Джон Брейн
Живот във висшето общество (11)

10

Рицарят беше стъпил с крак върху шията на дракона. Беше с жълта броня, на щита му имаше червен кръст, а сабята му бе дълга почти колкото него. По сабята нямаше кръв, но драконът явно беше мъртъв. Тъмносин, със завита като тирбушон опашка, той изглеждаше по-скоро жалък, отколкото опасен. Рицарят, много млад и сериозен, беше дръпнал нагоре забралото на шлема си. На другия прозорец той беше махнал шлема, коленичеше пред едно младо момиче с дълга черна коса и брилянтна корона. Въпреки че цветовете бяха малко крещящи, и прозорците имаха свой чар. Биха харесали на Барбара, макар че щеше да й бъде мъчно за дракона. Но може би щях да сбъркам, ако я заведях някога в Синдрам грендж. По-добре беше той да остане за нея старинен замък, както беше останал замък и за Том Синдрам, ако се съдеше по броните, сабите и провесените гоблени. Том беше спечелил богатството си през двадесети век в Ледърсфорд; но тук, в Синдрам грендж си оставаше средновековен барон разбойник или, което е по-вероятно, млад рицар, който убива дракони.

Губех нишката на мисълта си; спрях и пийнах малко вода.

— И с това, струва ми се, можем да приключим — казах аз. — Особено в такава хубава лятна вечер. Описах структурата на местното самоуправление. Опитах се да ви обясня какво върши съветникът, за да оправдае своето съществование. Но трябва да ви кажа още нещо в заключение…

Погледнах към Нора, която седеше на задната редица заедно с един младеж в яркочервена риза, и пак загубих нишката на мисълта си. Отклоних поглед от нея и три минути обяснявах, че мога да говоря още много за местното самоуправление, но ще кажа само едно в заключение. Усмихнах се на публиката и пийнах още веднъж вода. Присъствуващите се поразмърдаха: трябваше да завърша, и то бързо.

— Има много неща, които не са наред в местното самоуправление. То съвсем не е съвършено. Може да бъде много по-добро, отколкото е. Но, госпожи и господа, от нас самите зависи неговото подобрение. Не ме интересува, че това сте го чували много пъти досега; ето че го чувате отново. Аз не искам от вас само да проявявате разумен интерес към местното самоуправление — дори само с посещението на настоящия курс, вие вече го доказвате. Аз бих пожелал на тези от вас, които се чувствуват годни да бъдат съветници, да положат всички усилия, за да станат съветници. Вашите политически разбирания не ме интересуват; вашият дълг е ясен. — Повиших глас. — Отправям този апел специално към младите хора в залата. Знаете ли каква е дефиницията на идиот — истинската дефиниция? Идиот е човек, който не се интересува от обществени въпроси. Моля ви не бъдете идиоти. Наблюдавайте ни със зорък поглед. Задавайте ни въпроси. Критикувайте ни. Дори ни обиждайте, ако го заслужаваме. Но най-доброто е да се присъедините към нас. Присъединете се към нас в работата ни за общественото благо, за осъществяването на истинската демокрация. Благодаря ви.

Седнах и както винаги се запитах за какво им благодаря. Председателят стана и каза обичайните думи: аз бях оригинален, не летях във въздуха, бях практичен и имах голям опит в местното самоуправление… Погледнах отново към Нора. Роклята й беше яркосиня със златни птици; деколтето беше затворено, но полата едва покриваше коленете. Тя кръстоса крак върху крак; чу се едва доловимо шумолене, звукът на найлон, който се търка в найлон.

Това шумолене ме довърши; не бе силно, ако не се вслушвах, нямаше да го чуя, напомняше звука на пръст, който търка по стъкло. Действуваше направо на нервите и събуди чувствеността ми, която смятах, че съм укротил. Започнах да разбирам какво кара мъжа да изнасилва жената. Не беше нуждата от другия пол, а просто нуждата да се изнасили.

Лошото е в това, обичаше да казва Марк, че жените винаги владеят положението. И сега Нора владееше положението; замислих се дали го съзнава, дали нарочно показва закръглените си колене, дали леката й усмивка не означава, че няма да ми даде това, което искам, защото за нея не съществувам като мъж…

— А сега — каза председателят — мистър Лемптън ще бъде така любезен да отговори на вашите въпроси…

Последва стеснително мълчание. Сякаш залата беше вързала езиците на всички присъствуващи, сякаш дъбовата облицовка, огромната празна камина, дори оцветените прозорци ги бяха уплашили. Дали пък не бяха разбрали, че всъщност не съм искал да дойда, че не съм твърде убеден в думите си и че в този миг ме интересуваше само едно — дали ще успея да видя малко повече от бедрото на една млада жена?

След това един младеж в синя спортна риза — изглежда, само председателят и аз бяхме със сака — мрънка надълго за политиката и местното самоуправление. Той смяташе, че може да не се намесва политиката в местното самоуправление; аз му обясних късо и уверено, че това е невъзможно. Продължих да отговарям на разни въпроси сред мъглата на досадата; нямаха ли съветите твърде малко власт, не беше ли властта на съветите твърде голяма, бяха ли ефикасни големите административни единици, докога Уорли щеше да запази своята самостоятелност. Към края с мъка успявах да не издам раздразнението си. Те бяха млади, предполагаше се, че са добре възпитани, но не знаеха, че всъщност искат справедливост, искат да бъдат убити драконите. В този миг видях, че Нора ме гледа. Тя пошепна нещо на мъжа до нея.

Той стана. По устните му се изписа усмивка, която не ми хареса. Цветът на лицето му беше болезнен, брадата синкава, но имаше много хубави зъби. Можеше, изглежда, да ги показва по няколко начина. Почувствувах, че неговият въпрос ще бъде неприятен.

— Ще ми позволите — каза той — да бъда съвсем конкретен. Мистър Лемптън дебело подчерта, че английското местно самоуправление по своята същност е общодостъпно и открито за всички, че съветите няма какво да крият, че винаги с радост осведомяват гражданите за своята дейност.

Аз кимнах.

— Няма ли да се откажете от тези си думи, мистър Лемптън? Убедени ли сте в тях?

Нора се усмихваше. Почувствувах се предаден. Сякаш ме съдеха, сякаш се бяха съюзили против мене.

— Убеден съм, разбира се — отвърнах аз.

— Как тогава ще обясните, че поне три пъти през последните дванадесет месеца събранията на съвета бяха при закрити врати? И мога да прибавя, че винаги са били, когато се разисква определен въпрос. Това не е всичко. Комитетът по жилищното строителство…

Възострият му глас продължи да изрежда; след като говори четири минути, престанах да му обръщам внимание.

Беше загубил интереса на публиката, понеже не се придържаше само към една точка; почна да разглежда проекта за обществен басейн, чийто строеж се беше много забавил, и аз погледнах преднамерено часовника си, после умолително обърнах поглед към председателя.

— Страхувам се, че ще трябва да ви прекъсна, мистър Графам — каза председателят. — Не защото съветникът Лемптън не желае да отговори на въпросите ви. Но вие правите цялостен преглед…

Усмихнах му се.

— Почти се чувствувам неподходящ за тази вечер — казах аз. — Още в началото ви предупредих, че не съм добър оратор, и сега след изключително ясното и обстойно изложение на недостатъците в градския съвет на Уорли, което мистър Графам направи, сам се учудвам на смелостта си, изобщо да ви говоря. Но мистър Графам зададе един въпрос. Въпросът му беше много добър наистина. Въпрос, който трябваше да зададен и за който, откровено казано, се надявах, че няма да бъде зададен. Защото ми е много трудно да му отговоря…

Но аз отговорих, като дебело подчертах идеята, че всички членове на съвета са предани на обществените интереси. Но всъщност това нямаше голямо значение, защото усещах, че вечерта е вече свършила, всеки се беше наслушал за местното самоуправление. Аз го бях разбрал; и със задоволство помислих, че Графам не го беше разбрал. Но после си спомних, че той е с Нора, а аз не съм; задоволството ми изчезна.

След края на събранието попитах председателя кой е Графам.

— Доста ляв е — отвърна председателят. Той напълни лулата си. Лулата не подхождаше на столичното му и загладено лице, болезнено на цвят. Вгледах се в него и открих, че прилича на лицето на Графам. По него не се четеше никакво истинско безпокойство. Запали лулата си: лъхна необикновено силен и остър мирис.

— Черна махорка — поясни той. — Единственият тютюн, който все още има известен вкус… Да, вие много добре се справихте с него.

— Какво точно работи?

— А, това е наистина навременен въпрос. И много подходящ. Учител е някъде в Ледърсфорд. Роклята на Нора Хоксли е много хубава, нали?

— Тя самата е много хубава — добавих аз.

Той ме погледна хитро.

— Твърде амбициозна е — каза той. — Струва ми се, че няма да остане дълго на Север.

— Никой не остава дълго тука — отвърнах.

— Питър е също много амбициозен. Двамата си приличат доста… — Той спря да говори, защото Графам и Нора се приближаваха към нас. Графам подаде ръка.

— Струва ми се, че се познавате с Нора. Моето име е Графам, ако не сте чули.

— Чу го — отвърна председателят. — Всъщност вашият въпрос му направи силно впечатление, Питър.

— А на мен ми направи впечатление неговият отговор — каза Графам. — Според мене той е чудесен консерватор.

— Коварен консерватор — поясних аз. — От най-опасните.

— Сигурен съм, че преди всичко е жаден — прибави председателят. — Ще отложим заседанието, за да се придвижим към служебната стая.

— Знаменито — одобри Графам. — Знаете ли защо идвам всеки път на съботните лекции, мистър Лемптън? Защото председателят черпи с бира. И винаги завършва събранията по-рано, така че да ни остане един час!

Той заговори какви предимства имало да се пие в топло време и докато вървяхме към служебната стая по дългия, застлан с плочки коридор, премина върху английските закони за патенти и разрешителни, а после неусетно промени темата и заприказва за новия обществен басейн, който градският съвет проектираше. Нора говореше малко; макар Графам да отправяше всичките си забележки към мен, забелязах, че щом се приближах до нея, той заставаше помежду ни; по едно време дори ме хвана за ревера.

— Това е просто и ясно като върха на копие — каза той. — А ако искате да се убедите колко прости и ясни са върховете на копията, вижте стенописите на този тук лъже средновековен паметник. Всички в Уорли искат плувен басейн.

— Има река — отвърнах аз. — Да не говорим за канала.

— Където плуват умрели кучета и бурени — добави той. — Ще ви бъде ли приятно, ако вашето дете се къпе в реката или канала?

Изхвърлих от ума си мисълта за Барбара. Само представата за някаква опасност, която я заплашваше, ме караше напоследък да се поболявам от страх.

— Отклоняваме се от същественото — рекох аз. — В този миг проектът за басейн се разглежда.

— Наистина ли се разглежда?

— Нора може да потвърди — казах аз.

Приближих се до нея. Изведнъж тясната стаичка с дъбови стени, покрити до средата със съобщения, пак ми заприлича на стая в частен дом, а не на учреждение.

— Нали ще имаме плувен басейн, Нора?

Изговаряйки малкото й име, изпитах почти сексуална наслада; сега бях по-близо до нея и можех да вдишвам парфюма й, който имаше лъх на момини сълзи.

— Съветът обсъжда въпроса — отвърна тя. — Но това не значи, че прави нещо по въпроса.

— Не е честно — възразих аз. — Вече се разглежда евентуалното място.

— Да, кино „Палас“ — продължи тя. — Съгласна съм, че това място би било най-доброто. Централно е, може да се използува главната постройка, а и без това сега на нищо не прилича. Но какво ще стане, ако Амбороу не се съгласи да го продаде?

Нора очевидно знаеше доста неща по този въпрос. Амбороу, собственикът на кино „Палас“, наистина не искаше да го продаде на съвета.

— Аз не представлявам целия съвет — отвърнах. — Не мога да кажа какво ще стане или какво няма да стане. Но ако се реши, че киното е единственото възможно място, то си има начини, по които може да се изземе. Само не казвайте, че сте го чули от мене.

Графам се изхили.

— Много сте предпазлив, съветник Лемптън. Имате пред вид отчуждаване, нали?

Той отпи глътка бира. Шията му беше тънка и можех да видя как глътката се придвижва. Червената спортна риза не подхождаше нито на тялото, нито на цвета на кожата му; ревниво си помислих какво намира Нора в него. Представих си жълтеникавото му лице със синкава брадичка до нейното в леглото: едва успях да скрия гнева в гласа си.

— Ако бъде абсолютно необходимо — отговорих. — Или, по-скоро, ако съветът намери, че е абсолютно необходимо. Макар че, както знаете, нашата партия не е много възхитена от този проект.

— Ще видим — подметна Графам. — Но ако обичах да се хващам на бас…

Нора леко поклати глава. Той млъкна.

— Нора ми припомня, че сме обещали да вечеряме със семейство Хюли.

Цялата история не беше трудна за разбиране. Хюли беше водачът на лейбъристката група в съвета. Графам бе говорил с него. А Хюли смяташе, че отчуждаването няма да стане. Хюли винаги търсеше някакви чудновати заговори на консерваторите, обичаше да мисли, че нищо не остава скрито от неговото будно око на лейбърист. Той не можеше да повярва, че нашето обещание да построим закрит плувен басейн е било нещо повече от предизборен трик, в неговото съзнание обикновената хорска мълва се беше разраснала до свършен факт.

Хюли щеше да изпита голямо удоволствие, като подробно занимае Нора и Графам с въпроса — всъщност това беше единственото удоволствие на нещастника. Семейството му живееше отдавна в Уорли, но той не беше натрупал пари: а жена му, която не споделяше неговата любов към унижените и оскърбените, непрекъснато му натякваше, че на четиридесет и пет години едва е стигнал до старши преподавател в новата гимназия и никога няма да стане нещо повече. Тя беше озлобена и объркана. Озлобена и объркана; защо толкова често ми се натрапваше този израз?

— И моят път е натам — предложих на Графам. — Мога да ви откарам, ако искате.

— Имам превоз, благодаря — отвърна той.

— Чудесно. Поздравете от мене съветника Хюли. Съжалявам, че не беше тук тази вечер. Кажете му да не се безпокои за плувния басейн.

За моя изненада Нора сякаш се ядоса.

— Думите ви звучат малко снизходително — обвини ме тя.

— Аз изпитвам огромно уважение към съветника Хюли. Зная какво голямо значение има за него този проект. Зная, че още от самото начало той не желаеше киното да бъде там. Той искаше това място за закрит басейн. И сега, когато киното е затворено, той естествено не може и да помисли за някое друго място. Напълно го разбирам.

— Има ли и друго подходящо място? — попита тя.

— Честно казано, не знам, но е твърде възможно да има.

— Точно такъв отговор очаквах — каза тя. — Много сте умен, съветник Лемптън.

— Не ме наричайте така. Моля ви, не ме наричайте така. Започвам да се чувствувам на сто години.

За мое учудване тя леко се изчерви.

— Показах се малко невъзпитана — рече Нора.

— Аз не обръщам внимание. Красиви момичета в красиви рокли могат да ми говорят каквото поискат.

— Всъщност вие пет лири не давате, нали?

Нора стоеше пред прозореца; слънчевата светлина сега изглеждаше по-силна, отколкото през целия ден. Погледнах очертанията на бедрата през роклята и ме обзе налудничавата мисъл, че моето желание е завъртяло земното кълбо от изток на запад, за да стане роклята й по-прозрачна, и за да мога да я видя поне за миг като жена, а не като събеседник с други политически възгледи. Имах известна представа какви са тези нейни възгледи; отегчаваха ме толкова, колкото и възгледите на тъста ми. Пет пари не давах за закрития плувен басейн, нито дори за местното самоуправление; но не поради причините, които тя допускаше. Тя беше единственото същество в стаята, което би разбрало защо не давам пет пари; но сега не можех да го кажа. Защото за нея аз бях един отракан, циничен мъж в нов костюм от мохер^[1], мъж, който притежава власт, тъй както притежава златни копчета за ръкавели, не ги натрапва, но няма и нищо против, ако се види блясъкът им.

Разбрах, че всички чакат моя отговор. Изкуших се да й отговоря, както тя очакваше, ако не за друго, то поне, за да ги съживя малко. Огледах стаята: присъствуващите ми се струваха доста сиви, нито стари, нито млади, безцветни в своите жилетки, пуловери и обувки с ниски токове. Видях дебелата и разхвърляна мисис Фълуд в басмена рокля, която се беше отпуснала по шевовете. Мисис Фълуд беше неуморима в своята обществена дейност, членуваше в почти всички организации, с изключение на масоните и „Тайното братство“; освен това тя беше самоназначил се защитник на обикновените данъкоплатци. В общината я наричаха „Бдителната вещица“. Тя не ме обичаше, всъщност не обичаше нито един от съветниците консерватори. На два пъти Консервативната партия беше отказвала да предложи кандидатурата й или пък да оттегли своя кандидат, за да спечели тя изборите като независима. Всъщност тя не обичаше нито един от съветниците; горе-долу така се отнасяха към нея и другите две партии.

Сега мисис Фълуд ме дебнеше да кажа нещо лекомислено или цинично, което после щеше да й даде материал за нова атака срещу съвета. Тя нямаше голяма тежест; но мнозинството ни не беше толкова голямо и не биваше да се излагаме дори и в най-дребните неща.

— За какво не давам пет пари? — попитах аз Нора.

— Най-напред за басейна. Вие не мислите, че той има особено значение. Също за мястото на басейна. Също и за политиката… по политиката почти не говорихте…

Графам сложи ръка на рамото й.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Много си жестока, Нора. Не виждаш ли, че бедният човек е уморен?

Разбрах какво се опитваше да направи.

— Излишно е да ми се притичвате на помощ, мистър Графам — казах аз. — Нора още не е започнала да ми задава трудни въпроси. Но нека ви кажа нещо: държа много на закрития плувен басейн. Държа много на всичко, което засяга благоденствието на Уорли. Нека с това приключим. Друг път ще спорим по политически въпроси.

Протегнах ръка.

— Ще очаквам този разговор с удоволствие — заяви Графам.

Ръката му беше потна: представих си я върху Нора и потреперих от ревност.

Мисис Фълуд беше насочила вниманието си към председателя; напрежението беше отслабнало със същата бързина, с която преди се бе засилило.

— Не знаех, че толкова силно изживявате нещата — казах аз на Нора. — Това внася приятно разнообразие. Не забравяйте в скоро време да ни дойдете на гости. Ще ви покажа розите…

— Благодаря за поканата — отвърна тя. — Ще ни бъде много приятно, нали, Питър?

Той собственически я хвана подръка, по-скоро като полицай, отколкото като любовник. Отвори вратата, за да излязат, и течението от коридора за миг обви плътно полата около ханша й; видях, че не е толкова тънка, колкото изглеждаше на пръв поглед. Ханшът й не беше момчешки; беше сътворен да създава деца.

Вратата се затвори. Изпих бирата и отидох до масата, за да отворя нова бутилка. Но докато я отварях, разбрах, че не ми се пие повече. Щях да я изпия, но не ми се пиеше. Приближих се до прозореца; дворът беше празен, имаше само пет-шест коли и един „Фолксваген“.

С изключение на моя „Зефир“ и лъскавочервения „МГ Миджет“ другите коли изглеждаха стари и очукани. Опитах се да усетя някакво превъзходство от обстоятелството, че моята кола бе най-новата и най-скъпата, но мисълта ми се въртеше все около Нора.

Председателят се приближи към мен.

— Господи! — възкликна той. — Дали в Уорли има и други като тази жена? — Той погледна зад гърба си към мисис Фълуд, която вече беше прехвърлила вниманието си към помощник-библиотекарката.

— Тя е единствена по рода си — отвърнах аз. — След като са я направили, са строшили калъпа.

Графам и Нора се качиха в един „Форд попюлър“. Моторът заработи и аз се отдръпнах от прозореца. Тъкмо това очаквах; но ми беше противно да ги гледам заедно.

— Фантастична постройка — каза председателят. — Погледнете само двора! Толкова камъни, бог знае какво е струвало да се извозят дотука!

— Той не обичаше паважа, нито асфалта — отвърнах аз. — По времето, когато плуваше в благоденствие, долу паркираха стотина коли, всичките с шофьори. Том Синдрам даваше приемите си със стил.

— Мислех, че е бил стиснат — каза председателят.

— Беше. Но когато даваше прием за приятелите си от бизнеса, работата ставаше съвсем друга. Той наричаше това „да хвърлим малко трохи във водата“.

— Стотина коли — каза председателят. — Фантастично!

— Всяка вечер се разхождаше по назъбените стени — продължих аз — и нощем караше да спускат решетката на входа.

— Сега решетката е махната. За жалост, по мое решение. Между другото, съветник Лемптън, вярвам, че не сте се обидили от тези, така да се каже, по-оживени въпроси…

— Колкото са по-оживени, толкова по-добре.

— Беше много любезно от ваша страна, че дойдохте почти без предупреждение. Не мислете, че това няма да се оцени.

— Винаги ще се радвам да помогна — отвърнах аз.

От коридора се разнесе музика. Беше старата песен на Вера Лин „Ауфвидерзен“; чувство на приятна меланхолия ме изпълни. Стаята започна да се изпразва.

— Ние мислим да се съберем и да продължим неофициално — каза председателят. — Ще дойдете ли с нас?

— Не, благодаря. Стана доста късно.

Пак ще се срещнем, пак ще се срещнем, уважаема. По-добре би било да не се срещаме, но Уорли е малък град. Ще я виждам в черквата, ще я виждам при „Драматиците“, ще я виждам в къщите на други хора и дори ако искам да си навлека неприятности, ще я виждам в собствената си къща. И вече нямаше да мога да погледна Синдрам грендж, без да помисля за нея.

Сбогувах се и бързо се измъкнах от стаята, преди да ме види мисис Фълуд. Смрачаваше се; когато колата изтрополя по подвижния мост, нещо ме накара да се напрегна, сякаш ми предстояха приключения, това не беше край на някаква история, нито пък бягах отнякъде, тръгвах от замъка на хълма, спусках се по тесния виещ се път в долината. Там бе Нора, както бяха и тополите край пътя, сребристите брези зад следващия завой; точно в този миг тя бе у Хюли. И мислеше за мен; ние много повече помним хората, с които имаме разногласия, отколкото с които сме единодушни.

После се замислих за мисис Хюли. Неотдавна ми предадоха какво казала за мен — че съм бил жиголо с осигурена пенсия. В момента сигурно разправяше на Нора историята на моя живот, сигурно нямаше да каже нищо в моя полза. Аз щях да съм разбойникът в приказката, ловкият лицемерен разбойник, който се е издигнал от работническата класа не с ума си, не и с упорит труд, а като е прелъстил богаташката щерка. И още веднъж щеше да се спомене историята с Алис; в устата на мисис Хюли тя щеше да се превърне в нещо още по-ужасно. Сигурно мисис Хюли беше първоизточникът на слуха, помислих си, според който съм бил казал на Алис, че ми омръзнало една стара жена да се влачи подире ми, и тя затова решила да се самоубие.

А дори и да не беше първоизточникът на този слух, поне не беше го забравила. Колкото до съпруга й и Графам, те надали щяха да ме защитят.

Спрях, за да оправя огледалото на колата, и погледнах назад към Синдрам грендж. Той беше въплъщение на лошия вкус, заемаше мястото на стотина къщи, които съветът иначе би могъл да построи, бе дива, почти жестока изява, паметник на лакомията и егоизма на един човек, каменно осъществяване на детска мечта. Но въпреки това заслужаваше да се погледне и аз се почувствувах щастлив, докато го гледах, с неговия мелодраматичен корпус на фона на залеза.

Запалих колата. Сега Нора седеше в малката кутийка къща на Хюли и слушаше биографията ми. Нямаше да чуе нищо добро за мене; но нямаше, да чуе и нищо скучно.

Дори можеше да се възбуди и любопитството й; жиголото не е достойно същество, но в него има блясък. Не бях стигнал толкова далеч, колкото исках, бях по-дебел, отколкото трябваше, Сюзън пак бе започнала да се заяжда, не бях умен като Графам, нито щях да бъда богат като Хедърсет; но жените ме харесваха. Много добре разбирах, че лекцията ми в Синдрам грендж беше посредствена, гладка и свързана, изнесена с ясен висок глас, но без капчица оригиналност и много добре знаех, че бях отегчил и ядосал Нора. Но в леглото нямаше да бъде така.

Сякаш тя беше до мен, вятърът духаше през отворения прозорец и развяваше накъдрената й коса, а ръката й почиваше небрежно върху коляното ми. Ако я пожелаех в такъв миг, беше невъзможно да не я имам: желанието винаги е заразително, стига да е достатъчно силно. Беше дошло време за промяна, животът ми трябваше да възприеме нов облик. Марк беше турил пръст в раната: завиждах му. Спомних си подигравката в гласа му. „Няма ли някоя друга? Някоя, която да ти харесва? И какво ще направиш в такъв случай?“

Намалих, за да прекося реката по изгърбения мост, който излизаше на Скуиръл роуд и вече знаех точно какво ще направя. Напразно се водех от грубата ергенска логика. Трябваше да бъда десет години по-млад. Нора ми харесваше, дори думата беше слаба; но нямаше да направя нищо, както не бях направил нищо с Джин.

След една минута щях да стигна Маркет стрийт, след две минути — Сент Клер роуд, а след пет минути щях да си бъда в къщи и жена ми щеше да приготвя вечерята. А след вечеря щях да изпия чаша уиски и да си легна; тогава щях да си въобразя, че жената до мен е Нора. Не бях Марк, никога нямаше да бъда Марк; но поне в това отношение го превъзхождах.