Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (12)

Четвърта глава
Санта Моника

„От владенията на кой цар ти се яви тук? И какво изкуство владееш в съвършенство? Как ще живееш при нас през цялото време? И кажи, какво възнаграждение трябва да ти определим?“

„Махабхарата“

Между оградите на частните владения, обвити с бодлива тел, отчаяно се мяташе открит син крайслер, опитваше се да завие в страничния прелез.

— Проклятие! — възкликна Анабел Ли. — Тук само с магаре можеш да минеш.

Тя даде заден ход, но крайслерът отново се опря безпомощно в каменната ограда. Анабел Ли натисна спирачките. „Ето ти на — помисли тя. — Реших да мина по краткия път, но нима можеш да преминеш през тукашните теснотии.“ Тя се огледа, за да измери с поглед ширината на уличката, и видя чернокос млад мъж, който се спускаше по тази крива уличка към шосето, забави крачка и явно наблюдаваше нея, Анабел Ли.

Тя се обърна и се опита отново да извие колата и отново се принуди да спре.

— Проклятие! — промърмори тя.

Чернокосият приближи до колата и каза на английски.

— Разрешете да ви помогна.

Гласът му беше звънлив, а произношението — лошо.

— С удоволствие — каза Анабел Ли и се премести, като освободи шофьорското място.

Обаче непознатият не седна зад волана. Той се наведе, хвана с две ръце предната броня, пое си рязко дъх и вдигна предницата на колата. Анабел Ли възхитено ахна. Чернокосият заднишком завлече крайслера в страничния прелез.

— Е, това си го биваше! — Анабел Ли усмихната погледна непознатия. — А като ви гледа човек, няма да каже, че сте толкова силен.

— Моля ви се, колата е лека.

Младият човек изтри с обратната страна на дланта си изпотеното си чело, кимна и щеше да продължи пътя си, но Анабел Ли го извика:

— Вие в Санта Моника ли отивате? Седнете, ще ви откарам. И после — длъжна съм някак си да ви се отблагодаря. Пиенето е от мене.

Непознатият седна до нея и Анабел Ли рязко потегли, излезе на шосето, без да спира, и натисна газта. Крайслерът се понесе като състезателна кола. Безкрайните вили и градини отдясно се сляха в бяло-зелени ивици. Отляво в опасна близост се мяркаха скални грамади, спускащи се към жълтата ивица на плажовете, към морската синева.

— Французин ли сте? Монегаск?^[1] — попита Анабел Ли.

— Не, мис…

— Фрейзър. Анабел Ли Фрейзър. Но не ме наричайте така. Всички ме наричат Ен. Дали са ми едно име — просто да умреш!

— Според мене името ви е красиво. Чувал съм го някъде…

— Деди казваше, че баба ми е настоявала на това глупаво име, с което вече никого не кръщават.

— Деди?

— Е, баща ми. Ние живеем във Валънтайн, щата Небраска. Не сте ли чували? То се знае! От това място няма по-забутано на света. Мизерно градче, мръсна рекичка. Найобрера — не сте ли чували? Разбира се. Но деди прави там пари, така че никъде не можеш да избягаш…

Тя направи такъв вираж, задминавайки натоварения със зеленчуци фургон, че спътникът й се притисна до вратата.

— Аз се казвам Ур — представи се той на свой ред.

— Ур? — Анабел Ли се засмя. — Улучихме се с вас, мистър Ур — ще плашим хората с имената си. Значи сте швейцарец?

— Не, мис Фрейзър…

— Е, все едно. За пръв път съм в Европа и тук е такава смесица от разни националности, че за цял един живот не мога да ги запомня. Запалете цигара и ми я пъхнете в устата.

— За съжаление, аз не пуша.

— Къде сте учили английски, мистър Ур? В порториканска маслобойна? — тя се разсмя.

Ур я гледаше и се усмихваше.

А да гледаш мис Фрейзър — гъвкава, късо подстригана блондинка в дантелена блуза и сини, в тон с колата, панталони — беше приятно. На шията й на дебела златна верижка висеше голям дървен диск с барелеф — глава на индианец в бойна украса от орлови пера. Рамките на сивите й очила бяха обсипани с блестящи стъкълца, а може би с малки брилянти, това Ур не можеше да определи. По розовите пръстчета на мис Фрейзър също всичко блестеше и искреше.

От този блясък, от ярките краски на деня, от свистенето на насрещния вятър на Ур му се виеше свят. Освен това зад гърба му бяха безсънната нощ и изморителното плуване. Безпокоеше го малко и рибарската шхуна, ненавреме оказала се на мястото на кацането.

Анабел Ли извади от кутията за ръкавици шарена кутия цигари и запали, като придържаше волана с лактите си. Как успя при това да избегне сблъскването с тежкия хладилен камион, Ур така и не разбра.

— Пътищата във вашата Европа са безобразни — каза Анабел Ли. — Зяпльо! — викна тя на дебеланкото зад кормилото на пежото, чийто фар едва не отряза при задминаването.

При влизането в града автомобилите се увеличиха и тя трябваше да намали скоростта. Ур се оглеждаше с любопитство.

Имаше много общи неща с черноморските курорти. Същото оживление по улиците, същите рошави палми и бели балюстради покрай алеите и обрасналите със зеленина хълмове, по които градът се спускаше към морето. Но имаше, разбира се, и различия. Никъде не продаваха газирана вода на чаши, не се виждат сергии с пирожки, продавачи на варена царевица, кремави цистерни с квас. Но затова пък — множество кафенета и магазини за цветя, сувенирни магазини и огромно количество пъстри реклами. Изобщо градчето беше необичайно ярко, сякаш лакирано.

До терасата на кафенето, под раирания навес, Анабел Ли спря колата, като едновременно натисна спирачките и сцеплението. Ур едва не разби носа си в предното стъкло. Като слезе, той се загледа във витрината, в която загадъчно се усмихваше иззад стъклото пластмасова циганка с огромни обици.

— Какво се спряхте там? — чу той малко резкия глас на Анабел Ли. — Не сте ли виждали автомати за гадаене?

Те седнаха на табуретките до високата стойка и барманът, като видя девойката, взе шейкъра.

— Както обикновено, мис? — попита той.

— Разбира се. А вие какво ще пиете, мистър Ур?

Ур хвърли поглед по полиците с бутилки и рекламни плакати. Като че разбра един от плакатите, на който беше изобразен портокал, голям колкото футболна топка.

— Оранжада.

Барманът кимна. Бързо разби коктейла за мис Фрейзър, а после взе няколко портокала, пъхна ги в никелираната машина, подложи висока чаша. Потече жълт сок. Ур искаше да протегне ръка, но видя, че още не всичко е свършено. Със стъклена лопатка барманът изсипа в чашата щипка бял прах, разбърка — и течността мигновено закипя. После пусна в чашата три ледени фигурки — рибки, пъхна пластмасова сламка — сега всичко беше готово.

Ур с удоволствие пое през сламката освежаващата, приятно щипеща оранжада. „Сода — помисли той. — Ами, разбира се, содата неутрализира лимоновата киселина…“

— Сега разбрах — каза Анабел Ли, след като отпи от коктейла си. — Вие сте италиански учител по плуване и не бива да пиете алкохол сутрин.

— Права сте, мис — въздъхна Ур.

Барманът им поднесе плодова салата, сметана с пуканки, които тук се наричаха по американски — „корнфлейкс“, а после бифтек, напоен с мармалад от грозде. Тук всичко беше приготвено за американския вкус.

— Във Валънтайн не виждам нищо друго, освен телевизора — успяваше да бърбори, докато ядеше, Анабел Ли. — Деди ни държи със сестра ми ужасно строго. Като че индианците още бродят по прерията и отвличат бели момичета. А сам деди не се бои от нищо. Освен, разбира се, от „Мидуест агрикалчъръл корпорейшън“.

— А какво е това? — попита Ур.

— Нима не сте чували? — Анабел Ли го стрелна с бърз поглед. Когато свали очилата си, очите й се оказаха зеленикави и неочаквано мечтателни, не съвсем хармониращи с дръзкия израз на лицето й. — Това е голяма компания, която едва не глътна деди. Но деди устоя. Той има своя фирма. „Фрейзър кубик-екс лимитид“. Не сте ли чували?

— Не…

— Какви сте невежи в Европа… Дайте ни кока-кола — подхвърли Анабел Ли на бармана. — Две бутилки. Може и четири. Та така. Ако мислите, че деди е дошъл тук да лежи нагоре с корема на плажа, лъжете се. Аз се пека и се мотая за свое удоволствие, а деди си върши тук работата. Защо, мистър Ур, вашата ленива Европа да не купува неговата продукция? — Изведнъж тя хвърли на Ур подозрителен поглед. — Ей, а защо вие все ме разпитвате? Кой собствено сте вие?

— Аз не ви разпитвам, мис Фрейзър. Вие сама разказвате…

— Май че е така. — Анабел Ли бързо обра мармалада от чинията и стана. — Ако някога свършите с яденето, мистър Ур, то помогнете ми да отнеса кока-колата в автомобила.

Ур взе бутилките с кафявата течност и въпросително погледна към тезгяха.

— О, не се безпокойте — каза Анабел Ли. — Деди ми откри тук сметка. Е, сега аз ви се отплатих — за… за какво собствено? Ах, да! — Тя се засмя. — Едва не забравих. Сега къде отивате?

— В Океанариума.

— Тогава седнете, ще ви откарам, и аз съм в тази посока. Хайде, хайде, нямам време да чакам. Какви сте французите, бавно подвижни.

Тя рязко потегли.

— А къде е вашият автомобил? — попита тя, спускайки се от височината с опасно висока скорост. — Икономисвате бензина?

— Аз нямам автомобил.

— Как така? — изненадано го погледна Анабел Ли. — Не, всичко у вас е ненормално. Нима сте толкова беден, че не можете да си купите поне една симка?

— Автомобилът не ми е особено нужен, мис Фрейзър.

— Наричайте ме Ен. Какво сте заповтаряли „мис Фрейзър, мис Фрейзър“! — Тя направи гримаса. — Струва ми се, че не сме на неделно богослужение… За какво говорех? Ние с деди пристигнахме в Европа със самолет, а колите изпратихме през океана с параход. Татковия олди и моя крайслер. Страшна седмица беше, докато чакахме пристигането им и се налагаше да пътуваме с такси… Ето го вашия Океанариум. Ех, че рибища има там! Измъквайте се, мистър Ур.

След като се посъвзе от рязкото спиране, Ур бързо се сбогува и излезе от автомобила до входа на невисока бяла сграда. Надолу, към скалите, към бетонния пристан, слизаха стъпала и там стояха няколко мъже. Един от тях се вгледа изпод ръката си и изведнъж закрещя нещо непонятно и затича нагоре, като сочеше Ур с пръст.

 

 

Тази нощ Доминик Леду както винаги излезе в морето. Покрай нос Сер той мина близко, почти плътно, за да избегне насрещното течение и за да не гори напразно бензин. После започна да кръстосва морето, като влачеше мрежите и бавно съобразяваше къде се намира днес стадото аншоа, на което се натъкна още миналата нощ. Мостикът на „Кабра“ ситно трепереше под краката му.

На Доминик не му вървеше цял живот, не му провървя и с „Кабра“, купена преди осем години от един отракан испанец от Майорка. Само по себе си това трийсет и пет тонно корито с две къси мачти не беше лошо. Но от самото начало то привлече прекаленото внимание на бреговата охрана и митничарите: изглежда, испанецът се е занимавал с не съвсем невинни работи, щом неговият кораб се е набил в очите на полицията по цялото крайбрежие. По-лошото обаче беше друго — странният характер на коритото. То току започваше внезапно да трепери и едва ли не да подскача, като вдигаше високо нос и хвърляше Доминик в паника. Сигурно на коритото, родено да се движи с платна, не му харесваха двеста и четиридесетте конски сили на пакардовия мотор, затова и подскачаше. Подлец е този испанец — за подигравка ли е дал на коритото това име „Кабра“, което на испански означава „коза“?

И друго нещо тревожеше Доминик: по-младият му син, двайсет и четири годишният Марсел, всеки път все по-неохотно излиза с него в морето. Разбира се, не се бунтува — знае, че ръката на баща му е тежка — но… Той, Доминик, не е глупак — разбира, че няма да удържи момчето. По-възрастните му синове се разпръснаха, и този ще си отиде. Дай му само велосипед да кара. Не мисли да се ожени, да си купи лодка и да лови риба, както всички в семейство Леду още от времето на Третата република. Намислил е да стане състезател. Вече го викаха някъде в Тулон. Всички сега са се побъркали, не им се седи в къщи…

Ето го и Марсел. Измъкна се от люка с цигара в зъбите, с барета, нахлупена над лявото око. Баща си и не поглежда, мръсникът.

— Увеличи малко оборотите — каза Доминик. — От това проклето друсане стомахът ми ще изскочи през гърлото.

Луната се издигна високо, освети със светлината си морето, мрачните скали на нос Сер и планината, напомняща кучешка глава. Точно в това време аншоата трябваше да изплува нагоре, към лунната светлина. Но когато Доминик и синът му изтеглиха на палубата старата мрежа, пълна с шаващо сребро, той веднага видя, че уловът му не е богат — само дребна риба. Къде е аншоата? Ех, не върви, не върви…

Вече наближаваше утрото. Морето се набръчка — предвещаваше утринния бриз. Доминик извика да спре мотора. И в този момент те видяха, че от небето към тях безшумно се спуска огромно вретено, преливащо в матов оловен блясък…

 

 

Тази сутрин при директора на Океанариума, доктор Жул-Сигисбер Русто, имаше важен посетител. Мистър Джеферсън Д. Б. Симисън изглеждаше на трийсет и пет години, но в тази си ранна младост той ръководеше, може да се каже, цяла империя. Какво именно правеха заводите на мистър Симпсън доктор Русто не знаеше и не искаше да знае. По-важно беше това, че американецът, тъпкан с милиони, проявяваше интерес към Океанариума.

През прозорците на директорския кабинет, обърнати към морето, проникваше бризът, който впрочем не носеше особена прохлада. Американецът отпиваше от мартинито, благодушно се усмихваше, докато слушаше Русто, макар че директорът не разказваше нищо смешно.

Жул-Сигисбер Русто, възрастен гърбонос французин, не беше просто директор на Океанариума, но и прославен изследовател. Може би няма да е грешка, ако се каже, че той беше прекарал във водата по-голяма част от своя живот, отколкото на сушата. Във водолазни костюми от всички типове, с акваланг, в батисфери, батискафи, в „гмуркащи се чинии“, Русто се беше потопявал във водите на всички океани. Дълго живя в подводни къщи, прекоси с изследователски кораби всички морета. Почти всички редки обитатели на Океанариума бяха доставени тук от неуморния доктор Русто.

Разговорът се водеше на английски.

— И така, мистър Симпсън, ще направя кратко резюме. Тайфуните, разбира се, са необходими за планетата, те изхвърлят излишъците топлина, натрупани от тропическите дъждове. Но ние с вас знаем колко скъпо ни струват те, какви страшни щети нанасят. Страните на Тихия и Индийския океан ежегодно губят от тайфуните толкова хора и материални ценности, колкото от ху-убавичка война с атомни бомби. А и вашите крайбрежни щати са подложени на бясното им дихание, простете високия стил.

— Да не би да се каните, Русто, да направите гръмоотвод за тайфуните? — попита с усмивка Симпсън.

Русто погледна безоблачната физиономия на американеца, неговия породист къс нос и добре подстриганите мустачки. Никога Русто не би губил времето си за разговор с такъв тенисист. Но ставаше дума за много сериозни неща…

— Преди всичко, мистър Симпсън, трябва както следва да се изучат местата, където се раждат тайфуните. Именно там се каня да отплувам с „Дидона“ Но не е проста работа да се организира такава експедиция. Не е проста! Снаряжение, продоволствие, набиране на екипаж…

— Казват, че вашите аквариуми са пълни с риба. Изпечете я и я вземете със себе си — ето ви и продоволствието. — Симпсън се облегна в креслото и се разсмя, като показа прекрасните си зъби и венци.

„Господи — помисли Русто, — защо не побързаш да прибереш при себе си тези остроумни?“

Симпсън прекъсна смеха си. Май все пак схвана, че изглежда като кретен.

— Добре, Русто — каза той, щракна със запалката и запали цигара. — Колко ви е необходимо за експедицията?

Най-после! Русто взе молив и хартия…

След четиридесет минути те излязоха от кабинета — високият и строен Симпсън и дребният, с тесни плещи Русто.

— Няма ли да погледнете нашите съкровища, мистър Симпсън?

— Може. Щом и без това съм тук…

Русто изведе американеца от къщата и те слязоха по каменните стъпала към пристана. Зданието само от площада изглеждаше малко. Оттук, откъм морето, се виждаше, че то стои на високата скала, укрепена с подпорни елементи, и към тази скала са пристроени помещения, слизащи надолу към морето. Именно там беше входът за прочутия Океанариум.

До пристана се поклащаше една шхуна, няколко черни от слънцето мъже разтоварваха от трюма й сандъци с риба.

— Аха, докараха храната! — чу се весел глас. — Побързайте момчета, че иначе вашата баракуда ще умре от глад.

Гласът принадлежеше на млад човек с тясно лице, обкръжено с рижа брадичка. Той току-що беше излязъл от Океанариума заедно с дългокосия си приятел и две девойки.

— Мосю Русто! — извика директора снажен момък в моряшка фланелка без ръкави и смачкани шорти. — Чуйте какво разказва Доминик!

Но Доминик Леду пристъпи към него, погледна го с немигащ тревожен поглед, пресипнало каза:

— Ето, казвам, мосю, на какво прилича това, от небето право на главата ти да пада такова нещо?

— Какво нещо? — намръщи се Русто. — Днес си пийнал малко повечко, Доминик.

Но рибарят му прегради пътя и бързо заговори:

— Марсел нали и той видя, мосю, капка не съм сложил в устата си. Едва успях да се измъкна от тази история. Тъкмо започнахме с Марсел да изтегляме мрежите и гледаме — тя се спуска право на главите ни. Но какво е това, господи. Изстинах, едва успяхме да дадем ход и да извием кормилото надясно… Гледаме — това нещо каца върху водата, а после отстрани се отваря врата…

— Говори по-ясно, Доминик! Какво се спусна на главата ти? Хидросамолет?

— Ами! Да не би да не съм виждал самолети? Този апарат, мосю, приличаше на вретено. Помня, че покойната ми майка предеше вълна на такова вретено. Само че това вретено беше дълго около двайсет метра, че и повече.

— „Вретено“ ли падна от небето? — заинтересува се минаващият покрай тях червенобрад млад човек. — Летящо „вретено“?

— Вървете си по пътя, господине — сухо му подхвърли Русто. — Доминик, ти вече много години ми караш риба и нито веднъж не съм чувал от теб небивалици…

— Кълна се във всички светии, мосю, че това е самата истина! — Доминик изглеждаше развълнуван както никога. — С очите си видях как в това нещо се отвори странична врата и във водата скочи човек. Направо, както си беше — в бяла риза и панталони. Направо се пльосна, мосю, с краката надолу. Върти се във водата и гледа своята лодка, като че ли размисля дали да се върне обратно, или не… В този момент вратата се затваря и това нещо се вдига от водата, както калугерица от блато, и се издига обратно в небето…

— Летящо „вретено“ — повтори червенобрадият, мигайки често. — Четох някъде за това… или чувах…

— Извинете, че ви забавих, мистър Симпсън — каза Русто на американеца. — Това ли е всичко, Доминик? Ти прибра младежа и го предаде на полицията?

— Не, мосю… Почувствувах се недобре. Честно казано, изгубих и ума, и дума…

— А младежът?

— Погледна от водата право към мене — а добре се виждаше, луната светеше — и заплува към брега. Марсел ми казва, хайде да го приберем, а аз, честно да си кажа… Та нали те, така си мисля, шпионите са въоръжени…

— Близо ли беше до брега?

— Не бих казал. Около пет мили имаше до нос Сер… Аз си помислих, мосю: трябва да съобщя в полицията, но реших най-напред да разкажа на вас… Ще разкажа, мисля си, отначало на доктор Русто…

Доминик се напрегна, загледан изпод дланта си нагоре. Там, на площадката до входа, спря синя открита кола и от нея излезе чернокос човек с бяла риза и джинси, Доминик се вгледа и изведнъж закрещя:

— Това е той! Самият той! Дръжте шпионина!

И побягна нагоре, прескачайки стъпалата.

След него хукна здравенякът Арман, втурна се натам и червенобрадият със своите спътници. Русто се качваше, набързо обяснявайки на Симпсън, който не разбираше френски, какво се бе случило.

Доминик се спря на три крачки от Ур и продължи да крещи с цяло гърло: „Дръжте, дръжте шпионина!“ Светлорусата мис Фрейзър наблюдаваше с любопитство тази сцена от колата си.

Пристигна и Марсел. Той мина отзад, за да отреже на „шпионина“ пътя за бягство. Арман, без да бърза, тръгна към Ур.

— Какво, приятелю, на гости ли си дошъл? — попита той.

— Ей, внимателно — викна Марсел, — той има пистолет в задния си джоб.

В този момент здравенякът Арман се хвърли към Ур, обхвана го в меча хватка, притисна ръцете му отстрани и викна на Марсел да извади пистолета. В следващия миг Арман отлетя от Ур като кученце от ритник. Но пъргавият Марсел успя все пак да измъкне от задния джоб на непознатия плоска кожена кутия.

Червенобрадият младеж щракна с фотоапарата си. Арман, като потриваше удареното си рамо, направи крачка към Ур.

— Стоп, Арман! — извика доктор Русто, като излезе напред. — Дай пистолета тук, Марсел. Та това не е пистолет — каза той, вече отворил ципа на кутията. — Самобръсначка. Вземете — протегна той кутията на Ур. — Кой сте вие?

— Не разбирам — каза Ур на английски. — Аз съм океанолог — тихо каза той, когато Русто повтори въпроса си на английски. — Аз пристигнах, за да видя тукашния Океанариум.

— Това истина ли е? — обърна се Русто към Анабел Ли, която не бързаше да заминава. — Вие негова спътница ли сте?

— Тази сутрин го видях за пръв път. Мистър Ур ме помоли да го откарам до града.

— Ур? — попита Русто. — Никога не съм чувал за такъв океанолог. Откъде долетяхте, мистър Ур? И с какво?

— Не съм длъжен да отговарям на вашите въпроси — каза Ур наежено. — Пристигнах, за да разгледам Океанариума на доктор Русто.

— Аз съм доктор Русто.

— О! — Ур се усмихна. — Много се радвам да ви видя, докторе. Аз съм чел вашите трудове и много ги ценя.

Мистър Симпсън погледна часовника си и каза:

— Боя се, Русто, че няма да стигна днес до вашите рибки. Не, не се извинявайте, аз съвсем не съм обиден. Ловът на шпиони преди всичко. — Той жизнерадостно се разсмя. — Позвънете ми утре сутринта, кажете какво сте измислили. Моите почитания, господа!

Той тръгна към колата си.

— Арман — каза Русто, чиято буза потръпна, — помоли тези господа с фотоапарата незабавно да вървят по дяволите. — Той се обърна към Ур: — Неведнъж съм участвувал в лова на албимаргинатус, ако знаете какво е това…

— Това е бяла акула. Аз съм чел вашите очерци, докторе.

— Много ми е приятно, сър. Та така, аз съм участвувал в техния лов, но в лов на шпиони никога в живота си не съм вземал участие. Затова няма да искам документите ви, които сигурно са в ред…

— Спомних си! — закрещя изведнъж червенобрадият с фотоапарата, отстъпвайки под напора на Арман. — За това „вретено“ през зимата писаха всички вестници! В Космоса го преследваха!

— Затваряй си устата! — изрева Арман и замахна.

— Е-е! По-кротко, чувал със стърготини такъв! — Червенобрадият бързо си тръгна. — Вие тепърва ще чуете за мене!

— Колко интересно! — каза Анабел Ли с димяща цигара в устата. — Вие наистина ли сте шпионин, мистър Ур?

— Вие не бива дълго да стоите на слънце, мис — прекъсна я Русто. — Автомобилът ви избелява пред очите ни. — И докато загрижената Анабел Ли оглеждаше своя крайслер, той даде следващите си разпореждания: — Продължавайте разтоварването, момчета. Не се тревожи, Доминик, държавните секрети ще останат на местата си. Аз ще побеседвам с този господин и ако се наложи, той ще бъде така любезен да почака, докато извикам полиция. Да вървим, мистър Ур.

Просторната стая, в която Русто заведе Ур, беше едновременно и музей, и библиотека. Ур любопитно разглеждаше картите с маршрутите на експедицията и огромните цветни фотоси, полиците с атласи и книги на различни езици, редките морски раковини и другите дарове на Световния океан.

— Седнете — Русто му посочи коженото кресло и сам седна срещу него. — Вие няма да ни пречите, Жан-Мари — кимна той на кръглоликия, с прошарена коса библиотекар, който стана иззад писалищната си маса. После погледна Ур със зорките си не според възрастта му кафяви очи. — Коняк, уиски? Разбирам, във връзка с професията ви вие би трябвало да сте въздържател. Пура, цигара? Също не? И така, какво сте завършили и къде работите, ако действително сте океанолог?

— Доктор Русто, аз бих искал да ми повярвате — каза Ур бавно, обмисляйки всяка дума. — Съдбата ми е необикновена и аз се надявам, че няма да настоявате на пълна откровеност.

— Можете да разказвате точно толкова, колкото поискате. Но хайде по-бързо, днес имам много работа.

— Аз получих образованието си в учебно заведение с пансион, за което вие надали сте чували. Известно време се занимавах с практическа океанография.

Ур назова прикаспийския град и тамошния Институт по физика на морето.

— Вие сте работили при Андреева? — Русто учудено вдигна мъхнатите си черни вежди. — При Вера Те-одо-ров-на? — старателно изговори той. — Ето една жена, с която може да се говори по мъжки, но която все пак си остава жена. Ние сме се срещали на конгреси. С какво се занимава сега мадам Андреева?

— Главно с административна дейност. Но темата й е същата — изкривяванията на магнитните отклонения от очертанията на океаните.

— Вярно, вярно, в тази област тя успя да извърши блестяща работа. Тя ми е разказвала за своя модел на Земята с налепени медни океани.

— Тереллата стои в кабинета й. Неотдавна аз посъветвах Вера Фьодоровна да добави към тереллата въртящ се пръстен по линията на течението на Западните ветрове.

— Имитация на Смелите Запади? А защо?

Ур започна неохотно, но после се увлече и се зае да излага своята идея за електрическия ток в океанските течения. За своя проект — за съвпадението на земната и магнитната ос и получаването на електроенергията „от въздуха“ — той не се разпространи.

— Вие сте прав, мистър Ур, теченията в океаните са лошо изучени — каза Русто. — И така, вие сте пристигнали, за да видите Океанариума? Разбира се, аз ще ви покажа всичко, което имаме. Но най-напред разрешете ми да ви задам няколко въпроса. Руснак ли сте?

— Не…

— Можете да продължавате. Попитах ви само затова, защото познавам някои руски океанолози — Базил Шулейкин, Андреева, Мирошников… Вашата националност не ме интересува. По-нататък: що за глупости дрънкаха тука, че уж сте долетели с вретено? Впрочем и това не е моя работа. Всеки има право да лети с каквото иска, дори и с метла. Ето какво, мистър Ур: ако имате време, би било много мило от ваша страна да останете тук, да речем, за седмица. Аз винаги съм бил на мнение, че океанолозите трябва повече да общуват помежду си.

— Охотно бих останал, доктор Русто… — Ур се поколеба. — Да си призная, аз не разполагам…

— С пари, разбирам. Мога да ви уверя, че ние също не разполагаме. Океанариумът съществува за сметка на заплатеното разглеждане. Е, и освен това хубавичко скубем състоятелните дисертанти, които желаят да работят с нашите материали. Вие впрочем нямате ли намерение да пишете дисертация?

— Не — усмихна се Ур. — Стига ми една дисертация…

— Ето какво: ние не сме богати, но не сме и толкова бедни, че да не можем да изхраним един океанолог, който се е отбил при нас. Предлагам ви храна и подслон. Искам само едно заплащане — ежедневни професионални беседи. Е? Давам ви половин минута за размишления.

— Вие сте много напорист — каза Ур. — Аз съм съгласен.

— Превъзходно. — Русто скочи от креслото като изхвърлен от катапулт. — Ще ви помоля да дойдете при тази карта. Жан-Мари, сложете на масата всичко, което имаме за Западните ветрове. — Той енергично прекара дланта си по картата. — И така, ето ги Смелите Запади. Отдавна ме занимава това велико течение. Аз се каня в скоро време да отплувам натам.

… Определиха на Ур работна стая на втория етаж. Там, ако се наведеш през прозореца, можеш да докоснеш с ръка каменната буква F. Отгоре, по цялата фасада на зданието, бяха изсечени от камък имената на знаменитите океанографски кораби: „Челенджър“, „Фрам“, „Инвестигейтър“, „Вега“, „Витяз“…

Русто се разпореди да внесат легло в стаята, чиято мебелировка се състоеше от столове и дълга маса, отрупана с морски карти, таблици и навигационни инструменти. Ур нямаше нужда от нищо друго. Той закусваше и обядваше заедно с другите сътрудници и бързо се запозна с всички. Само Арман, надзирателят на Океанариума, се държеше отчуждено. Всичко в госта му се струваше подозрително — появата му, самобръсначката в задния джоб и това, че не пиеше вино…

А вечерите Ур прекарваше у доктор Русто — в малката вила на скалата, надвиснала над морето, в сенките на пиниите. Тук в стаите винаги имаше течение, стените бяха украсени с чудновати сувенири от подводния свят, отломки от разноцветни корали, полинезийски копия. Тихата приветлива мадам Русто им поднасяше кафе и бисквити, за Ур — сок от манго или оранжада, за съпруга си — коняк. И мъжете водеха дълги разговори за морските течения и магнитните аномалии, за дрейфуващите вихри на Булард и за тереллата на Андреева, за подводните възвишения и тайфуните и за предстоящата експедиция.

— Всяка моя експедиция — говореше Русто, отпивайки от коняка си малки глътки — е нова радост и ново огорчение. Аз виждам как океаните все повече се превръщат в световна помийна яма. Вие не можете да си представите, Ур, колко време и сили губя аз в безкрайната война с тези проклети химически концерни, с параходните компании…

Увлечен, той развиваше пред Ур сюжета на повест предупреждение, която, ако бил писател, непременно би написал. Моретата и океаните са крайно замърсени, заразени с радиоактивни отпадъци. Крайморските градове са изоставени, мореплаването е прекратено. Отровените реки изсъхват, горите загиват. Хората живеят в подземни градове, заобиколени с планини от отпадъци. Порции изкуствена протеинова храна. Раздаването на вода е строго нормирано, размерът на водната порция се определя от теглото на потребителя. Отдавна са престанали да се мият с вода, за миене използуват гъби със синтетични разтворители. На хората е забранено да се смеят, за да не предизвикат преразход на въздух.

— По-нататък не съм премислил всичко — усмихна се Русто, загледан през отворения прозорец в сгъстяващата се вечерна синева. — По правилата на играта трябва да има бандити, които организират крупни обири на вода. Е, разбира се, млад химик започва борба с тях — нали така? По-нататък е съвсем неясно. Все пак според правилата на добрия тон е необходимо химикът с помощта на очарователната си любима да открадне космически кораб и да замине… е, не знам… да замине да търси помощ от някаква извънземна високоразвита цивилизация. Съществуват ли такива, как мислите, Ур?

— Да… Възможно е… — Ур малко смутено погледна слабия гърбонос профил на Русто.

— Но, уви, аз не съм способен на това. Тук е нужен знаете ли кой? Жул Габриел Верн — ето кой е нужен!

— Не сгъстявате ли твърде много краските? — попита Ур.

— Не! Не бива да допуснем нашите потомци да се задушат в зловонните отпадъци, в пяната на неразлагащите се прахове за пране! Планетата трябва да се спасява, господине, да се спасява! Докато не е късно — да се сключи договор за разоръжаване и цялата гигантска машина на военното производство да се преустрои за очистване на планетата. Нито едно мизерно заводче да не смее да изхвърля отпадъци и да дими без филтри!

— Доколкото знам, в Съветския съюз това е узаконено. Без пречиствателни съоръжения не може да бъде пуснато нито едно промишлено предприятие.

— Законодателство има и на Запад, но каква полза. Опитайте се да забраните на един химически завод да изхвърля отпадъците си в реките! — Русто днес се беше разгорещил здравата. Той жестикулираше и очите му святкаха заплашително. — Хитреци и мошеници с кокоши мозъци! Изразходват купища пари за колониални войни, за оръжие, за изследвания от военно значение! А тук — въртиш се като пумпал около някакъв си тенисист, тъпкан с долари, за да откачиш някой жалък грош за екипиране на експедиция… Отвратителен съм сам на себе си!… У-у, надути камили!

Русто заплаши невидимите си противници с юмрук.

— Не можете ли да се договорите за съвместна експедиция със съветските океанолози? — каза Ур. — Това ще намали вашите разходи поне наполовина…

— Вървете по дяволите със своята съвместна експедиция — кресна Русто. — Какво сте се лепнали за мене с вашите съвети?

В кабинета надникна мадам Русто.

— Жул, какво ти е? — каза тя тихо. — Цялата къща се тресе от виковете ти.

— Да… Прекалих малко… — Русто си пое дъх. — Извинете, Ур, нямах намерение да се карам с вас… На парижкия симпозиум преди няколко години аз предложих на Андреева да проведем съвместни комплексни изследвания на течението на Западните ветрове. Уви, моето предложение не беше посрещнато с ентусиазъм.

— А ако подкрепите предложението си с конкретна програма? Доколкото знам, Андреева сега е заинтересована от изследването на това течение. Когато работех там, аз предложих нова методика за измерването…

Русто погледна Ур.

— Нова методика? Я разкажете. Ето ви молив и хартия.

 

 

Беше петият ден от пребиваването на Ур в Океанариума.

Сутринта той поплува в топлата прозрачна вода, гмурка се сред подводните скали, плашейки дребната риба. И загледан през маската в безшумното движение на водораслите, спокойно мислеше за чудесния обичай на хората да се заселват около водата.

Но видението на пържените яйца с шунка също беше чудесно и то накара Ур да излезе от водата. Закуската вече беше започнала, когато той, бодър, с още мокра коса, се яви на масата.

— Добро утро, джентълмени! — провъзгласи той.

Арман, който в този момент изливаше в устата си чаша червено вино, изведнъж се закашля и побърза да излезе.

Усмивката на лицето на Ур угасна. Той седна на мястото си до Монтегю, мършавия англичанин ихтиолог, който работеше в Океанариума върху магистърска дисертация. Монтегю не го и погледна. Той лапна парче шунка и задъвка равномерно като машина.

Само брадатият Шамон, специалист по подводно снимане, както винаги, намигна на Ур и промърмори:

— Бонжур.

Червенобузата Клотилда донесе подноса с кафето. Обикновено тя приветливо — и нещо повече, кокетно — поздравяваше Ур. Сега обаче на лицето на Клотилда беше изписан такъв ужас, сякаш на мястото на Ур седеше, шавайки с пипалата си, октопод.

— Случило ли се е нещо? — попита Ур.

Никой не отговори.

Ур закуси набързо и с неприятното чувство за притаена засада тръгна към библиотеката. Както и предишните дни, Жан-Мари, библиотекарят, го посрещна с добродушно мърморене. Сложи пред Ур купчината поръчани книги, сутрешните вестници.

Ур разтвори вестника, който лежеше най-отгоре. В очите му се наби:

ШПИОНИН ИЛИ ПРИШЪЛЕЦ

По-надолу пишеше с по-малки букви:

„Тайнственото «вретено», което през март преследваха американските космонавти, се е приводнило близо до Санта Моника.“

По-нататък — няколко снимки: Ур в едър план, с учуден израз на лицето, плътните устни полуотворени; здравеняк в шорти и моряшка фланелка е сграбчил Ур; същият здравеняк пада на земята, а Ур стои наежен и държи сгънатата си дясна ръка под гърдите; доктор Русто подава на Ур някакъв предмет; блондинка с цигара между зъбите гледа от открит автомобил.

Ур бързо прегледа текста. Авторът на репортажа, някой си Анри Пиньол, твърде смело описваше ужаса на рибаря Доминик Седу, на главата на когото от нощното небе се спуснало летящото „вретено“ и това, как човекът, скочил от „вретеното“ в морето, приковал рибаря към палубата с вледеняващ душата поглед, а самият той заплувал към брега, и схватката, разиграла се до Океанариума…

— Вие четохте ли това? — попита Ур библиотекаря.

— Да, мосю — кротко отговори той, поклащайки кръглата си глава в знак на съчувствие. — Ах, тези журналисти! Не могат да живеят, без да лъжат: фамилията на нашия Доминик не е Саду, а Леду.

— А в останалото според вас журналистът не лъже?

— Не се наемам, мосю, да съдя за тези неща. Аз съм само скромен служител при доктор Русто и добър християнин. Вашата поява действително… хм… е не съвсем обикновена.

— Какво ще стане сега, как мислите?

— Трудно е да се каже, мосю. Каквото е угодно на господа, това ще стане.

— Какво общо има тук господ? Това е само отвлечена идея. Как може тя да ръководи конкретните постъпки на хората?

Жан-Мари тъжно го погледна през очилата си.

— Когато казах, че вашата поява… хм… е не съвсем обикновена, аз имах пред вид не само вашето пристигане в Санта Моника.

— А какво още?

— Виждате ли, мосю… Светът е пълен с грехове. Веднъж е било вече така в историята на човечеството и се е явил синът божи, за да изкупи греховете, да упъти и просвети хората, да насочи техните помисли и постъпки към доброто. Сега, когато Христовите заповеди отново са забравени, е неизбежно новото пришествие на спасителя…

— Познати думи! — възкликна Ур. — Жан-Мари, познавате ли човек на име Себастиан? Хуго Себастиан от Базел.

— Мосю Себастиан идва тук. Своеобразен човек, в когото страстният гмуркач и суетният търговски деец живеят в сговор с просветения християнин… Боя се, че ви отвличам от работата ви, мосю…

Жан-Мари тръгна към своето бюро. Ур още веднъж погледна снимките и остави вестника. Разтвори английското издание на последната книга на Русто. Но вниманието му се разсейваше, нямаше я обикновената яснота, позволяваща му мигновено да схваща цели абзаци. Той затвори книгата и отиде при библиотекаря.

— Ето какво — каза Ур, — имате ли свещеното писание или как там се казва?

— О, да, мосю Ур. А какво именно — Стария завет, Евангелието, Апокалипсиса?

— Дайте всичко.

— Ето ви прекрасно издание, илюстрирано от Доре.

Ур разтвори дебелия том с кръст върху кожената подвързия и прочете: „В началото бог сътвори небето и земята…“ Той започна бързо да прелиства Библията.

В книгата на пророк Йезекиил той изумен прочете как някакъв „огнен човек“ дал на автора „книжен свитък“ и му заповядал да го изяде. И когато го изял, пророкът се изпълнил със знания и тръгнал да проповядва… да излага, значи, информацията, получена във форма на ядене. „Свитък — помисли си той. — Но такъв свитък трябва да бъде като кръг телеграфна лента, за да се събере цялата информация в един ред…“

Каква странна книга! Страшни пророчества, описания на масови убийства — и ярки образи, силни характери. Съвършено фантастична мистика — животни, в състава на чиито тела влизат колела… Такава форма на живот е невъзможна. И пак тук — трезви препоръки относно строителството на градовете, делови, педантични сметки колко хляб и масло следва да се носят в храма… Делова преписка. Ето, апостол Павел се обръща с послание към някакви ефесяни: „Раби, подчинявайте се на своите господари по плът със страх и трепет, с простота в сърцето, както на Христа…“ Няма какво да се каже: откровено е изразено: подчинявайте се на господарите. Как да съгласува това с проповедта на самия Христос за братство, за имуществено равенство?… Нали трябва да има поне малко логика!

Апокалипсисът… Откъде са се взели безумните видения на Йоан Патмоски? Отново изяждане на свитък с някаква информация — откъде, откъде е това?… Описания на земетресения, космически ужаси, измислени явно от автор-невежа… Коне със страшни ездачи… И изведнъж сред тази зловеща мистика като че забъбри магазинер: „И чух аз глас, който говореше: хиникс пшеница за динарий и три хиникса ечемик за динарий, елей и вино не отпускам.“

И отново — космическа катастрофа. Звездите загиват, падат на земята. Седем чаши на божия гняв… И символът на безкрайността затворен в пръстен — „Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят, Първият и Последният…“

Странна, объркана книга. Ами рисунките! Кой е позирал на художника, за да нарисува този дългобрад човек в надиплено одеяние до петите, с край, прехвърлен през рамото? Та това е баща му…

Ур не чу как зазвъня телефонът. И когато Жан-Мари го извика, той спря на библиотекаря отсъствуващия си поглед.

— Чувате ли, мосю Ур? Долу ви очаква мис Фрейзър.

Ур затвори Библията и стана. Мис Фрейзър. Ах, това е младата американка със синята кола… Какво й е потрябвало? Той тръгна към вратата, но в този момент в библиотеката влезе Русто.

— Тук ли сте, Ур? Добро утро. Бих искал да е добро, дявол да ги вземе всички! — Той затича по стаята и завика: — Чакали с интелект на стърчиопашка! Двукраки тулуми с вино! Макаци — бездарни драскачи!

— Спрете, метр^[2] — каза Ур. — Какво се е случило?

— Какво се е случило ли? — Русто дотича до него. — Вие какво, не четохте ли днешния одеронски вестник?

— Четох го.

— Аха, добре че сте благоволили да обърнете внимание! Какво ще предприемете, вас питам!

— Не знам… А какво собствено се прави в такива случаи?

— На ваше място аз бих отишъл в Одерон, в тази гнусна редакция, и бих украсил муцуната на този безсрамен репортьор. Само да не ви хрумне да правите това! Аз не съм го казал, вие не сте чули! — Русто приседна на стола и продължи, вече спокойно: — Току-що ми позвъниха от полицията. Комисарят Бурже жадува да се запознае с вас. Аз вече му заявих, че вие сте учен, а не шпионин. — Тук Русто хвърли на Ур изпитателен поглед. — Но може би вие сте пришълец, господине?

— Аз съм земен човек — мрачно отговори Ур.

— Очарователно! И така, вие веднага ще отидете в комисариата и официално ще заявите на господин Бурже, че не сте червен агент и не сте обитател на Алдебаран. Пъхнете под тлъстия му нос своите документи или каквото имате вместо тях. Разбрахте ли? А когато се върнете, ще напишем протест и ще го разпратим във всички вестници. Да, да, във всички, защото още днес всички вечерни вестници непременно ще подхванат тази свинщина. Е, по-живо, Ур! Улица „Фрежюс“, четиринайсет… Или шестнайсет? Ще я намерите. Имайте пред вид, че съм поръчителствувал за вас… Ей какво ви стана?

Той се втренчи в Ур, в неговото окаменяло лице.

Ур нищо не виждаше и не чуваше сега — всичко потъна в тежкото, потискащо усещане на повикването. Той се напрегна, изпъна шия, по бузите му се плъзнаха капки пот. Той се стремеше към призива и когато усети неговата проникваща сила, съсредоточи мисълта си върху едно, само върху едно — сигнала на отказ.

За пръв път той отговори на Учителя с отказ. Учителят сам ще разбере не е подходящ моментът. После, друг път…

Когато дойде на себе си, той откри, че седи в дълбокото кресло, пред него стои изплашеният Русто с гарафа в ръка, а на челото си Ур напипа кърпа, напоена със студена вода.

Той смъкна мократа кърпа и каза със слаба усмивка:

— Нищо… Всичко мина…

— Ама че работа! — възкликна Русто и остави гарафата на масата. — Помислих, че ще ми сервирате епилептичен припадък.

— Аз тръгвам. — Ур стана. — Благодаря ви, доктор Русто.

— За какво, странни човече? Направете заявление пред Бурже — и веднага обратно. Аз ви чакам, Ур.

Той излезе от зданието на Океанариума на малкия кръгъл площад, ярко и весело осветен от утринното слънце. Беше му все едно накъде ще върви и той тръгна към отсрещното кафене, за да изпие една оранжада. Но в този момент се раздаде звънък глас:

— Хелоу, мистър Ур!

Светлорусата Анабел Ли, седнала в своя крайслер, ослепително му се усмихна. Тя беше в доста деколтиран син сукман. В ъгълчето на устата й димеше цигара. Ур приближи към нея, без да разбира съвсем как се е озовала тук. Ах, да, спомни си той, Жан-Мари ми каза, че мис Фрейзър чака…

— Реших да ви навестя, докато не сте отлетели със своето „вретено“ — забърбори Анабел Ли. — Деди днес разгърна вестника и се облещи. А как ме наруга! Такава, казва, онакава, с подозрителен тип се фотографираш, приятелка на шпионин си станала… е, и други подобни. Хвърли вестника в лицето ми.

— Съжалявам, мис Фрейзър…

— Наричайте ме просто Ен. За какво съжалявате? За това, че този риж глупак ме е нарекъл ваша приятелка? Е, и нека, аз съвсем не съжалявам. Само деди се разяри. Ще бъдете ли така любезен, мистър Ур? Аз за миг ще ви откарам на вилата ни, докато деди не е излязъл по работа.

— Но защо?

— Как защо? Ще му кажете, че не съм ви никаква приятелка, че между нас не е имало нищо. На мене ми е все едно, но деди се сърди. Хайде, сядайте и да тръгваме.

Ур седна до Анабел Ли и тя рязко потегли. На ъгъла на сенчестата уличка тя едва не се вряза в стъкленото ателие за художествена татуировка. Оттам изскочи с проклятия собственикът на заведението. Анабел Ли с буен смях подкара колата по-нататък.

От нейния смях, от сиянието на деня, от лудата скорост на Ур му олекна. Той с интерес погледна смелата шофьорка, тънките й загорели ръце.

— В библиотеката ми попадна томче от Едгар По — каза той, — и сега знам откъде е името ви. „Щом луната изгрей, скъпи мисли навей за прекрасната Анабел Ли. И звездите навред ми изпращат привет с очите на Анабел Ли.“

Девойката му хвърли бърз поглед.

— Не съм чувала такава плоча. А вие наистина ли сте шпионин, мистър Ур?

— Аз не съм шпионин.

— Колко жалко! Значи сте пришълец? Нещо не ми се вярва. Пришълците имат жабешки глави и пипала вместо ръце.

— Слушайте, Ен, аз не искам да отивам при деди. Да отидем някъде другаде.

— Къде?

— В Одерон — изведнъж му дойде на ум.

— В Одерон? Аз бях там преди една седмица. Смъртна скука, само в университетското градче може да се убие времето, там има прилични барчета. Но студентите са малко, едва са започнали да се връщат след ваканцията. Имате там работа?

— Бих искал да украся муцуната на този риж репортьор.

— А! Това е друго нещо! Добре, хайде в Одерон.

Пътят отначало се виеше сред скали и хълмове, а после изскочи на зелена равнина и се понесе като бяла стрела. Проплуваха квадратни ниви, лозя, канали. Анабел Ли бърбореше почти непрекъснато. Ур слушаше и не слушаше. Разсеяно гледаше настрани. Слънце, свистене на вятър и синева…

След по-малко от час прашният крайслер влезе в предградието на Одерон. Профучала покрай спретнатите бели къщички, покрити с червени керемиди, покрай градините, колата изскочи на широк като аеродрум проспект, в края на които се извисяваха светли модерни здания.

— Да се отбием най-напред в университетското градче — каза Анабел Ли. — Ще пийнем нещо в бара.

Скоро тя бе принудена да намали скоростта край единия корпус имаше гъста тълпа — пъстра, шумна, разпръскваща се. Тук-таме над главите подскачаха плакати.

— Ей дайте път! — извика Анабел Ли.

— Няма път! — закрещяха от тълпата.

Нечии ръце се протегнаха към колата, тя се оказа в плътен пръстен. Дългокос младеж — може би девойка? — закрещя като смахнат:

— Излизай, пристигнахте!