Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тюдорите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Boleyn Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 37 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Наследството на Болейн

Английска, първо издание

Превод: Деница Райкова

Редактор: Елица Тодорова

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-042-2


На Антъни

Джейн Болейн, имението Бликлинг Хол, Норфолк, юли 1539

Днес е горещо, вятърът духа над равните поля и мочурища и разнася вонята на чумата. В такова време, ако съпругът ми още бе с мен, ние нямаше да сме като хванати в капан на едно място, наблюдавайки оловносивата зора и матовочервения залез: щяхме да пътуваме заедно с кралския двор на обиколка из гористите местности и долините на Хампшир и Съсекс, най-богатата и най-красива селска област в цяла Англия, яздейки високо по неравните пътища и загледани в очакване да зърнем за първи път морето. Щяхме да излизаме на лов всяка сутрин, да обядваме под гъстия балдахин на дърветата по пладне, а вечер да танцуваме в голямата зала на някоя селска къща в жълтата светлина на припламващите фенери. Ние бяхме приятели с най-видните семейства в страната, ние бяхме любимците на краля, родственици на кралицата. Бяхме обичани: ние бяхме семейство Болейн, най-прекрасното, най-изтънчено семейство в кралския двор. Никоя жена не можеше да познава Джордж и да не го желае, никой не можеше да устои на Ана, всички ухажваха мен, за да си осигурят желаното внимание. Джордж беше ослепителен — тъмнокос, тъмноок и красив, винаги яздещ най-добрите коне, винаги редом с кралицата. Ана беше на върха на красотата и остроумието си, съблазнителна и примамлива като тъмен мед. А аз ги придружавах навсякъде.

Обикновено двамата яздеха заедно, препускайки редом един до друг, с допрени глави като любовници, и аз чувах смеха им, извисяващ се над приглушения тропот на копитата, докато прелитаха покрай мен. Понякога, когато ги виждах заедно, толкова богати, толкова млади, толкова красиви, не можех да кажа кого от тях обичам повече.

Целият двор беше омаян от тях двамата — тези тъмни, типични за тях игриви погледи, изтънчения живот, който водеха: такива любители на хазарта, така влюбени в риска; и двамата такива пламенни привърженици на реформирането на църквата, толкова бързи и остроумни в споровете, толкова дръзки по отношение на онова, което четяха и мислеха. Нямаше нито един човек — от краля до кухненската прислужница — който да не беше омаян от тях двамата. Дори сега, три години по-късно, не мога да повярвам, че няма да ги видим никога повече. Със сигурност двама души, толкова млади, толкова сияещи от живот, не могат просто да умрат, нали? В ума ми, в сърцето ми, те още яздят заедно, все още млади, все още красиви. И защо да не копнея страстно това да е истина? Минали са едва три години, откакто ги видях за последен път: три години, два месеца и девет дни, откакто пръстите му небрежно докоснаха моите и той се усмихна и каза: „Приятен ден, съпруго моя, трябва да вървя, днес ме чака толкова работа.“ Беше утрото на първи май и ние се готвехме за турнира. Знаех, че той и сестра му са в беда, но не знаех колко голяма беше тя.

През всеки ден от новия си живот отивам до кръстопътя в селото, където има мръсен километричен камък, указващ разстоянието до Лондон. Покрит с кал и лишеи, издълбаният надпис гласи: „Лондон, сто и двайсет мили“. Това е толкова далече, толкова безкрайно далече. Всеки ден се навеждам и го докосвам като талисман, а после отново се връщам в къщата на баща си, която сега ми се струва толкова малка, след като съм живяла в най-големите кралски дворци. Живея от милостинята на брат си, от благоволението на жена му, която изобщо не се интересува от мен, с пенсия от онзи издигнал се от нищото лихвар Томас Кромуел, който е новият голям приятел на краля. Аз съм бедна съседка, живееща в сянката на голямата къща, която някога ми принадлежеше, къща на рода Болейн, една от многобройните ни къщи. Живея тихо, скромно, като вдовица без собствен дом, която никой мъж не иска.

И това е, защото съм именно вдовица без собствен дом, която никой мъж не иска. Почти трийсетгодишна жена, с лице, белязано от разочарование, майка на отсъстващ син, вдовица без изгледи за повторна женитба, единствената оцеляла от едно нещастно семейство, наследница на скандали.

Мечтая си как един ден този късмет ще се промени. Ще видя пратеник в ливреята на рода Хауърд, яздещ надолу по същия този път, с писмо за мен — писмо от херцога на Норфолк, за да ме повика да се върна в двора, да ми каже, че отново имам да върша работа: да служа на някоя кралица, да нашепвам тайни, да кроя заговори — изпълнения до безкрай с двойни игри живот на един придворен, в който той е толкова опитен, а аз съм най-добрата му ученичка. Мечтая си светът да се промени отново, да се завърти шеметно надолу с главата, докато ние отново се озовем на върха и аз отново се сдобия с власт. Аз спасих херцога веднъж, когато бяхме в най-голяма опасност, а в отплата той спаси мен. Това, което ни донесе най-голяма тъга, беше, че не можахме да спасим тях двамата: двамата, които сега яздят, смеят се и танцуват единствено в сънищата ми. Отново докосвам километричния камък и си представям, че утре пратеникът ще дойде. Ще ми подаде документ, подпечатан с герба на Хауърд, дълбоко врязан и лъскав в червения восък. „Съобщение за Джейн Болейн, виконтеса Рочфорд?“ — ще попита той, поглеждайки към простата ми фуста и праха по подгъва на роклята ми, към ръката ми, изцапана с прах от камъка, указващ разстоянието до Лондон.

— Аз ще го взема — ще кажа аз. — Това съм аз. Чакам цяла вечност.

И ще го поема в мръсната си ръка: моето наследство.