Джон Брейн
Живот във висшето общество (8)

7

Неделният предобеден аперитив у тъста ми беше нещо като традиция за Уорли. Той канеше гости десетина пъти в годината, обикновено първата неделя в месеца; според годишния брой на поканите можеше да се съди за общественото положение на всеки един в Уорли или за отношението му към семейство Браун, което беше същото. Това беше удобна форма за отхвърляне на официалността и в същото време служеше вместо подбор; ако човек биваше поканен на аперитив в неделя сутрин, това не значеше още, че ще бъде поканен на вечеря, но ако не биваше поканен на аперитив в неделя сутрин, то това означаваше, че за семейство Браун този човек не съществува.

Ние със Сюзън, като близки родственици, се смятахме винаги поканени и аз разумно не отказвах. Тази неделя сутрин обаче много повече ми се пиеше халба битър в „Кларендън“. Докато се отдалечавахме с колата от Сент Алфред, имах непредпазливостта да го кажа на Сюзън.

— Много жалко, че е така — отвърна тя.

Смених на по-ниска скорост, за да взема острия завой към Сент Клер роуд.

— Няма нищо жалко — рекох аз. — Просто ми мина през главата.

— Какви особени мисли ти минават през главата — каза тя. — Отиваш с мен на гости да пиеш аперитив, а би предпочел да пиеш без мен в кръчма.

— Не съм казал такова нещо.

— Но никога не искаш и аз да идвам в „Кларендън“.

— Никога не си казвала, че искаш да дойдеш.

— Да, аз не искам да ходя там. Но на теб ти харесва. Защо тогава не ме оставиш у нашите и после да се върнеш в града. Незаменимите ти кръчмарски познати! Всичките твои проклети избиратели! Хората, които се възхищават от теб! Ще кажа на татко защо не си могъл да дойдеш…

— Кажи му да върви по дяволите! — прекъснах я аз.

— Чудесно! Чудесно! — рече тя. — Ти винаги се изразяваш толкова мило, нали?

— Извинявай — казах аз. — Хайде да го забравим.

Сюзън не ми отговори; когато я погледнах, с изненада видях, че плаче. Завих надясно и спрях колата на Ройден лейн — тясна, камениста уличка, южно от Поплар роуд.

— Какво има, мила?

— Нищо — отвърна тя.

Подадох й носната си кърпа.

— Сигурно има нещо. Лошо ли ти е?

— Нищо ми няма — каза тя.

Прегърнах я.

— Не трябва да плачеш в тази хубава рокля.

— Аз съм лоша съпруга — заяви Сюзън. — Ще ти бъде по-добре без мен.

— Тихо, бебче — рекох аз. Взех от нея носната кърпа и внимателно изтрих очите й. — Ще постоим тука, ще изпушим по една цигара и ще погледаме хубавия изглед. Нямаме бърза работа.

— Тук е спокойно — каза тя.

Погледнах широкия тревист склон, осеян с камъни, който стръмно се издигаше зад оградата, нагоре към ливадите на Уорли. Вляво зад нас се виждаше равна, обрасла с трева местност, сякаш от ливадите се беше протегнал голям, груб език. В колата беше много топло; свалих прозореца.

Сложих ръка върху коляното на Сюзън. Миналата нощ и двамата бяхме пийнали повече от обикновено и заспахме, щом главите ни докоснаха възглавниците. А тази сутрин й казах най-после, че Герда си отива; тогава започнахме да се караме, мрачната караница на съпруг и съпруга. В този миг обаче не се чувствувах женен: бяхме мъж и момиче в бял „Зефир“ на безлюден път.

— Да се поразходим малко — предложих аз.

— Не мога с тези високи токчета — отвърна Сюзън.

Разкопчах най-горното копче на роклята й. Тя ме плесна по ръката и закопча отново копчето.

— Не. Не тука — каза го без гняв.

— Действа ми роклята ти — рекох аз.

— Роклята ми е съвсем строга и подходяща.

— Рокля на девственица. Догоре затворена и ослепително бяла. — Тикнах нос в ръкава й. — И е колосана. Много възбудителна. Все едно да изнасилиш калугерка.

— Не говори мръсотии — каза Сюзън. Тя извади табакерата си. — Дай ми огън, мили.

Наведе се към мен, събори чантата си и тя падна, отворена на пода. Внезапно ме лъхна тежка, преситена миризма; беше паднало шишенцето с парфюм. Вдигнах го и го запуших.

— Новият ти парфюм, мила. Останал е още малко. — Помирисах го. — Колата ще се развони на бардак.

Сюзън погледна шишенцето парфюм и пак се разплака.

— Не си заслужава да плачеш — успокоих я. — Ще ти купя друго шише.

— Не го харесвам — отвърна тя. — Ужасен е. Не го искам повече.

Запалих и своята цигара.

— Тогава го хвърли.

— Ще бъде разсипничество.

Тя продължаваше да плаче и в същото време се намаза с парфюм зад ушите. Аз избухнах в смях; никога не ми се беше виждала толкова неразумна, глупава, женствена или — за да обединим всички тези прилагателни в хубавата юнска утрин — толкова привлекателна. Целунах я.

— Напудри се и тръгваме — наредих аз. — Чудна работа, понякога сякаш не си ми съпруга.

— Какво искаш да кажеш?

За мое учудване Сюзън изглеждаше ядосана.

— Та това беше само комплимент!

Тя отвори пудриерата си.

— Виж ти, какъв комплимент! Много особено се изразяваш.

Притиснах я по-силно; тя се отдръпна.

— Може да ни види някой.

— Нали сме женени?

— Но ти не се чувствуваш женен. Току-що го каза.

— Хайде да не говорим за това — предложих аз. — Няма никакво значение.

Тя изтръска една прашинка от роклята си.

— Вярно — отвърна тя. — Няма значение.

Сюзън продължи да се пудри. Сега вече гледах нейната маска за обществото, лицето й за гости и за черква; не можеше да се повярва, че е имало сълзи в тези големи кафяви очи.

Като свърши с пудренето, Сюзън взе шишенцето парфюм. Погледна го срещу светлината; беше останало малко. Извърна се от мен, разтвори деколтето си и изсипа парфюма между гърдите си. Гледах я без нежност; несправедливо се беше отдръпнала от мен. Тялото й продължаваше да бъде тук, както синьото безоблачно небе продължаваше да бъде навън. Но за нея имах толкова значение, колкото и за небето: тя се беше отдръпнала от мен.

Сюзън заговори едва когато карах по Поплар авеню. Тя каза, без да ме погледне:

— И много ти се моля, този път се завърти повече насам-натам!

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе?

— Недей говори през цялото време с татко по работа. И недей се влачи подир онази там… Хакси.

— Хоксли — поправих я аз. — Не знаех, че ще бъде.

— Ако знаеше, щеше да ти се ходи много повече, нали?

— О, господи! Срещал съм я само веднъж. Само веднъж за две минути.

— Но ти се иска да е било за повече, нали? Видях те как я зяпаш в черквата, видях замечтаното ти лице. И тя го е видяла. Не е глупава тая жена.

— Тя дори не подозира съществованието ми — отвърнах аз.

— Да, да, както и Ева Стор не подозира съществованието ти. Последния път беше тя. А преди това Джин Велфри. Ти делиш цялото си време между татко и жената, която ти харесва в момента…

— Няма думица да проговоря с нито една жена. Нито пък с татко ти. Нито думица, дявол да го вземе!

Сюзън измърмори нещо, което не разбрах, защото завивах в алеята на Браунови и вниманието ми беше заето — входът бе много тесен и трябваше да взема широк завой, за да не закача крилата на портата. Но това беше единственото, в което тъстът ми бе проявил стиснатост; къщата беше най-голямата на Поплар роуд, а това значеше и най-голямата в Уорли, като изключим къщата на Уелс и Синдрам грендж. Затова пък парковете на Уелс и Синдрам грендж, макар да бяха доста големи, заедно не правеха колкото паркът на Браун. И още нещо — техните строители бяха използували само пясъчник; а за Браун беше достоен само най-добрият облицовъчен камък от Болтън Удс.

Паркирах колата пред главния вход, зад един прашен „Воксхол Уайвърн“ — познах, че беше на Марк. Помогнах на Сюзън да слезе от колата и казах шеговито:

— Господи, време е да си измие таратайката.

Тя пое шумно дъх.

— Спести на бедния Марк неуместните си остроумия. И се опитай да бъдеш малко по-любезен към Сибил.

— Да, мила. Извинявай, мила. Както кажеш, мила — изредих аз с пародийно смирение.

Натиснах звънеца. Отвори ми Хариет, неизменното съкровище на Браунови. Както винаги нейните поздрави към Сюзън бяха много по-сърдечни, отколкото към мен; тя работеше у Браунови двадесет години и бе изцяло тяхно творение също като къщата. Но къщата ми харесваше дори когато хора като Лари Силвингтън наричаха стила й „смес от Уимбълдън и Яков Първи“; харесваше ми дори на пипане и преди да вляза, винаги поглеждах крадешком плътните камъни. Не обичах Хариет: лицето й беше много широко и неприятно набръчкано за жена малко над четиридесетте. Тя никога не отправяше усмивка към мен; винаги си представях, че ако ми се усмихне, ще бъде с насмешка. Мисис Браун често казваше, че Хариет била истински сноб, имала собствени идеи за качествата на един джентълмен.

Гостната миришеше на цветя и дим от пури. Видът й не се беше променил от оня миг, когато преди десет години за първи път бях влязъл в нея — семейство Браун купуваше само най-доброто, само това, което беше направено да издържа на времето. Мисис Браун имаше добър вкус или поне говореше много за добрия вкус и редовно посещаваше разпродажбите и антикварните магазини; но никоя от новите й покупки не се усещаше. Човек не забелязваше двойното кресло хепл уайт, нито кутията от шератонски порцелан, а дебелия тъмнозелен килим, дълбочината на креслата, изобилието от цветя, сребърни кутии, чаши и статуетки; ако погледнеше стените, не виждаше двата висящи шкафа от осемнадесетия век или серията гравюри със спортни сцени, които бяха почти единствените остатъци от богатството на Сентклерови, а само тежките, релефни тапети. Сигурно за стотен път си помислих, че тази стая е като хол на общественик; можеше да бъде преддверие на хотел или приемна на градски кмет.

Роза, по-младото съкровище, дойде при мен с поднос пълни чаши. Към нея не изпитвах толкова силна неприязън, като към Хариет, но тя служеше у Браунови едва от десет години. И тя щеше да се научи; стори ми се, че тази сутрин следеше движенията ми с особено внимание. Отдръпнах погледа си от Нора, която току-що бях видял в най-отдалечения ъгъл, и попитах Роза как е племенницата й. Тя се усмихна, квадратното й червено лице за миг стана почти хубаво.

— Сега е много добре, благодаря ви, сър.

Тази племенница беше всъщност нейна дъщеря, на Роза — веднъж мисис Браун го бе казала на Сюзън. Старата вещица имаше и своите добри страни, но те не можеха да ме накарат да я мразя по-малко.

Огледах стаята; Сюзън говореше оживено с Марк и Сибил. Приближих се към Нора. Мисис Браун бе погълната от разговора си с проповедника Тинтман и нито веднъж не ме забеляза.

Нора стоеше сама. Тя не изглеждаше нещастна от самотата си, нито се мъчеше да я прикрие, разглеждайки картините, мебелировката или разните дреболии — тя беше достатъчна за себе си, нито бягаше от другите, нито се нахвърляше към тях.

— Отново се срещаме — казах. — Мога ли да ви донеса нещо?

— Не, благодаря.

Видях на масата до нея пълна чаша шери.

— Това сигурно е първото ви посещение.

За моя най-голяма изненада не можех да измисля нищо, което да кажа.

— Да, до известна степен — отвърна тя. — Прави силно впечатление.

— Десет спални — поясних аз. — Четири бани. Игрище за тенис, плувен басейн, парк четири акра^[1].

— Четири акра? — попита тя недоверчиво.

— Деветнадесет хиляди триста и шестдесет квадратни ярда.

Сложих леко ръка на рамото й; под тънката памучна материя усетих нейната топла и мека плът. Тя не се отдръпна, но устните й се разтвориха малко. Вгледах се продължително в нея: ще запомня това. Главата ми беше пълна с неща, които не желаех да помня; а сега имаше нещо, което исках добре да запомня, дори до назъбените стъклени копчета на роклята й.

— Никога не мога да се оправя с подобни данни — каза тя. — Страх ме е, че не съм родена за журналист.

— Сигурен съм, че не сте — отвърнах аз. — Но вашата работа ми харесва.

Роклята й беше с къси ръкави; исках да плъзна пръстите си надолу и да погаля голата ръка. Ръцете й бяха красиви, нито дебели, нито с изпъкнали мускули, но силни и закръглени. Приближих се до прозореца, без да свалям ръката си; тя лесно можеше да я отърси от себе си, но остана близо до мене.

— Погледнете — казах аз. — Всичко това е само около една шеста от парка.

— На мен биха стигнали и тези рози — отвърна тя.

Свалиху ръка от рамото й; няколко минути само бяхме заедно, но в стаята имаше и други хора. Познавах ги, всичките имаха дълги езици. А освен това към нас се приближаваше Лари Силвингтън, най-дългият от дългите езици.

Той блестеше в костюм от светлосиня италианска коприна и ръчно изрисувана розова връзка. Колкото да беше чудно, Лари бе търговец на вълнен текстил, дошъл бе да живее в Уорли преди десетина години и вече бе станал част от самия град. Беше клюкар, скандалджия и човек, когото винаги характеризираха не само като ерген, а като „ерген, разбира се“, със силно натъртване на „разбира се“. Но всички го обичаха; без да има кой знае какви таланти, той винаги биваше душата на компаниите. Дори мисис Браун го обичаше; може би чувствуваше, че присъствието на подобен екзотичен гост в къщата й доказва колко светска жена е тя, а мисис Браун понякога се наслаждаваше от ролята на светска жена, за да си почине от главната си роля — да бъде Господарка на замъка.

Лари хвана Нора за ръката.

— Какво, мила, възхищавате се на розите? Мога да ви ги опиша всичките. Върху арката са „Албертин“ и „Тъмночервена победа“, а онези, жълтите, са „Сутърово злато“. А другите, светлочервените, са любимите ми рози. Наричат ги „Мисис Хенри Боулз“. Интересно, каква ли е била тя.

— „Мисис Хенри Боулз“ са розови — поправих го аз. — Червените са по всяка вероятност, „Монтесума“.

— Това са подробности — отговори той.

Лари се вгледа втренчено в мен. Имаше плоско, гладко лице с тежки клепачи и зелени очи, които оставяха впечатлението, че са полегати.

Лицето му никога не е изглеждало младо; и никога нямаше да остарее. Лари прехвърли поглед върху Нора; замислих се какви ли връзки между нас допуска сега неговото въображение. Той поклати глава и каза:

— Подробностите са специалитет на Джо, Нора. Той е напълно земен.

— Не бъдете толкова сигурен — отвърна Нора.

Тя ми се усмихна. Роклята й беше с цвета на очите й — сив с лек синкав оттенък, и беше поне с два пръста по-къса от роклите, които носеха останалите жени. Някои хора биха се смутили, че се различават, други биха ликували; а на нея й беше безразлично. Тя беше зряла жена. От десет години не бях срещал зряла жена и от десет години не бях изпитвал необходимостта да бъда в присъствието на такава жена. И в Алис, дори в Алис, имаше нещо счупено, тя беше загубила привичката да е щастлива. „Щеше жив да те изяде“ — а какво друго можеше да направи, след като толкова години е била гладна? Но и тя ми даде нещо; повече, отколкото аз й бях дал. Отвърнах на усмивката на Нора; същото щеше да бъде и с нея, същото щеше да бъде с всяка зряла жена. Дори в този миг се чувствувах вече неин длъжник.

Сюзън оживено разговаряше с Марк и Сибил; досега не бях забелязал да поглежда към мен, но много скоро щях да й дам повод за нов пристъп на гняв.

— Още не сте се запознали със съпругата ми — рекох аз.

— Красивото момиче в бяла рокля — прибави Лари. — Онова там, което говори с матроната в лилаво и мъжа със спортното сако. — Той се изсмя. — Днес Сибил го държи с две ръце, няма да може да мръдне!

— Мълчете — сопнах му се.

— Нека се отдалечат и ще ви разправя нещо…

— Не искам да слушам — строго казах аз.

Лари пак се изсмя.

— Хайде, хайде, не искате! Нали знаем, че ушите ви вече са щръкнали!…

На него човек не можеше да му се сърди, но за миг изпитах желание, да го ударя. Не исках Нора да ме постави на едно стъпало с него, исках да ме вижда само като зрял. После видях, че тя се забавлява, и то не студено, а снизходително, разбрах, че е успяла правилно да прецени Лари. У него нямаше злина; той поднасяше на хората клюки, така както им поднасяше напитки, цигари, цветя или шоколадени бонбони.

За мое учудване Нора го хвана за ръката.

— Вие обичате да доставяте удоволствие на хората, нали? — попита тя.

Аз я зяпнах; думите й бяха продължение на собствените ми мисли.

— Правя каквото мога — отвърна Лари.

Отидохме при Сюзън, Марк и Сибил, за мое облекчение Сюзън изглеждаше погълнала от разговора и едва ли беше забелязала, че не се движех сред гостите. По лицето й нямаше нито следа от сцената в колата, тя бе изпълнена с веселие и го пръскаше неуморно около себе си като царица, която хвърля златни монети на просяците. А Марк и Сибил наистина имаха вид на просяци, той я гледаше, сякаш само нейната преливаща жизненост го държеше на крака; а Сибил в тази лилава рокля изглеждаше по-безвкусна от всякога и се взираше в Сюзън не толкова със завист, колкото с някаква лакома любов.

Под дебелия слой пудра лицето на Сибил беше на петна; не само ние със Сюзън се бяхме карали тази сутрин. Тя бе разкрила някое ново похождение на Марк, както се случваше редовно. Обикновено аз вземах страната на единия или на другия. Смущението на единия или на другия ми доставяше злобно задоволство; така й се падаше на Сибил, задето не даваше на Марк това, което той желаеше — така му се падаше на Марк, задето прелъстяваше малки и глупави момичета, които всеки път ставаха сякаш все по-млади.

Но тази сутрин ги съжалих и двамата. Това чувство ми беше чудно, не бях свикнал с него. Не беше чувство, с което би било удобно да живееш. Представих Нора; безличното, формално изговаряне на името, стандартните въпроси и отговори ми се видяха по-нереални от обикновено. Трябваше поне да обявя, че се намират в присъствието на зряла жена — нещо, което заслужаваше да се обяви.

Мисис Браун продължаваше да говори с проповедника Тинтман. На времето сигурно е била красива, чертите й бяха по-изтънчени от тези на Сюзън; но годините, през които беше играла Господарката на замъка, бяха стиснали устните й прекалено силно, бяха прилепили плътта прекалено плътно към костите. Проповедникът Тинтман измърмори нещо за достойна борба и за даване на пример.

— Разбирам много добре, ваше преподобие — каза моята тъща. — Но той наистина не може да се нагърби с още нещо… — Тя ме погледна изпитателно.

Можех напълно да възстановя разговора им или да отгатна какво щеше да поиска от мен. Бях вече съветник, а не беше лошо да имаш поне един съветник в своя комитет. Скоро щях да отида при нея или проповедникът щеше да ме заведе; щяха да ме помолят да заседавам в някакъв комитет и аз трябваше да приема. И тя щеше да ме нарече на име само веднъж, с голямо усилие, а после щеше да продължи вече много пъти да ми припомня откъде съм произлязъл и на кого дължа всичко. Беше много трудно да не я мразя, но в този миг чух, че Нора казва на Сюзън нещо за розите, и омразата ме напусна. Мисис Браун беше дете; човек не можеше да мрази децата.

— Обожавам ги — каза Сюзън. — Защо нямаме повече рози в нашата градина, Джо?

— Мъчно се отглеждат — отвърнах аз.

— Глупости — каза Марк. — Те са много издръжливи.

— Може и да са — рекох аз.

Но думите ми сякаш нямаха никакво значение, думите, които употребявах, не означаваха нищо; единственото, което имаше значение, беше, че човек не може да мрази децата. Тук всички бяха деца, дори и самият Браун, който шумно разправяше на Джулиън Фарни, директор на училището „Сент Алфред“, за стачката на автобусните шофьори.

— Това е много отговорна служба — каза Джулиън. — Аз самият не бих искал да карам автобус. — Той се изсмя нервно. Изглеждаше необикновено слаб и блед до Браун, който блестеше в новия си кариран костюм с розов карамфил на ревера.

— Моята служба също е отговорна — каза Браун. — Но никой не ме е видял да стачкувам. Никой не ме е видял да искам двойна заплата и намалено работно време, и почивка за чай, почивка за това, почивка за онова…

Той продължи да бърбори, едно дете с чаша бристол милк в едната ръка и огромна пура в другата; доближих се до Нора, за да могат поне раменете ни да се допират. Исках да й разправя какво чувствувам, набързо и накратко като в ония пиеси, където за десет секунди главният герой научава, че графинята е незаконна племенница на маршала, че взводът за разстрел е стрелял с халосни патрони, че плановете, които са били изгорени, са всъщност бяла хартия, а дъщерята на графинята, която е английски агент, ще чака привечер с истинските планове при източната врата на замъка Крапо. Помислих с гняв, че би трябвало да намеря начин, за да предам и аз съобщението си така леко; и веднага след това разбрах с нарастваща радост, че не са необходими никакви думи. Тя вече знаеше това, което трябваше да й кажа.

Браун ме повика с пръст.

— Джо, ела тук — каза той. — Ела и се оправи с Джулиън.

— Ще се опитам — отвърнах аз.

„Дете — казах си аз, — истинско дете!“ А на шестдесет години човек е по-близо до вечната нощ; как можах да го забравя?