Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (2)

Втора глава
Ур, синът на Шам и Каа

„Чудесният кораб Скидбладнир. Сигурно е било нужно много вълшебно умение, за да бъде построен.“

Снери Стурлусон, „По-младата Еда“ — сборник от исландски митове, съставен през XIII век.

Той извади мундщука от устата си и трескаво пое дъх. Издиша със стон, отново глътна въздух. Той беше свеж и прохладен. Облегнал се на стената, Валерий често и жадно дишаше, докато се съвзе и освободи от задушаването. Когато дишането му се успокои, той свали маската.

Вероятно се намираше в шлюзовия отсек. Водата, стигаща почти до кръста му, безшумно спадаше и когато подът се оголи, нещо се отмести в стената и Валерий видя овален отвор, меко осветен с розова светлина. Той прекрачи през комингса^[1] и се озова в тесен пуст отсек. Никакви лампи. Откъде е тази светлина?…

Вратата се плъзна встрани, както във вагон, само че беззвучно и Валерий, шляпайки с мокрите плавници, влезе в неголямо помещение, обляно в същата розова светлина, която не хвърляше сянка. Точно срещу него стоеше човек с необикновена външност.

Той беше висок младеж, приблизително на едни години с Валерий. Беше по гащета или по плувки. Здравият му торс беше обхванат от две кръстосани сини ленти, отиващи към раменете като латинско „V“. През гърдите му минаваше трета лента. Цялата тая сбруя, както мислено я определи Валерий, беше снабдена с множество джобчета със сложни закопчалки. Тъмните вълнисти коси, прихванати с бял обръч, падаха почти до раменете му. Смуглото лице с пълни устни и гърбав нос беше обкръжено от къса къдрава брада. Кафявите му очи с черни ресници се плъзнаха по Валерий и с изумление се спряха върху плавниците му. С израз на някакво детско любопитство подводничарят посочи с пръст към плавниците и произнесе фраза на непонятен език, с множество гласни и звънки звуци.

— Какво? — объркано попита Валерий.

Непознатият откри в усмивка здрави бели зъби, направи крачка напред и погали Валерий по рамото. Той неволно се отдръпна. Дявол го знае що за птица е. В лицето му определено има нещо източно. Да не би да е иранец?

— Кой сте вие? — попита Валерий със суров глас и се изкашля. — Ху ар ю? — повтори на английски той.

Непознатият, все още усмихвайки се, направи още една крачка и изведнъж потърка буза в бузата на Валерий. Валерий отскочи.

— Какви са тия глупости? — сърдито викна той.

Непознатият радостно закима. После се мушна в гърдите с дългия си пръст и каза:

— Ур.

„Ама че име!“ — помисли Валерий. Той повтори жеста на непознатия и каза:

— Валерий.

— Ва-ре-ли — отчетливо произнесе Ур.

— Да… не. Ва-ле-рий.

— Дане Валерий.

— „Дане“ не трябва, просто Валерий.

Ур решително прекъсна проточилото се обяснение.

— Дане.

„Дявол да те вземе — помисли Валерий. — Нека да бъда Дане. Но как, мили човече, да се измъкна оттука, и то — заедно с тебе…“

Ур говореше нещо на непонятния си език, а през това време Валерий трескаво съобразяваше какво да прави по-нататък. Най-напред, разбира се, трябва да се извлече подводницата от пещерата.

Само първо да пийне водица…

Той поднесе шепа до устата си и направи няколко движения с устни.

Ур закима, отмести стенната ламперия и взе нещо като велосипедна помпа. Поднесе я до устата си, натисна ръчката. От помпата се изцеди зеленикава паста, която Ур подхвана с устни и с видимо удоволствие изяде. После той протегна помпата на Валерий.

— Концентрат — каза Валерий. — Храната на космонавтите. Но аз не искам да ям, а да пия.

Той не взе помпата и отново поднесе шепа до устата си.

По лицето на Ур се изписа недоумение. Той отново протегна помпата и изговори нещо, ако се съди по интонацията, доста убедително. Валерий нерешително допря помпата до устата си. Пастата беше прохладна и много вкусна, но със съвършено непознат вкус. Оказа се, че тя великолепно утолява и глада и жаждата.

Протегнал ръка с дланта нагоре, той започна да рисува върху нея с показалеца на другата си ръка.

Ур се оказа съобразителен. Той оживено хвана Валерий за лакътя и го отведе до наклонена дъска с дръжки и прибори — странни прибори без цифрови скали и стрелки.

„Пултът за управление“ — помисли Валерий.

Ур докосна нещо, в лявата част на дъската отскочи капак. Във вътрешността на пулта Валерий видя две ролки, между които пълзеше широка нежносиня лента. До нея в продълговато гнездо лежаха няколко тънки цветни пръчици. Валерий взе една, опита я върху синята ивица — пише.

Тогава той бързо нарисува в разрез морето, подводната плитчина, пещерата и заседналата в нея подводница на Ур. Ур горещо дишаше в рамото му и кимаше: разбрал е, значи. На повърхността на морето Валерий нарисува „Севрюга“. Ур въпросително го погледна.

— Катер — обясни Валерий. — Моторница. Разбираш ли?

Не, Ур явно не разбираше. Той взе друга пръчица и като придвижи лентата, нарисува своята лодка как се обръща в подводната пещера с нос към отвора й, а после разпери ръце с безпомощен вид. Още няколко ескиза и жестове — и Валерий разбра, че лодката не може да се обърне в тясната пещера, а, кой знае защо, заден ход няма.

Валерий пак придвижи лентата. Това не беше хартия, а много тънка, но плътна фотолента. Пръчиците не пишеха върху нея, а като че прогаряха цветни следи. Интересна новост…

Със серия ескизи Валерий изобрази как хора от катера подават дебело въже, гмуркат се, закачат го за кърмата на подводницата и я изтеглят от цепнатината. После, за по-голяма нагледност, той откачи от колана си въжето, завърза го за дръжката на креслото и го подръпна.

Ур закима и като нарисува стърчащата от отвора кърмова част на подводницата, показа, че въжето може да се закачи за издатината под кърмата.

Така, разменяйки си рисунки, те се разбраха и без думи и, изглежда, успяха да се споразумеят. Но как да се свържат с екипажа на „Севрюга“? Там сигурно вече са вдигнали тревога, нали по изтеклото време момчетата знаят, че запасът от въздух на Валерий е свършил…

Ур внимателно огледа снаряжението на Валерий — балони, гофриран маркуч, апарат за дишане, колан с тежести, но, изглежда, нищо не разбра. Той взе мундщука, който се люшкаше на маркуча върху гърдите на Валерий, поднесе го към устата си и заговори. Със свободната си ръка той посочи катера, нарисуван от Валерий, а после — ухото си.

— Мислиш, че това е радиостанция? — Валерий с жестове му даде да разбере, че греши.

Тогава Ур седна пред пулта. Той извади от дръжката на креслото дълга пръчица с топче на края, поднесе го към устата си и заговори. И лодката моментално се затресе. Достатъчно беше Ур да направи пауза и треперенето преставаше. В квадратния екран на прибора опаловото сияние менеше интензивността си, следвайки гласа му.

„Ето го източника на ултразвука“ — помисли Валерий.

Ур стана от креслото и с жест покани Валерий. Той седна, нерешително взе пръчицата и високо каза: „А!“

Лодката се разтресе. Ур разпери ръце и каза нещо. Очевидно вибрацията и за него самия беше съвсем непонятно явление.

— Нека да тресе — каза Валерий. — На „Севрюга“ ще почувствуват. — И доближил уста до топчето, монотонно зави, като възпроизвеждаше сигнала за повикване, повтаряйки звука „А“ късо и дълго по морзовата азбука. Той знаеше, че там, на „Севрюга“, по лентата на самописеца пълзи запис, разбираем за радиста: — А-а-а, А-ааа-ааа-а, а-а-ааа-ааа-ааа-ааа, а-а-а-ааа-ааа! — пресъздаваше той позивните на „Севрюга“ — „СП23“.

Той повтори два пъти по морза обръщението към Костя Федотов с обяснения как да намерят подводницата и как да завържат въжето. От непрекъснатото виене гърлото му пресъхна, наложи се да се освежи със зелената паста. Сега му оставаше да чака.

Вътрешната врата тихо се отвори и се появи възрастен дългобрад човек. Главата му беше превързана с бяла кърпа, дългите й краища висяха над лявото му рамо. Беше с бяло наметало, което стигаше до пода и оставяше открита смугла мускулеста ръка с медна гривна над лакътя.

— Шам — посочи Ур дългобрадия и го погали по рамото.

„Странни имена“ — помисли Валерий. Величественият Шам излезе. Скоро се върна, хванал за ръка възрастна, но стройна жена в дълга бяла дреха. Жена на подводница!

— Каа — каза Ур, взе ръката й и я допря до бузата си.

Тя се приближи до Валерий, усмихна се и майчински го погали по главата.

Ур нарисува на лентата мъж и жена в дълги дрехи, хванали за ръка дете. Като посочи детето, той се докосна по гърдите.

— Значи това са майка ти и баща ти? — каза Валерий. — А чичовци, лели няма ли? Интересно, семейна подводница.

Той се поклони на родителите на Ур. Те важно закимаха, заговориха на непознат език. Като се убедиха, че Валерий не ги разбира, те излязоха от отсека.

Времето течеше бавно.

Отвън нещо застърга по корпуса на лодката. После се чу почукване. Морзовата азбука! Костя Федотов викаше началника на експедицията.

Ур отмести част от стенната ламперия. Под нея имаше гола стена. Подаде на Валерий инструмент, подобен на гаечен ключ, и му показа, че може да чука с него.

Двустранната звукова, или по-точно чукаща връзка беше установена. Шумове, скърцане зад борда, двайсет минути тишина и най-после — дългоочакваният тласък. Валерий и Ур едва се задържаха на крака. Изтеглената от тесния отвор лодка изплува на повърхността и се залюля. Ур излезе в шлюзовия отсек, отвори вратата й се подаде навън. Валерий го последва и видя как се разтвориха ноздрите на Ур, вдишвайки морския въздух, как блестят очите му и се местят от „Севрюга“, която се поклащаше на половин кабелт разстояние, към шлюпката до кърмата на подводницата.

Ур затръшна вратата и с жест покани Валерий в отсека за управление. Седнал в креслото, той обърна ръчката и преградата пред пулта се превърна в екран, на който Валерий видя морето, „Севрюга“ и шлюпката. Започнаха да се долавят различни звуци — плисъкът на водата и мекият бас на Костя, който недоволствуваше срещу бавния Валерий.

След това Ур леко докосна клавиатурата на пулта. „Севрюга“ изведнъж започна да се смалява и отдалечава надолу. Лодката полетя!

Не се чуваше никакъв шум от двигател. Лодката безшумно се носеше във въздуха. Изглежда, Ур я проверяваше — тя ту се издигаше на хиляда метра, ту стремително политаше надолу, като почти докосваше водата. После лодката замря във въздуха над „Севрюга“ и накрая плавно се спусна върху водата до борда на катера.

Ур обърна към Валерий сияещото си лице и протегна юмрук с вдигнат нагоре палец — първото му естествено и разбираемо движение — и Валерий смаяно погледна палеца, като че очакваше от него нови чудеса.

 

 

На борда на „Севрюга“ Ур приветливо поздрави екипажа, като галеше всеки по рамото. Момчетата мигаха и се смущаваха. Само Арташес не прояви признаци на смущение. Той бодна Ур с пръст в гърдите и попита:

— Къде ги намери тия готини тиранти за плувките?

А Костя Федотов прошепна разпалено в ухото на Валерий:

— Страшна рибка си хванал! Та това е типичен шпионин!

— Виж какво — разпореди се Валерий. — Не го изпускай от погледа си и не му позволявай да отиде на подводницата. А аз ще се свържа с Института.

— Слушам! — каза с решителен тон Костя.

Валерий извика Арташес и отиде в радиорубката. Ур, който разглеждаше с детско любопитство устройството за навиване на котвената верига, ги последва. Костя Федотов вървеше на крачка зад него, готов всяка минута да хване ръцете на „шпионина“ и да ги извие на гърба му.

Арташес включи радиостанцията и извика пристанището, чрез което се осъществяваше връзката с Института по физика на морето. Ур не прояви особен интерес към радиоапаратурата. Постоя малко, почеса единия си крак с другия и излезе на горната палуба. Стоманата беше нажежена от обедното слънце, да ходиш по нея беше възможно само с обувки, но Ур преспокойно вървеше бос.

Той се спусна в моторния отсек. Учудено се втренчи в дизеловия мотор, огледа го от всички страни, дори го помириса.

— Какво бе, тоя не е ли виждал дизел? — усмихна се Ткачов.

— Преструва се — прошепна през зъби Костя.

— Може и да се преструва — лениво се съгласи Ткачов.

Той показа на Ур учебния плакат „Работата на четиритактовия двигател“, който висеше на преградата. Ур го разгледа внимателно, но, изглежда, нищо не разбра. Ткачов, като му показа картинката „всмукване“, за нагледност гръмко пое въздух. После, затворил уста и надул бузи, изобрази свиване, след това шумно издиша, като същевременно въртеше ръка. По лицето на Ур се виждаше, че той се мъчи да разбере колкото добросъвестно, толкова и безуспешно.

Валерий загрижено надникна отгоре в люка и със знак помоли Ур да се качи на палубата.

Валерий току-що бе провел труден разговор с директорката на института. Вера Фьодоровна отначало не повярва на объркания му доклад и започна да го мъмри за фантазьорството му, но после, доловила отчаяни нотки в гласа му, дълго си изяснява подробностите. Тя звъня някъде, а Валерий чакаше, измъчваше се и чоплеше сивата боя от поставката на апаратурата. Накрая директорката даде разпорежданията си: най-напред да установи дали чужденците са въоръжени, после да се постарае да научи какви документи носят у себе си и с всички средства, с изключение на пряко насилие, да ги задържи на „Севрюга“, докато дойдат катерите на морската гранична охрана.

Валерий донесе от каютата купчинка бележници и книжа и ги показа на Ур, като го питаше с жестове няма ли и той нещо подобно. Тук бяха паспортът на Валерий, читателска карта за научно-техническата библиотека, „Книжка за правоспособност за управление на платноходи с площ на платната до 30 кв.м“ и дори непотребната покана за конференция по въпросите за пречистването на морските заливи от плаващите пластове нефтопродукти. Ур огледа и прелисти всичко това, но се спря само на снимката на Аня в бански костюм, оказала се случайно сред документите. Той я разглежда неприлично дълго, докато Валерий, изгубил търпение, не я издърпа от ръцете му.

Разбрал накрая какво иска от него Валерий, Ур отрицателно поклати глава.

— Ей че хитрец! — прошепна Костя.

Той покани Ур да обядват; сръчният Арташес вече беше успял да свари супа от юфка, елдена каша с месо и плодов кисел. Ур се отказа от обеда. В очите му се мярнаха уплаха, когато Арташес постави пред него чинията със супа. Ур се отдръпна, скочи на крака. Напразно Валерий го вика и даже го дръпна за ръката. Ур излезе от кубрика и тръгна към дъската, прехвърлена от „Севрюга“ към лодката.

— Ур! — повика го Валерий.

Оня се обърна и с усмивка произнесе нещо непонятно. Валерий отчаяно жестикулираше, призовавайки чужденеца да остане като гост на „Севрюга“. От ответните жестикулации на Ур разбра, че той не иска да огорчава родителите си със своето отсъствие. Валерий се опита да му обясни, че трябва да покани и родителите си тук, но това Ур не го разбра. Докато те преговаряха по този начин, Костя пристъпи към активни бойни действия. Зад гърба на Ур той, уж случайно, събори дъската и тя, като се плъзна по корпуса на лодката, увисна на въжетата. При това звънко изтропа по борда на „Севрюга“. Ур пъргаво се обърна при звука от удара. Погледна към Костя, чието напрегнато лице и фигура криеха заплаха. Оживено-простодушният израз мигновено отлетя от лицето му. Няколко секунди той изпитателно гледа Костя, после пристъпи към края на борда и дори без да се засили, леко скочи върху своята лодка, а до нея в този момент имаше не по-малко от четири метра.

На Валерий му се стори, че Ур, който го гледаше от корпуса на лодката, иронично се усмихва. И тази ирония го тласна към постъпката, на която после сам се чудеше: той отсечено подхвърли на Костя:

— Свържи се с граничарите, доложи за всичко, което видя.

Като се засили, доколкото позволяваше ширината на палубата, той силно се оттласна и скочи, но пльосна във водата. Отнякъде в ръцете на Ур се появи гъвкав прът, той го протегна на Валерий. Валерий се хвана за него и Ур за миг го изтегли на „гърба“ на лодката. Известно време те се гледаха изпитателно, не съвсем враждебно, но готови да реагират на евентуални изненади. Вратата се отвори, Ур ловко се вмъкна вътре. Валерий, изтръпнал вътрешно от собственото си безразсъдство, го последва.