Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция, форматиране
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн. Живот във висшето общество

Роман

 

Превели от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

26

— Щом не искаш да ми кажеш какво се е случило, защо ме викаш при себе си?

Потърсих с очи пепелник и за пети път от девет часа насам изгасих фаса на пода.

— Искам да си отидеш — заяви Хари. Зави се презглава.

— Стаята е твоя — отговорих аз. Размърдах се неудобно на стола, който бях придърпал до леглото му; пак ме порази фактът, че тази стая беше най-неудобната в цялата къща и, общо взето, не беше много по-добра от моята детска стая. Купчинката фасове върху черния линолеум с нищо не допринасяше за добрия й вид.

Издърпах леко завивката. Той извърна лице от мен.

— Защо не ме оставиш на мира?

— Ти ме повика да дойда.

— Това беше преди три дни.

— Не го повтаряй, Хари, моля те.

Той се изправи в леглото.

— Мислех, че като си дойда в къщи, ти ще бъдеш тук. Никой не ми беше казал, че те няма. Никой нищо не ми казва. После баба спомена, че заминава за Лондон, и аз я помолих да ти каже да дойдеш. А ти не дойде.

— Сега съм тук — отвърнах аз.

Сложих ръката си върху неговата.

— Пусни ме — рече той. — Зная защо не дойде. — Лицето му сякаш се сбръчка от мъдрост като на възрастен. — Чух мама да разправя на баба. Каза, че онази жена, Хоксли, те, била хванала в ноктите си. Каза, че си живеел с нея…

— Не е трябвало да слушаш неща, които не са за теб — смъмрих го аз.

— И си спал в стаята ми. Попитах мама дали е така, но тя отвърна, че не си. През ваканцията я попитах и тя каза, че не си. Но аз знаех, че си спал, защото индианското ми одеяло е изгорено от цигара.

— Ще ти купя друго — обещах аз и се почувствувах толкова виновен, сякаш одеялото беше неговата едничка собственост и аз го бях продал, за да изпия парите.

— Не искам друго — заяви той. — Ти ми го развали. — Започна да си хапе ноктите. — Защо си спал в моята стая?

Дръпнах ръката от устата му.

— Има неща, които още не можеш да разбереш. Но хората правят грешки. Аз сгреших и майка ти също сгреши.

Ръката му остана в моята.

— А чичо Марк сгрешил ли е?

— Той също е правил много грешки.

— Боли ме ръката, татко!

— Извинявай.

Не можех да понасям повече самотността върху лицето на Хари. Чух името на Марк и в мен пак се възобнови старата омраза, желанието да руша; никога нямаше да се отърва от тази омраза, но сега не беше време за нея. Хари бе самотен, Хари се бе загубил и индианското му одеяло беше изгорено от цигара. Прегърнах го.

— Хари, ти чувствуваш, че съм те изоставил. Не съм искал да го сторя, миличък. Много неща ми се струпаха на главата и аз избягах. Възрастните също бягат понякога. Върнах се, защото мислех, че имаш нужда от мене. Ти си мой син. Ако имаш нужда от мен, аз винаги ще бъда при теб.

— Голяма работа! — рече той. — Все пак ти не дойде, когато те повиках. Никога не си ми писал писма. Никога не си идвал в училище. Бил си много зает с оная мисис Хоксли. Зная какво си правил с нея, но не трябва да го казвам. Казах го на мама, а тя ми удари плесница…

— Ако искаш, кажи го. Каквато и дума да кажеш, аз ще я зная. Но това няма да помогне с нищо, нали?

Той се отдръпна от мен.

— Скоро и ти ще се нервираш. С мен всички се нервират. Скоро ще започнеш да викаш. Те все викат. Няма да ти кажа. На никого нищо няма да кажа, защото всичките сте глупави и лоши и никой не ме иска, дори Барбара…

— Тя е бебе — рекох кротко аз.

— Тя не ме иска. Никой не ме иска. Вървете всички по дяволите!

Той ме погледна, за да види дали ругатнята ме е възмутила. Усмихнах му се.

— Не се разгорещявай, Хари — посъветвах го. — Щом не искаш да ми кажеш, няма да те насилвам. Но каквото и да си направил, аз съм на твоя страна. Запомни това. — Целунах го. — Хайде сега, опитай се да заспиш.

Изправих се. Когато стигнах до вратата, той ме повика. Пак му се усмихнах.

— Утре ще се видим.

— Ела при мен, татко.

Седнах на леглото.

— Наистина ли ще си на моя страна, каквото и да съм направил?

— Никога не те лъжа — отвърнах аз.

Той ми стисна ръката.

— Няма да ми се сърдиш, нали? Обеща ми.

Големите му сини очи и дългите тъмни ресници били изхабени, трябвало да се роди момиче — така казваха Сюзън и много други хора. Докато го гледах, за първи път от два месеца започнах да разбирам защо е избягал от училище. Беше красиво момче; вгледах се и долових, че чертите му са по-нежни от чертите на Барбара. Пак ме обзе гняв; този път към самия мен. В какъв плен го бях оставил да попадне?

— Слушай, Хари. Каквото и да си направил, все едно. Обещавам ти, че няма да ти се карам. Всички правят грешки, Хари. Една грешка не значи край на света.

— Пратиха ме в Ковънтри — започна той. — Не можех да издържа. По-добре, и без това го мразя, гадното училище!

— Можеше да ми го кажеш — рекох аз. — Но сега вече е все едно. Защо те пратиха в Ковънтри?

Той ме изгледа подозрително.

— Ти ще ми се разсърдиш — отвърна той. Заплака шумно; притиснах го до себе си и обърсах очите му. Той изхълца и ми върна носната кърпа.

— Много съм лигав — каза той. — Не трябва да хленча. — Освободи се от ръката ми.

— Господи! — възкликнах аз. — Плачи, щом ти се плаче. Защо пък трябва да се въздържаш? Така ли ви възпитават в онова идиотско училище? Да ставате твърди като индианци?

— Искаха да ме „белосат“ — обясни той. — А аз не им давах. Това е нещо като встъпителна церемония за втората година. — Той взе носната ми кърпа и си обърса очите.

— Струва ми се доста глупава работа — казах аз. — Но аз никога не съм имал твоите преимущества в обществото. Какво по-точно означава това „белосване“?

— „Белосват“ ти… онуй нещо! — отвърна той. — Правят го с всеки.

— А директорът знае ли?

— Не знае, разбира се. — Хари изпусна носната кърпа. — Ама ти да не му кажеш?

— Няма. Но те не са те пратили в Ковънтри само защото не си позволил да те „осветят“. Ако може да се нарече така „белосването“ на твоите срамни части. Какво си направил?

— Те бяха десет души — отвърна Хари.

— Добре, били са десет души. И какво им направи на тези десет герои?

— Ръгнах с нож един от тях.

— Това ли е всичко? За това ли е цялата врява?

— Ръгнах го в ръката. Всъщност не го нараних истински. Имах само онова джобно ножче, дето ми подари.

— Трябвало е да ръгнеш копелето в червата! — заявих аз и се усмихнах с облекчение.

— Не се ли сърдиш, татко?

— Да се сърдя ли? Че какво друго си могъл да направиш?

— Казаха, че съм бил убиец. Казаха, че не съм бил англичанин. — Сълзите му продължаваха да текат.

— Хич пет пари не давай, Хари! Правилно си постъпил. Ако някой се опитва да те разиграва… — млъкнах; видях, че вече беше изчерпал всичкия си кураж.

— Нали няма да ме върнеш, татко?

— Ще говорим утре сутринта. Ако не искаш да се върнеш, тогава ти обещавам, че няма да се върнеш.

— Татко. Носната ти кърпа. — Той ми я върна.

— Сигурен ли си, че няма да ти трябва?

— Аз си имам моя. — Той подуши. — Твоята мирише, татко.

Миналата вечер Нора я беше опрала и изгладила и отзарана, докато я слагаше в малкото джобче на сакото ми, бе изпаднала в кокетливо настроение и я беше напръскала с одеколон. Кърпата бе с инициал. Буквата „Д“ беше така избродирана, че когато я сложех в горното джобче, оставаше да се вижда в средата. Също като одеколона и кърпата беше подарък от Нора; не исках да я нося нито с одеколон, нито без одеколон, но тя настоя. Сложих я в джоба на панталоните си.

— Ще се изпере — казах аз. — Лека нощ, Хари.

— Татко, ела!

— Ти си също като Барбара — рекох аз. — Какво има!

— Татко, нали не трябва да работя при дядо?

— Разискванията по този въпрос ще отложим с още няколко години — отговорих аз. — Кой ти пусна тази муха в главата?

— Не зная. Мислех, че ти ще искаш.

— А аз мислех, че на теб ти се иска.

— Ти си мислеше, че ми харесва и онова загубено училище — обвини ме той. — Всички знаят по-добре от мен какво ми харесва.

Оправих възглавниците му.

— Утре ще говорим — казах аз. Ние с майка ти все ще измислим нещо. — Разроших косата му. — Хайде да спиш, сине.

Когато влязох в хола, Сюзън пишеше писмо на бюрото. Обърна глава.

— Разбули ли тайната? — попита тя.

Разправих й всичко накратко.

— Много си умен, нали?

— Де да бях умен! — отвърнах тъжно аз.

Тя запали цигара.

— Ти успя там, където всички ние пропаднахме. — Сюзън шумно изпусна цигарен дим. — Това писмо е до директора му. Сега мога да го скъсам.

— Обещах му, че няма да го върнем.

— Това е лесно да се обещае. А и те надали ще го искат.

— Обещах му — казах аз.

Тя погледна през рамо към картата на земното кълбо от осемнадесети век, която висеше на стената вляво от мене. Отиде при нея и я поизправи. Сложи пръст върху един плаващ в морето делфин и ме попиха студено:

— Омръзна ли й вече?

— Днес на обед дори се опитваше да уреди бъдещето ми!

Тя отстъпи една крачка от картата, наклони глава настрана.

— Включително и новото ти семейство ли?

— Няма да има ново семейство — заявих. — Аз си имам семейство.

— Искаш ли да останеш?

Струваше ми се, че сега стои по-изправена, отколкото преди; но раменете й бяха леко отпуснати, сякаш съзнаваше, че поема нов товар.

Седнах.

— Не е лесно — отвърнах аз.

— Искаш ли да останеш?

Изведнъж си спомних как ми даде ключовете от колата. Това беше нещо, което не трябваше да забравям. Тя остана на моя страна. Тогава тя остана на моя страна, както аз бях тази вечер на страната на Хари.

— Искам да остана — казах.

Тя клекна и развърза връзките на обувките ми.

— Наистина ли искаш да останеш, или само проявяваш благородство?

— Не зная дали съм благороден, или не, зная само какво трябва да направя.

Тя ми донесе чехлите.

— Той е като теб — рече Сюзън.

— Кой е като мен?

— Хари. — Тя сложи чехлите. — Той хем иска всички да бъдат доволни от него, хем сам да си бъде господар.

— Не го познавам добре. Нито теб.

— Сега знаем повече, нали? — усмихна се тя.

Чух глас от втория етаж, — хленч, който прерасна във вик.

— Това е дъщеря ми — казах аз. — Знае ли, че съм тук?

Сюзън поклати глава.

— Мълчи, Джо. Може би ще заспи отново.

Чуха се стъпки. Сюзън се приближи намръщена до вратата. На прага стоеше Барбара с пудела си под мишница и плачеше. Тя изтича при Сюзън.

— Искам пия сок, мамо.

Клекнах и ги прегърнах и двете.

— Къде беше, татко?

— Да печеля стотинки.

— Много стотинки — повтори тя сънливо. — Много стотинки.

Сюзън я сложи на канапето.

— Постой тук с татко си, миличка, а аз ще ти донеса нещо за пиене.

— Не — настоя тя. — Татко да донесе пиене! С лед вътре. И сламки.

Отидох в кухнята и отворих хладилника, но си спомних, че вечер не пиеше портокалов сок. Разбърках малко „Киа-Ора“ в нейната чашка и я занесох в хола.

Барбара седеше със затворени очи върху коленете на Сюзън. Щом влязох, тя ги отвори. Дадох й чашата; изпразни я лакомо и шумно. С ръка под чашата наблюдавах лицето й — чаках поне един признак, че ме е познала и се радва. Но за нея в този миг само „Киа-Ора“ и Сюзън бяха действителни. Тя изпусна чашата; хванах я, преди да падне на паркета.

— Да те занеса ли горе, миличка? — попитах я.

Тя се зарови по-надълбоко в ръцете на Сюзън. Целунах я по челото.

— Татко се е върнал — казах. — Спи дълбоко, сладуранке.

Но тя вече спеше. Не виждах лицето й, а само задната част на главата, която беше по-голяма в сравнение с останалото тяло — както у всички деца. Помислих си, че би могла да бъде дете на когото и да било; а после Сюзън я понесе към вратата и спрях да мисля. Решението беше взето; най-после обичта ми беше победила. Не бях очаквал, че ще се прояви точно в такава форма, не бях очаквал изискванията й да бъдат толкова безусловни, бях се надявал, че ще бъде съпроводена от повече церемонии, дори и такива, които сам бих си създал. Но не се чувствувах различен от преди; не се бях променил, не бях по-добро същество, не се бях сдобил с нова сила; бях сам в един голям хол с кремаво златни тапети и паркет на пода, хол, в който въпреки неговия безупречен вкус имаше нещо от меланхолията на старо бойно поле.

Сюзън влезе в стаята и седна върху страничната облегалка на креслото ми.

— Не се натъжавай, че не ти обърна голямо внимание, Джо — каза тя нежно. — Нямаше те повече от месец. За дете на нейна възраст това е като десет години.

— Не съм се натъжил — отвърнах аз. — Скоро тя пак ще свикне с мен.

Сюзън вмъкна пръст под колана ми.

— Отслабнал си — рече. — Мама каза, че не си изглеждал добре… Джо, какво ти каза тя?

— Много неща — отговорих аз.

— Аз не съм я пращала, Джо. — Тя седна на коленете ми. Какво ти каза?

— Обясни ми, че Барбара не е дъщеря на Марк.

Тя застава нащрек:

— Боже мой, Джо, как бих искал да не знаеш истината, но няма смисъл да се отрича. Сега поне…

Аз я прегърнах здраво през кръста.

— Трябваше ми доста време, за да го разбера — продължих аз. — Но тя е права. Децата не избират родителите си, а родителите избират децата си. Зная, че си ми казала истината, но обичам Барбара и не мога да не я обичам. Тя е мое дете, както и Хари. Аз съм й станал баща. За теб е лесно да знаеш кое дете е твое, но аз трябва да го откривам, като го обичам. Може би до тази вечер Хари не е бил мой син.

Тя ме погали по косата.

— Няма ли да се откажеш от думите си, Джо? Няма ли пак да се озлобиш?

— Няма да се откажа от думите си. Не зная дали няма пак да се озлобя. Но ще се опитам да не се озлобя.

— Искаш ли да напуснем Уорли? Ако бъде по-леко за теб, готова съм да го напусна.

— Никои не напуска Капуа — отвърнах аз.

Тя ме погледна въпросително.

— Това е една поговорка.

— Знам чия е — подхвърли тя. — Занапред и двамата трябва да бъдем много внимателни какво приказваме, нали? — Изправи се. — Ти си уморен вече, мили, утре ще поговорим: — Прозя се. — Искаш ли чаша чай?

— Аз ще направя чай. Ти също си уморена.

Очите й се овлажниха.

— Джо, ти си добър. Ти си единственият, Джо, единственият.

Прегърнах я.

— Никой друг ли не иска да ти налее чаша чай преди лягане?

— Ти си единственият. Само теб имам, Джо. През цялото време съм мислила само за теб, Джо, нали не ме мразиш вече? Ще забравим всичко, нали?

— Ще се опитаме — казах аз.

— Нали всичко е свършено с Нора?

Погледнах към телефона, после отново към Сюзън.

— Доколкото тези неща могат да свършват — отговорих. Тя кимна.

— Човек не може да го махне напълно, нали? Но престава да те боли, Джо!

— Най-много боли, когато причиняваш болка на другите — казах. — И това нещо няма край.

— Джо, това може би няма да ти помогне, но винаги съм те обичала. Може би няма да повярваш, но те обичам.

Целунах я.

— И аз те обичам — рекох. Но с труд изговорих тези думи; можах да ги изговоря само защото тя имаше дълга черна коса и големи кафяви очи, защото беше красива и двойното легло не беше далече; чувствувах се, сякаш прелъстявах чужда жена.

— Обичам те — повторих аз, този път по-убедено.

Тя се отдръпна.

— Ще ти повярвам — обеща тя. — И ти ще ми повярваш. Трябва непрекъснато да си го казваме. Всички ние.

Отидох в кухнята и напълних електрическия чайник; после оставих чешмата да потече още малко само за да изпитам удоволствието от вида на бистрата вода. Включих контакта на чайника и наредих приборите върху таблата, която Хари беше направил през лятната ваканция. Когато чайникът завря, аз се сетих за чая с портокалов аромат, който бях купил от „Туинингс“ на Стренд; взех го от чантата си в хола, застанах за миг край свистящия чайник и се замислих дали да го смеся с малко индийски чай, но реших да не го смесвам. Вдигнах таблата, за да я занеса в кабинета, и установих, че съм забравил нещо.

Взех от рафта един лимон. Отрязах един резен, спрях и оставих ножа. Без предупреждение, без никакво съзнателно усилие се почувствувах щастлив, по-щастлив, отколкото съм бил през цялото време след детството си. Такова щастие не можеше да бъде трайно: преди още да изпитам благодарност към него, то започваше да се изпарява. Но аз знаех, че то отново ще дойде.

Край
Читателите на „Живот във висшето общество“ са прочели и: