Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Лемптън (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life at the Top, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2010 г.)
- Разпознаване, корекция, форматиране
- Дими Пенчев (2012 г.)
Издание:
Джон Брейн. Живот във висшето общество
Роман
Превели от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов
Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980
Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ — София
История
- — Добавяне
12
Две седмици по-късно бях в Лондон и продължавах да мисля по същия въпрос. Не беше толкова лек, колкото бях предположил; за първи път изпитах известно съчувствие към Мидридж. Дори посещението ми в централната служба на „Изчислителни машини Фламвил“ — след един продължителен обед с Тифилд в „Епикур“ — с нищо не ми помогна; излязох оттам с цял наръч брошури, главобол и десет страници бележки, които не можех да разчета.
На другия ден реших да се върна в къщи. Решението ми се видя ясно, определено и разумно. Бях завършил успешно работата си с Тифилд, хотелът, в който бях отседнал този път, бе на значително по-ниско ниво от „Савоя“; и преди всичко завръщането ми с един ден по-рано можеше да смекчи Сюзън. За това пътуване ме бяха предупредили едва три часа преди тръгването и нейните оплаквания бяха по-злобни от обикновено.
Въпреки това, когато застанах на гишето, кой знае защо, се почувствувах лишен от сили. Не исках да остана; не исках и да си ходя. Пак ми се струваше, че ми тежи прекалено голям товар, прекалено много решения, които трябваше да вземам; исках да оставя всичко, да заспя, да пия чай, когато се събудя, и пак да заспя. Някакъв плачлив вътрешен глас ми говореше, че не искам много. Някой ден…
Гласът изчезна; никога не се бях вслушвал за дълго в този глас. Натиснах звънеца.
— Може ли да получа сметката си, моля? Двеста и първа.
Администраторката вдигна глава от куп листове, изписани на машина. Пъстрите рамки на очилата й не смекчаваха строгото лице.
— За минутка само, сър.
Минутката се превърна в пет минути; после тя погледна един картон от картотеката и дойде при мене.
— Вие трябваше да си заминете утре — каза. Погледът й беше пълен с подозрение.
Бе облечена в тъмносиня рокля; когато вдигна ръка, за да оправи очилата си, видях под мишницата петно от пот. Не беше грозна; но лицето й — твърде уморено, а косата — прекалено оръфана.
— Свърших работата си по-рано, отколкото очаквах — отвърнах аз — и затова се връщам при хладните северни ветрове.
Тя не обърна никакво внимание на думите ми; но ми се стори, вече бе уточнила подозрението си; исках да я похитя. Отрих лице; носната ми кърпа беше мокра от пот и не ми помогна много.
— Страх ме е, сър, че ще трябва да платите пълната сума. Напълно ясно е казано…
— Да, да, разбира се. Дайте ми само сметката, моля ви. Помислих си за пътуването с влака, което ми предстоеше, и за миг се изкуших да променя решението си. Не ме беше грижа, че ще платя тридесет шилинга за стая, която няма да използувам; но ми се стори срамно да дам на собственика двойна печалба. Каквото и да казваше администраторката, тая нощ стаята нямаше да остане празна. Лондон, както винаги, беше препълнен. И Джин се бе върнала в Кенсингтън, след като бе изпълнявала дребна роля в едно ревю. Миналата вечер бях завел Тифилд да види ревюто; на Джин бяха дали солов номер — една песничка, в която, доколкото разбрах, се говореше за голямата нужда от мъже, които да бъдат мъжествени повече от веднъж на вечер. Спомних си песничката и костюма на Джин и усетих как и градът, и лятото ме притискат отгоре; клубовете за „стриптийз“, проститутките, двойките в Хайд Парк, момичетата по „бикини“ в „Лидо“ — всичко бе насочено към едно, а аз не бях достатъчно щастлив със Сюзън, за да откажа съблазните, които ми се отправяха.
— За толкова кратък срок не ще можем да намерим клиент, нали разбирате? — каза администраторката. — В този сезон бихме могли двойно да напълним хотела, но хората не очакват, че тази вечер ще имаме празна стая.
— Разбира се — отвърнах аз.
Очите ми засмъдяха от пот; извадих си чистата кърпичка от малкото джобче на сакото.
— Така е по правилника — обясни тя и се зае да изготви сметката.
Погледнах обявата на стената вдясно от мене. Изглежда, имаше доста работи, които бяха забранени в хотела. И за по-сигурно до асансьора висеше още една обява.
— Не можете да се оплачете от липса на правила — забелязах аз. Извадих чековата си книжка.
— Бихте ли написали адреса си на обратната страна, сър?
— Ако това ви доставя удоволствие — казах аз.
Тя се усмихна.
— Правилникът го изисква, сър, не аз.
Тя ме бе преценила; усмивката й криеше покана, каквато не очаквах в това безцветно преддверие на хотела. А може би си въобразявах, време беше да се прибирам в къщи.
Отхвърлих предложението на портиера да ми намери такси; носех само чантата си и не виждах смисъл да му давам половин крона, за да извика една дума. Едно дребно спестяване, дребна победа над безименната групичка, която управляваше хотела, за миг ми достави удоволствие; но не можех да се отърся от чувството, че напускам забавата преди края, че в Лондон ме чака нещо, което не смеех да взема.
Нямаше причина да не остана; Сюзън ме очакваше едва на другия ден. Платих на шофьора на таксито и си помислих, че макар да съм освободил стаята си в хотела, лесно щях да намеря къде да преспя тази нощ. Спрях нерешително пред входа на чакалнята и хвърлих една монета във въздуха. Беше детинщина; но ми беше омръзнало да бъда възрастен, беше ми омръзнало да бъда порядъчен съпруг, беше ми омръзнало да се държа прилично.
Исках поне веднъж да правя това, което ми е приятно, да докажа на Джин, че думите на песничката й не бяха верни; ако се падне тура, ще остана — казах си, — ако се падне тура, ще се обадя на Джин, както й бях обещал, ще гледам ревюто, този път с по-друго настроение, с мисълта, че ще получа това, което всички искат, но не могат да достигнат… И ще я чакам зад кулисите, и ще вечеряме в „Прюниър“…
Падна се тура. Сложих я в малкото джобче на сакото си, за да я запазя като спомен за своето освобождение. Но след това, когато взех в ръка телефонната слушалка, разбрах, че съм закъснял с десет години. Бях прекалено привикнал да вземам под внимание последствията от всяка постъпка, бях прекалено привикнал да преценявам всички „за“ и „против“, бях прекалено разумен, за да постъпвам лекомислено.
Радостта, която Джин показа, след като ме чу, нейният свеж, почти ученически глас, който следите от сценичния „кокни[1]“ приятно разкрасяваха, за миг обаче ме изкушиха да забравя всяка предпазливост.
— Искам да бъда с теб — казах аз.
После си представих как Сюзън вдига слушалката от телефона в спалнята ни. Апаратът беше жълт, за да подхожда на завесите, виждах го и си представях гласа на администраторката, която с голямо задоволство отговаря, че съм напуснал хотела в четири часа. Сюзън рядко се обаждаше по телефона, когато бях извън града, но това не значеше, че никога няма да го стори. Дойде ми на ум поне една причина да телефонира, макар че исках да отпъдя мисълта.
— И аз искам да си при мен — отговори Джин. — Тъжно ми е.
В телефонната кабина беше задушно; отворих вратата с крак.
— За съжаление, трябва да се върна — казах аз. — Барбара не е добре. Нищо сериозно, но мрънка за татко си.
— Много съжалявам. Бедното детенце! Какво й е?
— Не зная точно — отвърнах аз. — Ще го изкара. Някаква инфекциозна болест, която вилнее… — Бях се хванал с лъжата и продължих да приписвам на Барбара признаците на една болест, от която точно тогава всички се страхуваха — болест, която ме плашеше повече от всички други. Усетих се какво съм направил чак когато излязох от кабината. А всъщност разполагах с богат избор от лъжливи детски болести — ако бог обичаше малките депа, той го показваше по много чудноват начин.
Гласът на високоговорителя обяви влака за Ледърсфорд; аз бях застанал, изпотен и раздърпан, а в гласа сякаш долових назидателна нотка. Влакът за Ледърсфорд, който тръгва в шестнадесет и четиридесет и пет и спира в Петърбороу, Грентъм, Уейкфилд и Танбъри, се намира на десети коловоз. Има едно съобщение за мистър Джо Лемптън от Уорли. Мистър Джо Лемптън от Уорли — лъжата му е била открита. Мистър Лемптън ще бъде наказан за това. Мистър Лемптън ще бъде наказан за това.
Спомних си Барбара — как се сбогувах с нея в понеделник рано сутринта. Вмъкнах се тихичко в стаята й, за да не я събудя, но щом отворих вратата, тя се събуди и протегна ръце.
— Този път да спечелиш много стотинки, татко — каза тя. — Много, много стотинки.
— Защо? — попитах аз.
— Защото тогава ще си стоиш тук, татко.
Усмихнах се на спомена и гласът от високоговорителя се превърна в обикновено известие за тръгването и местоназначението на влака. Той можеше да прибави, че въпреки многото си недостатъци, Джо Лемптън обичаше дъщеря си; но това нямаше значение. Джо Лемптън го знаеше, знаеше го и тя, и той излъга само и само за да се върне по-скоро при нея.
И когато се настаних във вагон-ресторанта, аз си припомних, че през това пътуване едва ли бях спечелил много стотинки за себе си, но затова пък бях спестил огромно количество стотинки на дядото на Барбара. Това, което предсказах преди две седмици, се случи много по-скоро, отколкото очаквах. Няколко от нашите поръчки закъсняха, между тях и поръчката на Тифилд. Бях пратен в Лондон да се извиня смирено — но не прекалено смирено — тъй като доставките на стоманените сплави КЛ-51 и ХА-81 щяха да се забавят поне с един месец след обещаната дата и да го убедя да не отказва нито една от поръчките, дори и ако трябваше да му предложа по-изгодни условия. За моя изненада Тифилд се оказа по-отстъпчив, отколкото мислех, макар и да не скри радостта си, че Браун, чрез мен, беше принуден да го моли с шапка в ръка. Щяхме да имаме по-малка печалба от КЛ-51, но трябваше да се очаква, че той ще иска някакви отстъпки. Той беше в изгодно положение да го направи; въпреки че в договора за КЛ-51 нямаше клауза за датата на доставката, той беше в правото си да откаже закъснялата доставка. Единственото, което можехме да противопоставим при пазарлъка, оставаше ХА-81; но „Производствата Тифилд“ бе толкова крупна компания, че и това нямаше за тях голямо значение. Новото производство зависеше от ХА-81 и Тифилд, разбира се, искаше да го започне в срок; но няколко месеца закъснение нямаше да го разорят, а и ние не бяхме единствената фирма, която можеше да произведе тази сплав.
Всичко се уреди съвсем неофициално; докато си пиехме аперитива, аз му изложих положението и преди да стигнем до кафето и коняка, той прие. Дори и за отстъпката се сети в последния миг; беше споменал цената, докато наблюдаваше как келнерът приготвя неговия стек и аз само кимнах в знак на съгласие. Беше ми трудно да повярвам, че толкова лесно бях постигнал успех, както ми беше трудно да повярвам, че сериозно ми предлага работа в „Производствата Тифилд“. Помъчих се да си спомня думите, които каза малко преди да го оставя пред един универсален магазин.
— Не се безпокой, момчето ми — беше казал той. — Не се безпокой. Връщаш се с добър лов. Твоят тъст ще бъде възхитен от тебе. Или поне би трябвало да бъде.
И тогава ми направи предложението; оглупял от храната, напитките и чувството, че съм победил, аз погледнах на думите му, сякаш се отнасяха до някой друг млад и енергичен младеж, който не е бил достатъчно оценен от досегашния си работодател — младеж, който щеше да даде цялата си душа на компанията и в замяна на това… Може би място в директорския съвет…
Тук имаше нещо нелогично; обикновено никой не предлагаше служби така, между другото. Реших да се държа, сякаш нищо не бе казал по въпроса; ако той имаше сериозни намерения, скоро щях да го разбера. Засега пред мен стоеше въпросът какво трябва да се направи със „сметалото“, както бях кръстил изчислителната машина. Извадих от чантата бележника си и погледнах цифрите, които бях нахвърлил след посещението си във „Фламвил“. И този път цифрите не ми говореха нищо свързано; но след две чаши джин с тоник мозъкът ми забрави потната умора на тялото и заизвлича неизбежните изводи от надрасканите цифри и съкращения. Когато вдигнах очи и видях, че съм на гара Виктория в Ледърсфорд, бях вече написал първия проект на един доклад, за който знаех, че ще бъде най-доброто ми произведение досега. Слязох от влака с неохота. Исках да остана в него, за да завърша доклада.
Сега си спомних, че когато излязох от гарата, се чувствувах пропит от щастие. Поех дълбоко въздух и за първи път през този ден бях напълно освежен. Хълмовете си стояха на същото място над града, а централният вход на гарата, с неговата огромна арка, сякаш ми се противопоставяше откъм града. Щях да внеса ред в хаоса, знаех си работата. Бях въплъщение на интелигентността, човешки мозък. Бях по-добър от сметалата.
Почувствувах нечия ръка да ме удря леко по гърба, обърнах се и видях Лари Силвингтън.
— Боже мой! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Току-що се връщам от Манчестър; а ти в кой ад си бил?
— Лондон — отвърнах аз.
— Щастливец си — каза той. — Аз не мога да намеря претекст, за да отида до Лондон.
— По това време не е много приятно — рекох аз.
— В Лондон винаги е приятно — отвърна той. — Между другото, гледа ли новото ревю? Твоята приятелка взема участие в него.
Той се наведе по-близо до мен; долових дъх на одеколон и уиски.
— Прави стриптийз — допълни той.
— Ако имаш предвид Джин, не е вярно, че прави стриптийз. Но всичките й чарове наистина са изложени на показ.
Той кимна към хотела до гарата.
— Да пийнем по нещо и ще ми разправиш по-подробно.
На лицето му бе изписано умолително изражение; не изпитваше нужда да пие, а да има компания. По гладкото му лице нямаше бръчки, в тесните очи не се четеше тревога; но от него лъхаше самота. Розовата връзка и светлобежовият ленен костюм сякаш я подчертаваха: той нямаше дом, беше се загубил.
— Бих дошъл с удоволствие, Лари — казах аз. Но изкарах ужасно тежък ден. Иска ми се да се вмъкна в леглото…
— Тъкмо затова трябва да пийнеш нещо за съживяване — настоя той.
— Не мога — отвърнах. — Обещал съм на Сюзън.
Той ме заплаши с пръст.
— Ах вие, женените мъже — рече.
В двора на гарата влезе едно такси.
— Ела да пиеш нещо в къщи — предложих аз. — На Сюзън ще й бъде много приятно да те види.
— Не, мили мой — каза той. — На нея няма да й бъде приятно да посреща гости по тези часове. Довиждане.
Когато таксито напусна гарата, погледнах назад. Той се усмихна и махна с ръка; изпитах непреодолимо съжаление. Не беше честно той да има толкова малко, не беше честно аз да имам толкова много; но какво пък, помислих си самодоволно, не аз съм създал света.
Когато стигнах Харлинг кресънт, в гостната светеше. Спрях за миг пред портата; светещият прозорец сякаш бе въплъщение на моя дом. Това си струваше вместо една нощ с Джин — да не говорим за виновното чувство на другата сутрин, натежалата глава и отпадналите слабини. Бях се върнал сред хълмовете; те обгръщаха Уорли, обгръщаха и мен.
Отворих портата и влязох през нея в задния двор; пак можех да гледам Синдрам грендж през очите на Барбара, пак можех да си го представя като омагьосан замък на хълма, надвесен над реката. Нора нямаше нищо общо с него и нямаше да й позволя да го опорочи за мен; нито пък за Барбара.
Сега Барбара спеше под тъмносиния таван със сребърните звезди и не знаеше, че седя отвън в лунната светлина. А когато ме видеше, най-напред щеше да каже, че се радва, и после щеше да попита какво съм й донесъл; ако се сетеше да попита. Не беше лакома.
Извадих пакетче цигари и пак го оставих в джоба си. Миризмата на тютюн щеше да развали дъхът на вечерта. Драскането на клечката щеше да обезпокои тишината. Облегнах се на стената и оставих да се възцарят нощта и мълчанието. Най-после бъдещето ми беше ясно определено. Вече не се плашех.
Далече долу, в долината, чух влак. Сигурно беше влакът за Ледърсфорд от десет и двадесет. Смаян, открих, че съм стоял в задния двор цели двадесет минути. Уорли нямаше да избяга през нощта, застудя. Погледнах за последен път долината и тихо влязох през предната врата.
Гостната беше празна. Оставих чантата си с неясно раздразнение. Искаше ми се да изненадам Сюзън с новината за договора и с подаръка, който й носех — синя найлонова нощница; тя знаеше колко е важен договорът и беше хвърлила око на найлоновата нощница откак беше видяла рекламата й в „Обзървър“. А ето, че си бе легнала рано, оставила лампата да свети и да се хаби електричеството. И пепелникът беше препълнен.
Спомних си какво настроение имах само преди миг и ядът ми се размина. Извадих нощницата от чантата; стори ми се, че не тежи повече от осемте еднолирови банкноти, които бях платил за нея. Представих си лицето на Сюзън, когато я развие. Реших да й я дам още сега; качих се горе, криейки малкия плосък пакет зад гърба си.
Стаята на Барбара беше в края на коридора, а до нея беше стаята на Хари. Спрях и отворих вратата. Тя спеше, прегърнала мечето. Затворих тихо вратата.
Когато чух от нашата спалня гласа на Сюзън, усмивката беше все още на лицето ми. Гласът й не ме стресна, както се случваше по-рано, тя често говореше, или по-скоро мърмореше на сън. Но този път с ръка на бравата, я чух да говори.
— Още. Още, мили. Още…
След това чух някакъв дълбок глас, но той не говореше нищо, а също като нейния стенеше в този миг, сякаш го беше налегнала непоносима болка. Затаих дъх; но те не бяха чули нищо; бавно слязох долу; по килима стъпките ми не вдигаха никакъв шум, но те нямаше да ме чуят дори да бях с подковани ботуши и да вървях по нагъната ламарина.
Върнах се в гостната и тя ми се стори чужда. Сякаш за тия няколко минути цялата мебелировка бе сменена. Нетърпимо смърдеше на турски цигари; отидох да отворя прозореца, но се спрях. Те нямаше да ме чуят докато го отварям, но не исках да рискувам с излишни звуци.
Налях си една голяма доза уиски и седнах в най-отдалеченото кресло. Слизайки, те нямаше да ме видят веднага. Но може би беше по-добре пак да се кача горе. Едно натискане на вратата щеше да изкърти резето на спалнята; ако изобщо си бяха дали труда да сложат резето. Един ритник между краката щеше да оправи Марк, при повече щастие нямаше да го убия, а щях да му причиня нещо много по-лошо.
Аз бях висок шест фута, а той — пет фута и шест инча. Аз бях облечен, а той — гол. Аз знаех, че е тука, а той мислеше, че съм на двеста мили. Беше много лесна работа, възхитително лесна. И Сюзън нямаше да убия.
Човек може да направи много по-лоши неща на една красива жена, отколкото да я убие.
Станах, изкачих половината стъпала и тогава си спомних за Барбара. Щеше да се чуе писък, поне един писък; тя щеше да се събуди и да изтича в спалнята на родителите си, прегърнала здраво мечето си. А гледката, която щеше да види в нашата спалня, щеше да събори света й от край до край. Точно така — огледалото щеше да се пропука и нямаше начин да се поправи. Животът й бе в ръцете ми.
Бавно се отправих долу, по дългия път надолу, шестнадесет, покрити с тъмносива пътека, стъпала надолу, покрай морския пейзаж от Дюфи, покрай пейзажа с джунглите на митничаря Русо, през хола, където тъмносивата пътека се смени от тъмночервена — обратно в гостната.
Пак седнах в най-отдалеченото кресло. Сръбнах малко уиски, но то сякаш бе останало без вкус. Как да намаля силата на удара. Не ми оставаше друго, освен да чакам. Обмислих дали да запаля цигара; но ми се видя ужасяващо усилието да извадя пакетчето и да запаля клечка кибрит. Необходима ми беше цялата сила, за да чакам. Нямаше да се забавят много; той не би посмял да стои дълго след времето, когато затваряха заведенията.
Погледнах нагоре, защото ми се стори, че чувам стъпки над мене. Но цареше пълна тишина. Изведнъж усетих нещо меко и хлъзгаво в лявата си ръка. Сякаш някой друг го беше сложил там. През последните пет минути бях развил нощницата и я бях смачкал в синя топка. Оставих я да падне на земята и да лежи до разкъсаната синя обвивка.
Когато влязоха, уловени за ръце в стаята, изпитах само някаква странна срамежливост. Не исках да ги гледам и макар да беше идиотско, не исках и те да ме гледат. Но ги видях достатъчно, за да оценя очевидното им задоволство един от друг; завистливо и безнадеждно се почувствувах натрапен.
Марк ме видя пръв. Той пусна, ръката на Сюзън; тя го погледна учудено.
— Какво има?
После и тя ме видя. Устата й зяпна, сякаш понечи да изпищи, но не се чу никакъв звук. Не седна, а по-скоро падна в едно кресло и остана да седи с разкрачени крака и с ръце върху двете облегалки. Но в ръцете й нямаше никакво напрежение, всичко в нея изглеждаше отпуснато и разкривено. Приближих се.
— Не стой като уличница! — казах аз. — Дори и да си такава.
Тя събра крака, без да промени израза си.
Марк сякаш се съвзе.
— Чакай, стари момко — рече той. — Не говори така прибързано. Аз току-що дойдох. Ключалката на прозореца…
— От половин час съм тука — отговорих аз. — Махай се!
— Ключалката не се затваряше…
— Махай се, преди да съм те убил!
Той погледна неспокойно към Сюзън.
— Не трябва да те оставя сама с него — подхвърли. — Щом му идват такива нелепи мисли в главата…
— По-добре е да си вървиш, Марк — отвърна тя. — Той наистина ще те убие, ако не си отидеш. Виж лицето му!
Тя говореше без никакво вълнение, сякаш го караше да види каква връзка, риза или обуща нося.
Приближих се до него. И в същия миг разбрах, че съм направил грешка — желанието ми да го убия бе изстинало, улегнало, сега хладнокръвно и разумно подбирах начините, — по които бих могъл да действувам.
— Да не те виждам втори път тука — казах.
Очите му се разшириха. Бяха кафеникави, по-скоро златисти, отколкото кафяви: никога преди не бях забелязвал толкова точно отсенките им.
Спомних си за едно кръчмарско сбиване между двама войника, което бях видял в Уапинг по време на войната. Тогава ми се повдигаше, но сега ми нямаше нищо; усмихнах се и стисках юмруци, като оставих палците да стърчат. Стори ми се, че нищо не можеше да се сравни с удоволствието, което щях да изпитам след няколко секунди, удоволствие по-силно от всички други. Бавно вдигнах ръце и тъкмо когато щях да почна, той извърна глава.
— Господи! — изплака той. — Господи! — и избяга от стаята.
Външната врата се затръшна. Седнах леко замаян.
— Налей ми нещо за пиене — казах аз на Сюзън.
Тя ми донесе чаша уиски и пак седна в същото кресло.
— Чувствувам се като сводник — рекох аз. — Не зная защо не го убих, мръсното копеле!
— Ти искаше да му направиш нещо по-лошо, отколкото да го убиеш — каза Сюзън с безизразен глас. — Нали?
После се захили истерично.
— Престани — викнах аз. — Щом дъщеря ми е в къщи, и двамата бяхте в безопасност. Но въпреки това се чувствувам като сводник.
Тя продължи да се смее. Отидох при нея и я зашлевих по лицето.
Смехът й секна.
— Искаш ли развод? — попита тя.
Седнах и отпих глътка уиски.
— Не зная — отвърнах аз. — Не зная. Откога е тази работа?
— Не за първи път.
— Откога е тази работа?
— От май.
— Точно така. Сега разбирам защо напусна Герда. Тя е усетила, нали?
Сюзън кимна.
— Трябваше и сам да го разбера — казах аз. — И той ти е подарил оня ужасен парфюм, затова си го слагаше. Сигурно дава по едно шише на всяка една от мръсните си любовници. Не страдаш от излишна гордост, а? Току-що беше приключил с една жена и е дошъл твоят ред. Какво те привлече? По-добър ли е от мене в леглото? А?
— Не е това важното — отвърна тя. — Ти мислиш, че в това се крие отговорът на всичко. — Сюзън се изправи. — Извини ме, Джо, но умирам за сън. Прекалено уморена съм и не мога да разбера какво ми говориш. Ще приказваме утре.
Сграбчих ръката й.
— Защо се помъкна с него?
— Той ме изслушва. Винаги ме изслушва. И не е толкова… — тя потърси точен израз… — толкова идиотски самодоволен като тебе… Беше попаднал в безизходица, беше слязъл до най-долното стъпало, всички го презираха. Имаше нужда от мен. Ти нямаш нужда от никого. Ти просто използуваш хората.
Пуснах ръката й.
— Аз никога не съм ти изневерявал — казах.
— Непрекъснато ми изневеряваше през тези десет години.
Погледнах я, без да я разбера.
— Кълна се…
— Мислиш ли, че съм глупачка, Джо? Когато се оженихме бях глупачка, но оттогава очите ми се отвориха. Мислиш ли, че хората са престанали да говорят?
— Алис е мъртва.
— Точно това е. Точно от това се оплаквам. — Тя запали цигара. — Аз поне ти изневерих с жив човек. Бях поне дотолкова почтена. И поради това ти мислиш, че сега имаш право да ме обиждаш, да ме наричаш уличница.
— Тя е мъртва — казах безпомощно. — Не мисля за нея.
— Ако не мислиш за нея, мислиш за някоя друга жена — отвърна тя. — Зная само, че не мислиш за мен и никога не си мислил за мен.
Тя ме погледна обвиняващо; изведнъж изпитах смътното желание да коленича в краката й и да я помоля за прошка.