсан, полузадавен звук.

— Какво? — изръмжа Джаспър и бързо се стрелна до нея, а кристалните късчета изхрущяха под краката му. Хвана я за раменете и рязко я разтърси. Тя сякаш издрънча в ръцете му. — Какво има, Алис?

С периферното си зрение видях, че Емет се раздвижва и оголва зъби, а очите му се стрелват към прозореца в очакване на нападение.

Есме, Карлайл и Роуз стояха мълчаливо и неподвижно като замръзнали. Аз също.

Джаспър отново разтърси Алис.

— Какво има?

— Идват за нас — прошепнаха едновременно Алис и Едуард. — Всички. Тишина.

Както никога, разбрах първа — защото нещо в думите им отприщи собствените ми видения. Далечният спомен за сън — слаб, прозрачен, неясен, сякаш го виждах през гъста мъгла…

В съзнанието си видях настъпващата срещу нас черна линия, призрака на полузабравените ми човешки кошмари. Не виждах проблясването на рубиненочервените очи под качулките, нито на острите им мокри зъби, но го помнех…

Споменът за усещането ме връхлетя по-силно от спомена за видението — болезнената нужда да защитя безценното същество зад гърба си.

Исках да грабна Ренесме в ръцете си, да я скрия под кожата и косата си, да я направя невидима. Но не можех дори да се обърна да я погледна. Бях не камък, а леден къс. За първи път, откакто се бях преродила като вампир, почувствах студ.

Почти не чух думата, която потвърди страховете ми. Не ми беше нужно. Вече бях сигурна.

— Волтури — изохка Алис.

— Всички — изстена Едуард в същото време.

— Защо? — прошепна Алис на себе си. — Как?

— Кога? — прошепна Едуард.

— Защо? — отекна гласът на Есме като ехо.

— Кога? — повтори Джаспър, гласът му бе като буца лед.

Алис бе спряла да мига, очите й сякаш бяха покрити с воал, абсолютно безизразни. Само устата й изразяваше ужаса й.

— Не след дълго — казаха двамата с Едуард. След това тя продължи сама. — В гората има сняг, в града също. След малко повече от месец.

— Но защо? — този път Карлайл зададе въпроса.

Есме му отговори.

— Трябва да има някаква причина. Вероятно, за да проверят…

— Не е заради Бела — кухо каза Алис. — Идват всички — Аро, Кай, Марк, всички членове на охраната, дори съпругите им.

— Но съпругите никога не напускат кулата — възпротиви се Джаспър с равен тон. — Никога. Нито дори по време на бунта. Нито когато румънците се опитаха да ги свалят от власт. Нито когато преследваха безсмъртните деца. Никога.

— Но сега идват — прошепна Едуард.

— Но защо? — повтори Карлайл. — Не сме сторили нищо! А дори и да сме, какво бихме могли да направим, което да предизвика това?

— Толкова сме много — мрачно отговори Едуард. — Сигурно искат да се уверят, че… — той не довърши.

— Но това не отговоря на най-важния въпрос — защо?

Усещах, че знам отговора на въпроса, и същевременно не знаех. Сигурна бях, че причината е Ренесме. Някак, от самото начало си знаех, че ще дойдат за нея. Подсъзнанието ми ме предупреждаваше още преди да разбера, че расте в мен. И сега ми се струваше, че съм го очаквала. Сякаш винаги съм знаела, че Волтури ще дойдат да отнемат моето щастие.

Но това не отговаряше на въпроса.

— Върни се, Алис — помоли я Джаспър, — потърси причината. Търси.

Алис бавно поклати глава и сведе рамене.

— Дойде изневиделица, Джас. Не проверявах тях, нито дори нас. Търсех нещо за Ирина. Но се оказа, че не е там, където очаквах… — гласът и заглъхна, а очите и отново започнаха да блуждаят. За миг се втренчи в нищото.

После рязко вдигна глава, а очите й бяха твърди като гранит. Чух как дъхът на Едуард секва.

— Решила е да отиде при тях — каза Алис. — Ирина е решила да отиде при Волтури. И тогава те ще решат… Сякаш я чакат. Сякаш вече са взели решение и просто я чакат…

Отново настъпи мълчание, докато осмисляхме думите й. Какво би могла да им каже Ирина, та да предизвика ужасяващото видение на Алис?

— Можем ли да я спрем? — попита Джаспър.

— Няма как, почти е стигнала.

— Какво прави? — попита Карлайл, но аз вече не ги слушах. Мислите ми бяха насочени към картината, която болезнено се оформяше в съзнанието ми.

Представих си Ирина, кацнала на ръба на скалата. Какво беше видяла? Вампир и върколак, които се държат като най-добри приятели. Бях се съсредоточила върху този образ, образа, който би обяснил реакцията й. Но това не бе единственото, което бе видяла.

Беше видяла и едно дете. Изключително красиво дете, което прави впечатляващи подскоци в снега, очевидно не човешко дете…

Ирина… сестрите сирачета… Карлайл беше споменал, че загубата на майка им заради тежката ръка на Волтури бе превърнала Таня, Кейт и Ирина в истински роби на закона.

А само преди минута Джаспър бе казал:

Дори когато преследваха безсмъртните деца… Безсмъртните деца — неописуемото проклятие, ужасяващото табу…

Като се имаше предвид миналото на Ирина, нима би могла да възприеме видяното на тясната поляна по друг начин? Не бе достатъчно близо, за да чуе сърчицето на Ренесме, да усети топлината на тялото й. Би могла да възприеме розовите й бузки за някаква хитрост от наша страна.

В крайна сметка семейство Кълън се бяха съюзили с върколаци. За Ирина това вероятно означаваше, че сме способни на всичко…

Значи Ирина е кършела ръце в заснежената пустош не защото е тъгувала по Лоран, а защото е осъзнавала, че е неин дълг да предаде семейство Кълън, въпреки че знае какво ще им се случи. Очевидно съвестта й бе надделяла над дълговечното приятелство.

А реакцията на Волтури при такива нарушения бе напълно автоматична, така че решението вече бе взето.

Обърнах се и се надвесих над заспалото телце на Ренесме, покрих я с косата си, зарових лице в къдриците й.

— Помислете си какво е видяла днес следобед — казах тихо, прекъсвайки Емет, който бе започнал да говори. — Как би изглеждала Ренесме за някого, който е изгубил майка си заради безсмъртните деца?

Всички замълчаха, докато възприемаха думите ми.

— Безсмъртно дете — прошепна Карлайл.

Усетих как Едуард коленичи до мен и обгръща и двете ни с ръце.

— Но тя греши — продължих аз. — Ренесме не е като онези деца. Те са замръзвали в развитието си, а тя расте с всеки изминал ден. Били са неконтролируеми, а тя никога не е наранявала Чарли или Сю, дори не им показва неща, които бяха ги разстроили. Умее да се контролира. Вече е по-умна от повечето възрастни. Просто няма причина да…

Продължих да бръщолевя с надеждата някой в стаята да въздъхне облекчено и леденото напрежение да намалее, когато осъзнаят, че съм права. Но стаята сякаш стана още по-студена. И накрая тихият ми глас замря.

Дълго време никой не проговори.

После Едуард прошепна в косата ми.

— При подобно престъпление няма да си направят труда да ни изслушат, любов моя — тихо каза той. — Аро е видял доказателството в мислите на Ирина. Идват, за да унищожат, а не, за да бъдат убеждавани.

— Но те грешат — упорито повторих аз.

— Няма да изчакат да им го докажем.

Гласът му беше тих, нежен, кадифен… но болката и отчаянието ясно се долавяха. Гласът му беше като очите на Алис — като вътрешността на гробница.

— И все пак все нещо можем да направим — настоях аз.

Ренесме беше толкова топла в прегръдката ми, толкова съвършена в кроткия си сън. Така се бях притеснявала от ускореното й развитие, страхувала се бях, че ще живее само десетина години… Сега виждах иронията на тези страхове.

Малко повече от месец…

Това ли беше срокът? Вярно, че бях изпитала повече щастие от болшинството хора. Нима имаше някакъв естествен закон, който изисква щастието и нещастието в света да са поравно? Нима радостта ми нарушаваше баланса? Нима ми се полагаха само четири месеца?

Емет отговори на реторичния ми въпрос.

— Ще се бием — спокойно каза той.

— Не можем да победим — изръмжа Джаспър. Представях си как би изглеждало лицето му, как би защитил с тялото си Алис.

— Е, не можем да бягаме. Не и с Деметри наблизо — Емет издаде отвратен звук и аз инстинктивно осъзнах, че го притеснява не преследвачът на Волтури, а идеята за бягство. — И не съм убеден, че не можем да победим — каза той. — Имаме няколко възможности. Не е нужно да се бием сами.

Вдигнах рязко глава.

— Не можем да пратим и куилеутите на смърт, Емет!

— Успокой се, Бела — изражението му беше същото, както когато обмисляше боя с анаконди. Дори заплахата от унищожение не беше достатъчна, за да промени нагласата и способността му да се радва на предизвикателствата. — Нямах предвид глутницата. Но бъди реалист — мислиш ли, че Джейкъб или Сам ще игнорират нападението? Дори да не ставаше въпрос за Неси? Да не споменаваме, че благодарение на Ирина, Аро знае за съюза ни с глутницата. Но аз си мислех за другите ни приятели.

Карлайл повтори думите ми с тих шепот.

— Но и другите си приятели не можем да изпратим на смърт.

— Е, ще ги оставим да решат сами — каза Емет с успокоителен тон. — Не казвам, че трябва да се бият с нас — усещах как планът се оформя в главата му, докато говори. — Но могат да останат край нас достатъчно дълго, за да накарат Волтури да се подвоумят. В крайна сметка, Бела е права. Най-добре ще е да ги принудим да спрат и да ни изслушат. Макар че това вероятно ще ги откаже от битката…

По лицето на Емет като че ли пробяга усмивка. Изненадах се, че още никой не го беше ударил. На мене поне много ми се искаше.

— Да — съгласи се ентусиазирано Есме, — в това има логика, Емет. Трябва само да ги накараме да спрат за миг, колкото да ни изслушат.

— Ще ни трябват доста свидетели — каза Розали, а гласът й бе остър като стъкло.

Есме кимна в съгласие и се престори, че не е доловила сарказма в гласа на Розали.

— Бихме могли да помолим приятелите си за това. Само да свидетелстват.

— Ние бихме го направили за тях — добави Емет.

— Но трябва да ги помолим по правилния начин — прошепна Алис. Вдигнах поглед и видях, че очите й отново са тъмна бездна. — Трябва много внимателно да им покажем.

— Да им покажем? — попита Джаспър.

Алис и Едуард едновременно погледнаха към Ренесме. После очите на Алис станаха стъклени.

— Семейството на Таня — каза тя. — Сборището на Шивон. Това на Амун. Някои от номадите — Гарет и Мери със сигурност. Може би Алистър.

— Ами Питър и Шарлот? — попита Джаспър предпазливо, сякаш се надяваше отговорът да е отрицателен и някогашният му брат да бъде пощаден от предстоящото клане.

— Вероятно.

— Ами амазонките? — попита Карлайл. — Качири, Зафрина и Сена?

Алис бе потънала твърде дълбоко във видението си, за да отговори, но след малко потръпна и очите й се върнаха към настоящето. Срещна погледа на Карлайл за части от секундата, после сведе очи.

— Не мога да видя.

— Какво беше онова? — попита Едуард с настоятелен шепот. — Онова в джунглата. Ще трябва да ги търсим ли?

— Не мога да видя — повтори Алис, без да го поглежда. По лицето на Едуард премина сянка на объркване. — Ще трябва да се разделим и да побързаме, преди снегът да е покрил земята. Трябва да повикаме, когото можем и да ги съберем тук, за да им покажем — погледът й отново се замъгли. — Повикайте Елеазар. Въпросът не опира само до безсмъртното дете.

Докато Алис бе в транс, се възцари злокобна тишина. После тя бавно премигна, но очите й останаха странно мътни, макар очевидно да беше в настоящето.

— Трябва да свършим ужасно много неща. Трябва да побързаме — прошепна тя.

— Алис? — повика я Едуард. — Много бързаш… не разбрах. Какво беше…?

— Не мога да видя — развика се тя. — Джейкъб е наблизо!

Розали пристъпи към предната врата.

— Аз ще се оправя с…

— Не, остави го да влезе — бързо каза Алис, а гласът й се извисяваше с всяка дума. Сграбчи ръката на Джаспър и го задърпа към задната врата. — Ще виждам по-добре, ако съм по-далеч от Неси. Трябва да тръгвам. Трябва да се съсредоточа. Трябва да видя каквото мога. Хайде, Джаспър, няма време за губене!

Чухме Джейкъб по стълбите. Алис нетърпеливо дръпна Джаспър. Той побърза да я последва, но по очите му разбрах, че е объркан като Едуард. Изчезнаха през вратата и потънаха в сребристата нощ.

— Побързайте! — извика ни тя. — Трябва да намерите всички!

— Какво трябва да намерим? — попита Джейкъб и затвори вратата след себе си. — Къде хукна Алис?

Никой не му отговори. Всички гледаха с празен поглед.

Джейкъб изтръска капките от косата си и измъкна ръце от ръкавите на тениската, без да откъсва очи от Ренесме.

— Здрасти, Белс! Мислех, че вече сте си тръгнали…

Най-после ме погледна, премигна и се втренчи в лицето ми. Наблюдавах как изражението му се променя, докато възприемаше атмосферата в стаята. Сведе поглед с широко отворени очи към мокрото петно на пода, към разпилените рози и парченцата кристал. Пръстите на ръцете му потрепнаха.

— Какво? — попита с безизразен глас. — Какво е станало?

Не знаех откъде да започна. А и никой друг не намираше нужните думи.

Джейкъб прекоси стаята с три дълги крачки и падна на колене до мен и Ренесме. Усещах топлината, която излъчваше тялото му, докато тръпките пробягваха по ръцете и треперещите му длани.

— Тя добре ли е? — настоя той, докосна челото й и наклони глава, за да се вслуша в сърцето й. — Не си играй с мен, Бела, моля те!

— С Ренесме всичко е наред — отвърнах задавено, а думите се накъсаха.

— Тогава с кого не е наред?

— С нас Джейкъб, с всички нас — прошепнах. Долових го и в собствения си глас — кънтеше като от вътрешността на гроб. — Всичко свърши. Осъдени сме на смърт.