Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (7)

Седма глава
Какво беше това?

„Там долу, когато шумеше моторът, разговаряха за последен път те. Мис, — каза инженер Чарлз Хоулд, — от динамото сте по-мила за мен.“

Из стара песен

Равномерно се въртеше, леко се поклащаше и като че описваше конус с полюсите си планетата Земя — електрическият генератор с ротор с диаметър дванайсет хиляди километра, с окръжна скорост при екватора почти петстотин километра в секунда, с мощно магнитно ядро в центъра. И като с намотка тя е покрита със солената токопроводяща обвивка на Световния океан, а над нея — втора намотка — йоносферата, подхранвана непрекъснато от космическото излъчване.

На планетата има много движеща се вода. Могъщите струи на студените и топлите течения пресичат моретата и океаните в различни посоки. Безброй реки носят водите си към моретата…

Преди повече от сто години Майкъл Фарадей беше осенен от великолепна идея във водата — проводящата течност, която пресича магнитните силови линии, трябва да възникне електрически ток. И ако той бъде измерен, по него може да се определи скоростта на течението. Фарадей избрал на Темза участък, където реката пресичала магнитния меридиан под прав ъгъл. Наистина по онова време още нямало точни прибори и опитът излязъл несполучлив.

Минал цял век преди този опит да бъде повторен успешно. Сега съществува готова система ЕМИТ — електромагнитен метод за измерване на теченията. Но той е годен само за мощни течения от рода на Гълфстрийм.

Всички сериозни океански течения сега, разбира се, са измерени за нуждите на мореплаването. А „несериозните“, слабите течения? Като че ли те не са особено нужни.

Все пак беше решено да се изпробва методиката за измерване на слабите течения, предложена от Ур: приборът беше прост, изпитанието не изискваше особени разходи и Вера Фьодоровна даде съгласието си.

— Вечно ме откъсвате от работата — промърмори тя, когато изслуша Нона и приближи до стената, изцяло закрита от карти. — Е, хайде да погледнем тази мизерна рекичка.

Джанавар-чай — Вълчата река — течеше на седемдесет километра от града. За хилядолетното си съществуване тя беше прояла в пясъчно-глинестата почва доста дълбок каньон. През лятото рекичката пресъхваше и оголваше осеяното с камъни корито. През есента водата се увеличаваше и Джанавар-чай лениво течеше към морето без ни най-малко да подозира, че й предстои да послужи за научни цели. Тази висока чест й беше оказана, защото в ниското си течение тя, както и Фарадеевата Темза, течеше точно от запад на изток, пресичайки под прав ъгъл магнитния меридиан.

— Добре — каза Вера Фьодоровна, след като погледна картата. — Знам предварително: нищо няма да излезе, при такова течение няма да можете да извлечете ток от фона. Но за ваше щастие аз, както и всички жени, съм любопитна… Какво разглеждате там? — погледна тя към Ур, който стоеше до глобуса.

На времето Вера Фьодоровна Андреева се беше прославила с оригиналните си изследвания на влиянието на океаните върху магнитните отклонения. На нея принадлежеше идеята за тереллата — глобуса с медните океани. Когато по бобината соленонд, поставена вътре в глобуса, пропускаха ток, тереллата се превръщаше в геомагнитен модел на земното кълбо. Магнитните полюси се оказваха точно на местата си, от тях се разпръскваха силовите линии. Чрез окачване на магнитни стрелки около глобуса можеше да се получи вярна картина на аномалиите. По този начин Вера Фьодоровна обоснова хипотезата си, че аномалиите — изкривяванията на магнитните отклонения — са предизвикани не от друго, а от своеобразието в очертанията на океаните.

Нейният опит беше широко известен. На тереллата се занитваше моден лист, изрязан по формата на древния Световен океан — това беше палеоокеанът, съществувал преди петстотин милиона години. Включваха тока, стрелките трепваха и се обръщаха — сега те сочеха не северния магнитен полюс, а мястото, където той е бил в онези далечни времена — между Маршалските и Каролинските острови. Северният магнитен полюс на модела се преместваше на своето древно място, потвърдено от палеомагнитните изследвания…

Както изглежда, тереллата много привличаше Ур. Чул въпроса на директорката, той почука с пръст върху потъмнялата мед в южната част на Индийския океан.

— Ето тук — каза той. — Тук, около Антарктида, е единственото място на планетата, където се сливат всички океани…

— Всеизвестно и очевидно — промълви Вера Фьодоровна и се върна на мястото си.

— И тук минава единственото на планетата затворено кръгово течение, което опасва земното кълбо.

— Течението на Западните ветрове — каза директорката, премествайки книжата към себе си. — Имам твърде малко време, Ур, за да слушам подобни смайващи откровения.

— То липсва на вашия модел, Вера Фьодоровна. Направете тук пръстен и нека той се върти около глобуса. Моделът на земния магнетизъм ще заработи поновому.

Вера Фьодоровна погледна с присвити очи към тереллата.

— Защо пък ще заработи поновому? — след като помълча, каза тя. — Да допуснем, че в пръстена ще насочваме електродвижеща сила, моделираща електрическия ток в течението й, какво от това?

— Токът ще може да се увеличава и да се наблюдава какво ще стане.

— Може. — Вера Фьодоровна тъжно поклати глава. — Може да се увеличава токът и да се наблюдава. Всичко може. А вие се заемете вместо мене с това. — Тя покри с ръка купчината книжа. — Вие ще идете вместо мене на заседанието на профкомитета и ще разглеждате заявленията за квартири. А? Е, какво сте ме зяпнали? Вървете. Вземайте четвъртъка и петъка и се пръждосвайте на вашата рекичка. Ако трябва, прибавете съботата и неделята — това не ме засяга.

 

 

— Бих искала да знам какво става при нас — каза Нона със строг глас. — Дисциплината в групата съвсем се разхлаби…

Това не беше нито събрание, нито производствено съвещание. Просто всички бяха в пълен състав и Нона реши да произнесе пред групата възпитателна реч.

— Изпокарахме се като деца — продължаваше Нона. — Аня не иска да отиде, защото Ур отива. Валерий не иска, защото и Аня отказва. Вашите лични отношения не ме интересуват, но ако те се отразяват на работата…

Ур вдигна глава от геодезическата карта и каза:

— Аня не иска да отиде, защото аз отивам? Не разбирам.

— Ах, нищо подобно — каза бързо Аня, като се изчерви и намръщи тъпичките си копринени вежди. — Абсолютно ми е безразлично кой отива и кой не. Просто през почивните дни имам маса работа. В края на краищата има и други лаборанти.

— Аз бих взела друг — хладно каза Нона, — но като че ли нарочно Швачкин има изпити, а Межлумов е болен.

— Не разбирам защо сега Аня не иска да разговаря с мене — каза Ур.

— Не само с тебе — обади се Рустам.

— Много сте ми притрябвали! — Бузите на Аня горяха, на очите й се появиха сълзи. — Никъде няма да отида и изобщо, омръзна ми…

Тя не се доизказа и изскочи от стаята.

Продължителен звънец извести края на работния ден. Валерий бързо нахвърля в куфарчето си документи и книги, щракна ключалката и хукна към коридора.

В съседната стая нямаше никой, но Валерий забеляза нечия сянка зад матовата стъклена преграда, отделяща лабораторното помещение от стаята. Той надникна в полуотворената врата и видя Аня. Тя седеше зад старинния „Ундервуд“ с пръстчета, надвесени на клавиатурата. По бузата й, обърната към Валерий, се търкулна сълза. Аня я изтри и удари по клавишите. Написа няколко думи и отново застина в размисъл.

Валерий тихо приближи. Аня му хвърли уплашен поглед и закри с ръце пъхнатия в машината лист. Все пак Валерий успя да прочете: „До Директора на Ин-та по физика на морето др. Андреева. Заявние.“

— Написала си „заявние“, вместо „заявление“ — каза той.

— А тебе какво те засяга? — Аня бегло погледна листа. Веднага си отивай.

— Ти пишеш заявление за напускане?

— Да — каза тя и тръсна предизвикателно глава. — Омръзна ми. Не мога да ви гледам.

Под очите й беше черно от размазания със сълзите грим. Аня се извърна, показвайки с целия си вид, че чака Валерий да излезе. Той погледна нежния й тил с леките руси къдрици, после се наведе над машината и бързо написа няколко думи.

— Не смей! — Аня отблъсна ръката му.

Но Валерий успя да допише думата и мълчаливо излезе. Той вървеше по коридора, гледаше под краката си и старият паркет скърцаше под стъпките му. Почти беше стигнал до завоя, когато чу Аниния глас и се обърна. Аня надничаше от вратата на стаята си.

— Почакай ме на изхода — извика тя.

Оправи бързо лицето си. После извади от машината листа, на който след „Заявление“ беше напечатано „обичам те“, сгъна го и го скри в чантичката си.

Валерий я чакаше на изхода. Аня го хвана под ръка и те тръгнаха по обляната в слънце улица.

— Това истина ли е? — попита Аня. — Това, което написа?

— Да — отговори той, като поглеждаше към белите й обувчици.

Помълчаха малко. После Аня попита:

— Защо досега никога не си ми го казвал?

— Че защо? Сама трябваше да разбереш…

— Какви сте всички… като деца — каза Аня. — Защо трябва сама да се досещам? Защо вашите ухажвания, вашите дрънканици трябва да ме задължават с нещо? Като че сте собственици… Достатъчно е да отида с някого на кино или… или на плаж и ти веднага се правиш на оскърбен. А после се появява право от водата твоят приятел и заплашва да разбие нечия муцуна — пак добре, че не искаше да бие мене…

— Не се сърди на Рустам. Той се ядоса на Ур и… счете за свой дълг да се застъпи за мене, въпреки че не съм го молил…

— Ето на. Всички вие сте ужасно благородни един към друг. Цели рицари. Единият счита за свой дълг да се застъпи. Другият, като разбрал, че е отишъл на плаж с „чужда“ — тя подчерта тази дума — девойка, идва на другия ден и заявява: „Аня, извинявай, аз не знаех, че ти принадлежиш на Валерий, повече няма да ходя с тебе…“

— Гос-споди — простена Валерий. — Така ли каза?

— Глупак такъв, къде са го възпитавали? — сърдито каза Аня и пусна ръката на Валерий. — „Принадлежиш“!

— Наистина глупаво се е получило…

Той искаше да добави, че ни най-малко не е виновен, защото не е подтиквал Ур към такова изявление, но се запъна. Нали той даде на Ур да разбере, че трябва да стои по-далече от Аня? И нима, като познаваше идиотската праволинейност на Ур, беше трудно да предвиди, че той може да изиграе подобен номер?

— Той е малко недодялан — каза Валерий, — има си странности. Но мога да гарантирам, че не е искал да те обиди.

— Какво значение има дали е искал, или не? Как може изобщо да се каже такова нещо на момиче? Пришълец с пришълец такъв…

— Пришълец? — Валерий спря, гледайки изумено Аня. — Откъде измисли, че е пришълец?

— Не си ли чувал? Казват, че е долетял не от Румъния, а от Луната, от Марс, изобщо не знам откъде. Той е епилептик.

— Епилептик ли? — още повече се учуди Валерий.

— Нонка разказваше как е припаднал в кабинета на директорката. Изобщо — ненормален.

Аня отново го хвана под ръка и внимателно тръгна по прясно разровената пръст: по дължината на тротоара имаше изкоп. Няколко жени във ватенки с портокалов цвят оживено разговаряха, подпрени на лопатите. Група минувачи, заградили прохода, оживено обсъждаха някакво улично произшествие.

— Той му каза някаква грубост — чуваха се гласове, — а оня не се сдържа…

— Ка-ато го хвърли и той се прасна…

— Никой не го е хвърлял. Сам подскочи, хвана се за нещо, а после се пльосна на пясъка…

— За нищо не се е хващал; сам видях: увисна във въздуха и размаха ръце, като че плува…

— Е, на какво прилича това? — каза Аня. — Граждани, дайте път.

Тя приближи до малко магазинче за промишлени стоки. Обикновено продавачът стоеше на входа: в самото магазинче, с размери на шкаф, му беше тясно. Но сега продавачът не стоеше на улицата, не пушеше край пъстрия щанд. Той седеше на табуретка в магазина — през отворената врата се виждаше бледото му лице с безумно опулени неподвижни очи. Кой знае защо, той беше без своето неизменно огромно таке. Двама младежи — очевидно приятели на продавача — се грижеха за него, даваха му вода. Един от тях каза на Аня, която се пъхна в магазина.

— Не може, девойко, затворено с.

— Как така е затворено? — възмути се Аня. — Има още два часа до края на работното време!

— Той е малко болен. Ела утре.

— Добре де, да вървим — каза Валерий. — Ако някой е ненормален, това е този магазинер. Побъркал се е от безделие, не виждаш ли?

— Той ми обеща полски перлен лак девети номер. — Аня изглеждаше много огорчена. — Ах, колко досадно!… Кой е ненормален? Магазинерът ли? Не, не, той е напълно нормален.

 

 

Малко преди тях по тази улица минаха Ур и Нона. Нона вървеше с танцуваща походка, широко, като балерина разтваряйки стъпалата си. Тя се ядосваше на себе си за тази лекомислена походка, опитваше се дори да я промени, но да движи бавно крака, да ги поставя с пръстите навътре се оказа толкова уморително, че трябваше да зареже тая идея и да се примири. Уви, човек не може да върви срещу собствената си природа. Нона се дразнеше и от усмивката си: устните й като че бяха специално създадени за привлекателна усмивка. Е, с устните си Нона се справи — с цената на дълги тренировки пред огледалото се научи да държи устремените нагоре ъгълчета на устните си отпуснати. Това придаваше на лицето й малко високомерен израз — същия, заради който в института я наричаха ходеща статуя.

— Искам да те попитам — каза Ур, — какво означава изразът „да работиш за вуйчо си“?

— Така се казва, когато някой върши работа вместо човека, който е длъжен да я свърши.

— Излиза, че за работата, която не е изпълнил, Пиреев ще получи степен „Доктор на науките“?

— Ти си удивително досетлив.

Но иронията й не достигна до Ур.

— Ти преувеличаваш — каза той. — Не мисля, че моята досетливост би могла да удиви някого. Сега кажи: ще има ли вреда от това, че Пиреев ще защити дисертация и ще стане доктор на науките?

„Ех, че се е залепил за мене!“ — помисли Нона.

— За нашия отдел няма да има вреда, а по-скоро полза — сухо каза тя. — Да поговорим за друго, а?

— Хайде — съгласи се Ур. — Само да довършим този разговор. Значи полза. Ти имаш пред вид океанската експедиция?

— Да. И изобщо темата за електричеството в океанските течения. Тя не е съвсем в профила на нашия институт — това е лична тема на Вера Фьодоровна. Грушин възразяваше против нея, а Пиреев я утвърди.

— Значи няма да има вреда — удовлетворено каза Ур. — Ти искаше да поговорим за друго.

Нона обичаше логиката и винаги се стараеше да следва нейните правила. Но привързаността на Ур към строгите логически изводи я дразнеше. И изведнъж я обхвана желание да смути спокойствието на този новоизлюпен моралист.

— Не ти ли се е случвало да четеш Евангелието? — попита тя. — А аз съм го чела. Баба ми вярваше в бога и Евангелието ми остана от нея. Та ето там има доста любопитни афоризми. Например: „Не носете в храма цената на псетата.“

— Цената на псетата — замислено повтори Ур. — Това означава стойността на кучето, нали?

— Това означава, че не бива да се жертвуват за храма средства, придобити по недостоен начин.

— Нона, аз не разбрах — каза Ур, след като помълча.

— Ох! — Невъзмутимостта на Нона беше подложена на тежко изпитание. — Имам пред вид, в преносен смисъл, храма на науката — започна да обяснява тя. — Не бива в този храм да се въвежда недостойният, този, на когото мястото не е там. Ако и това не ти е ясно, ще поясня: користните цели са несъвместими с работата в науката. Сега разбра ли?

— Не съвсем. Нали ние не преследваме користна цел, като правим дисертацията на Пиреев.

— Разбира се — каза Нона, чувствувайки, че още малко и ще загуби самообладание, ще закрещи насред улицата. — Ние не преследваме користна цел, но се стараем да си осигурим поддръжката на Пиреев в нашите работи. И нека да свършваме, Ур. Темата не е много приятна.

Ур мълчеше, потънал в размисъл. Отпред тротоарът беше разкопан. Нона слезе на паважа, а Ур спря до автомата за газирана вода. Като изпи чашата на един дъх, той без видимо усилие прескочи изкопа и купчината изровена пръст и отново се озова редом с Нона.

— Ти много добре скачаш — каза тя. — Защо не се заемеш сериозно? Ще засенчиш шампионите.

— С какво да се заема сериозно?

— Със скокове на дължина.

— Как може сериозно да се занимаваш със скокове? — учуди се Ур. — Аз скачам, когато е необходимо.

Той отново спря, загледан в жените с оранжеви ватенки, които копаеха.

— Ур, аз тръгвам — каза Нона.

— Почакай за минутка, аз сега…

Той тръгна към продавача от малкото магазинче. Дебелобузест, с таке с огромен диаметър, той както обикновено стоеше до пъстрия си щанд и гледаше минувачите с чувство на превъзходство.

— Какво искаш? — процеди той, като погледна застаналия пред него Ур.

— Искам ти да работиш — каза Ур.

— Махай се оттук. — Продавачът премести скучаещия си поглед върху купчината пясък, която под замаха на лопатите се приближаваше към носовете на двуцветните му обувки.

— Не е хубаво — каза Ур. — Жените копаят земята, тежко им е, а ти по цели дни стоиш тук и нищо не правиш.

— Ти какво си се лепнал за мене? — присви очи магазинерът. Боя ли си търсиш?

— Не си го търся — добросъвестно отговори Ур. — Ти си почини — обърна се той към най-близката от работещите жени и издърпа от ръцете й голямата лопата. — А ти работи. — Той подаде лопатата на магазинера. — Вземи, вземи. Трябва да работиш.

Започнаха да се спират минувачи. Спря и минаващият оттам лилипут — спретнато облечен, с грижливо напомадена коса на път, с малко, ситно набръчкано личице. Изглежда, отиваше в цирка, който се намираше наблизо. Видял Ур, лилипутът се усмихна и му кимна, но Ур не го забеляза. Той още подаваше лопатата на продавача.

— Гавриш се, а? — просъска той през зъби.

С рязко движение магазинерът отхвърли лопатата. Наежил се в боксьорска поза, пристъпи към Ур и силно го блъсна в гърдите. Ур се удържа на крака, само отстъпи две крачки. Лицето му сякаш се вкамени и той кръстоса тежкия си поглед със злобния поглед на продавача, който замахна за нов удар…

И тъкмо тук стана нещо поразително, което даде повод за слухове и клюки едва ли не на целия град — нещо толкова поразително, че почти никой не повярва в него.

Но работничките в оранжевите ватенки и няколкото случайни минувачи, и цирковият лилипут, и, разбира се, Нона, видяха с очите си как продавачът изведнъж се откъсна от земята и увисна във въздуха. Разпльоснал се като гигантска жаба, той безпомощно и конвулсивно размахваше ръце и се мъчеше да достигне до балконската решетка на първия етаж. Такето падна от главата му, лъсна ранна плешивина.

Това продължи кратко време — не повече от пет секунди. После продавачът рухна по очи върху пясъка.

— Ай-ай-ай-й! — завайка се една от работничките. — Какво беше това?!

Ур се обърна и си тръгна. Нона се спусна да го догони. Погледна Ур в лицето и като че не позна веднага своя странен сътрудник обикновеното му добродушно, доброжелателно изражение беше изчезнало, устните му бяха плътно стиснати, между веждите му се беше образувала сурова гънка. „Като че е свалил маската си“ — помисли Нона с неочаквано и неприятно чувство на боязън.

Това чувство, а може би и нещо друго, на което тя не можеше да намери определение, й подсказа, че не бива сега да тревожи Ур с въпроси. И Нона забави крачка, изостана. Още известно време тя виждаше черните коси на отдалечаващия се Ур. После той се скри от погледа й.

Тролейбусът беше претъпкан. Но едно младо момче с тетрадка, изпъстрена с математически уравнения, отстъпи мястото си на Нона. Тя благодари и седна. Момчето стоеше до нея и я гледаше с усмивчица, изискваща взаимно внимание. След бегъл поглед Нона си помисли, че би трябвало да го облекат в костюм на средновековен паж — едно такова покварено момченце, дамски ухажор и покорител на сърца…

Още от детинство Нона си беше измислила тайна игра, превърнала се с течение на времето в навик. На събрания и съвещания, в метрото и в тролея тя крадешком наблюдаваше седящия срещу нея — мъж или жена, стар или млад, все едно — и мислено го преобличаше, сменяше прическата му, привеждаше външността му в съответствие с израза на лицето му, с предполагаемия характер.

Кандидатът на географските науки Грушин — гладко сресан на път, винаги с чиста риза и вратовръзка — като че ставаше истинския той, когато Нона мислено му сложеше тънка брадичка от ухо до ухо, сукнена фуражка с високо дъно, жълта рубашка, препасана с шнур с пискюли, и синьо-бели раирани панталони, пъхнати във високи лъснати ботуши.

По същия начин Нона ту надяваше на Валерий жокейска шапчица, ту му слагаше в ръцете лък и стрели и го изпращаше в Шеруудската гора. Кой знае защо, тя си представяше Рустам с брада, в цветен халат и чалма, той полулежеше в сладка нега на нисък диван и смучеше наргиле.

Но с Ур тази игра не успяваше. В какви само одежди не го обличаше фантазията на Нона! Ризница на римски легионер, космически скафандър, кожените доспехи на трапер — всичко това не беше вярно, не беше. Аня намираше у Ур сходство с Адам на Ефел. Не, глупости. Нона се опитваше да му надене дълга жилетка, колосани яки, даже дантели, които сега излизаха на мода. Какво пък — преди два века облечени в дантели мъже са извършвали безумни подвизи. Но и това не разкриваше вътрешната същност на Ур. Нона не толкова се дразнеше, колкото се безпокоеше.

От първия момент, когато Ур се появи в института, тя изпитваше към него неприязън. Струваше й се неправилна, дори ирационална лекотата и бързината, с която този лошо възпитан, неинтелигентен практикант решаваше и най-сложните физико-математически задачи. Тук имаше някаква измама и това тревожеше Нона, която обичаше във всичко яснотата и определеността. Още повече я ядосваше това, че против волята си мислеше много за Ур. Да, тя го оцени като способен работник и това би било напълно достатъчно за характера на техните отношения. Но не — Ур все повече завладяваше мисълта й. „Престани да мислиш за него!“ — заповядваше си тя. Винаги беше успявала да се подчинява на собствените си заповеди. Сега — може би за пръв път в живота й — самовнушението не помагаше.

Изплашеният вик на работничката с оранжева ватенка: „Ай-ай-ай-ай, какво беше това?!“ — все още беше в ушите на Нона.

„Какво беше това, все пак? — смутено мислеше тя, загледана през стъклото на тролейбуса към отминаващите къщи и дървета. — Магазинерът се нахвърли с юмруци към Ур и… излетя, сякаш подхвърлен от вълна… или въздушна възглавница… Какво беше това? Не може човек да вдигне друг човек, без да го докосва…“

Тук си спомни слуховете, плъзнали в института. Казваха, че Ур не е никакъв румънец, а пришълец. Другопланетен жител, приел земен облик. В пришълците Нона не вярваше — както и в телекинезата, и в снежния човек, и в нула-транспортирането. Светът е реален и напълно достъпен за петте сетива и няма защо да се подозират в него съкровени тайни, скрити от трезвия поглед. Тролейбусът, къщите, минувачите, магазините — всичко е привично в своята ежедневност, определеност, в ясните си очертания. И изведнъж — мятащ се във въздуха продавач…