Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (81)

Джейн Болейн, Хамптън Корт, април 1541

— Какво всъщност е станало с Ана Болейн? — ужасява ме с въпроса си детето-кралица, докато се връщаме от литургия рано една сутрин през април. Кралят, както обикновено, отсъстваше от ложата за кралското семейство и поне този път тя не надзърташе над парапета, за да види Кълпепър. Дори затвори очи по време на молитвите, сякаш се молеше, и изглеждаше потънала в мисли. А сега — това.

— Беше обвинена в държавна измяна — казвам хладно. — Това със сигурност ви е известно?

— Да, но защо? Точно защо? Какво се случи?

— Би трябвало да попитате баба си или херцога — казвам аз.

— Вие не бяхте ли там?

Не съм ли била там? Не съм ли била там през всяка мъчителна секунда от цялата история?

— Да, бях в двора — казвам.

— Не си ли спомняте?

Сякаш беше издълбано с нож върху кожата ми.

— О, спомням си. Но не обичам да говоря за това. За какво ви е да се стремите да узнаете миналото? Сега то не означава нищо.

— Но не може да се каже, че това е тайна — упорства тя. — Няма от какво да се срамувате, нали?

Преглъщам на сухо.

— Не, няма. Но това ми струваше загубата на зълва ми и на съпруга ми и на доброто ни име.

— Защо екзекутираха съпруга ви?

— Той беше обвинен в държавна измяна заедно с нея и с останалите мъже.

— Мислех, че останалите мъже са били обвинени в прелюбодеяние?

— Все същото е — казвам кратко. — Ако кралицата си намери любовник, това е измяна спрямо краля. Разбирате ли? Може ли сега да говорим за нещо друго?

— Тогава защо екзекутираха брат й, вашия съпруг?

Скръцвам със зъби.

— Обвиниха ги, че са любовници — казвам мрачно. — Сега разбирате ли защо не искам да говоря за това? Защо никой не иска да говори за това? Така че възможно ли е да не го споменаваме повече?

Тя е толкова стресната, че дори не долавя тона ми.

— Обвинили са я, че е имала за любовник родния си брат? — настоя тя. — Как са могли да си помислят, че би направила подобно нещо? Как са могли да съберат доказателства за подобно нещо?

— От шпиони и лъжци — казвам горчиво. — Нека това ви послужи за урок. Не се доверявайте на онези глупави момичета, които сте събрали около себе си.

— Кой повдигна обвиненията срещу тях? — пита тя, все още недоумяваща. — Кой би могъл да даде такива показания?

— Не знам — казвам аз. Отчаяно искам да се махна от нея, от решимостта й да разпитва, докато се добере до тези стари истини. — Беше твърде отдавна, и не мога да си спомня, а дори и да можех, не желая да го обсъждам.

Отдалечавам се с бързи крачки от нея, пренебрегвайки дворцовия протокол. Не мога да понеса зараждащото се подозрително изражение върху лицето й.

— Кой би могъл да знае? — повтаря тя. Но аз вече съм далеч.