Джон Брейн
Живот във висшето общество (4)

3

Тифилд беше в чудесно настроение. Така и трябваше; бях го угостил с обяд, който би нахранил десетчленно семейство, после го бях завел в един клуб със стриптийз, а сега се намирахме в американския бар на „Савоя“, пиехме двойни мартини и поглъщахме маслини и тънки пържени картофи. С подобна лекота той би погълнал всичко, щом като не плащаше за него. Стигаше ми да го наблюдавам и леко ми се повдигаше.

— Черните са най-добри — заяви той и пъхна в устата си последната маслина от пълната чиния. — Зехтинът подновява облицовката на стомаха. — Той ме изгледа скръбно, сякаш пророкуваше за човешките грехове или за атомната война.

— Ще се опитам да ви намеря още — казах аз и повиках келнера.

Бръчките по лицето на Тифилд изразиха съжаление.

— Не, благодаря. Ще ми развалят вечерята. Но още едно от тези… — Той кимна към празната си чаша.

Поръчах още едно мартини, третия му коктейл за двадесет минути. Беше ги поискал всичките „сухи“ — без никаква сода. И това след четири двойни уискита, половин бутилка бургундско и три чаши бренди. Погледнах го с известна завист. Аз се чувствувах разкиснат, усещах черния си дроб и приказвах прекалено предпазливо; тридесет години по-стар Тифилд говореше така точно, разумно и трезво, както и сутринта, когато минах да го взема от бюрото му.

Той порови за нещо в джобовете си, после ме погледна с очакване. Подадох му моята табакера; жадно сграбчи една цигара, сякаш се боеше, да не би да променя намерението си.

— Господи, да не забравя да си купя цигари — каза той.

— Оставете това на мен — предложих аз. — „Бенсън енд Хеджс“, нали?

Той се усмихна и показа изкуствената си челюст, зле поставена и жълтеникава като бельото му.

— Много мило, момчето ми. Как разбрахте?

— Спомних си нашата последна вечеря. — Беше лъжа; знаех, защото по време на обеда му купих вече една кутия „Бенсън енд Хеджс“; сега сигурно стоеше неотворена в джоба му. Може би си ги пазеше за коледни подаръци, ако изобщо правеше коледни подаръци.

Влезе високо русо момиче; двама ниски дебели мъже вървяха по петите й, сякаш душеха подире й. Двамата забавно си приличаха, еднакви сини костюми с американска кройка, бели ризи и тесни връзки — работното облекло на капиталиста. Седнаха и поведоха разговор помежду си, но не и с момичето; това, изглежда, не й беше неприятно, тя не искаше да привлича внимание, а гледаше право пред себе си с безизразно лице. Същото лице бях виждал някъде в две измерения; в двете измерения и в два цвята то бе изглеждало по-действително. За миг погледът й се спря върху мен; въобразих си, че леко се усмихна. Един от мъжете й каза нещо рязко; тя откъсна погледа си.

Изведнъж всички заговориха на висок глас; глъчката ме заливаше на вълни. В къщи по това време Барбара се къпе, на двеста мили оттук тя плиска водата и пее, пее собствените си неразбираеми песнички, които аз често разбирах толкова добре, колкото и всичко, което бях чул през деня. Понякога, след като я сложеха да легне, аз я чувах още няколко минути да си пее тихичко и щастливо, сякаш обобщаваше всички добри неща, които й се бяха случили от сутринта. Но сега аз бях в американския бар човек с голямо щастие, утре вечер пак щях да бъда тук или в някакво подобно заведение, това щеше да се потрети и на следващата вечер; Тифилд беше изпил третата си чаша мартини и скоро щеше да започне своите мръсни вицове.

Аз трябваше да се смея. Когато заразправя късия, тъжен и класически виц за свещеника и проститутката, реших, че трябва да се смея на глас. Не беше достатъчно само да се усмихвам. „Накарай го да се почувствува щастлив, беше казал Браун, дай на този дърт мръсник каквото поиска. Ако го разсърдиш, все едно че ще разсърдиш мен“… Не, не бе казал така. Но беше вярно. Тифилд беше Браун и Браун беше Тифилд. Тифилд тежеше около шестдесет килограма и не си беше купувал нов костюм от 1930 година, Браун тежеше около деветдесет килограма и редовно посещаваше Савил Роу и Бонд стрийт; но тези разлики бяха само повърхностни. Двамата бяха една и съща личност — старикът, който имаше власт над мен, старикът, когото на всяка цена трябваше да направя щастлив.

Гласовете зазвучаха по-високо, щракаха се запалки, драскаха се кибритени клечки, ледът звънтеше в чашите, пари минаваха от едни ръце в други; аз бях на двеста мили от къщи и слушах един богат старик в предвоенен костюм за петдесет шилинга да ми разправя виц, който бях чул за първи път в прогимназията на Дафтън. Почти със същите думи; само че не го разправяше така добре, както Чарлз.

„Опитвала съм и така — казала тя — но винаги започвам да хълцам.“ Тифилд избухна в смях, смехът му беше сух — стари изсушени тъкани, които се напъваха в особен вид танц. Отвърнах на смеха му, доколкото можах, и за да прикрия изкуствеността на моя смях, разправих му вица за слона и калугерката. Той толкова силно се смя, че се закашля. Кашлицата му не спираше; сякаш, беше хванал досетливото си тяло за врата и се мъчеше да го разтърси до смърт. Лицето му придоби мръсно червен цвят; разтревожих се не на шега. Още не беше подписал договора, а само неговият подпис имаше значение. Ако старата свиня умреше в този миг, това никак нямаше да ми помогне. Тъкмо се чудех дали да разкопчея яката му, когато кашлицата му ненадейно спря. Той извади голяма червена кърпа на точки, от онези, в които работниците завиват обеда си.

— Ще ме уморите, момчето ми — каза той. — Откъде го чухте този виц?

— От една приятелка актриса — отвърнах аз.

Джин ми го беше разправила миналата събота на приема у Ринкман; тогава ми каза и телефонния си номер в Лондон. Тя и сега е в Лондон. И аз съм в Лондон. И сигурно Тифилд ще пожелае веднага след вечеря да се прибере у дома. Гласовете продължаваха да говорят високо и все още се намирах в американския бар на двеста мили от къщи; но гласовете не ме интересуваха повече. И Барбара бе престанала да пее.

— Приятелка актриса — повтори Тифилд. — Защо и аз не бях млад!… — Той се изхили. — Май ще се справя с още едно от тия мартини. Всъщност заслужавам още едно. Вие, младите, си имате пиеси, актриси, а на нас ни остава по някоя чашка джин, това е то…

— Сигурен ли сте…

— Да. А после ще помислим за вечерята. В Лондон ли живее вашата приятелка актриса?

— В Кенсингтън^[1] — отвърнах аз.

Той погледна русата.

— Виждал съм я по телевизията.

Каза името й. Не можах да разпозная модното й котешко личице, но си спомних името. Преди около шест месеца се беше появило по страниците на всички вестници — прекалено много пиене, съпругата на една страна, съпругът на друга.

Очите на Тифилд блестяха.

— Чуден живот водят тези хора — каза той щастливо.

— Някои от тях — добавих аз.

Досега Джин не беше споменавана два пъти във връзка с бракоразводни процеси, нито пък беше закарала някой съпруг до гроб, но Джин още не се беше изкачила нависоко. При това в случай на неуспех Джин винаги можеше да се върне в Уорли и да си поеме кухнята в къщи; под нея имаше винаги безопасна мрежа и тя нямаше защо да се бои.

Погледнах отново русата; беше се навела напред, за да чуе какво казва единият от събеседниците й. Черната й рокля бе с толкова голямо деколте, че гърдите й сигурно се показваха чак до пъпките, но аз извърнах поглед. Засрамих се, че мога да я пожелая; знаех от какво е станало безизразно лицето й, знаех как се чувствува акробатът горе на въжето.

— Прекрасна — каза Тифилд. — Ако бях по-млад, щях да ви попитам дали вашата приятелка няма някоя свободна приятелка. — Той извади часовник. — Пет шилинга. За пет шилинга го купих в 1930-та. И не съм дал нито пени за поправки. Той ще продължи да работи дълго след като спре красивата малка играчка на ръката ви… — Погледна часовника. — Такива жени просто ти запалват кръвта! Но времето си тече. Да, времето си тече. Наистина трябва да помислим за вечерята.

Той добре обмисли вечерята, като започна с пастет от гъши дроб. В този миг единствено показа малко нерешителност; не беше сигурен дали не предпочита черен хайвер. После продължи с пъстърва, пиле задушено и палачинки „сюзет“; приказваше малко, но яде съсредоточено, с втъкната в яката салфетка. Между отделните блюда пушеше цигарите ми и изпи лъвския пай от вината — рейнско вино, розово вино и мадейра. Вината бяха по негов избор, не по мой и при всяка бутилка ме уведомяваше накратко защо именно е избрал нея.

Виждахме добре дансинга. Тази вечер в заведението имаше много млади хора. Те се смесваха помежду си, изглежда, всички се познаваха, във въздуха се носеше празнично настроение. Сигурно бяха частни лица, които харчат собствените си пари; прекарваха чудесна нощ, забавляваха се, вечерта в „Савоя“ щяха да помнят дълго време. Преди единадесет години аз редовно ходех в дафтънския „Локарно“; там също седях на балкона, ядях, пиех и гледах танцуващите двойки. Тогава ядях наденици, пиех кафе и чай и костюмът ми струваше десетина гинеи вместо тридесет и пет; но бях частно лице и харчех собствените си пари. И свободно можех да отида на дансинга.

Побутнах настрана палачинките. Тифилд вдигна поглед от празната си чиния.

— Дори не се докоснахте до тях — укори ме той. — Не ви ли се яде, момчето ми?

— Не съм много гладен — отвърнах аз. Погледнах двойките; полите на момичетата летяха във вихъра на румбата. Не ми се ядеше, на работния кон не му се яде, на чиновника не му се яде, на зетя не му се яде.

— Редно е да ги изядете — каза той. — Прекрасни са. — Вилицата беше все още в ръката му.

— Сигурен съм, че са прекрасни — съгласих се аз. — Но не мога да хапна нищо повече.

— Вие нищо не ядохте — настоя той. — Портокалов сок и омлет — това не е никаква вечеря. — Той погледна мечтателно към чинията ми. — Ще отидат на вятъра.

— Келнерът ще ги изяде.

— Бихте ли имали нещо против, ако ги изям аз? Бутнах чинията си към него; за първи път започна да ми харесва. Имаше нещо мило, детско в лакомията му; в края на краищата какво друго му оставаше? Не беше женен и нямаше никакви интереси, освен работата си; а работата му вървеше и сама. Беше започнал да работи на най-долното стъпало на леката индустрия през 1919 година, а сега, където и да отидете в източен Лондон, ще се натъкнете на някоя негова фабрика.

Специалният вид стомана, който искаше, му беше необходим за съвсем нов процес; всъщност и самата стомана беше нов вид. Бяхме положили много усилия и изразходвали много време, за да му я доставим точно според исканията; но той не беше готов да поръча достатъчно количество от нея. На него му стигаше половината от количеството, което ние трябваше да продадем, за да покрием разноските си; а не можехме да я продадем на другиго, защото никой друг не се нуждаеше от нея. Това, естествено, го знаехме, когато започнахме изследователските работи, но бяхме турили за примамка дребна рибка, дано хванем шаран. Тъстът ми неточно определи Тифилд като клиент на едро; той искаше да каже, че се надява Тифилд да стане клиент на едро. На мен ми се струваше, че сега той се кани да отплува, стиснал малката сочна рибка ХА-81 между пожълтелите си зъби. И ако станеше така, знаех кой ще бъде обвинен.

На другия ден имах среща с неговия производствен директор и той щеше да ми задава въпроси около ХА-81, сякаш не можеше да чете или не вярваше какво сме писали: да, щях да отговарям аз, стоманата е наистина устойчива на такава температура, да, наистина не се разяжда от този или от онзи химикал; нито от кръв, нито от бензин, нито от ананаси, нито от силни подправки и защо, по дяволите, ми губите времето? Не, нямаше да го кажа; но ще ми се иска да го кажа.

Тифилд свърши и втората порция; подадох му моето пакетче цигари. Ако сега не можех да се разбера с него, никога нямаше да мога; нямаше да му позволя пак да измести въпроса.

— Ние се безпокоим доста за вашата поръчка, мистър Тифилд.

Той допи чашата мадейра.

— Няма нужда да се безпокоите, момчето ми. Разбира се, аз не съм специалист, но зная, че добре сте се справили с работата. Ако някой разбира от стомана, това е именно Мотрам — и той ми говори оня ден по този въпрос. Той беше възхитен, момчето ми. Откровено казано, смяташе, че е невъзможно да постигнете всички наши изисквания. С това, което направихте от 3… — той щракна пръсти, — от ХА-81, вие решавате цяла поредица технически парадокси. А нямате голям опит, от който да се ръководите.

Прекъснах го.

— Ние не се безпокоим за ХА-81.

— Радвам се да чуя това.

Появи се келнерът — носеше подноса с няколко вида сирене. Тифилд се вгледа толкова лакомо в него, сякаш през този ден за първи път виждаше храна. Избра парче „Горгонзола“, а когато келнерът си тръгна, посочи и едно парче „Малко швейцарско“.

— Да — повтори той разсеяно, — радвам се да чуя, че не се безпокоите за ХА-81.

— Но имаше известни клаузи относно КИ…

— КЛ — каза той с пълна уста. — КЛ-51.

— Вие ни писахте миналия месец. Освен това вашият мистър Мотрам неотдавна изяви интерес, доста голям интерес.

— Но, разбира се. Точно така трябва да бъде. Това е работата на мистър Мотрам. — Той си сложи захар върху „швейцарското“. — Мистър Мотрам е много заинтересуван. Мистър Мотрам отлично си знае работата. Той отлично си знае работата, защото знае моя ръководен принцип: аз назначавам човек на дадена работа и после го оставям сам да се оправя. Моите кучета, така да се каже, сами лаят. Щом той е толкова заинтересован, колкото смятате, тогава скоро ще имате новини от него.

Този път двойките се оформяха за валс, за бавен валс, стар валс от времето на Карол Джибънс^[2] и „Орфейциге“. Имаше му портрета по серия цигарени кутии и пощенски карти заедно с Хенри Хол, Амброуз и Били Котън, и Хари Рой, който се ожени за една принцеса; по онова време знаех всичко за диригентите на джазовите оркестри, за мен те тогава означаваха музика в блестящи заведения, принадлежаха към свят, в който човек не можеше да се надява да живее.

„Искам и ти да бъдеш тук“, казваше музиката и потвърждаваше съществуването на този свят, по-безгрижния, по-богатия свят на „Кафе Роял“, „Кафе дьо Пари“, „Савоя“. Ето че и аз сега вечерях в „Савоя“. Карол Джибънс го нямаше; но дори и да беше, аз не можех да се присъединя към танцуващите. Продължих да споря с Тифилд; по всичко личеше, че няма смисъл да се говори повече със заобикалки. Но главата взе да ме наболява, а под ребрата усещах застрашителни бодежи; в този миг не давах пет пари дали ще получим поръчката на КЛ-51 и той, изглежда, го знаеше. Беше ме победил; не можех да измисля начин, по който да стигна до него. Но не изпитвах никаква омраза; беше твърде стар и безплатната вечеря му доставяше извънредно голяма наслада.

Тифилд отпиваше на малки глътки своето бренди и с учудващо тъжен глас каза:

— Сигурно трябва вече да си вървите.

— Нямам бърза работа — отвърнах аз.

— Утре сутринта ще изпратя кола да ви вземе.

— Това не е толкова важно, сър. — Наблегнах на думата „сър“, бях уморен от преструвката, че сме приятели.

— Защо да не е важно? Забравихте ли за вашата среща?

— Извинете ме пред него.

Той бавно поклати глава.

— Виж ти, каква загадка! Вашият тъст ви изпраща чак от Йоркшир да му свършите определена работа. Вие почти наполовина сте я свършили за общо задоволство на всички заинтересувани — и после се отказвате да продължите. Защо?

— Защото можем отсега да приключим с цялата история — казах аз. — Вие няма да ми дадете поръчка и моята среща с вашия директор няма да промени нещата.

Повиках келнера.

— Сметката, моля.

— Много бързо вадиш заключения — рече Тифилд. — Не се занимаваш с търговия от отдавна, нали Джо?

За първи път се обръщаше към мен на име.

— От десет години — отвърнах аз.

— А аз — от петдесет. И като момче, и като мъж както се казва. Някога започнах с твоя тъст. И работех по същите места.

— Не го знаех.

— Малко хора го знаят. Отначало нямах голям успех. Дори всъщност претърпях крах. И знаех всичко много добре. Да, бях голям неудачник. Бях млад и мислех, че всичко ми е ясно. И двамата ухажвахме едно и също момиче. Предполагам, че се сещаш коя.

Стараех се лицето ми да бъде безизразно. Не исках да прекъсна откровенията му; но ако ми разправеше твърде много, на другия ден може би щеше да съжалява.

— Все същата стара история — казах аз.

— Да, все същата стара история. — Той сгъна салфетката си и внезапно стана. — Утре ще се видим!

Пурата ми лежеше незапалена до чашата с бренди; подадох му я.

— Само ги хабя — обясних аз.

Усмихна се и сложи пурата в табакерата си.

— Ти ме разбираш, Джо.

Потупа ме по рамото.

— Твоят тъст сигурно има добро мнение за тебе — продължи той, — а след утрешния ден мнението му ще стане още по-добро. Няма защо да се безпокоиш за нищо.

— Има много неща за безпокойство — отвърнах аз, — но това вече няма значение.

— Утре ще приказваме по всички тези въпроси, докато разглеждаме проектодоговора. Много интересен документ — мога да прибавя. — Той ми подаде ръка. — Благодаря ти още веднъж за прекрасната вечеря. А сега се прибирам в къщи за една хубава чаша овалтин и един час с Шерлок Холмс… Удоволствията на стария човек…

Едва го чух.

— Какъв проектодоговор, сър?

Той сложи пръст на устата си; жестът му беше като на разбойник.

— Не трябва да ти казвам — рече той. — Решението е на мистър Мотрам. Но ще бъде точно този договор, който наистина те интересува, мога да те уверя.

Погледнах го онемял.

Настаних го в едно такси и отидох в стаята си. Свалих обувките, разкопчах яката и се отпуснах върху леглото; това беше първият миг, в който имах възможността да се отпусна. Болката в гърдите ми намаля; бях спечелил. Получих поръчката. Той си беше поиграл малко с мене на котка и мишка, защото такъв беше характерът му; но успях там, където другите пропадаха.

Погладих брадичката си с ръка; бях се обръснал за последен път в шест часа сутринта. Душ, бръснене, чиста риза и двойно уиски с лед; Джин беше поканила гости. Когато ми съобщи в събота, аз не се надявах, че ще мога да присъствувам; но и не се надявах, че ще успея да сключа сделката с Тифилд. Свалих дрехите си и влязох в банята; докато студеният душ вливаше нов живот в тялото ми, изведнъж ми дойде на ум, че в кръга на разумното няма какво повече да искам.

Избърсах се с един от огромните бели пешкири и си сложих чисти чорапи и бельо; за миг се подвоумих коя риза да избера, после взех съвсем новата, която бях купил сутринта в „Бърлингтън Аркейд“. Тя беше от кремава коприна, дюс, и с нея можех да сложа ярката връзка „Шарве“, която си бях купил миналата година в Париж. Сюзън винаги ми правеше малка сцена, когато я слагах; затова в Уорли не я носех. Но сега не бях в Уорли и не желаех да мисля за Сюзън; връзката струваше близо двеста франка. И отивах на гости в апартамента на една актриса.

Не се чувствувах женен, не се чувствувах чиновник; в тази топла стая с тежки завеси, застлана с бежов килим от единия край до другия, аз захвърлих своята самоличност. В тази стая нямаше отговорности, грижи, не се чуваше никакъв шум, с изключение на собственото ми дишане. Дневната работа бе завършена и бях свободен в Лондон. В други хотели по този час винаги се замислях за Уорли и ме хващаше носталгия, но сега не беше така. Бях свършил благополучно сделката — не можех да споря с инстинкта си — и Уорли престана да съществува.

Някой ден ще имам цял апартамент в този хотел, някой ден ще стана толкова голям, че разни дъртаци като Тифилд не ще посмеят да се закачат с мене.

Отидох при тоалетната и натърках лицето си с лосион. Тук той сякаш миришеше другояче; не се чувствувах неловко, че го употребявам, както в Уорли. Извадих електрическата си самобръсначка; докато се бръснех, щях да поръчам нещо за пиене. И да се обадя на Джин. Усмихнах се на отражението си в огледало. Просто се обаждам, за да кажа, че ще приема поканата ти, мила. Не исках да пристигна неочаквано… Да, от Лондон се обаждам, сюрприз, сюрприз. От „Савоя“. О, не, аз съм в селската част на хотела, една малка стаичка…

После усмивката ми се стопи. Не играех роля в салонна комедия и знаех (единствен аз заедно с бежовия килим и тежките завеси) какво точно исках от Джин.