Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (21)

Катрин, дворецът Гринич, 3 януари 1540

Точно както винаги съм си мечтала, след вечеря ще има танци в красива зала, пълна с най-красивите млади мъже на света. И, което е дори по-хубаво и от най-големите ми мечти, имам нова рокля; а на роклята, така че да се вижда възможно най-ясно, така, че възможно най-много да бие на очи, е забодена новата ми златна брошка, която ми подари самият крал на Англия. Опипвам я с пръсти през цялото време, почти сякаш соча към нея и казвам на хората: „Е, какво ще кажете сега за това? Не е зле, когато това е едва ли не първият ми ден в двора.“ Кралят седи на трона си с властен и бащински вид, а лейди Ана е възможно най-красива (като се има предвид ужасната рокля) до него. Със същия успех можеше да хвърли самурените кожи в Темза, вместо да накара да ги пришият към тази огромна като палатка рокля. Толкова съм разстроена, задето подобни прекрасни кожи са едва ли не захвърлени, че за миг това почти помрачава удоволствието ми.

Но след това се оглеждам из стаята — не нескромно, просто хвърлям небрежен поглед наоколо, сякаш не търся нищо определено — и виждам първо един красив младеж, а после още един, всъщност половин дузина, които бих се радвала да опозная по-добре. Някои от тях седят заедно на една маса — това е масата за пажовете — и всички до един са синове на добри семейства, притежаващи собствени богатства, и се ползват с висшето благоволение на някой лорд. Деръм, клетият Деръм, щеше да е никой в сравнение с тях, Хенри Манокс би могъл да бъде само техен слуга. Те ще бъдат новите ми ухажори. Почти не мога да откъсна очи от всички тях.

Улавям един-два погледа, насочени към мен и усещам как ме пробожда онази лека тръпка на възбуда и удоволствие, която ми подсказва, че съм наблюдавана, че съм желана, че името ми ще се споменава, че ще ми предадат нечия бележка, че цялото радостно приключение на флиртуването и прелъстяването ще започне отново. Някое момче ще попита за името ми, ще изпрати съобщение. Аз ще се съглася да се срещнем, после ще си разменим погледи и глупави думи, докато танцуваме, ловуваме или вечеряме. Ще има целувка, после още една, после бавно, с наслада, ще последва прелъстяване и аз ще позная ново докосване, сладките целувки на някое друго момче и отново ще се влюбя до уши.

Вечерята е вкусна, но аз ровя едва-едва из храната си, защото в двора винаги някой те наблюдава, а аз не искам да изглеждам лакома. Нашата маса е разположена с лице към предната част на залата, затова е естествено, че когато вдигам поглед, виждам как кралят вечеря. В тези скъпи дрехи и голяма позлатена яка можете да го сбъркате с някоя от старите картини, които окачат над олтарите: искам да кажа, с някое изображение на Бог. Той е толкова величествен и едър и толкова окичен със злато и скъпоценности, че искри като стара съкровищница. Върху големия му стол е преметнат златотъкан плат, от двете страни на който висят бродирани завеси, и всяко блюдо му се поднася от застанал на колене слуга. Дори слугата, който му поднася златна купа, за да натопи пръстите си и да си избърше ръцете, го прави, застанал на едно коляно. Друг слуга пък му подава ленената кърпа. Когато коленичат пред него, те свеждат и глави, сякаш той е надарен с такова неземно величие, че не могат да срещнат погледа му.

Затова, когато той вдига поглед и вижда, че го наблюдавам, не знам дали трябва да извърна очи, или да направя реверанс, или нещо друго. Толкова съм объркана от това, че му отправям лека усмивка и извръщам леко очи, но после поглеждам отново назад, за да разбера дали той още ме гледа: и той наистина ме гледа. Тогава си помислям, че щях да направя точно това, ако се опитвах да привлека някое момче, и при тази мисъл се изчервявам, свеждам очи към чинията си и се чувствам като истинска глупачка. После, когато поглеждам нагоре — по една случайност, изпод спуснати ресници — за да видя дали още ме гледа, той е зареял поглед някъде из залата и очевидно изобщо не ме забелязва.

Острият мрачен поглед на чичо Хауърд обаче е прикован в мен и се боя, че той ще се намръщи: навярно трябваше да направя реверанс на краля, когато за първи път привлякох погледа му. Но херцогът само кимва одобрително и заговаря с някакъв мъж, седнал от дясната му страна — мъж, който не представлява никакъв интерес за мен: трябва да е поне на сто деветдесет и две години.

Наистина съм удивена колко стари са хората в този двор, а кралят е направо древен. Винаги съм била с впечатлението, че кралският двор е пълен с млади хора, красиви и весели, а не такива — истински старци. Кълна се, че едва ли има дори един приятел на краля на възраст под четирийсет години. Големият му приятел Чарлс Брандън, за когото се говори, че е бляскав и очарователен герой, е направо престарял, на преклонната възраст от петдесет години. Нейна светлост баба ми говори за краля така, сякаш той е принцът, когото е познавала в момичешките си години, и разбира се, точно затова съм схванала погрешно всичко. Тя е толкова стара, та забравя, че са минали дълги години. Вероятно си мисли, че те всички са все още млади. Когато говори за кралицата, тя винаги има предвид кралица Катерина Арагонска, а не кралица Джейн или дори лейди Ана Болейн. Тя просто пропуска всяка кралица от Катерина нататък. Всъщност баба ми бе толкова изплашена от падението на своята племенница Ана Болейн, че никога не говори за нея, освен като ужасно предупреждение към палави момичета като мен.

Не винаги е било така. Смътно си спомням първото си идване в къщата на баба ми в Хоршам; всяко второ нейно изречение беше „моята племенница, кралицата“ и във всяко писмо до Лондон тя я молеше за услуга или васален имот, място за някой слуга или за печалбите от някой манастир, или пък да изгони някой свещеник или да срути някое абатство. После Ана роди момиче и се изсипаха куп приказки за „нашето бебе, принцеса Елизабет“ и надежди, че следващото бебе ще бъде момче. Всички ми обещаваха, че ще получа място в двора в домакинството на братовчедка ми, че ще бъда приближена на кралицата на Англия: кой знае къде съм можела да си потърся съпруг? Друга братовчедка от рода Хауърд, Мери, беше омъжена за незаконния син на краля, копелето Хенри Фицрой, а един братовчед беше определен за принцеса Мери. Бяхме толкова свързани чрез бракове с Тюдорите, че самите ние бихме могли да минем за хора с кралска кръв. Но после бавно, като настъпването на зимата, когато отначало не забелязваш мразовития студ, за Ана взе да се говори все по-малко и положението с нейния двор беше все по-несигурно. После един ден баба ми свика цялото домакинство в голямата зала и каза рязко, че Ана Болейн (нарече я така, подчертано без никаква титла, без да изтъква някакво роднинство), Ана Болейн опозорила себе си и семейството си и предала краля и че името й и това на брат й няма да се споменават никога повече.

Разбира се, всички отчаяно искахме да узнаем какво се е случило, но трябваше да изчакаме клюките на слугите. Едва когато най-сетне пристигнаха новините от Лондон, успях да науча какво е сторила братовчедка ми кралица Ана. Моята прислужница ми разказа — и сега я чувам как ми казва, — че лейди Ана била обвинена в ужасни престъпления — прелюбодеяние с много мъже, сред които и брат й, магьосничество, измяна, омагьосване на краля: дълга върволица от ужаси, от които пред мен, изплашеното малко момиченце, ясно изпъкна само едно нещо: че неин обвинител беше чичо й, моят чичо Норфолк. Че той беше председателствал съда, че той произнесе смъртната й присъда и че синът му, моят красив братовчед, отиде в Тауър, както един обикновен мъж отива на панаир, облечен в най-хубавите си дрехи, да гледа как обезглавяват братовчедка му.

Смятах чичо си за толкова страховит човек, че би могъл да сключи съюз дори с дявола: но мога да се смея на тези детински страхове сега, когато съм негова любимка, ползваща се с такова висше благоволение от негова страна, че той нареди на Джейн Болейн, лейди Рочфорд, да полага особено големи грижи за мен и й даде пари да ми купи рокля. Очевидно много съм му се понравила, той ме харесва най-много от всички момичета на Хауърдови, които е настанил в двора, и смята, че аз ще се погрижа добре за интересите на семейството, като сключа брак с благородник или се сприятеля с кралицата или очаровам краля. Смятах го за ужасно безсърдечен човек, но сега откривам, че той се държи с мен като добър и мил чичо.

След обяд има представление на поетична драма и много забавни номера, изпълнени от шута на краля, а после следва пеене, което се оказва почти непоносимо досадно. Научавам, че кралят е чудесен музикант, и затова през повечето вечери ще трябва да изтърпяваме някоя от песните му. Има много припеви, в които се повтарят думи от рода на „тра-ла-ла“, и всички слушат много внимателно, а накрая ръкопляскат много шумно. Според мен лейди Ана не изпитва по-голям възторг пред изпълнението от мен самата, но тя допуска грешката да се оглежда наоколо с доста празен и безизразен поглед, сякаш изпълнен с неизречено желание да бъде някъде другаде. Виждам как кралят хвърля поглед към нея, а после извръща очи, сякаш подразнен, че тя не слуша внимателно. Предпазливо се погрижвам да сключа ръце под брадичката си и да се усмихвам с полузатворени очи, сякаш едва мога да понеса насладата, която ми доставя пеенето. Какъв късмет! Той случайно поглежда отново към мен и явно мисли, че неговата музика ме е довела до състояние на възторг. Отправя ми широка, одобрителна усмивка, а аз се усмихвам в отговор и свеждам очи към масата, сякаш се боя да го гледам твърде продължително.

— Много добре — казва лейди Рочфорд и аз й отправям лека тържествуваща усмивка. Обичам, обичам, обичам дворцовия живот. Кълна се, че той съвсем ще ми завърти главата.