Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (22)

Седма глава
„Какво е станало с Ур? Бедният Ур…“

„Екипирана и пълна с идеи,

Фрегатата ти вече е готова,

Сред морските вълни, димящи, бели.

Да пропътува земното кълбо.“

В. Бенедиктов, На И. А. Гончаров, пред отплуването на „Палада“.

С течението на Западните ветрове „Дидона“ отиваше на изток. Времето се влоши. Вятърът, дал името на течението, се засили, небето плътно се забули в облаци. По целия океан, от единия до другия край сякаш пасяха безброй бели овце. Дори не им се вярваше, че това е същият океан, който съвсем неотдавна беше яркосин, топъл, лениво люлеещ се под слънцето на тропиците.

Люлеенето съвсем измъчи Нона. Аеронът вече не й помагаше. Тя се държеше с последни сили, крепеше я упоритото й нежелание да се поддаде на собствената си слабост. Видът и миризмата на храната предизвикваха у нея отвращение. Тя престана да ходи в каюткомпанията. Жорж й носеше в каютата черни сухари и кафе с лимон. Но всяка сутрин, отслабнала и пребледняла, тя редовно се явяваше в лабораторията и започваше работа. Само това беше спасението — привичният ритъм на работата. Нона се мръщеше, като улавяше съчувствените погледи на мъжете. И тайно си мечтаеше за земята. За каквато и да е земя, само да не се люлее под краката й, само да не я подхвърля нагоре, да не я клати наляво-надясно с тъпата равномерност на махало.

Но ето, на екрана на корабния локатор, поставен на петдесет мили дистанция, се появи зелена сянка — очертанията на остров Кергелен. Тук „Дидона“ трябваше да попълни припасите си, тук трябваше да отдъхнат преди следващия отрязък на околосветското плаване — далечния преход до Сидни.

Екипажът на „Дидона“ се струпа на бот-дека и гледаше приближаващите се мрачни базалтови скали, отвесните брегове на Кергелен, покритата с ледници планина Роса. В ниското небе летяха на ята големи тъмни чайки.

Валерий беше радостно оживен.

— Гледай — дърпаше той Ур за ръкава, — виж какви скали. Истински кули! Това се казва островче! А там, виж, там започва истинска тундра! А птичият пазар!

Припряно, гълтайки думите, той разказваше на Ур и Нона как през осемнадесетия век френският моряк Ив Жозеф Кергелен търсел легендарния Южен материк и открил този неуютен архипелаг, състоящ се от повече от сто островчета, и оттогава архипелагът и единственият голям остров в него носят името на Кергелен, а откритието не донесло нищо приятно за самия Кергелен: във Франция го обвинили в нещо — май че в жестоко отношение към екипажа — и го затворили — та така де, свържи се с този остров и чакай неприятности! Леден сфинкс!

— Защо леден сфинкс? — попита Ур.

Но Валерий не отговори — вече беше насочил обектива на кинокамерата към скалите на Кергелен. Ще има какво да показва, когато се върне.

През това време „Дидона“, подчинявайки се на изкусната ръка на Малбранш, бавно плуваше покрай скалистия бряг. Вълните, отхвърлени от брега, беснееха, блъскаха ги и нерядко прехвърляха връхната палуба на „Дидона“. Най-после на малка скорост корабът се вмъкна в тесния коридор между изсечените базалтови скали — това беше естественото пристанище Роял Соунд.

Откриха се постройките на каменистия бряг, ниските бараки, дървените кейове. Някъде в сивия въздух гореше ранен фенер. В затуления от вятъра залив беше сравнително тихо. Върху сивата вода се поклащаха няколко риболовни кораба — вероятно започналата буря е прекъснала лова на тюлени и е подгонила корабите към пристанището.

При слизането на брега нямаше особени формалности. На кораба останаха Арман, матросът-малгаш и мотористът Фрето, който жадуваше да се наспи след трудната вахта. Останалите забързаха към спуснатата откъм левия борд лодка. Останалите — освен Ур.

— Пак ли реши да останеш! — попита Нона, и се спря до трапа. — Ела с нас, Ур. Моля те. Нима не искаш да разгледаш острова?

— Не… По-добре да остана на кораба.

— По-добре е всички да бъдем заедно. Но няма да те убеждавам… Не стой на вятъра с открита шия, сложи си шалчето…

С тези думи Нона се спусна по трапа и шлюпката се понесе под ударите на веслата към близкия бряг.

Русто с Мюло и Жорж отидоха в местната администрация, за да се договорят за товаренето на другия ден. Тук, на Кергелен, имаше база за гориво и продоволствие за риболовните кораби. Останалите „дидоновци“ тръгнаха по дървените тротоари на малкото селище, отминаха десетина къщи, барака от гофрирано желязо и се озоваха пред стръмен сипей, под който пенестите вълни непрекъснато щурмуваха неприветливия бряг.

Нона леко се олюляваше, океанът още не я беше освободил, но това беше истинско щастие — да вървиш по твърда, сигурна земя! Тя държеше под ръка Шамон и Малбранш и те се шегуваха един с друг, спорейки кой повече се клатушка.

Валерий леко изостана от тях. Той вървеше с нахлупена над челото качулка на найлоновата наметка, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Харесваше му да тропа с подкованите си ботуши по базалта, харесваше му да се чувствува безстрашен скитник из южните морета, харесваше му да върви по този остров, описан добре някога от Жул Верн, независимо че самият Жул Верн не е идвал никога тук.

Някога Едгар По, също негов любим писател, издал повестта „Приключенията на Артър Гордън Пим“ — за това, как чудесният момък Пим се озовал с ловния бриг^[1] „Грампус“ в антарктическите води и там тайнствено изчезнал, загинал заедно с брига. По онова време нямало точни сведения за Антарктика и фантазията на Едгар По хвърлила върху ледения материк мистичен покров. При все това този превъзходен майстор съумял да придаде пълна достоверност дори на най-неудържимите си фантазии. Да, така е, мислели читателите: Антарктика е пълна със страшни загадки, там човека го очаква гибел…

Жул Верн много обичал Едгар По, но не обичал неразгаданите тайни. И той посвоему почел паметта на американеца — през 1895 година написал романа „Леденият сфинкс“, в който предприел издирвания на пропадналия „Грампус“ и нещастния Пим. Ръкописът на „един янки от Кънектикът“, тоест повестта на Едгар По, насочва героите на Жул Верн към последния път на „Грампус“. Те вървят по следите му, преодоляват хиляди опасности и узнават всичко за разигралата се полярна трагедия. И за всеки от фантастичните детайли, разпръснати по книгата от богатото въображение на Едгар По, Жул Верн подбира най-реалистично обяснение.

И като лайтмотив преминава през книгата на Жул Вери молещият шепот на приятеля на Артър, метиса Дирк Петерс: „А какво е станало с Пим? Бедният Пим…“ Тази молба е водела героите на Жул Верн към по-нататъшни търсения — дори при обстоятелства, когато наглед би трябвало да се грижат само за себе си.

Валерий вървеше по голите скали, по безприютните базалти на Кергелен — същите, по които са вървели героите на Жул Верн, разпитвайки жителите на острова, последните хора, които видели екипажа на „Грампус“. И този въпрос: „Не е ли спирал тук бригът «Грампус»?“ — едва не се откъсна от устата му, когато минаваше покрай гофрираната барака, до входа на която се бяха струпали хора с груби обветрени лица. Дори не му идваше на ум, че в действителност не е имало никакъв „Грампус“, никакви герои на Жул Верн, че нещастният Пим не е съществувал.

И той си мърмореше вървешком:

— А какво е станало с Пим? Бедният Пим…

В пристанищната кръчма вече ги очакваха Русто, Мюло и боцманът Жорж. Тук беше шумно и задимено. Седналите около масите ловци в кожени и вълнени доспехи, в мушамени шапки и високи ботуши сякаш бяха слезли от страниците на пиратските книжки. Над тезгяха се извисяваше тежката фигура на бармана с избръснатата глава и застинала усмивка, открила два реда металически зъби.

— Ох, че звяр! — възхити се Валерий, когато видя бармана.

Отраканият келнер постави на масата бутилките, после донесе чинии със салата и пържена риба.

— А къде е Франсоа? — попита Русто? — Нима той не слезе на брега?

— Той беше с нас — каза Малбранш, — но не пожела да дойде в кръчмата. Аз го изпратих на кораба. Нека се наспи.

— Бедното момче — каза Русто. — Това е първият му рейс, но той се държи юнашки, нали приятели? — Той вдигна чашата. — За ваше здраве, мила Нона. Вие също се държите юнашки.

След два часа те излязоха от кръчмата сред вятъра и тъмнината и тръгнаха към кея, осветени от слаби фенери. Лодката я нямаше — да, Франсоа е отплувал с нея на кораба. „Дидона“ стоеше недалеч от брега, ето, светлините й горят в матови ореоли.

— На „Дидона“! — извика Мюло, като постави свитите си шепи като рупор до устата. — Ей, Арман!

Мълчание. Само бурята виеше.

— На „Дидона“ — извикаха всички в хор, а Валерий изсвири с два пръста.

— Ест, „Дидона“ — долетя гласът на матроса-малгаш. Фигурата му се появи под кърмовия фенер.

— Изпрати шлюпката насам!

— Шлюпката е на кея! — последва отговорът.

— Няма е на кея! — закрещя Мюло. — По-бързо я изпрати!

От „Дидона“ се чу:

— На другия кей! Вдясно! Вдясно гледай!

Наистина на около двеста метра, на другия кей, се поклащаше бялата лодка. Наложи се да отидат там.

Кафявото лице на матроса-малгаш се открояваше сред светлата кожа на качулката.

— Какво се е случило, Жилбер? — попита Русто, който се качи пръв по трапа на борда на „Дидона“. — Защо шлюпката беше привързана на другия кей? Кой е на брега?

— Мосю Ур и Франсоа — отговори малгашът.

— Ур е на брега? — учуди се Нона. — Не грешите ли, Жилбер?

— Аз да греша? — Малгашът се засмя. — Значи моите очи не са мои. Значи аз не съм видял, как Франсоа доплува с лодката, а после излезе заедно с мосю Ур и те се качиха в шлюпката и поеха към брега. Значи това са видели не моите очи…

— Те нищо ли не казаха? А защо са тръгнали към другия кей? — попита Русто. — Впрочем откъде ли ще знаеш. Къде е Арман?

— Арман спи, аз го смених в деветнадесет часа. И Фрето спи.

— Това, че Фрето спи, се чува на целия Кергелен. Значи ти си сменил Арман — Русто погледна светещия циферблат на своя хронометър — преди два часа и четвърт. А кога излязоха Ур и Франсоа?

— Аз приех вахтата и тогава доплува Франсоа. Много скоро.

— Излиза, че той е на брега почти два часа…

Русто пъхна ръце в джобовете на анорака си и замислено огледа оскъдно осветения бряг. Долу, върху черната вода, се удряше в борда на „Дидона“ шлюпката, привързана до трапа. От риболовните кораби, които стояха в пристанището, се чу нестроен звън на бутилки.

— Не разбирам — каза Нона на Валерий. — Не разбирам какво е накарало Ур да слезе на брега. Къде би могъл да го заведе Франсоа?

— Е, малко ли места има — каза Валерий. — Може би са решили да се присъединят към нас, но по пътя нещо ги е задържало…

— Не разбирам. Не разбирам — повтаряше Нона, стиснала ръцете си. — Той не искаше да слиза на брега. Той се страхуваше от нещо…

— Страхуваше ли се? — Валерий се опули срещу нея. — За пръв път чувам. Я стига, какви ги измисляш! Да отидем в каютата, може би той е оставил там бележка.

Те отидоха в каютата на Ур и Валерий. Тук нямаше никаква бележка. Миришеше слабо на лук. На масата лежаха отворен атлас на моретата, купчина книги, учебник по френски език и някаква плоска кутийка.

— Виж! — Валерий взе кутийката. — Това е неговият бележник.

Капачето на бележника беше леко отворено, виждаха се ролките с лента.

— Е, значи Ур е излязъл за малко — каза Валерий. — Той никога не се разделя с бележника си. Дори спи с него. Не се страхувай, Нона. Той скоро ще се върне.

Бодрият тон и увереността на Валерий подействуваха успокояващо на Нона. Но времето вървеше, а Ур и Франсоа все още не се връщаха. Тревогата я обхвана още по-силно. И когато Русто реши да изпрати на брега група да ги търси, Нона заяви, че също ще отиде.

— Не е нужно, Нона — уговаряше я Русто. — Не е женска работа да се пълзи по скалите.

Но тя настоя на своето. И тръгна с Арман, Валерий и Шамон към брега. Бележника на Ур взе със себе си.

Те отплуваха с лодката, с която според думите на малгаша, са тръгнали Ур и Франсоа. Светейки с джобните си фенерчета, поеха по стенещите дървени тротоари към къщата на администрацията. Надникнаха в местната радиостанция. Без резултат. Леденият вятър удари в лицата им, когато свиха към кръчмата. Разпитванията им не дадоха нищо — нито барманът, нито ловците, които седяха тук, имаха понятие къде са се дянали двамата от екипажа на „Дидона“.

Една по една обиколиха всички къщи на селището. Отминаха склада — дълга барака от гофрирано желязо. По-нататък пътят стигаше до сипея, до чудноватите грамади скали, до тундрата. При мисълта, че Ур е някъде там, зад стената на мрака и неизвестността, Валерий потрепери. И неволно измърмори.

— Какво е станало с Ур? Бедният Ур…

Дълго крещяха, викаха, мъчително се вслушваха — няма ли поривите на вятъра да донесат отговор. В тъмната пристройка на бараката изведнъж се появи правоъгълник светлина и в него — силует на човек с червено огънче от цигара.

— Кого сте изгубили, момчета? — попита на френски дрезгав старчески глас.

Арман отиде при него и поведе разговор. Нона и Валерий не разбираха всичко и Шамон им превеждаше. Не, този човек, който се оказа магазинер от склада за гориво, нищо не знаеше за изгубените. Но те няма къде да се дянат, добави той, напили са се някъде и сега спят, какво друго да правят на Кергелен, когато има буря. И снощи така — ходеха тук, търсеха някого, а после понесоха един пиян. Намерили го, значи.

— Ти видя ли този пиян в лицето? — попита Арман.

— Как ще го видя, когато вече беше тъмно? Аз няма и защо да го гледам — избухна магазинерът в дрезгав смях. — Пияните имат един и същи муцуни.

— А накъде го понесоха?

— Понесоха го нанякъде. Я колко кораби докара тук бурята. Късно настъпва лятото тази година, късно…

Нямаше къде да вървят по-нататък. Седнаха в лодката и поеха към най-близкия риболовен кораб. В отговор на виковете им от кърмата се наведе глава в качулка, груб глас отговори, че тук такива не е имало и няма, изчезвайте оттук. Обиколиха и другите кораби. На единия имаше гуляй и ловците започнаха да канят „дидоновците“ при себе си, на борда, за да се повеселят както трябва. Вахтеният от другия кораб ги посъветва да отидат да търсят изчезналите на най-близкото тюленово леговище или да тръгнат след пощурелия траулер, който преди малко вдигнал котва и отплувал в океана.

Върнаха се на „Дидона“, без да узнаят нищо.

Нона я тресеше. Жорж й донесе чаша черно кафе с лимон, но тя поклати глава. С угаснала пура между зъбите Русто ходеше напред-назад по бот-дека и все гледаше, гледаше към пустия бряг.

— Но какво е станало с Ур? Бедният Ур — бърбореше Валерий, без да чува собствения си глас във воя на вятъра.

Нона го повика в каютата.

— Слушай — каза тя, вперила в него очи, пълни с тревога и някаква отчаяна решителност. — Никой не бива да знае това, което ще ти кажа. — Тя измъкна от джоба на панталона си хартиен плик и извади от него таблетка, както се стори на Валерий. — Още на Реюнион Ур ми даде това и ми поръча да го глътна, ако с него се случи нещо…

Валерий предпазливо взе „таблетката“ и внимателно я разгледа.

— Това е лента от неговия бележник — тихо проговори той. — Дяволия, колко тънко е отрязана…

— Той каза, че тук е закодирана някаква информация. — Гласът на Нона пресекна. Валерий й подаде изстиналото кафе, но тя отстрани чашката. — Почакай — каза тя. — Ти знаеш ли каква е тази информация и защо трябва да се гълта?

Валерий замислено вдигна веждите си.

— Спомням си нещо… той говореше веднъж…

— Когато разказваше за своята шега с овните? Е, за надписа на челото на Пиреев?

— Не — махна с ръка Валерий, — по-рано, когато живееше у нас… Нещо такова, как обучават по метода на гълтане на информацията…

Нона се тресеше. Изведнъж тя се изправи, решително взе от Валерий лентата и я сложи в устата си. Преглътна. Валерий отново й подаде чашата и Нона я взе, отпи кафе. Тя стоеше посред каютата и гледаше някъде нагоре с втренчен поглед.

— Е? Какво? — нетърпеливо попита Валерий. — Действува ли?

Тя мълчеше.

— О, добри аптекарю, твоята напитка действува правилно — измърмори Валерий, опитвайки се да превъзмогне обземащия го ужас.

 

 

… Водата прииждаше, вълните с пенести гребени идваха по цялата долина, заливайки селищата и палмовите горички, това беше потопът, потопът… Над черния борд на ковчега застана човек с копие. А, това си ти, жълтооки дяволе, ти все пак ме издебна, върза ръцете и краката ми, хвърли ме във вълните, а вълните се издигат все по-високо, те ме подхвърлят до небето и ме хвърлят в бездната… Ти се смееш и размахваш копието си на борда на ковчега, на черния борд, намазан със земна смола… Но аз съм още жив… И ние тепърва ще видим… ще видим кой ще се смее последен…

Ур се събуди. Той чу шума на двигателя. Сякаш през мъгла видя над себе си електрическа крушка в телена мрежа.

Крушката гореше с половин сила, с тъмножълта светлина, червеното червейче на спиралата пламваше и гаснеше, като че намигаше на Ур.

Когато окончателно дойде на себе си, Ур откри, че лежи на тесен нар, пристегнат с два широки ремъка към него. Наоколо имаше железни стени без прозорци, измазани със сива маслена боя. Стените започнаха да се накланят, нарът се наведе на една страна и той увисна на ремъците, които се впиха болезнено в тялото му. После — рязък тласък. Нещо подхвърли Ур заедно с нара… силно го метна надолу… Добре че са се сетили да го привържат за нара, иначе отдавна щеше да е разбил главата си в железните стени или в краката на масата, завинтени към палубата…

Но каква е тази каюта без илюминатори? На какъв кораб се намира и къде отива този кораб в бурния океан?

В този момент той си спомни какво се бе случило с него.

 

 

Вчера — или още днес? — той остана на „Дидона“, въпреки че Нона го викаше на брега. Много му се искаше да слезе на мрачния бряг на този остров, но знаеше, че е по-добре да остане на кораба. Той изпрати с поглед лодката, която отнасяше Нона и останалите. Какво каза още тя? Ах, да, каза, че той трябва да си сложи шалчето. Тя винаги му напомняше да се облича по-топло — нали не е свикнал със студа…

Той пъхна ръка в джоба на палтото си и измъкна синята копринена кърпа — тази, която му беше подарила през лятото в Санта Моника Анабел Ли. Добре, ще послужи за шалче. Той уви врата си с кърпата.

— Дяволски остров — каза Арман, който беше застъпил на вахтата до трапа. — Тук дори през лятото не можеш да се гмуркаш. Забелязвате ли колко по-студено е Южното полукълбо от Северното?

Ур погледна пристанището и закотвените риболовни кораби. Той спря погледа си на един от тях с нисък, косо отрязан комин и непонятен избелял флаг, струваше му се, че е виждал вече някъде този кораб.

— Чувате ли как хърка Фрето? — каза Арман. — Палубата се тресе. Да бяхте поспали, мосю Ур.

Ур легна на койката в каютата си, но скоро разбра, че не може да заспи. Той седна на масата и известно време се занимава с любимата си работа — прелистваше атласа на моретата, разкошния атлас на доктор Русто. Но и това занятие не го отвлече от неспокойните мисли за утрешния ден. Той точно помнеше: утре изтича тримесечният срок, който той беше измолил. Утре ще го повикат. Ще го повикат за последен път. Трябва да се подготви, да формулира предварително… Информацията трябва да бъде пределно ясна и точна… отказът — достатъчно мотивиран…

Той дълго седя на масата, превърташе лентата в бележника и четеше разбираемите само за него знаци. И цялата трудна година, преживяна на Земята, а по-точно година и четири месеца, сякаш се превърташе заедно с лентата пред мисления му поглед. Той се вглеждаше в знаците — отзвуци на неговите наблюдения — и бе поразен от промените в самия себе си… Кой би го познал сега там? Дори Учителят, първият Учител, който го познаваше по-добре от всички, дори той, ако беше жив, не би познал своя любим ученик.

„Дали би ме разбрал? — мислеше Ур. — Би ли разбрал колко е мъчителна, нетърпима двойствеността на моето положение? Би ли съумял да се издигне над привичните представи, над твърдото съзнание за своята правота, над собствения си биологически вид, в края на краищата?…“

— Може ли? — В каютата се вмъкна Франсоа, той дишаше учестено, очите му блуждаеха. — Мосю Ур, Нона ви вика… бързо на брега…

— Какво се е случило? — скочи Ур.

— Не, нищо такова… Тя падна, навехна си крака — говореше Франсоа, докато Ур с треперещи ръце обличаше палтото си. — Тя не може да ходи и ви моли…

— По-бързо! — Ур вече тичаше по коридорчето между каютите, в движение сложи шапката си.

До трапа дежуреше малгашът Жилбер, който беше сменил Арман. Ур и Франсоа се спуснаха по трапа в шлюпката, грабнаха веслата.

— Не мосю Ур, не към този кей — облъхна го Франсоа с миризма на лук.

Фенерът на кея сякаш се беше изморил да прогонва сгъстяващата се мъгла, светлината му стигаше само за малко петънце под стълба. Над пристанището плуваше звън на чаши.

— Тук, мосю, след мен.

Ур бързо премина след Франсоа покрай приземните къщи, покрай дългата барака от гофрирано желязо. По-нататък пътечката отиваше към скалите, чиито начупени черни силуети се открояваха на фона на тъмносивото небе.

— Далече ли е още, Франсоа?

— Какво? — обърна се той в движение, придържайки шапката си с ръце.

— Аз питам — далече ли…

Ур не успя да се доизкаже. Трима или четирима души се хвърлиха върху него иззад скалите.

— Мълчете! — произнесе нисък глас.

Ур мигновено беше хванат от силни ръце и един от нападателите започна да го връзва с въже. В следващия момент този с въжето отлетя от удар с крак в корема си. Рязко движение и в ръцете на нападателите остана палтото на Ур; чуха се проклятия, светнаха лъчите на фенерчета.

Ур тичаше обратно, към светлините на селището, и чуваше зад себе си тропота на преследвачите си. Той тичаше, без да избира пътя, препъваше се в камъните. В движение докосна задния джоб на панталона си — ах, досадно, не взе бележника, забрави го за пръв път в живота си… Те го настигат… Е, ще се отбраняваме. Той смъкна кърпата от врата си, рязко спря, избра голям камък и го сложи в кърпата. Завъртя „прашката“ над главата си, целейки се в най-близкия от преследвачите. В този момент чу щракане и мигновено изсвирване, усети остър удар в корема. Той успя да хвърли камъка и видя как преследвачът хвана лицето си с ръце, но знаеше, че ударът не беше силен, защото ръцете му внезапно отслабнаха. Ур падна с лице надолу, опита се да стане, но не можа…

 

 

Ур откопча ремъците и седна на леглото. Удареното място в корема го болеше. Той пъхна ръка под пуловера, под фланелката, напипа коричка засъхнала кръв. Ако това беше куршум, той не би могъл да стане. С какво стреляха в него?

Хванат за нара, той се наведе да погледне къде са обувките му. Едната обувка се пързаляше под масата, от крак към крак втората не се виждаше. Ур протегна ръка към тази под масата и в този момент в ключалката със скърцане се превъртя ключ. Металната врата се отвори, в каютата влезе човек с черна барета и комбинезон. Втори застана на прага с широко разтворени крака — едър субект с бинтована глава и нещо блестящо в ръка.

— Събудихте ли се? — каза човекът с черната барета и му подаде отворена бутилка с пъстър етикет. — Ето, пийнете водичка. Може би искате да ядете? Само кажете, аз веднага. Разбира се, няма пилешки котлети или пастет — целият траулер е пълен догоре с гориво, колко време се разхождаме по океана. Но бекон, кафе — може. Да донеса ли?

— Не.

Ур взе бутилката. „Виши“ — прочете той на етикета. Преглътна и се намръщи: водата му се стори съвсем безвкусна. Той започна да пие бавно от бутилката, като се стараеше да спечели време и да прецени обстановката.

— Какво сте се втренчили в мене? — Човекът с баретата потърка черната четина на бузата си. — Не успях да се обръсна, извинете — ухили се той. — Има много работа, не успявам…

— Някъде съм ви виждал — каза Ур, хващайки се за койката, която отново се наклони. — Да сте се били с носачите в пристанището на Диего Суарес случайно?

— Може и да съм се бил — добродушно отговори той. — Вие, извинете, имахте кутийка в задния джоб, нали? Не успях тогава да измъкна тази кутийка. Е, изпихте ли водичката? Свършвайте, ще взема бутилката.

Ур отметна глава, преглътна още два пъти. Лоша работа, помисли си той. Провървя му само в едно — че бележникът остана на „Дидона“, не попадна в ръцете на тези хора. Той вече се досещаше кой е започнал да го гони…

— Веднъж във вестника — продължаваше черната барета — аз прочетох за биковете на доктор Делгадо, които се управляват по радиото. И вашата кутийка винаги е била при вас, за да си играете с хората. Няма ли да кажете къде е тя? Ние добре гледахме — няма я у вас…

— А в гората на Гранд-Комор пак ли бяхте вие?

— Може и да съм бил — охотно се съгласи баретата. — Е, свършвайте, мили господине, аз не съм нает, за да разговарям…

— Аз не ви задържам. Вървете.

— Позволете да взема бутилката. Кой ви знае, може да сте майстор на бой с бутилки. Ох, че сте силен! — добави той с уважение. — Джими и досега храчи кръв, след като го ударихте с крак в корема. А Конрад… — Той се обърна към едрия субект, застанал до вратата. — Как е, Конрад, боли ли?

Момъкът докосна превръзката на челото си и неясно изруга.

Корабът леко се наклони. Ур не можа да се задържи, люшна се право към човека с баретата.

— Ей, вие, какво? — викна той и отскочи; очите му побеляха. — Трябва да се държите…

А едрият субект насочи необикновения си пистолет и каза на лош френски:

— Пак ли искаш ампула в търбуха?

— Дайте бутилката — мрачно каза черната барета. — Докога ще смучете?

— Сега ще я допия. С мен имаше един юноша — къде е той?

— Момчето е живо и здраво, само малко му прилоша.

— Ето ви бутилката. Идете и кажете на своя господар, че искам да поговоря с него. По-бързо.

Като остана сам, Ур улови обувките си, които се пързаляха из каютата, и се обу. Погледна в шкафчето — там висяха палтото и шапката му. Добре. Трябва да събере мислите си.

Значи така: Франсоа, ако се съди по техните думи, е на траулера. Как да се свърже с него? Това е първата задача. Втората — да разбере накъде отива траулерът. Е, а по-нататък?…

„Те се страхуват от мене — помисли си Ур, като си спомни как човекът с баретата отскочи от него. — Е, добре, те се страхуват — а по-нататък?“ Без бележника той не може да ги надвие, не може да извика лодката… Ако Нона се досети да вземе бележника… Но на това не бива да разчита, тя е навехнала крака си, страда от болка… и от това, че той, Ур, е изчезнал неизвестно къде…

Той се удари с юмрук по челото. Сам, сам е виновен за всичко. Не трябваше да се пъха отново в техните работи, не трябваше да отлага завръщането си… В този момент той си спомни, че днес изтича срокът и ще го извикат, ще го извикат, а той няма да може да отговори…

Ур скочи от нара и веднага полетя презглава по издигналата се палуба. На четири крака той се добра до вратата и забарабани по нея.

— Отворете! — крещеше той. — Пуснете ме! Какво искате от мене?…

Никой не му отговори. Зад вратата се чуваше само протяжният шум на водата. Ур легна на палубата, постлана с жалък протрит килим, и затвори очи.

Колко време лежа така, без да се съпротивлява на отчаянието и люлеенето? Не знаеше, не искаше да знае. Но изведнъж той чу звука от поставения в ключалката ключ. Ур скочи за миг. Лицето му беше страшно. Той направи крачка към вратата…

В каютата влезе Хуго Себастиан. В очите му се мярна уплаха, той извади от джоба си пистолет, подобен на стетоскоп. Ур се опомни. Не, не бива така, няма да ги надвие с груба сила…

— Така си и мислех, Себастиан — каза той, като се овладя. — Така си и мислех, че вие ме гоните по целия океан. За какъв дявол съм ви потрябвал?

Себастиан прехвърли пистолета от дясната в лявата си ръка и бързо се прекръсти. Той беше в бяла кожена куртка. Жълтите му очи гледаха внимателно изпод рошавите вежди.

— Вие ме изплашихте, Уриел — каза той. — Аз не съм надарен от природата с такава могъща сила като вас и затова съм принуден да взема мерки за самозащита. Вие не бива да мислите, че се каня да ви причиня вреда: това е само сънотворно средство в ампула…

— Аз вече се запознах с него. Какво искате от мене? Къде ме карате?

— Разбирам раздразнението ви, Уриел. И ако вие седнете от другата страна на масата…

— Приберете пистолета. Изпитвам силно изкушение да ви извия врата, но няма да направя това. — Ур седна на нара. — Е? Отговаряйте.

Себастиан пъхна пистолета в джоба си и седна на завинтената към палубата табуретка от другата страна на масата.

— Бих предпочел вие да разговаряте по-вежливо — каза той, — но разбирам, че имате основания да се гневите. Утешава ме само надеждата да разберете, че аз действувам във ваш интерес.

— В мой интерес? Какво означава това?

— Уриел, вашите планове са ми известни. Е, може би не детайлно, но са ми известни. Повярвайте, аз съм ви приятел и искам най-сериозно да ви предпазя: вие се каните да внесете огромен смут в света. Вие искате да дадете на човечеството енергия даром, но това ще се превърне в беда за огромно множество хора, които ще изгубят привичната си работа. Те ще станат бедняци и ще проклинат вашето име.

— Тоест как?

— А къде ще отиде гигантската армия работници в нефтопромишлеността, миньорите, топлотехниците, енергетиците?

— Работниците от електростанциите ще останат, ще се наложи само да поучат малко. А миньорите… какво пък, вместо тежка работа в нефтената промишленост и мините ще трябва да им се предостави друга.

— Вие сте удивително наивен, приятелю — усмихна се Себастиан. — Но това е естествено във вашето положение. Вашият предшественик също е бил идеалист и е платил за това…

— Отново ли започвате за Христос? Не искам да ви слушам.

— Но аз отговарям на въпросите ви, Уриел.

— Аз се казвам Урнангу.

— Както ви е угодно. Разрешете да продължа. Ако вие наистина сте загрижен, Урну… Урунгу… ако вие наистина, а не на думи искате да направите човека щастлив и да му обезпечите достойно съществуване, то за вас просто няма друг начин, освен този, който аз ви предлагам. Вие ще оглавите едно пречистващо движение, каквото светът още не е виждал. Няма значение името, което сте получили при раждането си. Целият свят знае, че сте пристигнали от Космоса и само този факт е важен. Вашето пришествие. Пришествието, което човечеството вече се е отчаяло да чака. Работата не е в името, но името може да бъде само едно, защото тази традиция е способна да сплоти цялото човечество. Традицията има необикновено здрави корени в човешките сърца. Аз знам, че дори много атеисти не отричат възможността за възнесението на Христа: нима напълно е изключено, че са могли да го вземат със себе си другопланетните космонавти? И нима е изключено това, че той би могъл да се върне на Земята след хилядолетия благодарение на релативистичния ефект? Библейското сказание за Енох, който е бил взет жив на небето, напълно съответствува на тази версия…

— Достатъчно, Себастиан. Нито дума повече за Библията. Отговорете без извъртания: къде ме карате и какво смятате да правите?

— Добре, да играем открито… Аз всичко съм подготвил, Урнангу. Веднага щом пристигнем в Кейптаун, ще се състои пресконференция. Ще дойдат видни журналисти и други влиятелни лица, които съчувствуват на движението на неоадвентизма. От вас няма да се иска нищо — само вашето присъствие. Аз ще разглася текста на заявлението, с което вие можете да се запознаете още сега…

Той пъхна ръка в пазвата си.

— Каква е скоростта на траулера?

Себастиан втренчено погледна Ур.

— Защо ви е да знаете? Имайте пред вид, че тук вашият одеронски номер няма да мине. Ние сме в открито море…

— Аз искам да зная кога ще пристигнем в Кейптаун. Е? Десет възли? Петнайсет?

— Дванайсет. Ако бурята не се развихри, утре вечер ще пристигнем в Кейптаун. Текстът на заявлението ще бъде публикуван във вестниците и по радиото. Телевизията също е подготвена. Вестта за второто пришествие ще обиколи християнския свят за няколко минути.

„Колко ли време е минало, откакто траулерът напусна Кергелен?“ — съобразяваше Ур. Ако не беше изпаднал в несвяст, той щеше да знае точно: чувството му за време никога не беше го лъгало. Но същото чувство му подсказваше, че сега е не повече от седем часът сутринта. Траулерът е тръгнал навярно в осем вечерта. Единадесет часа в морето… Значи преминали са малко повече от сто и тридесет мили… Ур мислено начерта курса към Кейптаун и знаеше мястото на траулера в океана. Ако сега бележникът му беше у него, ах, ако… Но има още една, макар и слаба, но надежда. Ако те са близко и приемникът им е настроен максимално фино, то сигналът на повикването може да стигне до него…

— Богатствата в света са разпределени неправилно — продължаваше Себастиан. — Ние ще призовем вярващите към справедливо преразпределение. Бедността ще бъде възнаградена с изобилие за своето дълго търпение. Неизчислимите богатства, които католическата църква е събирала с векове.

В този момент той погледна Ур и млъкна. Лицето на пришълеца от Космоса беше неузнаваемо, то някак се втвърди, „вкамени се“, както се вкаменява циментов разтвор. По напрегнатото му чело течеше струйка пот. Дебелите му устни бяха побелели и бяха сякаш залепени.

— Какво ви е, Уриел? — попита Себастиан. Беше му зле от люлеенето, в гърлото, му сякаш стоеше отвратителна буца, но сега той усети и уплаха. — Уриел! — извика той. — Какво става?

— Нищо… — Ур падна по гръб на нара.

— Лошо ли ви е? — Себастиан извади стъклена тръбичка с таблетки. — Вземете това.

— Не. Нищо… Продължавайте…

— Може би ще изпиете едно горещо кафе? Невъзможно е да ядете при това люлеене, но кафе… Да ви донеса ли? — Залитайки, Себастиан отиде до вратата, отвори я и даде разпореждане на някого. Върна се на мястото си и гледа Ур около минута. После каза с почти бащински тон: — Ах, Уриел, Уриел… Вие наистина се държите като дете… Някакви крайности — ту цирк, ту неосъществими проекти… Защо ви е това? Вие нямате дори прилично жилище, подслонявате се по чужди квартири. Получавате заплата, извинете, на чиновник, пътувате с градския транспорт… Нямате дори собствен автомобил!

На вратата се почука. Себастиан взе от субекта с черната барета поднос, на който в специални клетки стояха кафеник и чаши.

— Пийте, Уриел, аз ви налях.

Сега те седяха един срещу друг като добри приятели и отпиваха от дебелостенните чашки. Кафето беше хубаво, ароматно. Някъде отдолу чукаше двигателят.

— Знам, сега ви се струва, че над вас е извършено насилие — говореше Себастиан, — но в същност това не е така и вие ще разберете, че аз съм оръдие на вашата съдба. За вас, мили приятелю, е предначертано велико, блестящо бъдеще…

„Едва ли са приели повикването — мислеше Ур. — Те, разбира се, са още далече… Е, ще се наложи да чакам пристигането в Кейптаун… Пресконференция ли? Нека… Там ще ги накарам да ме изслушат…“

— Чувате ли ме, Уриел? Разрешете да ви наричам с името, с което съм свикнал… Чувате ли ме?

— Да. Вие искахте да ми покажете заявлението за пресата. Къде е то?

Себастиан оживено извади от вътрешния джоб на якето си целофанов пакет, а от него — сгънат лист от истински пергамент. Английският текст беше набран с едър шрифт, напомнящ средновековния латински, наоколо се виеше фин, изкусен орнамент със златна щампа.

— Какво е това? — учуди се Ур — Като тези… как се наричаха папските послания?

— Енциклики — усмихна се Себастиан и вдигна черните си вежди. — Ако нямате нищо против, това е първата ви енциклика, Уриел. Бог вижда, че тя не отстъпва на ватиканските нито по стил, нито по оформление. Да си призная — добави той поверително, — всичко това ми струва такава сума, че само успехът на нашето дело ме държи, така да се каже, на повърхността… Само наемът на този кораб… Впрочем няма какво да говоря — прекъсна се той. — Четете.

„Хора от Земята! Възлюблени братя и сестри!

Аз съм отново с вас. Аз дойдох.

Повече от година аз обикалях тайно Земята и видях много хора и много страни. И видях несправедливи богатства и горчива нищета, и сълзите човешки, и мъката, причинена от безразсъдството.

Аз огледах църквите и видях, че те служат лошо на моето дело. Вярно е казано в апокалипсиса: църквите Ефеска и Смирнска, църквите Пергамска и Фиатирска, църквите Сардинска, Филаделфийска и Лаодикийска са в смут и раздор.

И само една църква, нерушимият кораб на неоадвентистите, свято пазеше вярата във второто мое пришествие.

Казвам ви: аз изпих чашата Граал и се върнах, за да застана начело на своята църква…“

Ур не чете по-нататък.

— Не обичам пищния стил — каза той. — Нима не може да се каже по-просто: аз дойдох и сега ще обърна всичко наопаки… А това какво е? Откъде се е взел тук моят подпис?

Отдолу, под текста, стоеше широка небрежна завъртулка.

— Препечатано е от вашия автограф, Уриел. — Себастиан издърпа пергамента от ръцете му. — Ако си спомняте, през лятото, на Черно море, вие ми дадохте автограф. Аз казах: не смятаме да ви затрудняваме с нищо, дори и с подписа. Механизмът е напълно нагласен и готов за действие. Няма път назад. — Той стана. — Аз се радвам, че сте разумен. Не искам да ви уморявам. Ако поискате да хапнете…

— Минутка, Себастиан. Аз искам да видя юношата, когото вашите хора вчера хванаха заедно с мен.

— Ще ви го изпратя, ако е на крака. Франсоа лошо понася люлеенето. Разрешете да ви уверя, че Франсоа, както и достойният му чичо, ще ви бъдат верни служители.

— Какво означава това? Искате да кажете, че той…

Себастиан поклати глава:

— Боже, колко безпределно сте наивен…

Ур стана и впи в швейцареца тежък поглед.

— Момчето е купено? Вие сте го изпратили на „Дидона“, за да ме следи? Отговаряйте! По-живо!

Себастиан стоеше, държеше се за масата и се вслушваше в нещо. Сега и Ур чу: по желязната палуба тропаха крака, разнасяха се някакви викове. Там горе ставаше нещо. Себастиан бързо излезе от каютата, но не успя да затвори вратата след себе си: Ур се хвърли и натисна вратата с рамо. Себастиан натискаше от другата страна, викаше и призоваваше някого на помощ. Няколко секунди те се бориха по този начин, после Ур с мощно движение отхвърли противника си. Себастиан се просна в тясното коридорче. Докато той ставаше и измъкваше пистолета от джоба си, Ур с няколко скока стигна до трапа, който водеше към горната палуба.

Океанът беше страшен. Белите пенести планини се издигаха по-високо от мачтата, подхвърляха кораба нагоре-надолу. Вятърът виеше диво, по вълчи; той беше толкова плътен, че можеше да опреш гърди в него. Поток вода се стовари върху палубата, събори Ур. Той щеше да изхвърчи зад борда, ако не беше успял да се хване за леера^[2]. Мярна му се нечие лице с безумно опулени очи. На мостика един човек в черен плащ крещеше и гледаше някъде нагоре… Ур, хванал се здраво за леера, вдигна глава. Косматите облаци плуваха, гонени от вятъра, техните парцали сякаш обгръщаха мачтата, ниския, косо срязан комин. От небето, от облаците в сивата утринна светлина се спускаше право върху кораба сребристото „вретено“.

Отново гигантска вълна. На горната палуба хората крещяха, заглушавайки рева на водата и вятъра. Човекът в черната барета се кръстеше. Някой крещеше:

— Марсианци!… За него са долетели!…

Ур не сваляше очи от летящата лодка. Стигнало е, стигнало е повикването… Той не видя как Себастиан, хванал се с, една ръка за леера, се прицели в него с другата. И в този момент отнякъде изскочи Франсоа — Ур го позна по сламените коси, по бенката на бледата буза. В следващия миг Франсоа изби от ръката на Себастиан пистолета и закрещя с пресекващ глас.

— Мосю Ур, простете ми, простете… Те ми казваха, че това е във ваша полза… Простете ми, мосю Ур!…

Той стоеше на колене, плачеше и дърпаше куртката на Ур.

Сега лодката висеше над траулера и изведнъж палубата започна да се издига, но това не беше поредната вълна — някаква исполинска сила изтегляше кораба от водата…

Оголеният винт зави, въртейки във въздуха. Някой от мостика закрещя с безумен глас да спрат двигателя. Екипажът на траулера гледаше, вцепенен от ужас, към неизвестно откъде дошлото „вретено“, което измъкна кораба от водата и сега ще го помъкне със себе си на небето, на Марс или още по-далече… Тракаха със зъби, шепнеха отдавна забравени молитви и гледаха към жената с яростни черни очи, която се появи на отворената отстрани на „вретеното“ овална врата, към рижобрадия мъж, който надничаше зад рамото на жената…

Ур им замаха с ръце, закрещя, в отговор жената също извика и се засмя, а мъжът изхвърли през вратата нещо бяло. Това беше въжена стълба, тя долетя, размотавайки се, до палубата на траулера и Ур дотича до нея, вдигна крак…

Хуго Себастиян се опомни. Той се хвърли след Ур, но човекът с черната барета ловко го препъна. Себастиан падна върху палубата, повлякоха го назад: Той крещеше:

— Скотове! Проклети страхливи животни!… Колко ви е заплатено! Дръжте го, той си отива, отива си…

И той се опитваше да го изтръгне и ридаеше, удряйки отчаяно с юмруци по желязната палуба. Но го държаха здраво.

Ур допълзя по люлеещата се стълба до вратата на лодката.

— Франсоа! — извика Нона. — Защо той не се качва?

— Не го викай! — Ур, задъхвайки се, влезе в отсека и издърпа стълбата нагоре. — Аз все пак не съм Христос, за да прощавам… По-бързо! Ще ми разредите енергатора…

Той захлопна вратата и се спусна към пулта за управление. Бързо движение с ръка…

Заедно със своя потресен екипаж траулерът рухна във водата, изхвърли гигантски фонтан и се залюля върху вълните…

 

 

Ур и Нона се хвърлиха един към друг. Те стояха прегърнати и си разменяха безсмислени възклицания, а лодката все така ниско висеше над бурния океан. На Валерий му се струваше, че вълните ще достигнат, ще залеят неуправляемата лодка…

— Ти си юнак, Нона!

— Скъпи мой…

— Как е кракът ти?

— Какъв крак?

— Мерзавец, той е измислил това…

— За какво говориш, Ур?

— После, после…

Тогава Валерий не издържа. Той дръпна Ур за ръкава и каза:

— Погледни екрана.

Ур видя пенестите гребени на планините вълни и голямата бяла птица, литнала между две вълни, видя траулера, който бързо се отдалечаваше от неприятното място.

Е, поне накрая той си спомни, че не е на Приморския булевард, до кафе-сладкарницата.

Ур седна в креслото пред пулта и няколко минути съсредоточено работи, настройва автопилота. По екрана заплува ивица синя светлина. Океанът отиде надолу. Лодката безшумно набра височина и легна на зададения курс.

Валерий си спомни своя първи полет в тази лодка. Тогава под тях лежеше зеленият Каспий, а пред тях беше неизвестността и той, примрял от страх, се готвеше, както се казва в романите, да продаде скъпо живота си… Колко отдавна беше това!

— Обратно към Кергелен ли? — попита Валерий, когато Ур стана от креслото.

— Да.

— Само почакай с прегръдките, Ур. Ще успеете. Какво се случи с тебе? Кой те отвлече?

Ур намръщи чело. Да, дойде времето да обясни на най-близките си хора какво в същност се беше случило с него. Той накара Нона да седне в креслото, единственото кресло в отсека, а сам седна на пода с кръстосани крака. Валерий също седна на пода и се облегна на стената. Меката светлина падаше върху лицата им и някак приглуши израза на тревога, умора, преживяно отчаяние…

И Ур им разказа за Хуго Себастиан, как намислил да го обяви за Исус Христос и с негова помощ да преразпредели богатствата в света — преди всичко, то се знае, в своя полза. И за това как чрез посредничеството на библиотекаря на Океанариума, Жан-Мари, той Себастиан, устроил на „Дидона“ този хлапак — Франсоа Бертолио, как преследвал Ур по целия океан и как вчера Франсоа успял да го примами към засадата…

Очите на Нона се разшириха. Ето какво се е случило! Той безразсъдно е забравил за всичко и се е спуснал да й помогне… Тя не сваляше поглед от лицето на Ур и си обещаваше мислено, кълнеше се, че вече никога, за нито една минута няма да го остави сам…

Нона започна да разказва как е глътнала лентата със закодираната информация и какво е станало с нея после. Бележникът на Ур бил в ръцете й и това се оказало толкова просто и естествено — да премести с края на пръста си малкото лостче и да изпрати повикване на лодката; тя прекрасно знаела къде се намира лодката, да, знаела, въпреки че не би могла да изрази това знание с думи — и лодката се появила. Тя изплувала като призрак в тъмното, покрито с облаци небе и бавно се отпуснала върху водата до борда на „Дидона“. Пристанището замряло, поразено от необикновеното зрелище, а пурата на доктор Русто паднала от устата му. Тя, Нона, не видяла нищо, Валерий й разказал после, Валерий скочил след нея в отворената врата, въпреки че Нона не смятала да го вземе със себе си, тя просто не помнела никого и нищо, освен това, че трябва да лети на помощ на Ур.

Но накъде да лети? Досега тя знаела какво трябва да прави, през всеки, така да се каже, етап, изведнъж я осенявало знанието. Тя знаела как да издигне лодката във въздуха и я издигнала, но не знаела накъде да лети. Лодката летяла почти цялата нощ около Кергелен, екранът бил тъмен и тя, Нона, от време на време си мислела, че ще полудее от страшното напрежение. И изведнъж — вече започнало да се развиделява — тя разбрала накъде трябва да лети…

— Аз ви повиках — каза Ур. — Без бележника това е възможно само на малки разстояния, защото няма усилване на сигнала. Добре че разстоянието между нас е било в пределите на сто и петдесет мили — по-далече сигналът нямаше да стигне.

— Ур — каза Нона и кой знае защо понижи гласа си, — аз още не съм ти казала всичко. През нощта, а може би на разсъмване… да, на разсъмване… аз изведнъж почувствувах, че ме викат. В началото помислих, че това е халюцинация. Но зовът се повтори… Аз не различавах думите, това не бяха думи, но ми стана ясно, питаха защо не отговарям…

— Викали са мене — също тихо отговори Ур — Но понеже бележникът е бил у тебе…

— Аз също си помислих така. Изведнъж всичко изчезна. Сякаш се изключи.

— Да — кимна Ур. — Разбрали са, че не съм аз.

Помълчаха. На Валерий страшно му се искаше да запали цигара, той мачкаше в джоба си кутията, но, разбира се, тук не биваше да се пуши — може да се взриви нещо.

Ур седеше замислен. Но когато вдигна глава, видя два чифта очи, които го гледаха с очакване.

Какво пък, сега нямаше смисъл да крие…

— Не зная как е при тебе, Нона — каза той, — но Валерий навярно отдавна е разбрал, че аз не съм се върнал на Земята, за да живея сред хората, както живеят моите родители… че аз имах определена цел…

— Идваше ми на ум нещо подобно — потвърди Валерий. — Но изобщо… някак забравях… Може би не ми стигаше времето да помисля по-добре. Значи ти си разузнавач, Ур?

— Да — не веднага отговори Ур. — Помниш ли, Валера, как ти попълваше моята анкета? В графата „Място на раждане“ ти написа „Транспортно средство“. Аз още тогава се замислих коя е моята родина? Древният Шумер, който никога не съм виждал и който отдавна не съществува? Или планетата Еир? Аз съм израснал на Еир, там получих образование и възпитание — значи това е моята родина…

— Не — бързо каза Нона, — твоята родина е тук. Ти си син на земни хора и самият ти си земен човек. Ур, трудно ти е да говориш. Няма нужда. Нищо не разказвай.

— Аз израснах на Еир и това беше моят свят. Аз не познавах друг и не исках да познавам. Разбира се, аз съзнавах, че не приличам на тях. Това ме измъчваше. Повече от всичко ми се искаше да бъда като всички. Исках го страстно, до ненавист към собственото си лице и тяло. Но това беше мой свят. И когато ми предложиха да летя към Земята… Не — въздъхна той, — не трябва да започвам с това. Трябва да започна с онази еирска експедиция. Първото запознаване със земните хора е създало у еирците впечатление, че Земята е дива планета, населена с крайно агресивни същества, и те нанесли на картите си забележка, означаваща низша степен на разума. Заедно с това те отбелязали потенциалната способност на земните племена към бързо развитие. Когато напускала земята — с моите родители на борда, — експедицията хвърлила в океаните няколко маяка. Те трябвало да направят това. Два маяка действуват и досега…

— Къде се намират? — прекъсна го Валерий.

— Ти знаеш. Това са „дяволските триъгълници“.

Валерий късо подсвирна. Ето ти на! Разбира се, той знаеше за „дяволските триъгълници“. Хората наричат така два района: единия — в Атлантика, между Флорида, Бермудите и остров Виерж, а втория — в Тихия океан, между Япония, Северните Филипини и остров Хуам. Там има страшни бури и мъртво вълнение, компасите лъжат и радиовълните не преминават, там корабите безследно изчезват без да успеят дори да изпратят сигнала SOS…

— Маяците регистрирали мощни взривове и анализирали състава на атмосферата. Информацията постъпвала на Еир и се обработвала… е, тази машина може да се нарече прогнозираща. Всяка нова прогноза придобивала все по-тревожен характер. Те предсказвали опасност за Еир…

— Опасност от страна на Земята? — изуми се Нона.

— Да. Земните хора, които са агресивни по природа, ще излязат в открития Космос, въоръжени с ядрено оръжие — такава прогноза била направена и тя била оценена като далечна, но реална опасност за старите цивилизации в галактиката. Аз бях изпратен на Земята, за да определя степента на опасност, да дам достоверна информация. Аз разбирах отговорността на своята задача и бях пълен с ентусиазъм…

— Ти определи ли степента на опасността? — попита Нона.

— Аз се стараех да разбера земния живот. Беше ми толкова трудно, че е невъзможно да го изразя. В минути на слабост аз молех да ме отзоват… Почакай, Нона, не бързай, ще отговаря на твоя въпрос… Животът на Земята, освен по най-общите принципи, определящи условията за съществуване на разума в Галактиката, съвсем не прилича на живота на Еир. Там… как да кажа… е, всичко е в най-висша степен рационално. Там няма такава разнородност и пъстрота, които ме зашеметиха на Земята… Но да не се отвличам. Да, аз изпълнявах старателно своята задача. На Еир не само получаваха редовно информация от мене, но и виждаха с моите очи, слушаха с моите уши. Те разбираха лошо много неща и аз обяснявах, както можех… Стигнах до извода, че машината за прогнозиране е преувеличила опасността.

— Преувеличила! — Валерий скочи и започна да се разхожда из тесния отсек. — Ти им кажи, непременно им кажи, че могат спокойно да спят в леглата си, дявол да ги вземе…

— Аз също съм уверена, че никога няма да има ядрени нападения над Еир и които и да е други населени планети — рязко каза Нона. — Просто е обидно, че те ни смятат за диваци!

— Не бива да се обиждате — погледна я Ур. — Те са имали достатъчно сериозни основания да считат земните хора за агресивни.

— Но как може да се обобщава така? Да, имало е войни, и сега има. Е, съществуват агресивни групировки, всякакви реваншисти, монополисти, фабриканти на оръжие — светът е пъстър и разнороден, в това си прав. Но не бива да се мерят хората с една мярка!

— Именно — недоволно промърмори Валерий. — Те са като онези майстори на прибързани изводи, който смятат: днес си закъснял за училище — утре ще ограбиш спестовната каса…

— Какво сте се нахвърлили върху мене? — попита Ур. — Аз ви казвам, че информирах Учителя… правилно информирах еирците, че прогнозата е погрешна… че на Земята има могъщи сили, които няма да допуснат изнасянето на ядреното оръжие в Космоса.

— Чакай — спря Валерий пред него. — Ти си ги информирал правилно, браво. Но ако беше потвърдил прогнозата? Какво щеше да стане тогава? Война на световете?

— Сега не са уелсовските времена, Валерий, за да се лети, да се хвърлят десанти, да се рискува с нещо…

— Аз помня, помня! Ти веднъж ми разказа приказка, аз запомних как заплашвали да взривят Слънцето. За тях ли разказваше, за своите еирци?

— Приказката си е приказка…

— Не извъртай, Ур! Могат ли те да причинят звезден колапс? Да или не?

— Могат. Ще е необходимо такова количество енергия, че е трудно да си го представиш, но по принцип това е възможно… Какво се разтревожихте, приятели?

— Виждаш ли — сърдито каза Валерий, като седна на мястото си, — лично аз обожавам да се пека. Иска ми се още да полежа под слънчицето по корем…

— Защо еирците не встъпят в контакт с нас? — каза Нона. — Нима това е по-лошо, отколкото да водят тайни наблюдения?

— С кого да встъпят в контакт? Преди да ме изпратят тук, населението на Земята им е изглеждало като сбирщина враждуващи племена.

— Каква глупост! Като че няма нищо друго, освен вражда! Ти им разкажи, Ур, за движението за мир. За международното сътрудничество на учените в Антарктика, за нашия договор с американците за съвместни полети в Космоса, за международната служба за времето, за спасяването в морето, за помощта при стихийни бедствия…

— За олимпийските игри — вмъкна Валерий.

— В края на краищата има международни организации, Съветът за сигурност например, който би могъл да назначи авторитетна група от експерти…

— Вярно, всичко е вярно — каза Ур. — Сега те знаят за това. Но контактът… Може би те ще сметнат за необходимо да встъпят в контакт, но аз се съмнявам. Твърде са различни нивата ни. По-вероятно е, че те ще решат да почакат, докато Земята достигне втората степен на разума.

— А какво е това? — попита Валерий.

— Какво е това ли? — повтори Ур. — Добре. Ще се опитам да ти обясня популярно… Помниш ли, когато живеех при тебе, прочетох безброй стари книжки от тавана? Там имаше един роман на Едгар Бъроуз…

— Бъроуз? — каза Нона. — Това е авторът на „Тарзан“?

— „Тарзан“ също беше там, без начало и край. Но аз говоря за другата негова книжка, тя се казваше „Дъщерята на хилядите дъждове“. Това е космическа фантастика и нейният герой, Картър, пътешествува из Космоса без кораб и скафандър. Концентрира волята си и се прехвърля на Марс…

— Глупости! — възкликна Нона.

— Вярно, глупости са. Такова нещо не може да бъде. Друга работа е самата идея за трансформирането на мозъчната енергия във физическо движение. Разумът не е просто продукт на високоорганизирания мозък. Това е и енергия. Но за получаването на енергия се изисква определена система. Мозъкът постоянно приема информацията, разсеяна наоколо; този начин, неорганизиран в система, е стохастичен. Мозъкът може и трябва да бъде настроен на насочено приемане на информация и тогава мисленето се включва в информационните полета. Тогава то става не просто продукт на енергетиката на мозъка, но и, многократно усилено, само се превръща в източник на енергия. Тази енергия, която дава колективното, организирано в система мислене, отдавна е усвоена на Еир. Това може да се нарече интеграция на енергията на мисленето.

— Колективно мислене — замислено каза Валерий. — Четох някъде… беше изчислено, че мислителната енергия на два милиона души, мислещи синхронно, може да запали четирийсетватова електрическа крушка…

— Да запали крушка? — Ур се засмя. — Едва ли на Земята има електростанция с такава мощност, каквато дава съзнателното колективно мислене. Социалното устройство, което е достигнало такова ниво на общо мислене, е главният признак на втората степен на разума.

— Я гледай! — поклати глава Валерий. — Значи там всички мислят в хор, така ли? За едно и също? По команда?

— Не, разбира се. Всеки мисли сам за себе си. Но ако е необходима определена информация или определено изразходване на енергия, незабавно се включва цялата мощност на колективното мислене, ти сякаш получаваш импулс.

— Чудесно! А по какъв начин… по дяволите, не мога да го изразя… как можеш да настроиш своя мозък на насочено приемане на информация? Изобщо не мога ли аз или Нона, или който и да е от нас, простосмъртните, да се включи в системата?

— Не — каза Ур. — На Еир се преминава специален курс на подготовка още в детството. После, след достигане на зрялата възраст — примерно дванайсет години според земното летоброене, ти се явяваш на изпит и получаваш личен усилвател. Това е и актът на приобщаване към общия разум.

— Личен усилвател? — попита Валерий?

— Да. Вие го наричате бележник. Приборът е универсален, той включва и устройство за записване. Но главното му предназначение е да усилва енергетичния потенциал на твоето мислене. Приборът съдържа силен заряд, практически вечен, защото постоянно се зарежда автоматически. Вие сами наблюдавахте преобразуването на космическото излъчване в електрически ток…

— И приборът включва твоето мислене в колективното?

— Така е горе-долу. Аз казвам всичко това опростено, защото психофизиката тук е много сложна, аз самият не я разбирам напълно.

— Значи ти в цирка вдигаше хората с насочената си и усилена от прибора мисъл?

— Да. В цирка ме привличаше…

— Почакай, Ур. Доколкото разбрах, приборът служи като посредник между твоето и общото мислене, така ли? Но общото мислене е далече оттук. Не е възможно зарядът на прибора, какъвто и да е той, да стигне за преодоляването на такова гигантско разстояние.

— Ти си прав, Валера. Зарядът не е достатъчен. Добре, щом съм започнал да казвам всичко… Аз долетях на тази лодка не от Еир.

— Разбира се. Тебе и родителите ти ви е докарал космически кораб, спуснал ви е с десантната лодка и, трябва да се предполага, е отлетял обратно…

— Не. Корабът остана на орбита около Плутон. На кораба има мощна станция-ретланслатор, именно чрез нея се свързвам с Еир. Може би днес корабът ще премине на околоземна орбита.

— Защо?

— Той ще дойде за мен. Днес изтича моят срок…

— Какво?! — Нона изплашено се втренчи в Ур.

— Те ще долетят за мене, но аз ще откажа да се върна. Аз ще остана.

— Правилно! — кимна Валерий. — Какво ще правиш там? Може би у тях всичко е уредено, но според мен планетата е скучна.

Ур не отговори. Той гледаше екрана, бурния, устремен към облачния хоризонт океан. Скоро навярно ще поемат курс към Кергелен.

— Аз не разчитах, че Нона ще извика лодката и ще долети за мене — каза Ур, след което помълча. — Мислех, че ти лежиш с навехнат крак…

— На кого изпрати повикване? На тях ли? — попита Нона.

— Да. Аз се надявах, че корабът е близо.

— Ур… няма ли да те отведат насила?

— Надявам се, че няма. Дай ми, моля те, бележника. Трябва да съм готов да отговоря на повикването.

Нона втренчено го гледаше и отгатваше с някакво изострено чувство, че той е неспокоен, че зад външната му сдържаност се крие тревожно очакване.

— А на Еир така ли е уредено обучението — попита Валерий, — чрез гълтане на лентата със закодирана информация?

— Това е един от методите — отговори Ур разсеяно. — Има и други… Между впрочем — погледна той към Валерий — в светото писание ме учуди… учудиха ме някои детайли. Пророк Йезекиил там гълта книжен свитък и се изпълва по този начин със знания. И в апокалипсиса — Йоан Патмоски също се е учил да пророчествува така, също е глътнал някакъв свитък. Откъде идва това?

— Хм! — сви рамене Валерий. — Метод, одобрен от светото писание… А може би еирците, когато са посетили Земята, са научили някого… По дяволите, какво е това?!

Рязък тласък. Носът на лодката започна бързо да се вдига нагоре, сякаш тя се натъкна на препятствие и се готвеше да го прескочи. Нона извика и падна на облегалката на пилотското кресло. Ур и Валерий бяха притиснати към задната стена на отсека. Но Ур успя да се хване за креслото и наведе натежалото си тяло към пулта. Пред него все по-бързо и по-бързо се заплъзгаха цветни ивици и нещо тихичко щракаше.

Ур знаеше какво означава това щракане — промяна на курса. Автопилотът не можеше да направи това…

Той досегна клавиша на спирачното устройство. Не. Лодката продължаваше да лети с ускорение. Опита да промени курса — лодката не го послуша. Нона лежеше в креслото и уплашено гледаше изкривеното му лице, обърнатите му устни. Тя не знаеше, че и нейното лице е изкривено от претоварването.

— Какво е това? — попита тя, тежко движейки езика си.

Ур мълчаливо се опитваше да обуздае лодката, която не му се подчиняваше. Но той вече разбираше, че не може да направи нищо…

— Това те ли са? — прохриптя Нона.

— Да…

— Какво искат?… Аз не искам да отида при тях, не искам, не искам…

Вкопчил пръсти в облегалките на креслото, Ур безпомощно лежеше върху почти отвесния под. Той чуваше как отзад стене през зъби Валерий. Ако знаеше предварително, той би настанил Валерий в креслото в съседния отсек. Там облегалката е с амортизатор — Валерий щеше да понесе по-леко ускорението. За себе си той не мислеше.

— Ур, направи нещо — дрезгаво каза Нона. — Страх ме е… Кажи им да ни пуснат…

Той мълчеше. Знаеше, че сега те няма да отговорят на повикването, няма да говорят с него, докато не изтеглят лодката на място…

Екранът беше закрит със сива пелена. После го заля синева — лодката проби гъстите облаци и сега летеше нагоре в чистото небе.

— Направи, направи нещо, Ур…

Синьото небе започна да потъмнява, сякаш настъпи вечер. Ето, то стана тъмновиолетово, почти черно… пламнаха звезди — непознати, кръгли, немигащи…

— Те няма да посмеят! — отчаяно шептеше Нона. — Няма да посмеят да ни отведат насила…

Изведнъж претоварването свърши. Забавянето беше меко, само в очите им почервеня от прилива на кръв. Настъпи безтегловността. Нона и Ур се държаха за креслото, а Валерий заплува, краката му висяха пред носа на Ур. Нона успя да забележи, че на екрана се появи нещо съвършено непонятно — някакви странни конструкции, дълги искрящи плоскости… Лодката потрепери и спря. Отвън се чу кратко чукане, после — съскане.

— Скачване ли беше това? — попита Валерий.

Той се отпусна на пода. Безтегловността изчезна. Тялото му тежеше почти нормално.

— Тук има изкуствена тежест — каза Ур. — Стойте и ме чакайте.

Той тръгна към вратата, но Нона скочи от креслото и решително заяви:

— Ние ще дойдем с теб.

Ур се поколеба, после махна с ръка:

— Добре. Само не се намесвайте в нищо.

Те минаха през шлюза. Отвори се овалната врата и Нона видя тъмен коридор и гладък подиум, плътно прилепнал към корпуса на лодката. Той беше нагласен с такава точност, без процепи, че веднага стана ясно: лодката е заела своето място. Това беше нейното гнездо в космическия кораб.

Ур бързо тръгна по кръговия коридор, осветен от невидими светилници. Нона и Валерий вървяха след него, без да изостават нито една крачка.

— КОЙ Е С ТЕБЕ?

— Жената, която обичам. И моят приятел.

— ТЕ ИСКАТ ДА ЛЕТЯТ С НАС?

— Не. Те искат да останат на своята планета. И аз ще остана с тях.

— ТВОЕТО ПРЕБИВАВАНЕ ТУК ЗАВЪРШИ ТИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ НА ЕИР.

— Не, аз реших да остана. От все сърце съм благодарен на своя пръв Учител и на всички еирци, но ще остана за Земята. Аз съм човек и искам да живея сред хората.

— ТИ СИ ЗАБРАВИЛ ВСИЧКО НА КОЕТО СА ТЕ УЧИЛИ. ТИ МИСЛИШ НЕПОСЛЕДОВАТЕЛНО, ТИ САМ МНОГО ПЪТИ МОЛЕШЕ ПО-СКОРО ДА ТЕ ОТВЕДЕМ ОБРАТНО НА ЕИР.

— Да, молех. Аз не веднага стигнах до ясното разбиране… Непоследователността само потвърждава моята човешка природа.

— ТЯ ПОТВЪРЖДАВА САМО ТОВА, ЧЕ ПРЕБИВАВАНЕТО НА ТАЗИ ПЛАНЕТА СИЛНО ТИ СЕ Е ОТРАЗИЛО. КЪМ КРАЯ НА СРОКА ТИ ИЗПЪЛНЯВАШЕ СВОЯТА ЗАДАЧА ВСЕ ПО-ЛОШО.

— Аз я изпълнявах, както умеех. Тук ми беше трудно и объркването и смущението неволно се отразяваха върху моята информация… Но тя винаги беше правдива. Аз още веднъж — за последен път — ти казвам: планетата Земя не е опасна за Еир…

 

 

Нона стоеше малко зад Ур. Тя не виждаше никого в тъмното помещение. Отпред светеха прозорчетата на някакви прибори — големи и малки прозорчета от чужд свят. Някъде отгоре сякаш беше пробита дупка, през която се виждаше звездното небе. От време на време по него пробягваха цветни вълни.

На Нона й се струваше, че в дълбочината на помещението има нещо живо, дори няколко живи същества. Тя се страхуваше, но усилено се вглеждаше, опитвайки се да различи очертанията на фигурите. Веднъж й се стори, че пробягналата ивица светлина за миг изскубна от тъмнината огледална люспеста опашка…

 

 

— КАКВО ЗНАЧИ — ПРАВДИВА ИНФОРМАЦИЯ? НЕПОНЯТНО.

— Правдивата информация отразява действителността без изопачаване. Без съзнателна или несъзнателна лъжа.

— ИНФОРМАЦИЯТА МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО ИНФОРМАЦИЯ И НИЩО ДРУГО. ЦЯЛАТА ТВОЯ ИНФОРМАЦИЯ ЩЕ БЪДЕ ОБРАБОТЕНА ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕТО. НИЕ ЩЕ ТЕ ВИКАМЕ, АКО ВЪЗНИКНАТ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ВЪПРОСИ.

— Учителю, аз няма да се върна на Еир! Моето място е тук, на Земята, аз искам да живея сред себеподобните…

— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.

Нона погледна Ур. Лицето му в слабата светлина на звездното небе пазеше вече познатия й суров израз. Но имаше и още нещо, нещо ново, непривично, болезнено… може би тези мъчителни бръчки по челото… безпомощният израз на вдигнатите вежди…

— ТЕЗИ ДВАМАТА МОГАТ ДА СЕ ВЪРНАТ НА СВОЯТА ПЛАНЕТА. ТИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ НА СВОЯТА. ТИ СИ ПРИОБЩЕН КЪМ ОБЩИЯ РАЗУМ И НЕ МОЖЕШ ДА СЛЕЗЕШ ДО ПЪРВА СТЕПЕН.

— Мога! Мога и искам… Пуснете ме, пуснете ме…

 

 

На Нона й стана мъчно, жалост и страх я изпълваха. Тя не знаеше за какво се отнася безмълвният разговор и накъде клони той, но чувствуваше, виждаше, че Ур е победен.

И изведнъж от неизвестните дълбочини на съзнанието й се яви друго чувство, което мигновено измести страха и жалостта. И подчинявайки му се несъзнателно, Нона се хвърли напред…

Тя се втурна към дъното на помещението, там, където се бяха притаили живите същества: в движение налетя на някого или нещо и заудря с юмруци по това твърдо, ужасно студено нещо, тя крещеше с непознат глас:

— Няма да ви го дам! Той е мой, а не ваш!… Мой, мой!…

Нещо подобно на крива пръчка й попадна под ръка и тя се хвърли по-нататък, към смътните фигури, и заудря където и попадне.

— Ще умра, но няма да ви го дам! Няма да го пусна на никакви планети, никъде, ни-къ-де!… Махайте се оттук!

Някой отзад я хвана за раменете с железните си ръце, тя чу над ухото си гласа на Ур:

— Полудя ли!

Нона се изтръгна и дращеше, и крещеше, не се интересуваше от нищо, само да ги прогони тези, да не им даде Ур…

Когато се опомни, тя видя във все същата звездна синкава светлина, че седи на пода, над нея наведен стои Ур, видя и лицето на Валерий, необикновено сериозно. Косите й се бяха разрошили, разпилели по раменете и тя машинално зашари с длан по пода, за да намери изпадналите фиби. Лицето й беше мокро от сълзи, в гърдите й дращеше, искаше й се да кашля.

— Дай си ръката — каза Ур. — И другата. Погледни какво направи.

Ръцете й бяха в кръв, кожата от дланите и пръстите й беше обелена. Беше й все едно, дори не чувствуваше болката, само вътре, в гърдите нетърпимо я болеше. Тя тъпо гледаше как Ур превързва ръцете й със своята и на Валерий носни кърпи. После тя вдигна очи към него и Ур помисли мимоходом, че на лицето й са останали само очите, само огромните й очи.

— Нали няма да ме оставиш? — попита Нона почти беззвучно.

— Никога — отговори той.

Свърши с превръзката и се изправи.

Разговорът му с Учителя по канала на извънвременната връзка се прекъсна в същата минута, когато Нона тръгна в атака. Корабният свързочник вероятно е изключил връзката. Ур не знаеше какво става. Но нещо ставаше — той виждаше това по признаци, забележими само за него. Навярно корабната машина е анализирала постъпката и думите на Нона и Еир е вече оповестен за това. Оставаше им само да чакат…

Ето, той усети сигнала на повикването. Разговорът се възобнови.

— КОЙ БЕШЕ ТОВА?

— Аз вече съобщих: жената, която обичам.

— ТЯ ИСКАШЕ ДА ПРИЧИНИ ВРЕДА НА ЕКИПАЖА ЛИ?

— Не. Тя няма да причини вреда никому. Тя е добра.

— ТЯ КАЗА, ЧЕ ЩЕ УМРЕ, НО НЯМА ДА ТЕ ДАДЕ. КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА?

— Това означава, че тя няма да поиска да живее, ако ме отведете на Еир. Тя ме обича.

— А ТИ?

— Какво аз? По-добре и аз да умра, отколкото да се разделя с нея. Ние с нея не можем да се разделим. Ние не можем да живеем поотделно.

Връзката отново се прекъсна. Но Ур продължаваше да стои, без да помръдва, без да се обръща към Нона. Той чувствуваше тревожния й поглед върху себе си.

Течаха минути, а може би и часове.

Повикване!

— НА КОРАБА РОДЕНИ, СЪОБЩАВАМ ТИ РЕШЕНИЕТО НА ОБЩОТО МНЕНИЕ. НИЕ НЕ ИСКАМЕ ВАШАТА СМЪРТ. И ВЪПРЕКИ ЧЕ ТВОЕТО ЖЕЛАНИЕ ДА ОСТАНЕШ НА СЛАБОРАЗВИТАТА ПЛАНЕТА Е НЕ НАПЪЛНО ПОНЯТНО ЗА НАС, РАЗРЕШЕНО ТИ Е ДА НЕ СЕ ВРЪЩАШ НА ЕИР.

— Благодаря ти, Учителю! Благодаря на всички, на всички…

— ТИ ЩЕ БЪДЕШ ИЗКЛЮЧЕН ОТ ОБЩИЯ РАЗУМ. БЪДИ ПРЕДПАЗЛИВ. КАЖИ НА ЖИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ПЛАНЕТА, ЧЕ ГОЛЕМИТЕ ИЗХВЪРЛЯНИЯ НА ЕНЕРГИЯ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ НЕ СА ПОЛЕЗНИ. ТЕ МОГАТ ДА ПРЕДИЗВИКАТ ТРЕВОГА В ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ СВЕТОВЕ. НЕКА ЖИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ПЛАНЕТА БЪДАТ ПРЕДПАЗЛИВИ С ЕНЕРГИЯТА.

Връзката се изключи. Този път, както изглежда, завинаги…

Ур изведнъж почувствува, че краката не го държат. Той седна и няколко минути дишаше с широко отворена уста.

— Е, какво? — чу той шепота на Нона. — Не те ли пускат?…

Той обърна главата си към нея и бавно, с усилие се усмихна.

— Пуснаха ли те?! — Очите й засияха.

Ур кимна.

После той отиде в тъмната кабина, силуетът му три пъти пресече светлото петно на звездното небе. Слабо бучаха странни гласове. Ур се прощаваше с екипажа на звездолета.

После тримата се върнаха по кръговия коридор през шлюза в своята лодка. Той настани Нона и Валерий в креслата на съседния отсек — едва сега Валерий си спомни, че това са креслата на Шам и жена му Каа. Самият Ур седна в пилотското кресло пред пулта. Отвън нещо засъска, чу се кратко чукане: звездолетът отваряше своята утроба, за да пусне лодката.

Претоварването нарастваше, но сега по-леко го понасяха.

— Взеха бележника на Ур — каза Валерий. Той изпитваше неудържима потребност да говори. — И лодчицата ще вземат след приземяването. И нашият Ур ще стане като всички хора…

Нона мълчеше. Тя лежеше в креслото със затворени очи. На Валерий се стори, че вижда слаба усмивка на измъченото й лице.

— Ти сега как ще се казваш? — не можеше той да се спре. — Селезньова или Шумерска?… Впрочем няма значение — добави той, натъжен изведнъж. — Да, хубаво е това, което свършва хубаво, както са казвали в древния Шумер.