Джон Брейн
Живот във висшето общество (12)

11

Докато вървях по коридора към стаята си, мислех за Хилингтън — наскоро го бяха назначили за завеждащ отдела с изчислителните машини. Той беше блед младеж с коса, разделена на път и намазана с брилянтин, малкото джобче на сакото му — винаги претъпкано с моливи и писалки; винаги носеше демодирани, високи яки и доста вулгарна игла за връзка, която изобразяваше камшик. Не знам защо, но той ме потискаше и се мъчех да го избягвам. Рядко успявах; и сега изпитвах мрачната увереност, че скоро ще се появи пред мен. Нямаше законно основание да ми досажда; беше го назначил Мидридж, а не аз. Освен това, напомних си остро, всичко, свързано с изчислителните машини, беше от компетенцията на Мидридж. И това ме радваше. Мидридж беше прекарал целия си живот, прехвърляйки отговорностите върху други: сега за първи път той поемаше отговорност и му предстояха много неприятности.

Коридорът приятно миришеше на прясна боя; изпитвах нелепото желание да докосна блестящите кремави стени, за да се уверя дали още не са изсъхнали. Цели пет години настоявах пред Мидридж да направи по-светла тази част на завода; преди месец съвсем неочаквано той беше отстъпил. Дори прие да се постави стъклена врата в края на коридора. През нея виждах слънчевата светлина; забързах. И тъкмо когато стигнах до отдела с изчислителните машини, оттам излезе Хилингтън. В последно време това се случваше за трети път; зачудих се как усеща, че съм наблизо.

— Бих искал да поговоря с вас — каза той.

Беше облечен в черно лъскаво сако; заедно със сресаната на път коса и високата яка той сякаш ме връщаше към представите от преди тридесет години. Спокойно можеше да послужи за илюстрация на някой от учебниците по административно дело, които изучавах преди войната; когато го последвах в стаята с изчислителните машини, пак се почувствувах потиснат. Той беше подчинен на Мидридж и чрез него Мидридж щеше да ме въвлече в своите бъркотии, щеше някак да прехвърли отговорността върху мен.

— Бързам — отвърнах аз. — Но кажете какво има, стари момко. Излейте мъката си. — Не знам защо винаги така се обръщах към Хилингтън.

— Работата е много сериозна, сър. Обмислил съм всичко докрай. Ще си подам оставката.

— Всички имаме от време на време такива настроения — успокоих го аз. — Какво става?

— Не искам да ме ругаят — отвърна той. — Но работата е по-лоша от ругатните. Много по-лоша.

— Колко по-лоша?

Той сякаш не чу въпроса ми.

— Изчислителната машина върши точно това, което й наредите да върши, мистър Лемптън. Нито повече, нито по-малко.

— Зная — казах аз кротко.

— В началото винаги има известни неуредици, мистър Лемптън. Най-сетне аз не съм конструирал машината. Има някои неща, които е трябвало да бъдат направени от самото начало, и не са били направени… Няма защо мистър Браун да ме ругае.

Лицето му се зачерви, а в очите се появи съмнителна влага.

Потупах го по рамото.

— Не се тревожете — успокоих го аз. — Мистър Браун е избухлив, но той само лае, без да хапе. Не сте ли казали още на мистър Мидридж?

— Казах му вчера. Но той се разболя. Мисля, че не е успял да се види с мистър Браун.

— В такъв случай изглежда, че на мен се пада тази чест, така ли?

Знаех какви са разболяванията на Мидридж; истински или не, те винаги се случваха в подходящо време и траеха точно колкото му трябваше.

— Аз съм написал молба с оставката си — обясни той. — Но баща ми каза да не прибързвам.

— Правилно — потвърдих аз. — Винаги вземайте пред вид мнението на баща си. Не се безпокойте, стари момко. Ще обясня въпроса с началните неуредици.

Погледнах през рамото му шкафа на изчислителната машина. Стаята на изчислителните машини беше съвсем обикновена — мръсносиви стени и под, постлан с евтин линолеум. Мидридж пак беше проявил зле разбрана икономичност; нямаше да струва повече, ако стаята беше по-весело боядисана, а така някой скоро щеше да се спъне в дупките на линолеума и тогава щяхме да плащаме компенсационен иск и да се лишим от една машинописка.

— Но не само началните неуредици — каза Хилингтън. — Не може само с дву- или тримесечно планиране да се изпълни проект какъвто иска Браун.

Той разбираше повече от Браун, но и той влагаше човешки елемент; в гласа му звучеше истинско възмущение, сякаш изчислителната машина беше човешко същество, което карат да работи пряко силите. А тя си беше машина и при това с напълно безличен вид. Контролните табла със скалите, ключовете и копчетата можеха да бъдат предназначени за всичко, което човек би могъл да измисли. Или да не измисли; тази изчислителна машина се бе появила на пазара в 1955 година, защото фирмата, която я беше произвела, дотогава работеше с военни доставки. В такава слънчева юнска утрин нямаше защо да се мисли за това, последното. Контролното табло беше средство да се получава информация за стоманени сплави, а не за експлозии с водородни бомби и четирите момичета, които седяха около него, бяха облечени в зелени библиотекарски престилки, не в сините униформи на авиацията. Но всичко това си припомних с известно усилие. Предложих на Хилингтън цигара; имаше вид поне на непушач, ако не и на въздържател, но за моя изненада той прие цигарата.

— Вижте какво — подканих го аз, — я ми разправете цялата история.

— Мистър Браун ме повика. По въпроса за отпадъците. Беше страшно разгневен. Най-напред каза, че не можел да ме покани да седна, защото цялата стая била затрупана до тавана с отпадъци. Каза, че целият завод бил затрупан…

— Представям си. И какво е количеството на отпадъците?

Той ми подаде парченце зелен картон. Погледнах го и избухнах в смях.

— Е, ако тази цифра е вярна, наистина няма да има място за сядане — казах аз. — Един милиард тона са страшно много отпадъци.

— Не е виновна машината, мистър Лемптън.

— Не виждам, кой друг може да бъде виновен — отвърнах аз.

Подозренията, които имах още при самото инсталиране на изчислителната машина, сега се потвърждаваха. Познавах достатъчно добре производството, за да зная, че работата не се състоеше само в това да осигуриш необходимата работна ръка, машините и материалите, а и да имаш точни сведения. В този миг въпросът с отпадъците нямаше голямо значение; дори аз, макар че официално не се занимавах с него, можех приблизително да изчисля какви запаси имахме. Но в бъдеще този въпрос щеше да има значение; а щом изчислителната машина даваше погрешна цифра за отпадъците, тя можеше да даде погрешни цифри и за всичко друго.

Лицето на Хилингтън етана тъжно и той бавно поклати глава.

— Не, мистър Лемптън, не, не. Машината не е виновна. Трябва да вините вашата система. Дори началните неуредици са дребна работа. Ако не вложите правилна информация в машината, не можете и да очаквате от нея правилни данни. Виждате ли, въпросът стои така…

Той продължи да ми обяснява; слушах го и все повече тържествувах. Всичко бе точно както го предвиждах. Браун беше човек, който знаеше преди всичко и единствено да произвежда стомана. Нямаше никакво металургично образование; но можеше да каже всичко за стоманата по вида й, по чувството, и както ми се струваше понякога, по миризмата. Нямаше процес от стоманолеенето, който да не бе научил от опит. Във всяко друго отношение той беше остатък от деветнадесети век, както се беше изразил Джеф, някогашната любов на Сюзън. Много време трябваше, докато го убедят да инсталира изчислителната машина, както по-рано бе трябвало много време, докато го убедят да въведе счетоводство с перфорирани карти. Но веднъж убеден, той искаше веднага да изостави старото и незабавно да въведе новото. Не беше търпелив. Прехвърлянето от перфорираните карти към изчислителната машина не можеше да стане за по-малко от три години; а той го искаше за три месеца. Поради това попадна в ужасна каша, която струваше на фирмата деветдесет хиляди лири, и ако не се вземеха мерки, щеше да струва още. На Мидридж, стабилния стар Мидридж, сега не можеше да се разчита, че ще оправи положението. Очевидно той беше побързал да избяга от неприятностите. Хилингтън не бе глупав; знаеше към кого да се отнесе.

Той започна пак да повтаря всичко казано; погледнах часовника си.

— Господи, конференцията! — усмихнах се колкото може по-обаятелно; напоследък не беше лесно да се намерят оператори за изчислителни машини и изобщо всякакви чиновници.

— Трябва да вървя, мистър Хилингтън. Ще поговоря с мистър Браун по въпроса, можете да ми вярвате.

— Благодаря ви — каза той. — Има и още нещо. — Той погледна едва ли не с любов изчислителната машина. — Не се оплаквам от машината. Тя е превъзходна, мистър Лемптън, наистина.

— Сметалото е също превъзходно — отвърнах аз.

— Не ви разбирам, мистър Лемптън.

— Ние не можем да оправим нищо в един електронен мозък — поясних. — Аз съм обикновен счетоводител. Но със сметалото е по-лесно.

— Разбирам какво искате да кажете.

— Добре. А сега не се безпокойте повече. Скоро пак ще накараме да се размърдат топчетата нагоре и надолу.

— Какво говорите за топчетата? — попита Ралф Хедърсет, който изведнъж се появи като дух зад Хилингтън.

— Нищо особено.

Беше в светлокафяв пепитен костюм; костюмът повече подхождаше за една игра голф, отколкото за стоманолеярен завод. Макар че имах повече право от него да бъда в стаята на изчислителите, той някак ме караше да се чувствувам, сякаш стаята не беше от „А. 3. Браун и съдружие“, а зала на клуб, в който не членувам.

— Тъкмо разправях за неприятностите си на мистър Лемптън — обясни Хилингтън. Върху лицето му се изписа израз, който можеше да се изтълкува като уплаха. — Не ви чух да влизате, мистър Хедърсет. Извинете.

Той отиде до шкафа — класьор в най-отдалечения край на стаята и заговори тихо на момичето, което седеше пред бюрото до него.

— Дебна из предприятието като звяр от джунглите — каза Хедърсет. — Мускулите ми се натягат, муцуната души… А всъщност вашият тъст още веднъж ме отпрати с празни ръце. Винаги щом директорският съвет роди някоя блестяща идея, за която баща ми знае, че няма да бъде приета от клиента, той се съгласява със съвета и след това изпраща мен. Не иска да изпраща за такива работи по-умни хора. Казва, че се обезкуражавали и губели своя ценен запас от самоувереност. Татко е добър психолог. Намира работа дори и за глупаци като мен. — Той се прозя. — Е, май ще трябва да погледна тая умна малка машинка, а? Мислите ли, че оня момък с многото писалки ще ми покаже кое какво е?

Погледнах Хилингтън. Видя ми се, че се е приближил още по-плътно до момичето пред бюрото. Не можех да видя лицето й, но имаше дълъг, строен врат и буйна черна коса; както бе изправила глава, личеше, че е много млада.

— В този миг е зает — отговорих аз. — Но съм сигурен, че за вас ще се разкъса на четири. Ако наистина искате да разгледате машината!… При вас няма ли подобна?

— Не е същата — рече той. — Нашата прави „трик-трик-трик-трак“, а вашата — „трак-трик-трак-трик“! Много важна подробност. — Хедърсет се приближи до Хилингтън. — Довиждане, стари момко — викна ми той през рамо.

— Довиждане — отвърнах разсеяно.

Забравих го още щом излязох от стаята; бях зает с онова, което ми каза Хилингтън. Изводът беше ясен. Твърде скоро щеше да настъпи страхотна бъркотия. И някой трябваше да оправи бъркотията. Някой, който досега се скъсваше от работа, за да бъде избран в директорския съвет. Някой, който не носеше отговорност за тази бъркотия, напротив, още от самото начало беше предупредил Браун за опасностите, до които водеше прибързаното нововъведение и отказът от перфорираните картони. Дори и това бе слабо казано: както колелото трябва да бъде кръгло, за да работи, така и работата с изчислителната машина трябва да бъде организирана в известен ред, за да има успех. Сега този ред трябваше да бъде променен и едновременно с това да остане горе-долу същият. Този някой, ако искаше да бъде избран в директорския съвет, трябваше набързо да научи доста неща за изчислителните машини. Отворих стъклената врата, излязох на слънце и щастливо запредъвквах мислите си.