Джон Брейн
Живот във висшето общество (25)

24

Шосето беше препълнено с коли и в двете направления. Огледах се за някое отклонение вляво, но не можах да видя. Колата пред мен вървя напред стотина метра; последвах я и тя спря внезапно; едва успях да не се набутам в нея. Погледнах в огледалото: колата зад мен също с мъка бе избягнала катастрофата.

Свалих прозореца; отначало нощният въздух ми замириса на студено, а после на някакво топло, запарено и странно животно. След пет минути аз загасих мотора; сякаш следвайки моя пример, чух всички други мотори да угасват. Сега се разнасяха множество гласове; затворих прозореца и потреперих. Бях в предградията на Барнет на път за Лондон; но сега исках пак да се върна на Север.

Тогава видях, че небето просветлява, и без да вярвам, погледнах часовника си. Беше три часа сутринта; карах през нощта, за да избягна силното движение. А ето тук, някъде из предградията на Уатфорд, се беше струпал трафик, съвсем необичайно за това време и този сезон. Светлината се засили; видях, че се намирам горе, на един хълм.

Пред мен се проточваше безкрайна редица коли; хората започнаха да излизат от тях и да гледат светлината в небето. Никога досега не бях виждал такава светлина; и никога вече нямаше да я видя. Това беше краят и дори през затворените прозорци чувах гласовете, които крещяха все по-силно, все повече хора слизаха от колите си, те не гледаха вече светлината, бягаха от нея, тичаха към мен по хълма с широко отворени уста; една стара, дебела жена удари по прозореца на колата ми, удари още веднъж, заудря, докато прозорецът се счупи; сега в колата ми нахлу миризмата, тази миризма не можеше да се сбърка, тя приличаше на миризмата от клетката на лъвовете — ужас, отчаяние, гняв, безпомощност… Дебелата ръка продължаваше да удря по счупения прозорец, а тополите край пътя не бяха никакво прикритие. Преместих се до другата врата; дръжката остана в ръцете ми и аз също почнах да крещя, като съзнавах в съня, че това не е сън, после се събудих с увереността, че сънят е бил сън, но че изобщо, изобщо не мога да се освободя от завивката, която се беше събрала на шията ми, накрая отворих очи и беше следобед. Дъждът чукаше по стъклата, бях дремнал след обяда. Днес Нора щеше да обядва в „Айви“ с един гостуващ комедиен артист; аз си бях стоплил консервиран гювеч с месо и апартаментът още миришеше на него.

Отидох в банята и запалих газовия бойлер; след десетминутно ръмжене във ваната едва-едва потече тънка ивица кафеникава вода. Запалих цигара и му обърнах гръб; ако не му обръщах внимание, след четвърт час щеше да потече нормално. Огледах лицето си в огледалото, окачено на пирон над умивалника; видя ми се по-подпухнало и с повече петна, отколкото в Уорли.

Махнах пижамата си и потръпнах — под вратата духаше, линолеумът се бе надигнал. В кухнята и в стаята имаше газови печки; но единственото отоплително приспособление в банята беше една ръждясала газена лампа, която стоеше до клозета. Облякох си отново халата и изпитах признателност, задето ме затопли.

Газовият бойлер ръмжеше, пуснах студения кран и светлокафявата вода леко потъмня. Гледах водата и кафявата линия по ваната, която не можеше да се махне с никакво търкане, и разбрах, че с течение на времето всекидневната баня ще се превърне в баня през ден, а след това — в баня веднъж седмично. Нора не го забелязваше, както не забелязваше избелелите зелени стени и напуканата дървена седалка на клозета; но аз бях живял твърде дълго в Капуа. Отпуснах се в топличката кафява вода и се мъчех да не докосвам стените на ваната.

Но когато се изтрих и седнах да пия чай до газовата печка в стаята, започнах да се чувствувам по-бодър; ако в самата вана човек не изпитваше удоволствие, то после удоволствието идваше от това, че вече не си в банята. И още нещо — след като чаят беше отстранил от устата ми вкуса на дневния сън, на мен ми стана приятно, че не върша нищо в три и половина часа следобед.

Тъкмо от това имах нужда: да нямам отговорност, да се оттегля от арената. Оглеждайки се назад, виждах само борба: борба да стигна до гимназията в Дафтън, борба да издържа матурата, борба да стана чиновник във финансовия отдел в Дафтън, борба да се оженя за Сюзън и дългата борба на самия брак, за която узнах едва миналото лято. Новият живот щеше да започне скоро, новият живот, който ме беше избрал: най-после живеех в настоящето. Прекарах ръка по брадичката си и свалих електрическата си самобръсначка от полицата над камината.

Звънна се.

Не познах веднага откъде иде звукът; беше по-мек от телефонния звън, сякаш далечна камбана. За миг разумът ми бе замъглен от неясни страхове, стори ми се, че сънят не беше свършил. През триседмичния ми престой в Лондон не бях чувал такъв звук; никой не беше идвал в апартамента.

Не исках да виждам никого, чувствувах се неудобно, брадясал, и по халат в четири часа следобед; запитах се дали да оставя звънеца да звъни, както се оставя отворена телефонна слушалка, нещо, което винаги ми се е искало да направя. Но бавно и неохотно отидох към вратата.

Беше мисис Браун, безукоризнена, облечена в бял шлифер с колан. Забелязах, че черните й лакирани обувки бяха сухи, а чадърът — неразтворен; в това нямаше нищо чудно, защото се предполагаше, че е дошла с такси, но ми дойде наум, че не познавам друг човек, който толкова малко да се влияе от атмосферните условия. Точно така би изглеждала тя, дори да беше вървяла двадесет мили пеша под проливен дъжд.

— Мога ли да вляза? — попита.

— Моля.

Помогнах й да си свали палтото. Беше облечена в тясна рокля от черно найлоново жарсе; въпреки сивата й коса нещо в извивката на гърба напомняше за Сюзън. С изненада открих, че не чувствувам омраза или болка, по-скоро физическа привързаност.

Тя седна на канапето и скръсти ръце на скута си.

— Сигурно се чудиш защо съм дошла, нали? — започна тя.

Усмихнах се.

— Сигурно ще ми го съобщиш веднага, нали?

Тя ме изгледа втренчено.

— Така ли мислиш?

— Дошла си да ми кажеш колко справедлива си била към мене. Не е ли тъй? Дошла си, както казват хората от вашата класа, да ме поставиш на мястото ми. Изненадан съм само, че не дойде по-рано. А къде е съпругът ти? Не може ли сам да си оправя неприятностите?

— Той искаше да дойде — отвърна тя. — Но не по тия причини, които изброяваш.

— Дявол да го вземе, на мен не ги разправяй! — Усетих, че думите ми звучат някак кухо, защото не можех да се обърна към нея на име.

— Няма нужда да ругаеш — подхвърли тя студено.

— Добре. Но кажи ми каквото имаш да кажеш. Няма нужда да щадиш чувствата ми. Никой не ги щади.

— Трудно е — обясни тя. — Трудно е. Защото ти не си справедлив към мен. И към Ейб. Ти винаги си грешил.

— Така ли? — Запалих цигара. Бях репетирал този разговор много пъти, но сега, когато тя беше тук, сякаш забравих всички подготвени реплики. — Можеш да ми кажеш това, което имаш да кажеш. Но няма да ме изненадаш. — Отпих малко уиски от чашата до мен. — Съпругът ти е уредил с Тифилд да не получа работа при него. И е говорил навсякъде, за да не мога да намеря прилична работа. И само моя грешка е, че Сюзън ми е изневерила, защото аз съм толкова долен, груб и развратен. И къщата, и всичко друго е на нейно име. И ще наемете добър адвокат, и децата ще останат при нея, и ще се погрижите да забравят, че някога съм им бил баща…

Млъкнах. Бях говорил на Нора за себе си като за баща и не чувствувах нищо. Но сега, когато гледах бялото лице на тъща си, не можех да продължа.

— Ела тук — каза тя.

Седнах до нея. Тя ме хвана за ръката.

— Съжалявам, драги мой. Но няма да ти стане по-добре, като отбягваш всичко. И няма смисъл да ме обиждаш. Нито да обиждаш Ейб. Не съм дошла да те наранявам още повече.

— Не можеш — отвърнах аз. — Никой не може. Не можеш да ме нараниш повече. Барбара…

Като произнесох името й, заплаках.

— Няма да видя вече Барбара; няма да видя вече Барбара. А щом не мога да видя нея, не мога да видя и сина си. Нищо не ми остава.

— Сюзън ми разправи всичко — каза тя.

— Не е трябвало.

Внезапно се почувствувах смачкан и победен — дебел, необръснат рогоносец, който циври в халата си. Отдръпнах ръка.

— Ще се обръсна, ако ме извиниш. Прощавай, че ме завари в такъв вид.

— Моля ти се и друг път съм виждала необръснати мъже.

Турих в контакта щепсела на електрическата самобръсначка.

— Всичко ли ти разправи?

— Потвърди всичко.

Оставих самобръсначката.

— Господи, как ли си злорадствувала! Гледала си ме с неговата дъщеря…

— Престани! Тя не е негова дъщеря. Можеш да кажеш, че и Хари е негов син. Да имаш деца е нещо много повече от зачеването.

Пак седнах до нея. Тя протегна ръка; хванах я здраво не от признателност, не от желание, а от нуждата да почувствувам присъствието на друго човешко същество.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рекох аз. — Вече нищо не разбирам. Барбара дъщеря на Марк ли е, или не е?

— Ти го познаваш, нали? По мое мнение той не е лош, но не е и стока. В някои отношения прилича на теб, но му липсват твоите преимущества.

— Моите преимущества? Задната уличка в Дафтън? Или дафтънската гимназия? Всичко, което съм постигнал, съм го постигнал с пот на челото. Той е, който има преимущества.

— Аз се изразявам съвсем точно. Ти можеш да вървиш само нагоре; а когато бащата на Марк загуби парите си, той можеше да върви само надолу.

Направих гримаса.

— Произходът ми е толкова долен — искаш да кажеш, че всяка промяна е за добро.

— Ти си смешно обидчив. Марк е бил разглезен още като млад, всичко е получавал наготово. Ти си се научил да разчиташ на себе си. В това отношение твоето детство е било много по-щастливо от детството на Марк.

Познавах баща му. Той беше лош човек и не го казвам лекомислено.

— Пет пари не давам за юношеските му мъки — отговорих аз. — Не си дошла да ми разправяш за тях, нали?

— Юношеските мъки е добре казано — рече тя. — Но, разбира се, не очаквам това да те засегне.

— Нещо се е случило. Някой му е казал, нали?

— Никой не му е казал. Но и да бяха му казали, той нямаше дума да продума. Дотолкова поне е джентълмен. — Тя говореше, сякаш се гордееше с него.

— Значи, нашата тайна е запазена. Каквото и да се случи, той е джентълмен, а аз не съм. Няма да му кажа какъв голям глупак съм бил заради него. Няма да стане скандал. От това ли се страхувате? Затова ли дойде?

— Сигурно не си прочел писмото на Ейб — въздъхна тя.

— Не го прочетох. Изгорих го.

— О, господи! — Лицето, й се удължи, изкривено от болка. — Ти ни мразиш. Истински ни мразиш. Защо, Джо, защо? Защо ни мразиш толкова много? В писмото нямаше нищо, което да те нарани. Ейб съжалява за теб. Чувствува отговорност за случилото се…

— Има защо — казах аз.

— Да, има защо. И двамата трябва да чувствуваме отговорност. Но недей иска всичко наведнъж, Джо. Не става въпрос изобщо за твоето уволнение. Ейб разбира, че ти трябва малко време, за да премислиш…

— Значи, и той знае.

Тя поклати глава.

— Не, той не би понесъл толкова удари. Не виждам защо трябва да знае.

— Не се плаши — казах аз. — От мен няма да го научи.

— Никога не съм се плашила от това — отвърна тя кротко.

— Няма да се върна в Уорли. Нагледах ви се. Вие мислехте, че нямам кураж да го направя, но аз избягах. Започвам отново. Не искам нищо от вас, до гуша сте ми дошли всички, дявол да ви вземе… — пак заплаках.

Тя погали леко ръката ми.

— И това май не те прави много щастлив — рече тя. — Знаеш ли какво си мислех отначало, когато се ожени Сюзън? Тогава не те обичах, не ми харесваше постъпката ти с Алис Айсджил, не ми харесваше, че явно използуваше Сюзън, за да добиеш каквото искаш. Но в теб имаше нещо — независимо дали беше щастлив, или не, ти вярваше, че можеш да бъдеш щастлив. А сега вече не вярваш, нали?

— Как да вярвам! — измърморих аз.

— Не се сърди, че те питам, но сигурен ли си, че обичаш Нора?

— А защо мислиш съм напуснал дома си?

— Не заради нея — отвърна тя.

— Тя вярва, че е така. Това е достатъчно.

— Няма да й бъде достатъчно, ако някога разбере за Барбара.

— Ще й кажа, когато му дойде времето.

— Променил си се, драги мой.

Нощта се спущаше и в полумрака острите черти на лицето й се разтопиха, а сивотата на меката й лъскава коса изглеждаше сякаш доброволно избрана, а не настъпила с годините.

— Не се чувствувам променен — отвърнах аз.

— Променил си се. Няма я предишната ти решителност. По-рано никога не отлагаше нещата.

Крайчецът на комбинезона й се подаваше съвсем малко; открояваше се с ярката си белота върху черната рокля. Тя го погледна, намръщи се леко, но не направи опит да го дръпне нагоре.

— Тука съм временно — казах аз. — Скоро ще се преместим в Хемпстед.

— Ще постъпиш ли на работа при Едгар Тифилд?

— Не зная.

— Ейб няма да ти попречи.

— Много великодушно от негова страна.

— Той е много по-великодушен, отколкото си мислиш. Само аз зная колко великодушен е. А може би не само аз.

Сега ми се струваше важно да държа ръката й; но в последвалото мълчание беше трудно да се разбере кой кого утешава. Не я попитах нищо, а нямаше и нужда; но знаех, че по различни пътища и двамата бяхме стигнали до едно и също място.

— Не става дума за тази, за която мислиш — сподели тя тихо.

За миг притиснах ръката й до бузата си.

— Мъчното е човек да живее със себе си — казах аз. — Не мога да се върна при нея. Тя иска ли да се върна?

— Това ще трябва сам да решиш.

— Барбара пита ли за мен?

— Ти имаш не само дъщеря, а и син. Хари пита за тебе.

— Той е в училище.

— Избягал е от училището. Не казва защо.

— Върнете го — рекох нетърпеливо аз.

Тя пусна ръката ми.

— Преди миг само беше твърде чувствителен — отвърна тя. — И страдаше, нали.

— Това не е никак важно. Не може ли да го вразуми някой? Ти не можеш ли? Не може ли майка му? Не може ли да го вразуми любимият му дядо?

— Изглежда, че не. Той иска баща си. — Тя се изправи. — Няма да ти отнемам повече време, Джо. Между другото, не ме е изпратила Сюзън. Хари ме изпрати.

— Не мога да отида — заявих аз. — Просто е невъзможно.

— Той иска да го видиш — повтори тя. — Предадох ти неговото поръчение.

Държах й да си облече палтото.

— Бъдете твърди! — казах аз. — Сега не мога да дойда в Уорли.

— Това е напълно твоя работа — отговори тя с безразличие. — Никой не може да те накара да видиш сина си, щом не желаеш.

— Ще повикам такси по телефона — предложих аз.

— Спряло е да вали. С удоволствие ще се разходя пеша.

— Трябва ли да си вървиш?

— Имам една среща. Но много мило от твоя страна, че искаш да задържиш старата жена. Довиждане, Джо.

— Довиждане, Маргарита. — За пръв и последен път през живота си я назовах по име.

Тя се усмихна и неочаквано ме целуна по бузата.

— Ти си мил човек — каза тя. — Бъди такъв, Джо, това е по-важно, отколкото мислиш. — Тя излезе почти тичешком от стаята.