Джон Брейн
Живот във висшето общество (9)

8

Убеден съм, че Сибил се къпеше толкова често, колкото и всички други мои познати, а разговорите й бяха пълни с намеци за всекидневните й бани. Но тя винаги миришеше на застояла пот: и сега, докато я тупах по рамото, ме лъхна същата миризма.

— Не плачи, мила — успокоих я аз. — Всичко ще се оправи. Какво има всъщност?

— Не мога да ти кажа — отвърна тя. — Не мога да го понеса. Не мога да го понеса.

— Добре, добре — рекох аз.

Отидох до барчето и си налях уиски със сода. За втори път тази седмица, връщайки се в къщи, заварвах Сибил да плаче в гостната; въпросът ми беше формален. Знаех много добре причината за сълзите й; беше научила за Марк и Люси Харбът. „Ах ти, глупава, тлъста, вмирисана крава — казах си аз, — защо само ми цапаш гостната?“

Аз съм такава глупачка рече тя. — Такава сляпа глупачка. Как ли са се надсмивали над мене, нещастната, сляпа глупачка!

Тя изговори думите с нелепо задоволство.

— Я по-добре пийни нещо — казах аз.

— Вие, мъжете, смятате, че с това се оправя всичко. Пийни нещо, вземи една цигара, ето ти малко цветя, купи си нова шапка… — Тя се изсмя. — Не съм дете, Джо, аз съм жена. Аз съм наранена и унижена жена и не мога да го понеса. Ако не бяха децата, щях да сложа край на всичко.

Чорапите й се бяха смъкнали, с отвращение отстраних погледа си. Не можех да обвиня напълно Марк; Люси Харбът беше евтина, малка, пубертетна развратница, но поне чорапите й бяха винаги изпънати. Не бих възразил срещу присъствието на Люси в моята гостна; тя носеше със себе си глупост, егоизъм, неприятности и разорение, но поне миришеше на сено и наслада.

— Не трябва да говориш така — казах аз неубедено.

— Трябва да мисля за децата — отвърна тя. — Бедните малки си нямат никого, освен мен.

„И Сюзън — помислих мрачно аз. — Кой мислиш, че се занимава с тях в момента?“ От трапезарията се разнесе вик; беше Барбара.

— Върни ми го, лошо момиче! — Тя писна. — Ще те цапна! — викна тя.

Последва звукът на два плесника. После настъпи мъртва тишина, а след нея множество гласове. Зачудих се кой е бил наплескан; с одобрение помислих, че ако се съдеше по звука, сигурно Барбара е зашлевила плесниците. В понеделник тя през сълзи ми беше разправила, че Хелен й взела грозната кукла, Вивиън — мечето, Линда постоянно се возила на велосипеда й; всичките били лоши момичета и аз трябвало да ги наплескам.

— Наплескай ги сама — отвърнах аз.

— Те са по-големи от мене.

— Нищо — посъветвах я аз. — Удари ги първа.

Спомних си този разговор и се захилих. „Това е моята дъщеря — помислих си аз. — Няма да се остави да я разиграват.“

— Бедните малки! — повтори Сибил. Изглежда, не беше чула шума от трапезарията. — Страх ме е, че подозират какво става.

— Много са малки още.

— Линда е на седем години. Близначетата са на пет. В наше време децата са страшно развити. А моите са много умни, макар че е нескромно аз да го кажа. — Тя ми се усмихна леко. — Близнаците са страшно жизнени, точно сега са в периода, когато задават въпроси. Знаеш, нали?

Налях си още една чаша уиски. Искаше ми се да се прозина в лицето й.

— Зная — отвърнах аз. — Скучно!

— Да, да, зная много добре, че е скучно. Но и благодарно, Джо, много благодарно. А Линда е твърде интелигентна. Не говори много, но забелязва всичко наоколо.

— Тя чувствува нещата — казах аз. — Трябва да се отнасяш внимателно с Линда.

Сибил веднага използува случая.

— Много е чувствителна. Понеже е голяма за възрастта си, хората мислят, че е мъжкарана. А тя не е. О, съвсем не е! — Сибил бавно поклати глава. — Линда през цялото време мисли стъпка по стъпка. И когато обмисли всичко, когато е обмислила целия въпрос, тогава казва решението. Виж, близначетата са по-импулсивни…

Монологът продължи; слушах невъзмутимо и от време на време издавах нечленоразделни звукове. Поне спря да плаче и не търсеше съчувствие от мен. Онези деца, за които говореше, сякаш бяха съвсем други — не децата, които вдигаха врява в трапезарията. Те всички сега плачеха едновременно. Хари ги наричаше „ревльовци с лица като пудинг“; определението беше точно. Погледнах часовника си; след половин час трябваше да бъда на заседанието на Здравния комитет. Ако продължаваше така, нямаше да мога да хапна нищо.

Сюзън влезе със зачервено лице. Държеше Барбара за ръка. Със свободната си ръка Барбара притискаше мечето и грозната кукла и доволно се усмихваше. Лицето й беше изцапано с доматен сос.

Скарай се на дъщеря си, моля — каза Сюзън. — Ужасна е.

— Вярвам ти — отвърнах аз. — Чух скандала. Какво е направила?

— Удари Хелен и Вивиън. А сега бутна Линда от стола й.

— Ела тука — обърнах се аз към Барбара. — Слушай какво ще ти кажа. Ти си била много лоша. Хелен, Вивиън и Линда са твои гости. Не трябва да бъдеш неучтива към гостите си.

— Ти ми каза да бъда — отвърна тя. — Ти ми каза да бъда.

— Не съм ти казал, миличка. Казах ти да не бъдеш прекалено отстъпчива.

Не това й бях казал; лъжех. Лъжата беше дребна, но си оставаше лъжа.

— Обичам те — казах аз. Това поне беше истина. — Така че заради татко бъди добро момиче. Извини се на братовчедките си. Обещаваш ли? Заради татко?

— Да, татко. — Усмивката й се беше стопила.

— Хайде, тичай да си играеш, моето момиче.

— Почти е време да се къпе — каза Сюзън.

— Точно така — потвърдих аз.

Барбара заплака: прегърнах я. Исках я успокоя, но с благодарност разбрах, както много пъти досега, че всъщност аз бях успокояваният, всъщност тя ме предпазваше от всяко зло. Аз се държах за нея, а не тя за мен. Държах се за малката си дъщеря, защото ме беше страх. Но не знаех от какво. Отстраних я леко от себе си.

— Ти си сладко малко момиченце — казах аз. — Внимавай друг път да не те хвана, че се държиш неучтиво.

Тя кимна енергично и напусна тичешком стаята.

— Една негова дума, и тя прави каквото си иска — поясни Сюзън. — Може да го върти на малкия си пръст и си знае силата!

— Не говори така — каза Сибил. — Не знаеш колко си щастлива! — Тя ме погледна, сякаш искаше да започне флирт с мен. — Миличка, готова съм да си разменим съпрузите. Джо живее за децата и работата си. Марк — само за удоволствията си. За жалките си удоволствия, за долнопробните си мръсни удоволствия.

— Мога да предположа — отвърна Сюзън.

— Не, не можеш. Твоят съпруг не тича подир всяка срещната пола, твоят съпруг обича жена си и децата си, твоят съпруг има чувство за отговорност. А Марк цял живот се мести. От едно място на друго, от една работа на друга, от една каша в друга — пет пари не дава. О, ако поиска, той би могъл да постигне успехи — много е умен и привлекателен. Но не си дава труд. И най-обикновени, но упорити хора постоянно го задминават. О, господи, понякога ми се ще да не беше толкова умен и привлекателен. И да постига всичко с упорит труд! Ще ми се да бъде упорит труженик, като Джо!

— Благодаря — подметнах аз.

Тя не даде вид, че ме е чула.

— Знаеш ли къде е тази вечер? Играе в някакъв турнир по хвърляне на стрели. Вече е минал през къщи, прочел е бележката ми, но пет пари не дава. Ще хапне малко хляб и сирене и ще отиде в кръчмата, ще пие бира, ще хвърля стрели, ще дружи с всеки Том, Дик и Хари и всички ще се възхищават от него. Ще му се радват, защото той е такъв джентълмен.

Тя произнесе последната дума със същото подчертано презрение, каквото и аз бих употребил на времето.

— Не бъди злобна и не преувеличавай, мила — казах аз. — Той не е чак толкова лош.

— Вие, мъжете, винаги се поддържате — отвърна тя. — И аз самата съм го поддържала стотици пъти. Но всичко е свършено. Опознах го напълно. О, господи, просто не зная какво да правя…

Тази път в гласа й прозвуча истинско отчаяние.

— Наистина имаш нужда да пийнеш нещо — предложих аз.

— Имам нужда от забрава — каза тя. — Дълга, дълга почивка. Толкова съм уморена от огорчения.

— Ако искаш, можеш да останеш при нас — покани я Сюзън. — Хари го няма и ще сложим походното легло… Набързо и весело тя описа как ще ни настани за спане, сякаш щеше да ми бъде много забавно да спя на канапето и около мен да се мотаят Сибил и „ревльовците с лица като пудинг“. Последния път, когато аз предложих да поканим чичо Джек и леля Емили за събота и неделя, тя не беше толкова ентусиазирана.

— Ти, Джо, нямаш нищо против, нали?

— Съвсем нищо — отвърнах аз.

— При това Герда си отива чак в петък, така че ще има кой да се занимава с децата.

Отворих кутията с фъстъци.

— Разбира се, мила. Ще ми бъде приятно да помогна с нещо.

— Добре тогава. Всичко е уредено.

— Все пак попитай първо Сибил дали иска да остане.

Сибил се направи на скромна.

— Много мило от твоя страна, Сюзън, но по-добре да не ви досаждам. Искам да размисля за всичко през деня… — Тя се изправи. — Не зная какво щях да правя без вас тези няколко дни. Благословени да сте. Благословени да сте и двамата. — Тя пак се разплака. — Да бях умряла по-добре! Да бях умряла!

Сюзън я обгърна с ръка.

— Бедната Сибил! Не се безпокой, мила, ние ще се погрижим за тебе…

Налапах шепа фъстъци; беше вече много късно за вечеря.

— Тръгвам — казах аз на Сюзън. — Не искам да закъснявам.

Тя ми кимна разсеяно. Цялото й внимание беше съсредоточено върху Сибил. Раздърпаната и шумна скръб на Сибил запълваше цялата стая; дори ми се стори, че ме последва в трапезарията, където Герда събличаше Барбара.

— Къде са другите деца? — попитах аз Герда.

— В задния двор — отвърна Герда. — Всичките плачат…

— Ударих Линда още веднъж — каза Барбара и се подаде от жилетката си. — Тя избяга. И Вивиън и Хелен избягаха, и те избягаха.

— Много лошо си постъпила — смъмрих я аз. Но не можах да не се усмихна. Барбара ми върна усмивката, без да се уплаши; хванах я и я вдигнах до раменете си, а тя се дърпаше и извиваше. — Много си лоша.

— Ще ти изпея една песничка — каза тя.

— Татко трябва да излезе, моето момиче.

— „Лятното слънце свети, щастие облива всички…“ — Тя спря и се намръщи.

— Продължавай — помолих аз.

— Пак ще ги ударя, ако ми вземат мечето, грозната кукла и велосипеда.

Засмях се.

— Точно така, моето момиче! — съгласих се аз. — Никой не трябва да те разиграва.

Тя погледна объркано.

— Какво казва татко?

Целунах я.

— Няма значение. Ние с теб се разбираме. Тя кимна; и сякаш стаята стана по-голяма, а масата се отрупа с приказни блюда. И макар да бях гладен и недоволен, изведнъж ми се доплака от щастие.