Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (88)

Джейн Болейн, Хамптън Корт, юни 1541

Кралят, макар да изглежда по-стар и изпит, поне се върна в двора и отново живее като крал, а не като болник. Нравът му е истинско проклятие за слугите му, а изблиците му на ярост могат да разтърсят двора. Отровата в крака и вътрешностите му се разлива и попива в характера му. Членовете на неговия съвет пристъпват на пръсти в страха си да не го обидят, тъй като сутрин той казва едно, а вечерта пламенно брани точно противоположния курс на действие. Държи се, сякаш не си спомня сутринта, и никой не смее да му напомня. Всеки, който изрази несъгласие с него, е изменник, а обвинението в държавна измяна витае във въздуха като вонята от раната му. Това е двор на закоравели лицемери, но никога преди не съм виждала хора, които да се отричат от мнението си толкова бързо. Кралят си противоречи всеки ден, а те бързат да се съгласят с него, каквото и да мисли.

Наредената от него екзекуция на графинята на Солсбъри потресе всички ни, дори и най-коравосърдечните. Всички я познавахме, за всички ни беше гордост да бъдем нейни приятели, когато тя беше голямата приятелка и съюзница на кралица Катерина и последната от нашата кралска фамилия Йорк. Съвсем лесно беше да я забравим, когато изгуби благоволението на краля и изчезна в провинцията. По-трудно беше да не обръщаме внимание на мълчаливото й присъствие, когато беше в Тауър и всички знаеха, че е зле настанена и на студено, че я хранят зле, че оплаква близките си, тъй като дори невръстните й внуци изчезнаха в заключените стаи на Тауър. Но стана непоносимо, когато кралят ненадейно предприе действия срещу нея, нареди да я извлекат без предизвестие от леглото, и да я съсекат на дръвника.

Казват, че побягнала от брадвата: не произнесла изпълнена с достойнство реч и не легнала покорно пред палача. Не признала нищо, а настоявала, че е невинна. Паднала на ешафода и започнала да пълзи, за да избяга, и палачът трябвало да тича след нея, стоварвайки удари върху шията й. Потръпвам, когато чувам това, прилошава ми до дън душа, когато го слушам. Тя запълзяла, за да се отдалечи от същия дръвник, който донесоха за Ана. Главите на колко ли жени ще положи той върху него? Коя ще е следващата?

Катрин се справя с този нов раздразнителен Хенри по-добре, отколкото някой би могъл да се надява. Тя не се интересува нито от религия, нито от власт, затова той не й говори за политиката си и тя не знае, че взетите вечер решения вземат връх над сутрешните. Тъй като в главата й няма нито една идея или мисъл, тя никога не спори с него. Той се отнася с нея като с малко галено домашно животно, като с декоративно кученце на негово разположение, за да го отрупва с ласки, което може да отпрати, когато го подразни. Тя реагира добре на това и има достатъчно разум да прикрива чувствата си към Кълпепър под булото на съпружеска преданост. Освен това кой господар би си правил труда да пита едно декоративно кученце дали не си мечтае за нещо по-добро?

Той я нагрубява пред целия двор, нищо не може да смути и промени отношението му към нея. Когато са на обяд или вечеря, пред всички, той се пресята през масата, стиска и извива гърдата й и гледа как лицето й се изчервява. Моли я за целувка, а когато тя му поднесе бузата си, той засмуква устата й, й виждаме как ръката му лукаво я потупва по задника. Тя никога не се отдръпва от него, никога не отстъпва назад. Когато гледам много внимателно, мога да я видя как се сковава при докосването му; но никога не прави нищо, което би могло да го разяри. За петнайсетгодишно момиче се справя много добре. За момиче, пламенно влюбено в друг мъж, се справя направо отлично.

Независимо какви мигове насаме успява да си отмъкне с Кълпепър между вечерята и танците, в полунощ тя винаги е в леглото си, връзките на великолепната й нощница са хлабаво завързани, бялата й нощна шапчица прави очите й да изглеждат големи и блестящи: сънлив ангел в очакване на краля. Ако той закъснее да дойде в леглото й, понякога тя заспива. Спи като дете и има навика да притиска буза напряко към възглавницата, когато полага глава върху нея: много е трогателно. Той влиза по нощна риза, загърнал широките си плещи с дебелата си роба, болният му крак е дебело увит в превръзки, но петното гной се процежда през белите бинтове. През повечето нощи Томас Кълпепър е до него, кралската ръка се обляга тежко на рамото на младия човек, за да се закрепи. Кълпепър и Катрин никога не си разменят нещо повече от един поглед, когато той води стария й съпруг в леглото й. Той се взира нагоре в таблата на леглото зад нея, където са издълбани инициалите на краля, преплетени с нейните, а тя свежда поглед надолу към копринените украсени с бродерия чаршафи. Той сваля пелерината на краля от тлъстите му рамене, докато един от слугите, отговарящи за спалнята, повдига чаршафите. Двама пажове вдигат краля, за да го настанят в леглото и го поддържат, докато той се опитва да се крепи на единствения си здрав крак. Вонята на гнойната рана изпълва спалнята и Катрин никога не трепва. Усмивката и е спокойна и приветлива, а пъшкането на краля, докато се настанява в леглото си и внимателно натикват краката му под завивките, не разклаща самообладанието й. Всички си тръгваме, почтително отстъпвайки назад, и едва след като затваряме вратата зад тях, хвърлям поглед през стаята към Томас Кълпепър и виждам, че младото му лице е изкривено от мрачна гримаса.

— Вие я желаете — обръщам се тихо към него.

Той ме поглежда, готов да отрече, но после свива рамене и не казва нищо.

— Тя ви желае — позволявам си да кажа.

Той изведнъж ме сграбчва за лакътя и ме придърпва, така че се озоваваме в прозоречната ниша, почти обгърнати от плътната завеса.

— Тя ли ви каза това? Казала ви го е точно така?

— Да.

— Кога ви е казала такова нещо? Какво каза?

— През повечето нощи тя излиза от спалнята си, след като кралят заспи. Аз свалям нощната й шапчица, реша косите й, понякога тя едва не се разплаква.

— Нима той й причинява болка? — пита той, потресен.

— Не — казвам. — Тя плаче от страст. Нощ след нощ тя се труди над него, за да му достави удоволствие, а единственото, което може да направи за себе си, е да се напряга все повече и повече, като тетива на лък, готова да изпрати стрела.

Изражението на Кълпепър е неописуема гледка: ако не вършех задачата си, възложена ми от негова светлост херцога, нямаше да мога да сдържа смеха си.

— Тя плаче от страст?

— Готова е дори да запищи от страст — казвам. — През някои нощи й давам приспивателен прах, в други нощи пие греяно вино с подправки. Но дори при това положение през някои нощи не може да заспи по цели часове. Крачи из стаята, дърпа панделките на нощницата си, и повтаря, че изгаря от страст.

— Винаги ли излиза, след като кралят заспи?

— Ако се върнете след час, тя вече ще е излязла — прошепвам.

Той се поколебава за миг.

— Не смея — казва той.

— Бихте могли да я видите — изкушавам го аз. — Когато тя излезе от леглото му, без да е утолила желанието си, копнееща за вас.

Изражението му е олицетворение на копнежа.

— Тя ви желае — напомням му аз. — Галя я по косата, а тя отмята глава назад и шепне: „О, Томас“.

— Шепне името ми?

— Луда е по вас.

— Ако ме хванат с нея, това значи смърт и за двама ни — казва той.

— Бихте могли просто да дойдете и да говорите с нея — казвам аз. — Да я успокоявате. Ще бъде услуга за краля да я поддържате спокойна. Колко време може тя да издържи така? Кралят да я нагрубява всяка нощ, да я съблича, обхождайки тялото й с очи, а после с ръце, като докосва всеки инч от плътта й и въпреки това никога не й дава и миг удовлетворение? Казвам ви, мастър Кълпепър, тя е силно напрегната, напрегната е като прекалено обтегната струна на лютня.

Гърлото му се свива, докато той преглъща, представяйки си картината.

— Ако можех само да говоря с нея…

— Върнете се след час и аз ще ви пусна вътре — казвам. Задъхана съм почти колкото него, толкова възбудена от думите си, колкото и той. — Можете да говорите с нея в личния й кабинет, кралят ще е заспал в спалнята. Мога да бъда тук с вас двамата, през цялото време. Какво лошо би могъл да види някой в срещата ви, ако аз съм там, с вас двамата, през цялото време?

Странно: дружелюбното ми отношение не го успокоява: той се отдръпва назад и се вглежда подозрително в мен.

— Защо бихте искали да ми услужите? — пита настоятелно той. — Каква полза ще имате от това?

— Аз служа на кралицата — казвам бързо. — Аз винаги служа на кралицата. Тя иска да бъдете неин приятел, иска да ви вижда. Аз само правя така, че това да е безопасно за нея.

Сигурно е полудял от любов, ако смята, че някой може да направи срещите им безопасни.

— След час — казва той.

 

 

Чакам край огъня, докато той догаря. Изпълнявам дълга си към херцога, но откривам, че умът ми непрекъснато се зарейва към съпруга ми Джордж и към Ана. Той имаше навика да я чака да се върне от леглото на краля, точно както аз чакам сега, точно както Кълпепър ще чака кралицата. Поклащам глава: зарекох се да не мисля повече за тях, зарекох се да пропъдя от ума си мисълта за тях. Докарах се до истинска лудост, когато мислех за това преди: сега, когато ги няма, не е нужно повече да се измъчвам заради тях.

След малко вратата на спалнята се отваря и Катрин излиза. Под очите й има тъмни сенки, а лицето й е бледо.

— Лейди Рочфорд — прошепва тя тихо, когато ме вижда. — Приготвихте ли ми виното?

Връщам се отново в настоящето.

— Готово е — настанявам я да седне в креслото близо до огъня.

Тя обляга босите си крака на решетката пред камината. Потръпва.

— Той ме отвращава — казва тя небрежно. — Боже мили, самата аз отвращавам себе си.

— Това е ваш дълг.

— Не мога да го правя — казва тя. Затваря очи и накланя глава назад. Една сълза се промъква изпод затворените й клепачи и се стича по бледата й буза. — Дори заради накитите. Не мога да продължавам да го правя.

Правя пауза за миг, а после прошепвам:

— Тази вечер ще имате посетител.

Тя моментално изправя гръб, застава нащрек:

— Кой?

— Някой, когото ще искате да видите — казвам аз. — Някой, за когото копнеете от цели месеци, може би дори от години. Кого най-много бихте искали да видите?

Червенината нахлува в бузите й.

— Невъзможно е да имате предвид… — подхваща тя. — Той ли идва?

— Томас Кълпепър.

Когато чува името му, тя ахва леко и скача.

— Трябва да се облека — казва тя. — Трябва да ми направите косата.

— Не можете — казвам аз. — Нека да врътна ключа на вратата на спалнята.

— И да заключите краля вътре?

— По-добре това, отколкото да се събуди и да излезе. Винаги можем да намерим оправдание.

— Искам да си сложа парфюм!

— Оставете.

— Не мога да се срещна така с него.

— Да го спра ли на вратата и да му кажа да си върви?

— Не!

На вратата се почуква леко, толкова тихо, че нямаше да мога да го чуя, ако нямах уши на шпионин.

— Ето го и него.

— Не го пускайте вътре! — Тя слага длан върху ръката ми. — Прекалено опасно е. Мили Боже, няма да го излагам на опасност.

— Той само иска да поговорите — успокоявам я аз. — Това не може да навреди с нищо — тихо му отварям вратата. — Всичко е наред — казвам на пазача. — Кралят иска да види мастър Кълпепър — отварям широко вратата и Кълпепър влиза в стаята.

До огнището Катрин се изправя на крака. Припламващият огън осветява лицето й, хвърля златисти отблясъци върху нощницата й. Косите й, разбъркани около лицето, проблясват на светлината, устните й се открехват да прошепнат името му, лицето й поруменява. Панделките на нощницата потрепват на шията й, където тупти пулсът.

Кълпепър върви към нея като в сън. Протяга ръка и тя я поема и веднага допира дланта му до бузата си. Той докосва косите й, другата му ръка слепешком намира талията й, те се плъзгат един към друг, сякаш от месеци чакат да се докоснат по този начин: всъщност наистина е така. Ръцете й се вдигат към раменете му, той я придърпва по-близо, без да си кажат и дума, тя му поднася устата си, а той свежда глава и я поема.

Превъртам ключа на външната врата, за да не може пазачът да влезе. После се връщам при вратата на спалнята, и заставам с гръб към нея, наострила уши да чуя всеки шум от покоите на краля. Чувам придружения с хъркане звук на хрипливото му дишане и шумно влажно оригване. В светлината на огъня пред мен Томас Кълпепър плъзва ръка в деколтето на нощницата й. Виждам как главата й се отмята назад, неспособна да му устои, когато той я докосва по гърдите; тя го оставя да я милва и прокарва пръсти през къдравите му кафяви коси, като придърпва лицето му надолу към оголената си шия.

Не мога да откъсна поглед от тях. Това е точно както си го представях винаги, когато си мислех за Джордж с неговата любовница. Удоволствие като нож, желание като болка. Той седи на стола с високата облегалка и я привлича към себе си. Не виждам кой знае какво освен гърба на стола и тъмните им силуети, очертани на фона на проблясващия огън. Прилича на някакъв танц на желанието, когато той я улавя за бедрата и я придърпва така, че да го възседне. Виждам я как неумело се суети с тесните му панталони, докато той дърпа панделките отпред на нощницата й. Готови са да го направят, докато ги наблюдавам. Те са безсрамни: аз съм в същата стая, а съпругът на Катрин е зад вратата. Те са толкова покварени и така безпомощни да устоят на измъчващото ги желание, че се готвят да го направят тук и сега, пред мен.

Почти не смея да дишам: трябва да видя всичко. Звукът от тихото им задъхване се слива ритмично с тежкото дишане на спящия крал, те се движат заедно: после виждам проблясването на бледото й бедро, когато отмята нощницата си настрани, чувам го как простенва и знам, че тя го е възседнала и го е поела в себе си. Чувам лека въздишка на желание, и това съм аз, възбудена от открадната страст. Столът проскърцва, когато тя се вкопчва в облегалката и се люлее напред-назад върху Томас, дъхът й е забързан, той се движи на тласъци вътре в нея. Чувам я как започва да стене, докато удоволствието й се усилва, и се боя, че ще събудят краля, но нищо не може да ги спре, нито дори ако той се събуди и започне да вика, нито дори ако той реши да се опита да отвори вратата и да излезе; те са обвързани от страстта, не могат да се освободят. Чувствам как собствените ми крака се подкосяват от отразено желание, докато леките викове на Катрин се усилват, и се смъквам бавно на пода, на колене, като наблюдавам тях, но виждам изгарящото от желание и страст лице на Джордж и как неговата любовница го е възседнала, докато изведнъж Катрин ахва задъхано и пада върху рамото на Томас, в същия миг, когато той простенва и я сграбчва, после и двамата притихват.

Струва ми се, че минава много време, преди тя да промърмори тихо и да се размърда. Кълпепър я пуска и тя се надига от стола, като пуска подгъва на нощницата си и отвръща на усмивката му, докато отива до огъня. Той се надига от стола и отново си завързва връзките, после протяга ръце към нея, прегръща я изотзад, заравя нос във врата й, в косата й. Подобно на младо момиче, влюбено за първи път, тя се обръща в прегръдките му и му поднася устата си, целува го, сякаш го обожава, целува го, сякаш това е любов, която ще продължи вечно.

 

 

На сутринта отивам да намеря негова светлост херцога. Дворът се готви да отиде на лов и един от приятелите на краля повдига кралицата и й помага да се качи на седлото. Самият крал, когото с мъка качват върху ловния му кон, е във весело настроение, смее се на новата юзда от червена кожа на Кълпепър и вика хрътките си. Днес херцогът няма да язди: стои на прага и наблюдава в прохладата на сутринта. Спирам за малко до него, докато отивам към коня си.

— Готово е, стана — казвам аз. — Снощи.

Той кима, сякаш му казвам колко трябва да се плати на ковача.

— Кълпепър ли? — пита той.

— Да.

— Тя ще го приеме ли отново?

— Колкото е възможно по-често. Оглупяла е от любов.

— Гледайте да е дискретна — казва той. — И ми съобщете в мига, в който зачене.

Кимвам.

— А моят въпрос? — питам дръзко.

— Вашият въпрос ли? — повтаря той, преструвайки се, че е забравил.

— Женитбата ми — казвам аз. — Аз… имам нужда да се омъжа.

Той повдига вежда:

— „По-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“^[1], така ли, скъпа ми лейди Рочфорд? — пита той. — Но бракът ви с Джордж не ви предпази от пламъка.

— Не аз бях виновна за това — казвам бързо. — Тя беше.

Той се усмихва: не му се налага да пита чия сянка падна върху брака ми и подпали огъня, който изгори всички ни.

— Какви са новините за втората ми женитба? — притискам го аз.

— Сега разменям писма по този въпрос — казва той. — Когато ми кажете, че кралицата чака дете, ще потвърдя уговорката.

— А благородникът? — питам настоятелно. — Кой е той?

— Messieur le conte^[2]? — пита той. — Почакайте и ще видите, скъпа лейди Рочфорд. Но повярвайте ми, той е богат и освен това е млад, красив, и нека помисля — на не повече от три, може би четири стъпки от възкачването на френския престол. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно — едва говоря от вълнение. — Няма да ви проваля, милорд.