Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора като самостоятелен текст (№ 20063)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
АвторХърбърт Уелс
Създаване1895 г.
Великобритания
Първо издание1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрпътуване във времето
антиутопия
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна (1984)*
ПреводачЮлия Бучкова – Малеева
ISBNISBN 431-5657–66–84
НачалоThe Time Traveller (for so it will be convenient to speak of him) was expounding a recondite matter to us.
КрайAnd I have by me, for my comfort, two strange white flowers—shrivelled now, and brown and flat and brittle—to witness that even when mind and strength had gone, gratitude and a mutual tenderness still lived on in the heart of man.

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първият научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на учения изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият от миналия четвъртък до настоящия, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802 701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спуска по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива в схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочва към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време.

Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. Оттук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се придвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По-нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Едно

Пътникът във времето (защото ще бъде по-удобно да го наричаме така) се беше впуснал да ни разказва някаква небивалица. Сивите му очи блестяха и неуморно шареха, а обикновено бледото му лице сега пламтеше оживено. Огънят в камината гореше буйно и меката светлина, заструила от електрическите крушки в сребърните лилии, се отразяваше по мехурчетата, които проблясваха и се стопяваха в чашите ни. Столовете, негов патент, по-скоро ни обгръщаха ласкаво, вместо да се оставят да седим на тях и сега бе настъпила оная превъзходна атмосфера след вечерята, когато мислите се реят, приятно освободени от оковите на точността. Ето как ни представи той нещата — като отбелязваше с тънък показалец отделните пунктове, — докато ние седяхме и лениво се възхищавахме на усърдието му да ни обясни този нов парадокс (както го възприехме) и на изобретателния му ум.

— Трябва да ме изслушате внимателно. Имам намерение да поставя под съмнение една-две идеи, които са почти всеобщо признати. Геометрията например, на която са ви учили в училище, се гради на едно погрешно схващане.

— Не е ли твърде обширна тази тема, за да започваме оттук? — каза Филби, човек несговорчив, с рижа коса.

— Не възнамерявам да искам от вас да приемете нещо без солидни основания за това. След малко сами ще признаете онова, което искам от вас. Вие естествено знаете, че математическа отсечка с дебелина, равна на нула, фактически не съществува. Това сте го учили, нали? Същото се отнася и за математическата равнина. Тези понятия са просто абстрактни.

— Точно така — каза Психологът.

— И куб, който има само дължина, ширина и височина, в действителност не може да съществува.

— Тук възразявам — намеси се Филби. — Едно твърдо тяло естествено може да съществува. Всички действителни неща…

— Повечето хора мислят така. Но почакайте за малко. Може ли да съществува куб за един момент?

— Не ви разбирам — каза Филби.

— Може ли реално да съществува куб, който не съществува във времето?

Филби се замисли.

— Очевидно — продължи Пътникът във времето — всяко действително тяло трябва да има четири измерения: дължина, ширина, височина и… време. Но поради естествената нетрайност на материята, която ще ви изясня след малко, ние сме склонни да не обръщаме внимание на този факт. Четири измерения наистина има: трите, които наричаме трите равнини на Пространството, и едно четвърто — Времето. Съществува обаче тенденция да се прави нереално разграничение между първите три измерения и последното само защото от началото до края на живота ни нашето съзнание непрестанно се движи по него в една посока.

— Това — започна някакъв много млад мъж, който видимо се мъчеше да запали отново пурата си от лампата, — това е… напълно ясно.

— И тъй, изключително интересно е защо на това измерение тъй упорито не се обръща внимание — продължи Пътникът във времето и едва забележимо се развесели. — Именно то е Четвъртото измерение, макар някои хора, които говорят за Четвърто измерение, да не съзнават, че имат предвид тъкмо него. Та това е просто друг начин да се погледне на Времето. Между Времето и всяко от трите измерения на Пространството няма никаква разлика, само дето по времето се движи нашето съзнание. Някои наивни люде обаче възприемат този факт от погрешната му страна. Всички вие сте чували какво казват те за това Четвърто измерение?

— Лично аз не съм чувал — каза Провинциалният кмет.

— Ето какво. Говори се, че Пространството, както си го представят нашите математици, има три измерения, които могат да бъдат назовани Дължина, Ширина и Височина, и винаги се определя от съотношението на тези три равнини, всяка от които е под прав ъгъл спрямо другите две. Някои философи обаче питат защо именно три измерения — защо не друга посока под прав ъгъл спрямо останалите три? — и дори са се опитвали да създадат Четириизмерна геометрия. Професор Саймън Нюкоум само преди около месец се спря нашироко върху този въпрос пред Нюйоркското математическо дружество. Известно ви е как можем да представим едно триизмерно твърдо тяло върху плоска повърхнина, която има само две измерения; подобно на това те считат, че посредством триизмерни модели могат да представят един четириизмерен — ако съумеят да постигнат перспективата на тялото. Разбирате ли?

— Струва ми се, да — измърмори Провинциалният кмет и като сключи вежди, се вглъби в себе си, движейки устни като човек, който повтаря някакви тайнствени слова. — Да, мисля, че вече разбирам — каза той след малко, добивайки изведнъж съвсем оживен вид.

— Всъщност няма да скрия от вас, че от известно време работя върху тази Четириизмерна геометрия. Някои мои резултати представляват интерес. Ето например един портрет на мъж на осем години, друг на петнайсет, трети на седемнайсет, четвърти на двайсет и три и прочее. Всички те са очевидно части, както виждате, триизмерни проявления на нещо, което съществува в четири измерения, постоянно и неизменяемо.

— Учените — продължи Пътникът във времето след пауза, нужна, за да бъдат по-добре възприети словата му — знаят отлично, че Времето е един вид Пространство. Ето тук една добре позната научна схема, климатична диаграма. Линията, която проследявам с показалец, показва движението на барометъра. Вчера той се бе вдигнал дотук, снощи спадна, тази сутрин отново се покачи и продължи малко по малко чак дотук. Живакът едва ли е следвал тази линия по волята на някое от всепризнатите измерения на Пространството. Но е сигурно, Не се е движил по такава линия и затова тази линия според нас, се движи по измерението Време.

— Но — намеси се Медикът, вторачен в някакъв въглен в камината — ако Времето е действително Четвъртото измерение на Пространството, защо се счита и винаги е било считано за нещо различно? И защо не можем да се движим във Времето, както се движим в останалите измерения на Пространството?

Пътникът във времето се усмихна.

— Сигурни ли сте, че можем да се движим свободно в Пространството? Наляво и надясно можем да вървим; назад и напред също, съвсем спокойно, и хората винаги са го правили. Признавам, че в две измерения се движим необезпокоявани. Но какво да кажем за движението нагоре и надолу? Тук земното притегляне ни ограничава.

— Не съвсем — каза Медикът. — Има балони.

— Преди балоните обаче, с изключение на някакви причудливи подскоци в близост до повърхността, човек не е имал свобода по отношение на вертикалното движение.

— И все пак е успявал да се вдига и спуска по малко — каза Медикът.

— По-лесно, далече по-лесно се спуска.

— А във Времето изобщо не можете да се движите, не можете да излезете от настоящия момент.

— Скъпи ми господине, тъкмо тук грешите. Именно тук греши и целият свят. Ние винаги изхождаме от настоящия момент. В нашето мислено съществование, което е нематериално и няма измерения, ние се движим по измерението Време с равномерна скорост от люлката до гроба. Точно както бихме се спускали, ако започвахме живота си на петдесет мили над повърхността на земята.

— Най-трудното обаче е следното — прекъсна го Психологът. — Вие можете да се движите във всички посоки на Пространството, но не можете да се движите във всички посоки на Времето.

— Точно тук е зародишът на голямото ми откритие. Вие грешите, като казвате, че не можем да се движим във Времето. Ако аз например си припомня съвсем ясно някоя случка, аз се връщам до момента, в който тя е Станала, мислено се пренасям, както бихте казали. За момент правя скок назад. Ние, разбира се, нямаме възможност да се задържим назад във Времето, също както дивакът или животното не могат да се задържат на шест фута над земята. Цивилизованият човек обаче може да превиши средното ниво в това отношение. Той може да надвие земното притегляне с балон; защо тогава да не храни надеждата, че един ден ще бъде способен да спре или да ускори хода си в измерението Време, или дори да се обърне и да тръгне в обратната посока?

— Е, това — поде Филби — е вече само…

— Защо не? — отвърна Пътникът във времето.

— Това е противно на всеки разум — каза Филби.

— Какъв разум? — каза Пътникът във времето.

— В един спор винаги можете да докажете, че бялото е черно — каза Филби, — но никога няма да ме убедите.

— Имате право — каза Пътникът във времето. — Но вече започвате да съзирате предмета на моите изследвания из областта на Четириизмерната геометрия. Преди години ми бе хрумнала идеята за една машина…

— За пътешествия във Времето! — извика Много млад мъж.

— Която да се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решението на нейния водач.

Филби се задоволи само с бурен смях.

— Но аз вече имам доказателства — заяви Пътникът във времето.

— Такава машина би била много удобна за историка подхвърли Психологът. — Той би могъл да попътува назад, за да провери истинска ли е версията за битката при Хейстинг например!

— Не се ли боите да не привлечете вниманието? — каза Медикът. — Нашите прадеди не са обичали особено анахронизмите.

— Така древногръцкият може да се научи направо с устата на Омир или на Платон — сподели много младият мъж.

— Затова пък сигурно ще ви скъсат на изпитите. Немските учени неимоверно много са усъвършенствали гръцкия език.

— Ами бъдещето — намеси се Много младият мъж. Я помислете! Човек може да вложи всичките си пари, да ги остави да трупат лихви и да избърза напред.

— Това е една от най-екстравагантните теории — започна Психологът.

— Да, така ми се струваше и на мен, затова на никого не бях говорил за нея, докато…

— Не стигнахте до доказателства, изградени на експеримент! — извиках аз. — И имате намерение да проверите тази история?

— Експеримент, казвате! — възкликна Филби, който започваше да се дразни.

— Дайте все пак да видим вашия експеримент — каза психологът, — макар всичко това да са празни приказки.

Пътникът във времето се засмя и ни огледа. После все тъй леко усмихнат, бръкнал дълбоко в джобовете на панталона си, той бавно излезе от стаята и ние чухме как чехлите му зашляпаха по дългия коридор към лабораторията.

Психологът ни изгледа.

— Интересно до какво се е добрал.

— Сигурно някой сръчен фокус — каза Медикът, а Филби опита да ни разкаже за един фокусник, когото видял в Бърслем; ала преди да завърши предисловието към своя разказ, Пътникът във времето се върна и анекдотът на Филби пропадна.

Предметът, който Пътникът във времето държеше в ръка, представляваше проблясваща метална конструкция, не по-голяма от малък будилник и изящно изработена. По нея имаше слонова кост и някакви прозрачни кристали. Тук се налага да бъда съвсем точен, защото онова, което ще разкажа оттук нататък — освен ако не бъде прието неговото обяснение, — е нещо абсолютно неадекватно. Той притегли една от осмоъгълните масички, каквито имаше в стаята, и я постави пред камината с четирите й крака стъпили на килимчето. На тази масичка положи механизма. После взе един стол и седна. Единственият друг предмет върху масичката беше малката настолна лампа с абажур, която пръскаше ярка светлина върху модела. Наоколо имаше и около десетина свещи, две в месинговите свещници на полицата над камината и няколко в стъклени чаши, така че стаята бе обляна в светлина. Отпуснах се в ниско кресло близо до камината и го придърпах напред, за да се озова почти между Пътника във времето и огнището. Филби седна до него, надничайки над рамото му. Медикът и Провинциалният кмет го наблюдаваха в профил отдясно, а психологът — отляво. Много младият мъж стоеше прав до Психолога. Всички бяхме нащрек. Сега ми се струва вероятно при тези обстоятелства да ни е бил направен фокус, независимо колко тънко замислен и колко сръчно изигран.

Пътникът във времето ни изгледа, а след това се извърна към механизма.

— Е? — запита Психологът.

— Тази дреболия тук — започна Пътникът във време то, облягайки лакти на масичката и полагайки ръце на апарата, — е само модел. Моят план е да направя маши на, която да пътува във Времето. Ще забележите, че видът й е изключително причудлив и че тази пръчица ту блещука особено, сякаш е недействителна. — Той посочи с пръст частицата. — Тук има и едно малко лостче, ей тук — още едно.

Медикът стана от стола си и занадзърта отблизо.

— Чудно красива изработка — каза той.

— Нужни ми бяха две години да го направя — отвърна Пътникът във времето. А след това, когато всички последвахме постъпката на Медика, каза: — Сега искам да разберете добре, че когато този лост бъде натиснат, машината ще се понесе плавно в бъдещето. Тази седалка е предназначена за Пътника във времето. След малко аз ще натисна лоста и машината ще потегли. Тя ще изчезне, ще премине в бъдещето и ще се изгуби. Разгледайте добре тази вещ. Вижте и масата и се убедете, че тук няма измама. Не искам да загубя този модел и после да ми кажат, че съм мошеник.

Мина навярно около минута. Психологът понечи да ми каже нещо, но се разколеба. После Пътникът във времето насочи пръст към лоста.

— Не — внезапно каза той. — Подайте ми ръката си. — И като се обърна към Психолога, Пое ръката му в своята и му рече да протегне показалец. И така Психологът се оказа лицето, което пусна в ход модела на Машината на времето към неопределеното й пътешествие. Всички видяхме как лостът се превъртя. Бях абсолютно сигурен, че няма измама. Последва лек полъх и пламъкът на лампата трепна. Една от свещите на камината угасна и малката машина изведнъж се завъртя, започна да губи очертания, за секунда заприлича на някаква сянка, на вихър с неясни отблясъци от месинг и слонова кост и в миг я нямаше — изчезна! Като се изключи лампата, масичката остана празна.

За момент всички онемяха. После Филби изруга.

Психологът се съвзе от своя унес и тутакси надникна под масичката. Пътникът във времето весело се засмя на този жест.

— Е, какво? — попита той, имайки предвид Психолога. После, като стана, се упъти към бурканчето с тютюн над камината и започна да пълни лулата си гърбом към нас.

Спогледахме се.

— Слушайте — каза Медикът. — Вие да не се шегувате? Сериозно ли вярвате, че тази машина пътува във времето?

— Разбира се — каза Пътникът във времето и се наведе да запали хартиен фитил от огъня. После се извърна, палейки лулата си, и се взря в лицето на Психолога. (А психологът, за да покаже, че никак не се учудва, си взе пура и се опита да я запали, без да отреже връхчето.) — освен това, оттатък имам една почти готова голяма машина — и той кимна по посока на лабораторията — и когато с нея всичко е наред, възнамерявам да направя едно пътешествие.

— Искате да кажете, че вашата машина пътува във бъдещето? — попита Филби.

— Дали в Бъдещето или в Миналото — не зная със сигурност.

След пауза Психологът се въодушеви.

— Ако е заминала нанякъде, навярно е било в Миналото — каза той.

— Защо? — попита Пътникът във времето.

— Защото според мен тя не се е придвижила в пространството; ако беше отишла в Бъдещето, през цялото време щеше да си остане тук, защото щеше да е пътувала именно през това време.

— Но — намесих се аз — ако се е върнала в Миналото, щяхме да я видим, когато за първи път влязохме в тази стая; също и миналия четвъртък, когато бяхме тук; и по-миналия, и така нататък.

— Сериозни възражения — забеляза Провинциалният кмет, без да взема страна, и се обърна към Пътника във времето.

— Ни най-малко — отговори Пътникът във времето, а на Психолога каза: — Вие мислете! Вие можете да го обясните. Тези разсъждения са лишени от основа, нали, мъгляви.

— Така е — каза Психологът и ни обгърна с очи. — Това е чисто психологически момент. Трябваше да се досетя. Съвсем просто е и чудесно обяснява този парадокс. Ние не можем да видим, нито да усетим тази машина, както не можем да видим спицата наедно въртящо се колело или куршума, който прелита във въздуха. Ако тя пътува през времето петдесет или сто пъти по-бързо от нас, ако за нея минутата е колкото нашата секунда, естествено ще създава впечатление за една петдесета или една стотна от положението, в което се намира, когато не пътува във времето. Съвсем просто.

Той прокара ръка във въздуха, където бе стояла машината. — Ето така — каза той и се засмя.

Седнахме и за момент се вторачихме в празната масичка. После Пътникът във времето ни попита какво мислим за това.

Тази вечер всичко изглежда твърде допустимо — каза Медикът, — но почакайте до утре сутринта, почакайте здравия разум на утрото.

— Искате ли да видите самата Машина на времето? — попита Пътникът във времето. При тези думи той пое лампата в ръка и се упъти по дългия коридор към лабораторията си. Спомням си ясно мъждукащата лампа и силуета на чудноватата му едра глава, танца на сенките и как всички го последвахме, озадачени, ала недоверчиви, и как в лабораторията се озовахме пред един по-голям вариант на малкия механизъм, който бе изчезнал пред очите ни. Някои части бяха от никел, други от слонова кост, а трети очевидно бяха издялани или отломени от скален кристал. В общи линии машината беше довършена, но на скамейката, до няколко чертежа, лежаха недовършени усуканите кристални пръчки и аз поех една от тях, за да я разгледам по-добре. Приличаше на кварцова.

— Вижте какво — каза Медикът. — Вие сериозно ли говорите? Да не би това да е фокус — като оня призрак, който ни показахте миналата Коледа?

— С тази машина — заяви Пътникът във времето, като вдигна високо лампата — възнамерявам да изследвам времето. Ясно ли е? Никога през живота си не съм говорил по-сериозно.

Никой не знаеше как да приеме думите му. Улових погледа на Филби иззад рамото на Медика и той ми намигна многозначително.