Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (18)

Ана, първи януари, по пътя за Дартфорд, 1540

Нищо не би могло да е по-лошо. Чувствам се такава глупачка. Толкова се радвам, че днес пътувам, седнала неудобно в люлеещата се носилка, но поне сама. Поне не се налага да се изправям пред никакви изпълнени със съчувствие лица, сподавили усмивки, с всички, обсъждащи оживено провала на първата ми среща с краля.

Но наистина, как бих могла да бъда обвинявана? Той има мой портрет, самият Ханс Холбайн ме смири и принизи с намръщения си поглед, така че кралят можеше да разглежда, критикува и изучава портрета ми: той има много добра представа коя съм аз. Но аз не разполагам с друг негов образ, освен мисления образ, който си представят всички: на младия принц, възкачил се на престола като прекрасен осемнайсетгодишен младеж, най-красивият принц на света. Знаех много добре, че той трябва да е вече почти петдесетгодишен. Знаех, че не се омъжвам за красив младеж, дори не и за красив принц. Знаех, че се омъжвам за крал в разцвета на силите си, дори за застаряващ мъж. Но не знаех как изглежда той. Не бях виждала нов негов портрет, за да преценя. И не очаквах… това.

Навярно той не е толкова лош. Мога да видя мъжа, който е бил някога. Има широки рамене, които са красиви у мъж на всяка възраст. Казват ми, че той все още язди, все още ловува, освен когато го измъчва някаква рана в крака; все още е енергичен. Управлява страната си сам, не е предал властта на по-енергични съветници, напълно с ума си е, доколкото това е възможно да се каже. Но има малки, свински очички и малка, нацупена уста върху едро, топчесто като месечина лице, подпухнало от тлъстина. Зъбите му сигурно са много развалени, защото дъхът му е зловонен. Когато ме сграбчи и ме целуна, вонеше наистина ужасно. Когато се отдръпна от мен, приличаше на разглезено дете, готово да заплаче. Но, трябва да бъда честна: това беше лош момент и за двама ни. Смея да кажа, че когато го отблъснах от себе си, аз също не бях в най-добрия си вид.

От все сърце и душа ми се иска да не бях плюла.

Това е лошо начало. Лошо и недостойно начало. Наистина, той не биваше да ме задява неподготвен и без предупреждение. Няма що, много хубаво от тяхна страна да ми казват сега, че той обожава да се предрешава и маскира и да се преструва на обикновен човек, така че хората да могат с възхищение да разкрият кой е всъщност. Изобщо не ме бяха предупредили. Тъкмо обратното, всеки ден ми втълпяваха, че в английския двор обичат официалностите, че нещата трябва да се вършат по определен начин, че трябва да усвоя реда на върховенство, че никога не трябва да изпадам в грешка, като викам при себе си по-млад член на някое семейство преди по-възрастен, че за англичаните тези неща са по-важни от самия живот. Всеки ден преди да тръгна от Клев, майка ми ми напомняше, че кралицата на Англия трябва да бъде безукорна, трябва да бъде жена с изключително кралско достойнство и студенина, никога не трябва да се държи прекалено свободно, никога не трябва да се държи лековато, никога не трябва да е прекалено дружелюбна. Всеки ден ми повтаряше, че животът на една кралица на Англия зависи от неопетнената й репутация. Заплашваше ме със същата участ като на Ана Болейн, ако се държа разпуснато, похотливо и страстно като нея.

Следователно как дори бих могла да си представя, че някакъв дебел стар пияница ще дойде и ще ме целуне? Как бих могла да си представя, че трябва да позволя на някакъв стар грозник да ме целуне, без да ми се представи, ей така, изведнъж?

И въпреки това от все сърце и душа ми се иска да не бях изплювала противния му вкус.

При все това може би положението не е толкова лошо. Тази сутрин той ми изпрати подарък — дар от скъпоценни самурени кожи, много скъпи и много хубави. Малката Катрин Хауърд, която е толкова сладка, че по погрешка взе краля за непознат и го поздрави любезно, получи от него златна брошка. Сър Антъни Браун донесе даровете тази сутрин, придружени с хубава реч, и ми каза, че кралят е потеглил преди нас, за да се приготви за официалната ни среща, която ще се състои на място, наречено Блекхийт, извън централната част на Лондон. Моите дами казват, че между сегашния и тогавашния момент няма да има изненади, затова не е нужно да бъда нащрек. Те казват, че това маскиране е сред любимите забавления на краля и след като се оженим, трябва да бъда готова той да се появява издокаран с фалшива брада или голяма шапка и да ме кани на танц, а всички да си даваме вид, че не го познаваме. Усмихвам се и отговарям, че това е очарователно, макар всъщност да си мисля, че е много странно, детинско и всъщност изключително суетно от негова страна, толкова глупашки суетно, когато изглежда така, както сега, да се надява, че хората ще се влюбят в него, щом го видят да изглежда като обикновен човек. Навярно, когато е бил млад и красив, е можел да се разхожда предрешен и хората са го приемали добре заради приятната му външност и обаянието: но със сигурност вече от много години, от наистина много години, хората трябва само да се преструват, че му се възхищават. Но аз не изричам гласно мислите си. По-добре да си мълча сега, след като веднъж вече провалих нещата.

Момичето, което спаси положението, като го поздрави толкова любезно, малката Катрин Хауърд, е една от новите ми придворни дами. Сред суматохата по заминаването тази сутрин я викам при себе си и на възможно най-добрия си английски й благодаря за помощта.

Тя прави малък реверанс и със светкавична бързина започва да ми говори на английски.

— Казва, че за нея е удоволствие да ви служи — превежда ми Лоте. — Казва още, че преди не е била в двора, затова също не е познала краля.

— Защо тогава е говорела с непознат, който се е появил неканен? — питам аз, озадачена. — Със сигурност би трябвало да го пренебрегне, нали? Такъв груб човек, влязъл със сила?

Лоте превежда това на английски и виждам как момичето ме поглежда така, сякаш ни разделя още нещо освен езика, сякаш сме в различни светове, сякаш аз идвам от снеговете и летя на бели криле.

— Was? — питам аз на немски. Разпервам ръце към нея и повдигам вежди. — Какво?

Тя пристъпва малко по-близо и зашепва в ухото на Лоте, без да откъсва очи от лицето ми. Тя е такова хубаво малко създание, като кукла, и толкова сериозна и искрена, че не мога да сдържа усмивката си.

Лоте се обръща към мен: почти е готова да се засмее.

— Тя казва, че, разбира се, знаела, че това е кралят. Кой друг би успял да влезе в покоите, като се промъкне покрай стражите? Кой друг е толкова висок и дебел? Но дворцовата игра изисква да се преструвате, че не го познавате, и да се обръщате към него само защото е такъв красив непознат. Тя казва, че може и да е само на четиринайсет и баба й да твърди, че тя е глупачка, но тя вече знае, че всеки мъж в Англия обича да му се възхищават: всъщност, колкото повече остаряват, толкова по-суетни стават те, и със сигурност мъжете в Клев не са много различни!

Засмивам се на нея, а и на себе си.

— Не — казвам. — Кажи й, че мъжете в Клев не са толкова различни, но че тази жена от Клев явно е глупачка и че в бъдеще ще се водя от нейните напътствия, макар да е само на четиринайсет, както и да я нарича баба й.