Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (3)

Трета глава
Вие сте учени, вие се оправяйте

„Аз го познах по голямото кръгло око, по трите реда зъби, по рогата и опашката и по синия дим, изригващ от ноздрите му. Какво иска от мене това изчадие на ада?“

Т. Смолет, „Приключенията на Перигрин Пикл“.

Лодката летеше с ниска скорост над морето. На пулта за управление нямаше нито компас, нито други, познати на Валерий навигационни прибори. Само по екрана бавно пълзеше ивица светлина — по всяка вероятност указател на курса.

Застанал до преградата със скръстени ръце, Валерий гледаше потръпващата ивица, синята морска равнина, покрития с черни къдрици тил на Ур, спокойно седнал в креслото пред пулта. Накъде лети той? Откъде е, каква задача изпълнява? И какъв е този странен екипаж?

Тревогата изгаряше Валерий. Мярна му се мисълта: дали да се хвърли върху този пилот подводничар, появил се като че от кошмарни сънища — да, ако се хвърли върху него изотзад, ще скъса тези глупави тиранти и ще го завърже с тях за креслото. Ами после? Та той, Валерий, няма ни най-малка представа как се управлява този странен кораб, тук всичко е ново, непривично, непонятно… Пък и ще успее ли да го завърже? По-скоро той, Валерий, ще се окаже вързан, а после направо от стената ще излезе чуждестранен майор, ще излезе с нагла усмивка, изпускайки цигарен дим, ще се изтегне в креслото и ще започне разпита. Обаче ще сбърка адреса! От него, Валерий, никакви сведения няма да изтръгнат. Пък и какво ли има да изтръгват… „Във всеки случай аз няма да ви се дам“ — предизвикателно помисли Валерий.

По положението на слънцето, клонящо към залез, той определи, че лодката лети на северозапад. Дали е определил това и Костя, съобщил ли е на граничарите? Разбира се, че е съобщил.

От съседното помещение излезе дългобрадият Шам. Величествено кимна на Валерий и също застана зад гърба на Ур, загледан към морето, синеещо на екрана. Валерий с неприязън разглеждаше резкия, с гърбав нос профил на Шам, грубата гривна, обхващаща ръката му над лакътя. На колко ли е години? Изглежда над петдесет. „Татенцето си пасва със синчето — помисли той, — и той е ненормален — и внезапно си спомни за Аня — «ненормален» беше любимата й дума. — Да ме беше видяла сега, Аня, как летя дявол знае в какво и дявол знае с кого, а главно — дявол знае накъде… А ако ми е съдено да не те видя повече, Аня, то не ме помни с лошо… и много жалко, че не успяхме да си оправим отношенията. И то само защото ти обичаш около тебе да се въртят поне десетина научни сътрудници, за предпочитане — старши, а аз за сега съм младши. Е, какво пък, Аня, сбогом…“

На Валерий му стана толкова мъчно за самия себе си, че очите му се изпълниха със сълзи.

Шам каза нещо на Ур, а когато той, ако се съди по тона, възрази, Шам повиши глас, настоявайки на своето. И Ур наведе глава в знак на послушание. Зает с наблюдение над тях, Валерий не забеляза веднага, че на екрана сега се появи земя.

Това беше нисък пясъчен бряг, тук-таме обрасъл с кафяви бодливи храсти. Вляво се простираше верига полегати хълмове, отвъд нея — бяла лъкатушна лента на път, горичка от ниски дървета, зелени лозя.

Лодката сега летеше много бавно, едва ли не със скоростта на пешеходец. Шам извика жена си, тя бързо влезе, обвита в бяло покривало, и двамата впиха очи в екрана, постоянно разменяйки си някакви думи.

„Каква ли е тази местност? — трескаво мислеше Валерий. — Изглежда, изскочихме на крайбрежието южно от Приморск… Охо, но той променя курса! Ще се приземи ли? Може би някой трябва да ги посрещне тук?“ И Валерий мигновено си представи как от храстите излиза субект с цинично лице, с безшумен пистолет в джоба и ампула цианкалий, зашита в ъгъла на яката.

Лодката увисна във въздуха и пое вертикално надолу. Лек тласък. „Поне това е хубаво — мярна се в главата на Валерий, кацнахме на своя територия, не зад граница.“ Той тръгна към вратата, но Ур го задържа за лакътя, Валерий тутакси изтръгна ръката си, застанал нащрек. И веднага му става неловко: но, разбира се, трябва да даде път на по-възрастните…

Шам, след него и Каа, излязоха от отсека в преддверието, а оттам се спуснаха по стълбата на земята. След тях слезе Валерий, последен скочи Ур. Огледаха се. Пейзажът беше полупустинен. Скучни, редки, бързо увяхващи храсти покриваха сухата земя. Недалече, в подножието на ниската планина, се белееше каменен сипей и оттам извираше със слабо ромолене извор. Водата, прозрачна и дори наглед студена, скачаше по варовиковите отломки, като образуваше тук-там малки водопади и запълваше старото водопойно корито, издълбано в камъка. Преливайки навън, водата изтичаше в редките храсталаци камъш.

Шам, а след него и всички останали тръгнаха към извора. Беше горещо. Валерий, изнемогвайки от жегата, се ругаеше, че се впусна в гонитбата, без да покрие с нещо главата си, само по бански.

Шам приближи до коритото и потопи в прозрачната вода ръцете, а после и лицето си. Той се напи, изми се и се избърса с края на дрехата си. Засмя се гърлено и каза нещо на жена си. Каа също се напи, после и двамата смъкнаха сандалите, измиха краката си и седнаха един до друг на камъка. Те с удоволствие примижаваха и Шам каза една-две думи на Ур. Той нерешително пристъпи към коритото и известно време се вглеждаше в своето отражение, после предпазливо докосна водата с пръст.

„Страхува се да не е отровена?“ — помисли Валерий, като го наблюдаваше. Може пък да не е шпионин, а пришълец? Хм, пришълец… Лодката му е странна, но все пак не е космически кораб. Тубите с паста също не е задължително да са от порциона на космонавтите. Пък и родителите му са съвършено земни, приличат на какви ли не — бедуини, туареги, какви бяха там още, но само не на пришълци от незнайни светове…

Валерий пристъпи към кладенеца и се напи, наплиска лицето си, обля се от глава до пети. Хвърли поглед към Ур и видя, че той го гледа с необуздано любопитство. Шам каза нещо, Каа се засмя и тогава Ур най-после се реши. Сви устни на тръбичка и внимателно отпи. Наведе глава, сякаш вслушвайки се в движението на водата по хранопровода, после се наведе и започна да пие, задавяйки се, с нарастваща жажда.

— Стига си пил — каза Валерий уплашено, — ще се пръснеш. Ур звучно преглъщаше, мляскаше. И чак след подвикването на строгия си родител той се откъсна от водата.

— О-о — издиша той изумено. — О-о-о!

В този момент се чуха лай и блеене. Иззад грамадата скали изскочиха две големи широкочели кучета, които по тези места се наричаха „алабаш“. Като видяха непознати хора, те спряха, ръмжейки свирепо. Ур ги гледаше с опасение. А Шам изведнъж стана и тръгна бавно към кучетата, като тихо и усмихнато им говореше нещо на своя странен език. Валерий знаеше, че тукашните овчарски кучета се отличават със свиреп нрав. Той скочи към Шам и го дръпна за края на дрехата:

— Стойте! Те ще ви разкъсат!

Шам рязко махна с ръка — не ми пречи, остави ме на мира. Кучетата яростно залаяха, едно от тях приклекна на задните си лапи, готово за скок, но Шам продължи бавно да се приближава и да бърбори. И странно — страшните алабаши притихнаха, ръмженето им премина в по-ниски ноти и съвсем престана. Шам без страх потупа по шията едно, после друго — кучетата, непривикнали на такива нежности, примижаваха почти кротко, доколкото думата „кротост“ можеше да съответствува на вида им.

Иззад скалите се изсипа голямо стадо овце — плътна маса от прашна вълна, вити рогца и тънки крачка. Отпред, полюлявайки огромния си тлъст корем, вървеше овен с големи рога и избеляла червена кърпа на шията. След стадото, размахал дълга тояга, вървеше възрастен овчар. Беше с панталони от груба тъкан, напъхани в дебели плетени вълнени чорапи, наричани по тези места „джораби“. Карирана риза, остроноси цървули, изплетени от лико и незаменими в планините, и мъхнат калпак довършваха премяната му.

— Селям алейкум — важно каза овчарят, като се обърна към по-възрастния, Шам, и му подаде ръка. После погледна към блестящата на слънцето лодка и попита: — Самолет, ракета? Принудително кацане?

— Да, принудително кацане — отговори Валерий. — Далече ли е оттук до районния център?

— Защо далече? Там… — Овчарят посочи към планината. — Още по-близо наше село.

— А има ли телефон в селото?

— В управата на колхоза има. С теб чуждестранни туристи, а? Хинд, Мисир^[1]?

— Чужденци — потвърди Валерий.

Видял, че овчарят смаяно гледа нещо зад гърба му, Валерий се обърна. Шам и Каа, навлезли сред стълпилите се около водопоя овце, бяха паднали на колене, прегръщаха и целуваха глупавите овчи муцуни. Валерий беше поразен от израза на лицата им — умилен, разнежен, щастлив.

— Тия откачиха! — промърмори той.

Струваше му се, че Ур също с учудване гледа родителите си. Ако наистина са му родители…

„Как да се добера до телефона, без да изпусна моите «подопечни»? — размишляваше Валерий. — Колко му е да се качат в лодката си и иди ги гони.“

Бързо засилващо се бучене го накара да вдигне глава. Откъм морето идваха два самолета. Оставяйки по синьото небе дълга бяла следа, те прелетяха и се скриха. „Сигурно разузнавачи“ — помисли Валерий и съвсем се умърлуши, без да знае какво да прави сега.

Но всичко се разреши неочаквано просто. Шам не пожела да се раздели с овцете. Каза нещо на Ур и забърза след отдалечаващото се стадо. Каа послушно заситни след него, Ур пи още веднъж вода и тръгна след тях, без дори да погледне към лодката.

Валерий вървеше до Ур. Камъчетата и тръните се впиваха в непривикналите му да ходят боси пети, слънцето изгаряше главата и раменете му и трябваше внимателно да гледа под краката си, за да не настъпи следите, които оставяше отдалечаващото се в облак прах стадо.

„Защо точно аз хлътнах в тази калпава история? — огорчено мислеше Валерий. — Защо, защо толкова не ми върви?“

 

 

Обаждането до пограничната охрана се оказа сложна работа. Лошо се чуваше, Валерий крещеше с пълен глас, от него се лееше пот. Най-после, след дълго викане, далечен глас потвърди, че всичко е разбрал и нареди на Валерий да стои неотлъчно при чужденците, докато не пристигнат за тях.

„Чужденците“, изглежда, нищо не подозираха. Те се държаха странно и ако не беше Ур с неговата летяща лодка, Валерий би помислил, че са дошли на гости от съседния колхоз да обменят опит по лятното отглеждане на овчите стада.

В двора на управата, под клонестата черница, около Шам и Каа се събра група колхозници. В центъра на групата белееше черен угоен овен. Шам го оглеждаше, опипваше го, говореше нещо, жестикулирайки. Колхозниците му отговаряха на своя език и също жестикулираха и беше ясно, че се е установило взаимно разбиране.

— Този човек много добре познава овцете — каза на Валерий председателят на колхоза, едър мъж с посивели мустаци и печални очи, полуприкрити от набръчкани клепачи. И добави: — Изключително умен човек.

— Наистина — потвърди Валерий, който се чувствуваше неловко само по бански гащета и разбираше, че малко прилича на екскурзовод — придружител на чуждестранни туристи. — Знаете ли? — каза той неочаквано за самия себе си. — Ние там се къпахме и… разбирате ли… всичките ми дрехи останаха в колата, а нея…

— Я откраднаха? — хитро замижа председателят.

— Не… Колата трябва да дойде тук за нас. Но за сега… Може би при вас ще се намери нещо — риза, панталони…

— Защо да не се намери? — Председателят запали българска цигара. — Откъде са пристигнали тези хора? Алжир, а?

— Не… По-точно, да… изобщо от тези места.

— Тунис? — Председателят, изглежда, беше разположен за по-обстоен разговор.

— От Централно афганистанската република — каза бързо Валерий. — Президентът с жена си и сина си.

Председателят цъкна с език и каза с мек, бащински укор:

— Толкова млад и вече така лъжеш. Ти мислиш, че ще повярвам, а? Мислиш, че не чета вестници? Нали ако беше дошъл африканският президент, вестникът щеше да пише, другарят Гуламов от района щеше да ми позвъни. Защо трябва да лъжеш? Ай-ай!

— Извинете — каза Валерий, изчервявайки се. — Аз се пошегувах така… несполучливо… — Той се наведе към председателя и прошепна: — Разбирате ли, за нас трябва да пристигнат и е необходимо тези хора… изобщо, трябва да ги задържим.

— Това аз и без тебе го разбрах. — Председателят извика едно пъргаво момче и му нареди да донесе някакви дрехи за Валерий. — Ти не се безпокой — каза той, поглаждайки мустаците си. — Докато направим пилафа, докато ядем, тези хора никъде няма да отидат. Този човек много обича овцете.

Приготовленията за пиршеството напредваха с пълна пара. Шам взе дейно участие в одирането и изкормянето на овена. Каа помагаше на жените да мият ориз, да режат лук.

Ур стоеше до портата и се опитваше да завърже разговор с младата дъщеря на председателя. Тя, смутена от необикновения вид на събеседника си, леко се беше извърнала от него и дърпайки плитката си, току се изкискваше в шепа. Видял разпаления на двора огън, Ур веднага забрави за девойката. Широко отворил очи, гледаше как пламъкът обхвана сухите съчки, като се прехвърляше от клонка на клонка, и как те със запалването си изстрелват златни искри. Ур клекна, предпазливо протегна ръка към огъня — по-близо, по-близо — и изведнъж рязко отдръпна ръката си.

— Дане! — извика той, пъхнал пръсти в устата си.

— Какво, изгори ли се? — каза Валерий и приближи към него. — Да си беше заврял и главата в огъня.

Ур говореше нещо и сочеше към огъня, към тъмнеещото небе.

— Да, да — кимна Валерий. — Искаш да кажеш, че за пръв път виждаш такава забавна играчка, а? А виж — татенцето ти не се преструва, че не е виждал по-рано огън. Ако той действително ти е баща… Бих искал да зная кой си ти и откъде си долетял… — добави той замислено.

После, когато пилафът беше готов, гостите и домакините се настаниха на постлания в двора палас — твърд раиран килим и всеки получи пиала^[2] и пилаф. Ур нерешително повъртя пиалата в ръце, остави я, извади от джоба на своите широки презрамки тубата със зелената паста. Но Каа, която седеше до него, изведнъж се разсърди — тя дръпна тубата от ръцете му и я хвърли в тъмните храсти до оградата, дори плесна Ур по ръката и го сгълча като непослушно момче. И Ур покорно взе пиалата. Като гледаше как ядат другите, той потопи пръста в горещия, напоен с мазнина ориз и внимателно го опита. Явно му хареса. Той натъпка устата си с късчета овнешко и се задави. Каа го заудря по гърба, докато той не изплю несдъвканото месо. Шам строго каза нещо и му показа как трябва да дъвче.

Всички се разсмяха, като видяха как учат снажния младеж да дъвче месо. Валерий също се превиваше от смях, беше наистина много смешно. Ур старателно дъвчеше, отваряйки до предел долната си челюст, гълташе под командата на Шам и скоро всичко тръгна добре.

На голям поднос от лакирана тенекия с нарисувани рози донесоха бяло грозде, най-сладкия и нежен сорт — агшани, както веднага определи Валерий. Шам започна да учи Ур да яде грозде, той пъхна в устата си цял грозд и го измъкна обратно гол, умело задържайки зърната със зъби.

— Я виж ти! — засмя се Валерий, който късаше своя грозд зърно по зърно.

А председателят, примижал, поучително каза:

— Той яде правилно. Гроздето не е диня.

След вечерята поднесоха силен чай в малки тумбести чашки. Но Шам и жена му погледнаха чая с недоумение и не пиха. Със знаци, те поискаха вода, донесоха им кана и чаши. Ур, разбира се, също се нахвърли на водата, наливаше си чаша след чаша. В този момент в двора влязоха черна волга и газка.

Валерий скочи и заплитайки се в широките си панталони — старите панталони на председателя, — забърза към излезлите от волгата хора.

 

 

— Като изхождаме от всичко това — каза Андрей Иванович и потупа с длан папката, — ще направим извод, че те не влизат в сферата на нашата компетентност. Изобщо не е наша работа. — Той изтри с кърпа голата си глава. — Вие сте учени, вие се оправяйте.

В кабинета на председателя на колхоза беше горещо. Вентилаторът бучеше върху масата, леко подскачаше и като че ли възнамеряваше да излети, но нямаше никаква полза от него. Валерий седеше в ъгъла до избелялото преходно знаме, допряно до стената, и сънено премигваше, гледайки Андрей Иванович. По навик, придобит от четенето на детективски романи, Валерий мислено го нарече майор, въпреки че Андрей Иванович беше цивилен.

Ето, мислеше Валерий, цяла седмица разследваха, цял взвод експерти докараха, а сега — „не е от нашата компетентност“. Науката да се оправя. А какво стори науката? Е, направиха на Ур антропометрично изследване (доколкото той разреши), уточниха, че в него няма никакви различия от homo sapiens. Расовите белези са изразени неясно, езикът не прилича на нито един от сега съществуващите, поведението му — странна смесица от дивашко любопитство, непресторено незнание на много обикновени предмети и понятия и умение да управлява техника от невиждан вид и качество.

Наистина бележката относно невижданата техника беше направена само според думите на Валерий, защото не успяха да изследват летящата лодка. Тя изчезна същата онази вечер, когато в колхоза, след повикването на Валерий пристигна Андрей Иванович със своите хора. Просто до извора, където се беше приземила, я нямаше. Търсенето продължи няколко дни, граничарите кръстосаха цялата местност. Изчезването на лодката беше още по-странно, защото Ур неотлъчно беше в селото и следователно изобщо не би могъл да я издигне във въздуха. Нарисуваните от Валерий картинки с изображението на лодката, ту излитаща, ту потопяваща се в морето, Ур разглеждаше мълчаливо и също така мълчаливо връщаше. Не разбираше ли? Валерий се измъчваше в догадки. Може би там, в лодката, е имало скрит още някой, който е отлетял, след като екипажът й я е напуснал.

„А имаше ли изобщо лодка?“ — попита един от експертите, извикани от Андрей Иванович. Беше Пиреев, представител на висшите научни кръгове. Пиреев зададе въпроса си меко, без ехидство, но Валерий се нацупи. „Не се обиждайте, Горбачевски — тихо продължи Пиреев, като бащински гледаше Валерий през синкавите изпъкнали лещи на очилата си, — не се обиждайте, ние ви вярваме, но виждате ли, лодката не би могла да излети от само себе си. А младежта днес е твърде склонна към фантазии, в които сама си вярва…“

Пиреев взе думата веднага след Андрей Иванович:

— Много ни е приятно, Андрей Иванович, че вие поверявате на нас, учените, толкова деликатна работа — говореше той по своя мек, приветлив маниер, малко фъфлейки. — Непознаваеми явления, както е известно, няма и можете да не се съмнявате, че ние ще разгадаем загадката на това трио. Трябва обаче да призная, че космическата версия, предложена от нашия млад приятел Горбачевски, ме хвърля в голям смут. Моля да бъда разбран правилно — аз допускам възможността за чуждопланетен разум, доколкото в това отношение има положителни изказвания от компетентни другари. Но, съгласете се, Андрей Иванович, тези тримата никак не се побират в нашите представи за така наречените пришълци. Когато гледам този… хм… Шам, аз просто не мога да повярвам, че той има някакво отношение към космическите полети, към друга цивилизация. Пред мене е типичен земен човек. Аз бих казал — роден животновъд. Непонятният език, на който той говори, не е доказателство за принадлежност към извънземна форма на разум.

— Максим Изидорович — прекъсна го Андрей Иванович, Горбачевски, доколкото разбрах, не говори за Шам нищо подобно. Нали, Горбачевски?

— Да. — Валерий се изкашля. — Не говоря. Според мене Ур е другопланетен жител, той е слязъл със своята лодка от космически кораб, който е останал на орбита или е отлетял по-нататък. А Шам и Каа е взел със себе си някъде на Земята, Някъде в Азия, да речем. Малко ли са на планетата слабо изучените племена? Ето, аз тези дни четох, че във Филипините са открили племе, което живее в каменния век, те ходят голи и…

— Голотата, мили мой, не е показателна — усмихна се Пиреев. — Шам и почтената му съпруга са омотани в дрехи, а вашият Ур ходи полугол и все пак вие сам отнасяте възрастните към слаборазвито племе, а този… хм… Ур — към извънземна цивилизация. Но не е там работата. Съмненията ми се разпростират и върху Ур. Трудно е да се предположи, че някъде на разстояние кой знае колко парсека^[3] съществува форма на разумен живот, която точ в точ прилича на нашата. Ур е земен човек. Освен това не трябва да забравяме и факта, че той много прилича на Шам. И те, това е очевидно, се държат с Ур като със син. Нима не е така?

— Май че е така — каза Валерий. — А може и да не е. Изобщо аз не твърдя, а предполагам…

— Разбира се, ако тайнствената лодка, за която ни разказахте, беше в ръцете ни, тогава бихме могли да добавим към предположенията нещо по-убедително. За съжаление лодката я няма и е неизвестно къде е тя. Между другото: чудесата в управлението на този апарат, за който вие ни разказахте, не са чак толкова поразителни. На сегашното ниво на науката и техниката такъв апарат може би вече е създаден и е изстрелян с експериментална или друга цел. Несъмнено той се управлява дистанционно. Не сте ли съгласен?

— Н-не знам — промърмори Валерий. — Не съм в течение на последните новости…

— Разбира се, вие и не можете да бъдете в течение, това е извън тематиката на вашия институт.

— Вие казахте — с експериментална или друга цел — попита Пиреев Андрей Иванович. — Как да разбираме това?

— А, това вече е по вашата част, скъпи Андрей Иванович — усмихна се Пиреев. — Искам да кажа, не избързахте ли да изнесете делото извън сферата на вашата компетентност?

Андрей Иванович наведе плешивата си глава и предъвка устните си, размишлявайки. Бръчките по челото му се свиха. Вентилаторът на масата бучеше на невероятно висока нота.

Един от участниците в съвещанието, слаб побелял човек с учудено вдигната дясна вежда, каза:

— Аз мисля, че би било по-правилно да не отнасяме нашите пришълци непременно към някаква област, а да ги понаблюдаваме известно време. Най-добре — в естествени условия.

— Какво значи — в естествени условия? — попита Пиреев.

— Нека да живеят, където им харесва…

— И да правят, каквото им харесва, а? Е, така не бива, скъпи Лев Семьонович. Те могат например да ви причакат във вашия вход и да ви забият нож в гърба. Не може така безконтролно.

— Шегувате се по доста странен начин, Максим Изидорович. — Слабият човек нервно помръдна ръката си и събори мастилницата на бюрото на председателя. Добре че беше празна. — Аз не говоря за пълна безконтролност. Ето, да речем, на Шам, както виждаме, му харесва тук, в колхоза, той има добри познания в областта на животновъдството. Защо да не поживее с жена си тук известно време? Всички ще могат да следят поведението му.

— Да допуснем. А какво ще правим с този… хм… Ур?

Лев Семьонович сви рамене и погледна часовника си.

— Така… — каза Андрей Иванович след дълъг размисъл. — Вие, Максим Изидорович, приведохте сериозни доводи. Все пак повтарям: нямаме основание да задържаме тези хора. Вие се заемете с тях, ако обичате. Аз съм съгласен с професор Рибаков — кимна той на Лев Семьонович, — трябва да ги понаблюдаваме. Шам, доколкото разбирам, не иска да се отдели от овцете, нека поживее тук. Да поработи като обикновен колхозник. За това можем да се споразумеем. Що се отнася до Ур… — Той погледна Валерий: — Вие като че ли намерихте общ език с него, Валерий Сергеевич. Вчера ви гледах, вие отивахте с него да се къпете на езерото като двама стари приятели.

Валерий, изпънал шия, очаквателно гледаше Андрей Иванович и често мигаше с белезникавите си ресници. Накъде ли клони „майорът“?

— Ето какво. Би било добре вие още малко да пошефствувате над него. — На лицето на Андрей Иванович се появи добродушна усмивка. — Може той да поживее у вас, а? При естествени условия, както казаха тук.

— Какво говорите, Андрей Иванович, та това е съвсем невъзможно! — скочи Валерий. — Аз живея у леля си, какво ще й обясня… Пък и не ми се иска. Та това е такава… — Той едва не каза „тежест“, но бързо намери нужната дума: — Такава отговорност…

— Ти го намери, ти се занимавай с него — усмихна се пак Андрей Иванович, преминал изведнъж на „ти“. — Сам твърдиш, че е долетял от Марс или откъде беше там. Та вземи, че го потвърди. Ще изясниш за науката важен факт, дисертация ще напишеш. Какво повече искаш?

— Аз имам друга тема — промърмори Валерий.

— Ще кажеш на леля си, че за известно време към тебе е прикрепен чуждестранен специалист. Колко стаи имате? Две? Е, ще се сместите. Или категорично възразяваш?

— Добре — позабави отговора си Валерий. — Може да опитам… Само че няма да имам много свободно време за „шефството“. Ще отида на работа, а той ще остане сам в къщи. Леля ми също работи…

— Това е вярно. Ще трябва да ти оформим командировка. Максим Изидорович, не можем ли да дадем указание в техния институт — да командироват Горбачевски, да речем, за изпълнение на специална задача?

— Защо да не можем? Пратете ми съответните документи и аз ще уредя всичко.

— Ето че всичко е наред… За сега за месец, а после ще видим. Нека превеждат заплатата на Горбачевски на домашния му адрес. Така. Сега вземи писалката, Валерий Сергеевич, и пиши. — Той подаде на Валерий бележника си, отворен на чиста страница. — Пиши: „Аз, еди-кой си, месторабота, длъжност…“

Докато Валерий пишеше, като се стараеше почеркът му да отразява силен, но открит характер, в съответствие с прочетената неотдавна статия в популярно списание, Андрей Иванович извади от портфейла си пачка банкноти.

— Преброй ги — каза той. — Пиши по-нататък: „Получих еди-колко си, сумата — словом — за специални разходи.“ Подпиши се. Значи така: облечи се по човешки, останалото — за издръжката на Ур. Документиран отчет няма да ти искам, но, моля те, не прахосвай напразно. Разбрахме ли се? В същност би трябвало да ги оформим за научна цел, но при вас е твърде сложно с парите. Контакт, Валерий, ще поддържаш с професор Рибаков… Благодаря, другари, за извършената работа. Естествено моля да не се разгласява тази история. Не ни трябват сензации…

… На животновъдната ферма, в старата глинена постройка, дадена на Шам и жена му за временно жилище, Валерий завари само Каа. Тя кълцаше с нож върху дъска парче тлъсто овнешко. До нея бяха наредени свежи лозови листа.

Валерий попита къде е Ур. От отговора на Каа разбра, че Ур е отишъл на кладенеца за вода. За Шам нямаше нужда да пита: Валерий знаеше, че той от сутринта ходи с овцете на пасбището.

Отвън долетяха гласове, момински смях. Валерий погледна и видя Ур. Той разговаряше с дъщерята на председателя, смесвайки руските и азербайджанските думи със свои, непонятни. „Колко бързо схваща разговорната реч“ — помисли Валерий. Девойката, навела очи, дърпаше черната си плитка и от време на време прихваше. Ур изведнъж се обърна, сякаш почувствувал погледа на Валерий в широкия си, почернял от слънцето гръб.

— Дане! — възкликна радостно той. — Аз идва. Привет!

Дъщерята на председателя бързо си тръгна. Ур влезе през портичката с две кофи вода в ръцете. Като ги постави до вратата, в сянката на черницата, той веднага започна да пие чаша след чаша, докато майка му не го сгълча. Валерий започна да му обяснява, че тук, в селото, не е интересно, по-добре е да заминат за града, където Ур би могъл да поживее при него. Ур разбра всичко бързо, дори не се наложи да рисува в бележника му.

— Град — каза той и погали Валерий по рамото. — Ур отива град. Дане — добро!

По-трудно беше да накара Ур да смени дрехите си с градски: та няма да го води в града в гащета с тиранти я. Все пак Валерий придума Ур да го заведе заедно с Каа в селското магазинче.

То се помещаваше в камениста приземна, боядисана в розово постройка. Сиви и тъмносини сака висяха по стените, а сред тях ослепяваше очите алена фуста от най-фин перлон. По-долу, на полиците, се издигаха пирамиди от консервени кутии, цигари „Казбек“, скромни пакети с подобна на кафе напитка „Жълъд“, бисквити, захар, филе от атлантическа треска, прашни бутилки вермут. Под окачените по ъглите цветни кърпи за глава стояха лопати.

Каа изпадна в необичайна възбуда. Тя докосваше всичко под неодобрителния поглед на продавача и бързо говореше нещо на Ур, като сочеше алената фуста. Валерий се опитваше да насочи вниманието й към басмените рокли, но Каа не искаше и да чуе. Напразно продавачът и местните купувачи, показвайки с жестове, обясняваха, че тази фуста е ненужна стока, защото може да се носи само под роклята — Каа твърдо държеше на своето. Тя се нахвърли върху продавача с гневни думи и дори му показа кукиш. Продавачът кипна и я наруга. Работата вървеше към ръкопашна схватка. Валерий едва ги укроти. Наложи му се да купи за Каа тази вносна фуста и едва тогава тя се успокои.

После за Ур бяха купени найлонова риза и сини джинси, а също и кецове 44-ти номер в бяло и синьо. От чорапи Ур категорично се отказа. Валерий купи за Шам и карирана риза и раирани памучни панталони.

Заминаването бе предшествувано от прощално пиене на чай. Недалеч от извора растеше огромен стар чинар, който трима души едва обхващаха; в широката му сянка като под навес се бе разположила колхозната чайна. Тук се извисяваше блестящ с излъсканата си повърхност и изпускащ пара самовар с вместимост три кофи. В огромната като пещера хралупа на чинара бяха сложени съдовете, запасите от чай и дървени въглища.

Насядаха на широк раиран килим, тук-таме издут от могъщите корени на чинара. Колхозникът, който приготовляваше чай — небръснат шишко, препасан с пешкир, подреди върху килима сини стъклени чинийки със ситно счукана захар. В същото време неговият доброволен помощник, хлапак в клоширани панталони, с колан, украсен със саморъчно направена месингова катарама във вид на два кръстосани пистолета — следствие от задграничните детективски филми, чукаше с брадвичка буца захар върху мъничка наковалня, закрепена в средата на голямо дървено блюдо.

После майсторът на чая, като обгърна посетителите с опитен поглед, пристъпи към поднасянето му. На по-възрастните чаят беше поднесен в крушовидни чашки „армуди“, на останалите — в тънки стъклени чаши. Всички пиеха, както е прието тук — като отхапваха от захарта. Валерий посегна да пусне в своята чаша няколко парченца захар, но бдителният шишко вежливо, но твърдо му я взе и я замени с ръбеста.

— Така е, младежо — засмя се Пиреев, като видя това. Не бива да се нарушава обичаят. И е правилен този обичай — тънката чаша лесно може да се счупи, ако въртиш в нея лъжичката.

— Да се счупи — повтори Ур, който седеше до Валерий.

— Няма по-хубава чаша за чай от „армудата“ — продължи Пиреев, любовно разглеждайки на светлината крушовидната чашка със силен чай. — Колко е хармонична формата й! Това разширение отгоре — в него бързо се охлажда горният слой на чая. А тясната талия отделя зоната на интензивното охлаждане от по-долната, сферична част, която съхранява топлината…

— Ин-тен-зив-но — повтори Ур. — Какво е това, Дане?

— Термодинамичната страна на пиенето на чай — продължаваше Пиреев, увлечен от идеята, — нима са мислили за нея създателите на примитивната чаша, която разрешава само простата задача за отделяне на течността от околния въздух? Друго нещо е „армудата“. Древните източни мъдреци са изчислили формата й, за да се обезпечи постоянна температура. Такива работи, драли Горбачевски.

Ур все дърпаше Валерий за ръкава и Валерий трябваше да му обясни какво означава думата „интензивно“. Но пристигнаха колите и Ур скочи. Сега, в джинси и бяла риза, с кецове, той изглеждаше като обикновен турист, пътешествуващ по профсъюзна линия. Поривист, любознателен турист, с модерна брадичка, само китара му липсва. Само сините тиранти с напречна лента на гърдите, прозиращи изпод найлона, му придаваха необикновен вид.

Ур обиколи волгата, вслуша се в тихото ръмжене на мотора, после потърси къде се отваря капакът и го вдигна. Като видя тресящия се мотор, той почеса единия си крак с другия и изведнъж бързо смъкна джинсите си.

— Ей, какво правиш? — Валерий изтича към подопечния си, Ур извади от джобчето на плувките плоска гъвкава кутийка. Това беше нещо като бележник, само че вместо хартия имаше тънка непрозрачна лента, леко превъртаща се на ролки. С пишещата желязна пръчица Ур нарисува или по-скоро пирографира схемата на четиритактовия двигател, после посочи колата и въпросително погледна Валерий. Схемата точно съответствуваше на учебния плакат, показан на Ур на борда на „Севрюга“ от флегматичния моторист Ткачов.

„Ама че памет! — помисли Валерий. — Ако само не се преструва, че никога по-рано не е виждал обикновен мотор…“

— Всичко е правилно — каза той гласно. — Само че не трябва да сваляш панталоните си.

И той обясни на Ур, че джинсите имат джобове. Ур се засмя, после прехвърли от джобчетата на странните си гащета в джобовете на панталоните всички непонятни дреболии.

Настъпи мигът на прощаването. Шам, изгубил до известна степен величествения си вид с дългата риза, пусната върху панталоните, се сбогува с Ур сдържано. Затова пък Каа увисна на шията му и плака с глас. Полата, купена преди малко в селския магазин, разпорена и превърната в забрадка, пламтеше на главата й.

С известно опасение Ур седна до Валерий на задната седалка на волгата. Колите потеглиха.