Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (17)

Втора глава
Аглутинация

„Известен ви е пътят на всичките планети. Какво така ни люшка, това ми вий кажете?“

М. В. Ломоносов, „Вечерно размишление“.

Из доклада на професор Рибаков пред Президиума на Академията на науките на СССР (стенограма):

„Както вече казах, Ур не пожела да се срещне с никого от членовете на комисията, освен с мене. Това много усложни работата, защото моите знания по историята и културата на Древния Изток не превишават дилетантското ниво. За щастие много ми помогна съседът на Горбачевски, пенсионерът Фарбер: многогодишното увлечение по историята на древните цивилизации е превърнало този, аз бих казал, този дълбоко книжен старец от любител в професионалист. Ур не възразяваше против неговото присъствие на нашите беседи.

И трите беседи са записани на магнетофон и старателно са анализирани. Аз ще изложа изводите и мненията, изработени от комисията, конспективно. Не е необходимо да казвам, че нашите изводи носят първичен характер и не претендират за истинност пред последната инстанция. Събитие от такъв гигантски мащаб, каквото е посещението на Земята от другопланетен кораб и връщането на взетите от тях земни хора, изисква основно проучване.

И така пришълците, изглежда, първоначално не са имали намерение да вземат със себе си някого от земните хора. Обаче нещо ги е накарало да променят плановете си. Десантният кораб се е спуснал отново и е приел на борда Шамси… Шамнилсин и жена му. Съжалили ли са ги пришълците, като са видели, че тълпата се готви да разкъса нещастниците, или милосърдният акт е бил извършен по друга причина? Към този въпрос ще се върна пак.

Какво е станало по-нататък. Цитирам Ур:

«Баща ми много пъти ми е разказвал, че когато боговете го взели с майка ми в ковчега и се издигнали в небето, той отново умрял. Престанал да усеща тялото си. Събудил се вече в другия живот — така мислел баща ми отначало. Но после се оказало, че при боговете съвсем не е лошо — никаква работа, хубава храна, само е скучно. Родителите ми тъгували по овцете, по слънцето, по своята колиба… Е, какво да говорим, представете си еднообразието на дългия космически полет… А после съм се родил аз…»

Родителите нарекли момчето, което се родило в кораба на пришълците, Урнангу. Така се появил на света малкият земен човек, който никога не бил виждал Земята. Самият полет Ур, или по-точно Урнангу, не помни: бил е твърде малък. Неговото детство и младост преминали на планетата, която той нарича Еир. Към коя звездна система да отнесем тази планета, Ур не може да обясни, защото тя е разположена в центъра на галактиката, който е скрит от земните наблюдатели с облаци прах. Той каза, че нощното небе на Земята го е поразило с оскъдните си звезди. На Еир небето пламти от натрупвания на огромни звезди.

За еирците или, ако искате, еиряните е било трудно да произнасят дългите шумерски имена и те се ограничили само с първите срички: Шам, Каа и Ур. Аз ще си позволя същите съкращения.

Ур почти нищо не ни разказа за планетата Еир и нейните обитатели. Той беше много сдържан и както ми се стори, угнетен от нещо. Ето някои от неговите скъпернически отговори:

«Това е много древна цивилизация, много по-древна от земната… Те са двуноги, но външният им вид силно се различава от човешкия… Там всичко е различно, преди всичко енергетиката… Обучението напомня хипнопедията…»

С такива сведения далече не се отива. Както изглежда, нещо кара Ур да мълчи. Той каза още, че корабът, извършил полета в нашата област от галактиката, не е имал за специална цел да посети Земята. Все пак те изпратили десантен кораб, защото Земята ги заинтересувала с две свои свойства — силното (от тяхна гледна точка) магнитно поле и изобилието на вода. Десантният кораб обиколил огромни безлюдни пространства и кацнал два или три пъти в области с концентриран разумен живот. Последното кацане е било, както знаем сега, в древна Месопотамия. Навсякъде пришълците наблюдавали военни или други конфликти. На моя въпрос учили ли са те местното население на нещо, Ур отговори: «Не». На въпроса защо, когато са отлитали, те са взели неговите родители, той отговори. «Не зная».

Цитирам по-нататък:

«Баща ми и майка ми считали, че боговете са ги пренесли във владенията на друг вожд. Еирците не се интересували от тях. Дали на родителите ми синтетични прътове и синтетична глина и те си направили колиба, подобна на тази, в която живеели на Земята. Но на Еир няма овце и дървета, с които баща ми и майка ми били свикнали на Земята. Те ужасно тъгуваха без тях и ме молеха да поговоря с Учителя да им разрешат да се върнат в родната долина. Те казваха, че голямата вода сигурно вече е спаднала, но тогава аз съвсем не разбирах какво означава това…»

По-нататък Ур отговори на редица мои въпроси:

«Да, аз казах: Учителя. Това действително беше учител, тази дума най-правилно изразява функциите, които той изпълняваше по отношение на мен. Той ме учеше на общия курс, ако говорим по земному, естествени науки… Не, аз не живеех с родителите си, но често ги навестявах… Да, може да се каже, че аз живеех и учех в колектив от свои връстници… Собственическите общества се отнасят към далечното минало на Еир, за тях никой не помни, освен обучаващите програми. Сегашният Еир, по-точно този, който аз напуснах, е високоорганизирана общност, включваща всички жители на планетата, където и да се намират те…»

Аз цитирах най-съществените отговори на Ур на моите въпроси.

От гореказаното се очертава доста смътна, но достатъчно впечатляваща картина на цивилизация, много по-развита от нашата. Може да се предположи, че Еир е планета с горе-долу същото гравитационно поле и състав на атмосферата, както земното. Иначе нашите шумери не биха могли да живеят там, а според думите на Ур те са живели на Еир без скафандри. Ур видя вода за пръв път на Земята, значи Еир е безводна планета. Както изглежда, тя е лишена и от магнитно поле, или това поле е твърде незначително. Това обстоятелство и, което е особено важно, разположението на Еир в една от централните области на галактиката е обусловило принципното, както казва Ур, различие на тяхната енергетика от земната. Жалко, че той не пожела да ни разкаже в какво се състои същността на енергетичния принцип на Еир, това щеше да хвърли светлина върху техносферата на високоразвитата планета и такава информация би могла да има революционно значение за научно-техническия прогрес на Земята. Обаче благодарение на наблюденията на Горбачевски, ние разполагаме с някои сведения. Това е преди всичко ефектът на «джаномалията», за който докладвах по-рано. Това отделяне на космическата съставна от електрическите токове в океанските течения. Вероятно еирците умеят да акумулират и трансформират определени видове космическо излъчване. По-нататък. Няколко пъти в беседите си с Горбачевски Ур е изтървавал нещо за управлението на потока от информация. Аз мислих много за това и ми се струва, че именно тук се крие най-главното: някаква загадъчна връзка с енергетиката… Искам да кажа, че това управляване на потока от информация може би се осъществява на известно енергетическо ниво… Трудно ми е да намеря дори най-общи формулировки: та нали става дума за специфичните свойства на друг разум… Ур е земен човек, но е учил там. И ако успеем да разберем как той управлява своята лодка и какъв е механизмът на неговите поразителни телекинетически способности, може би ще се приближим до разбирането на енергетиката на планетата Еир. Такова е моето лично мнение…

Цивилизацията на планетата Еир прави впечатление не само на високоразвита, но и на доста рационалистическа. Такъв извод може да се направи от характера на отношенията на еирците към земляните. Да си спомним прекрасните хипотези за добрите и мъдри пришълци — учителите на варварските земни племена. Те, пришълците, са дали на хората огъня, научили са ги на математика, астрономия и други много полезни неща. И да си спомним сега решителното «не» на Ур в отговор на моя въпрос учили ли са еирците обитателите на Древното Двуречие на нещо. Въпросът има принципно значение, защото става дума за знаменития Шумер с неговата значителна и най-ранна от всички известни цивилизации на древността. Колко стройно щеше да се свърже всичко, ако Ур беше отговорил «да». Ето значи откъде, бихме казали ние уверено, идва прословутата халдейска мъдрост: от пришълците. Уви, всичко, както изглежда, не е било така. Пришълците от Еир са се приземили в Двуречието, но съвсем не в качеството на учители, горещо заинтересувани от просвещението на невежите туземци. Те са били странични наблюдатели. Хората са им изглеждали навярно като груби и войнствени диваци и те, пришълците, не са се намесвали в земните работи. Ние предполагаме, че тяхното невмешателство е носило не случаен, а принципен характер. Те са имали достатъчно основания да се опасяват от това, че, да речем, техническите новости, които биха могли да предложат на хората, ще бъдат използувани от вождовете и жреците във вреда на друго племе, че подобна неравномерност, скокообразност в развитието ще породи нови жестоки конфликти, нови кръвопролития. Сигурно са разбирали, че за тогавашните обитатели на долината те са богове. А боговете трябва да бъдат мъдри. Мъдростта на пришълците от Еир се е проявила в невмешателството.

Не противоречи ли на това твърдението, че еирците са взели горещо участие в съдбата на Шам? От какво са се ръководили, когато са прибрали след нощния бой умиращия Шам и са излекували раната му? От жалост, от милосърдие? Не е изключено. Но напълно е вероятно и друго: просто им е паднал случай да изследват туземец и са се спрели случайно на ранения Шам Възможно е, водени от същия чисто изследователски интерес, те да са решили да понаблюдават как ще протекат отношенията на Шам със съплеменниците му след излекуването. Дали ги е трогнала мъката на младата жена на Шам, молбите на Каа, или като са заповядали на Стопанина на водата да освободи Шам от затвора, те са заложили някакъв социологически експеримент? Трудно е да се каже. Лично аз съм за второто предположение.

Подозирам, че отвеждането на Шам и жена му от Земята е било продиктувано не само, а може би и не толкова от състрадание, от стремеж да ги спасят от разярената тълпа, колкото от същия този изследователски интерес. Може би по същия начин еирците са отвеждали заинтересували ги примати и от други планети.

И, кой знае, може би експериментът продължава. Дали са довели Шам и неговото семейство обратно на Земята само защото той е тъгувал за овцете? Несъмнено еирците са знаели, че за времето на двата полета — натам и обратно — със свръхсветлинна скорост, ще заработи известен релативистичен ефект и на Земята ще минат хилядолетия. Впрочем: необичайно интересен е въпросът за принципа и техниката на техните космически полети. Но тук Ур заявява, че не е космонавт и не може да отговори на тези въпроси. Разбира се, тези въпроси отново са тясно свързани с проблемите на енергетиката на Еир.

Така. Разбирам колко несигурни са нашите умозаключения, но ние не изключваме факта, че връщането на семейството на Шам на Земята след почти шест хилядолетия не е нещо друго, а продължението на някакъв експеримент. Каква е неговата цел? Ето въпроса, чийто отговор бих желал да чуя сега…

В това, което ни разказаха Ур и неговите родители, има още един поразителен детайл. Това е тайното изкуство на грънчаря, бащата на Шам. Лично аз бях потресен, но археолозите знаят, че разкопките в Месопотамия навеждат на мисълта, че древните са били запознати с галваностегията. Сега можем да смятаме това за доказано. По какъв начин е достигнал допотопният грънчар до примитивния галваничен елемент, ние не знаем. Обаче всичко, което е нужно за това: мед, късчета желязна руда и оцет — винен оцет в качеството на електролит — му е било под ръка. Дългогодишният опит и щастливият случай са го навели на наистина гениалната мисъл — да съедини с медна жица късчетата руда и мед в гърнетата с оцет и да получи по такъв начин източник на ток. И ето, той измъква от ваната или, ако може така да се изразя, от специалното гърне грубата медна гривна, покрита с тънък слой злато, като с вълшебна сила пренесено от златната пластинка, потопена в същия този съд.

А защо не? Защо летописът на великите открития и изобретения трябва да започва с Архимед? Нима преди него не е имало много стотици поколения homo sapiens? Нима не се е притаил в глъбините на вековете неизвестният изобретател на колелото? На грънчарското колело? На чекръка? Нека отдадем дължимото на техния гений и тогава, какво пък, тогава ще повярваме и в реалността на грънчаря от Древния Шумер, който е използувал галванотехниката шест хиляди години преди Якоби.

Да си припомним епизода: когато излязъл от ковчега, богът се заинтересувал от златните пластинки и пожелал да види техния създател и неговата работилница. За шумерите е било просто: боговете са долетели и толкоз. А ето, боговете, сиреч пришълците, се изумили: диви времена, диваци с каменни наконечници на копията и изведнъж — галваностегия^[1]! Можем да предположим, че те, пришълците, са видели в това сериозен признак на потенция за развитието на земните хора. Неслучайно, когато предвидили голямото наводнение, те предали чрез Шам съвет на баща му — по-скоро да отива в планините. Забележете: не на вожда, не на племето като цяло, а именно на този майстор, бащата на Шам. Какво друго е това, ако не загриженост гениалният изобретател да оживее, да предаде своето майсторство на бъдещите поколения?

Ние не знаем и за съжаление никога няма да узнаем успял ли е бащата на Шам да се добере до планините или се е удавил в потопа. Но повече нито в древния свят, нито в средните векове науката не е открила следи от галванотехника. За сега не е открила.

Остава ми само сбито да очертая кръга въпроси, свързани с цивилизацията на Древния Шумер. Тук предстои голяма, сложна работа, ние трябва да извлечем още много сведения, които са запазени в паметта на Шам и неговата жена.

Ние вече установихме с помощта на Фарбер, че нашите гости говорят на един от диалектите на старошумерския език, който е бил разпространен в Двуречието най-малко преди средата на третото хилядолетие. Езикът, а така също характерната за Шумер шестдесетична система на смятане хвърлят светлина върху въпроса, поставен някога от Леонардо Вулли: шумери ли са били хората, които са населявали южната част на долината на Двуречието преди потопа? Да, те са били шумери. Възможно е те да принадлежат към разкопаната от Вулли култура Ел Обейда. Това тепърва ще установим. Обаче може да се счита за установен фактът, че тяхната култура е преживяла потопа.

За сега ние не разполагаме с нови данни по сложните въпроси на етногенезиса. Кои са шумерите, откъде са дошли? В какви отношения са били със загадъчния народ, който, съгласно легендата, е дошъл в Двуречието откъм морето? Еднозначни отговори на тези въпроси за сега няма. Обаче Шам споменава за Издубар, вожда на племето, по-точно рода, който някога е довел своите хора от планините в долината. Става дума не за Стопанина на водата, а за неговия баща, стария Издубар, великия ловец, който много напомня библейския Нимрод, «силния ловец на зверове». Най-близката до Долното Двуречие планина е хребетът Загрос, на юг от днешния Иран. Най-лесно е да се предположи, че шумерите са дошли именно оттам, както впоследствие оттам са нахлули в долината племената на Древния Елам. Но прародина на шумерите са могли да бъдат и по-отдалечените планински райони на Азия — Тавр например или Кавказ, Иранските възвишения или Хиндукуш.

Главен инструмент за по-нататъшните изследвания ще стане, както изглежда, лингвистичният анализ. Шам вече се съгласи да приеме в качеството на гост Павел Борисович Решетник, много способен лингвист.

Шам естествено не знае география и Ур не е могъл да определи на картата необходимото място по думите на баща си. Колкото и да е странно, в материалите на еирската експедиция дължината на мястото не била посочена. Ур ми каза, че там е фигурирало само това, че кладенецът, около който е било разположено селището, се е намирал на север от екватора, примерно на дванадесета част от кръга. Това съответствува на трийсет градуса северна ширина. Някъде около този градус е бил най-древният от известните ни градове на Шумер — Ериду. Напълно е възможно това да е бил същият Град, където е отивал Шам с кервана. Градът, на еднодневен преход от който той е бил ранен в боя край Реката. Названието на Реката не предизвиква съмнения — това е древният Буранун, днешният Ефрат.

Било ли е наводнението, чието начало са видели Шам и еирците, обикновеното за долината пролетно разливане на реката, или същият оня «всемирен потоп», който е описан в шумерското сказание за Гилгамеш и впоследствие в Стария завет — ние не знаем. Но ако съдим по настойчивия съвет на еирците (те по-добре са знаели) по-скоро да се напусне долината, това все пак е било потопът. Едва ли той е унищожил целия живот в долината — градовете навярно са оцелели, — а селището на Шам е било, разбира се, пометено от водния поток, както и другите селища Самият Шам и жена му са имали необикновен късмет. Потопът е погълнал, унищожил е техния род и са минали много години преди на юг в долината животът отново да разцъфти и да се издигнат и укрепнат градовете държави — великият Ур, Лагаш, Урук, но те, Шам и неговата съпруга, са били на път в междузвездното пространство и течението на времето за тях се забавило.“

 

 

— Валечка, на телефона! — пропя леля Соня, като подаде глава към стълбищната площадка.

Валерий седеше в съседския хол до отворения прозорец и слушаше гъгненето на пенсионера Фарбер:

— Древните клинописни текстове не предават изцяло звуците, затова ние… е-е… лошо знаем старошумерския език. Но при различията във фонетиката… е-е… основата му е същата, както и в класическия шумерски… Същата неизменяемост на корена и хармонията на гласните, и аглутинацията…

— Сега, лельо Соня! — с досада отговори Валерий. — Какво казахте, Ной Соломонович? Алгу…

— Аглутинация — Фарбер се изкашля и косо го погледна. — Това значи… е-е… прилепване, присъединение към корена на думата на афикси… афикси, които имат определено граматическо значение…

— Валечка, защо не идваш? — отново се показа леля Соня. — Аня те чака.

— Аня? — Валерий се втурна към остъклената врата и подхвърли в движение: — Извинете, Ной Соломонович, аз сега…

— За шумерския език са характерни дългите вериги афикси — гъгнеше Фарбер, без да забележи веднага изчезването на събеседника си. — Е-е, къде си?… Е, нищо…

Той забоде нос, обрасъл с черни косъмчета, в книгата.

Преди около десет години Фарбер напусна аптеката, където работеше като магистър, излезе в пенсия и през всичките тези години малко беше разговарял с хората. Само с приходящата роднина, която му готвеше обеда, със съседите по повод рецептите и със сина си, инженера, който веднъж в седмицата навестяваше стареца и му носеше книги. От недостатъчната комуникация гласът на Фарбер някак спадна, стана глух като от затворена бъчва и нещо неприятно клокочеше в гърлото му, когато започваше да говори. Обаче последните дни възнаградиха с лихвите стареца за дългото мълчание. От момента, когато той заговори с Шам на шумерски, при него, Фарбер, изведнъж започнаха да се трупат хора. Той не съвсем ясно си представяше откъде са се взели в наши дни тези шумери, но виждаше, че те предизвикват силен интерес. Няколко пъти идва симпатичният професор Рибаков — седнал в остъкления Фарберов хол на скърцащия сламен стол, професорът дълги часове разговаряше с него и с Ур и пиеше чай със смокиново сладко, което леля Соня им носеше. Идваха и още хора, с някои беше много интересно да се разговаря, защото те много добре познаваха ранните цивилизации и разбираха шумерските клинописи. Гласът на Фарбер позакрепна през тези чудесни дни, клокоченето в гърлото му почти изчезна и хлътналите му бузи сякаш се позакръглиха и дори порозовяха. Особено му беше приятно, когато един от сведущите хора поспори с него по повод употребата на шумерския суфикс „на“ и после, признавайки своята грешка, изрази възхищението си от познанията на Фарбер и го покани на работа в научния институт. Ах, да можеше да отхвърли от слабите си, прегърбени в аптеката рамене поне десетина години!…

Колко жалко, че Шам с жена си и сина си замина на третия ден в някакъв колхоз! Гостите изчезнаха веднага, чудесните времена свършиха. Не, не свършиха съвсем, остана един събеседник — и кой би могъл да помисли, че лекомисленият Сонин племенник, който вечно рита топка някъде (Фарбер беше искрено убеден в това), изведнъж ще се запали с такъв неистов интерес по древните цивилизации на Земята? Ето, вече няколко вечери седи тук и слуша, слуша това, което той, Фарбер, му разказва за Древния Шумер и Древния Акад, за халдеите и хананеите, за жестоките и могъщи царе на Вавилон и Асирия.

Валерий се втурна в отрупаното с кашони антре на апартамента и взе слушалката.

— Ало? — каза той със старателна небрежност.

— Здравей, Валера — прозвъня, сякаш нищо не се е случило, Аниният глас. — Къде се губиш, защо не се обаждаш?

Валерий можеше подробно да изброи своите обаждания и да отговори, както й се пада, на това „къде се губиш“, но сдържа порива си. Не бива да се спори с жените, не бива, не бива…

— Зает бях с работа — отривисто каза той.

Аня се изсмя:

— Толкова зает? Горкият! Нона сигурно не ти дава да дишаш?

— Какво искаш?

— Фу, колко грубо! — Аня млъкна. После, след кратка пауза каза, вече с друг тон: — Валера, аз уча у една приятелка, съвсем близо до вас. Ако искаш, ела след двайсет минути на ъгъла на улица „Гогол“. Ще ме изпратиш до вкъщи. Ако искаш, разбира се.

Със същата старателна небрежност Валерий отговори:

— Добре, ще дойда след половин час.

Той постоя малко, димейки с цигарата си над замлъкналия телефон. Апаратът беше нов. Червен като пожарна кола. Като сигнал за опасност.

— Валечка, излизаш ли? — попита леля Соня. — Исках да те помоля да вържеш тези две кутии със съдове.

Можеха да минат месеци до нанасянето в новия апартамент, но неспокойната му леля своевременно започна приготовленията. Неохотно, но редовно Валерий й носеше от околните магазини празни кашони от масло и бисквити и леля Соня грижливо, съсредоточено нареждаше в тях покъщнината.

Не бива, не бива, не бива да се спори с жените, убеждаваше себе си Валерий, като влачеше тежките кашони и ги връзваше с въженца. Да не излезеш извън себе си, да не покажеш своята болка и обида, да запазиш небрежния скучаещ тон. Има стотици, хиляди по-интересни неща от срещата с Анка. Ето например — Шумер! Колко прекрасно, завладяващо нещо е историята! Какъв голям глупак е бил, когато в училищните години пренебрегваше историята. Да вземе да зареже фантастиката и приключенията, да залегне над дебелите томове на Световната история. Но не просто така, а с молив, с хронологичните таблици. Че той, дявол да го вземе, да не е маймуна, която не се интересува какво е ставало преди нея в родната гора.

Изведнъж се сепна: уговореният половин час изтича!

Той облече велуреното яке, купено от оказиона, викна на леля Соня: „Излизам!“ и като вихър излетя на улицата.

На ъгъла на улиците „Морски труженици“ и „Гогол“ скучаеше, вглъбен в самосъзерцание, продавачът на фурми, възрастен чичко в мръсна престилка. Беше още светло, посърналото септемврийско небе едва се канеше да потъмнее.

„Аглутинация — помисли Валерий, като се подпря на електрическия стълб. — Прилепване към корена на тези… как бяха… феникси ли… нафикси… Добре му е на стария Фарбер с неговите древности, с тая негова аглутинация. А ако не се залепва? Къде може да се намери такова лепило, че да се закрепи сигурно, завинаги?… Ще чакам още пет минути — помисли той, поглеждайки часовника си. — Ако до пет минути тя не дойде…“

В този момент Аня се показа иззад ъгъла — с розови бузки, с черен блестящ шлифер до петите, със синьо каскетче. Приближи до Валерий с царствена походка и каза с усмивка:

— Привет.

Те тръгнаха надолу по улица „Гогол“ под зелените акации, под широките стари балкони, под рано запалените лампи.

— Валера, сърдиш ли ми се? — Аниното гласче прозвуча необикновено високо.

— Защо да ти се сърдя? — сви той рамене. — Чудо голямо, не сме се срещали някакви си две седмици.

— Е, Валера, неде-ей! Аз виждам по носа ти, че се сърдиш като ненормален. А, когато ти позвъни тогава, аз наистина бях много заета. Не можеш да си представиш колко е трудна химията…

Валерий не искаше, наистина не искаше и все пак каза:

— А този… синът на академика, той представя ли си?

Аня се спря. Намръщи се, тупна с крак:

— Ясно, ясно. Рустам, разбира се, вече се е раздрънкал.

Наистина Валерий чу за пръв път за сина на академика именно от Рустам. В ресторант „Младеж“ Рустам видял през тютюневия дим как Аня танцувала с нахакан черноок юноша. И Рустам познал, че това е синът на известния нефтохимик, който преди да се пренесе в блока на учените, живеел на една улица с Рустам. Разбира се, той разказа на Валерий за срещата в „Младеж“. Рустам не беше такъв човек, че да държи приятеля си в неведение.

— Първо, той не е никакъв син на академик, баща му е просто членкор — обясни Аня. — И второ, ние с Тофик сме от един випуск, а сега той също учи в университета, изтокознание. Какво от това, че веднъж сме отишли на ресторант?

— Знаеш ли какво? — отривисто каза Валерий, за да свърши всичко отведнъж. — Днес танцуваш с Тофик от твоя випуск, утре ще се появи Рубик от перпендикулярния факултет — е, със здраве. Само че това не ме интересува. Аз съм на двайсет и осем, стар съм за тебе.

Две-три минути те вървяха мълчаливо, докато пресичаха по диагонал градинката с осветения фонтан. Пенсионерите, които седяха на скамейките, пулеха очи към тях.

Аня се натъжи, светлите й вежди излетяха към синята козирка и придадоха на лицето й безпомощен израз.

— Ти не си стар, а си егоист. Защо трябва да стоя затворена и да не си показвам и носа без твоето разрешение? Все пак аз съм жив човек…

Валерий не отговори. Нямаше смисъл да възразява, щом тя сама не разбира, че живият човек не трябва така да се отнася с друг жив човек.

Изведнъж Аня поривисто хвана Валерий под ръка.

— Не трябва да се караме, Валера. Това с кого танцувам няма никакво значение. Наистина. Аз никога няма да забравя как ти тогава написа на машината… е, сам знаеш…

„Та нима аз искам да се караме? — мислеше си Валерий. — За мене тези кавги са като остър нож… Само че ми омръзна да се люлея. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Колко може да се търпи?…“

— Е, Вале-ера! — шепнеше Аня на ухото му. — Не бъди толкова студен. Чуваш ли?

Ледът бързо се топеше.

И ето, те вече седяха на Приморския булевард в усамотена тъмна алея сред другите двойки.

— Стига сме се целували — каза Аня. — Хубавото трябва да е по-малко… Стига, казвам ти!… Какво ново има в института?

— Анка, Анечка! Мъко моя… Обичаш ли ме?

— Ти знаеш.

— Нищо не знам, ни-що. Ще се омъжиш ли за мене? Не мълчи, отговаряй: да или не?

— Ще се омъжа…

Валерий скочи:

— Да отиваме в двореца! Макар че… — Той се вгледа в циферблата на часовника си. — По дяволите, сигурно е вече късно.

— В кой дворец? За бракосъчетания? — Аня прихна в шепа.

— Не в Бъкингамския естествено. Там има много формалности — заявление, справки, трябва да се изчака някакъв срок…

— Седни. Седни де! — Аня го дръпна за ръката. — Както виждам, вече се затича.

— А защо да протакаме? Кога свършват лекциите ти утре? В два? Ще дойда да те взема — и, в двореца.

— Валерочка, мили, много те моля: не бързай. Аз съм съгласна, съгласна съм — бързо добави тя. — Ние с тебе ще отидем в двореца, но само не утре. Не ме карай да бързам, моля те!

— Защо?

— Аз… се страхувам малко…

— От какво се страхуваш? — застана нащрек той.

— Валера, ще ти кажа всичко честно… Ето, аз виждам как живее Лариска — това е моята приятелка, тя се омъжи през пролетта. С мъжа си са наели стая в стар двор, никакви удобства…

— Тоя въпрос е разрешен! — прекъсна я Валерий. — Ние с леля скоро ще се пренесем в нов апартамент…

— Знам. Лариска има чудесен съпруг, музеен работник, страшно интелигентен, но печели малко, а Лариска е само със стипендия, тя е в трети курс.

— И какво? — попита Валерий с неприятен глас. — Гладуват ли?

— Не, разбира се. Кой гладува сега? Но когато трябва нещо да се купи, е цял проблем. Аз виждам как се блъска Лариска — тук ще заеме пет, там — десет — нали й се иска да е облечена не по-лошо от другите… А скоро ще имат и дете.

Тя замълча и задърпа дръжката на чантата си. От съседната алея долетя дрънкане на китара, после — взрив от смях.

— Чуваш ли? — каза Валерий. — Хората се смеят на нас.

— Не. Аз не искам да предизвиквам нито смях, нито съжаление.

— А какво искаш да предизвикваш? Завист?

— Просто искам да живея човешки. И моля ти се, не ми говори с такъв тон.

— Аня, не бързай да се обиждаш и ме изслушай. Може би не съм толкова интелигентен като Ларискиния мъж, но аз, представи си, също искам да живея човешки. И няма да допусна моята съпруга да прави заеми. Чуваш ли? Няма да ти липсва нищо — каза той с някаква зла решителност. — Разбира се, в разумните граници. Е, какво искаш още?

— Валера — хвърли тя към него бърз поглед, — само не си мисли, че имам някакви особени претенции… Просто ми се иска…

— Веселие? Ще го имаш! Искаш да пътуваш? Ще пътуваме! Публикация, дисертация — всичко ще стане!

— Ти си ми умничък! — Аня отново се притисна към него и той я прегърна. — Само че, знаеш ли, Валера, дай ми поне две седмици. За тебе може би не е сложно — раз два и ще се ожениш, а за мене е сложно… Ти знаеш, родителите ми са трудни, трябва да ги подготвя. А има и маса други работи… Наистина, Валера!

— Добре — великодушно разреши той. — Давам ти две седмици.

От съседната алея долетя смахнат хор, под звъна на китарата:

„За да нямате пожари

от опасните игри,

бдителни бъдете, майки,

крийте хубаво кибрита!“

„Лудуват момчетата и момичетата — помисли Валерий с неочаквана болка. — Добре им е на деветнайсетгодишните…“

— Да! — спомни си Аня. — Исках да те питам, Валера: чете ли във „вечерния“ за Ур?

— Препечатката от „Известия“? Четох я, разбира се.

— Ох, знаеш ли, аз отдавна чувствувах, че той е отнякъде… не знам, изобщо не от този свят… Валера, обясни ми как може да бъде така — родил се е преди шест хиляди години, а все още е жив, дори е млад. Момчетата ми обясняваха, но аз не разбрах. Какъв е този парадокс на Айнщайн?

„А аз вече никога няма да бъда на деветнайсет — мислеше Валерий, — и няма да мина повече по нашия стар добър булевард с шумна компания и китара…“

— Парадоксът на Айнщайн? — сепна се той. — Виждаш ли, пространството, времето и притеглянето се намират в зависимост…

Той обясняваше на Аня парадокса на забавеното време, а в съседната алея запяха старинната студентска песен:

„Където тинестият Булак и Казанка-река

като брат и сестра се прегръщат,

щом запалят фенерите, по цели нощи

върволици студенти се скитат…“

— Ето, сега ми е ясно — каза Аня. — Ти винаги обясняваш най-добре от всички. Валера, а каква е тази страна — Шумер?

— В древността хората винаги са се заселвали по бреговете на големите реки — с въздишка започна Валерий. — И в долината на реките Тигър и Ефрат…

От алеята се носеше:

„Сам свети Харалампий закима с глава,

като ги гледа отгоре, се слисва.“

Припевът беше подхванат мощно.

— Фу — как крещят! — намръщи се Аня. — Направо са ненормални. Те са от медицинския.

— Как позна? — учуди се Валерий. — По гласовете?

— По песните. А сега какво — Ур ще отлети ли обратно на тази планета, а? Как беше — Еир?

— Не знам. Той замина в колхоза при родителите си, стои там неотлъчно и никой не знае какво ще стане по-нататък.

Китарата бучеше, буйните гласове завършваха старинната песен:

„На голямата съблазън старецът не издържа

и от своята камбанария бързо се заспуска.

Цяла нощ, без почивка, само пи и пя,

но се занимаваше и с още нещо друго.“

Тази закачлива песен на Казанския университет — не е ли вярно? — извиква представата за веселия живот на дореволюционното студентство. Били са свободни по цели нощи да се мотаят из града. Ето, дори свети Харалампий, патронът на университетската църква, им е завидял — слязъл от своята камбанария и започнал да гуляе безразсъдно. Студентите са си отспивали през деня. Не е имало задължително посещение на лекциите. Окачвали само програма: избирай каквото искаш.

Ах, тези весели времена на незадължителните лекции и нощните скитания! Ах, тези закачливи песни и невинни забави!

Наистина в живота на старото студентство е имало и някои малки неудобства. Е, да речем, непременно трябвало да се внесе таксата за обучението в необходимия срок. На особено надарените юноши, които нямали средства, се разрешавало да представят „свидетелство за бедност“, с което се освобождавали от таксата. И за да получиш този унизителен документ, е трябвало дълго да триеш праговете на полицейските канцеларии.

Ако прелистите студентските дневници на Чернишевски за 1848–1849 година, ще останете поразени колко сложни финансови и битови грижи, непознати за днешните студенти, е имал двайсетгодишният Николай Гаврилович.

Общежития нямало. Студентите наемали стаи „според средствата“. А за да спечелят пари, давали уроци на гимназистите от богатите семейства. Дадеш сутринта урок за два часа — и бягай в университета, да успееш да чуеш поне една лекция. После — на другия край на града, още два часа урок. Да се отбиеш в кафенето на Волф, където посетителите имали право да четат вестници безплатно, да изсърбаш набързо една супа, да пиеш горещ чай. После — при приятеля, за да препишеш лекциите. Да изтичаш до пощата, за да пратиш писмо на родителите си (още не е имало пощески кутии), да отидеш при немеца в Чернишевата уличка — да купиш мастило и да узнаеш, че партидата е разпродадена, трябва да дойдеш вдругиден. А ето че наближило времето да се явиш на зачот в дома на професора, добре ще е, ако го завариш в къщи, че миналия път си си отишъл с празни ръце (още не е имало телефони). Късно вечерта в мизерната стаичка ти се иска да се тръшнеш да спиш, но трябва да пишеш поредната разработка. А за студентските разработки винаги дават нови теми — каквото му хрумне на професора, — така че няма от кого да препишеш…

Из стария Петербург не пътували автобуси, трамваи и тролейбуси. Не летели под града влаковете на метрото. Имало само файтонджии — бавни и скъпи. („Знаеш ли колко струва овесът?“) Лодкарите вземали за превоза през Нева по 15 копейки.

И студентът кръстосвал целия град пеша.

Библиотеките, освен университетската, били само срещу заплащане. На 18 септември 1850 година Чернишевски записва своя разход — 10 сребърни рубли за подновяване картата за четене в библиотеката. А когато успял да намери за броени дни „Съвременник“ с Лермонтовия „Герой на нашето време“, Николай Гаврилович го преписал. Да купи списанието не е било „според средствата“ му.

Често му се е налагало да обмисля с какво е по-изгодно да пише и на каква хартия. Дали с мастило или с молив. А тогава в Русия не правели моливи, имало само задгранични и такъв молив струвал 10 сребърни копейки — по цените на онова време, толкова, колкото и два фунта хляб.

А иначе животът бил весел. Ако искаш, лягай да спиш, ако искаш — пей песни…

Разбира се, имало е не само бедни студенти. Имало и богати, наричали ги „белите подплати“. За да намалее притокът на разночинци в университетите, било въведено задължителното носене на форма — доста скъпа, с шпага на бедрото. Бедните студенти си поръчвали форма със здрава черна подплата от саржа^[2], за да трае пет години. А богатите — с бяла коприна. Те, „белите подплати“, нямало нужда да тичат по уроци и библиотеки. Необходимите книги и списания купували с парите на родителите си, яздели конете на родителите си и, разбира се, имали много повече свободно време за развлечение.

Е, стига за старите времена. Просто така дойде думата: свети Харалампий ни подтикна към това отстъпление.

 

 

Независимо от своето късогледство Вера Фьодоровна не носеше очила — смяташе, че не й отиват. Въпреки това тя виждаше превъзходно всичко, което беше необходимо.

Ето и днес: като предприе голям директорски обход на института, внезапно появявайки се в отделите и лабораториите, Вера Фьодоровна зорко забелязваше нередностите подлежащи на отстраняване.

В хола на втория етаж тя видя крайно възмутителна нередност: до кръглата ниска масичка, разположили се в креслата и задимили с цигарите си, седяха младшият научен сътрудник Горбачевски и непознат юноша с пъстра вратовръзка и сако с много копчета, наричано днес от кроячите в модните ателиета „фасон свинемайка“. Пред тях на масичката лежаха два-три листа кадастрон, покрити, както е прието да се пише в производствените романи, с мрежа от причудливо преплетени линии, а казано по-просто — с чертежите на двустепенен редуктор с кривозъбести цилиндрични колела.

Пръстът на Горбачевски блуждаеше по чертежите, а юношата с многото копчета със скучаещ вид гледаше през задграничните тъмни очила сложната конструкция.

— Детайл девети — произнесе Горбачевски, — маслоуказател…

В този момент той видя Вера Фьодоровна и се запъна. Мускулите, които управляват повдигането на тялото, се напрегнаха, но в следващия миг Валерий разбра, че тъй и тъй го пипнаха и сега вежливият поздрав няма да помогне. Той остана седнал в креслото, само прибра краката си, а директорката му хвърли хладен поглед и прошествува през хола към коридора.

В приемната Вера Фьодоровна се осведоми от Нина Арефиева дали Селезньова се е върнала от отпуск и като получи отговор, че тъкмо днес е дошла на работа, се разпореди да я извикат.

Нона влезе с усмивка в кабинета на директорката. Вера Фьодоровна с примижали очи обгърна с поглед нейната стройна фигура в светлолилав тревиран костюм с панталон с неизменния груб бръмбар, забоден на жакета. Тя сухо отговори на Нониното приветствие и пристъпи към мъмренето:

— Вашите подчинени, мила моя, са се разхайтили. Преди десетина минути вашият прехвален Горбачевски — в работно време, забележете! — беше приел посетител по лична работа. Само това е достатъчно, за да му се наложи наказание, така ли е?

Нона понечи да отвори уста, за да отговори в смисъл, че тя току-що се е върнала от отпуска, но Вера Фьодоровна не й даде да промълви нито дума.

— Но още по-лошо е това, с което се занимава Горбачевски — продължи тя изобличителната си реч. — Не е трудно да се разбере, че той предаваше на студент-безделник работа, изпълнена за пари — чертежи по дескриптивна или по курса за детайлите на машините. С помощта на вашия Горбачевски този „белоподплатник“ от съвременен тип от млади години свиква да живее за чужда сметка. И аз ви питам: какъв инженер ще стане от него, по дяволите?

— Аз нямам нищо общо с този студент, а що се отнася до Горбачевски…

— Ах, вие нямате нищо общо? — Гласът на Вера Фьодоровна достигна басовите ноти. — Не ви интересува, че ще се появи още един недоучен безделник с диплома на инженер, който според силите си ще вреди на производството, а после ще се пъхне, не дай си боже, в науката и отзивчиви лелички като вас ще му напишат кандидатската дисертация…

Нона бързо стана. Вътре в нея всичко кипеше, но тя се постара да каже колкото може по-спокойно:

— Разрешете да внеса поправка във въпроса за отзивчивите лелички. Да, аз написах дисертацията за чуждия човек, но не по своя воля. Въпреки своите убеждения. Под силния натиск на непосредственото началство…

— Поправката се приема — сърдито каза Вера Фьодоровна и запали цигара. — Аз не устоях на натиска на своето началство, вие не устояхте на моя натиск, а в резултат — идиотщина, халтура. Добре поне, че понякога долитат пришълци и объркват тези дисертанти… Казвам това, Нона, за да ви озлобя срещу халтурата. Не бива да чакаме пришълците. Колкото пъти видим халтура, толкова пъти трябва да се нахвърлим върху нея — с шум, с вопли, по женски — само да не й позволим да разцъфти. Не бива да плодим нови Пиреевци.

— Напълно съм съгласна.

— Щом сте съгласна, вдигнете на вашия Горбачевски безмилостен скандал. Няма да предприема административни мерки, но го предупредете, че следващия път няма да има пощада… Защо стоите? Седнете, разговорът не е завършен.

Нона седна, изтри челото си с кърпичка, поправи прическата си. „Чудесно започвам новата работна година, няма що…“

— Аз ще предупредя Горбачевски — каза тя, като вдигна глава. — А впрочем, Вера Фьодоровна, ще подам докладна — за повишение заплатите на Горбачевски и Марк Варламов.

— Миналата година дадох на Горбачевски добавка от десет рубли. Впрочем той, струва ми се, се яви на конкурс? Темата е утвърдена, доколкото помня. Е, защо тогава протака дисертацията си?

— Протака — сви рамене Нона.

— Добре, донесете докладната, аз ще помисля. Сега, Нона, ето какво. Четете ли френски?

— Не. На английски мога.

— Тогава ето ви превода от френски. — Директорката потърси сред книжата на масата и подаде на Нона лист с машинописен текст. — Четете бързо.

Нона прочете писмото.

„Мадам!

С удоволствие използувам повода да Ви напиша това писмо. Работата е там, че през този сезон Вашият покорен слуга има намерение да проведе комплексно изследване на течението на Западните ветрове в диапазон от пролива на Дрейк до бреговете на Австралия. Ако се съди по някои изказвания на Вашия сътрудник, мосю Ур, който беше това лято при мене в Океанариума, такова изследване може да представлява за Вас определен интерес.

Бих бил щастлив, мадам, ако проведем съвместно работата. Би ми се искало в частност да изпитам в океана методиката, за която ми разказа в най-общ вид мосю Ур при нашите — уви, твърде малобройни — беседи в Санта Моника.

Ако идеята за съвместната работа не извиква у Вас отвращение и бъде сметната от Вас за полезна, то бъдете любезна да съобщите Вашите съображения по приложения от мен план за изследванията, а също така за техническите и други условия на сътрудничеството, които ще пожелае да предложи съветската страна. Аз съм готов да приема на своя кораб лично Вас, мадам, и двама-трима Ваши сътрудници океанолози. От съобщенията на съветската преса аз узнах за поразителната история на мосю Ур, а също и за това, че той, за щастие невредим, се е върнал благополучно във Вашия прекрасен град. Бъдете така добра, мадам, да предадете на мосю Ур сърдечни поздрави и специалната покана, да участвува в експедицията, ако, разбира се, той сметне това за възможно. Използувам случая да изпратя на мосю Ур един предмет от личните му вещи, който забрави в Океанариума.

Набелязаният от мене срок на отплуване на «Дидона» е краят на декември т.г.

С най-добри пожелания, мадам, искрено Ваш:

Жул-Сигисбер Русто, директор.

Санта Моника, 22 септември.“

Нона се усмихна и сложи листа на масата.

— Не знаех, че Русто е толкова куртоазен — каза тя.

— Какво ще кажете за предложението на стареца?

— То не извиква у мене отвращение. Напротив.

— Русто е хитър. Тоест аз не се съмнявам, че той радушно ще приеме в експедицията мене или друг океанолог, но е ясно, че му е нужен Ур. — Вера Фьодоровна погледна натъженото лице на Нона. — Аз звънях в Москва относно предложението на Русто. Вероятно началството ще се отнесе благосклонно към него. Но въпросът сега, мила Нона, опира до Ур.

Нона кимна мълчаливо.

— Аз никога не съм вярвала в пришълците — продължаваше Вера Фьодоровна и барабанеше с пръсти по настолното стъкло. — Пришълците не се побират в главата ми. Аз и сега подозирам някаква мистификация в тази история с Ур. Нали той е склонен към мистификации, а?

— Не — поклати глава Нона. — Той дори не знае какво е това. Той е напълно натурален.

— Искате да кажете — непосредствен? Аз съм на друго мнение, макар че вие по-добре го познавате. Обаче непосредствеността на този… хм… потомък на Навуходоносор…

— По-точно — прародител — вмъкна Нона. — И доста далечен. По време ние сме много по-близо до Навуходоносор, отколкото Ур — от противоположната страна на времето.

— Аз съм просто потресена от този факт. — Вера Фьодоровна иронично хихикна. — Слезте на земята, Нона, и слушайте внимателно. Ние трябва непременно да получим съгласието на Ур да доведе докрай своя проект. Имам пред вид обосновката на този странен факт, който вие открихте на Джанавар-чай. Тази същата „джаномалия“ имам пред вид. Сега, когато е установено, че Ур се е шматкал между високоразвити пришълци, към неговия проект могат да се отнесат твърде сериозно. Разбирате ли?

— Да. Само ми е неприятен този израз „се е шматкал“.

Вера Фьодоровна яростно примижа към Нона, после тръсна своята медно рижа грива и се усмихна:

— С вашия пуризъм^[3], миличка, би следвало да стоите по-далече от океанологията. Сама не знам защо ви търпя… Е, накратко. Всичко сега зависи от Ур — нашата океанска тема, експедицията, а може би и по-значителни неща. Ур сега живее при родителите си, в колхоза. Това е близо до града… но вие сте били там. Заминете за колхоза и уговорете Ур да се върне в института, поне докато подготви проекта. Предайте му поканата на Русто и изпратения от него пакет. Вземете от Нина писмото за Ур. Писмата и пратката на Русто са достатъчен повод за посещение, как мислите?

— Достатъчен са… Но не ми се иска, Вера Фьодоровна… По-добре изпратете Горбачевски.

— Не. Можете да вземете Горбачевски със себе си, но само вие можете да уговорите Ур. Няма защо да ме гледате с тези сини очи, аз знам какво говоря. Вървете и изпълнете волята ми.

Нона се върна в работната си стая с разсеян вид. Там Валерий и Рустам усърдно се трудеха над вертикалния разрез на солеността на водата в източната част на Каспийско море. Нона помоли Валерий да прекъсне работата си и започна да „вдига скандал“. Той навъсено въртеше върху масата флакончето с туш.

— Е, стига — каза той, без да я дослуша. — Докога ще ме възпитаваш? Ясно е, наруших, хванаха ме, готов съм да понеса наказание. В почивката ще отработя половината час, загубен от работното време. А дали ще вземам поръчки от студентите си е моя работа.

— Не е само твоя — вяло възрази Нона. — Ти приучваш студентите към шмекерии и безотговорно отношение…

— Към нищо не ги приучвам! — кипна Валерий. — На момчето трудно му върви курсът по детайли на машините — и какво? Защо веднага шмекерии и безотговорност?

— Тихо, тихо, друже — меко се намеси Рустам. — Не вдигай шум. Нона е права за едно, ти — за друго. Ако студентът сам не иска или не може да чертае, той ще намери кого да помоли. Валера ще откаже, друг ще му го начертае. Нали. Така че нека Валерка да спечели. Но не в ущърб на работата, разбира се. И не бива да шумите — ласкаво повтори той. — Защо да помрачаваме атмосферата?

— Миротворец! — промърмори Валерий и погледна косо Нона.

Погледна и остана поразен. Нона седеше зад бюрото, стиснала с пръсти слепоочията си; горчива вертикална бръчка се врязваше в гладкото й безоблачно чело и по бузите й бавно се стичаха сълзи.