Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (20)

Пета глава
Мадмоазел Селезньофф

„Щастлив е, който познава

Всесилния зов на пътя.

Вятър руши хоризонти

и ни довежда зора.“

Из една песен

Рано сутринта на 20 декември самолетът от международната линия Москва — Никозия набра скорост, откъсна се от бетона на Шереметиево и, както му е редът, започна да се издига. Беше преди разсъмване. Долу се простираха заснежените поля и тъмните клинове на горите и някъде откъм левия борд проблясваха през мъглата светлините на Москва.

Премятайки с език бонбончето, Ур гледаше през илюминатора, докато облаците не закриха земята. Тогава той се отпусна на високата облегалка на креслото и погледна към Нона. Тя седеше до него, гледаше право пред себе си, профилът й беше ясен и безметежен. От другата страна на Нона седеше Валерий. Той се прозяваше, мъчително намръщен. Не можа да се наспи, бедничкият. Коя ли нощ вече те всички не си доспиват: Москва ги държеше здраво от сутрин до късна нощ.

Сега ги пусна. Сега останаха назад трудните, изпълнени с шум и тичане, безкрайни две московски седмици.

Стюардесата, която сякаш беше слязла от страниците на модно списание, им протегна поднос с лимонада и минерална вода. Ур изпи и едната, и другата, удовлетворено въздъхна и затвори очи.

Мислите му течаха лениво.

При него всичко се получава странно. Непоследователно… Сам подканяше Учителя да бърза, само за едно мечтаеше — по-бързо да напусне Земята — и сам помоли да се отсрочи полетът… И не мислеше да приема поканата на Русто — а все пак я прие и ето, лети към далечния Мадагаскар. И не просто лети, а лети с паспорт с червени корици, и не сам, а в състава на група, която има план за сътрудничество от двайсет и седем точки…

Странно, странно. Като че не принадлежиш на самия себе си. Само започни нещо да правиш, само започни и вече не си свободен да се разпореждаш със собственото си време… Защо трябваше например да участвува в пренасянето на Валерий и леля Соня в новия апартамент? След бясната работа върху проекта имаше само един свободен ден, един-единствен. Да беше полежал на дивана с книжка, да беше се начел на воля, но не, натика се в претъпкания тролейбус и отиде на улица „Морски труженици“. А там бяха всички в пълен състав — и Рустам, и Марк, и Аркаша, и още няколко познати момчета от института. С тежко трополене те влачеха надолу и товареха в камиона мебелите, кашоните с книги, някакви невероятни сандъци и Рустам умело командуваше товаренето, и леля Соня тичаше нагоре-надолу по стълбите и умоляваше да носят съдовете по-внимателно. Целият двор изпращаше заминаващите. От разтворените врати на апартамента на Барсукови крещеше неуморният магнетофон. Стариците от скамейката в ъгъла на двора махаха с ръка на прощаване. Тъжно гледаше от своя прозорец фармацевтът пенсионер Фарбер, великият познавач на древните цивилизации.

После започнаха да качват вещите на третия етаж на новия блок. Леля Соня им даде гощавка. Заседяха се, тръгнаха си вечерта и Валерий крещеше след тях от площадката: „Благодаря, орли! Елате пак да носите, както казват в древния Шумер!“

След няколко дни окончателно беше решен въпросът за състава на групата, командирована за съвместна работа с океанографската експедиция на доктор Русто и цялата група — Нона, Валерий и Ур — отлетя за Москва…

Ах, Москва! Човешки водовъртеж по заледени тротоари, топъл полъх от стъклените врати на метрото, строги лица на хотелски служители. Всички тичат нанякъде, бързат, неволно и ти ускоряваш крачка. Опитай се да спреш, за да докоснеш невиждано красивото бяло вещество, наречено кратко и някак много подходящо — сняг — и ще те блъснат, ще те наругаят, че, току-виж, и ще те съборят. Не трябва да нарушаваш ритъма. И ти бързаш, бързаш…

Бързаш за поредното заседание, където седят множество непознати хора и отговаряш на въпроси, и сочиш с показалката пролива на Дрейк, който здравата ти е омръзнал. А после професор Рибаков те води още в някакви кабинети и хора с важна осанка, в тъмни костюми, вежливо стискат ръката ти, и отново — разпити, възражения, съмнения и пак разпити. И — книжа. Нарастващи лавинообразно книжа с резолюции:

„За др. Шумерски. Моля незабавно да се представят сведения.“

„За др. Шумерски, У. Ш. Вашето мнение?“

„За др. Шумерски. Да се дадат материали за съставяне на сметката.“

Той трудно запомняше фамилните имена на хората, с които ежедневно се сблъскваше и които вече не само го слушаха, но и искаха нещо, караха го да бърза. И вече някой от тях му направи бележка за непредставянето в срок на някакво заключение.

Почти през цялото време Нона беше до него. Тя решително се намесваше в разговора, когато Ур смутено млъкваше на многолюдните заседания. Тя не му позволяваше да затъне в книжата и да се загуби из коридорите, помагаше му да пише докладните и да представя допълнителните сведения. Тя следеше той да не забравя да слага шалчето си и да не губи ръкавиците си.

Някъде по паралелен курс сновеше Валерий. Рижата му брадичка се мяркаше в кабинетите на Академичното снабдяване, в експерименталните работилници. Валерий приемаше по спецификациите измерителни прибори с необичайна конструкция. Спореше с доставчиците, изискваше „да се доведе до техусловия“.

В последните дни на този водовъртеж се появи Вера Фьодоровна. Самоуверена, гръмогласна, с умението си да не бърза, тя внасяше някакво спокойствие в страстите, разгорели се около въпроса за великото бъдеще на пролива на Дрейк. „На първия етап ще се ограничим с комплексно изследване на течението на Западните ветрове, а по-нататък ще видим…“

„По-нататък“ се виждаше лошо. Проектът имаше глобален характер и в това именно, както подразбра Ур от чутото на съвещанията, се криеше главната трудност.

„Вие навярно сте успели да се убедите колко нееднороден е светът в социално-икономическо отношение — каза му вчера професор Рибаков. (Това беше прощалният им разговор, всички седяха в стаята на Вера Фьодоровна.) — Ние бихме могли да направим геомагнитния експеримент, ако неговата целесъобразност бъде напълно обоснована. Но тук са необходими обединените усилия на цялото човечество. Ще се съгласи ли на това Западът? Ето въпроса… Много хора на Запад несъмнено ще се заинтересуват от проекта — сред тях ще има учени, а може би и някои политици. Но тяхната дума не е решаваща. Ще решават нефтените и въглищните монополи… едрите електротехнически и други концерни… Едва ли ще им хареса проектът, който ще сложи кръст на изкопаемото гориво…“ „Ще решава в крайна сметка народът, а не монополите“ — разпалено възрази Нона. На това Рибаков не отговори — само поклати глава и каза: „Ах, Нона, Нона…“

Ур погледна наляво. Нона спеше, дишаше равно и спокойно и му се стори, че вижда едва забележима усмивка на лицето й. Сигурно й се е присънило нещо…

… А Нона не спеше.

На душата й беше неспокойно. Неспокойно заради майка й с нейната хипертония, никога не я беше оставяла сама повече от три седмици, а сега — за цели три месеца… Неспокойно й беше при мисълта за дългото плаване в ширините на големите бури: ще издържи ли тя, щом й прилошаваше дори при каспийските бури? Впрочем бурите на Каспий не отстъпват на океанските…

Неспокойно й беше, когато мислеше за Ур. Ето, тя го измъкна от колхоза, склони го да завърши проекта, да вземе участие в експедицията на Русто. А по-нататък — какво? Ако знаеше за какво мисли той…

„Ох, Ур… мъко моя…“

Нона си спомни как онзи ден те седяха един до друг и жената на Костюков ги погледна и изведнъж каза… Бог знае какво каза. Нона цялата пламна от нейните думи…

Приятно й беше да си спомня тази вечер.

Нона не искаше да отиде у Костюкови, които й бяха съвършено непознати. Тя, разбира се, много беше слушала за Юрий Костюков: че има такъв млад инженер в техния град, работи в НИИ Транснефт, преди десет години заедно със своя приятел Николай Потапкин изобретил или открил нещо необикновено, фантастично интересно — ефекта на проницаемостта. Освен това те направили Валерий Горбачевски човек, така казва самият Валерий, който тогава бил хлапак лаборант.

Костюков отдавна живее в Москва. И ето, Валерий се възползува от единствената им свободна от тичане и съвещания вечер и ги помъкна, нея и Ур, при своето божество.

Тя очакваше да види солиден дебел чичко с едно такова внушително високо чело, а вратата отвори върлинест русоляв младеж. Той глупашки се поклони и каза: „Здравейте, хора и пришълци“. И веднага двамата с Валерка се впуснаха в спомени — за някакво корабокрушение и необитаем остров, за някакво необикновено умно, сега покойно куче, за плаване със сал. Те се прекъсваха един друг и се превиваха от смях и на Нона й се струваше, че те просто измислят всичко това в момента, за да се развеселят.

После дойде жената на Костюков, Валентина Савелиевна, много пълна дама с красиво лице. Тя дойде от лекции, каквито изнасяла във Филологическия факултет, и бързо сложи масата.

Костюков попита Валерий как върви кандидатската му дисертация и Валерий каза нацупен, че няма да пише никаква дисертация. Костюков го погледна втренчено и каза: „Така-така“. И издекламира едно стихотворение, неизвестно на Нона: „Но пътя на науката отхвърлих в младостта и по пътеки волни в Нюрнберг пристигнах аз. Не знае никой скуката в сърцето на палача, щом не е вземал никога той тежък меч в ръце…“ А Валентина Савелиевна направи гримаса и се изказа в смисъл, че не всички стихове са подходящи, а особено — стиховете на бездарните литератори. Костюков възрази, че Фьодор Сологуб е бил поет, може би не първо качество, но даровит, а стиховете не е задължително да се цитират на място. Той заяви още, че Валерка с неговото вкоренено отвращение към науката трябва да стане ловец на скитащи кучета и призна, че и сам той, Костюков, също е ловец на скитащи кучета, наричани налудничави идеи. Оттук между тях се започна спор. Валентина Савелиевна посъветва мъжа си: „Тогава лови си своите любими кучета и не се пъхай във филологията.“ На това Костюков отговори, че филологията влиза в неговите професионални интереси в качеството на „хуманитарен отдушник“. Валентина Савелиевна леко повиши глас и заяви: „В качеството на обект за профанация — така ще бъде по-вярно. Ти си полуграмотен човек, пишеш «панцирь»^[1] с «ы».“ „Да, пиша го с «ы» — с достойнство потвърди Костюков. — Защото мен веднъж са ме учили на грамотност и нямам намерение да се уча отново. Между впрочем много хора, къде-къде по от нас, също са го писали с «ы» и руският език не е загинал от това.“

Като слушаше кавгата, Нона с усилие сдържаше смеха си и този невъзмутим Костюков все повече й харесваше.

„И изобщо съм натрупал редица въпроси — продължаваше Костюков, докато наливаше вино в чашите. — Например: как са писали древните римляни думите «освободен роб»? С дробна черта, както у нас се пише «м/майка», тоест «многодетна майка»? Подозирам, че все пак те не са писали «о/роб», но никой, включително и жена ми, не може да ми даде отговор.“ „Не ти е необходим никакъв отговор — веднага парира нападката Валентина Савелиевна. — На тебе ти дай само да баламосваш хората със своите измислици. Не можете да си представите — обърна се тя към Нона през масата — колко безсмислено начетен е моят Юрочка. Той просто е натъпкан с второкачествени стихчета и литературни реминисценции.“ „Това лошо ли е?“ — попита Нона с усмивка. „Това е ужасно! — беше отговорът. — Та той все пак е доктор на науките и би могъл да се държи по-солидно. Това лято в техния институт… Впрочем, ако мислите, че знам как се нарича неговият институт, грешите.“ „Много пъти съм ти казвал — спокойно се обади Костюков, — моят институт се нарича ВРИГТ.“ „Чухте ли? — обърна се Валентина Савелиевна към Нона. — ВРИГТ! Нима може институт да се нарича така?“ „Защо? — каза Костюков. — Най-обикновена абревиатура. Нали не се учудваш, че Болшой театър официално се нарича ГАБТ.“ „Ох, стига! Виж, хората се смеят! — Валентина Савелиевна посочи гостите с патетичен жест. — Да, та значи, през лятото в техния институт замислиха поход с лодки по мешчерските реки и езера. Ние също тръгнахме и взехме сина си. Всичко беше хубаво, времето — прекрасно, природата — просто чудна. Качихме се в лодките, отплувахме. И тъкмо започнаха да гребат, когато моят Сашка изведнъж направи страшна муцуна и закрещя: Хайде, наблегни, да ви се пръснат жилите!“ „Не е така — намръщи се Костюков. — Той викна правилно: «Хайде, наблегни, хайде, момчета, дръпнете сребърните лъжички! Наблегни, защо още на никого не са се пръснали жилите!» Ето така викна. Сашка по-добре от тебе познава литературата.“ „Ето! Бог знае на какво учи той впечатлителното деветгодишно момче. А в лодката имаше солидни хора, заместник-директорът в частност, и аз съм сигурна, че твоите «сребърни лъжички» никак не му харесаха.“

„Това е от Моби Дик“ — през смях каза Валерий. „Може ли ти да не знаеш! — нахвърли се върху него Валентина Савелиевна. — Вие с Юра сте си лика-прилика. Ама ти още нямаш син, нали?“ „Нямам“ — каза Валерий с потисната въздишка.

„Слушай, всезнаещи Валерка — обърна се към него Костюков, — а знаеш ли защо дават на тайфуните женски имена? Не знаеш? Срамота, брат. А пък си океанолог. Ето, чуй — с дългата си ръка Костюков взе от полицата една книжка, моментално намери нужното място и прочете: А как бихте нарекли бясната буря, която неочаквано връхлита върху вас бог знае откъде и после с тихо гугукане отива неизвестно къде…“ „Изобщо не е остроумно — каза Валентина Савелиевна. — Аз съм уверена, че на планетата, откъдето е пристигнал нашият висок гост — тя се усмихна на Ур, — наричат тайфуните само с мъжки имена.“ Развеселеният Ур отговори, че там няма тайфуни, там времето е винаги еднакво спокойно. „Каква прелест! — каза Валентина Савелиевна. — Там и животът сигурно е равен, спокоен, не като у нас — хвърчиш ли, хвърчиш като побъркан…“

„Затова пък у нас е по-интересно“ — обади се Костюков.

Той припомни, че у Салтиков-Щедрин е описана аналогична ситуация: немско момче примамва при себе си руско, а то отказва, защото „у нас е по-интересно“. Но Валентина Савелиевна не намери в ситуацията абсолютно никаква аналогия. Изведнъж тя погледна с неочаквано добра усмивка към Нона и Ур, които седяха един до друг, и каза: „А вие сте чудесна двойка…“

Тя насипа на Нона сладко от боровинки и започна да разказва как неотдавна им гостували приятели от Новосибирск — Коля Потапкин и жена му Рита, които донесли това сладко, и какво интересно пътуване до Индия направили Потапкини. А мъжете започнаха разговор за предстоящата експедиция и за проекта на Ур и заспориха, заспориха за магнитното поле… за енергията на морските приливи… за съдържанието на уранови соли в Световния океан…

Нона не се намесваше в техния спор. Всичко, за което говореха наоколо, някак се отдалечи, обви се в мъгла, останаха само думите на Валентина Савелиевна, дори вече не думите, а техният смисъл, който обгаряше душата й, и тя изпитваше странно усещане за теснота, не знаеше дали й се иска да се смее, или да плаче…

 

 

Ужасно му се спеше. Но кой знае защо сънят не идваше при Валерий. Опита да се задълбочи в самоучителя по френски език, но не можа. Мислите, изместени от московските седмици в подсъзнанието му, сега изплуваха…

Съплеменник по физкултурно дружество, сополанко от „Буревестник“ — здрасти, изведнъж се появи Костя Трубицин. Той беше лош яхтсмен, страхуваше се да се навежда през борда при силен насрещен вятър, е, добре, това се случва, докато не свикнеш. Но Костенка не пожела да свиква. Отиде да играе тенис. И ето ви го на — Знаменит Тенисист. Бил е в Унгария, в Югославия, сега ще ходи в Люксембург…

Млад, късметлия, с черни вежди — той се появи изведнъж на рождения ден на Лариса, Анкината приятелка. Добре, някой винаги трябва да е център на вниманието. Добре, танцувайте, танцувайте дори до припадък. Тропайте, въртете се, летете. А той, Горбачевски Валерий, със своите почти двайсет и осем години, със своята езическа вяра в Двореца за бракосъчетания — не е длъжен да стърчи в ъгъла. Той не е момченце на корта, за да подава топките на играчите. Нека всеки сам да играе своята партия.

Той така и каза на Анка, когато тя на следващия ден му позвъни в института и поиска обяснения по повод неговото безобразно поведение, изразено в незабелязаното напускане на рождения ден. Той така и й каза: нека всеки сам играе своята партия. Но Аня настоя да се срещнат, за да изяснят отношенията си. Хубаво. Щом ще изясняват, да изясняват. Той има работа в изчислителния център — ако иска, нека да дойде в седем там.

Валеше дъжд. По улиците течеше жълта вода. Колите влачеха след себе си пенести вълни като торпедни катери.

„Ти имаш невъзможен ревнив характер“ — каза Аня изпод мокрия чадър.

„Въпросът не е в ревността — каза той. — Просто ние сме твърде различни.“

„Значи аз трябва да се преустроя, да се приравня към твоите възгледи и навици?“

„Много трябва да се преустройваш. Няма нужда.“

„Виждаш ли какъв си! Дори не ти идва на ум, че и ти можеш да поправиш нещо в характера си.“

„За да се приравня към тебе? Аз се опитах да го направя…“

„Ти за какво?… А, разбрах — дисертацията! Само не представяй нещата така, сякаш аз с ласо те тегля тебе, великия безпаричник, към кандидатската заплата!“

„Аз не съм безпаричник. Достатъчно правих халтура за пари. За откуп, всеки случай, нахалтурих.“

„За какъв откуп?“

„За да те откупя от родителите ти.“

„Фу, колко ужасно остроумничиш!“

„Аз не съм професионално конферансие, за да остроумнича винаги удачно. А що се отнася до дисертацията, ето какво ще ти кажа не искам да правя халтура… Материалът, който имам, става за справочник… за пособие за моряци, метеоролози… Разбира се, с този материал би станала и дисертация, но… Изобщо работата не върви. Не мога… Ще почакам, докато родя собствени идеи.“

„А ако не родиш?“

„Ще живея така. Без научна степен. А може би ще се преквалифицирам във фигурист и ще отида на съревнование във великото херцогство Люксембург.“

В този момент той чу хлипане, погледна под чадъра и видя, че Аня плаче. Той не можеше да гледа сълзи, душата му се преобръщаше от женските сълзи.

„Не плачи — каза той тъжно. — Недей, Аня. Сега ще взема такси и ще те откарам в къщи. И ще свършим дотук.“

Хлипането се усили. После той чу тънкия й, жален, пресеклив глас.

„Но какво съм виновна… че обичам да танцувам… че искам да живея интересно…“

„Ти не си виновна — потвърди той. — Просто аз съм прекалено ревнив. Просто искам твърде много, като настоявам, когато сме на вечерника, ти да не забравяш за моето съществуване. Просто аз съм стар за тебе.“

Той спря такси и изпрати Аня до дома й. Пред входа й целуна ръка, което никога по-рано не беше правил, и без да се обръща, тръгна по пустата улица под потоците вода. Той вървеше, препълнен с тъга и жал към самия себе си. И със съжаление към Аня. Защо тя така жадува да се превърне в безгрижна модна кукла? Що за увлечение е обхванало днешните момичета? А може би той наистина е остарял и не разбира някои неща?…

Опитвайки се да се овладее, той каза нарочно силно, като се обърна към нощния пазач на магазин „Синтетика“: „Без половин литър няма да се оправи работата, както са казвали в древния Шумер…“

След месец, месец и половина, в навечерието на отлитането за Москва, Аня изведнъж му позвъни в института:

„Валера, чух, че заминаваш в експедиция?“

„Да — каза той. — Заминавам.“

„За дълго ли?“

„За четири месеца.“

„По какъв маршрут?“

„Ще плаваме по течението на Западните ветрове. Ще спираме рядко. В Сидни, край попътни острови… Изобщо ще се поклатушкаме из океана.“

Тя помълча, а после каза:

„Е щастливо плаване.“

„Остани със здраве, Аня…“

„Стига съм се самоизяждал.“ Така си каза Валерий, докато лежеше в креслото на самолета. Наспи се, докато имаш време. А ако не искаш да спиш — мисли за това какъв късмет извади ти, глупакът. Шега ли е, в океанско околосветско пътуване попадна. Ще видиш скалите на Кергелен… ще чуеш воя на бурята край нос Хорн…

Отдавна беше разсъмнало и самолетът летеше в синьото студено сияние на деня. А отдолу — плътни облаци, безбрежното вълнисто море на облаците, толкова здрави на вид, че ако щеш, излизай навън и се заемай с облакокатерене.

Ур разсеяно гледаше през илюминатора. Изведнъж под оределите облаци се мярна земя. Отново изчезна. Ур не успя да съобрази коя е тази земя, коя страна лежи долу, когато облаците се разтвориха като завеса и синевата се появи толкова звънка, толкова ослепителна, че той за миг затвори очи.

Морето!

Ур се обърна към Нона и видя, че тя не спи.

— Виждам — каза тя тихо и се усмихна.

Ур не можа да откъсне веднага погледа си от нейното бледо от умора лице, обкръжено с тъмни коси и пухкава синя шапчица.

Валерий се събуди. Той се наведе през рамото на Нона и впи поглед в разкошната средиземноморска синева.

— Ето го и Кипър — каза той. И не без тържественост добави: — Именно тук Отело е удушил Дездемона.

— Това ли е всичко, което знаеш за Кипър? — усмихна се Нона.

— Почти. По-рано дори го бърках с Крит.

— Ех ти — каза тя с тон на първа отличничка, която, разбира се, никога нищо не е бъркала.

Планинският зелен остров, обвит в лека мъгла, лежеше пред тях сякаш с извит гръб. Над планините висяха редки, готови да се разпръснат облаци.

— Някъде бях чел, че Кипър на френски е „Шипър“ и оттук е дошло името на одеколона — спомни си Валерий.

И той започна да разказва, че още в древността Кипър се е славил с „ароматичния си мехлем“ — изчистена топена свинска мас, смесена със стрити цветни листенца. Спиртът още не бил изобретен, затова пък свойството на изчистената свинска мас да абсорбира етеричните масла и да запазва аромата било широко известно.

— И какво — недоверчиво попита Нона, — за да се напарфюмираш, е трябвало да се натриеш със свинска мас ли?

— Да, представи си. Казват, че самата Афродита се е мазала — и нищо, на всички се харесвало как мирише. Впрочем тя се е родила тук. Излязла от морската пяна на брега на Кипър.

— Какви обширни познания! — каза Нона насмешливо. — Гледайте, на хълма има готическа църква. Е-ей там се белее.

— Тя се е запазила сигурно от времето на тамплиерите.

— От кое време? — попита Ур.

— Имало е такъв рицарски орден — тамплиери. По време на кръстоносните походи са завладели Кипър.

— Както виждам, ти си успял да се подготвиш — каза Нона. — Да не си чел енциклопедията?

Самолетът се заспуска за кацане. Ето, покрай залива се разпростря потъналият в зеленина град, пристанището с многобройните параходи. Показа се Никозия, после отиде встрани, появиха се хълмове, покрити с тъмнозелени маквисови^[2] храсти… човек с мъхната шапка и натоварено магаре на пътечката, отминаха и хълмовете, срещу тях тичаше равно поле, ето я и бетонната писта… тласък…

Пристигнаха. Тръгнаха към сградата на летището с преметнати върху ръка палта. Слънцето тук грееше чудесно.

Формалности, проверка на документите. Нона се обясняваше с кипърските чиновници на английски. Валерий се оглеждаше с интерес, опитваше се да чете гръцките надписи по ярките рекламни плакати. Ур мълчеше, изглеждаше мрачен.

— Какво ти е? — попита го Нона, когато седнаха на масата в ресторанта. — Недоволен ли си от нещо?

— А от какво да бъде доволен? — отговори Валерий вместо Ур. — Не те пускат да отидеш в града, стой тук и чакай смяната на самолета. Транзитен живот.

Ур слушаше, бавно оглеждаше залата и пъстрата транзитна публика, офицерите в неизвестна униформа, възрастните дами, заболи носове в дебели пътеводители, негъра с кафяво лице. Донесоха им ростбиф с някакви треви. Ур започна да яде, но изведнъж вдигна към Нона печалния си поглед и каза:

— Знаеш ли какъв съм аз? Невежа допотопна маймуна.

Нона изплашено го погледна, а Валерий, чиято уста беше пълна с месо, се задави. И двамата се нахвърлиха върху Ур:

„Що за жалки приказки, не очаквахме от теб, та на твоите знания малко хора могат да съперничат, а ако не си чувал за някакви си тамплиери, то да вървят по дяволите…“

Ур слушаше, кимаше и като че се съгласяваше. Но не стана по-весел. И дори изпи само две чаши от любимата си оранжада.

След повече от три часа (тукашната аерогара вече им беше омръзнала и бяха изпратили всички цветни картички с изгледи от острова по адресите), обявиха кацането на каравела, летящ за Мадагаскар. Качването ставаше през необичайно място — търбуха на самолета. Усмихнатата стюардеса ги заведе до местата им във втора класа, а друга, невероятно красива стюардеса, им предложи пътни чанти с надпис „Ер Франс“. Ур отказа, а Нона и Валерий взеха и сърцето на Валерий подскочи, когато тази красавица го награди с усмивка.

После се издигнаха във въздуха и полетяха за Африка.

Морето и земята сега не бяха скрити с облачна завеса и тримата гледаха през илюминаторите, без да се откъснат, боейки се да не пропуснат нещо. Но изгледът беше доста еднообразен, долу се проточи пустинята и само за няколко минути пред погледите им се откриха зелените брегове на Нил.

После небето помръкна и мракът се сгъсти толкова бързо, сякаш някой изля черен туш от гигантски флакон.

— Безобразие! — каза Валерий и се облегна в гъвкавото меко кресло. — Веднъж в живота си тръгнах за Африка и ето ти на — нощен полет. И защо? Заради интригите на империалистите…

— Тихо, тихо — каза Нона. — Дръж си езика.

— Добре му е било на Ливингстън — вървял си е пеша из Африка, видял е всичко, което е искал…

— Разрушил е здравето си — продължи Нона в неговия тон, — умрял е от треска…

— Всички сме смъртни — блестящо обобщи Валерий. — Та закъде летим ние? За Мадагаскар! А аз не чувствувам това. Сякаш летя за Астрахан в обикновена командировка. Преместване в кресло! Та разликата е само тази, че тук в облегалките има розетка за електрическа самобръсначка и поднасят кафе вместо чай.

— Стига си мърморил. Сутринта ще видиш Мадагаскар.

— Не искам да виждам нищо. Как може да се лети в тъмнина? Така можем да се блъснем в Килиманджаро…

Мърморейки така, той се въртеше в креслото си, настаняваше се по-удобно и изведнъж заспа на половин дума.

Нона също задряма. Някъде посред нощ я събуди гласът на стюардесата. Тихо, за да не събуди спящите, старшата стюардеса — най-напред на френски, после на английски — от името на командира на каравела поздрави бодърствуващите пасажери с пресичането на екватора. Това не направи впечатление на никого. А Нона си помисли, че ако сега беше светло, би могло да се види снежната шапка на Килиманджаро. В този момент й се стори, че ръката на Ур, която се докосваше до лакътя й, се напрегна, странно се втвърди. Нона рязко изви глава и го погледна.

Тя беше виждала вече веднъж този ужасен вкаменен израз върху лицето на Ур. Господи, помисли си тя, какви са тези негови пристъпи? Дали не е донесъл някаква неизвестна болест от онази планета?

 

 

— … НИЕ НЕ РАЗБИРАМЕ ТВОИТЕ ПОДБУДИ. НЕ РАЗБИРАМЕ ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО НОВО ПЪТУВАНЕ. ЗАЩО ТРЯБВА ДА ИМ ДАВАМЕ НОВО ЗНАНИЕ, КОЕТО ТЕ МОГАТ ДА ОБЪРНАТ СРЕЩУ НАС, СРЕЩУ РАЗУМНИЯ ЖИВОТ?

— Така се получи, Учителю… Така се получи, че за мен възникнаха някои задължения. Аз просто не мога да живея тук настрани от техните работи. Това е невъзможно…

— ТИ ИМАШ САМО ЕДНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ И ТИ ГО ЗНАЕШ.

— Да, знам. Аз го изпълнявах, доколкото беше по силите ми…

— ТИ ИЗПЪЛНИ ЗАДЪЛЖЕНИЕТО СИ ДОБРЕ. НО В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ НИЕ ПРЕСТАНАХМЕ ДА ТЕ РАЗБИРАМЕ. ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСА ЗА НОВОТО ЗНАНИЕ.

— Миналия път аз съобщих за своя проект. Не съм уверен, че той ще бъде осъществен. Но ако бъде, то те ще получат голямо количество енергия. Те ще могат за няколко десетилетия да преустроят своята остаряла техносфера…

— ТОВА НЕ БИВА ДА СЕ ДОПУСКА. ТЕ ЩЕ НАСОЧАТ НОВАТА ЕНЕРГИЯ ЗА ИЗЛИЗАНЕ В ГОЛЕМИЯ КОСМОС. ЩЕ ЗАГИНАТ РАЗУМНИ СВЕТОВЕ. ЩЕ ЗАГИНАТ И ТЕЗИ, КОИТО ТЕ ВЪЗПИТАХА И ПРИОБЩИХА КЪМ РАЗУМА.

— Не! Те няма да унищожават разумния живот!

— ТИ САМ ПОТВЪРДИ ТЯХНАТА ВРОДЕНА АГРЕСИВНОСТ. ТИ САМ ПОСТРАДА. НАНАСЯХА ТИ УДАРИ, ТИ СЪЩО СИ НАНАСЯЛ УДАРИ. ТОВА Е СВЯТ, ПЪЛЕН С НЕНАВИСТ.

— Това е свят, пълен с противоречия. Да, има много ненавист и насилие, но има много повече доброта и човечност…

— АЗ НЕ РАЗБРАХ.

— Човечност… Как да ти обясня, Учителю… Това е — когато обичаш хората и им правиш добрини…

— ДА ОБИЧАШ СЕБЕПОДОБНИТЕ СИ Е ВЪЗМОЖНО САМО НА ОСНОВАТА НА ОБЩИЯ РАЗУМ, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА ОБИЧАШ ТЕЗИ, КОИТО ТЕ НЕНАВИЖДАТ, КОИТО ТИ НАНАСЯТ УДАРИ.

— Да, това е така. Това, разбира се, е така… Но хората умеят да обичат и да мразят едновременно…

— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.

— Трудно ми е да обясня, Учителю, колко пъстър и многообразен е животът тук. Хората са разединени от граници, езици, социално устройство и икономическа структура. Но много неща ги обединяват. Идеите на мира и социалната справедливост обединяват огромни маси. Хората съзнават глобалната опасност, която се крие в ядреното оръжие. Това съвсем не е онзи примитивен свят, от който се опасяват у нас. Дивакът с атомна тояга е неправилен образ!

— ПРЕДАЙ ПРАВИЛНИЯ ОБРАЗ.

— Не мога веднага… Впрочем… Може би е такъв: юноша с факел на прага на Космоса.

— ЮНОША — ТОВА Е ВЪЗРАСТ. КАКВО ОЗНАЧАВА ФАКЕЛЪТ? ГОТОВНОСТ ЗА ПОДПАЛВАНЕ?

— Не. Това е факелът на знанието.

— СЪМНЯВАМ СЕ В ПРАВИЛНОСТТА НА ОБРАЗА. ФАКЕЛЪТ НА НЕПЪЛНОТО ЗНАНИЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ ВЪВ ФИТИЛ НА ВОДОРОДНА БОМБА. ТИ СИ УВЛЕЧЕН ОТ ЧАСТНИ ФАКТИ, КОИТО ПРЕЧАТ НА ОБЕКТИВНАТА ТИ ОЦЕНКА. РАЗБИРАШ ЛИ ТОВА?

— Да. Но само…

— УГОВОРЕНИЯТ СРОК СВЪРШВА. ТИ ТРЯБВА ДА ПРЕКРАТИШ СЪВМЕСТНАТА РАБОТА С ТЯХ. ТИ ТРЯБВА ДА ОБМИСЛИШ ОЩЕ ВЕДНЪЖ ВСИЧКО И ДА СЕ ГОТВИШ ЗА ОТЛИТАНЕ…

 

 

Мадагаскар им се откри рано сутринта — нащърбен зелено-кафяв бряг над неправдоподобно синя вода. Хълмистата равнина сякаш се катереше нагоре стъпало по стъпало, а по-нататък започваха планини, покрити с призрачна облачност.

Каравелът премина над белия, покрит с резки сенки пристанищен град и известно време летя над клисурата, по която се стичаше към Мозамбикския пролив бърза река. Мимолетно блеснаха от слънцето огледалцата на нейните прагове. И изведнъж между облаците се озъби засенченият кратер на вулкан. Отляво се синееше планинско езеро. Още вулкани — цяло семейство. Над тях, сякаш охранявайки вековния им сън, се простираха неподвижни облаци.

Превит надве, почти легнал върху Ур, Валерий жадно гледаше острова.

— Мадагаскар — мърмореше той. — Под мен е Мадагаскар…

Красивата стюардеса с главозамайваща усмивка го докосна за лакътя, посочи му с пръстче ремъците, светещото табло. Каравелът се готвеше да кацне. На високото плато, което стръмно се прекъсваше над зелена долина, се появиха разпръснати островърхи къщички — изглежда, това бяха покрайнините на Антананариво, столицата на Малгашката република. Димяха някакви комини. Тук-таме през буйната зеленина изпъкваха голи набръчкани скали.

— На голяма, обширна нива… аз виждам Антананариво — промърмори Валерий, а стюардесата учудено го погледна и отмина по прохода.

Каравелът меко докосна с кръглите си лапи грапавия бетон, едва подскочи и побягна към летището, над което се развяваха знамена.

Влажна горещина обгърна пътешествениците веднага щом излязоха от самолета. Тук лятото беше в разгара си. Под неодобрителния поглед на Нона Валерий свали якето си.

Те вървяха заедно с тълпата пасажери след чиновника от летището. От пъстрата група на посрещачите зад бариерата им помаха брадат човек в тропически шлем и извика:

— Мосю Ур!

Ур с недоумение го погледна. В следващия миг той позна Шамон, оператора по подводни снимки от Океанариума, усмихна се и го поздрави с вдигната ръка. Шамон му каза нещо на френски. Ур кимна.

— Това е сътрудник на Русто — съобщи той на Нона и Валерий. — Дошъл е за нас и след формалностите ще ни заведе в Диего Суарес. „Дидона“ е там, а Русто е зает с нещо, не разбрах добре. Извинява се, че не е могъл да дойде лично.

След проверката на документите и митническия преглед нашите пътешественици получиха паспортите си, украсени с пресни печати. Шоколадови на цвят носачи натовариха багажа им върху количка и я изкараха от сградата на аерогарата. Шамон вече ги чакаше там.

След още петнайсет минути те пътуваха в друсащ микробус, във вътрешността на който нещо непрекъснато протяжно стенеше и дрънчеше. Радиоприемникът изригваше бесен джаз. Малгашкият шофьор си подсвиркваше в такт с него. Шамон говореше нещо, като че ли на руски, но лошо се чуваше. Той все поглеждаше към Нона и й се усмихваше. Имаше добродушно широко лице, обрамчено с черна и твърда, сякаш телена брада.

Влязоха в Антананариво. Замяркаха се бедни колиби, сметища, пъстри фирми на магазинчета; полуголи кафяви деца гонеха с викове по паважа парцалена топка; шофьорът се подаде през прозореца и неистово им закрещя, децата се развикаха в отговор. Изведнъж на кръстовището полицай в огромна фуражка, бяла риза и шорти с махане на ръка пропусна микробуса на широк многолюден проспект със засадени от двете му страни палми и тук вече имаше къщи от европейски тип и отново се занизаха пъстри фирми и ярки витрини, и отново Валерий се показа през прозореца и въртеше глава, жадно поглъщайки боите, звъна и ароматите на малгашката столица.

На Нона малко й се виеше свят от тази пъстрота, от безконечния джаз. А и това неуморно създание, Валерий, започна да крещи в ухото и за някакви пирати. За някакъв капитан Миссон и някакъв монах с италианско име, които през седемнадесети век създали тук, на брега на Мадагаскар, пиратската република Либерталия и в тази република имало пълно братство и никаква частна собственост. Пирати-утописти? Ах, Валерий вечно чете невъобразими неща!…

После столицата остана назад и пътят се устреми на север. Появи се планинска местност, възвишения, обраснали с храсти, подобни на кактуси, чудновати натрупвания от застинала лава и изведнъж, зад завоя, в низината — тропически лес.

Те преминаваха по леки мостчета над дълбоки клисури, в които бучаха планински рекички. До пътепоказателя с непонятен надпис Шамон нареди на шофьора да завие надясно. Спряха на края на гората. Впрочем това не приличаше на гора. Тук-таме стърчеше от храсталаците нещо, подобно на снопове гигантски пера, ветрила на неведоми великани. Шамон, изопачавайки ужасно руските думи, обясни нещо за тези дървета, но Нона не можа да разбере нищо за тях, освен че се наричат „равеналии“. Валерий вече беше успял да извади новичката, купена преди заминаването кинокамера „Кварц“ и забръмча, като бавно се обръщаше.

Едва по-късно те узнаха, че равеналията или още „дървото на пътешествениците“ е била по-рано една от характерните особености на мадагаскарския пейзаж, но сега почти е изчезнала. Не само времената се менят, променят се и пейзажите.

— А къде са лемурите? — попита Валерий, като отпусна камерата. — Мосю Шамон, защо не се виждат лемури?

— Лемури — спят. Дормир. Нощта се виждат. Ден — но.

— Тогава трябва да ги събудим — каза Валерий.

Шамон отметна глава назад и жизнерадостно се разсмя.

 

 

Беше превалило обед, когато изморените пътешественици, малко затъпели от изобилните впечатления, пристигнаха в Диего Суарес, или по малгашки — Анцирана. Тук беше горещо, много по-горещо, отколкото на платото. Кривите улици с безбройни магазинчета излъчваха зной и сянката на множеството палми изобщо не ги спасяваше от него.

Микробусът спря пред стар двуетажен хотел. Докато разтоварваха куфарите, автомобилът продължаваше неприятно да стене. Шамон плати на шофьора и поведе пристигналите към хотела. Тук те бяха посрещнати от тъмнокож портиер като желан божи дар и незабавно бяха изпратени по стаите си на втория етаж. Шамон ги помоли да слязат в ресторанта в шест часа по местно време, сбогува се и си тръгна.

— Колко е мил и любезен! — каза Нона и промени времето на часовника си. — Е, момчета — да се измием и да починем. В шест без четвърт ми почукайте.

В стаята си Валерий беше приятно изненадан от климатичната инсталация. Апаратът работеше доста шумно, но вероятно такъв беше мадагаскарският стил. Зноят не се чувствуваше в стаята. А навън прашната улица, застроена със стари къщи в колониален стил, слизаше надолу и в края й се виждаше пристанът, черният борд на търговски кораб и надвисналият над него кран. По-нататък се простираше ивицата на вълнолома, а зад нея синееше океанът. При мисълта, че това е Индийският океан, Валерий силно се плесна по бедрата и каза гласно:

— Ех, Горбачевски, голяма работа си!

Той взе душ. Около шест, в любимата си бяла фланелка с къси ръкави, с кръстосани сини ракети вляво, в панталони с чудесен бежов цвят, той отиде в съседната стая при Ур. После те почукаха на Нонината врата.

Нона вече беше готова. Тя стоеше пред огледалото в светъл лъскав костюм и завършваше сложния ритуал на фризурата си. После тя критично огледа фланелката на Валерий, черната риза и джинсите на Ур и решително каза, че няма да тръгне с тях, докато не се облекат прилично.

— Какво? Какво е това? — възропта Валерий. — Няма да слагам връзка в тропиците! Сама видя, че тук ходят почти без панталони, защо аз трябва да се труфя?

А Ур каза, че той, освен това, което е на него, има само зимен костюм, който той естествено няма да облече, и още една риза. Обаче Нона твърдо настоя на своето и се наложи да отидат да се преоблекат.

След десет минути те слизаха по стълбата, постлана с протрит червен килим. Ур смени блузата си с кремава риза с пагони, а Валерий беше в тъмносив костюм, демонстративно въртеше шия с ярка вратовръзка на колелца и сърдито разказваше на Ур, но така, че и Нона да чуе, колко прави са били комсомолците от двайсетте години, когато отхвърлили вратовръзката като символ на буржоазно благополучие. Той дори припомни една пиеса от онези времена под название „Вратовръзка“ — той не я е чел, но е чувал от леля Соня, че е имало такава пиеса, в която другарите осмивали един комсомолец, който упорито носел вратовръзка, а после му се паднала винтовка без ремък и той приспособил вратовръзката си за ремък, като намерил правилния начин на употребата на този пошъл предмет…

— Стига, стига — каза Нона. И добави с усмивка: — Сега знам откъде си взел маниерите си: от Костюков.

Като влязоха в залата на ресторанта, те спряха. В цигарения дим плуваха маси, потни, зачервени лица, салфетки, бутилки. Полираната кутия до стойката изригваше гръмлива музика.

В този момент видяха невисок човек със сухо гърбоносо лице, който енергично се провираше между масите към тях. Той беше в светлозелена блуза и шорти със същия цвят.

— Ето го и Русто — каза Ур и широко се усмихна.

Валерий язвително прошепна на Нона:

— Колко неприлично е облечен! Ай-ай-ай…

Доктор Русто наведе войнствения си побелял перчем, целуна ръка на Нона и каза на френски, че е щастлив да види очарователната мадмоазел Селезньофф. После прегърна Ур и го потупа по гърба. Стисна силно ръката на Валерий и толкова старателно, колкото и любезно, повтори след него фамилното му име:

— Гор-ба-шез. Трез агреаблеман^[3].

И ги поведе към ъгъла, където край съединените маси седеше екипажът на „Дидона“, към усмивките и неправилния говор и започна да ги представя по ред, а брадатият Шамон превеждаше, като произнасяше смешно руските думи. Впрочем веднага се изясни, че Нона говори английски, а Валерий разбира криво-ляво и Русто премина на английски.

— Пиер Малбранш — каза той и над масата се източи високата гъвкава фигура на млад човек с рязко очертано скулесто лице и дълги до раменете кестеняви къдри. — Мой помощник и щурман. А това е Мюло — продължи той представянето и почернял от слънцето чичко с тънък нос и воднисти очи се откъсна от чашата червено вино, усмихна се и намигна на Нона. — Мюло е механикът на „Дидона“, безстрашно и бъбриво дете на Прованса, прахосник на живота и сачмените лагери. А това е нашият боцман Жорж — продължи Русто и добре сложен креол в бял костюм почтително наведе къдравата си глава. — Той е роден недалеч оттук, на Майота, и мечтае да се върне там и да се снабди с харем, но от това нищо няма да излезе, затова аз ще освободя Жорж чак когато престана да плавам, а аз никога няма да престана да плавам. Франсоа Бертолио — каза той следващото име и в същия миг скочи юноша с усмихнато лице, с голяма бенка на лявата буза, с дълги сламени коси. — С неговия чичо вие, Ур, добре се познавате, имам пред вид Жан-Мари, библиотекаря на Океанариума. Франсоа търсеше щастието си в Париж, но ще го намери, надявам се, в океана. Това е неговият първи рейс и той ще ни помага в лабораторията. Люсиен Шамон вече познавате. Липсва само Арман Лакруа, най-големият от гмуркачите, надзирателят на Океанариума, него също го познавате, Ур. Арман остана на „Дидона“, защото все някой трябваше да остане на кораба, когато екипажът е на брега. Освен него там е и мотористът Фрето, въпреки че, както ми се струва, той трябваше да бъде тук, а нашият приятел Мюло — в машинното отделение, но, уви, Мюло просто не може да остава на кораба, когато той е в пристанището. Има още един матрос, когото наех тук, той трябва да се яви на борда утре, преди отплаването, и това е, скъпи приятели от Русия, целият екипаж на „Дидона“. А сега — Русто вдигна чашата си, — ние ще пием за най-очарователния от всички океанолози, които ми се е случвало да видя — мадмоазел Селезньофф.

— Вива! — дружно извика екипажът.

Изчервена, Нона благодари — мерси, мерси боку — и отпи от чашата необикновено вкусното вино и веднага върху чинията и израсна цяла планина салата, поднесоха й и чиния с необичайно рибно ястие и чашка с ароматно питие. Нона щастливо се засмя и започна да яде. Русто веднага завърза спор с Ур за методиката на предстоящите измервания, те се прекъсваха един друг и чертаеха схеми върху хартиените салфетки.

След това Русто предложи тост за Ур, малко по-късно — за „мосю Горбашез“ и още два пъти прозвуча дружното „вива“. Шамон пусна монета в мюзикбокса и покани Нона да танцуват. Валерий свали сакото си и го окачи на облегалката на стола, разхлаби връзката си и започна да разговаря с Мюло. После с Нона отиде да танцува Малбранш, а до Валерий седна Шамон и те изпиха още по една чаша. Валерий попита къде е учил Шамон руски език. Оказа се, че той е женен за внучката на руски емигрант и от нея се е научил да говори малко и този език му харесва, а особено — песните.

Мюло, механикът, седеше от другата страна на Валерий. Той наля вино на Валерий, те пиха, намигвайки си един на друг, и Мюло разказа някаква история, а Шамон криво-ляво я преведе. Това беше стар провансалски анекдот. Мариус казва на Оливие: „Искаш ли да те представя на моята приятелка, тя е изключителна красавица.“ „Искам“ — отговаря Оливие. Мариус го представя. Сега Оливие се обръща към Мариус: „Разрешете ми да потанцувам с вашата прекрасна дама.“ А красавицата казва: „Би трябвало да попитате мене.“ А Мариус казва на красавицата: „Ти, гъско, мълчи, когато разговарят двама дворяни.“

Валерий се разсмя. Шамон вдигна вежди, погледна Мюло и попита защо той собствено си е спомнил този глупав анекдот. Провансалецът започна да го уверява, че е разказал това без всякаква задна мисъл, просто се е сетил, какво лошо има тук? Шамон махна с ръка и отиде да танцува с Нона, която току-що се беше върнала с Малбранш от дансинга.

Мюло дръпна Валерий за ръкава и те пиха още, а после Валерий откри, че седи прегърнат с Мюло и старателно приглася на провансалеца, който пее някаква песен. Беше му дяволски весело.

После Валерий се озова на улицата, под ярките звезди. Той помнеше, че дълго се прощаваше с всички, стискаше ръцете им и казваше: „Трез агреаблеман“.

Сутринта го събуди слънчев лъч, който невежливо го гъделичкаше по носа. Валерий стана със смътното безпокойство, че вчера си е позволил да пийне повечко и отиде да се изкъпе. После дойде Ур и те почукаха на вратата на Нона. Валерий влезе в стаята й, предварително готов за отбрана. За негово учудване, размина му се без нотации. Нона стоеше до прозореца в ореол от слънчеви лъчи и усмивката й — странно нещо! — се стори на Валерий смутена.

— От нас тримата — каза Нона — вчера само Ур беше с трезва глава.

На Валерий веднага му се дощя да предложи Ур да стане старши в групата вместо Нона, но премълча, защото помисли, че Ур все пак е… е, в известен смисъл пришълец…

— Те са чудесни момчета — продължаваше Нона, — с тях е просто и весело. Но много пият, особено този механик…

— Ясно, ясно, мадмоазел Селезньофф — каза Валерий. — Ще си вземем бележка и ще минем по-нататък.

— Да, Валерий, много те моля да си вземеш бележка. Нали? Сега: днес ние се прехвърляме на „Дидона“ и отплуваме за тези острови…

— Какви острови?

— Ти нима не чу какво каза вчера Русто? Той иска да ни покаже Коморските острови. Каза, че би било жестоко да не ни покаже тази красота. Освен това, доколкото разбрах, той иска да се види там с един свой стар приятел, ихтиолог, на име Ту… Не, забравих го… Така. Вчера „Дидона“ са я размагнитили, днес я товарят, после отплуваме за Коморите. А след два дни ще бъдем в океана. Такава е програмата.

Те слязоха в бара и седнаха на високите столчета. Нона и Валерий пиха кафе, а Ур — три чаши сок от манго. Тук ги намери Франсоа Бертолио, който беше изпратен за тях.

Франсоа беше не само услужливо, но и пъргаво момче. Взе такси, като вихър излетя по стълбите за багажа.

Пристигнаха в пристанището. И ето я „Дидона“. Чистичък бял корпус, изящна надстройка, солиден кран и повдигателни механизми на ниската кърма. Товарната стрела вдигаше от пристанището сандъци, спускаше ги в трюма и се чуваше как се разпорежда и крещи нещо на товарачите малкият мургав боцман Жорж, който работеше под стрелата.

„Кутийката е около четиристотин тона“ — помисли Валерий, като обхвана кораба с опитно око. А на глас каза, протегнал приветствено ръка:

— Привет, „Дидона“, сестра на нашата „Севрюга!“

— Нещо те избива на стихове — забеляза Нона.

Започнаха да вадят куфарите от багажника на колата и тогава се случи нещо неочаквано. Само преди минута докерите на пристанището мирно товареха сандъците и изведнъж между тях започна бой. Двама малгаши в мръсни бели шорти се втурнаха настървено след младеж с черна барета и комбинезон. Настигнаха го. Мярнаха се юмруци. Обвито в облаци прах, кълбото вплетени тела се търкулна право под краката на Ур. Той се наведе, опита се да ги разтърве, но в следващия миг се озова на земята. Валерий и Франсоа се хвърлиха към него, но Ур вече беше скочил на крака и смутено ровеше в джобовете си. Франсоа закрещя към биещите се, младежът с баретата хукна встрани и изчезна зад ъгъла на склада, а малгашите в шорти с ругатни се върнаха при сандъците. Боцманът Жорж изтича към тях от борда на „Дидона“ и те високо, с жестикулиране заговориха.

— Нищо, нищо… — каза Ур на разтревожените Нона и Валерий. — Просто ме събориха… Защо се сбиха?

Франсоа, също много развълнуван, чистеше прахта от гърба на Ур. Притича Шамон, сам Русто слезе от „Дидона“.

Произшествието имаше просто обяснение. В пристанището вечно се скитаха безработни докери, те се караха помежду си, отнемаха си товарните работи — изглежда, тези тримата уреждаха стари сметки.

— Съжалявам, Ур — каза Русто. — И ви моля да не се намесвате в бой при никакви обстоятелства — аз вече знам тази ваша особеност. Мадмоазел, мосю, моля, заповядайте на борда на „Дидона“. Каютите ви са готови. Люсиен ще ви покаже лабораторията. А мен моля да ме извините: сметки, финанси, документи — уви, без това не се излиза в океана.

Каютите — малка едноместна за Нона и двуместна за Ур и Валерий — се оказаха уютни, облицовани с ламперия, с умивалници и шкафчета. Но най-хубава беше корабната лаборатория — продълговато помещение с маси за картите и приборите. А тук имаше множество прибори — термографът и барометрите на Нансен, драга, магнитомери от различни системи, ехолот и жирокомпас и други устройства, необходими за работа в морето. Те заемаха почти цялото пространство на лабораторията и за хората оставаха само тесни проходи.

В лабораторията беше горещо. По стръмната стълба се качиха на палубата, която тук се наричаше бот-дек по английски маниер. Малбранш с бяла барета на главата се показа от прозорчето на рубката и с усмивка им отдаде чест. Приближи здравенякът Арман Лакруа, големият гмуркач, сдържано ги поздрави.

А механикът Мюло излезе от люка на машинното отделение по виолетови гащета, намигна на Валерий, спусна зад борда ведро на въже, загреба вода и веднага, още на палубата, се обля от глава до пети, след което отново се скри в люка.

И едва в три часа, след като свършиха с бреговите работи, „Дидона“ се откъсна от кея и с бавен ход потегли към изхода на пристанището. Ято чайки я последва.