Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (6)

Шеста глава
„Аз съм земен човек“

„Погледнах в посоката, накъдето сочеше той, и видях гигантски космати чудовища. В сравнение с тях вълните, на които се люлях днес, изглеждаха съвсем дребни.“

Д. Лондон, „Пътешествие със Снарк“.

Институтските коридори! Потъмнял от времето скърцащ паркет, шум от гласове и вълни от смях, кълба тютюнев дим, засукващи се като фантастични мъглявини около строгите коридорни лампи.

Ранно утро. На шумни ята тук и там се събират еменесите — младшите научни сътрудници, развълнувани от вчерашния футболен мач, изпълнени с положителни емоции. И вече се разнасят викове, експанзивни, но беззлобни: „Дръвник! Къде си гледал? Бурчевски не беше офсайд, когато Тимофей му подаде…“ Карат се Марк и Аркаша и очите им дръзко проблясват, но тази кавга, както сами разбирате, е дребна работа, след пет минути те приятелски ще отидат по бюрата си.

Младшите научни сътруднички се разхождат, хванати под ръка. За какво си говорят? Трудно е да се долови: те говорят всички едновременно, като от време на време понижават глас до шепот. Все пак по случайните откъслечни фрази може да се разбере, че става дума за стоки за масово потребление и настаняване на деца в детски градини, за тенджери бързоварки и за отсъствуващите в момента приятелки.

След това в коридора се появяват старши научните сътрудници. Когато ги видят, еменесите — подобно на моряци, застигнати от сигнал за бойна тревога — се разбягват по постовете си, тоест отделите и лабораториите. Старшите за малко се задържат в коридора, за да обменят мнения за назначения и премествания, за „публикации и дисертации“. Малко футбол, един-два анекдота — и с последните трели на звънеца старшите се скриват зад вратите на своите кабинети.

Коридорите опустяват: от осем до дванайсет е периодът, наричан „творческо време“. През този период в института не се допускат посетители, не може да се ходи от стая в стая. И все пак… по-нахалните посетители проникват в института. И все пак из коридорите се ходи, защото е невъзможно функциите на живите организми да се напъхат в строгите рамки на правилника. Мяркат се отделни пушачи, на които не се разрешава да пушат в отделите.

Петминутна пауза за физкултура. Коридорите се изпълват със сътрудници, а също така — с музика и команди, записани на магнетофон: „Краката — на ширината на раменете, ръцете — напред…“ Сътрудниците и сътрудничките клякат в зависимост от възрастта и служебното си положение и стават; на много лица могат да се видят благодушни усмивки и може да се чуят остроумни забележки по адрес на онези, чиито фигури пречат на грациозността на движението. След бягането на място, което разтърсва междуетажните подпори, коридорите отново опустяват.

Ние няма да описваме коридорите по време на обедната почивка. На желаещите да получат представа за това препоръчваме известната книга на Харун Тазиев за вулканите. Ще добавим само, че футболът и бързоварките съвсем не са единствените теми за коридорни разговори. Тук става непрекъснат обмен на научна информация между изпълнителите на различни теми. И немалко открития, ако се доберем до източниците им, са родени именно в институтските коридори. Ако искате, вярвайте, ако искате — не, но това е така.

… По коридора вървеше главният счетоводител. В бяла риза, с черна вратовръзка, с широки панталони, той не вървеше, а шествуваше, стиснал с краищата на пръстите си тънка папка, с достойнство понесъл закръгления си корем. Той поглеждаше бегло номерата на стаите и всеки номер беше свързан в съзнанието му с номера на темата, която се разработваше там, а номерът на темата, на свой ред — с параграфа на разходите. Главният счетоводител отговаряше вежливо на поздравите на срещнатите щатни единици и всяко „Здрасти, Михаил Антонович“ извикваше в неговата тренирана памет точни сведения за заплатата, размера на последната премия и за изпълнението на плана по усвояването на средствата. На работниците от преуспяващите отдели Михаил Антонович дори се усмихваше, като осъразмеряваше нивото на повдигнатите си устни с икономическите показатели.

Необратим като лазерен лъч, той се насочи към директорската приемна и се скри зад вратата.

— Здрасти, Михаил Антонович — пропя Нина Арефиева, вдигнала глава от пишещата машина.

— Здравейте, Ниночка. Вера Фьодоровна тук ли е? — попита главният счетоводител, едновременно привеждайки в действие дръжката на вратата.

Вера Фьодоровна не беше сама. Около малката масичка седяха Грушин, Нона Селезньова и онзи практикант-чужденец, за когото из института се носеха толкова слухове.

— Седнете, Михал Антонович, ние скоро ще свършим — каза директорката, като изпусна дим от дългата си цигара — Продължавайте, Нона.

— Това всъщност е всичко. — Нона грижливо подреждаше в папката купчината листа. — Ако запазим началното темпо, дисертацията ще бъде готова след месец.

— Радвам се да чуя това. Именно така трябва да се постъпва с неприятните работи — по-бързо да ги свършваме, да се махат по дяволите.

Присвила очи, Вера Фьодоровна наблюдаваше как Ур си налива газирана вода от сифона.

Тя беше виждала практиканта неведнъж, но на съвещание го викаше за първи път. Любопитно й беше да погледа отблизо този сътрудник, за чиито математически подвизи беше слушала много. Докато Нона докладваше за състоянието на работата по оказването помощ на знатния дисертант, Ур гръмко се прозяваше и мърдаше крака под масата. Взел без разрешение сифона от бюрото на директорката, той непрекъснато пиеше газирана вода.

На Вера Фьодоровна й се дощя да чуе гласа му и запита:

— Къде сте учили физика и математика? Вас питам, другарю… хм… другарю Ур. Чувате ли?

— Аз чувам.

Охо, това се казва глас!

— Щом чувате, отговорете — каза Вера Фьодоровна и добави. — Моля.

— Аз съм учил далече оттук.

— В Англия? — присви очи директорката. — В Америка?

— Не. — Ур отново подложи чашата и натисна ръчката, но сифонът издаде само жалко съскане.

— Разбирам — каза Вера Фьодоровна малко раздразнено. — За да започнете да разговаряте, са ви нужни не два литра газирана вода, а четири.

— Вера Фьодоровна, той нещо не е в настроение днес — бързо каза Нона. — Едва го доведох тук, той не може да понася съвещанията.

— А аз много ги обичам! — повиши глас директорката — Не ми давай хляб, дай ми съвещания. За ваше сведение, другарю Ур, аз още днес бих зарязала този кабинет и бих отишла в експедиция. Повече от половината си живот съм прекарала в морето и само научните ми успехи ме сложиха в това кресло. Впрочем защо да ви обяснявам… — прекъсна се тя сама. И — с официален тон: — Съвещанието завърши. Във ваш интерес е, Нона, по-бързо да завършите работата по оказване помощ на дисертанта. Колкото по-скоро свършите, толкова по-голяма вероятност има да излезете в океана.

— В океана! — Нона засия. Това беше толкова неочаквано, както ако в пуста къща изведнъж биха се отворили всички врати и прозорци. — Вера Фьодоровна, разрешиха ли експедицията?

— По принцип, да. През декември тръгва в плаване изследователският кораб „Миклухо Маклай“. Пиреев обеща да издействува няколко места за нашата тематична група. Само не се хвърляйте да ме целувате, Нона, не обичам това. — Вера Фьодоровна припали нова цигара от настолната запалка. — Слушам ви, Михал Антонович — каза тя на главния счетоводител.

Това означаваше, че останалите могат да си вървят. Грушин подхвърли на Нона: „Да тръгваме“ и с леки стъпки излезе от кабинета. Нона обаче се забави — пререждаше листата в папките, завързваше ги. Ур разглеждаше големия глобус, който стоеше на отделна масичка. Глобусът не беше обикновен. Океаните, изрязани от медни листове, бяха налепени по него. Във вътрешността му имаше соленоид, създаващ магнитно поле.

В това време Михаил Антонович докладваше както винаги обстойно:

— В института, Вера Фьодоровна, има голям преразход на електроенергия. Погледнете, ако обичате. — Той сложи един лист на директорското бюро. — Трети месец по ред излизаме извън лимита и преразходът, както виждате, расте.

— Какво ме гледате с такива очи? Аз своята терелла — директорката кимна към глобуса — вече половин година не съм я включвала.

— Разбира се, аз не говоря лично за вас, Вера Фьодоровна. Нещо повече: аз разбирам необходимостта от експерименти. Но не мога да допусна такъв преразход. Електричеството струва пари…

Тук плавната реч на главния счетоводител беше прекъсната по най-безцеремонен начин.

— Вие плащате пари за електричеството? — попита Ур със звънкия си глас.

Михаил Антонович му хвърли неодобрителен поглед.

— Плащаме по утвърдения ценоразпис на електроенергията за промишлени предприятия — каза той сухо. И добави, не без ирония: — Електричеството между впрочем не е просто едно щрак — и запалваш лампата. Това е гориво, обслужване на електростанции, експлоатация на…

Ур отново го прекъсна:

— Да се плащат пари за електричество е все едно да стоиш до шията в чиста вода и да молиш някой минувач да ти донесе чаша вода. Да се добива енергия по странични пътища, когато планетата…

— Другарю… е… Ур — каза Вера Фьодоровна, — ако нямате към мен служебни въпроси, не ви задържам. Нона, вие какво стърчите тук? Бягайте да довършите дисертацията.

— Вера Фьодоровна, още един въпрос. Михаил Антонович, извинете, аз съвсем накратко… — Нона се приближи към директорката и бързо заговори. — Ур предложи оригинален метод за измерване на електрическите токове в слаби течения и ние бихме искали да проверим…

— Съществува, за ваше сведение, ЕМИТ^[1].

— Да, разбира се. Но той подхожда само за мощни течения, а тук, ако съдим по неговата схема, могат да се измерят и най-слабите. Приборът е почти готов. Ще ни разрешите ли да заминем за няколко дни?

— Не разрешавам. Този месец сме зле с парите за командировките. Нали, Михаил Антонович?

Главният счетоводител кимна, защото нито един главен счетоводител не поощрява служебните разходки.

— Не ни трябват командировъчни — каза Нона. — Ще отидем с автобуса. Тук наблизо има рекичка със слабо течение — Джанавар-чай…

— Не ме баламосвайте, Нона. Тази рекичка е съвсем плитка.

— Само за два дена, Вера Фьодоровна. Ще прибавим съботата и неделята.

Нона не получи отговор. Директорката гледаше встрани и Нона се обърна по посока на нейния поглед.

— Какво става с него? — тихо попита Вера Фьодоровна.

Изпънал се неестествено, Ур стоеше с отметната назад глава. Смуглото му лице, обърнато към прозореца, забележимо бе пребледняло и някак променено — костите сякаш по-рязко се очертаваха под кожата, то като че изведнъж се бе втвърдило, застинало, както се втвърдява циментът. Очите му бяха широко отворени и неподвижни.

— Ур, лошо ли ти е? — Нона бързо приближи до него и го докосна по рамото. — Ур!

Тя усети в напрегнатия му мускул каменна, нечовешка сила и неволно отдръпна ръката си. Бързо дойде Михаил Антонович и двамата се опитаха да настанят Ур на дивана, но нищо не излезе. Той стоеше като статуя и не ги забелязваше, не ги виждаше.

— Като лунатик — промърмори главният счетоводител.

Ур изведнъж омекна, клепачите му се спуснаха, на лицето му се появи израз на опустошеност, сменен от болезнена гримаса. Той започна трескаво да разтрива челото и слепоочията си.

— Какво ви беше? — попита директорката. — Какво е това, Нона? Често ли му се случва?

— За пръв път виждам — отговори тя смутено.

 

 

Приборът, който трябваше да бъде направен по схемата на Ур, се оказа действително прост. Ур и Валерий бързо изработиха чертежите и ги предадоха в работилницата. Наистина възникна пречка: беше необходима осем метра жица с тристранно сечение, със страна 0,27 милиметра от чист ниобий. Именно ниобият, според думите на Ур, подхождал по своите физически константи и не можел да бъде заменен с нищо.

А откъде да го вземат? И няма да изтеглят сами жица от него я! Наложи се да помолят институтския началник на снабдяването.

Началникът на снабдяването беше артистична натура. Той рисуваше, свиреше — и то доста добре — на цигулка и беше превъзходен разказвач. По-хитрите посетители използуваха тази негова слабост, търпеливо изслушваха разказите му, по всякакъв начин проявяваха интерес и възхищение и биваха възнаграждавани. Работата беше там, че Ованес Арсентиевич въпреки артистичната си натура беше твърде икономичен. Подписвайки „исканията“, той неизменно зачеркваше поставената в графата „количество“ цифра и я заменяше с двойно по-малка. В института помнеха как веднъж той се замисли над „искането“ за водопроводен вентил с размер един дюйм^[2], искаше се само една бройка и беше невъзможно да се отпусне половин вентил. Но началникът на снабдяването не беше човек, който отстъпва от принципите си. С твърда ръка той зачерта „един дюйм“ и написа. „Да се отпусне с размер половин дюйм“.

— Ованес Арсентиевич, но така не може! — възрази просителят.

— Може — тихо каза Ованес Арсентиевич. — По апартаментите поставят половиндюймови вентили, а кой ги отваря докрай? Никой! Отварят ги на половин оборот.

Малко преди края на работното време Валерий почука на кабинета на началника на снабдяването. След като поздрави приветливо, той се осведоми за здравето му, попита отдавна ли Ованес Арсентиевич с бил в отпуск.

Въпросът постигна целта си: един от любимите разкази на началника на снабдяването беше точно отпускарска история. И Валерий — не за пръв път — изслуша историята за това как Ованес Арсентиевич, когато бил в санаториум, убедил някаква лековерна курортистка, че радоновите вани трябва да се вземат непременно с тъмни очила и тъмна шапка, иначе полезната радиация ще отиде напразно.

Валерий прояви най-жив интерес към разказа, с което и разположи началника на снабдяването към себе си. След това изложи своята молба.

— Как, как? — попита Ованес Арсентиевич и взе своята любима химикалка с дванадесет цвята. — Ниобий ли?

Валерий започна да обяснява какво е това, но началникът отклони обясненията му.

— Всеки си има специалност — каза той малко тържествено. — Ти знаеш какво е ниобий, но не можеш да го намериш. Аз не знам какво е ниобий, но ще ти го доставя.

Ованес Арсентиевич сложи пред себе си чист лист хартия, после, като помисли малко, извади от химикалката зеления пълнител (на цвета той придаваше някакво, известно само нему значение) и взе телефонната слушалка.

— Учи се — каза той. — Да допуснем, че съм пристигнал в чужд град. Никого не познавам. И ми е нужен ей този ниобий. Какво правя? Набирам коя да е комбинация от цифри. — Той завъртя диска. — Откъде се обаждате? Частен дом? Извинете, сгрешил съм. Добре, друг номер… Кой е? Главрибпром? Обажда се Ованес Арсентиевич. Здравейте. Извинете, забравих името ви. Ах, да, Мамед Курбанович. — Той бързо записа името и номера на телефона. — Имам към вас малка молба, Мамед Курбанович — нужна ми е жица от ниобий… Да, ниобий… За какво ли? Откъде да знам, ръководството иска… На вашия снабдител? Записвам, девет, три, шест, седем, нула, десет… Как се казва?… Благодаря много.

След петнадесет минути листчето беше плътно изписано с телефонни номера, имена, названия на учреждения.

— Разбираш ли — говореше в паузите между обажданията началникът, — много е важно веднага да кажеш името си. Абонатът ще помисли, че ме познава, но ме е забравил и ще му стане неудобно… Техническото управление на Подземстрой ли е? — говореше той в слушалката…

Ниобиевата жица с необходимото сечение се оказа в склада на Аптечното управление, където попаднала неизвестно как и откъде. Остана да се намери начин за оформяне на взаимоотношенията, но това беше вече дребна работа. И Валерий поразен слушаше как някой горещо благодари на Ованес Арсентиевич, а той успокоява събеседника си:

— Но моля ви се, Иля Исакович, за хубавия човек нищо не жаля. Ще ви помогна да смените самосвала срещу камион с платформа. Позвънете ми утре след три, дотогава ще уредя всичко.

След като затвори телефона, Ованес Арсентиевич помачка цигарата си, дръпна с удоволствие и каза, гасейки хазартните пламъчета в очите си.

— Разбира се, физиката на морето е хубаво нещо. И все пак техническото снабдяване е по-интересно.

 

 

В отдела си Валерий се върна след звънеца, възвестил края на работното време. В стаята беше само Рустам — подреждаше бюрото си и си подсвиркваше бурната мелодия на „Танца със саби“ от балета „Гаяне“.

— Къде е Ур? — попита Валерий.

— Вече десет минути, откакто изчезна. Че вие не излязохте ли заедно?

Валерий изтича до съседната стая и се убеди, че е заключена. Много мило.

— Да вървим, друже — прекъсна Рустам тъжните му мисли. — Защо се безпокоиш за него? Той вече свикна с града, няма да се загуби.

Те изтичаха по стълбата и излязоха на улицата, изпълнена с хора, коли и тролейбуси.

„За загубване, няма да се загуби — мислеше си Валерий — Вече сам ходи из града и като че се вразуми — не граби от павилионите каквото му попадне, не се заплесва със зяпнала уста по жените.“ Не, Валерий не се тревожеше, че Ур си е отишъл сам, а по-скоро, че може би си е отишъл не сам…

— Какво каза? — сепна се Валерий.

— Вече трети път ти казвам, тази година горещините започнаха рано. И предлагам да отидем на плаж. А?

— Не ми се ще, Рустам.

— Трябва, скъпи, трябва. Сега — в къщи, вземай банския и плавниците, в шест и половина ще се срещнем на булеварда, до автобусната спирка. Съгласен ли си? Ще прекараме вечерта човешки, във водата. Е?

В къщи бяха отворени всички врати и прозорци. Изморената потна леля Соня постави пред Валерий чиния студен таратор и седна до прозореца, размахала старинно ветрило от сандалово дърво.

— Валечка — каза тя, загледана в племенника си с добрите си очи. — Не ми се сърди, аз много се привързах към Ур, но все пак искам да попитам още дълго ли ще живее у нас?

— Защо? — неохотно отговори Валерий. — Той ти дава почти цялата си заплата за домакинството…

— Аз не за това — разсърди се леля Соня. — Аз сама мога да изхраня не един, а ако искаш, и трима чужденци.

— Стига ни и един. — Валерий отмести чинията.

— Не се сърди, Валечка, но ми се струва странно. Вчера… не, оня ден… Да, вчера звъни Аня. Аз, разбира се, я питам: „Валерий ли да извикам?“ А тя казва: „Не, извикайте Ур…“

— Е, и какво? — мрачно попита Валерий. — Ур искаше да отиде на цирк, а на мен не ми се ходеше. Аня си предложи услугите да го придру… придружи. Това е всичко.

— Да, чух, той говореше за цирк. Защо непрекъснато ходи там?

— Е, харесва му циркът. Сприятели се с един от лилипутите. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Аз не за това. Виждаш ли, Валечка, ти ухажваш Аня, а сега могат да плъзнат всякакви приказки…

Валерий хвърли ножа и вилицата и стана от масата.

— Валя, почакай! Защо не си дояде? Господи, нищо не хапна!…

В стаята си Валерий извади от шкафа малко спортно куфарче и хвърли в него плувките си, плавниците и шнорхела. Разстроената леля Соня надникна в стаята.

— Нищо не искам от живота — каза тя, бършейки очите си, — само ти да бъдеш щастлив. — Гласът й пресекна. — Ти си вече на двайсет и седем, на твоите години хората имат семейство, деца…

— Добре, лельо Соня, не плачи. Всичко ще стане с времето си.

— Ти повтаряш това не знам вече колко години… Може и да стане някога, но мене вече няма да ме има. Няма да мога да люлея внучета…

Сега тя плачеше неудържимо и Валерий успя да я успокои малко само като обеща, че в най-близко време „ще се заеме сериозно с този въпрос“.

Рустам вече го чакаше на автобусната спирка до Приморския булевард. Те се напъхаха в огнедишащия автобус и половин час стояха притиснати от мокри горещи тела така, че не можеха да мръднат нито език, нито вежда. Накрая това изтезание свърши и те слязоха полуживи на последната спирка.

Плаж и море!

Шляпайки с плавниците, Валерий и Рустам влязоха в морето. Известно време плуваха около линията на шамандурите, после Валерий се обърна по гръб. Хубаво му беше да лежи леко да помръдва разперените си ръце и да гледа високото небе. Слънцето залезе зад върволицата хълмове, но беше още светло. Само на изток хоризонтът беше забулен като с лилав дим. От плажа се чу радиоглас, изпълнен с оптимизъм: „До най-далечната планета, приятели, е близко днес!“

Валерий лежеше със затворени очи и си представяше как белият кораб „Миклухо Маклай“ приближава към Азорските острови. Ах, чудесно би било да се включи в тази експедиция!

Валерий се размечта. Сега се виждаше на борда на старинен платноход от епохата на Каперската война.^[3] Платноходът минава през мрачната теснина на Магелановия пролив и поема на северозапад. Престой на безлюдния остров Хуан Фернандес — умореният екипаж трябва да отдъхне и да се попълнят запасите от прясна вода и продоволствия. Но, беда: стадото кози, оставено на острова от английските корсари, чувствително е намаляло. Оказва се, че испанците, за да лишат враговете си от прясно месо, са стоварили на острова гладни кучета — те, то се знае, са започнали да преследват козите и са разкъсали почти всички.

Той продължаваше да лежи по гръб със затворени очи и леките вълни го носеха бавно към брега. „До най-далечната планета“ — долиташе от плажа. Нечий кънтящ глас произнесе:

— Ще пробвам кроул.

С попътния вятър на север, продължаваше да мечтае Валерий. Да можехме да пленим испанския галеон с 40-те оръдия, натоварен с кюлчета злато, който идва от Акапулко…

— Ти размахваш само ръцете, затова не се движиш — чу Валерий познат глас, след това и смях, също добре познат. Той моментално се обърна по корем и видя на няколко метра от себе си, близо до брега, Аня.

В бяло-червен бански костюм, с червена гумена шапка, тя стоеше до кръста във водата и се смееше, като гледаше как Ур, опулил очи и вдигайки фонтани, удря с две ръце по водата.

— Краката, краката движи! — каза Аня. — Чуваш ли?

— Аня, аз чувам — каза Ур, дишайки тежко.

Сега той заработи с краката и вдигна нови фонтани вода.

Рустам също видя Ур и Аня и каза делово:

— Ще му разбия муцуната.

— Не смей! — изплаши се Валерий. — Да се махаме оттук…

Но Аня ги забеляза и извика, като че нищо не се е случило:

— Привет! — Тя им помаха с ръка, покани ги да доплуват по-близо. — Не мога да науча Ур да плува.

Ур добре помнеше учебника на доктор Жемчужников. Той се опита да плува бруст и когато нищо не излезе, премина на овърарм, който сега се нарича плуване на една страна. Но и това не му се удаде, както и тредженът^[4] — превъзходен, но излязъл от мода стил, заимствуван от южноамериканските индианци. И тогава Ур, обезпокоен от несъответствието между теорията и практиката, премина на кроул — стила на австралийските аборигени, любимия стил на великия плувец Каханамоку, стила, прославил някога Джани Вайсмюлер, изпълнител на ролята на Тарзан.

Той удряше по водата с ръце и крака, правилно дишаше, правеше всичко уж правилно, но кой знае защо, не се придвижваше напред. Той дори се върна малко назад, което в същност предизвика Аниния смях. Но стилът, наречен от доктор Жемчужников „кучешки“, се удаде на Ур веднага — защото за основа на този „стил“ е взето естественото движение на четири крака — но да плува по „кучешки“ Ур считаше за срамно. И той усърдно удряше по водата.

— Дане! — викна Ур, стъпил на крака. — Рустам! Аня ме учи да плувам!

— Виждам, виждам — каза Рустам, присвил очи. — Мислех, че си приличен човек, а излиза, че…

— Затвори си устата! — Валерий силно удари по водата и плисна Рустам по лицето. — Няма да ти пречим — каза той на Ур. — Учи се. Да се махаме, Рустам.

— Да се махаме. — Рустам хвърли на Ур яростен поглед й каза натъртено: — Кажи благодаря на своя Дане. Ако не беше той, щях да ти разбия мутрата.

— Рустам! — закрещя Валерий.

Но Рустам вече беше отплувал далече, загребвайки с дългите си ръце. На Валерий не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Той не видя как Аня намръщи светлите си веждички, как Ур зяпна и смаяно замига.

След като доплуваха до моста, Рустам и Валерий приседнаха на обраслата с хлъзгави водорасли стълба. Дълго седяха така, потопени до кръста в меката, люлееща се вода и мълчаха. На потъмнялото небе изгря луната — сякаш резен диня с неясни петънца — семките. Доста се захлади.

— Да свършим тази дисертация и ще поискам отпуск — каза Рустам. — Женя ме врънка да вървим в Задкарпатието. Бил ли си там?

Валерий отрицателно поклати глава.

— Остави, друже — каза Рустам, загледан съчувствено в клюмналия профил на Валерий. — Само Анка ли е на света? Ако искаш да знаеш, тя е въртиопашка.

— Престани! — намръщи се Валерий.

— Че бива ли така — да ходи с тебе, а в същото време да флиртува и с Петя Ломейко…

— Петя е кандидат, при това със запорожец — тъжно каза Валерий, — а аз…

— Ето, добре го каза. Петя е кандидат с автомобил, но сега и на него му е дала пътя, защото се появи чужденец с изчислителна машина вместо глава. Нима човекът я интересува нея? Положение й трябва, а не човек. Така ли е?

— Че какво положение има Ур? — промърмори Валерий.

— Не говори така, друже. Ще свърши практиката му, ще се върне в Румъния или там, откъдето е, и ще заеме видно положение. Аня отдавна е подушила, че този румънец вундеркинд ще стигне далече.

— Той не е никакъв румънец.

— А какъв е?

— Чуждопланетен пришълец.

Рустам изумено се втренчи в приятеля си. На лунната и звездна светлина лицето на Валерий изглеждаше неестествено бледо и някак размито. Изведнъж Валерий вдигна глава и погледна Рустам. Очите им се срещнаха.

— Пошегувах се — каза Валерий, като се наруга мислено. — Това беше шега, разбираш ли?

 

 

Когато Валерий се върна в къщи, беше късно. Светлината хвърляше бледи петна по тъмния асфалтиран двор. След като бяха ритали до насита, момчетата се бяха укротили. Дори у Барсукови беше тъмно, не гърмеше магнетофонът.

На площадката на втория етаж, облакътил се на перилата, неподвижно стоеше Ур. Валерий неволно забави крачка, не му се разговаряше.

— Аз те чакам — каза Ур и се отлепи от перилата. — Къде беше толкова късно?

— Ти знаеш, на плажа.

Ур влезе след Валерий в задушното антре. Той беше в любимите си плувки с тиранти и кецове. Докато Валерий пиеше своята задължителна чаша айрян, оставена от леля Соня в хладилника, докато се миеше, Ур седеше, подвил крака, в стаята на дивана и четеше.

— Можеш да четеш — каза Валерий, просна се на дивана и се покри с чаршафа, — светлината не ми пречи.

— Няма да чета. — Ур се протегна и изгаси лампата.

Известно време той се въртя — вечно се оплиташе в чаршафите. После отново се чу гласът му:

— Валерий, трябва да ти кажа нещо, докато не си заспал.

За пръв път той нарече Валерий по име.

— Не може ли утре да поговорим?

— Не, сега. Утре аз ще си отида.

— Как така ще си отидеш? Няма да те пусна!

— Ако не ме прекъсваш, аз ще ти обясня защо реших така.

— Започвай! — Валерий млъкна, обхванат от смътното предчувствие, че ще чуе нещо необикновено.

— Валерий, ти ме смяташ за пришълец, като тези, за които прочетох в твоите книжки. Аз не мога да ти кажа откъде пристигнах, но аз съм земен човек. Както и моите родители. Аз съм като тебе, като леля Соня. Като Аня.

— Не изреждай. Ти си земен човек. По-нататък?

— Аз съм земен човек — повтори Ур. — Но условията, при които из… Не, сбърках…

— При които си израснал.

— Да. Условията, при които израснах, бяха малко необикновени. Дълго време трябваше да живея далече от другите хора. Нямах дори книги, от които да разбера как живеят хората сега. Затова много неща не знаех. Когато пристигнах тук, всичко ми харесваше, радвах се, че отново живея сред хора, такива като мене, като моите родители…

— Ясно, ясно. Давай по-нататък.

— Струваше ми се, че бързо… как се казваше… бързо се адаптирам. Искаше ми се да ходя на работа като всички хора. Да пътувам в тролея. Да играя тенис на маса. Да ходя на цирк. В цирка е много интересно, това е прекрасно зрелище…

— Е — каза Валерий, уплашен, че Ур ще се отплесне, — ти правиш всичко това, и то добре. Мога да добавя, че в института те ценят като добър математик.

— Математика аз зная — съгласи се Ур. — Но всичко се оказа много по-сложно. Без да искам, аз причинявам на хората неприятности, дори страдания.

Той отново се размърда, ту подгъвайки завивките, ту измъквайки ги изпод себе си.

— Какво имаш пред вид? — тихо попита Валерий.

— Аз съм възпитан лошо. Пия прекалено много вода, много високо говоря, често казвам не това, което е нужно… На много хора това е неприятно. На Нона например. Тя изобщо не харесва моите маниери…

— Това не е толкова страшно — засмя се Валерий, — харесва ли Нона нещо или не.

— Така ли мислиш? — Ур въздъхна. — А днес на плажа Рустам искаше да ме бие, макар че не мога да си представя как щеше да направи това… Аз попитах Аня защо той изведнъж ме намрази. И Аня каза, че заради тебе. Рустам е твой приятел, а ти изпитваш ревност — старателно изговори Ур. — Ти ревнуваш мене… не — Аня… Как е правилно?

— Няма значение — отсечено каза Валерий. — Стига за това.

— Аз не знаех нищо. В книгите четох за любовта. Леля Соня хвалеше романа „Ана Каренина“. Прочетох го. Книгата е много хубава, но ми се струваше, че любов е имало само в миналото, а сега — не. Когато казах това на Аня, тя само се засмя. Кажи ми ти: сега също ли има любов?

Валерий мълчеше.

— Никой не иска да ми обясни, — отново въздъхна Ур.

— Това не може да се обясни. Ще се влюбиш и сам ще разбереш.

— Да — неуверено каза Ур. — Момичетата ми харесват, но виждам, че всичко е много сложно. Аз ти причиних страдание — прости ми. Реших да замина, за да не ви преча. Ето това исках да ти кажа.

Валерий гледаше през отворения прозорец обляния в лунна светлина връх на черницата и размишляваше върху думите на Ур. Прекрасно, заминавай. Отново всичко ще бъде както по-рано — леко и свободно, без тежката отговорност за този пришълец. Отново ще излиза в морето със „Севрюга“ и отново приятната работа с магнитографа и бавното съзряване на собствената дисертация и, може би — океанска експедиция… И отново — вечерите с Аня…

И изведнъж той си представи, че Ур го няма. Няма да стенат пружините на дивана под мощното му тяло. Няма да се трупат момчетата в института около любимеца практикант с молба да изчисли нещо, ще изчезне от стенвестника рубриката „Попитайте Ур“, над която е нарисуван мускулест торс с монтиран изчислителен пулт. Без неговия детински хазарт бързотечните турнири по тенис на маса ще станат скучни.

А какво ще кажат Рибаков и Пиреев?!

— Къде ще заминеш? — попита Валерий.

— Където и да е. Земята е голяма.

— Сега чуй какво ще ти кажа — заговори Валерий след дълга пауза. — Ти си прав, че животът не е прост. Не зная къде и при какви условия си израснал, там, при вас, може би всичко е по-просто — ходи бос по тревата и мириши незабравки…

— Мириши незабравки ли? Какво е това?

— Така се казва. Чакай, не ме прекъсвай… Никакви особени неприятности не причиняваш. Ако не нарушаваш реда, имай си каквито щеш маниери — това не е забранено. Разбира се, да си чешеш краката един в друг не е много елегантно, но ти сега май че не го правиш… А що се отнася до моите страдания… Любов ли е това или не, не зная, не е работата в думата. Но Аня ми харесва и естествено ми е неприятно, когато тя е с друг… Ти не знаеше това и аз не те обвинявам. И не се обиждай на Рустам, той също не знае, че ти си такъв… е… не съвсем обикновен. Той счете за свой дълг да се застъпи за мене… Спиш ли? — попита Валерий, вслушвайки се в равното дишане на Ур.

— Не. Слушам те и мисля.

— Та ето, Ур, ще ти кажа честно: Аня е малко лекомислена, дай й само ха-ха, хи-хи… и ще бъде по-добре, ако ти… — Валерий се запъна, не намерил нужната дума…

— Ако аз не ходя с нея на цирк и на плаж.

— Не е там работата. Можеш да ходиш, само че по-далеч да не отиваш, разбираш ли? Това е… И няма нужда да заминаваш, Ур. Наистина. Колегите ще се огорчат, ако си отидеш.

— А ти?

— Аз също.

— Добре — каза Ур. — Аз ще остана.

— Браво. А сега — да спим.

Но на Валерий не му се спеше. Той се обърна на другата страна, прозя се. И му се стори, че Ур го гледа в тъмнината.

— Защо не спиш? — попита той с някакво мимолетно неприятно усещане.

— Аз сега мислих, мислих — каза Ур — и измислих един фантастичен разказ. Като историите, които прочетох в твоите книжки. Ако не ти се спи, ще ти я разкажа.

— Започвай — каза Валерий.

„Разказ, съчинен от УР и отчасти редактиран от авторите

В някаква галактика, на някаква планета съществувала една много древна цивилизация. Тя се развивала в продължение на хилядолетия и там отдавна забравили за войни и всякакви разпри. И тъй като нямало нужда от военна промишленост, тамошните жители могли да посветят всичките си сили на усъвършенствуването, на процъфтяването на науката и изкуствата. С енергията било по-сложно, защото ентропията си е ентропия, тук нищо не може да се направи, освен това планетата им нямала свое естествено магнитно поле. Оскъдната енергия стимулирала научните търсения и в края на краищата те решили и този труден проблем. И започнали да получават достатъчно енергия, и то без да тровят атмосферата си с топлинни и радиационни отпадъци.

Те не познавали болестите, по-точно забравили за тях. Храна имали достатъчно, защото се научили да синтезират всичко, каквото поискат, в каквото си искат количество. Обучението им било организирано превъзходно. Например така: нужният текст се нанасял на тънка и дълга лента, подобна на магнетофонна, и обучаваният по малко, метър след метър, я изяждал. Лентата се смилала, а поместената на нея информация преминавала в кръвта, а оттам постъпвала в мозъка и се усвоявала от механизма на паметта. Така че процесът на обучение при тях не продължавал дълго и не бил труден.

Разбира се, те поддържали обмен на информация с други цивилизовани светове, а и преодоляването на междузвездните пространства не било особен проблем за тях. И затова те били в течение на всичко, което ставало в галактиката.

Веднъж те узнали, че в покрайнините, далеч от галактическия център, от сериозните източници на енергия, има звезда от типа на жълтите джуджета с малка планетна система. И там, на третата орбита от звездата, се върти малка планета, две трети от чиято повърхност са залети с вода. Сушата, заемаща едва една трета от повърхността, била неудобна, с рядко изобилие от планински вериги и пустини — и все пак на тази суша възникнала цивилизация. Нивото й било, общо взето, ниско, така че планетата не представлявала особен интерес за тях. Не е чак такова чудо невиждано — слабо развита, или както се казва, развиваща се цивилизация. Развива се и нека си се развива!

Естествено водели се съвсем незначителни наблюдения над тази планета. Да речем, с това се занимавал един чудак. Ето че той наблюдава, сравнява наблюденията си с по-ранните материали, отбелязва съществените изменения, съпътствуващи развитието на цивилизацията, и нанася своите наблюдения в отчети. От време на време тази информация се преглежда — или по-точно — се поглъща от съгражданите му, които отговарят за галактическата безопасност. Те с разбиране клатят глави: побойническа е, казват, планетата, там често воюват, изтребват се взаимно… ето, и растителността погубват, замърсяват разкошните си морета, а в атмосферата изхвърлят толкова радиоактивни отпадъци, че просто е невероятно — как не се замислят тамошните двуноги обитатели върху своето бъдеще… Аха, ето че се появи и гъбата на атомния взрив. Така, така, няма какво да се каже, развива се цивилизацията…

И вашият наблюдател прави интересен извод: тази цивилизация се развива твърде неравномерно — ту се втурва напред, ту като че слепешката се лута по странични пътечки.

Ето един пример. По всичко изглежда, че тамошните учени са достигнали до извода, че ако проводник пресече магнитни силови линии, то в него се появява електродвижеща сила, и обратно. Та планетата разполагала с готово магнитно поле, а много ли планети, дори най-благоустроените, притежават такова природно богатство? Ето, да беше се захванало тамошното население за електричеството. Не. Не са забелязали неговите забележителни възможности — продължили да превръщат водата в пара, правели колянни валове, изобретявали клапани, пароразпределители и изгорили в парните котли едва ли не половината гори на планетата. А когато преждевременно откритото електричество най-после си пробило път и изместило парната машина, все пак транспортът устоял на неговия натиск. Изпонаправили огромно количество автомобили, и те с колянни валове — страшно ги обикнали тези кривундели там, за нищо на света не искали да се разделят с тях. Започнали да правят зловонно гориво от нефт, чиито изгорели газове отровили въздуха в градовете.

Горе-долу такова впечатление правела на наблюдателите цивилизацията на тази планета от далечния ъгъл на галактиката. Тази цивилизация с нейните скокове напред и с блуждаенето си по странични пътеки им изглеждала най-малкото странна. Тяхното, на високоразвитата планета, развитие вървяло по възходяща права, под малък, скромничък ъгъл. Нужно ли е да обясняваме с какви изумени очи гледали те заплетените криви, представляващи според наблюдателя графичния израз на развитието на далечната планета. В тези криви окото — или това, което го заменяло — едва улавяло тенденция към подем.

И все пак следели тази тенденция неотклонно. И когато на тази планета бил отбелязан атомен взрив, наблюдателите от високо развитата планета се разтревожили. Да, наблюдателите. Те вече били повече — не единственият чудак, а цял, така да се каже, научен колектив. Така, значи отново преждевременно откритие: не се научили още да управляват атомната енергия, а виж ги ти — веднага ядрен взрив, който не е могъл да не погуби голямо количество от тамошните жители. Види се, те не държат особено на най-висшата ценност на мирозданието — разумния живот, щом пускат в ход неуправляеми ядрени реакции.

Безпокойството им особено пораснало, когато постъпили първите сведения за излизането на тамошните хора в Космоса. Разбира се, това били първи плахи стъпки, обиколки на планетата в пределите на гравитационното й поле. Но нали е известно на какви удивителни скокове са способни тамошните двуноги. За сега те, както се вижда, усъвършенствуват реактивните двигатели, работят с ракетно гориво, но къде е гаранцията, че няма да се справят със субстанцията на времето? Та те са странни: тръгнали по линията на развитие на паровата техника, въпреки че електричеството им било вече известно и достъпно, и това им струвало закъснение от век и половина по тяхното летоброене. Ами ако този път те не се отплеснат настрани и разберат, че това, което наричат скорост на светлината, не е предел на скоростта на взаимодействие на материята и излязат в галактиката? Тогава?

В същност най-прост силогизъм. Първа предпоставка: тамошните двуноги са способни в близко бъдеще да овладеят техниката на междузвездните полети. Втора предпоставка: те, въпреки че са разумни, все пак са запазили някои първобитни черти, свойствени, както изглежда, на техните диви прародители. Следователно: излизането в галактиката на тези заядливи същества, готови всеки момент да хвърлят неуправляема атомна реакция върху разумния живот, представлява сериозна опасност за цивилизования Космос.

Сега с далечната планета се занимавали много отговорни лица не само на тази високоразвита планета, но и в други цивилизовани светове, свързани със система за далечна космическа връзка. Интензивно се обменяла информация. И когато станало известно, че тамошните двуноги са започнали да изпращат апарати към съседните планети, било решено да се свика съвещание на представителите на висшите цивилизации, които се познавали помежду си: трябва да се вземат някакви мерки.

Конференцията се открила в съгласувания срок на една от планетите. Какво само нямало там, в смисъл — какви ли не форми на органичен живот! И белтъчни, и германиеви, и силициеви, и такива, за които и думи няма да ги характеризираш… Но какво да говорим, това трябва да се види, иначе просто няма да повярваш… Имало и представители на колективните организми — те долетели цял контейнер, една колония от около триста тона.

Организаторите на конференцията трябвало да поработят, както се казва, с пот на челата — по-точно на това, което заменяло челата. Но подготвили всичко добре: стаи за един с охлаждане, за друг с отопление и различно осветление, и храна, и атмосфера за всеки според нуждите му, и вани с разни течности… Средствата за общуване — грубо казано, преводът от различните честоти на обща — също, разбира се, били подготвени.

Събрали се, с една дума. Известно време изучавали събраната информация за далечната планета, причинила толкова безпокойства, после започнала размяната на мнения.

Станал, да допуснем, някакъв осморък-осмокрак, с очи на пръстите, и казва:

— Опасна планета, всичко може да се очаква от тези двуноги. Ще долетят със своите бомби и ще започнат да ги хвърлят безразборно по разумния живот. Та те помежду си непрекъснато воюват — още повече ще се нахвърлят срещу други, които примерно имат повече крака. Не трябва да си затваряме очите — или кой каквото има — за опасния вариант на по-нататъшното им развитие. Трябва да помислим за децата си.

— Какво предлагаш, брате? — попита председателят.

Осмоногият мига и казва:

— Звездата им каква е? Жълто джудже? Какво пък, ще натрупаме електроенергия, ще я концентрираме и ще пръснем звездата. Нищо друго не ни остава.

Но думата иска един двуног с люспеста опашка, ужасно гъвкав. Прелива от вълнение във всички цветове на дъгата.

— Братя по разум! — казва. — Не трябва да бързаме с такива сериозни неща. Та те са мислещи същества. Значи — казва — до известна степен са ни братя по разум. Защо ще хвърлят бомби върху нас? Дори да съумеят да долетят до нас, нали ще видят, че тук има високоорганизиран разумен живот. Не, те ще дойдат при нас като при по-възрастни братя за съвет, нещо повече — за помощ. И ние сме длъжни да им помогнем. Те ще разберат, че агресията не е оправдана нито морално, нито икономически. Не вярвам, че тяхното мислене е извратено по природа, изначално — това не може да бъде. Просто то е още младо и е изпълнено с детска разпаленост…

Че като бръмнала конференцията на всички честоти:

— Идеалист нещастен!

— Детска разпаленост, виждате ли, намерил в атомната опасност!

— Я го гледай как позеленя, за своите се е загрижил…

И наистина двуногият се развълнувал. Наложило се да изпие за успокоение чаша сода каустик. Поклъвнал люспите си, примигнал с теменното си око — и се успокоил.

След него се надигнал един зъбат, от тарбозаврите. Застанал на задни лапи, подпрял се с опашката си и започнал да предава телепатически — че инак нямал глас:

— Братя! — предава. — Ние, гущерите, живеем на планета, подобна на онази. При нас историята на живота е започнала точно така, както и при тях. Само че там поради попадането на системата в радиоактивна космическа ивица нашите братя гущери веднага измрели и в резултат на това страшно нещастие, за което е невъзможно да се говори без потръпване, жалките млекопитаещи завладели планетата…

— По-кротко за млекопитаещите — предупредили го.

— Моля за извинение — предава гущерът, — не исках да обидя никого. Аз само искам да кажа, че ако на тази планета не беше се случила трагедията, гущерите нямаше да позволят на млекопитаещите да се развият и всичко там щеше да тръгне по нормален път, без скокове и вихри — е, както е на нашата планета. Разберете ме правилно, имам пред вид онези млекопитаещи, а не разновидностите, присъствуващи на тази конференция. Там е трябвало да възникне наша, гущерова цивилизация. Друга работа, ако не е имало гущери от самото начало…

— Не се ли говори твърде много за гущерите? — прекъснали го.

— По-близко до въпроса — казал председателят. — Какво предлагате, брате гущер?

— Аз предлагам: да не се закача жълтото джудже. Не е хубаво да се взривява жива звезда без крайна необходимост. Пък и енергетически излиза скъпо. Планетата също не трябва да се унищожава, тя сама по себе си е хубава. Може би дори не всички тамошни жители трябва да се ликвидират, а само тези, който се пъхат в Космоса с атомни заряди. След тях може да се направи някаква дезинфекция, да приведем в ред състава на въздуха — ще стане превъзходна планета.

Думата иска колективният разум — тристатонният мозък:

— От името на разумната обвивка на планетата ни ние се обръщаме към вас, братя по разум. Опасността е голяма! Опасността е много голяма! За вас, разединените, това може би не е толкова забележимо, но ние ясно виждам цялата сериозност на положението. За нас повредата на един елемент от живота означава гибел за цялата обвивка, ние в никакъв случай не бива да се излагаме на опасност! Огнището на космическата агресия трябва да бъде ликвидирано, докато не е късно! Лично ние предлагам да се прекрати обсъждането трябва или не трябва. Разбира се, трябва! Ние предлагам да се обсъдят конкретните въпроси: кога и как! Не жалете енергия, братя, защото опасността е неизмерно голяма!

Това истерично изказване веднага довело конференцията до крайна възбуда. От всички страни, на всички честоти се чули викове:

— Колективният разум преувеличава — опасността не е чак толкова голяма! Те са още далече от междузвездните полети, може и изобщо да не ги овладеят, а ако ги овладеят, дотогава може да се цивилизоват!

— Хайде де! Каза се в доклада: склонни са към избързване. Ще изскочат в центъра на галактиката и ще ни заварят незащитени. Трябва да се вземат бързи мерки, а не да чакаме, докато там се цивилизоват до втора степен на разума!

— Правилно! Да се изчислят разходите на енергия, да я разпределим по равно и да пръснем жълтото джудже!

— Защо по равно? Да се разпредели пропорционално на радиусите на планетите, така ще бъде справедливо.

— Неправилно! Пропорционално на масите, а не на радиусите!

— Не трябва да се закача звездата! Ние, гущерите, молим да ни се даде възможност да въведем там ред…

— Да се пръсне, да се пръсне!

— Не бързайте, братя. Няма нищо по-страшно от грешката в прибързаното обобщение. Спор няма, докладът е обстоен, но ние не знаем никакви детайли. Ето казано е, че в последно време там по-рядко се наблюдават ядрени взривове. Как да разбираме такава тенденция, ако тя се окаже устойчива? Трябва да помислим, братя, да съберем повече информация…“

Ур млъкна.

През прозореца светеше луната и в нейната невярна светлина, раздробена от листата на черницата, лицето на Ур беше каменно неподвижно и очите му бяха немигащи, тъмни, без блясък. Валерий беше обзет от ужас от това лице, ужас и междузвезден хлад — сякаш космическа пропаст се разтвори изведнъж между него и дивана, на който лежеше Ур.

Внезапно го прониза страшна мисъл: не лежи ли робот в неговата стая? Робот-андроид, пратен на Земята, за да „събере повече информация“… Механизъм, който само се преструва на човек, а в същност е бездушен, толкова равнодушен към съдбата на човечеството, колкото и дивана, на който лежи… лежи, само защото програмата му е такава: по всичко да прилича на хората…

А там някъде, отвъд черните галактически далечини, някакви високоразвити същества очакват неговата информация. Те, видите ли, са разтревожени: преждевременно са излезли в Космоса заядливите, недодяланите, недораслите… как беше… до втора степен на разума… Да не смутят някак покоя на благоустроените планети, да не ги треснат с атомната тояга… И не ги интересува нашият живот, нашите радости и скърби, трудната и дълга борба на силите на доброто срещу злата сила, която именно размахва тази тояга. За тях, високоразвитите, ние сме все едно… все едно — хлебарка за дезинфекторите. „Планетата е хубава, само позволете на нас, гущерите, да въведем там ред, да ликвидираме зловредните млекопитаещи…“

Валерий седна на кушетката. Да изтича някъде, да направи нещо, да предупреди хората, че е надвиснала страшна заплаха. Всеки момент могат да „пръснат“ Слънцето — и ще се разхвърчат отломките от планетата, превръщайки се в облачета плазма…

А този робот, който лежи на дивана — да го обезвреди някак си… с чук по главата…

Ур пак започна да се върти, да се мята в чаршафите и изведнъж нададе вопъл и скочи от дивана.

Сърцето на Валерий се сви:

— Ти какво? — издиша той, обзет от ужас. — Ти какво?…

Протегна треперещата си ръка към лампиона, дръпна шнурчето. Светна. Ур, хванал се за задните си части, опънати от плувките, се мяташе из стаята. После се хвърли към леглото си, започна да рови из него, преобръщайки възглавницата, чаршафите.

— Ето го, проклетото! — изрева той и протегна на Валерий нещо на дланта си.

Беше кабарче. Хубаво чертожно кабарче с медна главичка и тънко острие лежеше мирно на дланта му.

— Как е попаднало в леглото? — възмущаваше се Ур и потриваше с другата ръка убоденото място. — Може би съм го бутнал от масата, като съм вземал книгата.

Валерий тъпо гледаше кабарчето. Космическият страх бавно го отпускаше, разсейваше се, изпаряваше се. И той облекчено въздъхна. И се разсмя. И това ми било робот — закрещя, като че го колят…

— Не разбирам какво смешно има тук — каза Ур.

Той изглеждаше разсърден. Черната му брадичка стърчеше, беше се нацупил като обидено дете.

Вратата се отвори със скърцане — в стаята надникна леля Соня в халат, украсен с абстрактни цветни рисунки.

— Какво става, момчета? Какви са тези викове? Ще разбудите цялата къща.

Ур добросъвестно обясни какво се беше случило.

— За такава незначителна травма — такъв вик? Не очаквах от вас, Ур. Ами ти, срамно е да се смееш на другаря си, Валечка. — Тя учудено гледаше Валерий, който изнемогваше от смях. — Вместо да дезинфекцираш раничката…

— Сега ще го намажа с йод. — Валерий обу чехлите си и отиде в кухнята, където висеше аптечката. — Ох, как ще го намажа!

След десет минути светлината беше изгасена и двамата отново лежаха в леглата си. Луната беше отплувала. Сега през отворения прозорец проникваше само слабото шумолене на листата под свежия нощен вятър.

След стреса и неочакваното облекчение Валерий се чувствуваше изморен, опустошен. И все пак странно е, помисли си той: защо Ур съчини тази история? Дали само защото прекомерно се е нагълтал с фантастика?

— Защо ми разказа това? — попита Валерий.

Отговор не последва. Ур спеше, легнал по корем, за да не разтревожи случайно убоденото място.