Джон Брейн
Живот във висшето общество (22)

21

— Извих му ръката, докато започна да пищи — обясни Хедърсет.

— Разправихте ми вече.

Погледнах мрачно писмото, което стоеше най-отгоре в кошничката за предстояща работа.

— На вас не би ви било приятно да извиете ръката на някой от фирмата „Фламвил“, а?

Подадох му писмото.

— Забележете тона — подхвърлих аз. — Истински удар. Искаме машините не до година, нито след две години, а сега. Не си правете труда да гледате другите писма, всичките са еднакви.

Той пусна писмото обратно в кошничката.

— Винаги така става — каза той. — След ефектния удар идва тежката, неблагодарна работа. — Той ме потупа по рамото. — Това, което направих аз, беше лесно, Джо. Вие сте човекът, който трябва да продължи, вие сте човекът, който трябва да се погрижи за подробностите. Британската индустрия почива върху широките гърбове на хора като вас.

— Много мило от ваша страна — казах аз. — Но това няма да ги накара да ни доставят машините по-бързо.

— Назначете още чиновници — рече той. — Мидридж ще бъде доволен. И неговият гръб е широк. Солиден човек е Мидридж.

— Вие сякаш споменахте, че ще се видите с него днес следобед — обади се Хилда.

— Точно така, мила моя. И ще го направя. Продължавайте работата, Джо.

Той излезе бавно и си подсвиркваше.

— Дано му умрат всички зайци! — проклех го аз. — За седми път ми напомня колко умно постъпил с хората от „Фламвил“. Ако още веднъж ми го напомни, кълна се, че ще го прасна по мутрата.

— Той има значка на джудист — предупреди ме Хилда. — Само че не си спомням какъв цвят.

— Хората, които искам да прасна по мутрата, винаги имат значки на джудисти. Или са отлични стрелци, или пък боксови шампиони. Но защо ти се е похвалил? Страх ли го е от теб? Може би е искал да предупреди, че няма леко да продаде честта си?

Тя се изхили.

— Сигурно е искал да каже, че всяка съпротива е безсмислена. — Хилда извади листа хартия от машината си. — Ето ви списъка, който искахте.

— Сложи го върху купчината отдясно — рекох аз.

— Мистър Мидридж каза, че би искал още днес да има решението по този въпрос.

— Мога да му го дам едва утре. Освен това той май че е зает със „свръхчовека“

— Това няма да продължи дълго. Добре ще бъде да му хвърлите един поглед. А после едва ще ви остане време да поговорите с Варни.

— Какво общо има той с тази работа?

— Въпросът е кадрови.

— Затова и не си струва да се занимава човек с него.

Взех списъка: на пръв поглед вписаните в него сведения изглеждаха крайно необходими, но всъщност никога не се използуваха. Понякога ми се струваше, че щом съкратя някоя ненужна формалност, Мидридж измисляше веднага нова, двойно по-ненужна.

— Бюрото ви е в ужасен безпорядък — подхвърли Хилда.

— Това е моята система: днешната работа вляво, вчерашната в средата, а списъците на Мидридж вдясно.

Обикновено изпитвах гордост, че поддържам бюрото си в ред; но от три седмици напрежението стана толкова голямо, че това беше невъзможно, макар и всяка вечер да отнасях в къщи пълна чанта документи, за да не изоставам. Беше четири и половина и скоро трябваше да се срещна с Мидридж; нямаше време дори за документите в средата на бюрото ми. Така на следващия ден, който нямаше да бъде по-лек от днешния, щях да съм още по-изостанал.

— Поемате прекалено работа върху себе си — каза Хилда. — За повечето от тези документи не отговаряте пряко.

— Зная го много добре — отвърнах аз. — Така е, когато имаш широк гръб.

Хилда вдигна рамене.

— Вие се погребвате. Ще ходите ли утре в Лийдс?

— Нямам избор. — Преди да произнеса думите знаех, че не е вярно: истината беше, че през тези три седмици, откак Нора бе напуснала Уорли, аз съзнателно се упоявах с работа. И без това се бях натоварил толкова много, че едва да се справя; след посещението ми в Лийдс щеше да се натрупа още повече. Нека се натрупа, за да забравя Нора, без да искам дори, за да призная, че е невъзможно да се оженя за нея, че е невъзможно даже да я видя пак.

Хилда ме погледна любопитно.

— Напоследък често употребявате този израз — каза тя.

— Не се мъча вече да командувам. Просто ги оставям на произвола.

Отидох до нея и я хванах за ръката. Слънцето залязваше; в здрача лицето й бе загубило част от пълнотата си, изглеждаше по-тъжно и по-зряло. Ръката й беше гола до лакътя; погалих я нежно.

— Сега оставям нещата да минават над главата ми — повторих аз.

Чух стъпки по коридора; отдръпнах ръката си и отидох да запаля лампата. Тя стисна за миг очи от светлината, а лицето й придоби леко сърдит израз, сякаш я бяха събудили внезапно.

Запалих две цигари и й подадох едната.

— Прощавай — казах аз. Погледнах пак списъка на Мидридж. — Помоли Варни да дойде, нали ще бъдеш така добра?

„Всичко е свършено — помислих си с нарастващо отчаяние. — Всичко е свършено.“ Изправих се.

— Не, чакай, не си прави труд да викаш мистър Варни, Хилда. И отложи срещата с мистър Мидридж. Отивам си в къщи. — Облякох шлифера си.

— Какво да им кажа?

— Каквото искаш. Кажи им, че съм пиян. Или болен.

Отворих вратата. Тя ме хвана за ръката.

— Какво ви е, Джо?

— Нищо ми няма — отвърнах аз. — Прибирам се по-рано в къщи, това е всичко.

— Утре ще дойдете ли?

— Да — казах аз. — И вдругиден, и в по-други ден.

Тя пусна ръката ми.

Но когато стигнах гората на Уорли, открих, че не искам да се прибера в къщи. Вкарах колата в една малка полянка край пътя и загасих мотора.

Седях там половин час. Беше тихо и се чуваше само шумоленето на дърветата, беше тихо както винаги — но не от това се нуждаех. Нямаше луна и в далечината виждах светлините на Уорли; гледах от една светлинка към друга, но не изпитвах радост от никоя. Всичко беше минало, всичко беше свършено. Нора не бе въплъщение на нов живот, а само моят последен напън. Щях да отговарям на писмата й, можех дори да открадна някоя среща с нея в Ледърсфорд или в Лондон; но никога нямаше да се оженя за нея, както никога нямаше и да приема работата при Тифилд. Всичко беше уредено. Уорли ме държеше здраво, държеше ме Браун, държеше ме Барбара.

От десет години имах желанието да спра точно на това място; от десет години го бях отминавал, чаках оня миг, в който щях да имам най-голяма нужда от това. А сега бях спрял колата и всичко си оставаше същото: след като отворих кутията с неприкосновените запаси, открих, че е празна.