Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (18)

Трета глава
Когато планината не отива при Мохамед…

„Напразно моят разум кормилото държеше!

Вилнеещата буря не искаше да спре

и — кораб стар — тресеше се душата ми, тресеше

без мачти — сред безбрежно чудовищно море!“^[1]

Шарл Бодлер, „Цветя на злото“.

Ур идваше от кладенеца с две кофи вода. Дългата му утринна сянка се плъзгаше вляво от него, като се начупваше върху оградата от неодялани камъни. Под краката му шумоляха опадалите листа.

От всички земни работи най-много му харесваше тази — да носи вода. Това беше хубава работа: мускулите са напрегнати, а мислите летят леко и свободно и ти вървиш, през утринната игра на светлини и сенки, не задържаш погледа си на нищо специално, само внимаваш да не се разлее водата от кофите.

После, докато пиеше силен чай и ядеше прясно изпечената питка с масло и сирене, Ур благодушно слушаше как майка му убеждава баща му в необходимостта да се купи прахосмукачка. Тя беше видяла такава в града, когато живя при леля Соня — червена, бучаща, с дълъг хобот, в който като че вятър всмукваше парченца хартия, прах, трохи от кухнята.

— Не ни трябва прахосмукачка — запъваше се на трудната дума Шам.

— Трябва! Трябва! — Каа втренчи в мъжа си неистовия си пламтящ поглед. — Да не сме по-лоши от другите хора, които имат прахосмукачки?

Ур поглеждаше към госта. Павел Борисович Решетник слушаше караницата между стопаните с тънка непроницаема усмивчица и сърбаше чай със сухар. От тлъстото овнешко, с което Каа го гощаваше повече от седмица, Павел Борисович го заболя стомаха и той втори ден живее на минимум храна и напитки. Гостът беше със син спортен костюм, опънат върху ранното му коремче. Очилата му стояха малко накриво.

„Сигурно се наслаждава на необикновеното съчетание на думата «прахосмукачка» със старошумерския диалект“ — помисли си Ур, като забеляза тънката усмивчица на госта.

— Метлата много добре чисти пода — каза Шам, изтри устните си с длан и стана от масата.

— Прахосмукачката е по-хубава! — твърдо настояваше на своето Каа.

След закуската Шам тръгна за фермата. Той сега пак работеше в животновъдната ферма, нещо повече — беше дясна ръка на новия й завеждащ, с което много се гордееше. Гостът започна да помага на Каа да разтреби масата и да измие съдовете и се разприказваха за най-различни неща, а Ур тръгна бавно към отдалечения ъгъл на двора, където под навеса стоеше дървен нар.

Ур донесе от града два сандъка книги, които му бяха дадени със специално разпореждане от библиотеката на местния университет. По цели дни той лежеше на нара под навеса и четеше ли, четеше, размишляваше над прочетеното и видяното и се наслаждаваше на покоя. Той знаеше, разбира се, че този покой няма да е за дълго, но му се искаше да продължава до момента, когато там ще решат неговата по-нататъшна съдба.

Той протегна ръка и взе от табуретката томчето от серията на литературните паметници. Тук беше древногерманският епос за нибелунгите и Ур бързо го прелисти, а когато стигна до мястото, където Зигфрид загива, се замисли.

Това, изглежда, беше древна мечта на човечеството — мечтата за неуязвимост. Ахил в детството си е бил изкъпан в река Стикс, която направила тялото му неуязвимо, освен петата, за която го държали. Зигфрид се изкъпал в кръвта на дракон и кожата му станала непробиваема, но и тук случайността издебнала героя: при къпането върху гърба му, между лопатките, паднал зелен лист от дървото. И какво? Ахил е бил убит от стрелата, пусната от Парис право в петата му. Копието на коварния Хаген от Тронеге поразило Зигфрид точно в уязвимото място — между лопатките.

Мечтата за неуязвимост не се сбъднала и в по-късните времена. Стоманените ризници спасявали рицаря от удара на меча, но станали несигурни, когато било изобретено огнестрелното оръжие. После бронята се появила в ново качество: поставили я върху колела, върху гъсеници. Оръжейниците е трябвало здраво да поработят, за да изобретят бронебойни снаряди, да напипат ахилесовата пета на танковете. Оръжието и защитата от него като че се състезавали в непрекъснатия бяг напред. И ето, най-после се появило оръжие, от което няма защита. Зеленият лист на уязвимостта покрил цялата планета…

Няма ли защита? Има, разбира се. На езика на Еир тя се нарича приобщаване към общия разум…

Ур затвори очи. Томчето с нибелунгите, стиснато в ръката му, увисна от кушетката.

По внезапна асоциация пред мисления поглед на Ур се появи просторна зала, осветена с червеникава светлина. В навечерието на приобщаването той, Ур, и група негови връстници седят пред контролните машини, проверяват пак и пак своята подготовка. Собствено седи само Ур, неудобно му е да стои пред ниския апарат. Той гледа през очилата текстовете с въпроси, които плуват по екрана, и старателно формулира на ум отговорите, радва се, когато сигналната лампичка потвърждава тясната правилност. Той е в прекрасно настроение. И не веднага забелязва, че до съседната машина, отляво, става нещо. Изведнъж там съседът му, негов връстник, някак клюмна, бавно се завъртя на място, люспестата му опашка щръкна. Учителят бързо дойде и го извлече към изхода на залата, както беше прикрил безжизнено окото си с клепача. Едва по-късно Ур узна от случаен разговор, че връстникът му не се е разболял, не — той просто не е могъл да овладее своето отвращение от Ур, от неговата гладка бяла кожа, от това, че той, отговаряйки на въпросите на ум, движи розовите си лепенки, разположени под безобразно късия нос…

Разбира се, Учителят заглади конфликта. Но чувството на тъга у Ур остана задълго. Ах, той би дал много, за да не се различава от връстниците си, за да има истинско голямо око, а не жалки цепнатини, на които трябва да слага направените специално за него очила… за да стои пред машината като връстниците си, опрян удобно в три точки…

После, след приобщаването, когато той започна да работи на станцията за синтез, вече не се случи подобно нещо. Възрастните еирци умееха да се владеят, нито веднъж не позволила Ур да почувствува, че той е друг, различен от тях. И все пак той чувствуваше това…

Плуват спомените. Ето, той долетя да навести родителите си в тяхното странно жилище, разположено в отдалечено място, за да не привлича прекомерно вниманието. Баща му се оживи, повика го на празното място, за да се поупражняват в мятане на камъни, но Ур отказа. Стига, времето на детските забавления мина, не му е нужна нито прашката, нито камъните. Майка му, разбира се, започна да нарежда на любимата си тема — ах, синчето порасна, трябва да се ожени, а по тези места няма нито една девойка, ах, ах… Той, Ур, не знае какво е това девойки, пък и не иска да знае, те не са му нужни. Само да успокои майка си по-меко… И в този момент баща му изведнъж удря с юмрук по стената, започва да крещи и да тресе ръце… „Искам отново да умра! — крещи той страшно. — Нека бог Аму ме вземе при себе си, не мога да живея повече тук! Или да умра, или обратно в долината — водата в нея отдавна е спаднала…“

Наложи се Ур да отиде при Учителя.

„Моите родители искат да се върнат на своята планета — каза той, — на Земята“.

„Знам. — Учителят направи утвърдителен жест. — Но ще съумеят ли сега да живеят в променения свят? Ти си запознат с принципа на относителността на времето.“

„Да, аз изчислих. На Земята са минали около три хиляди години.“

„Лошо си изчислявал. Ще минат още толкова, докато корабът измине обратния път.“

„Ох! — възкликна Ур. — Наистина… Шест хиляди земни години… Разбира се, животът там много ще се измени. Нали земните хора са склонни към бързо развитие.“

„Развитието там не е толкова бързо, колкото неравномерно — каза Учителят и направи знак, означаващ състояние на дълбок размисъл. — Според нашите прогнози, за шест земни хилядолетия то може да поеме в опасна посока. Оръжието на твоя баща много ще остарее до момента на завръщането ви и той няма да бъде способен за самозащита.“

Като чу това, Ур също се замисли. Ето, и Учителят потвърждава това, че на Земята не може да се живее без оръжие. Той си спомни как баща му го поучаваше: „Когато хвърлиш първия камък по врага, който не те вижда — мълчи. Но ако врагът те е забелязал, нахвърли се върху него с вик, за да разбере, че ти си страшен и безжалостен и спасението му е само в бягството. Иначе твоите овни ще бъдат отвлечени и Стопанинът на водата ще се разгневи…“ За Ур тези наставления не бяха необходими и той се упражняваше в мятане на камъни само за да не обиди баща си, но беше удивително това странно удоволствие, което изпитваше, когато улучваше целта. Имаше усещането, че е постигнал нещо.

„Трудно ми е да разбера за какво мислиш сега — каза Учителят. — Обясни с думи. — И когато Ур обясни, той се замисли още повече, а после каза: — По земни изчисления ти нямаш още двайсет, нали? Значи ще бъдеш още млад, когато се върнеш на планетата на своите родители…“

„Но аз не искам там! — изплашено възкликна Ур. — Аз искам да живея у дома!“

Обаче Съветът на Мъдрите реши другояче. Главната машина, която прогнозираше вариантите на развитие на човечеството, правеше изводи, с които трябваше да се съобразяват. Те, прогнозите, общо взето, се отнасяха за далечното бъдеще. И все пак чувството за отговорност ги подбуждаше още сега да се погрижат за безопасността на бъдещите поколения. Тогава беше решено да направят сериозните енергетични разходи, свързани с изпращането на кораба в отдалечената област на галактиката — към опасната планета на име Земя…

Последният разговор с Учителя в навечерието на отлитането…

„Ти външно няма с нищо да се отличаваш от тях. Но по времето, когато долетите, там ще има много промени. Аз дори допускам, че народът, който говори на езика на твоите родители, ще е изчезнал.“

„Да, това е възможно“ — наведе глава Ур.

„Ще ти бъде трудно. Необходимо е колкото може по-бързо да свикнеш, да се научиш да правиш всичко като тях, да им подражаваш и в най-малките дреболии. Много ли си разстроен?“

„Страх ме е“ — призна Ур.

Учителят направи знак на съчувствие.

„На кораба родени — каза той, — ние вярваме в твоите способности и в твоята преданост.“

„Не се съмнявай, Учителю — тъжно каза Ур. — Тук е моят дом, тук е всичко, което ми е скъпо. Аз знам своята задача.“

„Тя има огромно значение за бъдещето на Еир.“

„Знам, Учителю.“

„Мъчно ми е, че се разделям е тебе, на кораба родени. Аз ще умра, докато ти си в полет. Ще ти съобщят, когато дойде времето да се настроиш на общуване с новия Учител. Сбогом и щастливо връщане у дома.“

Дълъг, дълъг беше пътят към Земята. Баща му изнемогваше от еднообразния живот в ковчега, майка му тъгуваше, като виждаше, че върху бузите на Ур се е появила брада, знакът на възмъжаването: не бива мъжът на такава възраст да няма жена. Що се отнася до Ур, то той нямаше време да скучае. Готвеше се за изпълнението на задачата. Старателно изучаваше информацията за опасната планета — предишната, събрана от експедицията, и новата, която маяците редовно доставяха на борда на кораба. Тази нова информация беше твърде обща, тя даваше представа само за силните сътресения в кората на планетата, за състоянието на атмосферата и магнитното поле. Освен това тя беше като че ли пресована — събитията от различни времена се струпваха едно върху друго, така че беше необикновено трудно да се определят техните дати. Сега Ур, разбира се, знаеше какви именно събития бяха зарегистрирани от маяците, знаеше точните им дати.

Например силното локално сътресение на кората беше вероятно изригването на вулкана Кракатау през 1883 година.

1908 година — отново сътресение, но от друг характер: увеличение на серните съединения в атмосферата не е отбелязано, но е наблюдаван радиоактивен фон. Това е падането на космическото тяло, наречено „Тунгуски метеорит“.

1940–1945 години — чести и многобройни сблъсъци върху голяма площ от планетата, изхвърляне в атмосферата на огромни количества азотно серни съединения Световната война.

1945 година Взрив от атомен произход в атмосферата, а скоро след това — още два силни взрива. Това са — изпитването на атомната бомба в Аламогордо, а после — Хирошима и Нагасаки.

По-късно маяците зарегистрираха дълга серия от взривове с нарастваща мощност в атмосферата, под водата и под земята. Изпитания на ядрено оръжие.

И вече бяха близко до звездата, наричана от земните хора Слънце, когато корабът получи данни за излизане в околоземна орбита на космически тела от изкуствен произход. И най-накрая — информация с извънредна важност за полети на изкуствени апарати от Земята към други планети от същата звездна система.

Изглежда, главната машина на Еир не беше сбъркала в своите страшни прогнози.

Последни седмици, дни, часове преди приземяването. Десантната лодка премина в околоземна орбита, като поддържаше постоянна връзка с кораба, който остана на орбита около последната планета на тази система. Под лодката преплуваха познатите от картите очертания на материците, тук-таме скрити от облаци. Удивителни облаци — с каква скорост летят под могъщите ветрове на Земята! Но Ур беше поразен най-много от водата. Сините океани на планетата задържаха неговия поглед, не му омръзваше да ги гледа, да ги гледа…

Картините, разгънати върху екраните, бяха непонятни за баща му и майка му. Те не знаеха, че Земята е кълбовидна и нямаше защо да се опитва да ги убеди в това. Но те искаха ковчегът да се насочи към долината край Реката. В отчетите на онази експедиция се беше запазила само ширината на мястото — една дванадесета част от кръга на север от екватора. Ур насочи лодката по този паралел.

Планини, планини, океански бряг, океан… отново планини, дълга еднообразна равнина, сигурно пустиня… море… ето това място май че е между четири морета — тук има и планини, и равнини около големи реки… „При следващия кръг ще се приземя тук“ — изведнъж реши Ур. Трябва да кацне върху вода, както го съветваше командирът на кораба. Неопитен пилот като Ур по-лесно ще кацне върху вода. Кое море да избере?

Ето това, зеленото, затвореното — като че е най-подходящо.

„Така, излизам от орбита.“

Автоматите опипаха водата, определиха плътността и температурата, и прочие. Всичко, разбира се, не може да се узнае, малко ли тайни крие тази странна непозната среда. Но… не можеш да избираш…

Ур докосна клавиша на приземяващия автомат. Ох, трасето на спускане е доста стръмно… Сега вече е късно да се поправя…

Лодката със свистене се вряза в зелената вода.

 

 

Той задряма. По-рано никога не беше спал през деня. Но сега, по цели часове излегнат на кушетката под навеса, той с учудване забеляза, че редовете на страницата като че се замъгляват, а клепачите му сами се спускат и закриват очите…

През съня си Ур чу смях, кудкудякане на кокошки. За миг той отвори очи и се повдигна на лакът.

С гръб към него, до лятната кухня стоеше човек в кафяво велурено яке и джинси, е чаша в ръка. Майка му издухваше табуретката и му предлагаше да седне, а до нея стоеше Нона. Черницата, от която не бяха окапали всички листа, шумолеше над тях и петната слънчева светлина се плъзгаха по лицето на Нона, обърнато към Ур.

— Видя ли — каза тя, — събуди го.

Велуреното яке бързо се обърна и показа на Ур рижа брадичка и засмени очи.

— Здравей, Шамнилсинич! — извика Валерий.

— Привет, Валерий — приближи Ур към гостите. — Здравей, Нона.

Той стисна нейната тясна прохладна ръка.

— Здравей, Ур. — Тя го гледаше спокойно, със слаба усмивка. — Отдавна не съм те виждала…

Валерий започна да разказва как плиснал от чашата неизпита вода и случайно улучил една кокошка.

— Съвсем не е случайно — прекъсна го Нона. — Видях как се прицели. Ур, ние ти донесохме поща. И този пакет — пратка от Русто.

— От Русто? — Ур най-после свали поглед от лицето на Нона и разтвори пакета. — А, това е самобръсначката ми, аз я забравих там…

Каа донесе втора табуретка от верандата и като бърбореше нещо, покани гостите да седнат. После пъхна крака в домашнотъкани пъстри чорапи в чехлите и изтича навън от двора.

Ур запозна гостите с Решетник.

— Разрешете да поговоря с вас. — Валерий хвана Решетник под ръка и го поведе към верандата. — Вие, разбира се, сте чели книгата на Вулли „Ур на халдейците“ в превод на Менделсон? Ето, там е казано, че културата на Джемдет-Наср рязко се отличава…

— Ур, ние дойдохме по работа — започна Нона, обаче нещо в неговото лице я накара да спре. — Ти много си се променил — каза тя, като изпита неясна тревога от неговия втренчен поглед. — Решил си отново да пускаш брада?

— Не… — Ур прекара ръка по обрасналата си буза. — Просто не съм се бръснал… Аз сега!

Той взе самобръсначката, изпратена от Русто, и започна с нервни движения да навива пружината. Нона се опита да го спре, но той не я слушаше и забръмча със самобръсначката. Нона с въздишка се обърна, загледа се към верандата.

Там Валерий и Решетник водеха оживен разговор за произхода на шумерите.

— Почакай, Ур, после ще се дообръснеш — каза Нона и той послушно замря и отпусна бялата кутийка на самобръсначката на коляното си… — Нека поговорим, докато не са ни попречили, ако не възразяваш. Ур, аз за нищо няма да те питам… Само не ме прекъсвай… Няма да се намеся в нищо, няма да посегна нито на твоето време, нито на твоите планове. Но имам една молба. Не само моя. И Вера Фьодоровна те моли, и… ако щеш, целият институт…

Припряно и развълнувано, ужасявайки се от собственото си многословие, Нона изложи молбата. Ако се доведе докрай проектът, над който той, Ур, работи с такова увлечение… изобщо, ако се завърши обосновката на ефекта, наречен, ако Ур си спомня, „джаномалия“… Да, разбира се, тя не се е съмнявала, че той си спомня… лично тя чудесно си спомня пътуването до Джанавар-чай и често си спомня… спомня си как приборът показа излишъка от електроенергия… Та ето, ако този проект се доведе докрай, той сигурно ще предизвика голям интерес. Твърде е вероятно, че ще бъде разрешена голяма изследователска работа в океана. Впрочем Жул Русто подготвя експедиция и предлага съвместно изследване на течението на Западните ветрове. Ако Ур иска да прочете писмото на Русто, ето превода…

Ур бързо погледна писмото и го върна на Нона.

— Нашите навярно ще се съгласят за съвместна работа с Русто — продължи Нона с по-спокоен тон. — Ти, разбира се, си свободен да не вземеш участие в нея, ако не искаш. Но ние всички много, много те молим, Ур, да се върнеш в института за кратък срок, за да завършиш проекта. При твоята работоспособност това ще отнеме не повече от два месеца. Ние ще ти помогнем…

Ур мълчеше, прегърбен върху табуретката, и си играеше със самобръсначката.

От верандата се чу тихият глас на Решетник.

— Не е ли по-логично да се допусне, че шумерите и древните тюркски племена са имали общи предци с някакъв праезик, чиито елементи са се запазили в езиците на двата народа? Езикът е сложен организъм и ако имаме пред вид неговата дискретност…

— Нона — вдигна глава Ур, — ти само затова ли пристигна, за да ми кажеш това? Да завърша своя проект?

— Да. Както изглеждаше, ти нямаше намерение да дойдеш в института… Какво пък, щом планината не отива при Мохамед…

— Разбирам. За два месеца сигурно ще мога да завърша изчисленията. Дори мисля, че по-рано. Но, виждаш ли, моите планове малко се промениха…

— Ур, само не бързай да отказваш! — възкликна Нона. — Спомни си как говореше за океана от евтина електроенергия… за съчетаването на магнитната и географската ос… Спомни си, Ур! Не мога да повярвам, че съвсем си изгубил интерес към всичко. Сега аз знам за твоето необикновено минало… но, каквото и да е било, ти си човек, Ур. Човек сред хора…

Портата скръцна, в двора влязоха Каа и усмихнатият Шам в своята карирана риза, пусната върху панталоните, с жълта плетена кошница, от която стърчаха лозови листа.

— Още веднъж те моля, Ур: не бързай да отказваш — каза Нона и стана. — Помисли добре и ми съобщи по телефона решението си. Става ли? Или ми напиши картичка.

— Добре — каза Ур и също стана. — Ще помисля, Нона.

Както и да се опитваше Нона по-скоро да замине, от това нищо не излезе. Щом, Каа искаше да нагости с обед, тя гощаваше и Нона разбра, че е безсмислено да се съпротивлява на нейното гостоприемство. Ядоха долма — месни сарми в лозови листа и това — Нона трябваше да признае — беше много вкусна долма. Само Решетник, кандидатът на науките, не яде. Той пи чай със сухари и очилата му иронично проблясваха.

Валерий обяви, че ще яде и заради Решетник и потвърди думите си с дела. Той беше оживен и весел. Каза на Ур, че скоро ще се жени за Аня и отсега го покани на сватбата. Каза още, че разчита на помощта на Ур по някои математически въпроси от дисертацията, която той, Валерий, най-после е започнал да пише.

Каа горещо се заинтересува от съобщението за предстоящата сватба. Тя устреми към Валерий неистово любопитен поглед и започна да разпитва за подробностите — колко ще струва сватбата, какъв откуп трябва да се плати на родителите на невестата и за подаръците, и за други неща — Решетник, тънко усмихнат, превеждаше от шумерски на руски и обратно, а после Каа започна да се оплаква от сина си, който все не се жени и с това й причинява ужасна мъка. Ур седеше мълчаливо, втренчен в чашата със силен чай. Едната му буза така си остана небръсната.

Гостите заминаха. Шам тръгна за фермата.

— Виждаш ли, и Варели ще се ожени — обърна се Каа към сина си и започна да мие съдовете в голям леген. — Ох, мъко моя! Кога и ти ще се ожениш, Урнангу?

— Някога — търпеливо отговори Ур и отиде до кушетката.

Легна и започна да разпределя донесената поща. Най-напред отвори големия плик от плътна жълта хартия с цветен фирмен знак и четлив надпис: „Fraser Cubic-Eggs Ltd“. От гланцовата повърхност на списанието го погледна засмяната Анабел Ли. Тя беше заснета в моряшко костюмче на борда на яхтата, косите й бяха пронизани от слънцето и вятъра, а долу, под стройните й крака, имаше червени букви:

„НИКОЙ НИКОГА НЕ МИ Е ХАРЕСВАЛ ТОЛКОВА, КОЛКОТО ПРИШЪЛЕЦЪТ ОТ КОСМОСА — КАЗВА АНАБЕЛ ЛИ ФРЕЙЗЪР, ВЖ. СТРАНИЦА 7.“

Ур погледна посочената страница. Там имаше много жив репортаж, написан по думите на Анабел Ли за това как те се запознали в Санта Моника, как тръгнали за Одерон и там попаднали в грандиозния бой на студентите с полицията и как Анабел Ли с помощта на своя баща, преуспяващ собственик на фирма за кубически яйца „Fraser Cubic-Eggs Ltd“ (Валънтайн, Небраска), се опитала да освободи мистър Ур от затвора, но френската полиция притиснала здраво пришълеца. Краят на репортажа беше посветен на описание и възхвала на кубическите яйца — как те са вечно пресни и не се развалят.

Ур прелисти още и откри една бележка. От нея приятно миришеше на парфюм и беше написана на машина:

„Как сте, мистър Ур? Вие сега сте ужасно знаменит, за вас пишат във вестниците повече, отколкото за Елис Купър. Както виждате, журналистите не отминаха и нас с деди и ви изпращам броя на списанието. Полюбувайте се, а ако не искате, хвърлете го на боклука, аз няма да се обидя. Приятно ми е да си спомням как се запознахме и как вие се сражавахте в Одерон, за да ме защитите (не е ли истина?) и как се влюбих във вас до ушите. А вие спомняте ли си за мене? Пращам ви още и изрезки от вестниците, подбрах най-интересните, е, разбира се, от тези, които ми попаднаха пред очите. Ако пожелаете, деди ще ви изпрати сандък с кубически яйца. Ужасно е несправедливо, че в Русия не знаят за тези яйца — така казва деди и, разбира се, е прав. Ур, заповядайте в Америка!

Искрено ваша Ен.“

Ур се усмихна и прочете още веднъж писмото. После изсипа от плика изрезките от вестници.

Какви ли само плодове на смелото въображение нямаше тук! Ето серия пъстри рисунки, проследяващи земния път на пришълеца — от момента на приземяването до страшните изтезания, на които руснаците подлагат „човека от Алтаир“, за да изтръгнат от него тайните на алтаирското оръжие за масово унищожение. Ето снимка на пришълеца — заплетена риболовна мрежа, сякаш увиснала във въздуха. Ето друга — гущер, който седи върху нещо подобно на комбайн за прибиране на царевица; гущерът е голям, а комбайнът е малък — доста забавна комбинирана снимка. Още една снимка — тристенна призма, обвита с бодлива тел. А сто и бледо женско лице с печални очи и дълги тъмни коси — и надпис, известяващ, че това е истинската снимка на пришълеца, получена от секретен руски източник.

Ур въздъхна и взе другите писма.

„Пишат ви пионери от 7 «А» клас на училище № 2 от град Пятигорск. Молим ви да дойдете на отряден сбор на 15 октомври, посветен на проблемите по овладяването на Космоса…“

„Като специалист се интересувам от методите, за оформяне на витрини на универсални магазини на другите планети…“

А ето едър почерк, зелено мастило: „Уриел!“ Това писмо Ур прочете внимателно.

„Сега, когато зная кой си ти и твоята страшна съдба съвсем загубих спокойствие. Уриел умолявам те прости ми аз извърших това в минута на раздразнение от твоето невнимателно отношение към мене, тоест написах анонимно писмо до управлението. Иван Сергеевич ме утешава казва, че ти отдавна всичко си забравил и изобщо ти си добър, но аз страшно се измъчвам и затова реших да ти пиша и да те помоля за прошка. Уриел пиши непременно, а иначе ще полудея имам нови кучета правя много интересен нов номер ще го покажа на гастролите в Сиктивкар^[2], където заминаваме тези дни. Ти ми пиши там аз много ще чакам. Пламенен привет от всички наши и особено от Иван Сергеевич.

Марина Морска.“

Ур обгърна с поглед дворчето с утъпканата пръст, кокошките, които изследваха тази земя, лятното огнище, варосаните стени на къщата под шиферния^[3] покрив. Дебели гроздове червеникаво лилав лук висят на верандата. От стаята се чува бърборенето на телевизора — майка му е свършила с готвенето и чистенето и сега ще гледа всички предавания подред. Лингвистът Решетник е седнал на верандата с бележника си, пише нещо.

Ур взе изрезките и тръгна към верандата. Решетник го погледна и затвори бележника.

— Искате ли да видите моите снимки? — Ур му подаде изрезките и седна до него, като обхвана коленете си.

Решетник разгледа снимките, като току се подхилваше.

— Това е Бичер Стоу — каза той и посочи печалното женско лице.

— Кой?

— Хариет Бичер Стоу, която е написала „Чичо Томовата колиба“.

— А-а, книгата за робството в Америка. Чувал съм, но не съм я чел. А би трябвало да я прочета… Та нали аз съм син на роб от древния Шумер, нали, Павел Борисович?

— Е, не съвсем. Вашият баща, доколкото разбирам, не е бил роб в класическия смисъл. Той е разчитал, след като отработи на стопанина откупа за съпругата си, да получи късче общинска земя. Но, общо взето, работата е отивала именно към робство. Това типче, Издубар, когото вашият баща нарича Стопанин на водата, напълно е бил узрял за робовладение.

— Да, да, помня, вие казвахте… — Ур опря брадичката си в коленете. — Баща ми е имал късмет: навреме е изчезнал… Скучно ми е, Павел Борисович… Разкажете ми нещо…

— Вече не зная какво да ви разказвам. — Решетник добросъвестно навъси чело и помръдна дебелите си пръсти, събирайки мислите си. — Е, щом започнахме за робския труд…

И той, подсмивайки се, започна да разказва как един древногръцки поет, Антипатър Тесалоникийски, някога бил възхитен от изобретяването на водното колело и пламенно възпял тази сама по себе си извънредно важна техническа новост, мислейки наивно, че сега робите могат да бъдат освободени от изнурителния труд. С други думи, робството ще рухне пред водното колело и отново ще настъпи златен век.

С вкус, леко извивайки, Павел Борисович каза наизуст това стихотворение, което сам, още като студент-вундеркинд, беше превел на руски език:

„Слушайте новината, чиято съдба е да въртите воденичните камъни.

От днес дайте отдих на уморените си ръце и спете спокойно.

Нека петлите се надвикват в предчувствие на утрото — спете!

Отсега речните нимфи-наядите вършат вашата работа.

Скачат като светли звънки струйки върху водното колело,

весело танцуват нимфите-наяди върху звънките подвижни стъпала,

тежките воденични камъни въртят със своята весела игра.

Вие, роби, сега без усилие ще заживеете щастлив живот.

Ще познавате само насладата, ще забравите тежкия труд.

Благодарете на боговете милосърдни, изпратили тази замяна —

обръча стъпален, бързо завъртян от игривия ручей.“

— Много е интересно — каза Ур.

— Наистина ли? — изсмя се поласканият Решетник. — Получава се чудесна картинка. Робите опят или се веселят на ливадата, а нимфите работят заради тях. Речните нимфи, така да се каже, въртят турбините на ВЕЦ, морските нимфи-нереидите ловят херинги, планинските нимфи-ореадите — е, да речем, строят въжени пътища, а горските нимфи-дриадите… хм… събират боклука, оставен от туристите.

— Да-да — каза Ур и въздъхна. — Водното колело не е спасило хората от робството… Павел Борисович, разрешете да ви попитам. Вие доволен ли сте от своя живот?

Решетник вдигна вежди.

— Аз съм доволен. Защо?

— Ами ето, вие сигурно сте женен, в Москва имате семейство, деца, а седите тук втора седмица и разговаряте със съвсем чужди за вас хора, записвате нещо… Не ви ли тегли към къщи?

— Тегли ме, разбира се.

— Защо тогава не заминавате? Впрочем можете да не отговаряте. Знам, ще кажете, че вашата работа ви харесва.

— Така си е. — Решетник смутено наведе очи. — Но ако вие, Ур, считате, че аз съм се заседял тук…

— Не, аз не за това. Живейте, колкото искате…

Ур тръгна бавно към огнището. Никъде няма да избяга от себе си, никъде няма да се скрие от собствените си мисли… Той преля останалата вода в тенджерата, вдигна кофите и тръгна към кладенеца. Хубава работа е тази — да носиш вода. Той вървеше и се мъчеше да си припомни песничката, която веднъж чу. „Имаше нещо такова, кофите са без вода… Значи, че… очаква ме беда…“

 

 

— НА КОРАБА РОДЕНИ, ДАДЕНО ТИ Е РАЗРЕШЕНИЕ ДА СЕ ВЪРНЕШ. ИЗЛЕЗ НА ОРБИТА И ЧАКАЙ СИГНАЛ ОТ КОРАБА.

— Благодаря, Учителю. Радвам се. Но е необходимо да остана още два-три земни месеца. Това ще бъде за преизчисляване…

— ЗНАМ, ЧЕ СИ МОЛИЛ ЗА ПО-СКОРОШНО ВРЪЩАНЕ. А СЕГА МОЛИШ ЗА ЗАБАВЯНЕ. ЗАЩО?

— Необходимо е да завърша една работа, която в същност аз сам започнах.

— В ТВОИТЕ ПРЕДАВАНИЯ СЕ ПОЯВИХА МНОГО НЕЯСНОТИ. ПРЕДАЙ ПО-ЯСНО: КАКВА РАБОТА СИ ЗАПОЧНАЛ?

— Това е проект за оправяне магнитното поле на планетата.

— ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО ТОВА?

— Ако ни се удаде да осъществим проекта, планетата ще получи евтина енергия в практически неограничено количество.

— ЗАЩО Е НЕОБХОДИМО ТОВА?

— Тоест как защо?… Това е необходимо за благото на човечеството.

— ПО-ЯСНО! ЗА УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕ НА ТЕХНИКАТА ЗА ПЪТУВАНЕ В КОСМОСА? ЗА УСКОРЯВАНЕ НА ОПАСНОТО РАЗВИТИЕ?

— Не, Учителю! Не, не, тук всичко е много сложно… Опасното развитие е възможно по-скоро в условията на енергетичен глад, отколкото при излишък… Ще обясня всичко, когато се върна…

— ЩЕ СЪОБЩИШ В СЛЕДВАЩИЯ СЕАНС НА ВРЪЗКАТА. ПОДГОТВИ СЕ ЗА КРАТЪК И ЯСЕН ДОКЛАД. ТИ ПРЕДАДЕ — ДВА-ТРИ МЕСЕЦА. КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? ДВА ИЛИ ТРИ?

— Три.

— ДОБРЕ, ТРИ МЕСЕЦА, ЗАПОЧВАЩИ ОТ ТАЗИ МИНУТА. ТИ ТРЯБВА ДА ПРЕДАВАШ ВСИЧКО ЗА СВОЯТА РАБОТА. ПОВИКВАНИЯТА ЩЕ БЪДАТ ПО-ЧЕСТИ. РАЗБРА ЛИ?

— Да. Разбрах, Учителю…