Джон Брейн
Живот във висшето общество (15)

14

— Докога ще продължава тази касапница? — попита Хюли. Той удари по масата; на времето този жест беше карал всички да подскачат, но сега означаваше само, че наближава краят на неговата реч. — Непрестанно искаме от Министерството на транспорта да ни разреши да сложим светофар на тази пресечка. От последното ни искане досега станаха три сериозни катастрофи…

Затворих очи, за да не гледам лицето му. Обикновено то беше едно незабележително лице на човек на средна възраст; но сега сякаш се бе сбръчкало и повехнало от собствената си горчивина. Сякаш не само устата беше пила нещо кисело, а и очите, челото, дори дългата оредяла коса.

Хюли седна и аз отново отворих очи. Бях съгласен с всичко казано от него; всеки, който не беше луд, също би се съгласил. Но той не бе оказал никакво влияние върху нещата. Можеше с еднакъв успех да използува времето си, като пее хумористични песни; светофарите щяха да бъдат сложени, когато някой от Министерството на транспорта стигнеше до папката на Уорлийския градски съвет, или, което изглеждаше по-вероятно, случайно я изтеглеше от общия куп.

Погледнах към Браун — като председател на съвета той седеше по-високо от нас върху една платформа в другия край на залата. Платформата бе твърде висока и отдалечена от дългата махагонова маса, около която седяха останалите съветници; при други случаи човек оставаше с впечатлението, че той не се смята за пръв сред равни, а за наш върховен господар. Но тази вечер Браун, изглежда, се чувствуваше неприятно изненадан, че се е озовал в такова положение; той прочете съобщенията с безжизнено мърморене, съвсем различно от обичайния му висок, натрапчив глас, а от време на време раменете му потрепваха раздразнително сякаш под тежестта на собственото бреме.

— Три, подточка едно — изброяваше секретарят на общината. — Три, подточка две. Четири. Пет. Шест. Седем…

Браун бършеше чело с носната си кърпа, устата му зееше полуотворена, аз обърнах друг лист от дневния ред; забелязах, че Браун дори не гледа в дневния ред пред себе си. Секретарят му пошепна нещо; Браун поклати нетърпеливо глава и пийна малко вода.

Секретарят продължи да чете дневния ред; почти не правеше паузи след всяка точка. Обикновено Браун с гримаса, вдигане на пръст или с молба да бъде повторена някоя цифра караше секретаря да чете по-бавно. Освен желанието му да води заседанията, както подобава, той не обичаше много Рей Кемпет; чувствуваше, и то с известно право, че ако има власт, Кемпет би поел цялата работа. Помислих си, че Кемпет в този миг вършеше точно това, поне според собствената си преценка — застанал пред нас висок, изправен, с живо лице, той осезаемо излъчваше от себе си енергия и компетентност. Нямаше да го задържим за дълго в Уорли; на тридесет и три години малкият градски съвет бе за него само начало на кариерата му.

Улових се, че му завиждам. Той беше задължен да работи по строго установени правила, за него забранените неща бяха повече от позволените; но същото важеше и за самия Уорлийски градски съвет. Заплатата му сигурно бе на половина от моята, сметката му за служебни разходи — нищожна, и трябваше да пести, за да си купи собствена кола; но той беше свободен човек, а аз не бях.

Браун извади от джоба си малка стъклена тубичка и глътна две бели таблетки. Почти веднага лицето му възвърна цвета си. Той взе дневния ред и прелисти страниците му, без да бърза; отново беше председател на Уорлийския градски съвет и най-важната клечка в „А. 3. Браун и компания“.

Аз бях умният и енергичен млад мъж, за когото винаги щеше да има място в „Производствата Тифилд“. Не беше нужно да изтърпявам скуката на още едно заседание в съвета, не беше нужно да се тревожа, докато чакам Браун да вземе решение по доклада ми за изчислителните машини. Предложението на Тифилд за работа се оказа сериозно — дори в писмото си той бе предложил заплата, по-висока с четиристотин лири годишно от заплатата, която ми плащаше Браун. Бях получил писмото преди една седмица; бях му отговорил незабавно, като му благодарих най-сърдечно за доверието в мене, уверих го, че за мен е огромна чест да постъпя в такава фирма, като „Производствата Тифилд“, и накрая го помолих да ми даде време да обмисля предложението. Накратко, не бях казал нито „да“, нито „не“; оттогава не бях получил никаква вест от него.

Сега беше станал Джон Дейнтън, най-старият съветник, и с тънък, треперлив глас се оплакваше от недостатъчното обезщетение, което се давало на собственика при отчуждаване. Изглежда, беше забравил, че сам той бе одобрил отчуждаването в комитета. Никой нямаше да му го припомни — не би го проумял. Наближаваше осемдесет години, беше вдовец и синът му бе загинал през войната; единственото място, в което бедният глупав старец все още се чувствуваше щастлив, беше залата на съвета. Той присъствуваше на всяко заседание през последните четиридесет и пет години; в тази зала след всяко заседание гъстата му тъмна коса беше отънявала по малко, зъбите се бяха разклащали, гръбнакът му се беше все повече превивал, месото му се беше смалявало върху скелета. През тези четиридесет и пет години таванът е бил измазван наново, дъбовата облицовка — пребоядисвана, червеният килим сменян, били са подарявани нови портрети на бивши председатели, за да бъдат окачени до тези, които покриваха две от стените. Ако успеех да не вляза в затвора и гласувах, както ми нареждаха да гласувам, един ден и аз щях да бъда на платформата. Портретът ми щеше да виси на стената, а името ми да бъде вписано в плочата под герба на Уорли.

Дейнтън най-после си беше седнал. Джордж Айсджил като председател на Комитета по жилищното строителство беше казал нещо гладко и утешително за равновесието между частната и обществената собственост, което комитетът винаги се стараел да поддържа, колкото и мъчно да било това според неговото признание.

Нора, която седеше в онази част от залата, отделена за публика, в този миг извади бележника си. Графам също извади бележник — тази вечер беше облечен в тъмносиньо спортно сако, тъмносиви фланелени панталони, бяла риза и тъмносиня връзка и всичко това наподобяваше униформа, от която са махнати пагоните.

Заседанието отиваше към своя край; беше протекло според очакванията; всички и съветникът Лемптън най-напред — бяха гласували, както се беше предвиждало, че ще гласуват. Десетина минути Графам писа делово, после натика бележника в джоба си. Докосна ръката на Нора и й каза нещо; тя се усмихна. Загледах се в нея; тя усети погледа ми и усмивката й изчезна. Нарочно продължих да се взирам в нея; исках да я накарам да се почувствува неудобно, най-малкото да се запита дали няма някакво петно по лицево си, или дали не й се вижда комбинезонът. За моя изненада тя нито извади огледало, нито погледна към полата си; след време ме погледна, но никога не бях виждал израза, който се появи в големите й сиви очи. И аз започнах да се чувствувам неудобно; пак насочих вниманието си към дневния ред.

След като Браун закри заседанието, отново погледнах към тях. Бяха си отишли; пробих си път навън от залата на съвета и се направих, че не виждам нито Джордж Айсджил, с когото доста неопределено бяхме говорили да му отида на гости, нито мисис Фълуд, която се насочваше към мен с лист, изписан на пишеща машина, където знаех, че са подредени тридесет и два въпроса — или по-скоро оплаквания — срещу пазача на парка.

Огледах се за „Форда“ на Графам и го видях на Хорнър плейс, малка, запушена уличка от другата страна на улицата. Пресякох и лекичко почуках на предното стъкло. Нора го свали.

— Надявам се, че тази вечер ви е била от полза — казах аз.

— Не беше съвсем загубена — отвърна тя. — Забелязах, че най-после сте се заели да прокарате отчуждаването на кино „Палас“.

— Така ли?

— И вие гласувахте за това — намеси се Графам.

— Сигурно съм гласувал. Вътре беше толкова горещо, че едва не заспах… — Ръката на Нора беше върху рамката на прозореца. Сложих моята ръка върху нейната. — Разсънвах се, като поглеждах към вас — казах й аз.

Графам запали мотора.

— Мога ли да ти припомня, че трябва да издиктуваш дописката си, Нора? — рече той. — Ако съветникът Лемптън те извини.

Тя не му обърна внимание.

— Добре се нагледахте, нали? — попита ме тя.

— Не — отвърнах аз. — Едва сега започвам. Не може ли да отидем някъде да пием нещо?

Тя отдръпна леко ръката си.

— Нали чухте какво каза Питър! Трябва да си свърша работата.

— Можете да телефонирате и от нас.

Графам изфорсира мотора.

— На жена ви едва ли ще е приятно да посреща гости в толкова късен час — каза тя. — Лека нощ, съветник Лемптън.

Тя затвори прозореца.

— Името ми е Джо — припомних й аз, но колата вече бе започнала да се отдалечава.

Пак прекосих улицата и се качих в моята кола. Заседанието беше продължило повече от обикновено; докато карах по Маркет стрийт, слънцето залязваше. Над Синдрам грендж небето беше на бели и бледорозови ивици, които приличаха на ментови пръчки; нежните цветове сякаш потвърждаваха, че вечерта, която беше започнала толкова зле, сега завършваше добре. Независимо дали щеше да излезе нещо от цялата работа, Нора беше признала, че съществувам — това поне не можеше да откаже.

Стигнах Харлинг кресънт и с облекчение видях, че завесите на предната спалня са дръпнати. Сюзън си беше легнала рано — така бе правила през шест от последните десет нощи, в които спяхме отделно. Нямаше да съм принуден да я слушам, да я гледам, да мириша проклетите й турски цигари, нито да следя всяка своя дума, за да не й позволя да продължи кавгата, която беше започнала, преди да, тръгна за съвета. Влизайки през задната врата, си спомних някои нейни думи, „Той е верен на себе си, той е истински мъж, не го е страх от последствията. Ти приличаш на някоя от проклетите ти сметачни машини, ти изобщо не си мъж.“

Усмихнах се и влязох в кухнята. Изведнъж думите й не можеха да ми причинят повече болка. Не сметачна машина, бе гледала Нора, не сметачна машина бе предприела първите стъпки, за да забърка нещо с нея. А и тя не беше жена за мъж, който се бои от последици. Отговорът ми към Сюзън беше готов и нямаше да се изрази с думи.

Приготвих си пълна чиния сандвичи със сирене и извадих от хладилника бутилка бира. Този ден това беше първата храна и първата напитка, които ми доставяха удоволствие; закуската ми бе развалена от мълчанието на Сюзън, не можах изобщо да обядвам, а заради скарването станах от вечерята — или по-скоро от късната следобедна закуска — почти гладен.

Нахраних се и мисълта за една чаша уиски ми се видя много привлекателна. Но бързо я отхвърлих: тази нощ нямах нужда пак да седя да пия до късно, да изпитвам все по-силно самосъжаление и гняв и първата чаша уиски да се превръща във втора, в трета и накрая в половин бутилка. Стигаше ми да си припомня, че Нора има на челото си малък белег, който не бях забелязал по-рано, че косата й е естествено къдрава и че когато ме попита дали съм й се нагледал, тя искаше да каже всъщност дали съм харесал това, което съм видял. Стигаше ми, че сега гледах фреските на Лари Силвингтън и те ми доставяха удоволствие като етюди на красиви жени; не можеха да ми причинят болка и нищо друго в къщата вече не можеше да ми причини болка.

Изплакнах чинията и чашата и ги оставих на подложката за сушене. Докато се качвах на горния етаж, сякаш бях съвсем сам в къщата. Не помислих дори за Барбара, а вместо това усетих пак, с почти смешна сила, как ръката на Нора се стопля под моята. Ако знаех някаква благодарствена молитва, подходяща за случая, щях да коленича още на стъпалата. „Излей своята милост над всички затворници и пленници“; но аз вече не бях затворник.

Отворих стаята на Хари и чух гласа на Сюзън.

— Ти ли си, Джо?

Кей друг може да бъде? — попитах аз. Направих гримаса; повече не трябваше да казвам такива неща.

— Ела тука — рече тя.

Приближих се до вратата на стаята и със странно чувство на съжаление разбрах, че никога вече нямаше да мисля за нея като за наша стая. Вратата беше полуотворена и вътре светеше.

— Какво искаш?

— Не ставай идиот. Не мога да ти говоря така. Влез, преди да си събудил Барбара.

Влязох в спалнята. Сюзън лежеше облегната на две възглавници. Беше издърпала завивката до брадичката и ръцете й бяха отдолу. По завивката имаше ярка жълта везба; не си спомнях да съм я виждал преди.

— Късно се прибираш — каза тя.

— Заседанието продължи много.

Седнах на леглото и запалих цигара.

— Безпокоих се — продължи тя.

— Много мило от твоя страна. Но не е имало нужда. — Погладих завивката. — Кога си я купила?

— Вчера, исках да направя някаква промяна. Яде ли нещо?

— Направих си няколко сандвича.

— Добре се грижиш за себе си.

— Справям се. — Опипах с два пръста завивката. — Харесва ми. Придава съвсем различен вид на стаята.

— Май не си пил, а?

— Не виждаш ли, че не съм. А теб какво те е грижа?

— Зная колко продължават заседанията на съвета. Най-много един час. — Тя се намръщи. — Видът ти е, сякаш си бил с жена. И миризмата ти е такава.

— Казах ти. Цялата вечер бях на заседание. Оттам се прибрах направо у дома.

— Приличаш ми на котка, която е изяла млякото — подхвърли тя. — Да не ме мислиш за глупачка?

Аз се изправих.

— Уморен съм. Лека нощ, Сюзън.

— Почакай — каза тя. — Има нещо, което трябва да знаеш. Днес се обажда Сибил.

— Какво? Да не е разбрала нещо?

— Не. Но скоро ще започне да подозира нещо. Не можем да продължаваме да ги отбягваме.

— Аз мога. — Пак седнах.

— Джо, ако можеше да си видиш лицето! Такава омраза лъха от теб!

— А ти, мама му стара, какво очакваш?

— Джо, всичко това е свършено. Изживяхме го. Заради децата трябва да започнем отначало. Знаеш ли защо се бях ядосала следобеда? Знаеш ли?

— Предполагам, че си имала угризения на съвестта. Косата й се чернееше върху възглавницата.

— О, божичко! — възкликна тя. — Няма ли да ти омръзне да ме обиждаш? Казваш, че ще ми простиш, но само на думи. През цялото време продължаваш да ме мразиш и мен, и него.

— Да не говорим повече по този въпрос — отвърнах аз.

— Бих направила всичко, за да не ти причиня болка. Ти отказваш да ме разбереш.

— О, боже мой! Разбирам те. Разбирам те напълно. Аз съм обикновен, тлъст негодяй и съм ти омръзнал. Дори не съм истински мъж, като Марк. Не искаш да спиш с мене…

— Аз ли не искам? — попита тя. — Аз не искам? А кой започна тая история, ако не ти?

— Вече няма значение кой я е започнал — прозях се аз. — Честна дума, Сюзън, едва се държа на крака.

— Знаеш ли, че Джин Велфри се е върнала?

— Не знаех. Пет пари не давам за нея и това е самата истина.

За първи път, откакто бях влязъл в спалнята, тя се усмихна.

— Тя е събирала гости в апартамента си в Лондон и ти си бил там, нали?

— Нищо не се е случило — отговорих аз.

— Увериха ме в противното — каза тя. — Не ти ли е известно, че между Уорли и Лондон има телефонна връзка? И пощенска служба? — Сюзън се изправи в леглото. — Не те упреквам, мили. — Тя отдръпна завивката.

За миг се втренчих в голото й тяло и започнах да се събличам.

Тя стана от леглото и отиде до вратата. Сложи резето и се приближи до мене.

— Джин не е естествено руса, нали? — попита тя. Разкопча ризата ми. Позволих й да ми помогне, после я хванах за косата и наведох главата й назад.

— Бях самотна — каза тя. — Бях самотна, Джо.

Целунах я.

— Заслужаваш да бъдеш самотна — отвърнах аз.

Очите й се разтвориха широко.

— Набий ме, Джо. Заслужавам си го. Набий ме, Джо. Убий ме, ако щеш, няма да те спра, Джо. — Тя коленичи с хълцане в краката ми.

— Ще те набия — рекох аз. — Наистина ще те набия.

Никога през живота си не съм бил толкова възбуден; и никога не съм се мразил толкова дълбоко.