Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (9)

Първа глава

„Не носете в храма цената на псетата“

„Оказва се, че му е необходимо да раздели трийсет и едно цяло и три осми дюйма наполовина. Той се мъчи да направи това на ум и изпада в безумие.“

Джером К. Джером, „Трима в една лодка“.

Да скриеш от обществеността рождения си ден можеш където и да е, но не и в Института по физика на морето. Тук във всеки отдел има пазител на традициите, който държи списък на сътрудниците с дати, преписани от картотеката на отдел „Кадри“.

В отдела на Леонид Петрович Грушин такъв пазител беше Рустам и при него, можете да бъдете сигурни, имаше такъв ред, че и мишка не би се измъкнала. Рустам влагаше голямо старание в извънслужебните форми на работа.

Той започна отдалече подготовката за рождения ден на Нона. Именно така следва да се обясни фактът, че сутринта на 13 юни, като дойде на работа, Нона видя над бюрото си голяма картина, рисувана с масло върху картон и малко условен, но въпреки това впечатляващ стил. За основа на сюжета беше послужила известната картина на Серов „Отвличането на Европа“. Само че бикът плуваше не в синьо море, а в бурна кафява река и муцуната му беше човешка — една добродушна, с пълни устни физиономия, украсена с черна брадичка. На широкия златист гръб на бика седеше с подвити крака девойка в синьо-бял бански костюм, с надменно лице, стиснала в ръка логаритмична линийка. Отдолу с великолепен технически шрифт беше написано:

„От старите легенди тук

се раждат сладостните звуци.

Прославен нека бъде Ур:

спаси той Нона за науката.“

От деликатност сътрудниците дадоха възможност на Нона да съзерцава картината сама. Затова никой не видя как тя се изчерви, смутена и разсърдена от фриволното изображение. Обаче успя напълно да се овладее до момента, когато се разтвори вратата и влязоха Рустам и останалите сътрудници. Рустам, сияещ с белите си зъби, тържествено поднесе на Нона букет люляк и всички изпяха туш.

— Честит рожден ден, Нона!

Аня и другите момичета от отдела се разцелуваха с нея, а мъжете й стиснаха ръка, само нахалният Марк набра смелост и целуна Нона по бузата. Тя веднага се изтри с кърпичка и каза осъдително:

— Не можеш ли да минеш без това?

— Не му се сърди, Ноночка — каза Рустам усмихнато. — Той два дена се мъчи, упорито съчинява стихове.

— Огромно „благодаря“, момчета… — каза Нона по-меко. — Много ми е приятно, че сте се сетили… През почивката всички заповядайте тук. Рустам, вземи и се разпореди, моля ти се. — Тя му подаде десет рубли.

Това също беше традиция — през почивката рожденикът гощава колегите си с торта и шампанско.

— Къде е Ур? — попита Нона, като погледна Валерий. — Не е ли дошъл на работа?

— Отиде направо в библиотеката — отговори той.

Самата Нона посъветва Ур да прегледа литературата за океанските течения. Сега, когато дисертацията на Пиреев беше готова, можеха да се върнат към своята тематика, да започнат сериозна подготовка за експедицията. Идеята на Ур за съчетаването на магнитната ос с географската се струваше на Нона невероятна, неосъществима. Но беше много примамливо да се провери ефектът на джаномалията — космическата съставна на океанските течения — в кръговото течение на Западните ветрове. Ур изглежда е увлечен от своята идея — по цели дни не излиза от библиотеката. Прекрасно. Идеята трябва да се обоснове както трябва.

И все пак на Нона й се искаше днес Ур да не бърза за библиотеката, да беше дошъл и той да я поздрави.

— Моля да се зафиксира великият момент — каза Валерий, чието бюро беше затрупано с ленти със записи на подводния магнитограф, — аз се връщам към своите криви!…

— Спри, безумецо! — прекъсна го Рустам. — Ще урочасаш работата!

И в този момент на бюрото на Нона зазвъня телефонът. Валерий опули очи и се хвана за сърцето.

— Наистина, Валерий, много си непредпазлив — каза Нона и вдигна слушалката. — Слушам… Да, Вера Фьодоровна, всичко е готово… Добре… Добре… Идвам. — Тя стана. — Пиреев е дошъл. Моли, както се изрази Вера Фьодоровна, да занесем материалите.

— Няма търпение — каза Валерий. — Сама ли ще ги занесеш или да ти помогна?

— Сама. — Нона пое от него две дебели папки, а от Рустам — свитък графики и чертежи. — Тръгвам. Трябва и Ур да измъкна от библиотеката, него също го викат.

Тя тръгна към вратата и за втори път тази сутрин в стаята беше изпят туш — сега по повод избавлението от неприятната работа.

Ур седеше в библиотеката, обграден с атласи и книги. Той видя влязлата Нона и широко й се усмихна. После извади от джоба си кафява кутийка.

— Това е за тебе — каза той. — Подарък за рождения ти ден.

— Но защо, Ур… — Нона порозовя. — Благодаря ти, разбира се, но това съвсем не е задължително.

В кутийката се оказа голяма брошка — зеленикав бръмбар в бронзова обковка.

— Много красив бръмбар, нали? — каза Ур.

— Да — кимна Нона, която отдавна не беше виждала такава крещяща безвкусица. — Благодаря, Ур. Аз дойдох за тебе — Вера Фьодоровна ни вика.

— На съвещание? — Ур се намръщи. — Няма да дойда.

— Това не е съвещание. Пиреев е пристигнал и иска да поговори с тебе.

— А аз не искам.

За да сломи упорството му, Нона трябваше да прибегне до непозволен прийом — не бива да я огорчава на рождения й ден…

Ур изглеждаше мрачен, когато влезе след Нона в директорския кабинет. Вера Фьодоровна ги погледна със силно присвити очи и им направи знак да седнат. Грушин, който също беше там, възкликна патетично:

— Ето го нашия герой!

Пиреев с приветлива усмивка насочи към Ур изпъкналите синкави лещи на очилата си.

— Здравейте, младежи — заговори той, малко фъфлейки. — Леонид Петрович ми разказа за вашите подвизи на… как нарекохте тази рекичка?… Аха, на Джанавар-чай. Това е приток на Каспий, нали? Много, много ми беше приятно да чуя.

Ур мълчаливо сложи на бюрото пред него двете дебели папки и свитъка с графики.

— Вие сте искали да поговорите с мене? — попита той. — Хайде по-бързо, защото нямам време.

— Нашият чуждестранен колега е прекалено праволинеен — побърза да се намеси Грушин. — Наистина, Ур, можехте да бъдете по-любезен.

— Нищо, нищо. — Пиреев с бащинска всеразбираща усмивка вдигна ръка. — Мога да ви уверя, другарю… Ур, че аз имам напълно достатъчно работа, не по-малко важна от вашата, и съвсем не смятам да посягам на времето ви.

Ур седна на края на стола.

— Нона — каза Грушин, въртейки пепелника на бюрото. — На Максим Изидорович ще му бъде интересно да чуе за вашия експеримент на Джанавар-чай. Каква аномалия сте открили там?

— Още е рано да се говори за това — каза Нона с обикновения си затворено хладен израз на лицето. — Частният резултат, който получихме, носи случаен характер.

— Аз също мисля така. Записът на излишната електроенергия в речното течение следва да се отнесе по-скоро за сметка на недостатъчната чистота на опита. Но в какво се състои принципното устройство на прибора, който сте потопили в джанаварската водица?

— С удоволствие бих ви разказала, но трябва да призная, че и аз не разбирам принципа. Това Ур го измисли.

Всички погледнаха към Ур. Той седеше, подпрял буза с юмрук, и гледаше през отворения прозорец. Нона забеляза, че на карираната му риза липсва горното копче.

— Е — какво пък — прекъсна Пиреев продължителната пауза. — Да се надяваме, че някой друг път ще се срещнем с другаря Ур — в момент на по-добро разположение на духа, нали така? — Той хвърли поглед на часовника си. — Тръгвам, скъпа Вера Фьодоровна. Благодаря на вас и вашите другари за помощта в моята работа. На свой ред винаги съм готов да ви помогна с каквото мога.

— Максим Изидорович — каза Нона, — няколко от последните раздели не успяхме да препечатим…

— Моля ви се, няма нищо, Нона, всичко това ще направя сам, когато завърша окончателно дисертацията. Всичко хубаво, другари.

Той стана — къдрокос, благовъзпитан, в превъзходно ушит сив костюм.

— Ще ви изпратя — каза Грушин, — хем ще ви дам и калъф за чертежите. Така ли ще го носите?…

Той излезе след Пиреев.

— Уф! — въздъхна Вера Фьодоровна и запали нова цигара. — Честно казано, Ур, аз не съм любителка на светските разговори и всички там дипломатически церемонии, но не ми харесва и когато хората се държат невежливо.

— Аз съм се държал невежливо? — учуди се Ур. — Всичко, което казах, беше, че нямам време и това е самата истина.

— Пийнете газирана вода, това ще подобри настроението ви. — Директорката напълни една чаша и я подаде на Ур. — Пийте, пийте, по-живо!

Ур усмихнат взе чашата, изпи я на един дъх и си наля още.

— Едва ли Пиреев ще ощастливи науката, но като администратор го бива — каза Вера Фьодоровна. — Е, работата е свършена — и Пиреев е сит, и овцете са цели…

— Какви овце? — попита Ур и остави чашата.

— Досаден тип сте вие, извинете за откровеността. Всичко трябва да ви се обяснява.

— Вера Фьодоровна, доколкото разбирам, иска да каже, че сега, вече със сигурност, участието ни в океанската експедиция е обезпечено — каза Нона.

— В живота си не съм срещала по-добър интерпретатор на мислите си. — Контраалтът на директорката прозвуча едва ли не басово. — А сега ето какво, приятели. Забравете, че съм началник, и ми обяснете като на студент второгодник какво собствено е станало със земния магнетизъм на тази ваша мизерна рекичка.

Тримата седнаха на масата и се започна оживен разговор. Листовете се изпълваха със схеми и формули. В самия разгар на спора в кабинета се пъхна главният счетоводител. Вера Фьодоровна го измери късогледо и каза:

— Михаил Антонович, моля ви, елате след час. Заета съм.

Веждите на счетоводителя излетяха почти до основата на плешивината му. Досега не му се беше случвало да чуе такова нещо. Пристъпвайки неловко, настрани, той напусна кабинета. След него се чу:

— Формата на океаните, младежо, техните очертания — ето какво определя аномалията на вертикалната съставна. Очертанията на океаните, а не теченията!

— Аз знам вашите трудове, Вера Фьодоровна, и високо ги ценя…

— Тогава за какъв дявол ми поднасяте това кръгово течение с неговата смешна сила на тока? Мислите, че пръв сте открили кръговия характер на течението на Западните ветрове? Да имате да вземате! Жул Сигисбер Русто, моят заклет приятел от Санта Моника, отдавна ме подтиква да направя околосветска магнитография на Смелите Запади, но и той, чувате ли, самият той, великият фантазьор Русто нямаше и най-малка представа за практическата полза от подобно начинание! Е? Защо мълчите?

— Аз мълча, защото вие изобщо не правите паузи — каза Ур. — Вие упорито не искате да вземете под внимание космическата съставна, за която ви обяснявам. Вие сякаш забравяте, че Земята е космическо тяло. Тя се носи в пространство, пронизвано от излъчвания. Земята със своето магнитно поле се къпе, буквално се къпе в океан от енергия. Нима това е лошо — да се черпи електроенергия направо от Космоса?

— Аз се занимавам с океанология, Ур, а не с фантастика. Вера Фьодоровна стана и бавно тръгна към креслото си. До масичката с глобуса тя спря и погали с длан матово сияещата мед на океаните. — Напрашила се е моята терелла — каза тя със затаена печал. — Какво ми предлагахте да добавя към модела? Някакъв пръстен?

— Да — каза Ур. — На вашия модел там, където се сливат всички океани, има неподвижна мед. Направете на това място въртящ се пръстен. Моделирайте течението на Западните ветрове. Смелите Запади, както казвате вие…

 

 

— Тихо! — викна Рустам, влизайки без усилие в трудната роля на тамада^[1]. — Аркаша, млъкни, бъди любезен. Валерка, седни на прозореца и отстъпи стола на дамите. Анечка, разрежи тортата. Тихо де! Марк, на тебе говоря!

— Наистина, докога ще дрънкате за футбол? — обърна се Нона към Аркаша и Марк. — Ще свърши почивката, а нямам намерение да провеждам мероприятието в друго време.

— Аз мълча. — Аркаша се поклони на Нона.

Рустам изгърмя с тапата от шампанското.

— За мен не трябва — каза Ур, когато Рустам му протегна чашата.

— Но, друже, не искаш ли да пийнеш за Нона?

— Не му досаждай, Рустам — каза Нона, която седеше до Ур. — Той е въздържател и няма защо да го съблазняваш.

Но когато Рустам предлагаше на някого да пие, не беше възможно да се отървеш от него. И Ур прие чашата от неговата твърда ръка.

— Скъпи приятели! — провъзгласи Рустам. — Днес е забележителен ден…

— Въпреки че е тринайсето число — обади се Валерий.

— Въпреки числото и въпреки че седим на канцеларски бюра, а не на ресторантски маси, денят е забележителен — вдъхновено продължи Рустам. — Днес Нона навърши толкова години, на колкото изглежда, а тя изглежда точно на двайсет и една…

— … и половина — добави Марк.

— Какво да ти кажем, скъпа Нона? — Рустам, пред вид краткото време, реши да съкрати великата трапезна формула. — Ние ти желаем да бъдеш все така красива…

— Вярно! — тъничко извика Аня.

— Така умна и безупречна в работата…

— Потвърждавам от името на дирекцията — в скоропоговорка каза Нина Арефиева.

— И ние искаме, скъпа Нона, в този ден…

— Забележителен — подсказа Валерий.

— … в този забележителен ден да ти пожелаем огромно, слънчево щастие, каквото ти заслужаваш! Ура!

— Ура-а! — завикаха всички и започнаха да се чукат с Нона.

Ур, ухилен, също се чукна и едва не счупи чашата. После внимателно отпи и лицето му се изкриви, с което предизвика жизнерадостен смях. Като помисли, той отпи още и кривата му гримаса изчезна. Дъхът и вкусът на неизвестното питие приятно го удари в ноздрите. И под гръмкия туш, за трети път прозвучал днес в тази стая, Ур изпи шампанското до дъно.

— Юнак си, друже! — одобри Рустам. — Ти пиеш красиво, като истински джигит. Ето, по-бързо хапни. — Той подаде на закашлялия се Ур резен бадемова торта.

Ур отхапа, но не престана да кашля, очите му се напълниха със сълзи и несдъвканото парче торта изскочи от устата в дланта му. Нона го заудря по гърба.

— Сега сте квит — каза Марк, когато Ур си пое дъх. — Той я спаси от удавяне, тя го спаси от задавяне.

Аня звънко се разсмя. Валерий й намигна и лапна солидно парче.

— Частица торта в нас — каза той с пълна уста — е заключена в тозчас.

Ур обгърна сътрудниците с поглед, пълен с доброжелателство.

— Момчета — каза той, — колко сте добри всички…

— Забележителни — подсказа Валерий.

— Искам да кажа, момчета, че ми е хубаво при вас…

— Ами че остани, друже! — буйно възкликна Рустам. — Ние тук ще те оженим, квартира ще ти издействуваме, ще защитиш — и живей на воля! Само кажи…

— Да остана при вас… — Ур наведе глава.

В този момент влезе Грушин, поправяйки грижливо, сресаните редички коси.

— Извинете, Нона, работата ме задържа — каза той и седна на отстъпения от Рустам стол. — Само че малко, Рустам, съвсем малко… Благодаря. — Той вдигна чашата. — Бъдете здрава, Нона, за вашите успехи. — Грушин бързо пи и взе подадения му от Аня резен торта. — Това бадемова ли е? Благодаря. Мога да ви зарадвам Нона, Максим Изидорович е много доволен. Той ме разпитваше за вас и можете да бъдете уверена, че не пожалих боите, както се казва.

— Благодаря, Леонид Петрович, трогната съм.

— Не мисля, че сте трогната, на всички е известно, че лесно не се трогвате. — Грушин се засмя на собственото си остроумие. — Шегувам се, шегувам се, не се обиждайте. Аня, още парченце торта, моля. — Грушин косо погледна към Ур. — Какво сте се усмихнали така широко, приятелю? Трябва да ви кажа следното: Максим Изидорович искаше да се запознае с вас по-отблизо, да ви благодари… м-м… за математическото, тъй да се каже, оборудване. А вие му отговорихте дръзко. Не се каня да ви чета нотации, но…

— Още торта, Леонид Петрович? — иззвъня Аниното гласче.

— Какво? Не, не, достатъчно… Накратко, не искам да ви развалям усмивката, Ур, тя много ви отива, но разрешете все пак да ви посъветвам по-внимателно на завоите.

— По-внимателно на завоите — повтори Ур. — Да, аз разбрах.

— Прекрасно. Добре, Аня, дайте още едно парченце, но съвсем мъничко… Благодаря.

— Леонид Петрович — обърна се Ур към Грушин, — аз прочетох всички ваши трудове за Каспийско море. Вие сте направили много за изучаването на Кап… Каспий…

— Благодаря ви, Ур — с чувство каза Грушин. — Това е много ласкава оценка. Не приемайте като обида това, което ви казах. То беше само дружески съвет, с правото на по-възрастен…

Звънецът възвести края на почивката.

— А сега — на работа, другари. — Грушин, дояждайки тортата, тръгна към вратата.

— Но вие, Ле… Леонид Петрович, все още не сте доктор на науките — повиши глас Ур.

Грушин се спря и го погледна озадачено.

Ур, придържайки се неловко за стената, излезе иззад бюрото и хвана Грушин за безупречно белия ръкав на ризата.

— Вие не сте доктор — повтори той с необичайна настойчивост. — Вашата защита я от… отлагат от година на година…

— Това не е ваша работа. — Грушин се опита да освободи ръката си. — Престанете да се хващате за мене…

— А Ма… Максим Сидорович… Не, И-зи-дорович… — Ур залитна и почти прегърна Грушин, за да не падне. — Максим ще стане доктор преди в-вас! — Ур се олюля на другата страна. — Въпреки че сам да изпълни научната работа той н-не…

— Той е пиян! — в ужас закрещя Грушин. — Махнете го от мене!

 

 

От института Нона и Ур излязоха заедно.

— Аз всичко помня — каза Ур, виновно навел глава, — освен едно: как се озовах в градината?

— Рустам и Валерка те заведоха там и те оставиха да седиш на хлад.

— На хлад… Да, аз се събудих от студ — носът на Джимка е студен — той се пъхаше в ръката ми… Разбираш ли, за всичко съобразявах, но краката изведнъж престанаха да ме слушат…

— Е, сега ще знаеш как се лочи шампанско.

— Цял ден загубих, дявол да го вземе…

— Лексиконът на Валерка не ти подхожда, Ур. Държат ли те краката? Ти едва се влачиш.

— Не, краката ме държат. Просто няма закъде да бързам.

— Нима леля Соня не те чака за обяд?

— Леля Соня замина за Ленинград, сестра й се е разболяла тежко.

— Къде обядваш сега?

— Където се случи… Знаеш ли — попита той, след като помълча, — ако взема стая в хотел, скъпо ли ще струва?

— Какво се е случило, Ур? — Нона учудено го погледна. — Да не сте се скарали с Валерий?

— Не — той отново замълча. — Ние не сме се скарали. Аня идва доста често вечер при Валерий и ми се струва, че им преча.

Известно време те вървяха мълчаливо. Нона се усети, че мисли: какво е приготвила мама днес за обяд? Може би — да го покани? Защо не? Та той ходи като изгубен… Да го покани на обяд, после като притъмнее, ще пият чай на балкона… Той е забавен събеседник, наивен като момче и в същото време… в същото време — има в него някаква тайна… Да му зашие копчето на ризата. Майка й ще се учуди. А самият Ур? Няма ли да си помисли бог знае какво? Като че тя, Нона, се натрапва…

— Аз май наговорих на Грушин излишни неща? — попита Ур.

— Ти го засегна жестоко. Докторската степен е най-болното му място.

— Но това наистина е несправедливо. Ученият не може да защити с години, а Пиреев, който не разбира от наука…

— Ясно, ясно — намръщи се Нона. — Докога ще приказваме за едно и също? И между впрочем ти за Грушин не се тревожи, той ще си вземе своето.

— Болното място на Грушин е докторската степен, а твоето — дисертацията на Пиреев. Ти се сърдиш, когато говоря за нея.

— Станал си изключително проницателен.

— А ти прибягваш до ирония, когато ти казват нещо неприятно.

Нона пак вдигна към Ур учуден поглед.

— Повтарям без ирония — каза тя, — ти проявяваш проницателност, която по-рано не забелязвах.

— Просто аз започнах да разбирам повече. Помниш ли, ти каза веднъж: „Не носете в храма цената на псетата“?

— Помня. И какво?

— Това е казано правилно. Храмът не трябва да се осквернява.

— Напълно съм съгласна с тебе. В храмовете трябва да се влиза с неопетнени бели ризи. Но за съжаление животът е безкрайно по-сложен от всички сентенции колкото и прекрасни да са те.

Тя видя по очите на Ур, че той мисли върху нейните думи. Ах, да плюе на условностите, да го покани на обяд, нека си мисли каквото иска, не е ли все едно…

И тя вече се беше решила да го покани, когато Ур изведнъж спря.

— Довиждане, Нона — каза той, — аз тръгвам.

— Къде?

— Там. — Той посочи бялата сграда на цирка на отсрещния тротоар, огромния шарен афиш, който известяваше за последния месец на гастролите.

— Извинявай, но още е рано. Представлението започва в осем…

— Знам. Аз ще намина при моя приятел, Иван Сергеевич.

— Кой е той? Фокусник? Акробат?

— Лилипут. Довиждане.

И Ур се втурна посред автомобилния поток, като остави Нона на края на тротоара, сякаш на опустяло пристанище.

 

 

За отговорни изказвания Максим Изидорович обикновено се подготвяше у дома, в кухнята. Естествено в неговата квартира имаше кабинет, обзаведен доста съвременно и с вкус, но кой знае защо Максим Изидорович предпочиташе тясната кухня. Може би ласкавото бръмчене на хладилника му заменяше сдържания шепот на аудиторията, създаваше максимална близост с работните условия?

Ето и сега: Максим Изидорович в лека пижама удобно се настани до кухненската маса. Пред него лежеше отпечатаното съобщение за дисертацията, отдясно димеше силен чай в крушовидна чашка „армуди“, сложена в гравирана сребърна поставка със съответната форма, а отляво, до ръката му, блестеше гланцираната кутия цигари „Уинстън“. Максим Изидорович предпочиташе тези цигари пред другите марки.

Той сложи в устата си бучка захар и отпи от чая. Беше доволен от себе си. Вярно, на четирийсет и осем години някои вече са академици. Той, Максим Изидорович, не се стреми да става академик. Но на неговата възраст да е още кандидат на науките? Неловко някак. Преди повече от двайсет години той се прояви като способен геодезист, защити кандидатска дисертация — тогава именно започна неговият възход по стълбата на административните длъжности. Защо да скромничи излишно? Той постигна много. И, строго казано, докторската степен твърде не му е нужна. Но да бъде кандидат на четирийсет и осем години… Това пречи на правилните му отношения с другите. Да вземем например тази грубовата дама, директорката на Института по физика на морето. Ще бъдем справедливи, тя е океанолог с име, изпратена е от Москва да ръководи Каспийския филиал. Но неведнъж и дваж той, Максим Изидорович, при разговор с нея четеше по лицето на тази мъжкарана нещо такова, знаете ли… не пренебрежение, а принудено, що ли, търпение… е, нещо такова, което напомняше, че тя е доктор на науките, а той — нищо и никакъв кандидат.

Да вземем и някои състуденти от института — пръснаха се по разни градове, някои се настаниха в столицата, станаха доктори, а един даже беше избран миналата година за член-кореспондент. С какви очи ще се срещне с тях той, Максим Изидорович, на всесъюзния симпозиум, да кажем. Там е цялата работа…

С тези състуденти, които останаха и работят тук, е, разбира се, по-просто. Не е задължително например Льоня Грушин да стане доктор преди Максим Изидорович. Грушин е свой човек, ще почака, няма закъде да бърза. Тия дни той в телефонен разговор му каза: „Готви се, Льоня, наесен ще насрочим твоята защита.“ Чу се как Грушин там, на другия край на жицата, подскочи.

А той, Максим Изидорович, няма намерение да чака до есента. Само месец измина от деня, когато той взе дисертацията си от Института по физика на морето. Никой не би съумял за някакъв си месец само да извърши огромната подготвителна работа — никой, освен него, Пиреев. Ненапразно той беше превъзходен организатор. Дисертацията е старателно коригирана, препечатана, подвързана. Реферирана е в задължителните инстанции и има положителните отзиви на опонентите. Авторефератът в кратки срокове е отпечатан в академичната печатница. И ето — вдругиден е защитата.

Максим Изидорович запали цигара „Уинстън“ с японската си електронна газова запалка. После се наведе над текста на своето устно съобщение.

Той добре знаеше, че във всяка аудитория ще се намерят хора, които не обичат докладчикът да чете. Сам той не обичаше тези, които сполучливо са наречени „кокоши“ лектори. Такъв лектор навежда очи към листа и запомня известно количество думи, допустимо за възможностите на паметта, а после вдига очи нагоре и произнася запомнената порция. Равномерното навеждане и вдигане на главата извиква мисълта за кокошка, която ту се накланя да клъвне зърно, ту вдига клюн към небето, за да улесни преминаването на храната в гърлото.

Не, Максим Изидорович не беше от „кокошите“ лектори. Той добросъвестно се готвеше за докладите си. Може да се каже, че научаваше текста наизуст, защото паметта му беше великолепна.

Само дето дисертацията излезе сложна. Като вземеш само математическите изчисления! Разбира се, във висшата геодезия не можеш да минеш без математика, но не е ли прекалено много? Формули, формули, уравнения — чак в очите ти се мержелее…

Без да бърза, изразително, леко фъфлейки, Максим Изидорович четеше устното съобщение на финландския комплект кухненска мебел и бученето на хладилника си представяше като одобрителния шум в аудиторията.

 

 

В елегантен костюм с благороден маслинен цвят, с бавно и спокойно достойнство Максим Изидорович се приближи до трибуната. Доброжелателно погледна през синкавите си очила председателя на научния съвет, обгърна с поглед членовете на съвета, публиката в конферентната зала. После с бавно извиване на главата той огледа тесния фронт на схемите и графиките — така пълководецът от стари времена, започвайки решителен бой, е хвърлял последен взискателен поглед към верните си гренадири.

След като се изкашля, Максим Изидорович тихо започна:

— Другари членове на научния съвет, дисертацията, представена от мен за защита, обхваща редица сложни въпроси от висшата геодезия…

Речта му течеше плавно. От време на време той прехвърляше страниците, лежащи пред него, но нито веднъж не погледна в тях — нямаше нужда.

Сред публиката в залата седяха Вера Фьодоровна и Грушин. Е, те служебно трябваше да присъствуват на защитата. А Нона Селезньова съвсем не беше задължена да бъде тук. Но Ур настоя да отидат на защитата. Ох, този странен Ур! Уж заседанията винаги го отегчаваха, а сега изведнъж — да вървим на защитата на Пиреев! Любопитно му е, видите ли, да погледа как протича тази процедура…

Седнала до Ур, Нона клюмаше. Напоследък тя започна лошо да спи, за пръв път в живота си позна вкуса на приспивателните…

Пиреевата реч ромолеше и приспиваше Нона. Изведнъж тя се сепна, с усилие на волята прогони сънното вцепенение. Много красиво би било да заспи тук, пред всички! И по своята стара привичка Нона започна да се вглежда в присъствуващите. Ето, на първия ред седи съпругата на Пиреев, много наконтена, много снажна, с профил на Екатерина Втора. Не, каква ти Екатерина — по-скоро Анна Андреевна от „Ревизор“. А кой е до нея? Нима Маря Антоновна? Не, разбира се. Хубавичка е тя, Пиреевата дъщеричка, и е облечена с вкус. А тези две момчета — синовете на Пиреев ли са? Много дисциплинирани хлапаци, седят, без да мръднат, не свалят очи от баща си.

А самият баща е твърде представителен. Я виж, стигнал е вече до хиперболоидите на въртене, сочи схемата с показалката. Ловко се получава — непосветеният изобщо няма и да си помисли, че Пиреев не е изчислил сам тези хиперболоиди. Какъв е кръгличък, доволен от себе си… Аха, ето как трябва: долу очилата, костюма също, ще сложим бяло сако, на къдравата глава — пищен бял калпак, сега моля — усмивка, готово: преуспяващ сладкар, благоухаещ на ванилия и канела. Над главата му да се постави претенциозна засукана фирма: „Заведение на Пиреев — гевреци и кифли…“

Като си представи това, Нона се поусмихна.

В този момент тя забеляза, че става нещо нередно. Пиреев изведнъж се запъна на половин дума. С неуверено движение той повдигна ръка и потърка слепоочието си. Мъчителна пауза.

Нона се обърна към Ур и прошепна:

— За пръв път го виждам да…

И замълча, като видя каменно неподвижното, като че втвърдено лице на своя съсед, напрегнатия му поглед, закован в една точка. Веднъж вече Нона беше виждала Ур такъв. Кой знае защо й стана страшно, тя се отдръпна, доколкото позволяваха облегалките на креслото.

Междувременно Максим Изидорович, изглежда, се беше справил с неочакваната спънка. Какво е това — сякаш празнота в паметта… С него никога не се беше случвало такова нещо… „Нерви“ — помисли той и направи пауза. Бавно приближи до масата, наля си чаша минерална вода и бавно я изпи сред пълна тишина.

После — за пръв път от много, много години — той се наведе над доклада. Дяволски формули, премрежват му се очите… Къде беше спрял?… Май на тази формула.

Така, да я прочете още веднъж. Та той прекрасно я помни, вчера я затвърди, а сега тя кой знае защо му се изплъзва… „Като заместим, имаме…“ „Оттук е видно, че…“ Да вземе листовете със себе си и да препише уравненията на дъската? Не, това е несолидно…

Но не трябва да протака повече. В залата кашлят, шепнат си — и тая си я бива! Още веднъж прочете формулата и текста след нея, отиде до дъската и взе тебешира.

Проклятие! Всичко изскочи от главата му — и буквите, и цифрите.

И изведнъж — пълна яснота. Максим Изидорович поклати глава: да, разбира се, той помни прекрасно всичко, пък и как може да забрави това, за което толкова много, така приятно е мислил…

С размах той начерта на дъската закръглена крива и се обърна към публиката, към научния съвет. Каза с добродушна усмивка:

— Аз продължавам, другари. Както виждате, тази формула е избрана съвсем неслучайно. — Той чукна с тебешира по своя чертеж. — В горната част виждаме разширение, в което чаят, много горещ за незабавна употреба, бързо се охлажда. По-надолу чашката като че е стегната с тънка талия, отделяща зоната на интензивното охлаждане от най-горната, сферична част, в която топлината се съхранява добре…

Залата разтревожено зашумя. Увлечен в своите мисли, Максим Изидорович не забеляза това.

— По такъв начин — говореше той — се обезпечава постоянна температура. „Армуди“ всъщност е идеален термостат. Термодинамиката на процеса, както виждаме, се изразява чрез уравнението…

Той пъргаво се обърна към дъската и написа:

Т = const

После, спомнил си, че главното „Т“ е прието за обозначаване на абсолютната температура по скалата на Келвин, която тук не подхожда, той изтри уравнението с длан и написа отново:

t = const

— Максим Изидорович! — чу той гласа на председателя на съвета.

— Сега — една минутка…

Все пак скалата на Келвин примамваше Пиреев — тя беше по-научна… Ах, ето как трябва — да я изрази логаритмично! И усещайки в главата си прекрасна яснота, Максим Изидорович зачеркна втория вариант и решително написа:

lgT = const

Той чукна с тебешира, постави точка и се обърна към залата.

— Максим Изидорович — каза печално председателят на научния съвет, — изглежда, трябва да преустановим защитата. Вие сте преуморен, необходимо ви е да си починете…

Пиреев погледна развълнуваното лице на председателя — негов стар приятел, погледна членовете на съвета, наскачали от местата си, после срещна отчаяните очи на жена си — и чак сега разбра, че се е случило нещо ужасно.

Той грабна доклада си и губейки в движение листата, унило тръгна към изхода.