Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (10)

Втора глава
Гневът на Пиреев

„— Аз забравих, какъв беше вашият герб?

— Голям човешки крак, златен на светлосиньо поле. Той тъпче извиваща се змия, която го хапе по петата.

— А вашият девиз?

— Nemo me impune lacessit.^[1]“

Едгар По, „Бъчвичката с амонтилядо“

Човешкият гняв е много издръжливо чувство. Гърмящата от боеве „Илиада“ започва с обръщение към Атина Палада, която в античните времена е представлявала на Олимп науката по съвместителство с въпросите на отбраната: „Пей за гнева на Ахила, сина Пелеев, богиньо…“

Гневът винаги е предизвиквал желание за отмъщение — най-често с нанасяне телесни повреди на обидилия. Вие помните, разбира се: „Възненавидях света аз и мечът зазвъня…“, „Ще взема дълга шпага, ще изляза от дома…“

„Ненапразно зар-редихме пистолетите, честта е оскърбена, честта е оскърбена!“ — крещеше Средновековието.

И само в Древния Китай, както казват, отмъщението се е проявявало в малко своеобразна форма. Отмъстителят се е обесвал на вратата на врага, за да му причини неприятности.

Отмъщението — като отживелица от миналото — се среща и сега, въпреки че углавните кодекси причисляват неговите прояви към престъпните деяния.

Щом самият Омир не се е наел лично да възпее гнева на Ахил, сина Пелеев, и е предложил на копиеносната богиня Атина да направи това, то как ние да опишем гнева, обзел Максим, сина Пиреев? Нали митическият герой се е разсърдил на един човек, цар Агамемнон, по повод неправилното според Ахил разделяне на заграбената плячка. И колкото и ужасен да е бил неговият гняв, той се е изразил само в отказа от съвместни военни действия.

А Максим Изидорович беше озлобен на целия свят…

Веднага след неуспешната защита той си отиде в къщи и се затвори в кабинета си. Известно време лежа на дивана и се опитваше да разбере какво беше станало с неговата памет, която никога преди не го беше подвеждала. Обаче с нищо, освен с преумора, той не успя да си обясни причината на странното умопомрачение.

Да, нервна преумора. Още утре трябва да поиска назначаването на медицинска комисия, която да зафиксира този факт. После — да подготви обяснителна записка…

Внимателно почукване прекъсна хода на мислите му. Максим Изидорович стана, отвори вратата и пое лакирания поднос с чаша чай и захар от съчувствените ръце на жена си. Умница, донесе именно чаша, а не злополучната „армуди“.

— Нищо, нищо, Ема — вяло каза той в отговор на неизказания въпрос в очите на съпругата си. — Преуморил съм се малко.

— Да отидем на вилата, а? — осведоми се жена му. — Ти трябва да си починеш след това нервно сътресение…

— Непременно ще отидем. Само да свърша някои работи.

Възгорчивият вкус на чая оказа върху Максим Изидорович обичайното ободряващо въздействие. Той придърпа телефона към себе си. Спокойно, делово се разпореди да бъде отменен банкетът, за който в ресторант „Дружба“ всичко беше готово.

Освен банкета за шейсет души, Максим Изидорович възнамеряваше да покани в събота на вилата си десетина отбрани лица на шиш кебап. Добре че не успя да им съобщи за намерението си. Жалко само, че овенът вече е купен.

Той се обади по телефона в медицинското ведомство и се договори за свикването на комисия. Така, и това е направено. Сега оставаше главното — да се намерят виновниците за неговото поражение.

Максим Изидорович се подкрепи с още една чаша чай и отвори папката с опозорения доклад. Колкото повече го прелистваше, толкова повече се убеждаваше, че тази хитра змия, директорката на „Физиката на морето“, нарочно му е пробутала такъв сложен материал. Нима не можеше да се направи така, че да се получи хем научно, хем достъпно? Кому е нужна толкова математика? В една прилична дисертация всичко трябва да бъде с мярка…

Нарочно, нарочно е решила тя да го забърка в тия безкрайни уравнения! И този подозрителен хлапак нарочно го е привлякла… Къде, позволете да ви попитам, са обучавали по математика този млад нахалник? Не е ли време да се разбере кой собствено е той и с каква цел е пристигнал тук?!

Максим Изидорович запали цигара и сложи пред себе си лист плътна хартия.

Зазвъня телефонът. На Максим Изидорович не му се искаше сега да разговаря с никого. Все пак вдигна слушалката.

— Слушам ви.

— Максим, как се чувствуваш? — чу той гласа на председателя на научния съвет. — По-добре? Е, слава богу. Аз много се разтревожих… Всичко вървеше така хубаво, дори блестящо… Какво?… Аз така си и помислих, нервна преумора. Е, няма нищо страшно. Почини си, Максим, полекувай се, а през септември ще се съберем отново…

Вярно, вярно, помисли си Максим Изидорович, като остави слушалката, всичко вървеше блестящо. Дори Карпов, старият мърморко и критикар, процеди похвална забележка — това все пак значеше нещо. А тази змия, директорката, седеше и насмешливо примижаваше, и този нахален Ур също беше там и го гледаше недоброжелателно, него, Пиреев. Той видя, всичко видя от трибуната!

И отново изпитал страстен прилив на гняв, Максим Изидорович извади от многоцветната си химикалка зеления цвят — и по белия лист побягнаха бързи тесни редове.

 

 

— Прочетете. — Вера Фьодоровна подаде на Грушин лист с цветен печат в ъгъла, с номер и дата.

Документът беше убийствен. Не, не, той не съдържаше заплахи и проклятия, не беше напоен с отрова. Напротив, беше изпълнен с доброжелателност и имаше за цел „постигане на икономии във фондовете на изследователските работи“. Именно затова изследването на електромагнитните явления в океанските течения се изключваше от тематиката на института като нерентабилно.

— Поразително! — възкликна Грушин, като прочете документа и го подаде на Нона.

— Това ви поразява, Леонид Петрович? — Вера Фьодоровна включи настолния вентилатор и подложи разгорещеното си лице под въздушната струя. — А нали миналата година вие, горе-долу със същите изрази, възразихте против океанската тема.

В кабинета, чиито прозорци гледаха на запад, в този следобеден час беше горещо. Спуснатите щори не спасяваха от обилното слънце. Грушин извади от джоба си кърпа и изтри мокрото си от пот лице. Каза, като неспокойно мърдаше на стола:

— Аз действително възразявах, защото… защото и с Каспий имаме достатъчно работа. Моля ви, Вера Фьодоровна, нали вие не мислите, надявам се, че аз…

— Не мисля, разбира се. Това би било просто непорядъчно. Както изглежда, Пиреев си е спомнил вашата миналогодишна аргументация. Той какво, да не е намислил да ни отмъщава за провала на защитата си?

— Защо питате мене?

— Това е риторичен въпрос. Дайте тук документа, Нона. Наизуст ли го учите? — Вера Фьодоровна го пъхна в чекмеджето на бюрото си. — Бива си го приятеля ви, Леонид Петрович — продължи тя, примижавайки. — Ние му правим дисертацията, на защитата той изведнъж започва да дрънка глупости — и след това иска да си върне на нас.

— Но аз какво общо имам? — Грушин скочи и размаха ръце. — Какви думи употребявате — „приятел“?… Никакъв приятел не ми е той — е, учили сме някога заедно в института и какво от това?

— И аз трябва да си го върна на някого…

— Само, моля ви, не на мен!

— Добре, добре, не се нервирайте, аз не ви укорявам. А вие, Нона, какво ще кажете?

— Трябва да звъним в Москва. Да защитим темата.

— Това го знам и без вас. — Вера Фьодоровна уморено закри очи с длан. — Мислех, че ще ме посъветвате нещо смислено… Добре. Не ви задържам повече. Спрете за сега океанската тема. Заемете се с източния бряг. Другарю Грушин, готов ли е планът за магнитографските работи?

— Отдавна.

— Изпратете там „Севрюга“. Горбачевски да замине. И вие, ако искате… Вера Фьодоровна натисна звънеца и каза на влязлата Нина Арефиева: — Извикай началника на плановия отдел. И поръчай разговор с Москва — с Мирошников.

 

 

… Бившият фармацевт, а сега тих пенсионер, Фарбер седеше както винаги до прозореца на хола, който гледаше към откритата площадка на дворната стълба. Слаб и прегърбен, с хлътнали бузи, покрити със сива четина, в стара платнена блуза той седеше по цели дни до прозореца — затворен през зимата, широко разтворен през лятото — и четеше ли, четеше. От време на време задрямваше, забил в книгата бледия си нос, но не за дълго. Като се събудеше, веднага намираше реда си и четеше по-нататък. Синът му, инженер, го снабдяваше с исторически романи, книги за древни цивилизации — други жанрове Фарбер не признаваше.

Валерий изтича на площадката, изкашля се, за да привлече вниманието му, и попита:

— Ной Соломонович, Ур не е ли идвал?

Фарбер едва обърна към него глава, погледна го с леко кривогледите си очи и каза със слаб глас:

— А, ти ли си? — В гърлото му като че клокочеше. — Не, не е идвал.

— Къде ли се мотае? — промърмори Валерий. — Дайте ми ключа, ако обичате.

Откакто леля Соня замина, животът им съвсем се разстрои. Валерий обядваше в стола или набързо сготвяше нещо в къщи. После бързаше при Аня — почти всички вечери те прекарваха заедно. А в последно време, когато Аня взе отпуск за подготовка за изпити, тя по-често идваше при Валерий — той и помагаше да се готви по математика и химия. Тази година Аня, вече два пъти подред късана, беше решила на всяка цена да влезе в биологическия факултет.

А Ур след работа изчезваше. Ту отиваше с Рустам и другите момчета на плаж, ту изпращаше Нона, а няколко пъти Валерий го видя да влиза в цирка. Понякога Ур се отбиваше в къщи — за такива случаи Валерий започна да оставя ключ у съседа. А обикновено Ур идваше късно, веднага си лягаше, на въпросите отговаряше неохотно…

Фарбер взе от перваза на прозореца ключа и го подаде на Валерий.

— Кога ще си дойде леля Соня? — попита той. Попита просто така, от приличие, защото нищо, освен древните цивилизации не го интересуваше особено.

— Ще си дойде — неопределено отговори Валерий.

От последната картичка на леля си той знаеше, че сестра й много бавно оздравява след инфаркта и тя, леля Соня, ще трябва да остане в Ленинград още месец. Тя молеше Валерий да пише по-често и подробно и да не се храни със сухоежбина, за да не си докара някое стомашно заболяване.

В квартирата беше прашно, неразтребено, хриптеше транзисторът, който Валерий, тръгвайки сутринта за работа, беше забравил да изключи.

Валерий си подсвиркваше модерната песничка „А на нас ни е все едно“. Той постави върху газта тенджерка с вода и хвърли в нея пет набръчкани кренвирша. Жалко, свърши се огромната тенджера супа, която леля Соня беше сварила, преди да замине. Добре, ще преживеем и без супа. На нас ни е все едно.

Той застла своето легло, прибра от дивана на Ур купчината вестници и книги — сборници чуждестранна фантастика, два-три тома на Толстой, учебник по английски. После се изтегна във фотьойла до телефона, запали цигара и набра номера на Аня.

— Привет — каза той. — Е, как е, зубриш ли? Стигна до алдехидите?… Ах, учуди ме! Че кой ги обича? Сам Бутлеров не ги е обичал — просто не е можел да ги гледа… Ще дойдеш ли?… Кой знае? Хайде, хайде, вземай химията и идвай… Новини? Няма никакви новини… Не, има една, пристигна писмо: закриват океанските течения… Е, темата за океанските… Да, представи си. Идваш ли?… Че кой може да е — Пиреев. Нали ти казах, че той се провали на защитата, започна да дрънка разни глупости… Това е. А сега се е настървил срещу нашия институт… Анечка, но откъде да знам? Питай Ур, той беше на защитата. Та ще дойдеш ли или не?… Тонът ми не е заплашителен, просто искам да дойдеш. Тези дни заминавам, пращат ме в морето, с родната „Севрюга“… Да, представи си… Ако не исках, нямаше да те уговарям. Е, приготви се по-бързо, чакам!

Кренвиршите в тенджерката бяха набъбнали, напукани, още малко и току-виж, хвръкнали във въздуха. Валерий, парейки се, ги изсипа в чинията. Дявол да го вземе, забрави да купи хляб! Добре де, нали ни е все едно… Той бързо изяде три парчета с намерената в бюфета хрупкаща коричка, пи газирана вода от сифона. Сега трябва да изтича до магазина, да купи нещо за чая — Анка обожава сладките работи. Или най-напред да разтреби. — Животът вечно те поставя пред дилеми.

В този момент се раздаде телефонен звън. Сигурно е Анка. Валерий вдигна слушалката. Гласът беше женски, но не Аниният.

— Говори секретарката на професор Рибаков. Лев Семьонович ви моли спешно да дойдете.

Ех, че в лош момент! Валерий започна със запъване да обяснява за някаква неотложна работа. Вежливо, но настойчиво секретарката повтори поканата. Какво му оставаше да прави?

Валери отново позвъни на Аня, да я предупреди да не излиза за сега, а да чака да й се обади. Но Аня вече не беше в къщи. Когато я чакаш, тя час и половина се приготовлява, а когато не бива да бърза, можеш да си сигурен, че ще изскочи от къщи за пет минути.

Наложи се отново да откъсне Фарбер от древните цивилизации.

— Ной Соломонович, аз излизам, а Аня трябваше да дойде…

— Кой? — попита старецът с колеблив глас.

— Светлорусата девойка, е, оная, дето винаги ви поздравява. Вие й дайте ключа и й кажете да ме чака.

— Аха… ключът… Кога ще си дойде леля Соня?

— Ще си дойде! — извика Валерий, като тичаше по стълбата.

След половин час той влезе в кабинета на Рибаков. Като покани Валерий да седне в креслото, Рибаков седна срещу него, вдигнал черните си вежди, сякаш предварително се дивеше на онова, което му предстои да чуе.

— Е, Валерий Сергеевич, как е нашият пришълец?

Валерий, въпреки че очакваше този въпрос, не отговори веднага.

— Не знам какво да ви кажа, Лев Семьонович… Ходи на работа, както всички. Работи, получава заплата… Аз дори съвсем забравих, че е пришълец.

— Значи с нищо не се отличава? — Рибаков бързо записа нещо в бележника си. — А тези негови пристъпи повтарят ли се? Да? И не успяхте да изясните нищо ново? Жалко, жалко…

Валерий се засрами от своята слаба информираност. И за да запълни празнотата, започна да разказва за експедицията на Джанавар-чай. За прибора, измислен от Ур, и за „джаномалията“, и за това какви приготовления се правеха при тях за зимната океанска експедиция, а сега, ето, всичко е преустановено, защото…

— Знам, знам — кимна Рибаков и продължи да пише или пък да рисува в бележника си. — Но кажете, моля: затвърди ли се мнението ви, че знанията на Ур в някои области превъзхождат сегашното ниво, достигнато от науката?

Валерий се позамисли. Ур никога не излагаше своите знания на показ, но в областта на физиката и математиката той положително е подготвен над нивото, достъпно за разбиранията на Валерий. Разбира се, това не е доказателство. Удивителна способност към езиците — необикновено бързо научи руски, сега и английския усвои и вече се зае с френски. Също не е доказателство… Но виж — бележника на Ур… Лентата със загадъчните свойства… Приборът, показващ „излишъка“ от електричество… Идеята на Ур за използуването на течението на Западните ветрове…

Рибаков вдигна още по-нагоре веждите си.

— Получаване на електроенергия непосредствено от заобикалящото планетата пространство — така, струва ми се, я формулирахте? Разкажете по-подробно, Горбачевски.

— В същност аз вече разказах всичко. Не зная проекта му в детайли. Знам само, че той получи часове за работа в изчислителния център и готви изчисленията за обосновка на проекта си.

Рибаков хвана с два пръста костеливата си брадичка и започна да се люлее на стола. Валерий неволно се напрегна, готов да скочи към професора, ако столът, който се люлееше все по-силно, се преобърне. „Това какво е — по този начин ли интензифицира мисловния си процес?“ — помисли той.

В момента, когато амплитудата на колебанията вече май достигаше критичната си величина, Рибаков престана да се люлее и устреми към Валерий проницателния си поглед.

— Още няколко въпроса, Валерий Сергеевич, ако позволите. Забелязвали ли сте в дейността на Ур черти, които… е да кажем така: може ли някои негови действия да се изтълкуват негативно като причиняващи или способни да причинят вреда?

— Такова нещо не съм забелязвал.

— Може би вреда на отделни лица, които по някакви причини са му неприятни?

— Не. При нас всички го обичат и отношенията ни са добри.

— Той предразполага хората към себе си, така ли?

— Може и така да се каже…

— А има ли способности за хипноза?

— Н-не съм забелязвал… — Валерий отново се замисли. — Носеха се някакви слухове в института…

— Какви именно?

— Глупости разни… — Валерий изведнъж като че чу отстрани своите вяли, неуверени отговори и каза решително: — Лев Семьонович, моля да ме освободите. Не искам да съм повече… как да кажа… шпионин. Аз вече ви казах: той е добро момче и не го смятам за никакъв пришълец.

— Вие съвсем не сте шпионин, откъде ви дойде на ум? Личността на Ур представлява научен интерес…

— Знам, знам, Лев Семьонович. Но аз не съм за тая работа… И изобщо… Ще се женя скоро и сега не ми е до Ур…

Той се наведе и вдигна бележника, който беше паднал от коленете на Рибаков.

— Благодаря. — Рибаков хвърли бележника на бюрото и стана. — Много жалко, много жалко, Валерий Сергеевич. Но щом настоявате… М-да, необикновен случай… Ще се свържа с московските другари, ще се посъветвам какво да правим по-нататък. И за този негов проект трябва специално да поговорим… На Ур, разбира се, нито дума за нашата среща.

— Разбира се, разбира се! — Валерий облекчено въздъхна.

В гастронома, както всяка вечер шумен, той купи торта „Кармен“, руско сирене, лимони и няколко бели хлебчета.

Когато най-после стигна до дома си, вратата на апартамента беше отворена. В кухнята свистеше чайникът, сигнализирайки за готовността си, а в стаята на леля Соня седяха Аня и Ур.

На масата пред Аня беше разтворена органичната химия, лежаха тетрадки, изпъстрени с формули, но вместо да се задълбочи в алдехидите, Аня спореше с Ур.

— Привет! — погледна тя влезлия Валерий. — Каниш гости, а изчезваш някъде, направо безобразие. Къде беше? В магазина! В магазина не можеш да се забавиш толкова. Ау, чаят кипи! Изключи ли го? Е, добре, сега ще учим. — Тя отново се обърна към Ур: — Аз изобщо не му симпатизирам, пък и съм го виждала само веднъж. Така че не си въобразявай, че съм пристрастна. Аз съм съвършено безпристрастна. Просто разбирам, че човек може да бъде много зает и няма нищо страшно, ако някой му помогне да си свърши работата. Ето, Валерий ми помага да се готвя по химия — това не значи, че той ще се явява на изпит вместо мене.

— Едно нещо е да помагаш, а съвсем друго — да работиш вместо човек, който сам не умее — каза Ур.

Той седеше в любимото кресло на леля Соня и преглеждаше вестника. Гъстата му черна коса беше мокра — сигурно от скорошния душ.

— Той дори много добре умее да работи — възрази Аня.

— Да организира и координира! — викна Валерий от кухнята. Там той запари чая, наряза лимон.

— Именно — каза Ур. — Пиреев трябваше да напише статия за своя администраторски опит. Или дори за тези чашки. Той така се въодушеви, когато изведнъж заговори за тях. Ето това би била самостоятелна и вероятно, нужна работа.

— Съгласна съм, но за това не дават докторска степен.

— Ами защо ще му дават! — Валерий донесе подноса с чашите и чайника. — Анечка, иди нарежи тази „Кармен“.

— Как така защо? Сега всички защищават. А ако си кандидат, то нима не е логично да се стремиш към докторска степен? Донеси тортата тук.

— Аз съм човек скромен, незащитен — каза Валерий. — Мога и тук да я донеса.

— Всички трябва да защищават. — Аня започна да реже тортата. — Какво, ти да не би да знаеш своята специалност по-лошо от Рустам. Не. А Рустам е кандидат. Значи и ти трябва да защитиш.

— Трябва, трябва — въздъхна Валерий и седна до Аня. — Само че много главоболия има…

— Ти просто си мързеливец, Валерий. Сигурно чакаш и на тебе да ти помогнат да напишеш дисертация.

— И сам ще се справя някак. Ур, специална покана ли чакаш? Ти какво, брат, напоследък си много сумрачен — каза Валерий, като погледна Ур. — Пак ли главоболие?

— Сумрачен — това е, когато те боли глава ли?

— По-скоро, когато настроението ти е лошо.

— Тогава аз наистина съм сумрачен. — Ур, който не обичаше горещ чай, си наля в чинийката и внимателно го опита, издул устни. — Днес ми взеха часовете в изчислителния център — каза той. — Темата е закрита, значи няма и какво да се изчислява.

 

 

Максим Изидорович, облечен в пижама, седеше на просторната веранда на своята вила. Наслаждаваше се на тишината и спокойствието, така необходими за мозъка, преуморен от градските грижи.

В ъгъла на двора зад наровите храсти блееше овенът. Градинарят Елхан специално ходи някъде, за да купи това глупаво, но вкусно животно, чието предназначение беше да украси тържествената трапеза. Уви, защитата не се състоя, шиш кебапът за избраните приятели естествено също беше отменен.

Но със самия си вид, с нетърпеливото си блеене овенът зовеше към действия. Няма да го водят обратно на родните му пасбища я.

И Максим Изидорович се разпореди. Оттук, от верандата, той добре виждаше как градинарят Елхан пристъпи към жертвоприношение пред взискателното божество на науката.

Местният жител Елхан се водеше общ работник в изследователска група от един подведомствен институт, но всички свои безгрижни дни прекарваше на Пиреевата дача. Той добре си знаеше работата. Върза краката на овена и го повали на земята така, че шията му се оказа над неголямата дупка, изкопана, за да не се разлее кръвта на жертвеното животно по двора. После вдигна остро наточения нож…

Наблюдавайки процеса на декапитацията^[2], Максим Изидорович мислеше за завистниците и недоброжелателите, с които човек винаги е обкръжен, ако заема видно положение. Такъв е ненарушимият закон. И нищо не остава, освен да показваш на завистниците къде им е мястото. А какво още може да се направи? Ех, ако бяха на мястото на овена…

Максим Изидорович въздъхна.

И си припомни онзиденшния разговор със стария си другар от института Льоня Грушин. Грушин му позвъни и го помоли за среща. Какво пък, това беше тъкмо навреме: самият Максим Изидорович се канеше да поговори с него поверително.

Грушин започна разговора някак странно. Каза, че директорката на института го подозира, че той е съдействувал за появата на писмото. На официалното писмо, което закриваше темата за океанските течения и прекратяваше нейното финансиране. На Грушин това му е крайно неприятно. На времето той действително е възразявал против тази тема, но сега няма нищо общо с това.

— И какво искаш ти? — попита Максим Изидорович. — Да съобщя на твоята директорка, че нямаш никакво отношение към писмото?

— Именно, Максим, именно! Дай й да разбере това, е, не направо, разбира се, а някак си косвено… А иначе в института няма живот за мене!

Грушин изглеждаше развълнуван, очите му шареха, в ръцете си въртеше взетата от бюрото на Пиреев японска запалка. Максим Изидорович си спомни, че Грушин е многодетен, че е страстен играч на преферанс и май филателист, а това са занимания, изискващи немалки разходи, а нямаше да види докторска стенен, докато не защити той, Пиреев… И на Максим Изидорович му се дощя да утеши стария си колега.

— Ще стане — каза той решително. — Всичко ще направя за тебе, Льонечка. И доста скоро. Дай запалката. — Той запали цигара и се обви в дим. — Но най-напред ще трябва да преразгледаме някои въпроси в твоя институт.

— Какво имаш пред вид?

Синкавите лещи на Пиреев гледаха Грушин в упор.

— Хайде да поговорим откровено, Льоня.

— Хайде — каза Грушин, като мигаше често.

— Откровено и строго конфиденциално. Ето какво. Случвало ли ти се е да чуеш в отдела си или въобще в института враждебни отзиви за мене… е, нали разбираш, във връзка с помощта за подготовката на дисертацията?

— Не, не съм чувал. Във всеки случай в мое присъствие…

— Слушай, Льоня, аз не настоявам ти непременно да назовеш някого. Но ние с теб сме стари другари и затова ще ти кажа без заобикалки: в института не всичко е в ред. Много неща зависят от твоята искреност. В частност и твоето собствено бъдеще.

Грушин потърси да се хване за нещо. Не намери нищо на празното бюро и започна да оправя и дърпа вратовръзката си.

— Спомням си — каза той тихо. — В моя отдел работи прантикантът чужденец, казва се Ур. Впрочем ти го видя в кабинета на директорката.

— Това е този, който на Джанавар-чай…

— Да, да! Веднъж пред мен той се изказа… враждебно…

— Какво именно?

— Е… изказа съмнения относно самостоятелността на твоята…

— Ясно. — Пиреев забарабани по бюрото.

— Той не беше съвсем трезвен, когато каза това, така че…

— Каквото е на трезвия на ума, това е на пияния на езика — усмихна се Максим Изидорович. — Значи той пие?

— Не, не съм забелязвал. Селезньова имаше рожден ден и всички в отдела изпихме бутилка шампанско и Ур малко го хвана. Максим, много те моля, нашият разговор…

— Ясно, ясно, не се тревожи. И аз ще ти кажа напълно откровено: този Ур ми се струва подозрителен. Откъде е пристигнал, с каква цел?

— Тоест как? — учуди се Грушин. — Той е пристигнал на практика от Румъния.

— Глупости! Никой не знае откъде е пристигнал… Добре, да оставим това.

— Максим, аз просто съм поразен. Та Ур официално е допуснат до всички наши материали…

— Ще трябва да се намесим, драги. Ще трябва да се намесим… Забелязвал ли си някакви странности в поведението му?

Грушин намръщи чело, добросъвестно събирайки мислите си.

— Нищо особено не съм забелязвал… Но… за него изобщо се говорят много неща. Уж пиел като кон. Вода, вода лочи, да не помислиш… За забележителните му способности говорят — той наистина е превъзходен физико-математик. Какво още? Носеха се съвсем глупави слухове…

— Какви слухове?

— Дори е неприятно да се разказва. Не стигна ли до теб слухът за продавача от магазинчето за промишлени стоки, който уж изведнъж полетял във въздуха?

— Слушах нещо такова. Струва ми се, жена ми казваше нещо. И какво?

— Глупости, Максим, разбира се, но тръгна слух — уж че Ур е вдигнал продавача.

— Как така го е вдигнал?

— Не си струва дори да се замисля човек върху тези невъобразими глупости.

Помълчаха После Максим Изидорович запали още една цигара и каза като че на себе си:

— Може да са глупости. А може и да не са. Науката признава масовата хипноза.

Грушин започна да се сбогува. И отново Максим Изидорович му обеща, че всичко ще се оправи. Дори му подхвърли „През есента ще защитим с тебе.“ Грушин си отиде доволен, но очите му още бяха смутени…

През това време Елхан с голямо умение беше одрал и изкормил овена и пристъпи към нарязването. Сега Максим Изидорович отново се размечта. Той чувствуваше, че е хванал най-важното звено. Все по-отчетливо си спомняше неприятното усещане от нечий неподвижен тежък поглед върху себе си по време ма защитата и сега се увери, че този поглед принадлежи на Ур. Той седеше до тази ходеща статуя, Селезньова, и не сваляше очите си от него, Пиреев. Ами ако той наистина е хипнотизатор? А?…

Стигнал до тази мисъл, Максим Изидорович вече не и даде да угасне. Въртя я и така, и иначе и я остави да узрее напълно. Точно, точно беше уловено вредоносното звено. След него ще изтегли и цялата верига. И горделивата Селезньова, и тази змия, директорката. Всички, всички ще се уловят в неговата примка!

Той дочака градинаря Елхан да свърши с практическата овнешка анатомия. Жалко, няма да се съберат гостите в прохладната вечер, напразно ще се похаби разкошен овен! Впрочем няма резон да се хаби. И Максим Изидорович се разпореди задният бут и част от ребрата да се оставят за шиш кебап. Елхан изнесе останалото месо пред вратата и за някакъв си час и половина го разпродаде на дребно по съседните вили.

А Максим Изидорович замина за града. Той споходи Андрей Иванович в учреждението му, после посети професор Рибаков. Вече се свечеряваше, когато Максим Изидорович се отби в къщи, взе жена си и синовете си (омъжената му дъщеря се отказа от поканата) и — направо на вилата.

И ето го шиш кебапът. Максим Изидорович сам помогна на Елхан да нанизва парчетата месо на острите шишове, сам ги въртя на мангала, надиша се до насита на тръпчивия дим, апетитът му се изостри. От съседните вили също се носеше миризма на шиш кебап.

 

 

В тази неделна сутрин Нона започна да пере. В банята бодро бучеше пералната машина. Нона тъкмо я изключи и се залови да плакне димящото бельо, когато майка й я извика на телефона.

— Да, аз съм… Здравей, Ур. — Нона неволно оправи косите си със свободната си ръка. — Нищо, домакинска работа. Защо?… Много ми е приятно, че искаш да ме видиш, но хайде по-късно… Вечерта не можеш ли? Тогава направо не знам… Знаеш ли какво? Ела у нас, ще обядваме… — За миг дъхът на Нона секна при мисълта, че Ур ще откаже на поканата й, но той веднага се съгласи. — Много добре — каза тя. — Ела към четири часа.

Тя изтича в кухнята.

— Мамо, днес у нас ще обядва един колега… Какво има за обед? Не, вчерашните кюфтета не стават.

— Имам кутия пелмени — плахо каза майка й и погледна дъщеря си през очилата.

— И пелмените не стават. — Нона смъкна престилката. — Ще изтичам до магазина, ще купя нещо.

Александра Борисовна само сви рамене. Тя не беше главният разпоредител в къщи, гласът й беше, както се казва, съвещателен, и тя не се осмеляваше да го надига против своенравните Нонини решения. Така се получи, че след смъртта на мъжа си Александра Борисовна, която и по-рано не се отличаваше с определеност на характера, безропотно прие Нониното командуване в къщи. В началото още идваха при нея ученици, които тя, опитен педагог, обучаваше по пиано. После Нона заяви, че й е омръзнало дрънкането всяка вечер. И пенсионерската дейност на Александра Борисовна се съсредоточи главно в кухнята. Наистина, когато Нона отсъствуваше, майка й сядаше понякога до пианото, спомняше си любимия Шуберт и проронваше върху пожълтелите нотни листове неволна сълза.

Тя си помисли: кой ли е този важен колега, когото не бива да храни с вчерашни кюфтета — впрочем кюфтетата са много хубави и никак не са повехнали в хладилника. Може би началникът й Грушин? Едва ли, реши Александра Борисовна: ако се съди по Нонините отзиви за Грушин, той не е човекът, на когото не бива да се поднасят вчерашни… А може би Горбачевски? Много симпатичен младеж, два-три пъти е идвал при Ноночка по работа. Но, разбира се, за него и онзиденшни кюфтета биха подхождали.

Кой тогава? Александра Борисовна направо изгаряше от любопитство.

Нона се върна от пазара, натоварена като камила. Че като почна…

Няма да описваме всичко, което се вареше и пържеше на печката, задушаваше се във фурната, изстиваше на балкона. Двете — и майка, и дъщеря — се измориха така, сякаш са бягали на кроса за наградата на местния младежки вестник. Но към четири часа Нона, взела душ, беше свежа, старателно облечена и на лицето и се появи обикновеният й затворен израз. Александра Борисовна отиде в стаята си, за да полегне малко.

Ур дойде точно в четири. Нона, като отвори вратата, не го позна веднага.

— Господи, това ти ли си?

— Това съм аз, господи — засмя се Ур и й подаде кутия шоколадови пасти.

— Добре си направил, че си обръснал брадата си — одобри тя. — Заповядай тук.

Имаше нещо ново в него. Гладко избръснатото му лице със светла незагоряла ивица на мястото на брадата беше изгубило сякаш предишния си наивен израз. Очите му гледаха невесело. Ур беше със сиви панталони и бяла мрежеста тениска.

Той учудено погледна отрупаната със закуски маса — желираната риба и пастета.

— Ти всеки ден ли обядваш така?

— Не, не всеки. Седни, Ур. Как е настроението?

— Сумрачно.

— Сумрачно? Това е нещо из лексикона на Валерий… Трябва да се въоръжим с малко търпение, Ур. Вера Фьодоровна е говорила с Мирошников и всичко му е обяснила. Сега тя пише официално писмо с обосновка на темата.

Ур мълчеше. Загорелите му ръце спокойно лежаха на облегалките на креслото.

— Така или иначе Вера Фьодоровна ще прокара тази работа — продължаваше Нона. — Имай пред вид, че океанската тема е, може да се каже, нейна рожба. А ние за сега ще отделяме време за разработката на твоя проект. Ох, Ур, просто не мога да те гледам с този убит вид!

В този момент влезе Александра Борисовна, пременена, усмихната, с черна кадифена панделка в побелелите коси. Ур скочи, неумело се поклони и се представи.

— Ур — повтори Александра Борисовна, като стискаше ръката му. — Това фамилия ли е или име?

— Име.

— В древността е имало такъв град, струва ми се в Месопотамия… или… да… струва ми се там…

— На масата, на масата — бързо каза Нона. — Седни тук, Ур. Сега ще ти донеса нещо за пиене. Искаш ли шампанско?

— А, не — усмихна се той.

Нона донесе запотено шише с газирана вода и бутилка лимонада. И обедът започна. Ур говореше малко, само кратко отговаряше на въпросите, но яде добре, добросъвестно отдавайки дължимото на всички блюда.

— Много вкусен обед. Благодаря. — Ур се облегна назад и изтри пълните си устни със салфетка.

— Какво говориш? Обедът едва сега започва — каза Нона. — Сега ще има бульон с пирожки, после — пържоли.

— Но аз ще се пръсна!

— Няма да се пръснеш. Искаш ли да сложа някоя плоча? Каква музика обичаш — класическа или джазова?

— Все едно… Тези дни предаваха по радиото песни, запомних една: „Как е хубаво, когато пътят свърши, в любимите очи да потънеш…“ Имаш ли я?

— Такава нямам — засмя се Нона. — И изобщо от песните имаме само „Песен без думи“ от Менделсон. Да я сложа ли?

— Сложи я — неуверено каза Ур. — Аз съвсем не познавам музиката. Не ми стига времето за нея…

Александра Борисовна заговори за недостатъчното естетическо възпитание на младежта. Ур кимаше, ядеше пирожки, пиеше бульон и се вслушваше в нежната мелодия, която се раждаше под иглата на грамофона.

— Нона като малка свиреше чудесно — каза Александра Борисовна. — Предричаха й блестящо бъдеще на пианистка…

— Престани, мамо — намръщи се Нона.

— … когато тя изведнъж реши да постъпи не в консерваторията, а в технически ВУЗ — шепнешком завърши Александра Борисовна и се натъжи. Избледнелите й очи се напълниха със сълзи.

Обедът завърши със сладолед. Докато Нона и майка й разтребваха масата, Ур се премести във фотьойла до масичката за вестници, взе новия брой на „Природа“, но не успя да го прелисти: клепките му започнаха да залепват неудържимо и той заспа.

Нона не го обезпокои. Седна с подвити крака на края на дивана, разтвори книга, но четенето не й потръгна. Тя гледаше спящия Ур и мислеше. „Кой си ти? Каква тайна носиш в себе си? И знаеш ли, по всичко личи, че се предприема цяло разследване на твоята личност?“ Онзи ден, в петък, в края на работния ден позвъниха на Нона от отдел „Кадри“ и я помолиха да се отбие. Началничката на отдела беше самата вежливост. Разпитваше за Ур — как работи практикантът, справя ли се, не злоупотребява ли с пиенето. И — между другото. „Не се ли е изпуснал откъде в същност е пристигнал?“ Нона отговори: „Простете, но такъв въпрос аз би трябвало да ви задам, ако това поне малко ме интересуваше.“

Беседата в отдел „Кадри“ и някои други признаци (в частност тръгналите по института слухове, че Ур владее най-новите методи на хипнозата) накараха Нона да бъде нащрек. Уж никой от институтските работници, освен нея, не бе видял странната история с продавача, който излетя във въздуха, а ето, не замлъкват разговорите, свързващи това с името на Ур. Не е ли самият продавач отявлен хитрец, този, който е раздрънкал из града клюката за хипнотизатора от съседния институт? Сам той, продавачът, изчезна от магазинчето, пренесъл се е, изглежда, в друга търговска точка — по-далече от мястото на своя позор.

Отпуснал глава на гърдите си, Ур спеше след сития обед. И Нона го гледаше, изпълнена със състрадание и решимост да защити това голямо дете от неизвестните опасности. Но повече от всичко на света й се искаше да го разбере.

Ур се събуди мигновено: вдигна глава, отвори широко очи, напрегна се. Нона си помисли мимолетно, че така се събужда в гората заспалият случайно див звяр.

— Извини ме — усмихна се Ур. — Аз за пръв път в живота си заспивам след обед. Сигурно защото никога досега не съм ял толкова много. И така вкусно — добави той.

— Ур — каза Нона, — ти помниш ли как за първи път дойде в института?

— Как не! Ти ме посрещна не много приветливо…

— Тогава си помислих: натресоха ми на главата тоя безделник-чужденец, който си мисли, разбира се, само за развлечения.

— Аз действително обичам развлеченията.

— Радвам се, че сгреших, Ур. Ти се оказа съвсем друг. И все пак аз знам за тебе не повече, отколкото в първата минута, когато ти се появи в отдела — просто ме плашиш със своята непонятност… със своите странности… Видях как ти накара продавача да се мята във въздуха. Видях как Пиреев изведнъж забрави заучения текст и започна да говори безсмислици. Нали това е твоя лудория?

— Глупостите за чашките не съм му внушавал — позабави Ур отговора си.

— Но го накара да забрави текста, нали?… За теб се носят всякакви слухове. Бил си хипнотизатор, факир, не знам какъв още… Това ми е неприятно, Ур. Не само защото съм… дружески разположена към тебе, но и защото те смятам за оригинален учен. Аз не разбирам всичко в твоя проект, но чувствувам, че това е нещо огромно… глобално…

Тя изведнъж се запъна. Какво става с нея? Развълнувала се е като ученичка. Бузите й горят, гласът й прекъсва…

— Извини избухването ми — каза тя, идвайки на себе си. — Ти имаш право да не ми отговаряш, ако не искаш.

Ур я изгледа продължително.

— Единственият човек, на когото ми се иска да разкажа за себе си — това си ти, Нона — заговори той така тихо, че тя се наведе напред, за да го чуе. — Много, много съжалявам, че не мога… И изобщо… изглежда, аз извърших доста глупости…

Той млъкна. Завеската на балкона политна в стаята под порива на вятъра и докосна лицето му. Нона не прекъсваше мълчанието. Да, ясно… Нещо му пречи да бъде откровен. Но е достатъчно и това, което каза: „Единственият човек — това си ти…“ Тези думи сега ще бъдат винаги с нея…

— Валерий веднъж ме нарече Каспар Хаузер — каза Ур. — После аз прочетох тази книга. Ти чела ли си я?

— Да.

— Каспар Хаузер не е знаел нищо за себе си — кой е, откъде е… Аз също не знам някои неща за своя произход, но… общо взето, аз не съм Каспар Хаузер.

— Това не е важно, Ур. Произходът няма никакво значение.

— Не, Нона, има. Нали всеки човек съществува не просто сам за себе си. Корените му са някъде надълбоко. Неговият разум е свързан със заобикалящите го прояви на разум много по-здраво, отколкото ти мислиш… отколкото ние мислим…

— Заобикалящите ни прояви на разум? Какво имаш пред вид? Разумът на всички други хора?

— Да. Където и да живеят.

— Не разбирам съвсем накъде клониш. Разумът е взаимно свързан, защото ние живеем в общество, това е така. Но какво общо има тук произходът на всеки отделен човек? Моят прадядо е бил полкови капелмайстор, твоят — да допуснем — овчар. И какво от това? Има значение не от каква среда си произлязъл, а какъв си сега.

— Добре — каза Ур. — Възможно е да си права. Трябва да вървя, Нона.

Излязоха в антрето.

— Помолиха ме утре след работа да намина при професор Рибаков — каза той.

— При Рибаков? Този, който се занимава със социална психология? Защо?

— За разговор. — Той отново я погледна втренчено и продължително. — Благодаря ти, Нона.

— Престани да ме обсипваш с благодарности. Исках добре да те нахраня, това е всичко. Позвъни ми утре след разговора с Рибаков. Е, до утре, Ур.

Той изведнъж я погали по рамото. Рязко отдръпна ръката си, обърна се и изтича на стълбищната площадка.

Нона го гледаше от балкона, докато той не зави зад ъгъла.