Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (19)

Четвърта глава
Меридиани

„Аз,

Създателят на новата енергетика,

По своя ще преобразувам воля

Светът на страдания и болка.

Ще събера цветя пламтящи

и ще отдъхна, най-после доволен.“

Л. Мартинов, „Химн на Слънцето“.

В работната стая имаше малко промени. Само шкафовете още повече набъбнаха от дебелите папки и на бюрото на Валерий се увеличиха лентите, свалени от самописците.

Рустам изпъна синкавите си от честото бръснене бузи в дружелюбна усмивка и каза:

— Ще те запиша в турнира по пинг-понг, друже. Ако ти трябват пари — вземи колкото искаш, ако щеш и двеста рубли. Какво още да направя за тебе?

— Благодаря ти, Рустам — каза Ур. — Ще поиграя малко на пинг-понг. А пари… Нали ще ми плащат?

— Разбира се — каза Нона. — Но за жилището трябва да се реши нещо. Валерий скоро ще се жени, не можеш да живееш при него. Ще трябва да те настаним в хотел.

— Защо в хотел? Защо в хотел? — Рустам енергично плесна с ръце. — Като че ли аз няма да намеря квартира. Брат ми, специалист по нефта, замина за Алжир със семейството си — двустаен апартамент стои празен — нанасяй се още днес!

Дотича Валерий, провъзгласи от прага:

— Всичко е наред! Само че от отдел „Кадри“ помолиха да попълниш анкетен лист.

— Защо? — намръщи се Нона. — Вера Фьодоровна каза, че…

— Но те не могат без анкета — трябва да ги разберем. — Валерий сложи пред Ур анкетния лист. — Пиши. Фамилия — Ур… Не, почакай… Трябва най-после да ти измислим човешка фамилия. А?

Ур сви рамене.

— Правилно — обади се Рустам. — По-рано са давали фамилни имена по името на бащата. Значи — Шамов.

— Тогава е по-точно — Шамнилсинов — възрази Валерий. — Не звучи много добре, трудно се произнася. Момчета, може би — Шумеров? Или Шумерски? Как ти харесва повече, Ур?

— Все ми е едно.

— Шумерски — каза Нона. — Така е по-добре.

— Значи, пиши — посочи Валерий графата на анкетата с пръст. — Шумерски. Име и бащино — тук трябва точно — Урнангу Шамнилсинич. Така. Година на раждане… Е, тук не знам какво да се пише. Може би трябва да напишем просто: „Преди потопа“? — Той се засмя.

— Ур е на двайсет и седем години — каза Нона. — Значи, годината на раждане…

— Но това не е вярно! В анкетата не трябва да се лъже. Пиши, Ур: четвъртото хилядолетие преди новата ера. Добре звучи, дявол да го вземе. По-нататък — място на раждане. Чуждопланетен космически кораб…

— Не трябва да плашим хората — забеляза Нона. По-добре да напишем „Транспортно средство“. Това е повече или по-малко привично: та хората сега раждат и във влакове, и в параходи…

— Една съседка в нашия двор роди в такси — каза Рустам. — Пиши, друже: „Транспортно средство“. Така ще бъде правилно.

— Какви сте… заземени — недоволно каза Валерий. — Няма у вас романтика и за копейка. Е, добре, какво има по-нататък? Националност. Пиши: древен шумер. Или как е по-точно — шумериец? Аз да имах такава анкета — ух! Пиши, Ур, защо спря?

— Не искам. — Ур захвърли писалката и стана от бюрото. — Омръзна ми. Попълвай сам, щом ти харесва, а на мене дайте папката с изчисленията. Оставих я, струва ми се, в моето бюро.

— Папката ти е у мене — каза Нона. — Наистина, Валера, попълни анкетата сам, после ще дадеш Ур да я подпише.

Тя подаде на Ур зелената папка.

Известно време Ур преглеждаше листовете, изпъстрени с цифри и скици, нахвърляни със замах, схеми, графики. После помоли за таблиците на магнитните отклонения и замря над атласа, отворен на сините простори на Индийския океан. От време на време Нона му хвърляше бърз поглед. Ур седеше с едната си страна към нея — в старата си черна блуза и изтъркани джинси — подпрял с юмрук бузата си, краката си в изкривени огромни кецове беше протегнал извън бюрото „Боже мой — изведнъж се ужаси тя, като си представи върху какви фантастични, невероятни фонове е бил изрисуван същият този профил. — Какви странни, нечовешки светове са видели тези очи… Нима той има намерение да се връща там? Нима Валерка е прав в своето предположение, че той трябва да се върне сам, дори въпреки собственото си желание?…“

 

 

Дъждът започна през нощта и валя цяла нощ без прекъсване. По улиците на хълмистата част на града се стичаха жълти потоци. Колите се движеха, влачейки след себе си пенести вълни като торпедни катери. От тролейбуса, който спря на ъгъла на проспект „Дружба“ и Малката Хребетна улица, се изсипа много народ — жителите на новия микрорайон. Пръв слезе Рустам. Той подаде ръка на Нона, помогна й да скочи от стъпалото на тротоара и те затичаха по Малката Хребетна под дъжда, който плющеше като из ведро.

— Добрият стопанин — мърмореше Рустам, тичайки — няма да пусне кучето си в такова време…

След няколко минути те завиха под една арка, пресякоха просторния като летище двор и влязоха във входа. Качиха се на четвъртия етаж, влязоха в малко антре, свалиха мокрите си шлифери и обувки.

— Ур — къде си? — Нона надникна в стаята — Ур! — Тя изплашено се обърна към Рустам. — Слушай, няма го!

Рустам пъхна босите си крака в старите чехли, зашляпа през хола и влезе в другата стая. През отворената балконска врата той видя Ур.

— Привет, друже — каза той. — Какво правиш?

— Привет — отговори Ур. — Гледам дъжда. Нона дойде ли?

— Дойде. Да вървим, че тя вече реши, че си избягал.

Рустам пропусна Ур в стаята и затвори балконската врата. После постоя малко, като се оглеждаше и клатеше глава. Ох, ще си изпати от Хусеин, по-големия си брат, когато той види в какво са превърнали апартамента му! Мебелите са разместени и навсякъде — на пода, на масата, на кушетката — карти, карти, чертежи, таблици Рустам отбоде от полирания бюфет ярко оцветената схема за примерното количество вода, преносимо от теченията в Южното полукълбо. Спор няма, схемата е хубава, но това още не е причина да се бодат кабарчета в румънската гарнитура.

— Рустам — повика го Ур от антрето, — намери, моля ти се, домашни чехли за Нона, че аз не зная къде да ги търся.

Скоро Нона излезе от банята и затропа с токовете на твърде големите за нея чехли без пети. Извади от чантата си пържоли, хляб, сирена и ябълки.

— Сега ще ви нахраня. Ти сигурно цял ден нищо не си ял? — попита тя Ур.

— Хапнах нещо. — Ур присви очи, припомняйки си. — А, изядох една пирожка, когато ходих да купувам вестници.

— Пирожката не е храна. — Нона хукна към кухнята.

— А какво е? — малко късно се учуди Ур.

Рустам, пъхнал ръце в джобовете си, разглеждаше разгънатата върху пода карта, слепена от няколко листа кадастрон.

— Май че всички температури са обозначени? — попита той.

— За този район няма сезонен термоклин. — Ур посочи с пръст пролива на Дрейк. — Валерий обеща да намери данни, но нещо не идва. Знаеш ли къде се е забавил?

— Валерка още след почивката отиде в научно-техническата библиотека. Ще дойде, няма къде да отиде. — Рустам седна във фотьойла, притиснат между купчината съдове и телевизора, и запали цигара. — На Валерка всичко му се струпа наведнъж — добави той. — Трябва да се пренася в новия апартамент, а Аня пак се заинати…

— Какво? — разсеяно попита Ур, вдишвайки аромата на месо, разнесъл се от кухнята. — Какво каза?

— Нищо. — Рустам изпусна едно след друго две съвсем правилни кръгчета дим. — Само ще си къса нервите, ако се ожени за Анка. Не зная какво да правя с него, жал ми е за тоя глупак… Ур, да беше му помогнал да напише дисертацията.

— Моля, аз съм готов. Само че според мене самият Валерка още не е готов.

— Да-да! — Рустам кимна и мъчително се намръщи като от зъбобол. — Материал колкото щеш, сядай над статистиките, изчислявай, обобщавай, но не, душата му, видите ли, не го влече. За всичко друго го влече, само не и за дисертацията. А? — Той разпери ръце, подканвайки с поглед Ур към съчувствие.

— Че какво, Валерий непременно ли трябва да защити тази дисертация? — попита той.

— Защо непременно? — учудено премига Рустам. — Никой не го задължава, щом не искаш — стой си без степен. Приличният човек трябва да има степен. На тази планета, откъдето си долетял… Еир, нали… нима там не е така?

— Не, там е другояче.

— Е, да — кимна Рустам с разбиране. — Не е по човешки. Ти не мисли, аз не смятам, че всички поголовно трябва да имат степени. Но щом работиш в институт, имаш работа с науката — защо не? Няма да стоиш цял живот младши научен сътрудник я.

— Ти си прав — каза Ур.

В този момент Нона ги повика да обядват, или, ако щете, да вечерят.

— Отварям днес вестника — каза Ур, след като се справи с пържолата и приближи към себе си чашката с черно кафе — и виждам заглавие. „Меридиани на благоустройството“. В бележката става дума за разчистването на старо пустеещо място за градина и детска площадка. Това е хубаво, но какво общо имат тук меридианите? Меридианът все пак е определено географско понятие. Или той има и друго значение?

— Няма друго значение — усмихна се Нона, която пиеше кафето си на малки глътки.

— Защо обиждат така паралелите, всичко се пада на меридианите? — продължаваше Ур. — За паралелите чух само в една песен, тия дни я предаваха по радиото — хубава песен, само че там според мене е казано неправилно „Нашето гостоприемство е познато на пратениците на далечните ширини.“

— Какво неправилно има тук? — попита Нона.

— В песента става дума за Москва и Париж, а разстоянието между тези градове по ширина не е чак толкова голямо — шест пъти по-малко, отколкото по дължина. Трябва да се пее: „Пратениците на далечните дължини“.

— Не издребнявай, друже. — Рустам сдъвка последното парче месо. — Щом не ти харесват нашите песни — изпей ни своите, които пеете на тази планета… Еир, нали?

— Там не пеят песни.

Рустам опули очи и възкликна:

— Но слушай, та това е съвсем скучна планета! Не пеят песни, дисертации не защищават, с какво се занимават там? Само с астрономия?

— Бих могъл да ти отговоря, Рустам, но моите обяснения едва ли ще бъдат полезни или интересни. Представи си например такова развлечение: поток от трептения на инфрачервена ивица, възприеман като топъл и студен полъх…

— Бррр! — потрепнаха раменете на Рустам. — И ти си седял на такива концерти и си изпитвал удоволствие?

— Стига, Рустам — каза Нона, ставайки от масата. — Какво си се заял днес?

— А защо да не мога да попитам? — сърдито плесна с ръце Рустам. — Ако не ти е интересно, не слушай. Защо ни пречиш?

Нона не отговори. Сложи мръсните съдове в умивалника и мълчаливо излезе от кухнята.

— Отиваш ли си? — Ур изскочи след нея в коридорчето.

— Не. Ще се заема с разреза на плътността.

— Почакай, няма да можеш сама — каза Рустам от кухнята. Той допиваше кафето си и дояждаше сандвича. — Сега ще се заемем заедно. Интересен човек си, кълна се: не даваш човек да побъбри…

 

 

След няколко минути и тримата се задълбочиха в работа. Ур размишляваше над странния си бележник, бавно превърташе лентата с разбираемите само за него записи и от време на време спираше механизма за навиване. А Нона и Рустам се заеха със съставянето на вертикалния разрез на плътността на водата по продължение на петдесетия градус южна ширина — паралелът, който сякаш служи за ос на най-голямото на планетата повърхностно течение, течението на Западните ветрове, обхванало като непрекъснат студен пръстен Южното полукълбо.

Това беше трудна работа: измервания в тези ширини се правеха сравнително рядко и в различни години и в търсене на данни за тези измерения Нона, Рустам и Валерий преровиха целия институтски архив. И все пак дори от тези оскъдни сведения за температурата, солеността и плътността на водата можеха да се изведат някои закономерности, които трябваше да се вземат пред вид при съставянето на проекта…

 

 

Светът е пълен със загадки.

Ето например: защо лети майският бръмбар, когато съпоставянето на неговата маса и параметрите на крилете му неопровержимо доказва, че това вредно насекомо не може да лети?

А ето и загадката, която се появи след научните изследвания от последно време: защо Земята има магнитно поле, а Луната няма, а Марс и Венера имат толкова незначително, че не си струва и да се говори за него?

Отдавна, много отдавна хората се научили да си служат с магнитите, да използуват техните свойства в мореплаването, енергетиката, електротехниката. Още в детството си ние получаваме привичните представи за компаса, за динамомашината. Но какво е това магнетизъм, каква е неговата природа — това ние не знаем.

Академик В. В. Шулейкин, известен с изследванията си в областта на физиката на морето, пише: „Пълното непознаване на самата природа на земното магнитно поле никак не съответствува не само на съвършенството на методите за електрически и магнитни измерения, но и на практическото използуване на първия магнитен прибор — компаса, известен на хората преди повече от три хиляди години…“

Има, разбира се, много хипотези, но точно знание за сега няма. И затова се налага земният магнетизъм да се обяснява просто като някакво специфично свойство на Земята като небесно тяло, обуславящо съществуването на магнитното поле около нея. Специфично свойство — кратко и… неясно.

Различаваме два вида магнитно поле — постоянно и променливо. Постоянното очевидно е причинно свързано с вътрешния строеж на Земята. То е променливо и е наречено постоянно само защото търпи бавни, „вековни“ изменения. Магнитната ос на Земята не съвпада с оста й на въртене и дори не се пресича с нея. Съвпадали ли са някога? Не е известно. Но е известно, че с течение на времето магнитните полюси бавно се преместват. Сега северният магнитен полюс се намира на север от Канада, в района на затънтения арктически полуостров Бутия, а южният — в Антарктида, някъде на брега на крал Георг V. На Слънцето магнитните полюси се преместват много по-бързо, отколкото на Земята и е отбелязано, че двата — и северният, и южният — могат да се окажат в едно полукълбо. Още една загадка!

В края на миналия век руският физик Н. А. Умов е изказал мисълта, че близостта на направленията на магнитната и географска ос на Земята не е случайна и следва да се подозира известна връзка между въртенето на земното кълбо и неговата намагнитеност. Възгледите на Умов били развити от П. Н. Лебедев — знаменития Лебедев, който пръв измерил налягането на светлината. Той предположил, че центробежната сила, предизвикана от въртенето на Земята, размества електроните в атомите и именно това разместване е източникът на магнитното поле. Неотдавна съветският учен Е. В. Ступоченко се опита да потвърди хипотезата на Лебедев експериментално. Изследвайки разместването на електрически заряди във въртящи се тела, той направи изчисления, които показваха, че съществуващата намагнитеност на Земята би могла да възникне при разместването на заряда във всеки атом само на една стотна от диаметъра на атома. Обаче изчисленията не се потвърдили, когато ги приложили към Слънцето и звездите.

И така, подозира се въртенето на Земята. Но и Луната се върти — защо тя няма свое магнитно поле? Излиза, че съвсем не е задължително всяко въртящо се космическо тяло да бъде намагнитено?

През 1945 година съветският учен Я. И. Франкел изказал хипотеза: в ядрото на Земята — лепкава метална течност — възникват вихрови токове и именно те са източникът на земния магнетизъм. Сегашната школа на английския геофизик Е. Булард, основавайки се на най-новите сеизмологически материали, уточни: Земята има твърдо ядро, заобиколено от въртящ се огнетечен слой метал, в който именно възникват дрейфуващите вихрови токове.

Хипотезата на Булард-Френкел има своите недостатъци: оставя открит въпроса за първоначалния източник на възбуждение, не обяснява сравнително бързите изменения на съставките на магнитното поле. Така или иначе постоянното магнитно поле се обяснява с вихровите токове, генериращи се в ядрото на Земята.

Що се отнася до променливото магнитно поле, неговият източник се намира извън пределите на Земята: това са електрически токове в горния слой на атмосферата — йоносферата. Именно променливостта на йоносферата — тази погранична област, зад която се чернее откритият Космос — предизвиква, изглежда, магнитните вариации. Плавните периодически вариации във всекидневния живот са забележими само за специалистите геофизици и корабните щурмани, които са длъжни при изчисляването на пътя непременно да вземат пред вид магнитното отклонение, тоест ъгъла между географските и магнитните меридиани за дадената точка. Неопределените вариации са познати на всеки, който е чувал как изведнъж радиоприемникът започва да хрипти на късите вълни, или е наблюдавал как внезапно се прекъсват електрическите жици. Това са магнитните бури. Предизвикват ги колебанията в слънчевата активност — появата на петна, изригванията. Може би съществуват и други причини от космическо естество. По време на магнитните бури полярните сияния ярко се разгоряват. В зоната на сиянието токовете достигат до 270 хиляди ампера, а общите токове над земята имат сила от порядъка на 40 хиляди ампера.

Променливостта на магнитното поле извиква необходимостта от постоянни измервания на неговите елементи. И възникват сложни картини. При случай погледнете картата на магнитните отклонения за която и да е година и ще видите как причудливо се извиват изогоните — линиите, съединяващи на световната карта точките с еднаква величина на отклонение.

Отклоненията се менят с ширината и годишното време, те зависят също от единадесетгодишните цикли на слънчевата активност. Отклонението достига най-големите си величини в района на магнитните полюси. Би следвало то равномерно да намалява към екватора. Защо в такъв случай в екваториалната зона на Атлантическия океан западното отклонение сега съставлява цели 22°?

Някакви сили систематично изкривяват геометричното поле. Дали са само йоносферните токове? Или само слънчевата активност? Не. Има още една сила — Световният океан. Колосалната маса от лекоподвижна и при това електропроводима течност…

Отдавна са открити електрически токове, които блуждаят в твърдата обвивка на земята — така наречените телурически токове. Но едва неотдавна бе открито, че токове има и в океана.

През 1935 година техникът от рибната промишленост А. Т. Миронов поставил в Баренцово море опити по електрически лов на херинги: той бил чел, че някъде зашеметяват речната риба, като спускат във водата електроди и пропускат между тях ток. Обаче морската риба не изплувала на повърхността подобно на своите речни съплеменници и дори не правела опити да избяга от зоната на действие на тока. Изглеждало, че за морската риба електрическият ток няма никакво значение. И така се държали не някакви електрически змиорки, а обикновените, не претендиращи за нищо херинги.

Скромният техник рибар Миронов направил две открития наведнъж. Едното — по своята пряка специалност: морската риба не може да се зашемети с ток, но може да бъде примамена където трябва. Второто откритие имало сериозно геофизическо значение: в морската вода има електрически ток, към който рибата напълно се е адаптирала.

Миронов поставил редица опити, за да се убеди във верността на своя извод. Той потопил в морето два електрода на такова разстояние един от друг, колкото позволявала дължината на кораба, но не пропуснал в тях ток, а включил чувствителен прибор. Опитите потвърдили: в океана има електрически ток.

Токовете, които възникват в морските течения, са твърде незначителни. И все пак океанът дава значителен принос в общата картина на земния магнетизъм. Океанът е не само гигантска машина, преобразуваща лъчистата енергия в топлинна. Той в значителна степен обуславя магнитния „климат“ на планетата.

Съществуват фундаменталните работи на академик В. В. Шулейкин за сложната връзка и взаимозависимост на трите „етажа“, формиращи геомагнитното поле: ядрото на Земята, океана и йоносферата. Много е интересна в частност идеята, че дрейфуващите конвекционни вихри на Булард си взаимодействуват с океанската част на земната повърхност по-силно, отколкото със сухопътната част. Има твърде тънка взаимовръзка между двете подвижни обвивки на Земята — океана и йоносферата. Сравнително неотдавна радиолокацията на йоносферата даде неочакван ефект: върху един от йонните слоеве като че ли е отпечатан силуетът на Австралия. Подобен ефект вероятно възниква вследствие на температурния контраст между йоносферата над материка и йоносферата над океана: потоците въздух в йоносферата, насочени по продължение на бреговата черта, сякаш очертават Австралийския материк и създават условия за отражение на радиовълните, различни от чисто океанските и чисто материческите.

Установена е връзката между магнитното отклонение — казано другояче, на широчинната съставна на напрегнатостта на геомагнитното поле — и очертанията на океаните. Магнитното отклонение расте при приближаването към океана. Бреговата линия не само отделя сушата от водата — тя невидимо се повдига нагоре и чрез сложни взаимодействия с йоносферата изкривява магнитното поле на Земята.

Било ли е полето друго, правилно, като в древните времена, когато първичният океан е покривал цялата Земя? И дали не именно очертанията на издигналите се впоследствие материци заедно с океанските електрически токове са отклонили магнитната ос от оста на въртене, създали са магнитните аномалии и капризно са извили върху картата на света изогоните? Много труден въпрос.

Ясно е едно: ако сега планетата беше напълно покрита от океана, то дори при напълно подредено геомагнитно поле ние с вас, читателю, щяхме да бъдем делфини, а тази книга щеше да бъде отпечатана с кръвта на октопод върху разгладена кожа от акула.

 

 

Около осем часа Рустам вдигна глава от картата и каза:

— Между впрочем днес на хокейните меридиани има интересна среща.

Сред обществеността, представлявана от Ур и Нона, тази новина не предизвиква съответното душевно вълнение.

— Нашите играят с финландците — самотно прозвуча гласът на Рустам.

— Ако щат да играят и с делфините — каза Нона. — Двайсет и пет западна дължина, дълбочина петстотин — трийсет и четири и четири. Отбеляза ли? Сега дължина — хиляда…

— Няма с кого да поговори човек! — промърмори Рустам и отбеляза на картата посочената точка. — Бих искал да знам къде се губи Валерка!

В осем часа той отиде до телевизора, смъкна покривалото и с решителното щракане сякаш утвърди своето право на личен живот. Запали цигара и се разположи в креслото. Професионално бодрият глас на коментатора започна да изрежда съставите на отборите.

— Поне го намали — каза Нона.

Тя беше умна жена и разбираше, че един мъж, настроен да гледа хокей, не можеш да го откъснеш от това занимание.

Играта започна: отборите със стикове напред се хвърлиха в борбата като древни богатири. Рустам ги напътствуваше, свиркайки късо с помощта на два пръста.

В този момент прозвуча звънецът.

— Най-после се появи! — каза Рустам, без да откъсва пламтящ поглед от екрана. — Ур, отвори, моля ти се.

Но това не беше Валерий. В малкото антре влязоха Вера Фьодоровна и Грушин и веднага го изпълниха с гръмките си гласове и с шумоленето на мокрите си шлифери.

— Ето къде са се скрили, гълъбчетата — примижа Вера Фьодоровна към онемелите от изненада Ур, Нона и Рустам, когото директорският контраалт изскубна от фотьойла като морков от леха. — Нарочно са намерили апартаментче без телефон.

— Филиал на филиала — усмихна се Грушин, поемайки шлифера на директорката.

— Къде е огледалото?… Аха, ето го. — Вера Фьодоровна с истинско кралско движение на ръцете оправи медния облак на косите си.

Едра, уверена в себе си, тя влезе в стаята и заобикаляйки разстланите по пода кадастрони, тръгна към фотьойла.

— Седнете всички — каза тя — и изключете телевизора. Ще държа реч.

— С ваше разрешение — възвърна си дар словото Рустам — аз ще изключа звука, а ще оставя изображението. Нашите играят с финландците…

— Е, щом играят с финландците, тогава може само звукът. — Великодушието не беше чуждо на Вера Фьодоровна. — Нона, вие изглеждате прекрасно, като манекен.

— Благодаря, много съм поласкана — отговори Нона. — Има топло кафе, искате ли да пийнете?

— Кафе? Носете го. А вие, другарю Ур, май че сте поотслабнал, а?

— Мисля, че теглото ми не се е изменило — отговори Ур.

— Да, да, вие сте отслабнал без изменение на теглото — именно това исках да кажа. У пришълците е така, нали? Казахте ли нещо, Рустам?

— Не, Вера Фьодоровна… Аз възкликнах — усмихна се той. — Нашите вкараха първата шайба.

— Никога не ми е било ясно как може човек да се занимава с такава глупава работа — да вкарва шайби… Благодаря, Нона — кимна директорката, като пое чашката кафе. — И така, обяснявам причината за визитата ни. Тя се състои само от няколко думи. Обадиха ми се от Москва и ми съобщиха, че ни е разрешено да участвуваме в експедицията на Русто. С трима души. Не се усмихвайте преждевременно, Нона, защото още не е известно кой ще отиде.

— Добре, няма да се усмихвам. Но все пак е приятно…

— Леонид Петрович тъкмо беше при мене — продължаваше Вера Фьодоровна, — и няма да ми позволи да излъжа: разговарях с Мирошников с леден тон, като че нищо особено не се е случило. Въпреки че — няма да скрия — искаше ми се да изгрухтя от възторг.

Грушин се изсмя, взе от масичката за вестници празната кутия от пергели, повъртя я в ръце и каза:

— Потвърждавам, че не изгрухтяхте.

— Бихте могли да изберете по-изящен израз.

— Позволете, Вера Фьодоровна! — скочи Грушин.

— Добре, добре. Щом свърших разговора с Москва, аз ви потърсих по телефона — директорката тръсна глава към Нона — и се убедих в педантичната точност на моите сътрудници.

— Ние си отидохме точно в шест — каза Нона, като повдигна своите извити черни вежди.

— Точно това казвам: моите педантични сътрудници по-скоро ще умрат, отколкото да останат една минута в повече на работа. Беше шест и две минути по моя часовник и шест и четири по часовника на Леонид Петрович. Добре че моята Ниночка е превъзходно възпитана. По какъв начин е успяла да установи адреса на това апартаментче, аз не знам, но докато тя звънеше из целия град, ние с Леонид Петрович проведохме тясно океанографски разговор, който малко се проточи. И затова, момичета, не мислете, че ние дойдохме само за да ви съобщим радостната вест…

— Ай-яй-яй-яй-я-ай! — закрещя изведнъж Рустам и се плесна по коленете. — Извинете — веднага се сепна той. — Якушев изпусна такава възможност, кълна се…

— Щом телевизорът работи без звук, то и вие, Рустам, се вълнувайте по същия начин. — Вера Фьодоровна захапа дълга цигара и Рустам щракна със запалката и й поднесе огън. — Ето какво — продължи тя, — пред вид на това, че вашият проект, Ур, скоро, както предполагам, ще обрасне с месо и ще бъде поднесен на масата, аз бих искала да разгледам поне скелета му. И Леонид Петрович иска. Той, общо взето, е настроен скептично…

— Позволете, Вера Фьодоровна — подскочи последният. — Въпросът не е в моя вроден скептицизъм. Въпросът е в изходните постановки и законите на физиката. Ако разрешите, аз ще изкажа…

— Хайде, казвайте, щом сте започнали…

Грушин затвори кутията за пергели, отвори я и отново я затвори.

— Ще започна с това, че напълно съзнавам голямата важност на проблема за получаване на евтина енергия. Аз се интересувам от тези въпроси, въпреки че те не са съвсем по моята специалност. Производството на електроенергия в наше време практически се удвоява всяко десетилетие. Удвоява се! Световното й производство вече надхвърли четири трилиона киловатчаса за година. Ако и по-нататък продължава така, то, не помня точно за какъв срок, но в обозримо време енергийните ресурси на планетата ще бъдат изчерпани. Имам пред вид въглищата, нефта и другите природни горива. Чувате ли ме, Ур?

— Да — вдигна той очи към Грушин. — Цял съм внимание.

— Стори ми се, че се разсеяхте… По-нататък. Хидроелектрическата енергия също не е безгранична — почти всички мощни реки вече са преградени с бентове. Какви още естествени източници на енергия има? Вятърът, слънчевата топлина, енергията на приливите… За сега ние използуваме малко всичко това. Приливните станции са скъпи, скъпи са и слънчевите — по икономически показатели не са подходящи. Пък дори и да подхождаха, то техните ресурси, това вече е изчислено, ще дадат годишно горе-долу същата мощност, каквато дават сега накуп всички електрически мощности, произвеждани по промишлен начин. Това е съпоставимо. Принципът е еднакъв. Този факт между впрочем е забележителен сам по себе си и, да речем, за миналия век е просто фантастичен: енергията, добивана от човека, се е сравнявала с енергията на природните явления. Не, само помислете: на едно ниво с природата! Със същата тази всесилна, страшна, могъща природа, която е хвърляла косматия ни прародител в ужас с гръмотевиците и мълниите си… С тази природа, която е накарала воините на Цезар да отстъпят в страх пред мощните океански приливи по бреговете на Атлантика…

— Леонид Петрович, всичко това е много интересно — обади се Вера Фьодоровна, — но все пак, хайде по-близо до същността. Аз не мога да стоя тук до полунощ.

— Да… да-да, по-близо до същността… И така, природните ресурси са ограничени и двадесет и първият век няма да издържи с тях. Какъв е изходът? Само един — атомното ядро. Енергията на делението и енергията на термоядрения синтез. Сега у нас и зад граница се правят крупни разработки, с цел да се постигне най-доброто използуване на делящите се материали. Атомните реактори от нов тип вероятно ще станат по-евтини и икономични, те ще превръщат в енергия не само уран-235, но и уран-238, практически цялата руда. И най-накрая, управляемата термоядрена реакция. Аз съм уверен, че в края на века тя ще бъде осъществена и тогава призракът на енергетичния глад ще изчезне за дълго време, във всеки случай — за много-много векове. Деутерият, извлечен от сто и шестдесет кубически метра вода, ще даде толкова енергия, колкото сега дават всички добивани за година милиони тонове въглища и нефт. А в морската вода има колкото искате деутерий. Запасите от литий също са огромни…

В този момент Грушин се запъна и се втренчи в Рустам, който се беше хванал за главата и мълчаливо се клатеше наляво-надясно с израз на безгранично отчаяние.

— Какво става с вас? — разтревожи се Грушин. — Боли ли ви нещо?

— Не го боли, ами откача — каза Нона. — Вкарали са шайба в нашата врата. Не му обръщайте внимание, Леонид Петрович.

— Аха, шайба… Разбирам… — Грушин затвори кутията за пергели, сложи я на масата и изтри ръцете си с носна кърпа. — Е, собствено аз казах почти всичко. Проблемът за бъдещата енергетика е твърде сложен и труден. И затова вашата идея за използуването на морските течения за енергетически цели ми се струва… казано вежливо… малко перспективна. Кинетичната енергия на общата океанска циркулация е твърде разсеяна, за да се извлече практическа полза от нея. По какъв начин ще я улавяте? Ще поставите сред океана водно колело?

— Съвсем не става дума за това…

— Знам, Нона, знам, интересуват ви електрическите токове в морските течения. Точно те, разбира се, предизвикват някои електромагнитни сили, но тези сили са много слаби — от порядъка на десетмилионни от силата на Кориолис. Но това и вие го знаете…

— Така. — Вера Фьодоровна удари с ръка по облегалката на фотьойла. — Едната страна се изказа. Излагайте възраженията си, Ур. Или вие, Нона?

— Вера Фьодоровна, само Ур може да възрази — каза Нона. — В проекта далеч не всичко ми е ясно. И ако сама не бях видяла как приборът показа на Джанавар-чай излишък от енергия, то щях да разсъждавам точно като Леонид Петрович. С едно изключение. Напълно съм съгласна, че ядрената енергетика има забележително бъдеще. Но и тя има ограничител — недопустимата степен на замърсяване на околната среда. За да се избегне катастрофалното прегряване на атмосферата, ще трябва да се ограничава производството на термоядрена енергия.

— Точно така — обади се Рустам, защото в момента в хокея имаше почивка. — И още, скъпи Леонид Петрович, разрешете ми една поправчица. Токовете в морето са слаби, това правилно го казахте, а има и доста силни — при магнитните бури. Помните ли, преди две години ние с вас бяхме на „Севрюга“…

— Прекрасно помня, Рустам. И какво от това? Вашата електростанция ще работи само при магнитни бури? Що се отнася до прегряването на атмосферата, Нона, вие сте права, такъв ограничител ще има, но все едно — ядрената енергия ще стигне на човечеството дори и при ограничено използуване.

— Няма да споря, аз не съм футуролог — каза Нона. — И изобщо аз съм само технически изпълнител на проекта. Моята работа е да подготвя данните за течението на Западните ветрове и толкоз.

Около минута всички мълчаха. Поглеждаха към Ур — сега беше неговият ред. А той седеше безучастно, обхванал лактите си и навел глава толкова ниско, че изглеждаше, сякаш спи.

Вера Фьодоровна почука с нокът по облегалката. Ур вдигна глава. Твърдите му устни се разтвориха.

— Леонид Петрович е прав. Няма смисъл да продължаваме проекта. Аз прекратявам работата.

Нона ахна. А Рустам вдигна ръка към Ур и каза натъртено:

— Ти какво, друже? Колко сили, колко време изгубихме — и всичко напразно? При първото възражение, а? Бива ли така? Трябва да се бориш за идеята, друже!

— Но аз не искам да се боря…

— Искаш или не искаш, ние ще се борим! — Рустам разсече въздуха с длан. — Ще бъде, както му е ред: шум, бъркотия, разобличаване на виновните, всичко, както се полага. И ще си изкараме ние с тебе куп порицания и ще представяме обяснения в не по-малко от три екземпляра, ти какво си мислеше? Кажи?

Изведнъж той млъкна и като издаде цялото си тяло напред, впери неистов поглед в екрана на телевизора; започна втората третина на мача. Той вече не виждаше и не чуваше как Нона усмихната му изръкопляска, как се засмя Вера Фьодоровна и как Грушин каза примирително:

— Наистина, млади приятелю, аз атакувах вашия проект съвсем не за да ви накарам да прекратите работата…

— Ясно. — Ур разроши косата си. — Добре, ще се опитам да обясня, доколкото мога. Моля да се има пред вид, че аз не съм авторът на идеята. На Еир аз бях обикновен техник на станцията за синтез. Обикновен техник с обикновено образование.

— Обикновено в мащабите на Еир? — каза Грушин.

— Да, разбира се… Та ето какво. Когато ние летяхме към Земята, аз изучих общия курс по планетология и преди всичко това, което беше известно за Земята. Преди приземяването ние направихме множество измерения, в частност — магнитна снимка и моите спътници… специалистите от Еир… те бяха… как да кажа… е, посвоему поразени от космическия феномен, какъвто им се стори Земята. Сред известните им планети няма нито една, която да има толкова ярко изразено магнитно поле и такова огромно водно пространство. Един от моите спътници пръв изказа тази идея… идеята за дефект, който трябва да се поправи, за да се черпи енергия от извънпланетни източници.

— Дефектът — това е несъвпадането на магнитната и географската ос? — попита Вера Фьодоровна.

— Да.

— Под извънпланетен източник са имали пред вид Слънцето — полувъпросително, полуутвърдително каза Грушин.

— Нима в Космоса няма други източници на енергия, освен Слънцето? — погледна го Ур. — Космосът е пълен с нея.

— Ако говорите за космическите лъчи, то те стигат до повърхността на Земята толкова отслабнали, че не могат…

— Космически лъчи — това е твърде общо название — каза Ур — Аз не знам как да нарека тези заредени частици и техния източник. На Еир много отдавна е създадена система, която преобразува това излъчване в енергия от различни видове. Струва ми се…

— Извинете, Ур, ще ви прекъсна още веднъж — каза бързо Грушин. — Четох, че неотдавна една инсталация, издигната на ракета в околоземното пространство, е зарегистрирала поток от излъчване в диапазона на субмилиметровите вълни. Има предположение, че това не е нищо друго, освен реликтово топлинно излъчване, останало от първоначално нажежената Вселена. За това излъчване ли говорите?

Ур замислено го погледна.

— Не знам, Леонид Петрович. Видите ли… аз просто не мога да преведа на руски или на който и да е друг от земните езици термините, които са приети на Еир. Струва ми се, че най-правилен за обозначение на потока частици, за които става дума, е изразът „релативистични електрони“. Но не мога да гарантирам за точността… Изисква се определена магнитна структура, за да могат широките потоци, образуващи се при срещата на първичното галактическо излъчване с атмосферата на планетата, да бъдат уловени, измерени и преобразувани в необходимия вид енергия. Тези потоци от частици си взаимодействуват с повърхността на планетата, но най-добре — с подвижното вещество, което пресича магнитните меридиани. На този принцип е основана на Еир инсталацията на изкуственото магнитно поле. Много сложна система. Може да се каже, гордостта на еирската наука… Именно затова ги порази Земята с нейното естествено магнитно поле и морските течения, носещи огромни маси вода. Природата сама е създала превъзходна енергетична инсталация само с един дефект…

— Позволете — каза Грушин. — Механизмът на взаимодействие на вторичното космическо излъчване с веществото е повече или по-малко изучен. Потокът е твърде разреден за практическо…

— Достатъчно е плътен! — Изглежда, педантичността на Грушин започваше да дразни Ур. — Тук цялата работа е в чувствителността на прибора, в неговата поглъщаща способност…

— Ако имате пред вид процеса на йонизация, то той ще бъде отбелязан от обикновена камера на Уилсън.

— Леонид Петрович — каза Нона с разплакан глас, — защо само го прекъсвате?

— Че какво? — Грушин скочи от стола и размаха ръце. — Искам да разбера. Не ми пречете да разговарям!

— Но вие не му позволявате да доведе мисълта си докрай…

— „Мисълта докрай!“ — Грушин подскочи и дори се позадържа във въздуха от честите размахвания на ръцете си. — Ако ми говорят за магнитната обработка на водата, тук аз твърдо знам, че това ще предотврати отлагането на котлен камък. Че бетонът, забъркан с такава вода, ще бъде по-здрав. Но когато ми говорят за хипопепи… хипотетичните частици в магнитното поле, тук ще помоля да ми се даде правото да се съмнявам!

— Имате, имате право — подсмивайки се, каза Вера Фьодоровна. — Само че, ако може, не вдигайте вятър с ръцете си. Нона, не го закачайте повече.

Ур стана от стола и тръгна към Грушин с ръце в джобовете. Грушин неволно отстъпи.

— Навярно няма да мога да ви убедя в нищо — каза Ур и извади от джоба си плоската кутийка. — Погледнете по-добре това. — Той натисна отстрани и в кутийката се отвориха две макари и от едната към другата бавно пропълзя широка, леко проблясваща лента.

— Какво е това? — Грушин извади от джоба си очилата, сложи ги и се наведе ниско над кутийката.

— Това е една от микроструктурите, които се правят на Еир за приемане на галактическото излъчване. Има микроструктури-акумулатори, има преобразователи от няколко вида. Пачка от тази лента в датчика на прибора е способна да отдели космическата съставна от електротоковете на морските течения. А физическата същност на явлението сега не мога да ви обясня, ще се оплета в терминологията. Някои неща вие знаете по-добре от мен, а аз знам такива неща, за които вие и представа нямате.

— Я дайте и аз да погледна — каза Вера Фьодоровна. Тя примижа и заразглежда кутийката, която лежеше върху дланта на Ур. — Казваха ми, че имате интересен бележник, а се оказа, че това е акумулатор…

— Той може да служи и за бележник. Вижте. — Ур взе тънката желязна пръчица и направи няколко щрихи.

— Много мило. — Вера Фьодоровна се изправи в креслото. — Чуйте, гълъбче, щом винаги носите със себе си този другопланетен акумулатор — или как да го нарека, — то защо поискахте от моя снабдител ниобиевата жица?

— Запасът ми от лента е ограничен — каза Ур. — Ще стигне за експерименти, но ако проектът бъде приет… Изобщо аз търсих нещо, с което може да се замени материалът, от който се състои микроструктурата на лентата. Най-близко е ниобият. С него още ще поработим, докато му придадем необходимите свойства. Ще трябва да се изпитат различни сплави. Но според изходните данни ниобият е подходящ.

— Аз бих ви посъветвала, Ур, да дадете по-скоро заявката за лабораторните работи — каза Вера Фьодоровна. — Е, добре. Някакво галактическо излъчване, което вие не можете да назовете с прилично име, стига до Земята, взаимодействува си с магнитното й поле и като порой пада в океана. По-нататък?

— То може би е отделено от електрическите токове на големите течения, които пресичат магнитния меридиан. Но за неговото преобразуване в електричество в промишлени мащаби не може и дума да става, докато не бъде отстранен дефектът. Трябва да бъде сложено в ред геомагнитното поле.

— Иначе казано — да се съчетае магнитната ос с оста на въртене, това вече съм го чувала. Как смятате да направите това?

— Вера Фьодоровна, аз ви говорих и за това — помните ли, когато ви съветвах да имитирате на вашия модел течението на Западните ветрове. Това кръгово течение е създадена от самата природа навивка от намотката на генератора. Трябва да се въведе корекция — да се даде първичен импулс на тази навивка. Мощен импулс, достатъчен, за да „изтика“ от мястото й магнитната ос.

— Откъде знаете, че тя ще се съчетае с географската, а няма да се „завърти“, да речем, в противоположна посока?

— Импулсът може да се изчисли така, че оста да се премести на необходимото количество градуси. Точно с това се занимавам…

— Три на един! — Рустам шумно премести стола и стана. — Чудесно! В третата третина финландците няма да ни догонят… Извини ме, друже — ласкаво се обърна той към Ур. — Ти каза, че се занимаваш с изчисленията на импулса, нали? Покажи на скъпите ни ръководители схемата на инсталацията.

— Схемата не е сложна — каза Ур. — По-трудно ще бъде да я монтираме ето тук — той показа на картата, — в пролива на Дрейк, между Огнена Земя и Земята на Греъм. Единственото подходящо място, където Смелите Запади минават близо до бреговете.

— Чудесно местенце — каза Вера Фьодоровна. — Преди осем години там „Тайфун“ едва не потъна. И аз заедно с него.

— Да, бурите… — Ур потърка челото си. — Да се постави там инсталацията на енергетичния импулс ще бъде трудно. И не по-леко — да се прекара линията за високо напрежение до нос Хорн.

— Каква мощност ще е необходима?

— За сега мога да кажа само, че много голяма. Но загубата ще бъде еднократна — само за импулса. По-нататък ще заработи самият генератор: ще се премести магнитната ос, ще се измени структурата на геомагнитното поле. Това вероятно ще бъде съпроводено от силна магнитна буря.

— А после?

Ур сви рамене с разсеян вид.

— После — енергия, достъпна навсякъде, където има съответни приемници и преобразователи… Какво друго?…

— Ти, Ур, съвсем не умееш да се поставиш добре — решително се намеси Нона. — Става дума за енергетика от съвършено нов тип, Вера Фьодоровна. Ние някак забравяме в житейския водовъртеж, че живеем не просто на земята, а на Земята с главна буква, на планетата, летяща в космическото пространство. Ние изгаряме милиони тонове природно гориво, разлагаме в реакторите ядрото на урана, за да получим необходимата за живота енергия. Но енергията е около нас! Околоземното пространство е пронизано от потоци заредени частици. Тяхното използуване се счита за невъзможно. И ето, появи се проект, той е необикновен и още не е разработен докрай, но мене например силно ме привлича самата идея — да се овладее галактическото излъчване, да се преобразува в електричество… Не всичко било ясно? Да, не всичко. Но нима ние знаем всичко за силите на сцепление вътре в ядрото, които задържат протоните и неутроните? Не! И все пак се научихме да разбиваме ядрото и да извличаме енергията от него… Така е и тук… Вие само си представете: милиони топлинни електростанции ще престанат да изгарят въглища и нефтопродукти, милиони автомобили ще престанат да изхвърлят в атмосферата отровни газове…

— Чудесно го каза! — възкликна Ур. — Автомобилът, лакираният ужас на двадесетия век… Да се движиш посредством непрекъснати взривове — това е агонизираща техника!

— Няма защо да хулите автомобила — каза Вера Фьодоровна. — Той ни послужи добре и още ще послужи. Нужен му е само икономичен електродвигател…

— Та ние говорим точно за това! — Днес Нона беше неузнаваема. Къде се дяна присъщата й сдържаност! — Автомобилът ще получи акумулатор и преобразувател, както и всички други потребители на енергия. Общодостъпната евтина енергия ще измени облика на цялата техносфера. Тя ще престане да замърсява реките, моретата и въздуха. Тя…

— … ще облагодетелствува рода человечески — иронично вметна Грушин. — Но ми кажете, Нона: откъде ще вземете толкова ниобий за вашите преобразуватели? Ниобият е рядък елемент, а и цените му ще подскочат до небето и тогава ще се получи, че вашата общодостъпна и евтина енергия ще излезе по-скъпа от обикновената, заради която горят въглища и нефт и за която се плаща.

— Трябва да се направят изкуствени материали, които ще заменят скъпия ниобий.

— „Трябва да се направят“! — Грушин завъртя ръка, сякаш навиваше невидима електрическа крушка. — За вас всичко с много просто.

Рустам придвижи стола си по-близо до Грушин:

— Леонид Петрович, знаете ли за какво си помислих сега?

— Откъде да знам? — измърмори той, отдръпна се и се намръщи от дима на Рустамовата цигара.

— Аз си помислих — ако при някой средновековен учен отиде такъв един млад умник и каже: „Друже, духни свещта си, да отидем на мелницата. Направи вал към водното колело, обвий го с медна жица, а наоколо постави магнити и нека водата да върти колелото. Ще получиш сила, която ще освети твоя прашен таван или какво беше… килия… И тази сила сама ще привежда в действие машините.“

— Е, и какво? — с гнуслив израз попита Грушин.

— Това, че този учен, впрочем твърде учен мъж, ще отговори на умника така: „Махай се оттук, драги, и не ми пречи да работя. Измислил го! Нито с вода, нито с вятър, нито с огън, нито с барут…“

— А! — махна с ръка Грушин. — Какво ли споря в същност…

— Още Хумболт е казал някъде — забеляза Нона, — че всяка наука задължително преминава през три стадия. За новото откритие най-напред казват: „Каква глупост!“ После: „О, тук има нещо.“ И най-накрая: „Та кой не знаеше това?“

Вера Фьодоровна се засмя:

— Здравата ви ухапаха, Леонид Петрович!

— Ни най-малко! — скочи Грушин. — Чуждопланетната лентичка безспорно е любопитна. И би трябвало да се започне с това — да се даде за всестранно изследване. А всичко останало… — Той погледна часовника си. — Вие оставате ли, Вера Фьодоровна?

— Сега ще тръгнем. — Вера Фьодоровна също стана. — Аз би трябвало някак да завърша дискусията, но признавам, не знам как. Като ви слушам — кимна тя към Ур, — е интересно. Започне ли Грушин — сякаш изказва моите собствени съмнения… Какво ме гледате, другарю Ур? Искате да ме попитате за нещо?

— Аз исках… — неуверено каза Ур, пристъпвайки от крак на крак. — Може би все пак да прекратим това? — Той посочи кадастроните, картите и таблиците. — Може Пиреев отново да се разсърди… и ще почнат нови неприятности… Нали през лятото…

— Пиреев? — провлечено каза Вера Фьодоровна. — Е, вие, гълъбче, наистина сте като дете… Няма го Пиреев. Тоест той съществува, разбира се, но слава богу, няма да тревожи повече науката майчица. Нона, защо не разказахте на другаря за знаменитото произшествие? В самия разгар на великата битка — точно в най-отговорния кабинет — на челото на Пиреев излезе надпис със сини букви, че той е изял овен, откраднат от някакъв колхоз. Сама видях това и досега не мога да разбера как не умрях от смях…

— И Пиреев ли имаше надпис? — Ур изумено погледна Вера Фьодоровна.

И изведнъж сякаш маската падна от лицето му: то се оживи мигновено, в безжизнените му очи пламна предишният блясък, зъбите му блеснаха — Ур се разсмя с цяло гърло.

— Стойте — промълви Вера Фьодоровна, — казваха ми, че вие имате пръст в тази работа. Хайде, признайте си!

— Ох, Ур, наистина ли ти си направил това? Разкажи, разкажи! — молеше Нона, която се радваше, че Ур се е събудил от уплашилото я вцепенение.

Ур се успокои и разказа как Даи-заде, бившият завеждащ животновъдната ферма, продавал колхозните овни, тормозел баща му, как баща му се оплакал на Ур за това. Впрочем, ако бяха други, по-разбираеми времена, баща му не би се отказал да участвува в нападение над съседния колхоз например, за да отвлекат стадото. Но да се крадат овни от своя колхоз — такова нещо баща му не могъл да понесе. Имал свое мнение по този въпрос. И той тъжно се оплаквал на Ур и молел… не, заповядал му да направи нещо, за да разобличи крадеца Даи-заде. И тогава той, Ур, отрязал от лентата на своя бележник тънка ивичка и нанесъл върху нея кода — същия онзи текст. А баща му със своя приятел направил това, което ги посъветвал той: разрязали ивичката на малки части и ги дали на овните заедно с тревата. По-нататък изяденият код преминал в мускулната тъкан на овните. Този код е нещо като холограма: на колкото и части да го разрежеш, всяко парченце ще запази информацията. Това е. В живия овен кодът не се появява. Но ако овенът бъде опечен и изяден, безразлично кое парче, топлината и солната киселина на човешкото храносмилане проявяват кода като фотолента в проявител. А пигментите в човешката кожа закрепват надписа на челото…

— Ето какво било — каза Вера Фьодоровна. — Обаче… сериозна лентичка…

— Сериозна, сериозна — потвърди Грушин.

— Е, да тръгваме, Леонид Петрович. А вие, гълъбчета мои, продължавайте да работите. Не знам как ще се получи с магнитната ос, но проектът, дума да няма, е ин-те-ре-сен… Трябва да го довършите!

Тъкмо Вера Фьодоровна и Грушин си отидоха, отново се чу звънец. Нона отвори вратата и пусна Валерий — мокър, гологлав.

— Ей сега замина колата с директорския номер — с пресипнал глас каза Валерий, докато смъкваше шлифера си. — Тук ли беше?

— Да. Пристигна с Грушин, разпитва ни за проекта. Спорихме… Ти къде се губиш?

Валерий, без да отговори, свали обувките си и по чорапи влезе в стаята. Рустам вдигна към него проницателния си поглед.

— Дръж. — Валерий пъхна в ръцете на Ур зелената папка. — Тук са изчисленията от машината и прочие… и прочие… и прочие…

Той ходеше из стаята, сякаш не можеше да спре, бърбореше и очите му бяха някак безсмислено опулени.

— Ще пиеш ли кафе? — попита Нона.

— Ще пия! — кресна той и с широко разперени лакти се отправи към кухнята. И вече оттам се чу неговият непознато пресипнал глас: — Аз сега съм свободен от любов и от плакати!

— При Анка ли беше? — Рустам хвърли последен поглед към незавършилия хокей и хукна към кухнята.

— Плакатите — това сигурно са чертежите за студентите — каза Нона. — Какво ли му се е случило?

Ур не отговори — той вече прелистваше листата в папката. Нона въздъхна и отиде да топли кафето за Валерий.