Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (77)

Катрин, Хамптън Корт, март 1541

Да видим, какво имам?

Всичките ми зимни рокли са завършени, макар че ми шият още няколко пролетни, но от тях няма полза, защото настъпва периодът на Великите пости и не мога да ги нося.

Имам коледните и новогодишните си подаръци от краля, тоест, освен другите неща, които вече съм забравила или раздала на жените, които ми служат. Имам две висящи украшения, направени от двайсет и шест диаманта с плоска повърхност и двайсет и седем обикновени диаманта, толкова тежки, че едва мога да си държа главата изправена, когато съм си ги сложила. Имам перлен наниз с двеста перли, големи колкото ягоди. Имам прекрасния кон, който получих от скъпата ми Ана. Сега я наричам Ана, а тя все още ме нарича Кити, когато сме насаме. Но накитите са без значение, защото за времето на Великите пости трябва да се откажа и от тях.

Имам хор от нови певци и музиканти, но когато настъпят Великите пости, те не могат да ми свирят весела музика, на която да танцувам. Освен това, по време на Великите пости няма да ми е позволено да ям нищо, което да си заслужава. Не мога да играя карти или да ходя на лов, не мога да танцувам или да играя разни игри, твърде студено е, за да изляза на разходка по реката, а дори и да не беше, скоро настъпват Великите пости. Щом настъпят тези безкрайно мрачни Велики пости, дори няма да върша разни лудории с моите дами или да тичам из покоите или да играя на гоненица, на кегли или на тенис.

А кралят по някаква причина прави така, че тази година Великите пости да настъпят по-рано. Само заради лошото си настроение той се затвори в покоите си от февруари насам и сега дори не излиза, за да се храни, и изобщо не ме вижда, и изобщо не се държи мило с мен, и от Дванайсетата нощ^[1] насам не ми е подарил нищо, нито ме е наричал своята красива роза. Казват, че е болен, но тъй като той винаги куца и вечно има запек, и тъй като кракът му постоянно се разлага от раната, не виждам каква е разликата. А освен това той много се сърди на всички и няма начин да му се угоди. Почти е прекратил дворцовия живот и всички пристъпват наоколо на пръсти, сякаш се страхуват да дишат. Всъщност половината семейства се прибраха в домовете си, тъй като кралят го няма и Тайният съвет не се занимава с никакви дела, а кралят не иска да вижда никого, затова мнозина от младите мъже заминаха и няма никакви забавления.

— Мъчно му е за кралица Ана — казва Агнес Рестуолд, защото е злобна заядливка.

— Не му е мъчно — казвам категорично. — Защо да му е мъчно? Той я заряза по собствен избор.

— Мъчно му е — настоява тя. — Защото, виждате ли? Щом тя си отиде, той стана мълчалив, а после се разболя, а сега, виждате ли, се оттегли от двора, за да помисли какво може да направи и как може да си я върне.

— Това е лъжа — казвам аз. Ужасно е да ми казва подобно нещо. Кой би могъл да знае по-добре от мен, че може да обичаш някого, а после да се събудиш и изобщо да не искаш да се занимаваш с него? Мислех си, че е така само с мен и непостоянното ми сърце, както казва баба. Но ако сърцето на краля също не е способно на дълбоки чувства? Ако си е помислил — всъщност, както си помислих аз, както очевидно са помислили всички, — че тя никога не е изглеждала по-добре или не е създавала по-добро впечатление с външния си вид? Всичко у нея, което някога изглеждаше толкова чуждоземно и глупаво, беше някак заличено и тя беше — не знам точната дума — приятна. Приличаше на истинска кралица, а аз бях, както винаги, най-хубавото момиче в стаята. Аз винаги съм най-хубавото момиче в стаята. Но съм само това. Никога не съм повече от това. Ами ако сега той иска излъчваща изтънченост и достойнство жена?

— Агнес, постъпвате погрешно, като разчитате на дългото си приятелство с нейна светлост, за да си позволявате да я разстройвате — казва лейди Рочфорд. Обожавам начина, по който умее да изрича такива неща. Думите са направо като излезли от пиеса, а тонът й е като проливен февруарски дъжд, шибащ тила ти. — Това са безпочвени клюки за лошото здраве на краля, за което би трябвало да се молим.

— Аз наистина се моля — казвам бързо, защото всички казват, че влизам в параклиса и през цялото време проточвам глава над ръба на ложата на кралицата, за да видя Томас Кълпепър, който поглежда нагоре към мен и ми се усмихва. Усмивката му е най-хубавото нещо в църквата, тя осветява целия параклис като по някакво чудо. — Аз наистина се моля. И Бог ми е свидетел, че когато започнат Великите пости, няма да имам какво друго да правя, освен да се моля.

Лейди Рочфорд кимва:

— Наистина, всички ще се молим за здравето на краля.

— Но защо? Толкова тежко болен ли е? — питам я тихо, така че Агнес и останалите да не могат да чуят. Понякога наистина ми се иска да не бях позволявала на всички тях да се присъединят към мен. Бяха достатъчно добри за моминските ми покои в Ламбет, но всъщност не мисля, че винаги се държат като благовъзпитани дами от двора на кралицата. В покоите на придворните дами на кралица Ана никога не е царяла такава буйна невъздържаност като в моите. Нейните дами бяха далеч по-добре възпитани. Никога не се осмелявахме да й говорим така, както моите дами говорят на мен.

— Раната на крака му отново се е затворила — казва лейди Рочфорд. — Със сигурност сте слушали, докато лекарят обясняваше за нея, нали?

— Не разбрах — казвам аз. — Започнах да слушам, но после не разбрах. Просто престанах да чувам думите.

Тя се намръщва:

— Преди години кралят получи ужасна рана в крака. Тя така и не заздравя. Поне това ви е известно.

— Да — казвам намусено. — Това го знаят всички.

— Раната се влоши и трябва да бъде източвана, всеки ден гнойта трябва да се изцежда от плътта.

— Знам — казвам. — Не говорете за това.

— Е, раната се е затворила — казва тя.

— Това е добре, нали? Зараснала ли е? Той е по-добре?

— Раната се затваря отгоре, но отдолу все още е зле — обяснява тя. — Отровата не може да излезе, отива нагоре към вътрешностите, към сърцето му.

— Не! — напълно съм ужасена.

— Последния път, когато това се случи, се бояхме, че може да го загубим — казва тя много сериозно. — Лицето му почерня като труп на отровен човек, той лежеше като мъртъв, докато не отвориха отново раната и не изтеглиха отровата.

— Как я отварят? — питам аз. — Знаете ли, това наистина е отвратително.

— Правят разрез в нея, а след това я държат отворена — казва тя. — Разтварят я с малки златни късчета. Трябва да натикат късчетата в раната, за да я държат жива, иначе тя ще се затвори. Той трябва през цялото време да понася болката от една отворена рана, и ще трябва да го направят отново — да срежат крака му, а после да режат отново.

— Тогава той ще се оправи отново? — питам бодро. Наистина искам тя да спре да ми разказва тези неща.

— Не — казва тя. — Тогава той ще бъде какъвто си беше, куц, измъчван от болки, и тровен от раната. Болката го кара да се гневи и което е по-лошо, кара го да се чувства стар и изтощен. Куцането означава, че той не може да бъде някогашният мъж. Вие му помогнахте да се почувства отново млад, но сега раната му напомня, че е старец.

— Невъзможно е наистина да е смятал, че е млад. Невъзможно е да е смятал, че е млад и красив. Дори той не може да си е мислил това.

Тя ме поглежда сериозно:

— О, Катрин, той наистина мислеше, че е млад и влюбен. Трябва да го накарате отново да си го мисли.

— Но какво мога да направя? — Усещам как свивам нацупено устни. — Не мога да му втълпявам разни мисли. Освен това той не идва в леглото ми, докато е болен.

— Ще трябва вие да отидете при него — казва тя. — Идете при него и измислете нещо, което да го накара отново да се почувства млад и влюбен. Накарайте го да се почувства като младеж, изпълнен със страст.

Намръщвам се:

— Не знам как.

— Какво щяхте да направите, ако той беше млад мъж?

— Бих могла да му кажа, че един от младите мъже в двора е влюбен в мен — предлагам. — Бих могла да го накарам да ревнува. Тук има млади мъже — мисля си за Томас Кълпепър, — към които знам, че наистина мога да изпитам желание.

— Никога — казва настойчиво тя. — Никога не правете това. Не знаете колко опасно е да правите това.

— Да, но вие казахте…

— Не можете ли да измислите начин, който ще го накара да се влюби отново, без да си сложите врата на дръвника? — пита раздразнено тя.

— Наистина! — възкликвам аз. — Само си мислех…

— Помислете отново — казва тя доста грубо.

Не казвам нищо. Не мисля. Нарочно мълча, за да й покажа, че е груба и че няма да търпя това.

— Кажете му, че се боите, че иска да си върне херцогинята на Клев — казва тя.

Това така ме изненадва, че забравям да се цупя и я поглеждам удивено:

— Но Агнес казваше точно това, и вие й казахте да не ме разстройва.

— Именно — казва тя. — Точно затова тази лъжа е толкова хитроумна. Защото е почти вярна. Половината двор я шушука, прикривайки устата си с длани. Агнес Рестуолд ви я казва в лицето. Ако дори само за миг можехте да помислите за нещо друго, освен за себе си и за външния си вид и накитите си, наистина щяхте да сте нервна и разстроена. И, най-хубавото от всичко, ако отидете при него и се покажете нервна и разстроена, той ще повярва, че две жени се препират за него, и отново ще се почувства изпълнен с увереност в собственото си обаяние. Ако го направите добре, той може да се върне в леглото ви още преди Великите пости.

Поколебавам се:

— Разбира се, искам той да бъде щастлив — казвам внимателно. — Но ако той не дойде в леглото ми преди Великите пости, тогава няма голямо значение…

— Има значение. Тук не става въпрос за вашето или дори за неговото удоволствие — казва тя сериозно. — Той трябва да ви направи син. Вие, изглежда, непрекъснато забравяте, че важното не са танците или музиката, нито дори накитите и земята. Не печелите мястото си на кралица, бидейки жената, която той обича сляпо: печелите мястото си на кралица, ставайки майка на неговия син. Мисля, че той дори няма да ви короняса, докато не му родите син.

— Трябва да бъда коронясана — възразявам аз.

— Тогава трябва да го вкарате в леглото си, за да ви направи дете — казва тя. — Твърде опасно е дори да се мисли за нещо друго.

— Ще отида — въздишам тежко, за да види тя, че не съм се стреснала от заплахите й, а тъкмо напротив — уморено ще се заловя с изпълнението на дълга си. — Ще отида и ще му кажа, че съм нещастна.

За късмет, когато стигам там, външната зала за аудиенции е необичайно празна — толкова много хора са се прибрали у дома. Затова Томас Кълпепър е почти сам, играе на зарове, с дясната ръка срещу лявата, седнал в прозоречната ниша.

— Печелите ли? — питам го, като се опитвам да говоря безгрижно.

Като ме вижда, той скача на крака и се покланя.

— Аз винаги печеля, ваша светлост — казва той. Усмивката му кара сърцето ми да пропусне един удар. И то наистина пропуска, наистина пропуска: когато той отмята глава по този начин и се усмихва, чувам как сърцето ми бие шумно: туп-туп.

— Не е кой знае какво умение, ако играете сам — изричам на глас, а на себе си казвам: а пък това не е особено остроумно.

— Печеля на зарове, също и на карти, но в любовта съм безнадежден — казва той много тихо.

Хвърлям поглед зад гърба си: Катрин Тилни е спряла, за да говори с братовчеда на херцога на Хертфорд и поне веднъж не подслушва. Катерина Кери е на дискретно разстояние, загледана през прозореца.

— Влюбен ли сте? — питам.

— Вие трябва да го знаете — прошепва той.

Почти не смея да мисля. Той сигурно има предвид мен, сигурно се готви да заяви любовта си към мен. Но се кълна, че ако говори за някоя друга, направо ще умра. Не мога да понеса той да желае някоя друга. Но продължавам да придавам бодрост на гласа си.

— Защо би трябвало да го знам?

— Вие сигурно знаете коя обичам — казва той. — Точно на вас трябва да ви е известно.

Този разговор е толкова прекрасен, че чувствам как пръстите на краката ми се свиват в новите ми пантофки. Горещо ми е, сигурна съм, че се изчервявам и той ще види.

— Трябва ли?

— Кралят ще ви приеме сега — обявява онзи идиот доктор Бът, аз трепвам и понечвам да се отдалеча от Томас Кълпепър, защото напълно съм забравила, че съм дошла, за да се видя с краля и да го накарам да ме обича отново. — Ще дойда след минута — казвам през рамо.

Томас се изсмива кратко, а аз трябва да закрия устата си с ръка, за да се сдържа също да не се разкикотя.

— Не, трябва да вървите — напомня ми тихо той. — Не можете да карате краля да чака. Ще бъда тук, когато излезете.

— Разбира се, че отивам веднага — казвам аз, спомняйки си, че трябва да изглеждам разстроена, задето кралят ме пренебрегва, извръщам се припряно от него и се втурвам в стаята на краля, където той лежи върху леглото си, подобен на голям кораб, оставен на сух док, със застинал във въздуха крак върху бродирани възглавници, и изнурено и изпълнено със самосъжаление голямо кръгло лице; тръгвам бавно към голямото му легло и се опитвам да изглеждам изпълнена с нетърпение да получа любовта му.