Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (5)

Пета глава
Ур започва работа

„— Вашата дисертация! Така ли пишете дисертацията си? — извика изуменият д’Артанян.“

Ал. Дюма, „Тримата мускетари“.

В кабинета на Вера Фьодоровна влязоха началникът на отдела Грушин и Нона Селезньова, неотдавна назначена за ръководител на група. Вера Фьодоровна вдигна глава от книжата. Запали дълга тънка цигара, примижа с късогледите си очи, огледа с бърз поглед Нона, както винаги облечена спретнато и сресана гладко и простичко. Матово бледото красиво лице на Нона носеше обикновения си затворен израз. „Правилно я наричат ходеща статуя“ — между другото помисли директорката.

— Ето, Вера Фьодоровна — каза Грушин, като седна и веднага взе от директорското бюро пластмасовата поставка за писалки, — доведох ви тази опърничава особа. Вие си я възпитавайте.

— Какво, Леонид Петрович, с една жена ли не можете да се справите? — произнесе Вера Фьодоровна с плътния си контраалт.

— А нима това, извинете, е жена? — кресна Грушин, свикнал с факта, че директорката много-много не подбира изразите си. — Ако Нона не ми се обиди, бих казал, че това е Баба Яга!

— От такива глупости, Леонид Петрович — спокойно каза Нона, аз не се обиждам…

— За вас всичко е глупост — закрещя Грушин. — Никаква субординация не признавате!

— Тихо, тихо — каза директорката. — Няма защо да нервничите.

— Но как, Вера Фьодоровна! — Грушин устреми към нея поглед, пълен с преданост. — Нали вие сама се разпоредихте да се заемем с дисертацията на Пиреев. Аз подготвих почти всичко, дадох на групата огромен справочен материал, но не мога да се справя с нейното упорство. Тя отказва да изпълнява работата.

— Да, отказвам — безстрастно потвърди Нона, като гледаше директорката право в очите. — Темата на дисертацията има само косвено отношение към нашата тематика. Това първо. Нашата тематика е напрегната. Хората не стигат, ето, изпратили Горбачевски в някаква спецкомандировка без мое знание. Това второ. И накрая, трето, най-важното просто не искам да правя дисертация вместо когото и да било. Пиреев искал да стане доктор на науките — прекрасно, нека работи върху дисертацията си сам.

— Видяхте ли? Ето това казва и на мене! — скочи Грушин. — Непрекъснато повтаря не искам и не искам. — От бързото ръкомахане той подскочи и дори за малко се задържа във въздуха.

— Седнете, Леонид Петрович, правите течение — каза Вера Фьодоровна и хвърли цигарата в препълнения с угарки пепелник. — Изобщо, Нона, аз съм съвършено съгласна с вас: не е хубаво да се пише дисертация вместо друг. Но аз ви моля да вземете под внимание до каква степен утвърждаването на нашата тематика зависи от Пиреев. Между впрочем и темата за теченията мина трудно, щяха да я отрежат, ако не беше доброто отношение на Пиреев. Какво сте се втренчили в мен? — На челото на Вера Фьодоровна се появи сърдита бръчка. — Ето, и Леонид Петрович възразяваше против тази тема.

— Аз и сега, Вера Фьодоровна, продължавам да смятам, че океанските течения са тема за главния институт, а не за нашия — каза Грушин. — Стигат ни и каспийските.

— Аз не мисля така — хладно се обади Нона, — но ще си позволя да ви напомня, Вера Фьодоровна, че вие самата предложихте тази тема на нашия отдел.

— Да, предложих я. И повтарям: нямаше да я утвърдят, ако не беше поддръжката на Пиреев. Да го кажа ли още веднъж?

— Не е необходимо. Разбрах. Пиреев ни е помогнал за утвърждаването на темата, ние сме длъжни да му помогнем с дисертацията.

— Така-а — Вера Фьодоровна благосклонно насочи пръст към Нона. — Това е вече не хлапашка, а мъжка приказка. Именно да му помогнем. Ние не пишем дисертация вместо Пиреев, ние му оказваме помощ в оформлението на графическия и текстовия материал. Ясно ли е?

— Прекрасна формулировка — каза Нона. — Какво пък, нека дисертантът представи материала, аз съм съгласна да редактирам текста и ще дам на момчетата да начертаят графиките.

Вера Фьодоровна забарабани с пръсти по бюрото си — в настъпилата тишина това чукане прозвуча зловещо. Нона седеше изправена, вдигнала тъмнокосата си глава.

„Сега ще има буря“ — помисли Грушин.

— Леонид Петрович — обърна се към него директорката, — моля ви, не въртете поставката, мержелее ми се в очите. Вие не можете ли да предложите тази работа на друга група?

— Не, Вера Фьодоровна. Групата на Каневски е в експедиция, а Абдулов има друга тематика. Само групата на Селезньова.

— В такъв случай, Нона, ще свърши тази работа.

— Дайте писмено разпореждане.

Грушин не можеше да познае днес страшната си директорка. Вера Фьодоровна просто би изгонила от кабинета всеки сътрудник, който би се осмелил да й противоречи така, както Нона.

— Слушайте, Нона — тихо каза директорката. — Ето при мен е вашата докладна записка. Смятам да й дам ход: разбирам, че за окончателното завършване на темата е необходима експедиция в Атлантика. Това е трудно, но може би ще успея. Ако вие обаче не окажете помощ — тя подчерта последните си думи, — не окажете ли помощ на Пиреев, то аз не гарантирам, че експедицията ще се състои.

Нона мълчеше.

— Темата на Пиреев, доколкото знам, е разностранна — въпроси за формата на Земята, кривата на морската повърхност — с други думи, висша геодезия. Това наистина е огромен материал. Всичко това го имаме. Работете, Нона, работете. Моля ви.

Нона замислено прокара малкия си пръст по челото си.

— Добре — сухо каза тя. — Ще изпълня вашата молба. Но дайте ми добър изчислител. Ще се наложи много да се смята.

Тя вече отиваше към вратата, когато Вера Фьодоровна я извика:

— Почакайте, едва не забравих: от утре Горбачевски идва на работа. И ще доведе някакъв практикант-чужденец. Откъде е, аз така и не разбрах, но все едно. Той май владеел руски, така че пробутайте му последните отчети за Каспий, нека седи в ъгъла и да чете.

 

 

За два месеца „спецкомандировка“ на Валерий здравата му домъчня за привичния институтски ред, за колегите и приятелите, за споровете на футболни, космични теми и върху съдбата на човечеството. Затъжи се за безшумните опашки в техническия архив, за дебелите справочници с ленти за отбелязване на страниците, за хапливите карикатури в комсомолския стенвестник, изобщо за целия пъстър комплекс, който носи хубавото име „работа“.

В ранното декемврийско утро, когато портиерите тъкмо бяха започнали да влачат метлите си по тротоарите, Валерий и Ур стояха на тролейбусната спирка. На ъгъла беше заела своя пост баба с торбичка, пълна с печени семки. Тя седеше тук сигурно от миналия век по всяко време, дори когато валеше редкият в този край сняг — във всеки случай Валерий не помнеше някога ъгълът да е бил празен. Той поздрави бабата и изсипа в джоба си чашка семки.

После те с Ур се вмъкнаха в препълнения тролейбус и това също беше хубаво и привично. Ур, притиснат от всички страни, смаяно мигаше, а на Валерий му беше добре. Като смок се промъкна до задната седалка, на която както винаги седеше Нина Арефиева, секретарката на директорката. На коленете й имаше цял куп чанти и Валерий прибави своята.

— Привет, Валера! — чуваше се от всички страни. — Къде се изгуби? В командировка ли беше?

— Валерка, не късай билет, вече ти взехме.

— Валерий, този брадат авер с тебе ли е? Добре, ще откъснем и за него.

Върлинестият Рустам, с бузи, сини от бръсненето на упоритата му брада, огледа Валерий и каза:

— В кой турнир да те запиша? Шахматния или по тенис на маса?

— И в двата… Макар че… — Валерий си спомни, че сега не е сам, няма да му стигне времето за два турнира. — Запиши ме в пинг-понга.

— Ще те запиша, друже — каза Рустам. — Макар че не заслужаваш. Обеща ли ми Саймък? Обеща. Носиш ли го? Не го носиш.

— Ще имаш Саймък. Утре ще го донеса.

— А как се казва твоят румънец?

— Какъв румънец?

— Анка казваше, че си прикрепен към някакъв румънец.

„Господи, откъде й е дошло на ум?!“ — помисли Валерий.

Преди няколко дена, когато Ур поиска да го приемат на работа, Валерий реши да се посъветва с професор Рибаков. Състоя се дълъг и обстоен разговор. Лев Семьонович се интересуваше и от най-незначителните детайли в поведението на Ур. Той накара Валерий да повтори разказа за странния пристъп на главоболие у Ур, когато беше пълнолунието, и записа всичко. За това, как Ур се държа в цирка, за интереса му към географията също си взе подробни бележки.

„Какво мислите за всичко това, Лев Семьонович? — попита Валерий. — Пришълец ли е той според вас?“

Рибаков го погледна с вдигната вежда.

„Ще отложим отговора на вашия въпрос за известно време — каза той, след като помисли. — Що се отнася до желанието на Ур да работи във вашия институт, не виждам нищо лошо в това. Напротив, ще бъде полезно да го видим как работи. Вие като че ли се колебаете?…

«Виждате ли… — нерешително каза Валерий. — Разбира се, при нас в института няма секретна работа, но все пак…»

«Нека това не ви смущава, Горбачевски. Компетентни лица провериха всичко, което ги интересува. Нямаме работа с разузнавач.»

«Аз това и сам го виждам…»

«Е, чудесно. Ще помогна при оформянето на документите му за работа във вашия институт. Надявам се, че никой няма да възразява.»

Никой не възрази.

В отдел «Кадри» бяха предупредени за чуждестранния специалист практикант. Но все пак началничката на отдела със съмнение поклащаше глава, като четеше попълнената от Валерий анкета на Ур.

«Защо не сте написали месторождението? — попита тя с въздишка. — И националността. Ето, попълнете.»

Валерий се замисли. В следващия миг той написа: «град Плоещ… Румънец…»

«За какъв срок е пристигнал? — продължи да се съмнява началничката на личния състав. — И относно научната степен е неясно. За пръв път оформям без документи…»

Но и това отмина. Валерий поведе подопечния си към своя отдел. Ур леко вървеше след него, разсъхнатият паркет пукаше под стъпките му. Веднага след завоя на коридора беше вратата на тяхната лаборатория, сега тя беше широко отворена. Началникът на отдела Грушин, вече приготвил се да излезе от стаята, даваше последни указания на ръководителя на групата Нона Селезньова.

— Добро утро — каза Валерий. — Малко закъснях заради другаря практикант. — Той посочи с глава към Ур. — В отдел кадри го оформяха.

Грушин дружелюбно се ръкува с Ур, каза, че преди две години много плодотворно е работил с унгарски другари, с румънски още не се е случвало, но той е уверен, че практиката ще мине добре, а ако нещо потрябва, нека другарят… Ур? Просто Ур? Превъзходно, превъзходно, нека другарят Ур се обръща към него без никакво стеснение, той, Грушин, винаги ще се радва да помогне. Като махна с ръка, Грушин излезе от стаята.

— Здравейте — каза Нона на Ур. — Казвам се Нона Павловна, но можете да ме наричате просто Нона, така е прието у нас.

— Просто Нона — произнесе Ур и широко се усмихна.

Валерий се уплаши да не би Ур да погали тази горделивка, тази ходеща статуя, по рамото. Но Ур се въздържа от привичното си движение — все пак школовката си казваше думата.

— Разрешете да узная какви въпроси ви интересуват, каква е програмата на вашата практика? — продължи Нона.

Ур помисли малко и каза:

— Аз искам да работя.

Синебузият Рустам, който седеше зад бюрото си, се ухили и смигна на Валерий. У Нона отговорът на Ур не предизвика усмивка.

Нона от детинство беше умница. Още в детската градина я отличаваха да чете стихове пред посетителите: можеха смело да й се доверят, без да се опасяват, че вместо препоръчаното: Елхичке, елхичке, със зелени иглички“, тя ще изтърси нещо от фолклора на детската градина, от рода на: „Кучето се втурна, дежурния катурна, дежурният се слиса и в бъчва натопи се“, както правеха някои петгодишни хулигани.

В училище Нона имаше най-чистата престилка, най-спретнатите тетрадки и най-хубавите бележки. Така беше и в института, само че колосаната престилка отстъпи място на старателно изгладените рокли. Точна като измервателната плочка на Йохансон, твърда като диамантения конус на твърдомера на Рокуел, безпристрастна като логаритмична линийка — такава беше Нона. Сътрудниците се отнасяха към нея със страхопочитание, а колежките й — във всеки случай много от тях — „органически не я понасяха“. Тя като че ли служеше като жив укор за всяка проява на мързел и небрежност. Разправяха, че в студентските си години Нона имала роман с млад доцент, дори май се оженили, но след две или три седмици се разделили и оттогава Нона избрала за себе си, както казват кибернетиците, твърда програма.

Румънецът практикант не се хареса на Нона още от пръв поглед. С плътни устни, някак с твърде волни жестове, с разрошена черна брада, с широки плещи, разпънали сакото от буклиран плат на едри карета, и с огромни кецове, тя веднага го причисли към категорията на най-неприятните й хора — „нахаканите момчета“.

Но така или иначе той беше гостенин и тя трябваше да се съобразява с това.

— Напълно естествено е, че искате да работите — с равен глас каза Нона, — иначе нямаше да ви изпратят на практика. Предполагам, че ви интересува Каспийско море. — Нона плавно се изправи иззад бюрото си и отиде до голямата карта на Каспий. — Би трябвало най-напред да ви обясня защо нашият главен институт, занимаващ се със Световния океан, има свой филиал в лицето на нашия институт тук, на Каспий. Както знаете, Каспийско море е изолирано от океана, то в същност е езеро. Но водата в това езеро е морска, следователно и законите са морски…

През това време Валерий подреждаше бюрото си. Той със съжаление си спомняше за предишния ръководител на групата — възрастния добродушен Ахметов, пенсиониран неотдавна. Можеха да издигнат Рустам на негово място — мислеше той: наше момче и също такъв кандидат на науките, както и Нона. Ама не, Нонка назначиха. Тя няма да ни даде да гъкнем — една забележка — и наказание. Че кой ще понесе това? Хич си няма късмет Валерий. „Не, трябва по-бързо да довърша дисертацията си, да я защитя — и сбогом, скъпа, ще се прехвърля в друг отдел, а може да отида и в морското нефтено разузнаване, отдавна ме викат там.“

— Но по йонен състав, пропорции на съдържащите се соли и проводимост Каспийско море забележително се различава от Световния океан. Ето тези особености представляват… — гладко течеше речта на Нона. — Разбирате ли какво говоря?

Разнесе се кънтящият глас на Ур:

— Нона, аз разбирам това, което говориш. Каспийско море се различава от океана. Тук няма големи маси свободна вода, които се въртят около земната ос.

— Вие говорите за океанските течения? — запита Нона, учудена от формулировката на Ур. Обръщението на „ти“ се направи, че не чува: вече й беше ясно, че практикантът е невъзпитан.

— Отначало — огромно количество свободна вода — заговори Ур, — после става ясно, че тя се движи. Постоянно движение.

— Не разбирам съвсем защо казвате това. Но да пристъпим към работа. — Нона отвори шкафа и посочи полицата, отрупана с папки. — Тук са отчетите за работата на отдела през последната половин година. Запознайте се с материалите, те ще ви поставят в течение на нашата работа. После ще обсъдим въпроса за вашата по-нататъшна практика.

— Да се запозная с материалите — това значи да прочета това, което е написано тук?

— Съвършено вярно.

— Нона, аз съм съгласен.

И Ур пристъпи към шкафа и награби наведнъж всички папки. Стиснал ги пред себе си като разгънат акордеон, той се огледа и потърси свободно място.

— Седнете на моето бюро — каза Рустам. — Аз сега ще отида в архива.

Ур седна на бюрото на Рустам, разтвори първата папка и започна да прелиства страниците. Валерий също се залови за работа. Но едва беше взел сметачната линийка, когато Нона го повика.

— Валерий, седни, моля те, до мене.

Тя накратко запозна Валерий с възложената им работа: трябва да направи някои изчисления за докторската дисертация на един другар. Ето темата, ето справочния материал, тя кимна към купчинката книги, към планината от папки, от които стърчаха раздърпаните листове на хелиографските копия, всичко това трябва да се систематизира, а после, когато стане необходимо, да се даде за обработка в изчислителния център, тя, Нона, ще оформи заявката. Ясно ли е?

— Не съм завършил още обработката на кривите — унило каза Валерий.

— Ще се наложи да оставиш кривите. Това е спешна задача.

— А кой е дисертантът?

— Няма значение. Рустам, в архива ли отиваш?

— Да.

— Отбий се при домакина, помоли да изпише бюро за практиканта.

— Добре. — Рустам излезе.

Валерий взе от бюрото на Нона справочните материали и шумно ги стовари върху своето бюро. Нона дръпна чекмеджето, бегло се огледа в лежащото там огледалце, после се задълбочи в работа.

Известно време в стаята беше тихо. Само от бюрото, зад което седеше Ур, се чуваше шумът от прелистваните страници.

— Може ли? — Аня, благосклонно усмихната, влетя в стаята. — Привет на всички. Ур! — Тя плесна с ръце. — Вие вече работите при нас?

Ур вдигна глава, усмихна се.

— Аня, аз се запознавам с материалите — каза той. — А после ще работя.

— После ще работите? — Аня се изкиска и като хвърли бегъл поглед на Валерий, се наведе към Нона.

Двете си зашепнаха.

„Разкошен цвят… — чуваше Валерий откъслеци от фрази. — Тук леко е набрано… Не, деколтето не е дълбоко…“

„Отнесоха се — неодобрително помисли Валерий. — Безумие е обхванало всички момичета, съвсем са се побъркали по тоалети. Нона, и тя не устоя, благоволи да говори с Анка, тая откачена модаджийка…“

Погледна към Ур. Той пишеше нещо в своя странен бележник, а прочетените и сложени настрани папки бяха вече повече от половината.

„Аз да можех да развия такава скорост“ — мислеше Валерий, докато прелистваше книжата и хелиографските копия и подбираше необходимите материали по методиката за определяне изкривяването на морската повърхност. Необходими! На него, Валерий, хич не са му необходими.

Аня си отиде, без да погледне към него. Добре де, през почивката ще си поговори с нея. Ето още описания на методиката — чиста математика, доста зор ще види…

Малко преди почивката Ур постави всички папки на полицата и каза:

— Нона, аз прочетох.

— Вие, разбира се, се шегувате — хладно произнесе Нона. — За да се прочетат всички материали, са необходими три дена.

— Аз всичко прочетох — повтори Ур.

— Той наистина ги е прочел — намеси се Валерий, — можеш да провериш от коя да е страница.

— Аз няма защо да проверявам. Другарят е дошъл на практика и отношението му към работата е въпрос само на неговата съвест.

— Съвест — каза Ур. — Срещал съм тази дума в книгите. Какво означава тя?

— Почакай, Ур. — Валерий излезе иззад бюрото. — Знаеш ли какво ми дойде на ум, Нона?

— Е? — Ако се съди по израза на лицето й, тя не допускаше, че на Валерий може да му дойде на ум нещо свястно.

— Ур е превъзходен математик, имах случай да се убедя. Та ето какво — да му дадем да направи изчисленията за дисертацията. Аз говоря сериозно.

Нона наведе глава и прекара кутре по гладкото си чело. Разбира се, добър математик сега им е много необходим; директорката обеща да изпрати някого в помощ, но не бърза… Може пък този недодялан практикант наистина да е добър математик? Не личи… Впрочем няма никакъв риск.

— Е, ако Ур не възразява — каза Нона, — нека ти помогне.

 

 

Иззвъня звънецът за почивка, незабавно заглушен от екот на гласове и тропот на крака в коридора. Валерий повлече Ур към бюфета. Рустам вече стоеше на опашката и Валерий му поръча кафе и сандвичи.

На масичката до тях приседнаха двама очилати от техния отдел и веднага подхванаха бурен спор за вчерашния мач. Постесниха се и направиха място на Нина Арефиева с нейната неизменна чаша кафе и бадемов сладкиш.

— Как сте, Ур? — попита Нина. — Харесва ли ви нашият институт?

— Харесва ми — каза Ур, като отхапа от сандвича си повече от половината. — Но аз искам да работя по-бързо.

— Тоест как? Нима още не сте започнали?

— Започна, разбира се, започна — отговори вместо Ур Валерий. — Не си ли виждала Анюта? Защо я няма в бюфета?

— Дръвник! — крещеше единият от очилатите. — Бурчевски беше извън играта, когато Тимофей му върна с глава! Къде си гледал?

— Ти си дръвник! — викаше другият. — Не беше извън играта…

— Ох, престанете да крещите — намръщи се Нина. — Анка, струва ми се, се канеше да си поставя капачета на токчетата. Отбий се при Нерсес.

В хола се сражаваха на тенис на маса. Валерий, без да се спира, тръгна към стълбите, но Ур изведнъж спря. Пластмасовото топче пъргаво подскачаше по масата и Ур не сваляше очи от него, като въртеше глава наляво-надясно, наляво-надясно.

— Ама ти какво? — нетърпеливо подвикна Валерий — Да вървим, да вървим!

— Нека погледа човекът — каза Рустам, който тъкмо излизаше от бюфета. — Виждаш, че му е интересно.

— Старче, ти ще бъдеш ли тук? Имам работа, наглеждай практиканта. Страх ме е да не се изгуби из коридорите…

— Ще го наглеждам, върви — кимна Рустам.

Прескачайки през две стъпала, Валерий хукна надолу. На първия етаж под стълбите имаше обущарска работилница. Никой не знаеше кога и по какъв начин е свил тук гнездото си възрастният обущар — човек имаше чувството, че той седи тук от основаването на Института, във всеки случай от момента, когато построиха първата площадка…

— Привет, чичо Нерсес — обърна се към него Валерий. — Аня не е ли идвала? Аня Великова, в такава, знаеш, пъстра.

— Пъстра, пъстра — намръщи се обущарят, без да гледа Валерий. — Защо обясняваш? Колкото жени има в института, всичките ги зная.

— Да, разбира се… — Валерий се смути. — Та беше ли тя при тебе?

— Защо да не с била? — Чичо Нерсес извади гвоздеите от устата си и започна да разказва как се е преобразила в хубавия смисъл Анината обувка, след като той й сложил ново капаче на токчето.

Валерий, без да го дослуша, хукна по-нататък. Изскочи в градината и тук го посрещна Джимка, рижото дворно куче. То приветливо помаха с опашка. Валерий извади от джоба си две парченца захар, които Джимка тутакси близна от дланта му, и закрачи по централната алея.

В този момент го извика Грушин, който седеше в палто и висока шапка на скамейката под голите акации. Валерий се направи, че не го е чул и поиска да премине бързо покрай него, но Грушин не беше човек, от когото можеш да се изплъзнеш. В следващия миг Валерий вече седеше на пейката до него и измъчено се озърташе, докато слушаше похвалите му за транзистора „Сони“. Грушин беше купил този миниатюрен приемник неотдавна от оказионен магазин и не се разделяше с него нито за минута, казваха, дори и нощем.

— Много странно нещо предадоха сега в „Последни новини“ — каза Грушин, притискайки с една ръка до ухото си малката кутийка на „Сони“-то, а с другата за всеки случай държеше Валерий за рамото. — Нали знаете, че вчера бяха изстреляни американски космически кораби. И ето, сега съобщиха любопитни подробности. Някакъв неидентифициран летящ обект се върти на орбита и американците…

Валерий го присви под лъжичката насреща му чинно вървяха под ръка Аня и Нона, а отстрани се беше лепнал за тях Петя Ломейко — разбира се, от страната на Аня. Петя нещо разказваше и сам се заливаше от смях, Аня се кикотеше, а Нона както винаги невъзмутимо гледаше право пред себе си.

— … Да го хванат с магнитна мрежа — бърбореше Грушин, — но от това нищо не излязло.

Валерий се вбеси. Докога ще търпи номерата й? И той реши да приближи до тях, да изблъска Петка и спокойно, без емоции, да каже „Аня, трябва да поговоря с теб…“

Но изведнъж наостри уши и хвърли към Грушин въпросителен поглед:

— Простете, Леонид Петрович, какво казахте?

— Вие какво, гълъбче, да не сте глух? Казах, че не могли да хванат с магнитна мрежа тази „летяща чиния“, или, както се казва в американското съобщение, „вретено“. То се изплъзнало по някакъв необясним начин. Сега чухте ли?

— Да, благодаря… — Валерий потрепери. Все пак беше студено да седи тук само по яке, без палто.

— Аз винаги съм се отнасял скептично към измислиците за всичките тези „чинии“, това според мене е шарлатанство и затова днешното съобщение… Ей, вие къде?

Грушин направи бързо движение с ръка, за да хване Валерий, но този път Валерий се оказа по-пъргав. Той полетя по стълбите към третия етаж и влезе в хола.

Ур стоеше с ракета в ръка до масата за тенис и Рустам го учеше да играе — подхвърляше му топчето, Ур го удряше, то отлиташе бог знае къде, момчетата се спускаха да го гонят и Ур със сияеща, широка усмивка отново го удряше.

„Играе си, видите ли, на пинг-понг — слисано си помисли Валерий, — хич не го е грижа, че в околоземното пространство преследват неговата лодка, това същото «вретено»… Ах, дявол да те вземе с твоя пинг-понг, пришълец проклет!…“

Ур го видя.

— Дане! — викна той и вдигна нагоре палеца си в знак, че играта върви добре и той е много доволен.

Валерий глупаво му кимна в отговор.

 

 

От института се връщаха в голяма компания Ур беше вече в приятелски отношения с всички, дори потърка буза в четинестата буза на Рустам, с което предизвика бурен смях. До будката за сладолед той спря и започна да пъха в ръцете на всички студените вафлени чашчици — дори на продавача от съседното галантерийно магазинче също подаде сладолед. Охраненият продавач, с гигантски, шит по поръчка каскет модел „летище“, нахлупен до очите, стоеше до тезгяха на своя магазин, пъхнал ръце в джобовете си. Той презрително погледна Ур и се извърна.

Валерий поиска да плати сладоледа, но Рустам го изпревари.

— Пари — спомни си Ур. — Навсякъде са необходими пари. Но сега аз ходя на работа, значи и аз ще имам пари.

— А по-рано не си ли имал? — усмихна се Рустам.

— По-рано нямах.

— Хайде де! — засмя се очилатият Марк. — С такъв сериозен вид го казваш…

— А може би досега са го издържали родителите му — забеляза вторият очилатко на име Аркаша.

— Ами — усъмни се Марк. — Ур, на колко години си?

— Според вашето броене, аз съм на около двайсет и четири години.

— Според нашето? Нима в Румъния броят другояче?

— Какво сте се лепнали за него? — намеси се Валерий. — Сгреши човекът… Още не съвсем добре говори руски…

Заръмя. Ур изведнъж се спря, отметна глава и почна да лови капките с уста. После протегна шепа.

— Да вървим по-бързо — каза Аркаша. — Сега ще се усили. Ур, ти какво, не си ли виждал дъжд?

— Дъжд — промърмори Ур, като разглеждаше мократа си длан. — Да, да, чел съм… Дъжд…

— Гледайте, лови дъжда! — засмя се Марк. — А не си ли опитвал да хванеш слънцето в чувал?

— Слънцето в чувал! — учуди се Ур. — Как така?

— Не го слушай, друже — Рустам прегърна Ур през раменете. — Нашият Марк е грубиян, лош човек.

— Ти си лош човек, нищо че си кандидат — измърмори Марк и нахлупи по-ниско кожената си шапка.

За неудоволствие на Валерий, който искаше по-скоро да остане насаме с Ур, Рустам ги изпрати чак до вкъщи. Добре че не прие разпалените покани на Ур да влезе.

— Рустам е добър човек — каза Ур, докато се качваше по стълбите заедно с Валерий. — Ти също си добър човек. И съседът е добър човек — показа той стареца пенсионер Фарбер, който както винаги седеше до прозореца, забил нос в дебела книга.

— Всички са добри хора — съгласи се Валерий. — И тези, които са се опитвали да уловят твоята лодка, също са добри хора.

Ур го погледна с големите си тъмни, леко премрежени очи и мълчаливо влезе в антрето.

— Момчета — пропя от кухнята леля Соня, — измийте си ръцете и да обядваме. Боршът изстива.

Седнаха на масата. Ур крадешком сложи на коленете си разтворена книжка, но леля Соня го забеляза и я взе.

— Едва отучих Валерий да чете на масата, а сега и ти като него.

След обеда двамата отидоха в стаята си. Ур незабавно се настани на дивана с вестника.

— Ур, трябва да поговорим — каза Валерий и запали цигара.

— Да поговорим, Дане.

— Аз вече ти казах, че американските космонавти са се опитвали да хванат неидентифициран летящ обект.

— Ти не каза, че това са били американски космонавти.

— Те са били. Искали са да уловят твоята лодка с магнитна мрежа, но лодката ловко маневрирала и избягала.

Ур мълчеше.

— Признай, ти ли управляваше маневрите й?

— Аз не съм управлявал — бавно каза Ур. — Защо така примитивно? Чуваш ли как щрака автоматът в хладилника? Ти нали не гледаш каква е там температурата, кога се включва, кога се изключва? Хладилникът сам прави това.

— Автоматика, ясно… А с какви двигатели е твоята лодка? С какво гориво работят?

— Дане, боя се, че няма да разбереш.

— Абе ти обясни… — Валерий застана пред Ур и го загледа в упор като показваше с решителния си вид, че Ур няма да се изплъзне от обяснения. — Ние сме приятели, Ур, не е ли така? Ти виждаш как всички ние се отнасяме с уважение към теб, нали?

— Да — отговори Ур, загледан през прозореца.

— Ето, виждаш ли? Значи и ти си длъжен да се отнасяш към мен… към нас с доверие. Моля те, Ур — смекчи той суровата дума „длъжен“.

— Трудно е да се обясни това — каза Ур след малка пауза. — Не знам такива думи, а математиката няма да я разбереш. Най-близко до това, на което ти искаш обяснение, е смисълът, който влагаме в думата „информация“. Информацията е навсякъде, където има мозък, способен да мисли. Потокът от информация е непрекъснат, но… как беше… той навсякъде е…

— … разсеян — подсказа Валерий.

— Разсеян, да. — Ур се замисли. — Мозъкът постоянно получава информация, но… случайността… Да, случайността на приемането и случайността на предаването… — Той отново се замисли, а после вдигна очи към Валерий и каза, като че се извиняваше: — Не мога да ти обясня, Дане. Не ми стигат думите.

Валерий се разходи из стаята.

— Е, добре — каза той, приседна на прозоречния перваз и отново запали цигара. — Мога да предположа, че ти и твоите… съграждани…, че вие сте се научили да управлявате потока от информация, въпреки че не мога да си представя какво отношение има това към управлението на летящата лодка. Това е недостъпно за мене, а ти не можеш да ми обясниш. Вярвам ти. Но кажи поне откъде долетя. Ти днес каза на Нона: отначало виждаш огромно количество свободна вода, после забелязваш, че тя е в движение. Това може да се види, само когато се приближаваш към Земята от Космоса.

— Да, да — много вода — оживи се Ур. — Малко суша и много вода. И силно магнитно поле.

— Е, не чак толкова силно. Само някакви си две трети ерстеда^[1] на магнитните полюси. В района на Курск интензивността е по-голяма, два ерстеда, но това е аномалия…

— Силно естествено поле — повтори Ур.

— Ти пак се измъкваш от отговора на моя въпрос…

— Дане, аз чух въпроса. — Ур помълча. — Ти имаш много книги, които се наричат научна фантастика. Аз ги чета. Някои книги много ме учудват, другите са интересни за четене. Зная, ти мислиш, че аз съм пришълец от друга планета…

— Така, така, по-нататък? Защо млъкна?

От антрето се чу телефонен звън.

— Хайде, говори, Ур. Прав ли съм или не, като те считам за пришълец?

— Дане, аз не мога да ти отговоря. — В тъмните очи на Ур се появи молба, гласът му също звучеше умолително. — Едно мога да ти кажа: аз съм човек. Също такъв човек, както всички хора.

Леля Соня извика иззад вратата:

— Валечка, на телефона!

Валерий взе слушалката и чу непознат женски глас:

— Валерий Сергеевич, говори секретарката на професор Рибаков. Лев Семьонович ви моли спешно да дойдете при него.

Из стенограмата от заседанието на една авторитетна комисия

РИБАКОВ: И така, другари, днешното съобщение на Горбачевски хвърля нова светлина върху проблема. Ур не отрича, че на околоземна орбита се намира именно неговият кораб. Потвърждават се и изказванията на Горбачевски за този кораб, които, както си спомняте, предизвикваха съмнения. Миналата седмица корабът се е отклонил от магнитите на нашия спътник. Вчера е претърпял неуспех опитът на американците да го хванат с магнитна мрежа. Корабът явно е снабден със сложна програма за маневриране и избягване на приближаващи се към него предмети. Двигателите на кораба очевидно не могат да бъдат отнесени към нито един от употребяваните сега в космонавтиката видове. Уоткинс потвърждава, че не е видял нищо подобно на изхвърляне на плазма при маневрирането на НЛО. След опита на американците корабът, както знаете, изчезнал. Във всеки случай, локационното търсене е престанало да дава резултати. Твърде е многозначителен според мене отговорът на Ур на въпроса на Горбачевски за двигателите и горивото: „Боя се, че няма да разбереш.“ И след това е произнесъл нещо съвършено заплетено за потока информация, за някаква случайност в нейното приемане и предаване. Предположението на Горбачевски относно умението на пришълците да управляват този поток може да се приеме условно, само в този смисъл, че Ур очевидно притежава изключителна способност за бързо усвояване на информация — имам предвид овладяването на езика и различните области на знанието. Да си припомним неговото изявление, че се е родил на голям кораб и е долетял от такива места, където няма „свободна вода“. Не следва ли от това, че той се е родил по време на далечен космически полет! Тогава за местата, където няма „свободна вода“, той би могъл да узнае само от други.

ПЕТРОВИЧЕВ: От кого? От своите родители, които по-скоро приличат на полудиви чергари, да речем, от Сахара? В Сахара действително няма „свободна вода“. Може би там трябва да търсим областта на обитаване на нашите тайнствени пришълци?

РИБАКОВ: Уважаемият Пьотр Иванович отново повдига въпросите, обсъждани от нас при първото ни запознаване с пришълците. Тогава, ако си спомняте, ние установихме, че езикът им няма нищо общо с нито един от либийско берберските езини, включително и такива диалекти като ахагарски, гхадамески, спуайски и други. Не, Сахара трябва да я отхвърлим…

ПЕТРОВИЧЕВ: Вие можете ли да гарантирате, Лев Семьонович, че техният език няма нищо общо с нито един от земните езици?

РИБАКОВ: Да гарантирам не мога. В първите дни успяхме да запишем на лента само няколко откъслечни фрази. Самият Ур сега не говори на този език, а родителите му млъкват, щом видят магнетофон. Все пак записаните фрази дават възможност за достатъчно широк лингвистичен анализ.

ПЕТРОВИЧЕВ: Достатъчно широк не значи пълен. Горбачевски каза как Ур е настоявал, че е човек. Вярно ли е, другарю, Горбачевски?

ГОРБАЧЕВСКИ: Да, той каза: „Аз съм също такъв човек, както всички хора.“

ПЕТРОВИЧЕВ: Като антрополог аз напълно потвърждавам това. Търсете родината на Ур където искате, само не в Космоса.

ПИРЕЕВ: Аз съм съгласен с извода на московския колега. Логично е да допуснем, че и тримата произлизат от някоя слаборазвита страна и Ур е бил заведен в някоя високоразвита страна, където е получил образованието си, а също така и техническото снаряжение. След това той е могъл да долети в родината си и да изведе оттам своите родители с неизвестна за сега за нас цел.

РИБАКОВ: Максим Изидорович, вашето мнение ни е известно. Родителите на Ур са загадка, но предполагам все пак, че още по-голяма загадка е, както вие се изразихте, техническото снаряжение на Ур. Именно то ме и подбужда да се откажа от ироничната интонация, с която по-рано употребявах думата „пришълци“. Ракетостроенето не е моя специалност, но аз знам, че нито един от съществуващите сега космически кораби не се движи без реактивен двигател. Нека изхождаме от този факт. Иска ми се да чуем мнението на физик. Ще кажете ли няколко думи, Григорий Амбарцумович?

МАТЕВОСЯН: Ще кажа. Аз не съм виждал кораба на този момък, но ако се съди по това, което разказват за него, на кораба се използува не реактивна, а някаква друга тяга. Нов вид енергия? Не познавам такъв на практика. На теория е възможно, не отричам. Дайте тук кораба, тогава ще може да се разбере. Аз не съм противник на хипотезата за извънземните цивилизации. Вселената е безкрайна и би било неразумно да се отхвърлят възможностите за съществуване на чужд разум. Лично аз се надявам, че ще доживея до разшифроването на сигнали от Космоса, такива сигнали според мене отдавна стигат до Земята, но ние още не умеем да ги отделяме от фоновите излъчвания. Може би, ние не си и представяме физическите характеристики на каналите за връзка на другите цивилизации. А сега какво стана: с кораб с неизвестен източник на енергия долетяха хора, неразличаващи се с нищо от другите. Не бързам да ги наричам пришълци. Но бих искал да напомня: спектралният анализ на звездите дава същата рисунка, както и Слънцето. Същите елементи. Какво следва от това? Възможността за сходни форми на органически живот в различни светове. Разбирам, че казаното е твърде общо. Но други аргументи за сега няма.

РИБАКОВ: Аз също считам, че стълкновението с извънземен живот в сходни форми е по-вероятно, отколкото среща с плазмени чудовища или с нещо друго. Няма нищо чудно, че съществото от друг свят, което прилича на нас, нарича себе си човек.

ПЕТРОВИЧЕВ: Не си струва все пак да разпростираме възможността за сходни форми извън общия въглеродно водородно-кислороден принцип. Тук има достатъчно широк диапазон за разнообразие на формите. Аз продължавам да подкрепям възгледа за земния произход на тримата.

ПИРЕЕВ: Напълно съм съгласен.

РИБАКОВ: Сега не можем да стигнем до съгласуван извод, нямаме достатъчно информация. Ще се наложи, както изглежда, да помолим Валерий Сергеевич да продължи наблюдението…

ГОРБАЧЕВСКИ: Моля да ме освободите от това, Лев Семьонович. Постоянно съм в напрежение. През цялото време гледам да не изиграе някой номер, да не изтърси нещо… Изморих се…

ПИРЕЕВ: Какво говорите, Горбачевски. Млад човек, спортист, а изведнъж: „Изморих се“! Това не е работа, драги мой. Оказахме ви съдействие, оформихме ви спецкомандировка…

ГОРБАЧЕВСКИ: Не съм молил да ми оказвате съдействие. Моля да бъда освободен.

ПИРЕЕВ: Кой ще ви замени сега, след като вие сам измъкнахте този гражданин от водата и се сприятелихте с него? И после — нима не ви се иска да поработите за науката?

РИБАКОВ: Валерий Сергеевич, аз просто не виждам възможност да ви заменя с друг. Ние ви молим за известно време…

Още не бяха замлъкнали трелите на звънеца, възвестил почивката, а в коридора на втория етаж вече се изсипа групичка младши научни сътрудници и сътруднички. Като опустошиха кошницата на една от продавачките на кефир, те не се разотидоха веднага, защото се поведе много интересен разговор.

Чипоноса брюнетка, подстригана по момчешки, каза:

— Момичета, чухте ли!? В групата на Селезньова се е появило математическо чудо.

— Въпреки че не съм момиче — отговори младеж в умопомрачително синьо поло, — аз също чух. Рустам разправяше, че при тях работи чуждестранен практикант, който решава на ум сферически триъгълници. Това се казва ум.

— Не само сферически триъгълници решава — възрази девойка с баскетболен ръст и със свободно разпилени по гърба коси. — Той е измислил нещо такова… Нова система на вариационна статистика или нещо подобно. — Тя отхапа от кифлата си.

Оплешивяващ млад човек с меланхолична физиономия каза:

— Тия дни бях в една компания. Там тъкмо говореха за този практикант. — Той млъкна и затвори очи.

— Е, а после? — попита брюнетката. — Ефим, събуди се! Това е ужасно, вечно спиш в движение! За какво ставаше дума?

Ефим едва-едва отвори очи.

— Казваха, че той няма никакви документи, дори паспорт. И също, че няма фамилия, само име.

— Ефим винаги разполага със свръхинтересна информация — каза баскетболистката. — На нивото на гадателната книга на Мартин Задека. Без документи отдел „Кадри“ никого не назначава. А що се отнася до фамилното име — и римските императори не са имали фамилни имена.

— Имали са — каза собственикът на синьото поло.

— Ах, момичета, знаете ли какво? Трябва да питаме Аня Великова. Тя, струва ми се… — И като понижи глас, брюнетката зашепна нещо на баскетболистката.