Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ур, сын Шама, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и редакция
Светослав Иванов (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Евгений Лвович Войскунски, Исай Борисович Лукодянов. Ур, синът на Шам

Руска. Първо издание

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1979

Редактор: Здравка Петрова

Коректор: Донка Симеонова, Трифон Алексиев, Бети Леви

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Броят на хвърлените точки

„Ако даваш нещо, давай го със сметка и с тежест, записвай всичко, което даваш или вземаш.“

„Книгата на Исус, син Сирахов“

О, тази лабораторна белота на кефира!

О, тази съблазнителна жълтевина на козуначените кифли!

Още не беше прозвънял звънецът за почивката, още само се усещаше вълнуващата му близост, а в институтския коридор на втория етаж вече се появи девицата-кефироноска. И едва се чу звънецът, когато около нейната кошница се образува кръг от нетърпеливи, изгладнели младши научни сътрудници.

— Ах, момичета! — каза една брюнетка, подстригана по момчешки, наливайки кефир в чашата си. — Чухте ли новината? Казват, че са хванали Ур!

— Въпреки че не съм момиче, също чух, че са го хванали — каза собственикът на разкошна бяла мрежеста блуза със синя яка и отпи кефира си направо от бутилката. — Някъде в Сочи или Одеса той показвал опасни фокуси и са го задържали.

— А какво значи това — опасни фокуси? — попита една девойка с баскетболен ръст и разпуснати по гърба коси.

— Не знам точно, но казват, че приспивал хората и карал върху тях велосипед.

— А може би трактор? — усмихна се баскетболистката. — Дрънкаш глупости…

— Каквото съм чул, това казвам — обидено възрази собственикът на блузата. — И не е чак такава глупост. Той е хипнотизатор. Не си ли чувала как е внушил на тълпата, че продавачът, е този с кепето… е излетял във въздуха?

— Трябва да попитаме Нона Селезньова — каза брюнетката. — Тя ходеше с него.

— Искаш да кажеш — работеше?

— Всички знаят, че Ур работеше в нейната група. Те ходеха. От института — винаги заедно…

 

 

Нона влезе в кабинета на Вера Фьодоровна и точно в този момент един от телефоните на масичката вдясно от директорското кресло зазвъня. Директорката посочи стола на Нона и взе слушалката.

— Слушам — каза тя. — Здравейте, Василий Андреич… Благодаря, нищо хубаво… Зверска горещина, а у вас в Москва как е… Дъждец? Изпитвам черна завист… Кой ще говори — Мирошников? Хайде, дайте го. — Тя многозначително погледна Нона и приближи към себе си отворената папка. — Да. Здравейте, Павел Самсонович… Да, цяла съм внимание… — Известно време директорката слушаше, почуквайки с молива върху настолното стъкло. — Така, сега позволете на мене. Преди всичко моля да отделите едното от другото. Изчезването на практиканта чужденец няма никакво отношение към въпроса за темата за океанските течения и съм изненадана, че вие… Аз не съм канила този практикант на работа, изпратиха ми го с указание да се оформи без документи… Нито аз, нито началникът на отдел „Кадри“ знаем нещо. Дойде указание, това е всичко… Да, Пиреев… Павел Самсонович, аз ви описах историята с неговата дисертация в частно писмо… Не се съмнявам, че той е направил всичко, за да ме очерни във вашите очи, но… Знаете ли, аз също мога да говоря с повишен тон… Добре, накратко: за практиканта не поемам никаква отговорност. Това първо. Считам за грешка това, че наредих на сътрудниците си да напишат дисертацията за Пиреев… Не, нека наричаме нещата с истинските им имена: не помощ в изчисленията, а написване на дисертацията отначало докрай. Готова съм да понеса наказание за това. Това второ. И накрая — трето: моля да се изпрати официален отговор на моето официално писмо с обосновката на темата за океанските течения… Не се безпокоя, защото зная, че сте задължени да отговорите, но моля, не протакайте… Павел Самсонович, разрешете да отбележа, че вие не сте последната инстанция… Да, толкоз. Довиждане.

Вера Фьодоровна тресна слушалката и протегна ръка за цигарите си, но се отказа. Включи настолния вентилатор, наведе към него изпотеното си лице.

— Спечелих си още един враг — тихо каза тя. — Но не за пръв път ще воювам… За това, което сега чухте, моля да мълчите.

— Не се съмнявайте, Вера Фьодоровна.

Директорката въздъхна, пошари с ръка по бюрото си, отново не взе цигара и отпусна ръка върху книжата. Нона неволно погледна тази ръка, грубовата, със сини вени, с ожулен червен лак на ноктите. И едва се удържа от внезапното желание да я погали.

— Все пак аз се надявам, Вера Фьодоровна, че всичко ще се оправи…

Директорката тъжно се усмихна:

— Мила моя Нона, вие, струва ми се, искате да ме утешите? Оставете… Малко ме познавате… Разбира се, аз съм вече стара жена, но ще съумея да се защитя…

Тя напипа най-после цигарите и запали. Примижа, погледна Нона. „Хубава е! — помисли тя. — Като че цялата е от мрамор. Ето такива жени са позирали навярно за Афродита и Фидий и този… Праксител… и кой още беше…“

— Каква е тая невъобразима брошка, дето сте си закачили? — попита тя. — Кой носи такива безвкусни бръмбари?

— А на мен ми харесва — каза Нона и докосна зеленикавия бръмбар в бронзовата обковка, забоден на презрамката на сиво-синята й отворена рокля.

— Е, щом ви харесва… — Вера Фьодоровна се изправи в креслото. — Ето защо ви извиках. Напишете, Нона, подробна докладна за тази ваша „джаномалия“ и за проекта за използуването на течението на Западните ветрове… за целия замисъл на нашия скъп Ур, дано го ритне някой цирков кон…

Нона й хвърли неспокоен поглед:

— Аз чух тези басни, че той е заминал с цирка, но не мислех, че и вие, Вера Фьодоровна…

— И не трябва да мислите. Всичко е вярно: играе в цирка в град Сочи. Глупост някаква — опити по телекинеза. Като че ли може да се повярва в нейното съществуване… Така. Изложете всичко, което знаете. Можете да вмъкнете дори това, което Ур дрънкаше за съвпадането на магнитната и географската ос… Слушате ли ме?

— Да…

— А според мене нищо не слушате.

— Да вмъкна за съвпадането на осите.

— Да. Изобщо напишете за всичко. Ясно ли е? Аз вероятно ще трябва да отлетя за Москва и ще взема тази докладна. Ако ще се воюва, да се воюва.

— Добре, ще напиша.

— Сега второто. Вика ме началството. Малко ми е московското, ами и местното не ме оставя на мира. Предчувствувам бурен разговор за нашия скъп Ур. Доколкото той работеше във вашата група, ще ви помоля да дадете подробна характеристика. Разкажете всичко, което знаете за него.

— Вера Фьодоровна… Горбачевски най-добре познава Ур, попитайте него…

— Но Горбачевски е в морето. Или се е върнал?

— Ще пристигне в понеделник.

— А аз в понеделник сутринта трябва да бъда при началството. Хайде, казвайте. Само че по човешки, без разните „ползува се с авторитет“ и „морално устойчив“. Е?

— Аз слабо го познавам, въпреки че работих заедно с него, — бавно започна Нона. — Той… той е много добър…

И тя разказа всичко, което знаеше за Ур, като скри само това, което се отнасяше до личните им отношения. Вера Фьодоровна слушаше, без да я прекъсва, и с нищо не издаваше своето учудване. Мислеше: „А ти, миличка, не си била чак толкова мраморна, колкото изглеждаш… владееш се, но, виж ти, пропукваш се… гласчето ти ту пада, ту се повишава… Ех, ти, бедна моя. Знам, знам какво е това да се държиш пред хората гордо, невъзмутимо…“

— Вие сама ли видяхте как този търгаш излетя нагоре? — попита тя. — За чуване, чух, моята Ниночка не ме оставя да тъна в неведение, но не вярвах.

— Видях със собствените си очи, Вера Фьодоровна.

— Странно… Той и в цирка показва такива номера… Какво е това — хипноза? Откъде е пристигнал, кок мислите?

— Не знам.

— Може би наистина е пришълец, както дърдорят? Не, глупости. Пришълци има само във фантастичните романи, които моите внуци-ученици четат… Е, благодаря ви, Нона, свободна сте. И ето какво още. Кога е отпуската ви по график?

— През септември.

— Хайде да я прехвърлим на петнадесети август. Заминете за прохладни места, в Прибалтика, в Кижи, във Валдай. Трябва да си починете, мила моя, да се развлечете, да проветрите главата си.

— Благодаря ви, Вера Фьодоровна — каза Нона меко. — Едва ли ще мога сега… Ще пристигнат от морето Керимов и Горбачевски и ще трябва да се заемем с обработката на материалите за източния бряг. Пък и не ми се иска да нарушавам графика в групата…

— Е, ваша работа. А аз от това дяволско пъкло бих избягала където ми видят очите…

— Ще разрешите ли? — в кабинета влезе главният счетоводител.

— Слушам ви, Михал Антонич — уморено каза директорката.

— Вера Фьодоровна, трябва нещо да решим за този… избягал сътрудник. — Главният счетоводител седна, изтри плешивото си теме. — Ако не се очаква неговото връщане, то трябва да оформим напускането му, да направим сметката му за отработените дни, от първи до единадесети…

— Аз, Михал Антонич, няма да гоня избягалите сътрудници, за да ги доведа за ръчичка в счетоводството.

— Естествено — разпери ръце главният счетоводител. — Но вие прекрасно знаете, че неизплатената заплата е неприятен факт, изискващ специално оформяне. Необходимо е да се депонират тези четиридесет и три рубли и дванайсет копейки…

— Депонирайте ги. — Директорката стана, прокара ръка по влажното си чело. — Депонирайте, денонсирайте… дезинтегрирайте… само ме оставете на мира. От сутрин до късна нощ! От сутрин до късна нощ нямам покой! Нямам време и да въздъхна! А аз между впрочем съм жена, втори месец мечтая да отида на фризьор…

 

 

Като че вчера уелсовската Ана-Вероника в знак на протест против неравенството на жените разби с меден ръжен собствеността на негово величество крал Георг — стъклото на пощенското отделение. Като че вчера се появиха първите телефонистки, акушерки и касиерки. Като че вчера възпитаните хора наричаха великата Мария Кюри „приятно изключение“.

И ето — поне в нашата страна вече се утвърди пълно и трайно равенство на жените. Жените наравно с мъжете тъкат, учат, лекуват, боядисват, копаят, правят хирургични операции и пръстени форми за отливане. Еманципацията, за която така дълго се бориха най-добрите умове на човечеството, възтържествува.

Знаете ли какво? Нека да направим мислен експеримент по пътуване във времето.

И така, представете си мъж на средна възраст, пълен със сили, инженер по пътно строителство, облечен във вицмундир[1] със знаци, свидетелствуващи, че е достигнал чина на статски съветник. Той има добре поддържана брадичка и дебели „железничарски“ мустаци. Сега да го пренесем точно сто години напред — от 1872 година в 1972-ра. Ето, той пристига сутринта в своя департамент, без да подозира за измамата. А в зданието на департамента се е разположил някакъв проектантски институт. По непроменения коридор със старинен паркет нашият инженер шествува към познатата врата, плавно я отваря и…

Сили небесни, къде е попаднал? Къде са дъбовите маси със солидните чертожни дъски от мека липа? Къде са бавните колеги-инженери в същите като неговия вицмундири?

По ъглите стоят тънкокраки масички, готови да се разпаднат под тежестта на дебелите справочници. Тук-таме — странни метални съоръжения с шарнири, в които са затворени груби елови дъски. Единственият познат предмет е огромната, преживяла столетието, чудовищно здрава маса за пантографиране[2]. И около тази маса над чертежите са се събрали — о боже! — няколко девици… Какво правят те тук? И защо са облечени така странно? Може би тук има маскарад?…

Около масите — няколко чифта женски крака, пристегнати във високи разноцветни ботуши. Само един чифт е с панталони, но и той принадлежи на девица. И какви са тези странни пуловери по тях, плетени едро и грубо, каквито носят хамалите, а от шиите им висят на вериги медни жетони, големи колкото чинийки… А косите им! Ето тази дама, ако се съди по лицето и фигурата й, е на не повече от двайсет и седем, а е съвсем побеляла!

Да, костюмиран бал. И къде?! В самото учреждение!

Встрани зад едно бюро седеше ярка брюнетка. С едната си ръка тя бързо пишеше с необикновен молив, а в другата държеше резен хляб, покрит с парчета салам. Тя отхапваше и дъвчеше, без да престава да пише. Инженерът внимателно надникна през рамото й и прочете: „За избягване на динамическите претоварвания на фундамента е решено да се приложи поглъщаща балансировка. Значението на приетите коефициенти…“

Той отстъпи назад. Та това е много сериозен въпрос, не е за женски ум. И как може да се вземат такива високи значения на коефициентите?…

В този момент в стаята влезе още една дама — пълна блондинка с ярки карминени устни, в златни обувки. След нея вървеше мъж със солидна външност и въпреки че той не беше с мундир, дори не и със сюртук, а в някакво късо костюмче, нашият инженер се зарадва: ето един мъж, който ще въведе тук ред и ще прогони тези въртиопашки…

Жените около масата се отдръпнаха и направиха място на блондинката.

— Още дълго ли ще се мотаете? — произнесе тя, примижавайки към чертежа. — Какво, не намираш място за силовия кабел ли, Татяна? Отдръпни се от тръбата на четири метра и го слагай. Ясно ли е? Бягай.

Около масата останаха един чифт по-малко крака.

— А какво ще правим с канавката? — попита побелялата младолика жена.

— Да вървят по дяволите излишните земни работи! — произнесе блондинката, предизвиквайки у нашия инженер желание да се прекръсти. — Прехвърли се, драга, на другата страна, ще ти бъде по-ниско.

— А-а… Да, така е по-добре…

— Точно така. Иди провери отклоненията — и сбогом. Елвира — обърна се тя към брюнетката със сандвича, — ти не си ли предала обемите за изчисление? Миличка, живи ще ни изядат, обектът е премиален. Още днес, ясно ли е?

Блондинката седна зад своето бюро и запали дълга цигара. Влезлият с нея мъж приседна на крайчеца на отсрещния стол.

— Ето, какво, приятелю — каза блондинката, — вие наглеждайте техническите ръководители, че иначе такъв скандал ще ви вдигна, ще има да ме помните.

— Че какво толкова? — обезпокои се мъжът. — Добре работят, Ана Александровна. По вашите чертежи…

— В проекта е заложено прослойно трамбоване с ексцентрикови валяци. През всеки двайсет сантиметра. А вашите технически ръководители натрупват насипи. Това ли им е според вас добрата работа?

— Те нямат валяци, Ана Александровна. С МАЗове минават, получава се трамбовка…

— Изравнявали с МАЗове! МАЗът дава относително налягане колкото котешка лапа. По дяволите такава работа! Нека да доставят валяк откъдето искат — да го откраднат, да го родят, все едно. Ясно? Те ви лъжат, а вие им подписвате „форма две“. Дай ви само да рапортувате по-скоро за победно предсрочното завършване. Казвам ви като главен инженер на проекта: или ще ги накарате да преработят всичко, или ще насъскам срещу ви Госстрой, министерството, народния контрол, вашата партийна организация. Разбрахте ли ме?

От всички наказания, с които властната блондинка заплашваше мъжа, нашият инженер разбра само „министерството“. Но беше ясно, че някъде правят лоши насипи и че тази дама, наглед създадена за салонна беседа и усмивки на балове у губернатора, не позволяваше да се прави насипи без истинска трамбовка…

— Ще взема мерки, Ана Александровна — каза мъжът покорно. — Сега — имам една молба към вас. Строителите молят и аз…

— Няма да стане, Асколд Степанович, не ме молете.

— Но аз още…

— И така е ясно. Придумали са ви да паднете в краката ми, за да напиша на чертежа — като че ли съм такава глупачка — че разрешавам бетонът марка триста да се замени със сто.

— Вярно е.

— Кое е вярно? Че аз съм такава глупачка? Хайде де! Вие, Асколд Степанович, трябва да смъкнете кожата от строителите, а гледате през пръсти. Господ ми е изпратил клиент — цял живот съм мечтала за такъв!

След излизането на нещастния клиент Ана Александровна разгърна дебел свитък калки и подсвирквайки си, започна да ги преглежда. Известно време в стаята беше сравнително тихо. Само в ъгъла красива, оскъдно облечена девойка полугласно говореше в телефонната слушалка:

— Мамичко, ти му свари каша от грис, а после му дай слаб, съвсем слаб чай, но не горещ. Смени ли му пелените? Какво? Ах, колко се радвам!

Железопътният инженер я гледаше объркано. Какво става тук? И какъв е този телефонен апарат — защо не виси на стената, не е затворен в сандък от полиран дъб, защо отстрани я няма дръжката на индуктора? Колко е странно: всички тези жени с необичаен вид да са инженери! Невъзможно е да повярва: не солидни статски съветници, а жени, облечени лекомислено, разговарящи на някакъв грубоват жаргон, с деца — жени решават сериозна строителна задача. И изглежда, че добре я решават…

Прелиствайки страниците, блондинката тихо запя:

„Не вярвам в слухове нелепи,

но казват, мъжете сега,

когато са със силни — немеят,

когато с жени са — седят.“

Включиха се и останалите сътруднички, също тихо, но дружно:

„Безпричинно се свива сърцето

и сила вече няма у мен.

Ах, мъжете, мъжете, мъжете,

забравили тежкия меч.“

Вратата изведнъж се отвори с такъв трясък, че инженерът потрепери. В стаята се втурна крехка жена с палави очи, в панталони и дълго яке от лакирана кожа.

— Ей, момичета! — викна тя. — На ъгъла дават детски чорапогащници, букле, чешки! Помолих да ме освободят, запазих ред, по-бързо казвайте кой какви иска, колко!…

Около една минута в стаята стана нещо, което напомни на нашия статски съветник „Валпургиевата нощ“ в хубава постановка. Дори му се стори, че замириса на сяра.

— Четири чифта! — отдели се от нестройния хор властният глас на блондинката. — Внукът ми съвсем е оголял…

 

 

Костя Федотов обичаше да швартова[3] красиво. На среден ход — вместо на малък — „Севрюга“ приближи пристана, телеграфът дрънна, мотористът Ткачук сръчно върна назад, водата около винтовете закипя и корабът, като кон, хванат с юзда, спря до стената на пристана. Радистът Арташес, изпълняващ по съвместителство задълженията на палубен матрос, скочи на кея, метна примките на швартовите въжета върху ниските стълбове.

— Капитане! — закрещя той, пренебрегнал приличието. — Параходът е завързан.

С усмивки на уста на пристанището слязоха научните сътрудници. И двамата бяха почернели като таитяни, с разголени кафяви гърди, и двамата с бели фуражки с големи сини надписи „Tallin“, купени на другата, източната страна на Каспийско море. Само брадите им бяха разноцветни: Рустамовата — черна до синьо, а на Валерий — тъмноруса. На гърбовете си носеха раници, натъпкани с датчиците на приборите, ленти със записи на магнитните и другите параметри. В ръцете — куфарчета, спининг, транзистор.

— Във всеки момент сте добре дошли на борда на „Севрюга“ — галантно каза Федотов на прощаване.

Неделният ден приближаваше към края си. Приморският булевард вдървено дремеше под гибелното слънце.

— Хайде да вземем такси — каза Рустам. — Ще те откарам до вас. Казвай.

— Сега, само да звънна.

Валерий тръгна към телефонната будка, но Рустам го хвана за ръката:

— А ако позвъниш след десет минути? Апандиситът ти ли ще се разиграе?

Като убеди по този начин своя колега, Рустам смело стъпи на паважа и накара минаващия автомобил да отскочи встрани. Шофьорът вече отвори уста да заругае, но Рустам ласкаво и учтиво взе своето. „Доверете се на мен“ — нежно каза той в заключение на кратките преговори. Следващата минута приятелите вече пътуваха по улиците.

В двора на родния дом Валерий беше приветствуван от сухия шум на почервенелите листа на старата черница. Както винаги, момчетата играеха футбол и крещяха като всички момчета, играещи футбол. От разтворената врата на Барсукови се носеха буйни синкопи. На скамейката седяха бабички и тихо коряха ближните си.

Валерий тичешком се втурна по стълбата, с гръмкото си приветствие накара пенсионера фармацевт Фарбер, който дремеше над древните цивилизации, да потрепери и прие в снизходителните си обятия леля Соня, изскочила от отворената врата на апартамента.

— Хайде, хайде — каза той, като гледаше с усмивка от горе на долу побелялата глава на леля си, притисната до гърдите му. — Стига, стига. Ще залееш със сълзи смокинга ми.

— „Смокинга“… — Леля Соня и плачеше, и се смееше. — Три ме… почти три месеца… Пристигам си от Ленинград, а тебе те няма, Ур го няма…

— Ур не се ли върна? — Валерий се освободи от прегръдката й.

— Не. Анечка звъня, питаше кога ще дойдеш…

— Кога звъня?

— Вчера. И преди това — няколко пъти. Аз я питах за Ур, тя казва, че той играе в някакъв цирк…

— В цирк?!

— Да. Валечка, имаме голяма радост: тия дни звъняха от кооперацията, казват, че след месец ще можем да се нанесем!

— Това е чудесно…

— Ще се миеш ли, Валечка? Или най-напред да ти дам да ядеш?

— Най-напред ще се измия. Ама ти не се суети така, лельо Соня.

Валерий хвърли раницата от гърба си, свали ризата, фланелката и бързо завъртя телефонната шайба.

— Привет, Анюта… Аха, току-що. Е, как е при тебе? Колко е балът ти?… Е, добре си… Стига, стига! Последният по какво е — биология? Кога?… Е, до сряда ще учиш още, не се паникьосвай… Четворка е напълно достатъчно, там приемният бал не е по-висок от седемнайсет. Освен това имаш двегодишен стаж… Анка, затъжих се — ужас! Излез вечерта… Ама как — до сряда! Аз ще умра от нервно изтощение… За ДНК? Не мога да я изговоря тази киселина, но съм чел за нея. Добре, ще ти разкажа всичко, което знам, нищо няма да скрия… Значи в седем пред аптеката, нали?

Точно в седем Валерий — измит, нахранен, доволен от живота — стоеше до аптечната витрина и се любуваше на плаката, който призоваваше да се мият ръцете преди ядене и да се пазим от мухите. Аня дойде след десет минути и сърцето на Валерий едва не изскочи от загорялата му гръд, когато видя леката й фигура, увенчана със златния облак на косите. Тя беше с къса зеленикава рокля, с бродерия по големите джобове.

Валерий приближи до нея и я целуна.

— Ох, Валера, какво правиш! На улицата! — Тя се засмя и тръгна до него, хванала го под ръка. — А брадата ти отива. Интересно — косите ти са руси, а брадата ти — рижа! Ох, Валера, на изпита какво беше!…

Валерий се усмихваше, слушаше бъбренето й и поглеждаше белите й сандали, такива забавни, бързо стъпващи…

Те вървяха по Бондарната уличка, която още не бе докосната от строежите. Валерий сам не забеляза как краката му го поведоха насам. С вълнение гледаше той старата двуетажна къща с арка, водеща към двора. Някога тук живееше един от неговите наставници, млад инженер, светла глава… В неговата квартира, в остъклената галерия, беше поставен опит, в който и той, Валерий, тогава още хлапак-лаборант, взе забележимо участие…

— Тук живееше един добър човек — каза Валерий.

— Този, който ти е посочил истинския път? Ти си ми разказвал за своите благодетели. Да се връщаме!

— Почакай…

До познатата врата на тесния тротоар под старата акация седяха на табуретки двама старци в овчи шапки. Бяха сложили на коленете си голяма сгъваема дъска и играеха древната игра трик-трак[4], донесена някога на изток от кръстоносците и пуснала там корени под названието „нарди“.

Валерий, трогнат, гледаше старците и се приближи до тях.

— Чичо Зулгедар, чичо Патвакан, здравейте — каза той.

Овчите шапки кимнаха едновременно.

— Парилуйс[5], младежо — каза чичо Патвакан.

— Ахшам хейр[6] — каза чичо Зулгедар. — Тичаш ли? Тичай.

Аня дръпна Валерий за ръката, но той стоеше като омагьосан.

— Хвърляй, арменецо — каза чичо Зулгедар.

— Брой, мюсюлманино. — Чичо Патвакан хвърли заровете върху дъската. — Пендж-у-ек — толкова ми трябваше.

Той с чукане премести пуловете в съответствие с падналото число.

Валерий и Аня тръгнаха по-нататък. „Те играят — мислеше Валерий. — Играеха преди десет години, играят и сега. Може би са безсмъртни?… Каквото и да се случи, те стоят и играят нарди… изпитват съдбата с броя на хвърлените точки… Вечната игра на случайността…“

— Какво знаеш за Ур? — попита той.

Аня намръщи нослето си. Не знае нищо особено. Носят се слухове, че играе в цирка в Николаев или във Владивосток и дори, че са го арестували…

— Какво говориш? — Валерий изстина. — Откъде научи?

— Не знам. Аз не ходя в института, понякога с момичетата си телефонираме. Попитай Нона.

— Нона ли ти каза, че е арестуван?

— Не. Не помня кой разправяше.

— А защо каза, че трябва да питам Нона?

— Господи, защо ми досаждаш! Защото Нона е влюбена в твоя Ур. Значи трябва да знае повече от всички.

— Нона е влюбена в Ур?

Аня се спря и тропна с крак.

— Валера, аз веднага ще си отида в къщи, ако продължаваш да ми досаждаш с тези глупости! Всички знаят, че е влюбена, само ти не знаеш. Като че си ненормален!

— Добре, добре, млъквам.

Те се спуснаха към Приморския булевард по многолюдната улица, на която вече се запалиха ранните фенери. Слабият южен вятър носеше от морето не свежест, а лепкава влага. Миришеше на мазут, на гниещи водорасли. В залива минаваше катер за разходки, препълнен и над мачтата с детски гласове и музика. Музика се лееше и от репродукторите около кафе-сладкарницата.

След като постояха на опашка, Валерий и Аня седнаха на терасата на сладкарницата и потопиха лъжичките си в плътните розови топки сладолед.

— Валера, как е дисертацията ти? — попита Аня. — Върви ли?

— Не-а. — Валерий с удоволствие облиза лъжичката.

— Защо? Преди да заминеш в морето, ти казваше, че ще събереш допълнителен, нов материал…

— Материал има…

— Тогава къде е причината?

— Виждаш ли… не е такъв материал, който ще подари на човечеството нови знания.

— Ах-ах-ах! За човечеството се е загрижил! Утвърдена ли е темата ти? Утвърдена е. Значи е нужна.

— Та аз не споря — темата е нужна. Но не е такава, че да се раздвижи около нея това… наукообразие всякакво… В същност това е тясно практически отчет за годишното изменение на магнитното отклонение в източната част на Каспий и той е нужен само на картографите и моряците. Науката, честно казано, тук няма нищо общо.

— По-рано ти не мислеше така. — Аня отпи лимонада и се зае с втората топка сладолед. — Аз знам откъде са ти тези приумици: от Ур.

— Защо от Ур? Аз и преди Ур мислех за това, просто не бях премислил докрай.

— А сега премисли, а?

— Да.

Две-три минути те ядоха мълчаливо. После Аня облиза устни с розовото си езиче, избърса се с кърпичка. Валерий плати и те се спуснаха по белите стъпала на главната алея, вляха се в бавния поток на разхождащите се.

Валерий хвана Аня под ръка и почувствува, че ръката й е напрегната, неласкава.

— Ти говореше за практическата страна на своята работа — каза Аня. — Разреши ми и аз да ти задам практически въпрос: ти да не би да се каниш да си стоиш на сто и петдесет?

Валерий не отговори веднага. Въпросът беше труден.

— Нека да свием в тази алея — каза той след пауза. — Разбира се, аз не бих се отказал от добавка. Но дори и да защитя и остана младши, добавката няма да е голяма. Рустам е кандидат, а получава само трийсет повече от мене.

— Но ако се освободи длъжност на старши научен сътрудник, ще назначат не тебе, а Рустам. Трябва да защитиш, Валера! Всеки специалист трябва да се стреми да повишава квалификацията си.

— Аз я повишавам…

— Нищо не повишаваш! Колко пъти съм чувала какво говорят за тебе, че си способен, но лекомислен… — В гласа на Аня се почувствуваха сълзи.

— Анка, ти какво? — разтревожи се Валерий. — Та аз не се отказвам от защитата, просто душата не ме влече към халтура… Да защитя заради самата защита. Ако има истинска тема, ще има и дисертация… Припомни си опита, който поставихме с Ур на Джанавар-чай — това е истинското…

— Ненавиждам твоя Ур! Всичко е заради него… — Тя изхлипа.

— Анечка, мила моя! — Валерий я хвана за раменете и леко я разтърси — Защо се разстрои? Всичко при нас ще бъде хубаво! След месец ще се прехвърлим с леля в собствен апартамент, там ще имам удобна стая… Ще се оженим, ще заживеем щастливо… Ти не се безпокой, ще ни стига, аз ще взема работа от Оргтехстрой, те страшно се нуждаят от проектанти… Чуваш ли? Е, не е задължително всички да ставаме учени! Ето, Аркашка, Котик, ожениха се, и деца си имат, а не са защитили. И нищо, живеят не по-зле от другите… Анечка!

Те стояха в слабо осветената алея, където тук-таме на пейките седяха двойки. Валерий говореше ли, говореше, уплашен от сълзите й и от още нещо — непонятно, студено като есенен дъжд.

— Хайде да седнем. Чуваш ли, Анка?

— Не, време е да се прибирам. Трябва да чета.

— Да! — спомни си той. — Да ти разкажа ли за ДНК?

— Няма нужда, ще си го прочета. Изпрати ме до тролейбуса.

 

 

… Големият вентилатор под тавана загребваше въздух с пропелерните си витла, но не ставаше по-прохладно. Началникът седеше в креслото много изправен, слаб, с побелели мустаци и побеляла оплешивяваща глава. Въпреки горещината той беше в тъмен костюм с вратовръзка. Вера Фьодоровна избягваше да гледа този костюм, той предизвикваше у нея усещане за задушаване. Коренячка — ленинградчанка, тя лошо понасяше южната горещина.

До другия край на масата седеше Пиреев. Той също беше с вратовръзка, в бяла ленена риза, но без сако. При температура, превишаваща трийсет градуса, той си позволяваше такава волност.

Разговорът, както и предвиждаше Вера Фьодоровна, беше неприятен, въпреки че началникът беше безупречно вежлив.

— Не се горещете, уважаема Вера Фьодоровна, никой не ви обвинява — говореше началникът. — Аз просто искам да разбера всичко. Приемането на това лице на работа беше съгласувано с нас, ето, Максим Изидорович потвърждава това и по този пункт ние нямаме никакви претенции към вас.

— И на това съм благодарна… — Вера Фьодоровна извади от чантата си ветрило и започна да си вее.

— Но съгласете се, че като приемате сътрудника, вие с това, като директор на института, поемате и отговорност за него. Така ли е или не? Така. Следователно, уважаема Вера Фьодоровна, ние имаме основание да ви попитаме. Ето например, постъпил е сигнал, че това лице е пиело алкохол в работно време…

— За пръв път чувам. То пиеше газирана вода едва ли не с кофи, но не мисля, че е пиянствувало.

— Става дума не за пиянство, а за пиене в работно време — уточни началникът. — Оттук можем да направим извод, че дисциплината в института не е на необходимото ниво. Така ли е или не? Така е.

— Не е така, Алескер Хамидович. Моля да не правите прибързани изводи от съмнителни слухове. Откъде имате този сигнал?

— По-нататък — продължи началникът, сякаш не чу въпроса. — Без да постави никого в известност, без да оформи отпуската си или напускането си както подобава, това лице неочаквано изчезва. Аз ви питам — като директор на института: къде е вашият сътрудник? Трябва ли да знаете? Трябва.

— Аз, както вие правилно забелязахте, съм директор на института, а не бавачка. При мен работят няколкостотин сътрудници и да следя всекиго…

— Знаете ли вие къде е това лице? — Алескер Хамидович строго погледна Вера Фьодоровна изпод полузатворените си клепачи.

— Някъде на Черно море. В Туапсе или в Сочи.

— Закъснели са сведенията ви, уважаема Вера Фьодоровна. Имаме данни, че това лице е зад граница.

— Така ли? — Ветрилото на Вера Фьодоровна преустанови широките си движения. — И какво прави то… той там?

— Точно в това е въпросът.

— Какво искате собствено да кажете, Алескер Хамидович?

— Нищо, освен това, което казах.

— Не. — Вера Фьодоровна почука с ветрилото си по масата. — Казано е твърде многозначително. Същността на въпроса според мен не е в това, че Ур е избягал зад граница, а в това, че вие искате да ми припишете нещо. Но, позволете да се доизкажа! И така твърдо е установено, че чужденецът Ур е бил приет след позвъняването на вашия заместник Пиреев. Откъде е пристигнал, не благоволиха да ми съобщят. Чужденци-практиканти са идвали в института и по-рано и никога директорът не е носил отговорност за тяхното поведение. Те си имат свои консулства, свои посолства. Практикантът иска да работи — моля. Щом не иска — да върви по дяволите… Извинете. Исках да кажа, че практиката на задграничните специалисти е тяхна собствена работа, аз не отговарям за това. Ако нашият практикант не е имал, доколкото знам, официален статус, то отговорност за неговото поведение носи лицето, което се разпореди да го приема на работа, тоест другарят Пиреев.

Раздаде се леко пръхтене. Максим Изидорович, който седеше малко отдалечено, някак подчертавайки с това своята непричастност към разговора, се смееше почти беззвучно, пръхтейки с нос. Вера Фьодоровна мимоходом го погледна. „Какви са тези сини петна на челото му?“ — помисли тя и отново устреми напрегнатия си поглед към безстрастното лице на началника.

— Трябва да добавя — каза тя, — че практикантът работеше добре, бяхме доволни от него. Той показа сериозни физико-математически знания, за което впрочем Максим Изидорович прекрасно е осведомен. В дисертацията, която написаха за него моите сътрудници, практикантът вложи голям труд.

Максим Изидорович в същност вече втори ден беше в отпуск. За утре беше взел билет за самолета за Москва, а оттам започваше приятен път, в края на който се плискаха ласкавите сини вълни на Балатон. Но Максим Изидорович счете за свой дълг да присъствува на днешния разговор на началника с тази змия, директорката, и наистина правилно постъпи, че дойде: змията започна да пуска жилещия си език: „Написаха за него“! И той за пръв път се обади:

— Моля да подбирате изразите си.

— Уважаема Вера Фьодоровна — каза началникът, — отвличаме се от темата.

— Ни най-малко. — Вера Фьодоровна с трясък отвори и затвори ветрилото си. — Сега ще направя официално заявление: считам за грешка това, че дадох съгласието си за написването на докторска дисертация за другаря Пиреев. Няколко месеца цяла група сътрудници беше откъсната от основните си занимания.

— Ще съжалявате за лъжливото си заявление! — прекъсна я Максим Изидорович.

— Няма нужда да викате — намръщи се началникът. — Ако поставяте въпроса официално, Вера Фьодоровна, моля в писмен вид. Да оставим въпроса за дисертацията.

— Не, няма да го оставим! — Вера Фьодоровна вече беше захапала юздата. — Защото именно с тази дисертация започна всичко. Пиреев явно е побеснял и е решил да отмъсти на мен за своя неуспех. Първият акт на отмъщението беше закриването на темата за океанските течения. Той знаеше, че насочва удара срещу мене, защото…

— Вие, другарко Андреева, не разигравайте демагогия! — Максим Изидорович с несвойствена за него бързина скочи от стола. — И не мислете, че щом сте подчинена на Москва, ние няма да можем да се справим с вас!…

— Не викайте — повиши малко глас Алескер Хамидович. — Какви са тези взаимни заплахи? Щом е възникнал конфликт, ще трябва да го разгледаме, но само в спокойна…

Изведнъж той се запъна. Очите му, обикновено полуприкрити от клепачите, широко се отвориха, като че ли видяха нещо във висша степен удивително. Вера Фьодоровна неволно се обърна, за да проследи погледа му и видя, че на челото на Пиреев, който стоеше до малката масичка, е написано нещо. Тя силно примижа и прочете надписа, направен с отчетливи сини букви:

ИЗЯДЕНИЯТ ОТ МЕНЕ ОВЕН Е ОТКРАДНАТ ОТ КОЛХОЗА „КАЛИНИН“

Като че нещо се скъса у Вера Фьодоровна. И тя се разсмя. Тя се тресеше от смях, без да има сили да се овладее. Извади от чантата си огледалце и го подаде на Пиреев.

— Погледнете се, Максим Изидорович…

След няколко минути фината секретарка на Алескер Хамидович стана свидетел на странно зрелище. От кабинета на шефа й излезе пълна дама, директорката на института, чийто силен глас, долитащ иззад вратата, беше неприятен за секретариата. Директорката направи няколко крачки към изхода и изведнъж присвита и почти приклекнала до пода, изригна такъв взрив от смях, че на секретарката едва не й стана лошо. С олюляване и гръмък смях неприятната директорка напусна приемната. След това от кабинета изскочи човек, в когото секретарката, кой знае защо, не веднага позна Пиреев. Обикновено Максим Изидорович й се усмихваше ласкаво, питаше я как е, и походката му беше приятна, бавна, а сега… Свил се, притиснал двете си ръце към челото си, Пиреев се метна в една страна, после в друга; най-накрая видя къде е вратата и изхвърча като куршум.

На вратата на кабинета се появи самият шеф. Той изпрати Пиреев с поглед и секретарката изведнъж чу непознат бълбукащ звук. Тя погледна — и застина шефът се смееше! Нито веднъж тя не беше виждала на неговото строго лице дори подобие на усмивка. И ето… Шефът изригваше смеха си сякаш на бавни тласъци. Това не продължи дълго. Лицето на шефа придоби обикновения си израз и той й нареди да му донесе чай.

 

 

Максим Изидорович пристигна на вилата си по-черен от буреносен облак, с нахлупена до вежди капронова шапка. Той веднага извика градинаря Елхан и без да снема шапката, поиска подробен отчет: откъде и от кого е бил купен злополучният овен. Елхан беше много уплашен, защото и на неговото чело имаше подобен надпис.

Изглеждаше, че той не може да се измие. Жената на Пиреев аха-аха да припадне — и на нейното чело имаше надпис. Тя опита на челото на съпруга си всички миещи средства и разтворители, спешно закупени от градинаря. Надписът не се махаше.

Наложи се да върнат билета за самолета и картата за Балатон — синята вълна изчезна и оголи неприятно сив пясъчен бряг.

Но най-неприятното беше посещението на двама граждани, единият от които, по-младият, едва се въздържаше от неприлични усмивки. Максим Изидорович в тези трагични дни изобщо не приемаше никого, живееше на дачата като затворник, отиваше да се къпе в морето в пет часа сутринта, когато плажът е безлюден. Но тези граждани трябваше да приеме, защото те водеха разследване.

Работата беше там, че не само Максим Изидорович беше пострадал. По челата на всички дачници в околността, на които сръчният Елхан продаде излишното овнешко месо, също се бяха появили такива надписи, направени със същия красив технически шрифт, като че писани от една ръка. Съседите бяха различни хора, сред тях имаше такива, които избързаха и хукнаха при дерматолога в поликлиниката и естествено тази привързаност не можеше да не предизвика сред обществеността интерес към надписите. Визитата при дерматолога впрочем също се оказа безполезна. Неблагодарните съседи посочиха с негодуващи пръсти вилата на Пиреев.

Максим Изидорович излезе при двамата граждани, дошли за разследване, с превързано чело. Спокойно, с достойнство им каза, че той лично не е купувал овена и няма никакво понятие за неговия произход. Нещо повече, този въпрос не го е занимавал и не го занимава. Що се отнася до продажбата на излишното месо на съседите, то…

По-възрастният от следователите побърза да успокои Максим Изидорович: в неговото поведение не е забелязано нищо осъдително и той, Максим Изидорович, е квалифициран не като нарушител на закона, а като пострадал.

Градинарят Елхан, без да скрива нищо, описа на следователите външността на лицата, от които беше купил овена, а също така и мястото около пазара, където се беше състояла сделката. Челото на градинаря не беше вързано, което в същност беше причината за потисканите усмивки у по-младия следовател.

На Максим Изидорович тези усмивки му бяха неприятни. Той помоли посетителите да завършат разследването по-скоро, да разобличат истинските виновници и да ги накажат, а така също и безобразните шегобийци, които са пуснали в ход някои научни средства от типа на белязаните атоми с цел да опорочат невинни хора.

След това Максим Изидорович се оттегли в своята стая, легна на кушетката и изпадна в тихо отчаяние.

Разследването установи, че количеството на потърпевшите значително надхвърляше кръга, очертан около дачата на Пиреев.

Доколкото източникът на неприятностите, постигнали всички тези хора, беше налице (по-точно върху челата), то в животновъдната ферма в колхоза „М. И. Калинин“ станаха значителни промени. Беше възбудено углавно дело срещу завеждащия фермата и двамата му помощници, които за кратък срок пуснали по извънпазарни канали не по-малко от единайсет овена от колхозното стадо. Завеждащият Даи-заде, известен повече под прякора Джанавар-заде, на следствието се кълнеше, че вълците са виновни. Но под натиска на неоспоримите факти той беше принуден да признае за кражбите.

Странното събитие се обсъждаше на централния колхозен пазар и другите пазари в града и както обикновено се случва, се добавяха живописни подробности. Контролът стана по-строг, а купувачите — по-внимателни.

Що се отнася до надписите, то след две седмици те започнаха да избледняват и скоро съвсем изчезнаха от челата на потърпевшите.

 

 

Когато в понеделник отидоха на работа, Валерий и Рустам се заеха с класификацията на материалите, донесени от морето. В почивката Рустам незабавно се втурна към бюфета. Валерий задържа Нона, която се канеше също да отиде там.

— Какво ти е известно за Ур? — попита той.

Нона знаеше малко: един от черноморските курорти, цирк…

— И повече нищо? А какъв е този слух, че е арестуван? В същия момент той съжали, че каза това. Нона изведнъж побеля като лабораторна престилка. В тъмните й, разширени очи се мярна ужас.

— Нона, ти… почакай, не се вълнувай… — Валерий се разстрои. — Е, та това е само слух… глупост някаква…

В следващата минута Нона се овладя.

— Откъде е този слух?

— Е… откъде се вземат слуховете? Никой не знае, по дяволите…

В този момент в главата му се появи една мисъл.

— Почакай да позвъня на едно място — каза той.

Прелисти бележника си, намери необходимия номер и завъртя телефонната шайба. Секретарката на професор Рибаков отговори веднага. Валерий я помоли да го свърже с професора.

— За съжаление това е невъзможно. Лев Семьонович спешно отлетя за Москва. Обадете се след една седмица.

Валерий остави слушалката, но не свали ръката си от нея и се замисли.

— Е, какво? — нетърпеливо попита Нона. — Узна ли нещо?

Без да отговори, Валерий набра друг номер и помоли да извикат Андрей Иванович. Попитаха кой се обажда. Валерий каза името си. Най-после познатият бавен глас каза:

— Слушам.

— Андрей Иванович, обажда се Горбачевски, извинете, че ви безпокоя…

— Нищо. Какво се е случило?

— Аз исках за Ур, Андрей Иванович… Ние тук много се безпокоим, не знаем почти нищо… Вие, случайно не сте ли в течение?

— Защо да не съм в течение? — В гласа на Андрей Иванович се чу насмешка. — Твоят Ур сега е доста далече оттук. Изпусна ти приятеля си.

— Аз бях в командировка, Андрей Иванович. А къде е той, ако не е тайна?

— Няма особена тайна. Зад граница вестниците шумят за него.

— Значи той… той е зад граница?

— Да. Между впрочем ти беше прав, лодчицата му е доста интересна. Е, какво още има?

— Даже не знам какво да кажа… Много е неочаквано… Той ще се върне ли?

Андрей Иванович изхъмка.

— Каквото не знам, не знам. Изобщо — само главоболия с твоя приятел. Аз, както и преди смятам, че учените трябва да се заемат с него, а не ние… А, има още нещо: баща му се е разболял там, в колхоза.

— Нещо сериозно ли?

— За сега знам само, че се е разболял. Е, добре, Горбачевски, да свършваме. Бъди здрав.

Валерий разказа на Нона съдържанието на разговора. Нона се отпусна на стола и безсилно сложи ръце на коленете си.

— Ако ми дадеш дума — тихо каза Валерий, — разбираш ли — честна дума, че никога на никого няма да кажеш това, което ще чуеш, аз ще ти разкажа нещо.

Нона вдигна към него почервенелите си, някак болни очи. Кимна. Валерий не беше формалист и счете нейното кимване за достатъчна гаранция. И той разказа на Нона за появата на Ур и за неговата летяща и плуваща лодка, и за това как Ур живя при него и с необикновена бързина учеше езика и география, и за всичко впрочем, което не беше известно на Нона.

И тя слушаше Валерий с голямо внимание, но очите й бяха същите — болни и тъжни.

Тя знаеше, че Ур няма да се върне. Който и да беше, пришълец от друг свят или чужденец, изобретил нов способ за придвижване — той оставаше за нея човекът, който придаде нов смисъл на нейното съществуване. И у нея останаха неговите думи, казани в деня на последната им среща „Ти си единственият човек, на когото ми се иска да разкажа за себе си.“ Тези думи ще останат с нея цял живот.

Така поне си мислеше тя, докато слушаше разказа на Валерий.

Бележки

[1] Вицмундир (рус.) — униформено облекло на граждански чиновник. — Б.р.ел.изд.

[2] Пантографиране (гр.) — Пречертаване на план или скица в намален или увеличен мащаб. — Б.пр.

[3] Швартоване (хол.) — завързване на кораба за пристанището. — Б.пр.

[4] Трик-трак (фр.) — игра, подобна на табла. — Б.пр.

[5] Светлина за вас (арм.). — Б.а.

[6] Вечерно щастие (азерб.). — Б.а.