Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (62)

Ана, дворецът Ричмънд, 6 август 1540

Той ще ме посети за вечеря. Не мога да предположа защо. Отговорникът на кралското домакинство пристигна вчера и съобщи на моя иконом, че кралят ще има удоволствието да вечеря с мен днес. Попитах дамите, които все още са с мен, дали някоя от тях има вести от двора и една от тях каза, че била чула, че кралят е в двореца Оутландс, почти сам, и ходи на лов, за да отклони мислите си от ужасното предателство на Томас Кромуел.

Една от тях ме попита дали мисля, че кралят идва да ми поиска прошка и да ме помоли да се върна при него.

— Възможно ли е? — питам я аз.

— Ако е сгрешил? Ако разследването е сгрешило? — пита тя. — Защо иначе ще идва да ви види толкова скоро след края на брака? Ако все още иска да сложи край на този брак, защо ще вечеря с вас?

Излизам навън в красивите градини и отивам да се поразходя, с бръмчаща от мисли глава. Не ми се струва възможно да иска да ме приеме обратно, но няма съмнение, че ако е размислил, може да ме приеме обратно със същата лекота, с която можа да ме остави.

Питам се дали би било възможно да откажа да се върна при него. Разбира се, бих искала да се върна в двора и да заема отново мястото си. Но в това, да си сама и неомъжена жена има свобода, на която бих могла да се науча да се наслаждавам. Никога преди в целия си живот не съм била Ана Клев, просто аз, Ана, не сестра, не дъщеря, не съпруга, а Ана, правеща това, което ми харесва на мен. Зарекох се, че ако бъда пощадена от смъртта, ще живея свой живот, свой собствен живот, не живот, ръководен от други. Поръчвам си рокли в цветове, които мисля, че ми отиват, не е нужно да съблюдавам налаганите от брат ми норми на скромност, нито дворцовите моди. Поръчвам си вечеря, когато реша, и храната, която поискам; не се налага да седя пред двеста души, които наблюдават всяко мое действие. Когато искам да изляза на езда, мога да се отдалеча толкова много и да яздя толкова бързо, колкото ми харесва, не е нужно да се съобразявам със страховете на брат си или със състезателния дух на съпруга си. Ако вечер повикам музиканти, мога да танцувам с дамите си или да ги слушам как пеят: не се налага вечно да се съобразяваме с вкусовете на краля. Не е нужно да се възхищаваме на композираните от него песни. Мога да се моля на Бог според собствената си вяра, с избрани от мен думи. Мога да се превърна в самата себе си. Мога да стана себе си.

Мислех си, че сърцето ми ще подскочи от вълнение при възможността отново да бъда кралица, да изпълнявам дълга си към тази страна, към нейния народ, към децата, които обикнах, и може би дори да спечеля одобрението на майка си и да осъществя амбициите на брат си. Но, за свое удивление, докато се вглъбявам в собствените си мисли — а най-после аз разполагам с усамотението и спокойствието да се вглъбя в собствените си мисли — откривам, че може да е по-добре да съм сама и неомъжена жена с добър доход в един от най-хубавите дворци в Англия, вместо да бъда една от изплашените кралици на Хенри.

Първи идват кралските стражи, а после спътниците му — красиви и прекалено натруфени, както винаги. После той влиза малко тромаво, накуцвайки леко с болния си крак. Правя нисък реверанс и докато се изправям, усещам познатата воня на раната му. Никога повече няма да ми се налага да се събуждам с тази миризма по чаршафите — помислям си аз, докато пристъпвам напред и той ме целува по челото.

Той ме оглежда от глава до пети, открито, искрено, като мъж, преценяващ коня, който смята да купи. Спомням си, че е казал на придворните, че мириша и че гърдите ми са провиснали, и усещам как се изчервявам.

— Изглеждате добре — казва той неохотно. Долавям нотката на раздразнение зад похвалата. Надявал се е, че вехна от несподелена любов, сигурна съм в това.

— Добре съм — казвам спокойно. — Радвам се да ви видя.

Той се усмихва при тези думи.

— Трябваше да знаете, че никога не бих се отнесъл несправедливо към вас — казва той, щастлив от мисълта за собственото си великодушие. — Ще видите, че ако сте ми добра сестра, аз ще бъда мил към вас.

Кимвам и се покланям.

— Във вас има нещо различно — той взема стол и ми прави знак, че мога да седна на по-ниския стол до него. Сядам и приглаждам бродираната пола на синята рокля върху коленете си. — Кажете ми. Мога да преценя една жена само като я погледна: знам, че във вас има нещо различно. Какво е?

— Нова шапчица? — предполагам.

Той кимва.

— Отива ви. Много ви отива.

Не казвам нищо. Шапчицата е по френската мода. Ако момичето на Хауърдови се е върнало в двора, той сигурно е свикнал с най-висшата и лекомислена мода. Във всеки случай, сега, когато вече не нося короната, мога да нося каквото си поискам. Ако бях в настроение за смях, щеше да е смешно, че той ме предпочита облечена по мой вкус, отколкото когато се опитвах да задоволя неговия. Но това, което му се харесва в една жена, не му се нрави у една съпруга. Катрин Хауърд може би ще открие това.

— Имам новини — той оглежда малкото ми обкръжение от придворни и придружаващите го господа, които стоят наблизо. — Оставете ни.

Те излизат толкова бавно, колкото се осмеляват. Копнеят да узнаят какво ще последва. Сигурна съм, че няма да е покана да се върна при него. Сигурна съм, че няма да е това; и въпреки всичко затаявам дъх, нетърпелива да узная.

— Новини, които може да ви разстроят — казва той, за да ме подготви. Веднага си помислям, че майка ми е починала там далече и без да успея да й обясня как съм я предала.

— Няма нужда да плачете — бързо казва той.

Покривам устата си с ръка и захапвам кокалчетата на пръстите си.

— Аз не плача — казвам упорито.

— Това е хубаво — казва той. — А освен това трябва да сте знаели, че ще се случи.

— Не го очаквах — казвам глупаво. — Не го очаквах толкова скоро. — Със сигурност щяха да изпратят да ме доведат, ако е била тежко болна?

— Е, това е мой дълг.

— Ваш дълг?

Толкова много искам да разбера дали майка ми е говорила за мен в последните си дни, че едва го чувам.

— Ожених се — казва той. — Ожених се. Помислих си, че е редно да ви кажа пръв, преди да го научите от някакви клюки.

— Мислех си, че става дума за майка ми.

— За майка ви ли? Не. Защо трябва да става дума за майка ви? Защо ми е да се тревожа за майка ви? Става дума за мен.

— Казахте „лоши новини“.

— Какво може да е по-лошо за вас от това, да узнаете, че съм се оженил за друга жена?

О, хиляди неща, хиляди неща, помислям си, но не изричам мисълта на глас. Облекчението, че майка ми е жива, нахлува в тялото ми и трябва да се хвана за страничните облегалки на креслото си, за да се закрепя и да изглеждам толкова мрачна и опечалена, колкото знам, че той би искал да изглеждам.

— Женен — казвам безизразно.

— Да — казва той. — Съжалявам за загубата ви.

Значи наистина е свършено. Той няма да се върне при мен. Никога вече няма да бъда кралица на Англия. Не мога да се грижа за малката Елизабет, не мога да обичам принц Едуард, не мога да угодя на майка си. Наистина всичко свърши. Провалих се в задачата, която бях изпратена да изпълня, и съжалявам за това. Но, мили Боже, вече съм спасена от него, вече никога няма да бъда в леглото му. Наистина всичко свърши веднъж и завинаги. Трябва да държа очите си сведени, а лицето си — неподвижно, за да не види той радостта, озарила ме при мисълта за тази свобода.

— За дама от изключително знатен и благороден род — продължава той. — От рода Норфолк.

— Катрин Хауърд? — питам, преди надутото му поведение да го направи да изглежда по-нелепо, отколкото вече ми се струва.

— Да — казва той.

— Желая ви много щастие — казвам спокойно. — Тя е… — точно в този важен и ужасен миг не мога да намеря английската дума. Искам да кажа „очарователна“, но не се сещам за думата. — Млада — довършвам неубедително.

Той ме стрелва с бърз, суров поглед.

— За мен това не е пречка.

— Съвсем не — казвам бързо. — Исках да кажа, очарователна.

Той омеква:

— Очарователна е — съгласява се той, като ми се усмихва. — Знам, че я харесвахте, когато тя беше в покоите ви.

— Така е — казвам. — Тя винаги беше приятна компания. Тя е прекрасно момиче. — Едва не казвам „дете“, но се усещам навреме.

Той кимва:

— Тя е моята роза — казва той. За мой ужас очите му се изпълват със сантименталните сълзи на стар развратник. — Тя е моята роза без нито един трън — казва той гъгниво. — Чувствам, че най-сетне я намерих — жената, която съм чакал цял живот.

Седя мълчаливо. Тази представа е толкова странна, че не мога да намеря никакви думи, били те английски или немски, за да отговоря. Чакал е цял живот? Е, не е чакал особено търпеливо. По време на дългото си бдение е изпратил три, не, четири съпруги, сред които и мен. А Катрин Хауърд няма и бегла прилика с роза без нито един трън. Ако изобщо е цвете, тя е малка маргаритка: възхитителна, миловидна, но обикновена. Едва ли някога по-обикновено момиче от обикновен произход е сядало на трона на по-добра и достойна жена.

— Надявам се, че ще бъдете много щастлив — повтарям аз.

Той се навежда към мен.

— И мисля, че ще имаме дете — прошепва той. — Тихо. Още е рано. Но тя е толкова млада, и идва от плодовит род. Казва, че според нея е вярно.

Кимвам. Това, че така самодоволно ми се доверява, на мен, която бях купена и сложена в леглото му, за да го търпя, докато се бъхти безнадеждно над мен, блъска се в мен, милва ме по корема и ми дърпа гърдите, ме отвращава толкова много, че едва мога да го поздравя, че е постигнал с друго момиче онова, което не успя с мен.

— Е, да вечеряме — казва той, спасявайки ме от неловкото положение, изправяме се и той ме хваща за ръката, сякаш още сме женени, и ме въвежда в голямата зала на двореца Ричмънд, който бил любимият новопостроен дворец на баща му, а сега е мой. Той се настанява без чужда помощ на мястото си, на трон, издигнат по-високо от всеки друг, а аз съм настанена не до него — както беше, когато бях кралица, — а малко по-далече надолу в залата, сякаш за да напомня на света, че всичко се е променило и че вече никога няма да седя редом с него като кралица.

Не ми е нужно напомняне. Зная това.