Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (16)

Първа глава
Хора и богове

„Боговете се уплашиха от потопа. Вдигнаха се, оттеглиха се на небето Ану.“

„Сказание за Гилгамеш“

Дъждът престана, облаците бавно откриха слънцето. То клонеше на запад и хората, и овцете хвърляха сенки далече в посока на керванджийската пътека. Отляво се точеше дълга маслинена горичка, после — ливади, пресечени тук-таме от канали с жълтеникава вода. Тревата беше хубава, гъста, но овчарите се страхуваха да пускат тук стадата си, защото тези пасища принадлежаха на чужди племена, с които нямаха сметка да влизат в разпри. Стопанинът на водата заповяда да закарат стадата в Града — дванайсет овце да се дадат в храма, за жертва на бог Нана, а останалите да обменят при богатите търговци срещу мед, сребро и тъкани. Аданазир, по-големият син на Стопанина на водата, че за първи път кара кервани в Града и знае как най-добре да извърши замяната.

Аданазир яздеше силно здраво магаре начело на кервана и си играеше с бича. Въпреки че стана горещо, Аданазир не свали червеното вълнено наметало. Не му подобава да ходи полугол, не е прост овчар.

Друго нещо е Шамнилсин. Както и другите пастири, той е свалил наметалото от раменете си и върви само по пола. Полата му е хубава, раирана в червено и синьо. Съвсем нова пола. Би трябвало да си я пази, но никак не му се иска да се появи в Града в старите си парцали. Той е слушал много за Града — там живеят толкова хора, че не може да ги преброи, там има храм на бога на луната, висок до небето, а пазарите са толкова шумни и многолюдни, че човек като нищо може да се изгуби там, както дете в тръстикова гора. Градът е богат и могъщ. От много страни — от високите планини на изток, от пустините на запад — карат тук стоки. А от юг доплуват кораби също със стоки и по канала стигат до Града.

За пръв път отива той, Шамнилсин, в Града с кервана. Ето защо на сърцето му е радостно. Може би в Града ще успее да направи замяна: баща му, изкусен грънчар, изработи от глина шест фигурки, добре ги изпече, обля ги със земна смола — фигурките станаха красиви, може би ще може да ги смени срещу гривна за Кааданнатум. Тя много обича гривните, има вече една — от раковини и мъниста сардоникс и я носи на ръката си.

При мисълта за жена си Шамнилсин се усмихна широко. Преди две луни Стопанинът на водата му даде тази девойка за жена. Тя е вече съвсем голяма, на дванайсет и още четири години, тя е бързонога, обича украшенията и има красиво име — Кааданнатум. Тя е дъщеря на Стопанина на водата от робиня. Шамнилсин, разбира се, не я получи даром: трябва да отработи у Стопанина на водата половината от дванайсет и още една година. Трябва да се грижи за стадото на Стопанина: за да се множи то и овцете да бъдат, когато е необходимо, тлъсти, когато е необходимо — вълнести.

Въпреки че Шамнилсин е млад — още три години не му стигат, за да е два пъти по дванайсет — той е добър овчар. Знае всички навици на овцете, с какъв нрав е всеки овен, каква трева им е нужна. И на есенните игри, когато юношите и мъжете се съревновават кой по-бързо ще одере закланата овца, той, Шамнилсин, съвсем не беше от последните. Ръката му е бърза и ловка. Сигурно затова го отличи Стопанинът на водата, който дава живот на Рода. Затова и му даде дъщеря си от робинята.

Отпред вече се виждаше палмовата горичка. Водачите, които и по-рано са ходили в Града, казваха, че зад горичката пътят ще излезе на Реката, при гъсти тръстикови храсталаци. Там ще нощуват и ще напояват добитъка. Добре ще бъде да стигнат по светло. В тръстиките, както в известно, има глигани и змии. А може и на лъв да се натъкнеш.

Старият Издубар, бащата на Стопанина на водата, не се боеше от лъвовете. Той излизаше сам срещу страшния звяр, въоръжен с копие и кинжал. Ех, че богатир беше! Именно той, Издубар, довел някога своя Род в тази долина. Шамнилсин беше чувал от старите хора, че по-рано са живеели някъде в планините, а когато пасищата се изтощили, дошли тук, в долината. Старият Издубар не искал да стои на едно място. През своя дълъг живот — два пъти по шейсет години — той избродил цялата суша със страшното си копие, а към края на живота си се затворил в голяма къща, заобиколена със здрави стени, и оттук започнал Града. Така казваха старите хора.

Стопанинът на водата беше най-младият му син и затова не можеше да застане начело на Рода. Но изведнъж по-старите му братя започнаха да умират. За това се говореше какво ли не. Може би те са разгневили боговете и са навлекли гибел на своите лекомислени глави, нали боговете не прощават обидите, а може да ги е убил и Стопанинът на водата. И след смъртта на братята си той станал Стопанин на кладенеца и стадото и Родът, изоставен от стария Издубар, великият ловец, се подчинил на младия Стопанин.

Сега и той е вече стар. Той много увеличи стадата и изкопа много канали и водата хранеше ечемичените посеви и лозята. И не го наричаха както по-рано. Стопанин на кладенеца, а Уздубар, Стопанина на водата. Боговете бяха милостиви към него, особено Еа, богът на водата, който живееше под земята. Но много му се искаше да има славата на баща си и затова Стопанинът на водата заповяда на своите приближени, на стражата си, да казват, че той е велик ловец, който е убил дванайсет лъва и още толкова глигани. Но целият Род знаеше, че това са само думи, в същност нищо повече не е станало. Но под страх от наказание никой не смееше да каже това гласно.

Освен това Стопанинът на водата нареди да го наричат не Уздубар, а Издубар, както баща му, който отдавна лежи в глинен ковчег и редовно получава храна и пиене, за да не излезе духът му и да упреква сина, че е приел името на баща си.

Всеки си има свои грижи. Стопанинът — едни, а той, Шамнилсин — други. Ето, той е вече мъж, има своя колиба, изплетена от тръстика и измазана с глина. Има жена. Има и две кани и две чинии от хубава глина, и хаван за стриване на зърната, и два ножа — единият от кремък, другият — от мед. И когато той отслужи на Стопанина определения срок, може би Стопанинът ще му даде участък, оросяван от вода и подходящ за ечемик или лозе. Но това няма да е скоро.

Шамнилсин се тревожи от друго. Още първата нощ Кааданнатум, жена му, му каза, че Шудурги, по-младият син на Стопанина на водата, се е противил на волята на баща си, искал той да му даде Кааданнатум за жена. А той има вече три жени. Не, дай му четвърта. Разбира се, Кааданнатум е красива, носът й не е толкова дълъг, както на жените на Шудурги, веждите й са черни полумесеци, а очите — всяко голямо колкото юмрук. Какво, че нямала сребърна лента на главата и златни обеци, и скъпи нанизи? Тя и без тях е красива. Но на Шамнилсин не се харесва, когато Шудурги пули срещу нея червеникавите си очички. И честно казано, той малко се страхува от по-младия син на Стопанина заради свирепия му характер.

Минаха палмовата горичка. Сега пътеката потъна в гъстите тръстикови храсталаци и веднага стана студено и тъмно. Овчарите сложиха наметалата си, Шамнилсин също наметна на загорелите си рамене своето протрито плъстено наметало и го закопча на дясното рамо с кука от обгорена глина.

В гората беше сумрачно. По-скоро, по-скоро да излязат на Реката. Възгласите на водачите, овчето блеене и ридаещите викове на магаретата се разнасяха из гората.

Беше тъмно, когато керванът, заобиколил миризливото блато, най-после излезе на брега на Реката. Стадото се втурна на водопой. Аданазир избра място за нощувка, заповяда да му построят шатра от черна козя вълна. Овчарите разпалиха огън, свалиха от магаретата денковете с припасите — ечемичените питки, кисело мляко, овче сирене. Аданазир заповяда да заколят и опекат две овце. Няма да му се размине, ако за това се научи Стопанинът на водата, който не търпеше кражбите. Нима не е кражба това — своеволно да намалява стадото на Стопанина? Аданазир се държи така, като че стадото е негово.

Така мислеше Шамнилсин, а ръцете му бързо вършеха при светлината на огъня привичната работа — одираха овцата. Шамнилсин дереше, но често поглеждаше към Реката, към червените отблясъци от огъня върху широката вода. Ето, значи, каква е Реката, която дава живот на долината. Досега той беше виждал бягаща вода само в тесните корита на каналите. Могъщ, могъщ е Еа, богът на водата, щом е съумял да изтръгне от земята такъв поток…

Луната не беше пълна и затова Шамнилсин протяга ръце към нея и подскача кратко време.

— Както аз не мога да те стигна, нека и моите врагове не могат да достигнат до мене, до моя дом, до моята жена.

Той произнесе заклинанието и отново си спомни за Шудурги, дано змия го ухапе.

Овцете спяха, притиснали се една в друга. А хората, след като нахраниха кучетата, седяха около огъня, ядяха печено месо, питки и сирене, пиеха вода от кожените мехове. Овчарите разговаряха за Града, за тамошните пазари, за това, че тази година дъждовете започнаха рано и Реката е придошла, за чергарите от север, които все по-често проникват в долината и нападат хората и стадата.

После определиха стражите и тези, които трябваше да спят, веднага легнаха на тревата и се завиха с наметалата си.

На Шамнилсин се падна да пази до средата на нощта. Който е по-млад, винаги му се пада най-лошата стража, когато най-много ти се спи.

Той седеше, мигаше сънено, хвърляше в огъня насечените тръстики, блещеше очи в заобикалящата го тъмнина. Луната беше червена, това беше на дъжд и наистина заръмя ситен дъждец, а луната отплува в облаците. Очите на Шамнилсин залепваха. През дрямката му се струваше, че на брега, на мястото, където тръстиките редееха, тихо се спуска Зу — богът на тъмата и бурите, покровителят на разбойниците. Шамнилсин се сепна. Там нещо слабо светеше. Не, реката отразява светлината. Ако злият бог Зу е махнал с крило, щеше да се извие вятър, да започне буря.

Не, всичко е спокойно.

— А-на-на-а-а! — чу се викът на овчаря, който пазеше до огъня на другия край на лагера.

— А-на-на-а! — отговори Шамнилсин.

За да не заспи, той развърза своята кожена торба, напипа фигурките, измайсторени от изкусния му баща, отново започна да мисли дали ще успее да ги смени срещу гривна. Там, до торбата, на дъното лежаха камъните за прашката.

Дъждът за кратко се засили и престана. Луната изплува от облаците. И оставаше още малко до средата на нощта, когато ще може да разбуди новата стража, когато изведнъж от тръстиковите храсталаци се дочу шум. Глиганите ли отиват на водопой и чупят твърдите стебла? Или, не дай боже, лъвове?

Шамнилсин бързо скочи, вслуша се. Тихо е… Ето пак! Сякаш се чу човешки глас… Кучетата залаяха…

— Ставайте, хо-ора! — закрещя Шамнилсин с нечовешки глас.

Ругаейки сънено, овчарите скачаха, грабваха лъковете и прашките. А от крайбрежните храсти вече тичаха към лагера хора с копия, с лъкове… кой полугол, кой в бяла развяваща се дреха… всички брадати, с обвити до веждите глави…

Е, трябва да се отбраняват. Шамнилсин размота тънките ремъци от мека овча кожа, извади камък от торбата. Забеляза разбойник, който тичаше с насочено копие право към него. Завъртя прашката над главата си, отпусна края й…

Боговете са свидетели, той чу как камъкът улучи главата му! Твърда е главата на разбойника! Той извика хрипкаво и падна, както тичаше. Бойна възбуда обзе Шамнилсин. Той закрещя, зарадван от своята точност, сложи в прашката нов камък. Съвсем наблизо изсвистя стрела. Вярно казват старите хора: ако чуеш песента на стрелата, значи тя е прелетяла покрай тебе.

В този момент овцете го събориха. Изплашени от нощния бой, те се втурнаха като плътна маса. На четири крака, блъскайки овцете, Шамнилсин се измъкна от блеещото бягащо стадо. Натъкна се на мъртвия разбойник. В главата му се мярна: трябва да отреже ухото му или още нещо, после да го покаже на Стопанина — ето как се бихме за твоето стадо…

Но наоколо беше такава бъркотия, че нямаше време да реже. Разбойниците притискаха овчарите, нападаха отстрани, за да ги затворят в пръстен. Викове, свистене на стрели, кучешки вой. Ето, вдигнаха някого на копия. Ах, проклетите! Шамнилсин избягна удара на едно копие, сложи камък в прашката, хвърли камъка право в лицето на разбойника. Пак отскочи, сложи камък в прашката, отново хвърли. Колко ли са разбойниците! Излизат ли, излизат от гората. Ето, подгониха някого, който яздеше на магаре. Ах, това е Аданазир, язди и удря с пети магарето.

До него падна възрастен овчар. Шамнилсин не позволяваше на разбойниците да се приближат до него. Бавно отстъпваше и хвърляше с прашката камък след камък. Изведнъж — удар отзад, рязка болка в бедрото. Шамнилсин закрещя от болка и ярост. Десният му крак се подви и той рухна по лице на земята. Шамнилсин се опита да стане и не можа. Протегна ръка назад, напипа стрелата, която стърчеше от дясното му бедро. Дръпна леко — и веднага го прониза остра болка. Ръката му стана мокра, лепкава. Мярна му се в главата: свърши се с новата пола…

Трябва да извади стрелата! Пое въздух с пълни гърди и дръпна с всички сили дръвцето. О-о-о!…

Сигурно от болката е умрял и е бил мъртъв. А сега — отново е жив. Наоколо беше тихо, от небето валеше студен дъжд. В ръката си Шамнилсин стискаше нещо. Той поднесе ръка към очите си и видя стиснатото в юмрука му дръвце на стрелата. А-а, стрелата се е счупила, когато той е дръпнал. Сега вече няма да може да изтегли наконечника. Дълбоко е заседнал.

Той отново се опита да стане и не успя. Затисна раната с длан, почувствувал как с кръвта изтича от тялото и силата му. Виеше му се свят. Тресеше го, като че духна зимен вятър.

Наоколо е много тихо. Пред него лежеше сгърчен мъртъв разбойник и по-нататък лежеше някой. Нима всички пастири са убити, нима са откарали стадото? Стопанинът на водата ще се разгневи. Само да не му заповяда да върне обратно жена си…

Той застена силно, протяжно. Викаше хората на помощ, защото това беше нетърпимо — да лежи тук, под студения дъжд, и да мисли, че могат да отведат младата му жена, Кааданнатум, в дома на Шудурги.

— Хора! — викаше и стенеше той. — Хо-о-ора!

Самият бог на смъртта Аму се наведе над него и го погледна с огромното си око, беше много, много страшен…

После нещо го залюля и той помисли, че така и трябва да бъде, защото Аму го прехвърля него, мъртвия, в отвъдния свят, където ще започне съвсем друг живот.

 

 

В своята нова къща, иззидана от неопечени глинени тухли, върху червен вълнен килим, на скамейка, подпряна на два каменни лъва, седеше Стопанинът на водата. Той беше навъсен и мрачен. Накъдрената му брада и снопчето коси на тила му почти не се отличаваха по цвят от сребърната лента, вплетена в дългите му къдрици. Върху яркозеленото му наметало, закрепено на рамото със златна кука, висяха много огърлици от разноцветни мъниста. Дясната му ръка над лакътя беше обхваната с дебела сребърна гривна, а лявата — с три медни.

И тримата му сина стояха пред него, а отзад стоеше стражник в кожени панталони и шлем, с тежко копие в ръка.

Видът на най-големия, Аданазир, беше лош: дрехите му бяха разкъсани, брадата — разрошена, очите — покрити с прах. Месестият като на баща му нос беше виновно клюмнал.

Най-младият, Шудурги, хвърли на брат си насмешлив поглед, като че питаше: Е, провини ли се, любимецо? Хората са убити, овцете изтърва, а ти си плю на петите. Нека, нека види баща ни в чии ръце се готви да предаде хората и стадото.

А средният, дебелият Курунама, жално въздишаше. На него му е все едно колко са откраднатите овце, колко хора са убити. На него му дай само да не свърши в каните ферментиралият гроздов сок.

— Те бяха много, три пъти повече от нас — повтори Аданазир и още повече клюмна нос. — Аз и моите овчари се бихме като лъвове.

Споменаването на лъвовете не подобри настроението на Стопанина. Той погледна изпод вежди наследника и подхвърли сърдито:

— Така както се биеш, от стадото скоро нищо няма да остане.

Като каза това, обърна подпухналите си клепачи към Шудурги. А този се радва. Загуби за Рода, позор за Рода — а той е доволен, че най-големият му брат се е провинил. И усмивчицата на Шудурги е лоша. Само над брат си ли се надсмива? Изглежда, че се усмихва заради нещо друго. Дали лъвовете не го разсмяха? Е, почакай, ловецо…

И като замахна, Стопанинът на водата удари Шудурги с дългия си бич от волски жили. Той побледня, притисна длан към ударената си буза и отстъпи няколко крачки. Сега по лицето на Аданазир се плъзна усмивка. А Курунама отново завъздиша.

— Махайте се оттук — Стопанинът на водата даде знак на стражника.

Той подпря копието до стената и ловко наля от бялата кана с кафява назъбена шарка ферментирал гроздов сок в голяма чаша. Не само Курунама харесва тази настойка. Той, Стопанинът, също разбира от това.

— Позволи ми да кажа, татко — излезе напред Шудурги, все още държейки се за бузата. — Скитниците не са отишли далече за половината от нощта. Дай ми стража, аз ще ги догоня и ще възвърна овцете.

Стопанинът погледна най-младия. Боговете не са го лишили от дързост.

— Ако са тръгнали на север — продължи Шудурги, — няма откъде да минат, освен през тясното място между големите блата и Змийското поле. Аз ще ги причакам там и ще ги избия до един.

„Какво пък — помисли Стопанинът на водата, — ако тръгне веднага, то…“

— Добре — каза той. — Вземи шестдесет стражника и магарета и тръгвай по-скоро.

Шудурги сложи лява ръка на гърдите си и тръгна към изхода. На прага се обърна.

— Какво още? — Стопанинът нетърпеливо вдигна ръка с длан нагоре.

— Моля за едно, татко. Тази нощ умря Шамнилсин, овчарят. Дай ми жена му Кааданнатум.

— Ти вече имаш три жени.

— Какво от това? Нека имам и четвърта.

— Млад си още — изсумтя Стопанинът на водата. — Върви, ще помисля.

Шудурги обаче не излезе. Стоеше и очаквателно гледаше баща си с дръзките си червеникави очички.

— Върви! — извика Стопанинът на водата. — Ако върнеш овцете, ще ти дам Кааданнатум.

Когато най-младият му син излезе, той протегна ръка към глинената фигурка на Еа, бога на водата, помоли своя покровител за успех.

 

 

Над селището се носеше дълъг-дълъг плач. Жените, приклекнали до вратите на своите колиби, оплакваха овчарите, убити тази нощ. Призоваваха наказанието на боговете над убийците-скитници, които тормозеха цялата долина. А най-силно от всички плачеше Кааданнатум. Тя се поклащаше наляво-надясно и протяжно стенеше и виеше и дереше с нокти своите опънати бузи.

— Ти беше най-добър на света, възлюбени мой! — нареждаше тя между изблиците на плач. — Краката ти бяха бързи… ръцете ти бяха силни… гръдта ти беше мое убежище…

И хората, които минаваха покрай нейната колиба по своя работа, тъжно клатеха глави, съчувствувайки на Кааданнатум. Дойде майката на Шамнилсин, седна до нея и също застена, оплаквайки сина си. Но плачът на Кааданнатум беше по-силен от всички. И не послуша свекърва си, когато тя се опита да я нахрани със заквасено мляко.

— Опустя моята колиба — стенеше тя, — няма да дойде моят възлюбен… няма да ми донесе гривни…

И тя откъсна от ръката си своята единствена гривна от раковини и мъниста и я захвърли далече от себе си. Гривната падна в голяма локва, останала след нощния дъжд. Момченцето, което си играеше на края на локвата, извади гривната от водата и й я донесе, но Кааданнатум даже не я погледна, сега не й трябваха гривни. Момченцето беше съвсем малко и още нямаше дрехи, но дори то разбра колко голяма е мъката на Кааданнатум. То сложи гривната в краката й, заплака и побягна отново към локвата.

Плачът на младата вдовица не престана почти до вечерта. Небето посивя и отново заваля дъжд. Мокри, проскубани, с жално блеене минаха покрай опустялата колиба на Кааданнатум овцете, които Шудурги отне от скитниците, а самият Шудурги яздеше начело на уморените стражници. Изглежда, той добре се беше бил и беше убил доста разбойници-скитници, като отмъсти за убитите от тях овчари. Много хора приветствуваха Шудурги, храбрия воин, със силни викове. А той яздеше върху магарето, чиито хълбоци трепереха от умореното дишане, и гледаше само в една посока. Той гледаше Кааданнатум, докато минаваше бавно покрай нея. Но тя, изподраскана от собствените си нокти, с разрошена, посипана с пепел глава, в изподрана дреха, не виждаше нищо наоколо.

Нощта мина. Когато се разсъмна, в колибата на Кааданнатум дойдоха двама стражници и казаха:

— Да вървим. Стопанинът на водата те вика.

Кааданнатум, която лежеше върху рогозката, не помръдна. Единият от стражниците се наведе и я дръпна за ръката, за да разбере жива ли е или е умряла. Кааданнатум скочи като дива котка и остави драскотини на ръката на стражника. Стражникът закрещя, заруга, а тя се сви в тъмния ъгъл, святкаше оттам със зли очища и съскаше — да, съвсем като котка. Двамата стражници се хвърлиха да я хванат, тя ловко се изскубваше и драскотини се появиха не само по ръцете, но и по лицата им и те се озлобиха до крайна степен. В края на краищата те, разбира се, я хванаха, защото двамата бяха по-силни, и я понесоха към Дома на Стопанина на водата. Все пак по пътя Кааданнатум успя да издраска носа на единия, а другия да ухапе по ръката, почти до костта.

Като триеха кръвта от челата, бузите и носовете си, стражниците поставиха Кааданнатум на крака пред Стопанина на водата. Тя веднага падна на пода. Видът й беше така ужасен, че Стопанинът на водата поклати глава.

— Чуй ме — каза той с жалостив глас. — Шамнилсин се би с разбойниците и умря. Знам, че ти е мъчно за него. Той беше добър и добре се грижеше за овцете и овните. На мене също ми е жал за него. Но сега той е в друг живот. А ти трябва да живееш тук. Ти ще бъдеш жена на Шудурги, моя най-млад син. Така реших аз.

Кааданнатум го погледна с безумни очи.

— Подкрепи се с храна и питие — Стопанинът на водата посочи с бича си рогозката, където върху лозови листа лежеше печено месо и стоеше кана с мляко, — измий се с вода и изпери дрехите си. Вечерта Шудурги ще те вземе в своя дом…

Той не успя да каже нищо повече: така бързо тя скочи на крака, с такава ловкост се промъкна между стражниците към изхода. Те съвсем озверяха от ярост и се втурнаха след Кааданнатум, но Стопанинът на водата със силен вик ги върна назад. До вечерта не трябваше да я закачат. Нека утихне мъката на жената.

А тя изтича до колибата на бащата на Шамнилсин, която беше на края на селището, край гъстия храсталак, който растеше на брега на големия канал. Тук имаше много хубава глина и бащата на Шамнилсин, изкусен майстор, изработваше кани, украсяваше ги и ги изпичаше в огнището. От изпечена глина той правеше и сърпове за жътва на ечемика и ги наточваше остро.

Той умееше още и да топи и кове мед и да прави от нея гривни и украшения за Стопанина на водата и неговите жени, за цялото му семейство. Но най-голямото умение на бащата на Шамнилсин, за което Стопанинът беше любезен към него, се състоеше в тайното му майсторство.

В този момент той се занимаваше точно с това.

Кааданнатум беше препълнена със своята мъка. Но когато видя как работи бащата на Шамнилсин, тя изтри сълзите по бузите си, размазвайки калта, отвори уста и се загледа.

Свекърът й, слаб и прегърбен, със стара кожена шапка и дълга опушена пола, постави на земята в два реда много гърненца и ги напълни с оцет, който се получава от вкиснато грозде. Хората обикновено слагат в оцета лук и чесън, за да го запазят по-дълго. Но бащата на Шамнилсин пусна в гърнето не чесън, а медни пластинки и червеникави камъни, които само той умееше да намира. После той свърза пластинките и камъните с медни верижки и тук Кааданнатум видя как между двата края на медните верижки изведнъж пробяга мълния. Тя беше като истински небесен огън, но малка и без гръм. И все пак Кааданнатум много се уплаши и падна на земята, като закри главата си с наметалото.

Когато тя се осмели да вдигне глава, вече нямаше никакви мълнии. Свекърът й стоеше с гръб към нея и тя не виждаше какво прави той. Но скоро той извади от гърнето, което стоеше отделно, медната гривна, която сега беше блестяща, не медна, а златна. Свекърът й тихо се смееше и я въртеше пред очите си. Той винаги се радваше, когато успяваше да направи това магьосничество и дори смъртта на най-големия му син, Шамнилсин, не можеше да убие радостта му от успеха.

В този момент от колибата излезе свекърва й, заобиколена от децата — по-младите братя и сестри на Шамнилсин. Тя се засуети, като видя Кааданнатум, дръпна я в колибата и я накара да изяде една ечемичена питка, изпечена сутринта, със сирене и лук.

Снахата не можеше да говори, защото беше пресипнала от плач и стонове. И затова майката на Шамнилсин не разбра веднага какво й шепнеше Кааданнатум. А когато разбра, много се огорчи, заудря се с две ръце по главата. Двете още плакаха за Шамнилсин. Но после свекърва й започна да говори, че нищо не може да се направи, Шамнилсин сега е в друг живот и няма да се върне тук, затова е по-добре тя, Кааданнатум, да не се противи на волята на Стопанина на водата.

Вечерта още не беше настъпила, когато Шудурги дойде за нея. Отново валеше дъжд, рано, много рано започнаха дъждовете тази година. Шудурги, след когото тичаха двете му любими кучета, приближи колибата на родителите на Шамнилсин и със силен глас заповяда на Кааданнатум да излезе и да изпълни волята на Стопанина на водата. Тя не излезе, а се показа бащата на Шамнилсин, майсторът, и с поклон каза, че Кааданнатум не иска да стане, не иска нито да яде, нито да говори и той се опасява да не би да е умряла.

Тогава Шудурги, като се наведе под ниския вход, влезе в колибата. Децата изплашено гледаха към него от всички ъгли при оскъдната светлина на горящия в масло фитил. Кааданнатум, завита в рогозката, лежеше с лице към стената, свекърва й я дърпаше, уговаряше я да стане, но тя не отговаряше, не помръдваше. Шудурги реши да не губи време за уговорки — упорствуващата жена заслужава не думи, а камшик. Той сграбчи Кааданнатум заедно с рогозката, леко я вдигна и я понесе. Тя не се движеше, ръцете й висяха като тръстикови въжета, а косите й бяха сплъстени от пепелта и глината. Диханието й беше слабо.

Шудурги носеше жената през цялото село, стъпвайки със сандалите си в локвите, а хората го гледаха и клатеха глави. Бедната, иска да умре, мислеха хората, за да се срещне със своя Шамнилсин там, в другия живот. Но Шудурги няма да й разреши да умре. Ще я накара да живее в този живот и да бъде послушна. Шудурги, както е известно на всички, има тежка ръка.

Домът на Шудурги беше хубав, от сурови тухли. В задните стаи с глухите стени живееха неговите съпруги и той им заповяда да нахранят, да напоят и измият новата му жена, Кааданнатум. Но тя не хапна нищо, нито късче и не даваше да я измият. В женската половина се вдигна такава врява, че Шудурги трябваше да влезе и да сгълчи разшумелите се жени. А новата жена, Кааданнатум, лежеше безучастно на рогозката с лице към стената. Най-добре би било да вземе камшика и добре да научи капризната жена на ред. Но тя беше толкова слаба, че можеше да не понесе справедливото наказание и Шудурги я остави на мира, като прецени, че времето ще свърши своята работа. Мъката й ще утихне, а ситата храна и красивите дрехи ще окажат обикновеното си въздействие. В това, че жената по своя воля е решила да премине в другия живот, Шудурги не вярваше.

И той излезе от женската половина, като остави на рогозката до главата на новата си съпруга красива сребърна гривна.

Кааданнатум тихо плака цялата нощ, докато сълзите й не пресъхнаха. Когато се съмна, тя повъртя гривната в ръцете и дори понечи да я премери, но се отказа: захвърли я така, че тя се търкулна под скамейката, на която стоеше светилник във вид на раковина, и се обърна с лице към стената. И отново отказа да яде. В средата на деня дойде Шудурги, закрещя й, вдигна я от пода, със сила разтвори челюстите й и наля в устата й малко мляко от глинена чашка. Кааданнатум не викаше и не дращеше, защото вече нямаше сили. Тя само ухапа Шудурги за пръста. Той я удари по бузата, изруга и излезе.

Мина още една нощ. През забравата на Кааданнатум й се струваше, че вече е умряла и сега чака кога бог Аму ще я пренесе в другия живот, където на брега, под финиковата палма, седи Шамнилсин. И как веднага щом Аму я откара на другия бряг, тя ще се втурне към своя възлюбен…

— Шамнилсин, Шамнилсин!…

Тя отвори очи и се ослуша. Беше вече утро, чуваше се шумът на дъжда. И отново се чуха викове, приглушени от тухлените стени:

— Шамнилсин, Шамнилсин!

Какво е това — сън? Или тя вече е в другия живот?…

— Гледайте, хора, Шамнилсин се върна!…

Откъде се взеха сили у Кааданнатум? Скочи, отблъсна една от жените на Шудурги, която се опита да я хване за полата. Втурна се в съседната стая, събори робинята, която пазеше на входа. Сам Шудурги, полуоблечен, се хвърли след нея. Тя се изплъзна като змия, като остави наметалото си в ръцете му. Само по туника, тя затича под дъжда, разпръсквайки водата от локвите. Видя тълпа хора на този край на селището, където беше колибата на бащата на Шамнилсин, майстора. А по-далече, зад тълпата, се извисяваше много голяма колесница, цялата от гладко сребро. Тя никога не беше виждала такива колесници. Кааданнатум се промъкна през тълпата и видя, че това не е колесница: нямаше нито магарета, нито бикове, нито дори колела. Може би това беше ковчег, от тези, които според разказите на хората плават по Реката. Но ковчегът стоеше тук, на сушата, и дори не стоеше, а висеше над земята, от неговата утроба беше спусната стълба, а на стълбата стоеше Шамнилсин…

 

 

Хората знаеха, че разбойниците са убили Шамнилсин, затова щом го видяха да излиза от сребърния ковчег, се уплашиха и побягнаха. Всички знаят, че мъртъвците никога не се връщат от другия живот в този. Техният дух може да се появи, ако на покойника не са оставени достатъчно храна и пиене, но сам мъртвецът — никога.

В този момент Шамнилсин закрещя, че е жив, боговете са то спасили и излекували раната му, нека хората не се боят. Хората се върнаха и започнаха да го оглеждат, а няколко посмели мъже дори го опипаха и помирисаха и се убедиха, че Шамнилсин наистина е жив. Умрелият човек не мирише като живия.

Тогава се раздадоха виковете, които извадиха Кааданнатум от забравата.

Тя беше обезумяла от радост — само с това може да се обясни, че не падна в краката на мъжа си, както трябва да постъпи жената, а се хвърли на врата му. А Шамнилсин, вместо да научи жената на ред, я привлече към себе си и пред очите на хората започна да трие бузата си в нейната и да гали разпилените й коси. Може би боговете, като са го съживили, са отнели разума му?

— Ти се върна, възлюбени мой — дрезгаво и пресипнало говореше Кааданнатум, като увисна на шията на Шамнилсин. — Боговете чуха молбите ми… Ти се върна при мен…

— Почакай ти, жено! — раздразнено й викна един от хората, възрастен човек, който управляваше движението на водата по каналите. — Ти не даваш на никого да промълви дума. Нека Шамнилсин разкаже разбрано какво се е случило с него.

И Шамнилсин започна да разказва как през тази нощ той се бил с разбойниците край Реката и как го ранила стрела и той, изгубил много кръв, лежал в безсъзнание, готов бог Аму да го пренесе в другия живот. Но други богове, които покровителствуват него, Шамнилсин, не го отдали във властта на Аму. Те го взели при себе си в сребърния ковчег, който точно преди нощната битка се спуснал от небето. И когато той дошъл на себе си, видял, че лежи на нещо меко, но то не било нито кече, нито измачкана тръстика. И видял гладки стени, каквито няма нито в колибите, нито в къщите от сурови тухли. И видял светлина, но това не бил нито огън, нито маслен фитил. Той опипал бедрото си и не усетил болка. От страшната рана останал само малък белег. Ето, вижте.

Шамнилсин повдигна отзад червено-синята си пола, на която тъмнееше голямо петно изсъхнала кръв, хората погледнаха и се убедиха, че има белег.

Тогава, продължи Шамнилсин своя разказ, той разбрал, че боговете са го взели при себе си, излекували са раната и са го върнали към живот.

— Синко! — заплака с глас майката на Шамнилсин и го погали по рамото. — Боговете са се съжалили над тебе…

— Замълчи, жено! — викна старият човек. — Разказвай какво стана после. И защо твоите богове не излизат от ковчега?

Шамнилсин понижи глас и обясни, че боговете не обичат водата и не излизат, когато е мокро. Но все едно — те виждат и чуват всичко, което става зад стените на ковчега.

Хората слушаха и кимаха, от само себе си се разбира, че боговете виждат и чуват всичко. Но би било интересно да ги погледнат.

Шамнилсин примижа и поклати глава. Шепнешком каза, че по-добре да не ги виждат — много страшни изглеждат. На ръст наистина са малки, но… Не, по-добре да не ги виждат… А тук, удари се той по къдравото теме, те имат голямо око… А храната им в тръбички, от нещо като волски мехур, много вкусна храна, сладка.

Хората кимаха, като го слушаха: не ще и дума, че боговете имат хубава храна. А все пак е интересно да узнаят колко са те там, в ковчега, и ще покровителствуват ли Рода.

Той, Шамнилсин, видял само един бог. Но ако се съди по гласовете им, те са двама. Това дори не са гласове, а… Не, трудно е да се обясни. Но така му се струва, че са двама. Богът, когото той видял, разпитвал за неговото, на Шамнилсин, племе. Уста и устни богът нямал, но отнякъде идвал гласът му и Шамнилсин разбирал думите му. Той помолил бога да го пусне обратно в селището и богът попитал къде се намира то. После ковчегът се издигнал в небето и той, Шамнилсин, едва не умрял отново, защото помислил, че боговете ще го вземат със себе си на небето и няма да го пуснат. Но почти веднага ковчегът тръгнал надолу — и ето, той е тука…

… Дъждът валеше ли, валеше. Наложи се да доведат от пасището всички овце и да ги затворят в кошарите. По полята и лозята хората също престанаха да работят. И всички идваха да гледат сребърния ковчег, който висеше ниско над мократа земя на края на селището.

Дори самият Стопанин на водата, съпроводен от стражници, дойде да погледне ковчега. Това, че боговете са избрали за посещение неговия Род, не учуди Стопанина на водата. Родът беше голям и силен, в долината няма чак толкова много такива родове. Но защо боговете не излизат от ковчега? Впрочем Стопанинът на водата разбра и това. То се знае, на боговете трябва да се принесе жертва. И той заповяда всяко семейство да даде по една овца извън обикновения данък.

Стражниците тръгнаха по колибите да изпълняват заповедта и много хора роптаеха и дори проклинаха Шамнилсин, че е попаднал пред очите на боговете и ги е довлякъл тук.

Сам Стопанинът на водата разпали огъня на жертвения камък и хората донесоха докараните от цялото селище жертвени овце и изпекоха месото им на огъня. Сега боговете ще видят, че Родът нищо няма да пожали за тях и ще излязат да благословят хората.

Но боговете не излизаха. Печеното месо лежеше върху лозови листа и се мокреше под дъжда. А боговете не излизаха.

Стопанинът на водата се обезпокои. На другия ден сутринта той изпрати стражниците за Шамнилсин.

Кааданнатум сега беше измита, дрехите й — закърпени, косите — подредени във висока прическа. Гласът й се възвърна, наистина не толкова силен, както по-рано. Тя пееше и печеше питки на двора. Като видя влезлите стражници, престана да пее и пече и се хвърли към тях с много силен писък. Стражниците този път се погрижиха за себе си: прикриха се с кожените щитове и не позволиха на тази дива котка да пусне ноктите си.

Шамнилсин разнежено лежеше на рогозките и се прозяваше в очакване на сутрешната храна. Когато чу, че Стопанинът на водата го вика, той веднага стана, заповяда на жена си да мълчи и излезе след стражниците. Но Кааданнатум не беше от онези жени, на които е достатъчно един път да ги научиш на ред. По целия път до дома на Стопанина тя тичаше след мъжа си, тихо виейки, а когато Шамнилсин се скри в къщата, остана до вратата и не сваляше очи от къщата.

Стопанинът седеше на скамейката, подпряна от два каменни лъва. Зад него стоеше стражник с копие, до вратата стоеше друг, също с копие. Тук бяха и тримата сина на Стопанина на водата.

Шамнилсин сложи ръка на гърдите си и ниско наведе глава, приветствувайки Стопанина. Той му направи знак да се приближи:

— Шамнилсин, ти си се бил с разбойниците и си умрял, но боговете ти върнали живота. Така казват хората. Но аз искам да чуя от тебе: така ли беше?

Шамнилсин започна подробно да разказва, както вече разказа на хората вчера, а когато стигна до своето чудодейно излекуваме, се обърна и повдигна полата си отзад, за да покаже на Стопанина на водата белега от излекуваната от боговете рана.

— Как смееш? — каза Шудурги, като пристъпи напред. — Как смееш да показваш на вожда непристойното си място?

Шамнилсин се уплаши, като погледна свирепите му червеникави очички.

— Аз не исках… — забъбри той. — Аз само исках да покажа, че там, където беше раната от стрелата…

— Не си имал никаква рана! Лъжеш, торен червей!

И за да накаже лъжата, Шудурги удари Шамнилсин с камшика.

Шамнилсин хвана с ръка опарената си буза. Очите му светнаха като разпалени въглени. И като изхвърли напред цялото си смугло слабо тяло, той удари Шудурги с юмрук по лицето.

Хората често се карат помежду си и в Рода се бяха случвали кървави боеве, но прост овчар да удари по лицето сина на вожда?! Такова нещо още не се беше случвало.

Докато Шудурги ставаше, по знак на Стопанина на водата стражниците се хвърлиха върху Шамнилсин и извиха ръцете му зад гърба. Най-старият син, Аданазир, на когото беше приятно да види как Шудурги изгуби предните си зъби, каза, гледайки предано Стопанина:

— За такава дързост не бива да му се реже главата. Трябва да се набие на кол, за да умре бавно. Той заслужава кол.

Средният син, Курунама, шумно въздъхна и разпръсна наоколо миризмата на ферментирал гроздов сок.

Най-младият, Шудурги, се приближи до Шамнилсин, когото стражниците здраво държаха, и по очите му се виждаше, че той сега ще забие нож в корема на овчаря. Но Стопанинът на водата му заповяда да се отдръпне в ъгъла.

— Шамнилсин — каза той тъжно, — аз те повиках, за да разкажеш за боговете, които ти върнаха живота, и да те попитам защо боговете не излизат от ковчега. Но ти удари по лицето моя син и ни огорчи. Ти заслужаваш смърт.

— Аз не исках да те огорчавам, Стопанино! — закрещя Шамнилсин, който се беше опомнил след яростното избухване, което го заслепи — Той ме удари с камшика… Заболя ме…

Той искаше да каже още много думи за свое оправдание, но Стопанинът на водата му заповяда да млъкне, а на стражниците — да отведат Шамнилсин и да го затворят. Той, Стопанинът, ще реши какво наказание ще уравновеси злодеянието на дръзкия овчар.

Двама стражника бяха малко, за да отведат Шамнилсин. Кааданнатум се нахвърли върху тях като дива котка. Тя крещеше и драскаше и трябваше да изтичат още четирима стражници, за да я отвлекат настрани.

После блъснаха Шамнилсин в мястото за затваряне. Това беше дълбока яма с широко дъно и малко отверстие високо над главата. Сега ямата беше пълна почти догоре с дъждовна вода.

Шамнилсин пльосна в студената вода и едва не потъна.

Добре че водата стигаше само до шията му, ако стои на пръсти. Какво щеше да стане с него, ако водата беше покрила главата му?

Той стоеше на пръсти и гледаше през малкия отвор нагоре, към сивото небе. Все пак е добре, че сега не вали дъжд, а само капе Шамнилсин отвори уста и започна да лови дъждовните капки, защото сутринта не успя нито да хапне, нито да се напие с вода. Той горчиво съжаляваше, че позволи на яростта да го заслепи. Какво направи със своята глупост, какво направи! Стопанинът на водата сега ще заповяда да му отрежат главата. Или, още по-лошо, ще го набие на кол, за да бъде смъртта по-бавна. А Шудурги ще вземе Кааданнатум за жена, както вече се беше опитал да направи.

— Хора! — закрещя той силно. — Хора, това съм аз, Шамнилсин. Кажете на Стопанина, че аз ще работя за него още половината на дванайсет години, нека само не ме убива! Хора! Хо-о-ра!

Той крещеше много силно, но никой не му отговори. Само някъде наблизо се чу унилият вик на магаре.

До затвора стоеше стражник и насочи копието си към Кааданнатум, когато тя изтича до ямата, за да види мъжа си и чуе неговия глас. Плачейки и виейки, тя затича по селището от колиба на колиба и молеше за помощ. Но почти всички хора от Рода бяха по полетата и пасищата, а тези, които бяха в селището, с нищо не биха й помогнали. Никой няма да поиска да си навлече гнева на Стопанина на водата и неговите стражници, като се опита да измъкне простия овчар от затвора.

Така Кааданнатум дотича до колибата на бащата на Шамнилсин, майстора. Той седеше до горящото огнище и изработваше от глина голямо гърне, а неговата жена, майка на Шамнилсин, предеше, подвиквайки на тичащите наоколо деца. Като чу за новото нещастие, майката на Шамнилсин заплака и се заудря с ръце по главата. Баща му затвори очи и се прегърби още повече. Той седя известно време така, на колене. Беше му мъчно за сина. А какво можеше да направи? Разбира се, Стопанинът на водата беше милостив към него, но не може да го моли да избави Шамнилсин от наказанието. Та нали в наказанията е силата на вожда.

Колко е лекомислен Шамнилсин. Ту умира и боговете трябва да го връщат към живот, ту избива зъбите от устата на сина на Стопанина. Ако се разсъждава справедливо, той, разбира се, заслужава наказанието…

Като слушаше как бащата на Шамнилсин разсъждава със слабия си глас, Кааданнатум с тъга гледаше сребърния ковчег на боговете, който още висеше на края на селището, зад шипковите храсти и кривите ниски смокини. Боговете… Те върнаха живота на Шамнилсин и го доведоха у дома. Те виждат и чуват всичко. Защо седят затворени и не приемат обилната жертва? Нима и те са се отвърнали от бедния Шамнилсин?

Навярно по цялата долина нямаше по-отчаяна жена от Кааданнатум. Без да дослуша разсъжденията на бащата на Шамнилсин, тя скочи от мястото си и хукна към ковчега на боговете. Когато дотича, вдигна глава и започна дръзко да крещи и искаше боговете да излязат и да й помогнат в бедата. Разбира се, боговете не отговориха. Тогава Кааданнатум съвсем загуби ума си и започна да мята по ковчега камъни и буци глина.

Изведнъж в сребърното тяло на ковчега се отвори малка врата и оттам сама се спусна сребърна стълба. Кааданнатум притисна ръце до гърдите си, за да приветствува боговете, щом се появят, и замря в очакване. Но времето минаваше, а боговете не се появяваха. Тогава Кааданнатум, като хлипаше и трепереше от страх, стъпи на стълбата. И веднага стълбата сама тръгна нагоре, вмъкна се в ковчега и отнесе със себе си обезумялата жена. Вратата тихо се затвори.

Майката на Шамнилсин, която видя всичко това, застанала пред своята колиба, много се уплаши. Тя затича по селището и се развика, че нейната снаха, Кааданнатум, е загубила ума си и боговете са я прибрали при себе си и че сега няма да избягнат голямата беда. Всички, които бяха по това време в селището, изоставиха работата си и хукнаха към сребърния ковчег. Спряха на известно разстояние, до храсталака, гледаха и чакаха какво ще стане по-нататък.

Когато вестта за безумната постъпка на жената стигна до Стопанина на водата, той разбра, че този ден не е обикновен, днес ще се реши съдбата на Рода. Съпровождан от стражата и синовете си, Стопанинът отиде при ковчега и зачака знака на боговете. Той заповяда да сложат на жертвения камък плетен поднос, на който лежаха огърлици от медни пластинки, позлатени от бащата на Шамнилсин. Ако боговете се откажат и от такава жертва, то не очаквай нищо хубаво.

Трябваше да чакат дълго. Дъждът успя да превали и да престане.

Най-после в ковчега се отвори врата, стълбата се спусна сама надолу, а на стълбата стоеше Кааданнатум. Лицето и беше смутено. Но когато видя тълпата и самия Стопанин на водата със синовете му, дръзката жена сложи едната си ръка на кръста, а втората протегна напред и пъхна палеца си между стиснатите пръсти. Хората ахнаха, а Стопанинът на водата се направи, че не забелязва грозния знак. Но помисли, че трябва да накаже опърничавата жена.

— На-а! — извика Кааданнатум, като слезе от стълбата на земята и мърдаше палеца си в стиснатия юмрук. — Аз опитах храната на боговете! Сега те ще ме защитят! На, на-а!

Обаче тя спря близо до ковчега, страхуваше се да приближи до Стопанина на водата. И правилно направи. Защото Шудурги я гледаше лошо, примижал с червеникавите си очички. Той, Шудурги, няма да се уплаши, че жената е вкусила храната на боговете, ще я научи на ред. А и не лъже ли тя за храната?

И в този момент се случи великото събитие в живота на Рода. Боговете се явиха на хората.

Когато богът излезе от ковчега и стъпи на стълбата, която тичаше ли, тичаше сама, хората с гръмки викове паднаха по лице на местата, където стояха. Стопанинът на водата тежко се отпусна на колене. Той зажумя — толкова страшен беше богът. Но, превъзмогнал страха си, отвори очи и каза с дрезгав глас:

— Аз съм Издубар, великият ловец, Стопанинът на водата, който дава живот на Рода. Помилуй мене и моите хора.

И всички хора закрещяха:

— Помилуй нас!

Богът мълчаливо слезе от стълбата, постоя малко около Кааданнатум, която също се просна върху мократа земя. Козелът, който се случи наблизо, заплашително наведе рога и се хвърли срещу бога. Обаче, преди да премине и дванайсет крачки, животното изведнъж подскочи нагоре и увисна, клатейки дългата си брада, и уплашено заблея, а после рухна долу и заплете рогата си в храстите.

— Помилуй нас! — отново закрещяха хората, които лежаха на земята.

Богът бавно заобиколи локвата и се приближи до кладенеца, пълен с мътна дъждовна вода. От прозрачния волски мехур, в който беше облечен, изскочи блестяща пръчица и се потопи в кладенеца — като че богът искаше да измери дълбочината му. После богът приближи жертвения камък и огледа с окото, което се намираше на темето му, огърлиците от позлатени пластинки.

— Аз, Издубар, ти принасям това в жертва — каза Стопанинът на водата, без да сваля от бога немигащия си напрегнат поглед.

Богът не взе огърлиците. Нищо не трепна на ужасното му лице, което нямаше нито устни, нито дори малка цепка вместо уста. Но някъде отстрани се раздаде изведнъж гласът му:

— Кой е направил това?

Тих ропот се разнесе из тълпата. Не си ли навлече изкусният грънчар гнева на боговете заради тайното си занятие?

— Това го направи човек от моя Род — отговори Стопанинът на водата. — Ето го.

Той посочи бащата на Шамнилсин, който беше изгубил и ума, и дума от страх и лежеше недалеч в своята окадена дълга пола.

— Покажи как правиш това — каза богът.

Бащата на Шамнилсин, почтително наведен, отстъпи и покани бога при своето огнище. То не беше далече, но богът вървеше бавно, защото по пътя имаше много локви и той старателно ги заобикаляше. Много хора понечиха да тръгнат след бога, но Стопанинът на водата ги спря и като запазваше нужното разстояние, тръгна след бога сам.

Богът спря страшния си поглед и огледа гърненцата с оцет и медните верижки, които свързваха пластинките и червеникакви камъни, а после заповяда на майстора да приведе всичко това в действие. Той неподвижно стоеше и гледаше как избухват сините мълнии, как медната пластинка става блестяща, златна.

— Аз, Издубар, ти донесох такива пластинки…

Стопанинът на водата не успя да се доизкаже, запъна се, защото богът изведнъж, без да се обърне, тръгна назад. Както стоеше, така и тръгна обратно. Като се изравни със смаяния Стопанин на водата, богът каза и отново глухият му глас като че, долетя откъм ковчега:

— Ти си сложил един човек в яма. Освободи го.

На другия ден след своето освобождение от затвора Шамнилсин тръгна към сребърния ковчег, за да благодари на боговете за милостта им към него. Върху жертвения камък той сложи плетен поднос с изсушени смокини и кече, от което можеше да се направи хубаво наметало. Той прикри всичко това от дъжда с палмови листа, просна се върху мократа земя и помоли боговете да приемат жертвата и да продължат своето благоволение към него, Шамнилсин. И вече се канеше да си тръгне, когато видя, че от ковчега затича стълбата. Шамнилсин разбра, че боговете го викат и стъпи на стълбата.

В ковчега той стоя малко. Скоро слезе в ръцете с голям съд, който светеше като сребро, и го напълни със земя, но не догоре. Там той сложи клонки от трънка и смокиня, палмови листа, стъбла от тръстика и всякаква трева, която растеше наоколо. Той направи всичко старателно, както му заповядаха боговете, и отнесе съда обратно в ковчега. После, доволен, че добре е служил на боговете, той отиде при баща си, майстора, чиято колиба беше наблизо, седна на рогозката и каза:

— Аз изпълних волята на боговете. Боговете проявяват благоволение към мене.

Майка му, която се радваше и се гордееше със сина си, го погали по главата и му подаде чашка с квасено мляко. А баща му, прегърбен, сложи изсъхналите си от огъня и слънцето ръце на кръстосаните си крака и каза:

— Боговете те върнаха към живот и заповядаха да те извадят от ямата. Те те отличават с милостта си и това ме радва. Но боговете не живеят дълго с хората. Какво ще стане с тебе, когато те отлетят?

Шамнилсин, който пиеше вкусното квасено мляко, отговори:

— Все едно, хората знаят, че върху мене е милостта на боговете и няма да посмеят да ме докоснат.

— Хората няма да посмеят, но Шудурги ще посмее. Той никога няма да ти прости, че изби зъбите му. Той ще те убие и ще вземе жена ти в своя дом.

— Това няма да стане! — викна Шамнилсин.

Но помрачня и се замисли, като почеса единия си крак с другия. После каза:

— Ще има голяма вода. Така казаха боговете. Дъждовете ще валят много дни и ще залеят долината. Боговете казаха, че ти трябва да се махнеш.

Бащата гледаше Шамнилсин, без да разбира това, което чу.

— Боговете са заповядали да се махна? — попита той. — Къде?

— В планините. На изток или на север.

— Ами ти? Ами другите хора?

— Боговете ти заповядват да отидеш в планините с жена си и с децата — повтори Шамнилсин. И чак сега съобрази: — Ако голямата вода залее долината, целият Род трябва да се махне…

Още същия ден тази вест обиколи Рода: ще има голяма вода, ще трябва да напуснат долината. Така са казали боговете…

Но нима това е толкова просто — да изоставиш полята и лозята, да напуснеш уютните колиби и да се скиташ, гонейки стадото от трева към трева, както някога са скитали предците? Да отидат в дивите планини, на чужди пасища, под стрелите и копията на жестоките планинци?

Волята на боговете трябва да се изпълни. Но защо те предадоха своята воля чрез Шамнилсин? Какво може да разбере от волята на боговете простият овчар?

Така говореха хората, когато се събираха около кладенеца. Много лекомислен е този Шамнилсин. Баща му е тих човек, майстор, а от синчето няма покой. Само това се чува Шамнилсин умря… Шамнилсин възкръсна… Шамнилсин изби зъбите на Шудурги… А нали заради този негодник Шамнилсин хората трябваше да дадат по една овца за жертвата — жертва, която боговете не приеха!

В ранната вечер хората стояха край кладенеца. Поред спускаха меховете от магарешка кожа и вземаха вода. И започна такъв разговор.

— Всяка година, когато Реката се разлива, има голяма вода — каза старият човек, който управляваше движението на водата по каналите. Сега нямаше какво да управлява, защото каналите бяха пълни с мътна дъждовна вода. — Голямата вода никога не е идвала до нашето селище.

— А дъждовете? — попита друг човек, който добре умееше да мачка с крака гроздето и да събира сока. — По-рано имало ли е такива дъждове?

Старият човек с плясък спусна своите мехове в кладенеца.

— Може и да е имало — каза той.

— А може и да не е имало — каза Шамнилсин, който тъкмо дойде до кладенеца със своите мехове.

— Ти все много знаеш! — промърмори старият човек. Като извади от кладенеца пълните мехове, той сърдито погледна Шамнилсин и каза: — Трябва да мълчиш, когато старите говорят. А на тебе ти дай да спориш. Откъде измисли, че голямата вода ще залее долината?

— Така казаха боговете, аз чух с ушите си.

— Откъде да знам дали си чул или си го измислил?

— Вярно — подкрепи стареца изстисквачът на грозде. — Измислил го е, за да плаши хората.

— Чух го! — закрещя Шамнилсин, като вдигна ръце нагоре. — Защо не ми вярвате?

— Боговете не предават волята си чрез такива като тебе — прекъсна го старият човек. Нима нямаме вожд?

И другите хора около кладенеца зашумяха, заговориха.

— Лъже, лъже Шамнилсин! Иска да ни изплаши!

Като викаха гневно, хората тръгнаха към Шамнилсин и го изблъскаха от кладенеца.

— Аз казах истината! — викаше той, но гласът му почти не се чуваше в шума от възбудени гласове.

 

 

Приближените на вожда сечаха дърва в палмовата горичка с остро наточени каменни брадви. Брадвите чукаха, шумяха ножовете, които смъкваха от гредите излишната дебелина. Най-старият син на Стопанина на водата, Аданазир, ходеше между хората, разпореждаше се, подвикваше.

В Рода имаше човек, който умееше да плете лодки от тръстика. Намазани със земна смола, тези лодки плуваха по Реката. Но сега Стопанинът на водата заповяда да правят лодка не от тръстика, а от истинско дебело дърво, и не лодка, а голям ковчег.

Такива ковчези Аданазир беше виждал в Града. Те доплуваха до други места, донасяха различни стоки за замяна. Неведнъж Аданазир се беше хвалил, като разказваше на баща си за тези ковчези, които беше виждал в Града — изтъкваше се пред невежите си братя. Нахвали се за беля: баща му заповяда да построи такъв ковчег — голям и здрав, с прегради за животните. Аданазир трябваше да се залови за работа, въпреки че не знаеше как се правят тези ковчези.

Майсторът, който плетеше лодки от тръстика, беше умен човек: кимаше, като слушаше Аданазир, и гледаше направената от него рисунка върху мократа глина, а работеше, както си знаеше. Приближаваше грубо одяланите греди една до друга, съединяваше ги с дълги скоби. Тези направени от мед скоби бяха направо разорение. Сърцето на Аданазир се обливаше в кръв, когато майсторът със своите помощници зачукваше скобите в гредите. Какво им е на тях? Дай им сребърни скоби, и тях ще зачукат: не е тяхно. А той, Аданазир, знае колко е скъпа медта в Града: два пъти по дванайсет овце за кюлче, пък трябва и да заколиш още една-две и да ги изпечеш, за да нагостиш търговеца.

Брадвите удряха ли, удряха. Аданазир се мокреше под дъжда, вместо да лежи в сухия си дом върху меките рогозки, вместо да се занимава с любимата си работа: да изчислява колко овце и овни, колко магарета и кози, колко кюлчета сребро и мед, колко скъпи украшения ще наследи той, Аданазир, когато боговете вземат баща му при себе си. Но първото, което той, Аданазир, ще направи, когато с правото на първороден син ще стане Стопанин на водата, вожд на Рода, ще бъде да прогони по-младия си брат. Той ще му даде част от стадото и нека Шудурги, това ловджийче, се пръждоса по-надалече.

Той трепна, като чу приближаващия се кучешки лай. Разбира се, това е Шудурги със своите свирепи псета. Ето, той идва, неговият плащ от зелена вълна се мярка зад палмите.

Шудурги мина покрай него, ухили се.

— Какво — попита, — скоро ли ще бъде готов ковчегът?

— Върви си по пътя — отговори Аданазир, като долови насмешка във въпроса.

Като гледаше отдалечаващото се свое братле, той си представи приятна картина: как на един кол стърчи Шамнилсин, а на отсрещния — Шудурги. Това би било истинска, голяма радост!…

 

 

Шамнилсин вървеше вляво от стадото, а още по-вляво тъмнееше под дъжда палмовата горичка, зад която се простираше почти до самата Река тръстиковата гора.

Лоши времена, лоши пасища, мислеше Шамнилсин, докато шляпаше из локвите. Студената вода стигаше до глезените му, сандалите потъваха в хлъзгавата глина. От дъжда, от неизсъхващата трева овцете и овните станаха неспокойни, вълната им капеше. Но още по-неспокойна беше душата на Шамнилсин.

Стопанинът на водата и синовете му го намразиха. Хората странят от него. А защо? Като че той е виновен, че тогава разбойниците нападнаха кервана. Като че той е виновен за дъжда и лошите пасища и за това, че боговете му казаха за голямата вода, която ще залее долината.

— А-на-на-а! — провикваха се овчарите от единия край на стадото към другия. — А-на-на-а-а!

— А-на-на! — обади се и Шамнилсин.

Но никой не му отговори. Не беше както по-рано: този, който вървеше отзад, поемаше вика, предаваше по-нататък. А сега овчарят, който вървеше след него, си премълча, като че ли не беше негов ред да извика.

Защо хората са се озлобили към него, Шамнилсин?

От палмовата горичка, към която приближаваше стадото, се чуваха глухите удари на брадвите. Целият Род знаеше, че приближените на вожда строят в горичката дървен ковчег. Много приказки се носеха за това. Какво — Стопанинът на водата ще прекара голямата вода в ковчега? А хората? Къде да се дянат — да изоставят полетата и колибите, да отидат в планините? Никой не знаеше какво трябва да се прави. Това не е толкова просто — да напуснеш родните си места. А и как ще се върнеш обратно след голямата вода, когато мястото ще е заето от други хора? Тогава какво — ще грабнеш копието, прашката? Ох, не е проста работа, не е проста…

Може би боговете са сгрешили, като са предсказали голямата вода?

Шамнилсин бързо изхвърли от главата си лошата мисъл. Само дано заради нея боговете не го лишат от милостта си. Само тя му остана да го крепи.

Овчарите гонеха стадото от пасището, над тях ниско висеше небето, на което слънцето отдавна го няма, валеше дъжд. Горичката, покрай която минаваше стадото, мрачно тъмнееше.

Шамнилсин се подхлъзна на отъпканата глина, залюля се, размаха ръце. И в този миг чу как наблизо пропя стрела. Ако чуеш песента на стрелата, значи е прелетяла покрай тебе…

Шамнилсин живо се хвърли в мокрите храсти, в калта — впери острите си очи в края на горичката: кой стреля в него оттам? Като че му се счуха бързи стъпки, като че там заръмжа куче. Всичко стихна. Само кучето, което охраняваше стадото от този край, изви муцуна към горичката и излая два-три пъти. От горичката се чуваха само ударите на брадвите.

 

 

Дните минаваха, водата се покачваше. Тя не стоеше върху земята на локви, а вече почти изцяло я покриваше, земята повече не приемаше водата. Черният дим от огнищата се виеше над палмовата горичка: там разтопяваха в гърнета земната смола и с тази смола заливаха цепнатините в ковчега.

А дъждът валеше и валеше непрекъснато и овцете неспокойно се мятаха в кошарите, неспокойно крещяха магаретата и хората разбраха, че повече няма да видят слънцето. Бяха си навлекли с нещо гнева на боговете и те са решили да залеят долината. Хората разбраха още, че боговете в сребърния ковчег бяха зли богове. Ако не беше така, то нима щяха така спокойно да гледат потопа?

По края на пасищата вече се точеха стадата на чуждите родове, които напускаха долината. И Стопанинът на водата заповяда на хората да натоварят имуществото си на магарета и заедно със стадото да отидат в планините. А своето имущество — тъкани и вълна, храна и напитки в кани, сребро и мед, много жито и грозде и отбрани овце и овни, магарета и кучета, накити и оръжие — той заповяда да натоварят в ковчега.

Шамнилсин нямаше магаре, на което да натовари имуществото си. Впрочем той нямаше имущество, ако не смятаме двете кани, двете кръгли чинии, двата ножа и чутурата.

Водата вече беше наравно с прага на колибата. Шамнилсин, а след него и жена му прекрачиха прага. Те погледнаха за последен път своята колиба и тръгнаха към онзи край на селището, където беше колибата на бащата на Шамнилсин, майстора. Шамнилсин искаше да помогне на баща си да натовари имуществото си върху магарето. Баща му имаше много имот. Само каните с камъни и медни пластинки колко са! Баща му отдавна трябваше да замине, още преди половин луна боговете му заповядаха да тръгне към планините, а баща му все протакаше, чакаше заповедта на Стопанина на водата, сякаш волята на боговете не му беше достатъчна.

Шамнилсин носеше на рамо рогозките, а към пояса му бяха привързани двата ножа — кремъчният и медният — и прашката. Кааданнатум бързаше след него, шляпаше из водата със силните си крака и носеше чутурата за стриване на зърното. Останалото оставиха в колибата.

В селището беше шумно. Мъжете крещяха на жените и магаретата, децата плачеха, кучетата лаеха и навсякъде бързо се приготовляваха. Изстисквачът на грозде, покрай чиято колиба тъкмо минаваха Шамнилсин и жена му, биеше с пръчка своето магаре, което беше легнало в обора и не искаше да става.

— Ставай, упорито животно! — крещеше той. — На ти! На!

Жена му риташе магарето с крака, децата им крещяха и се пръскаха с вода. В този момент изстисквачът видя Шамнилсин. По мокрото му разярено лице се появиха червени петна.

— Ей, ти! — извика той. — Какво, доволен ли си сега? Навлече ли потопа?

Шамнилсин се направи, че не чува. Само ускори крачка. А Кааданнатум в движение пъхна през юмрука си палец и го показа на изстисквача. Лошият знак още повече го вбеси.

— Хора! — закрещя той с цяло гърло. — Погледнете този чакал! Той доведе при нас злите богове! Той ни навлече тази беда.

Шамнилсин още повече ускори крачка. Кааданнатум тичаше след него. Зад тях се носеше:

— Всичко е заради тебе, мръсно куче! Да пукнеш дано!

— Гледайте — навлече потопа и пръв бяга!

Буца мокра глина удари Шамнилсин по гърба. Той със страх слушаше гневните думи на хората, виждаше техните ненавиждащи го очи и не можеше да разбере с какво се е провинил пред тях.

— Хора-а! — насилваше се изстисквачът. — Да го научим на ред!

От всички страни полетяха буци глина. Отвсякъде крещяха:

— Каква овца трябваше да дам заради него!

— В ямата с водата!

— На ко-ол!

— Бийте го…

Тълпата, крещяща, вбесена, забравила за приготовленията, се втурна към Шамнилсин и жена му. Сега те тичаха с пълна сила. Захвърлиха рогозките, захвърлиха чутурата. Тичаха, разплисквайки водата, бягаха от смъртта. Когато притича покрай бащината си колиба, Шамнилсин успя да забележи купчината кани и гърнета, направени от изкусните ръце, видя мяркалото се в черния отвор на колибата изплашено лице на майка си. Ако спре — ще умре. И Шамнилсин и бързоногата му жена се втурнаха по-нататък към трънаците, към кривите смокини. Една, само една надежда имаха…

Ах! Над мократа земя не висеше ковчегът, както преди много дни. Боговете бяха отлетели! Те и по-рано се бояха от водата, а сега, изглежда, съвсем са се уплашили.

— Бийте-е!

Злата тълпа приближаваше, а пред всички тичаше изстисквачът и размахваше тежка тояга.

И в този момент Кааданнатум вдигна глава и видя ковчега на боговете. Той бавно се издигаше в мрачното небе. Изглежда, боговете съвсем скоро са напуснали земята. Кааданнатум подскачаше във водата, простираше ръце към отиващия си ковчег и зовеше боговете на помощ. Тя викаше толкова силно, че боговете я чуха.

Вече бяха съборили Шамнилсин, вече нечии ръце дръпнаха Кааданнатум за косите, вече бог Аму се готвеше да приеме и двамата в другия живот, когато изведнъж тълпата замря, поразена от ужас.

Сякаш се чу рев на глиган, само че шейсет пъти по-силен. От небето, право върху главите на хората, бързо се спускаше сребърният ковчег. Чуха, чуха боговете молбата на жената…

Хората хукнаха на различни страни. Само Шамнилсин и неговата отчаяна жена останаха на колене във водата. С изкривени от страх лица те гледаха как ковчегът на боговете се сниши и спря на около три или пет лакти над земята. Над тяхната печална, заляна от вода земя.

Ревът замлъкна. От ковчега се спусна стълбата. И, примрели от страх, Шамнилсин и жена му Кааданнатум стъпиха на нея.