Джон Брейн
Живот във висшето общество (24)

23

— Днес отивам да взема колата — каза Нора. Сипах си втора чаша чай и си мислех, че съчетанието на лондонска вода и най-евтин цейлонски чай не дава много добър резултат дори ако тя успееше да надвие себе си и да сложи повече от две лъжички в чайника.

— Много интересно — забелязах аз. — Направи ли окончателен избор?

— Казах ти вече — отвърна тя нетърпеливо.

— Спомням си. Беше „Морис майнър“.

— Би трябвало да си спомниш — прибави тя. — И досега отвън стои точно такава кола. Две седмици вече.

— Добре, мила. Ще уредя да я върнат.

— Все пак по-добре сам да я откараш. Някога ще трябва да я видиш още веднъж, ако не за друго, то поне за да уредите развода.

— С това ще се справят адвокатите. Не искам да я виждам повече и това е окончателното ми решение.

— Ти съвсем си я отписал, а?

— За мен е мъртва. Мъртва и погребана.

— Какво ще направиш, ако си поиска колата?

— Хич да не те е грижа за нея! — отвърнах рязко аз. — Казах ти да оставиш тази работа на мен… — преглътнах и продължих по-спокойно. — Извинявай, Нора. Наистина Сюзън пет пари не дава какво ще стане с колата. Освен това ще използува моята кола. Или по-скоро колата на фирмата. Тя е на заплата във фирмата на Браун, нали знаеш?

— Тя не е само красива, а и умна. И пет пари не дава за такава дреболия, като един почти нов „Морис майнър“.

Погледнах черния кръг върху кухненската маса. Сякаш всички мебели в апартамента носеха белези от небрежна и груба употреба: горната повърхност на малкия газов хладилник беше издраскана, а вратичката на хладилната камера — счупена, в банята липсваше верижката на запушалката, водата в клозета изтичаше едва при второто дърпане, всички брави на вратите имаха по три-четири пръста луфт. Никой от многото обитатели на този апартамент не се беше погрижил да извърши необходимите дребни поправки или въобще да не повреди нещо.

— Не зная дали е умна, или не — казах аз. — Тя всъщност не върши никаква работа за фирмата.

— Предполагам, че това е, за да се намалят данъците. — Нора издаде характерното си сумтене, за което вече знаех, че изразява морално негодувание. — Повдига ми се. Коремът ме заболява от подобни неща.

Всъщност тази сутрин тя изглеждаше изключително здрава, розова, с ясен поглед и от нея се излъчваше такава чистота, каквато на пръв поглед бе невъзможно да се постигне в студената малка баня с избеляла зелена боя. Банята се намираше до кухнята и сега оттам чувах някакво гъргорене в газовия бойлер, сякаш на бойлера му беше неприятно, че и двамата се къпем всеки ден.

— На никого не му е приятно да плаша повече данъци — възразих аз. — По-добре е тези пари да се платят на Сюзън, отколкото на правителството.

С удоволствие видях, че Нора започваше да се ядосва. Преди да заживея с нея, винаги отбягвах споровете; но сега правех всичко, за да ги предизвикам. Помислих си язвително, че вече бяхме като съпрузи.

— Ако хората като твоя тъст не криеха толкова от данъците си, ние, останалите, щяхме да плащаме по-малко. — Гласът й стана рязък.

— Няма да плащаме по-малко — отвърнах аз. — Правителството ще намери къде да пропилее и разликата, това е всичко.

— Няма да споря — каза тя. — Тази сутрин имам две интервюта…

Тя ме целуна леко.

— Можеш да го направиш и по-добре. — Дръпнах я върху коленете си.

— Не — рече тя. — Нямам време. — Въздъхна. — Не. О, боже мой, отвратителен си, казвала съм ти го вече… — Тя погледна през моето рамо към леглото диван в холчето. Нора въздъхна отново и по лицето й се изписа такова удоволствие, че беше придобило почти ледено достойнство; тя се изправи и с ръката си задържа моята.

— Обичай ме — каза тя.

— Толкова е хубаво да се отдаваш на любов винаги когато си искаш — добави тя половин час по-късно.

— Не беше ли така, когато беше женена?

Тя закопча чорапите си.

— Всъщност не. Ерик имаше определено време за всяко нещо. Една събота сутрин, докато закусвахме към единадесет часа, го изкуших и той никога не си прости, че се е поддал на изкушението. Не прости и на мен, задето съм го изкушила. Ерик беше винаги подплашен от нещо. Плашеше се да напусне Ледърсфорд, плашеше се, да не би да ни се родят деца, преди да сме спестили пари за къща, плашеше се какво щели да кажат съседите…

Нора взе полата си от креслото до дивана, остави я и клекна до мен с глава, притисната в бедрото ми.

— В Лондон е по-хубаво — каза тя. — Всичко е по-хубаво в Лондон. Никога и никъде не съм била толкова щастлива. — Тя въздъхна и огледа стаята. — Зная, че апартаментът е ужасен, но го обичам, обичам дори отвратителния автомат за газта, в който се пускат монети. Ние сме в Лондон и само това има значение. Днес ще изляза оттук и ще бъда в Лондон. Казвала ли съм ти, че докато бях в колежа, бях окачила в стаята си карта на метрото?

— Никога — отвърнах аз. — Не съм допускал, че толкова обичаш Лондон.

— Хиляди пъти съм ти го казвала! Въпросът ми беше реторичен. — Гласът й стана замечтан. — Слоун Скуер, Виктория, Сейнт Джеймс, Уестминстър, Чаринг Крос, Темпъл… Джо, ако вземем апартамента в Хемпстед, нека по-бързо се замислим за деца.

— Когато се настаня на работа — отвърнах аз.

— Ще имаме две — не, три. Едно повече… — Тя млъкна. — Извинявай. Това е долно. И носи нещастие.

— Не се безпокой — казах аз. — Можем да имаме и четири, ако искаш. Ще ги кръстим с имената на гарите в метрото.

Тя изведнъж отдръпна глава.

— Мили, не. Не мога да го повярвам.

Нора си сложи полата.

— Какво не можеш да повярваш?

Тя ми хвърли халата. Хванах я за китката.

— Срещата ти е чак за единадесет — казах аз.

— Преди това трябва да се отбия в службата. — Тя ми помогна да облека халата и завърза колана му.

— Не си прави труда. Кажи им, че е трябвало да се целунеш още веднъж за сбогом.

Тя се засмя; а после, щом докоснах коляното й, по лицето й пак се изписа същото удоволствие. Тя бутна ръката ми и отиде при вратата.

— Не — каза тя. — Не, ще се видим в „Попинс“ за обед. Ти си почини, мили. — Тя отвори вратата. — И не се безпокой, че трябва да върнеш колата на Сюзън. Дойде ми нещо наум. Другата седмица Тони си отива в Ледърсфорд. Не може ли той да я върне?

— Тони?

— Той работи с мен. Съвсем трезв и надежден журналист. Семейството му живее в Ледърсфорд. Така ще е удобно, как мислиш?

— Сигурно — отвърнах аз с безразличие. Тръгнах към нея.

— Стига вече — спря ме тя. — Стой си на мястото, дърт пръч.

Целунах я; за миг тялото й се отпусна в ръцете ми, после се освободи.

— Ще викам за помощ! Знаеш, че съм закъсняла.

Погледнах сияещото й лице.

— Всички ще разберат защо си закъсняла.

— Пет пари не давам — отвърна тя. — Джо, ще запомниш ли нещо?

— Откакто съм с теб, все трябва да запомням нещо — казах аз.

— Мога да ти родя до три бебета, ако наистина искаш. Така ще имам едно повече от нея, нали?

Нора затвори вратата. Чух я да изтичва навън.

Думите й ми се сториха обикновени, докато отидох в кухнята да си направя малко чай. Изведнъж седнах и пакетчето „Ърл Грей“ падна на пода.

Все още ме болеше; и ако болката не беше нетърпима, то причината не бе, че живеех с Нора, а че в този миг бях сам. Опитах се да мисля за трите деца, които Нора щеше да роди; не можех да си представя лицата им, но видях ясно как ние двамата тънем в щастие, а от някаква широка градина до нас достигат гласове. „Голяма къща — помислих си аз, — голяма къща в провинцията; стара къща. Също като къщата в Пъдни лейн, къща, в която може да се диша.“ И щом си спомних къщата в Пъдни лейн, спомних си за Барбара.

Ако твой враг е този, който със самото си съществование ти причинява мъка и унижение, то Барбара беше мой враг. Но аз можех да мисля за нея само с обич; беше много късно, за да наруша навика си.

Вдигнах пакетчето чай. Пълнех чайника и се оставих на обичта, припомних си я смело, позволих си да бъда горещият великан, облечен в мъхест халат. Сякаш апартаментът просветна, сякаш, въпреки грозотата му, нищо тук не бе избирано от чужди хора. И докато пиех чая с познатия му вкус — портокали, лимони, подправки, дим, — усещането за нейното физическо присъствие ставаше все по-действително. Тя беше в съседната стая, успала се, прегърнала мечето или пудела; ще изпия чашата чай и ще й приготвя закуската. Каша, сирене, портокалов сок; а в хладилника имаше буркан с ягодово кисело мляко. И след закуската щях да я заведа в Зоологическата градина. Тя никога не беше ходила в зоологическата градина, макар че познаваше повечето животни.

Занесох чашата си в холчето; знаех, че там няма да има никого. И сега бях самичък в мебелирания апартамент на Ърлс коурт, а жълтеникавата мъгла лижеше мръсните прозорци. Леглото диван не беше оправено, избелелият зелен килим и напуканият линолеум не бяха пометени; но дори и да бяха оправени, стаята щеше да си остане същата. И прахът пак щеше да напада, и кафеникавият тристаен апартамент щеше да стане още по-запуснат, подът щеше да скърца по-силно, влажната ивица над перваза щеше да се увеличи; и никой няма да страда от това, защото никой никога не ще живее тук и никой никога не е живял.

Хората не живееха в Ърлс коурт; те само престояваха тук известно време и си отиваха, както и ние с Нора скоро щяхме да си отидем. А понякога тук идваха и да се скрият. Аз се криех от жена си, криех се от тъста си и преди всичко — от едно четиригодишно дете.

Бръкнах в джоба си за цигари и ръката ми напипа писмото. Бях познал, че е от тъста ми по пощенския печат от Уорли и по тежкия, неравномерен почерк. Лежеше там вече десети ден; и през тези десет дни го вадех и връщах в джоба неотворено, за да се уверя, че напълно съм скъсал с Капуа. Така Нора наричаше Уорли; и съвсем естествено употребявахме това име. Също като римски град, Капуа беше място, където човек водеше луксозен и лек живот, място, където всеки биваше продаван. Човек не отваряше писмата от Капуа особено когато знаеше, че ще бъдат обидни. Мълчанието и безразличието бяха единственият отговор на писмата от Капуа.

Въпреки това пъхнах пръст да разкъсам плика, но като разбрах какво щях да направя, скъсах го и го подпалих със запалката си. Когато писмото изгоря, аз се сетих, че съм направил грешка; само аз видях как писмото изгаря неотворено. По-неприятно щеше да му бъде, ако го бях пуснал обратно по пощата. Изгарянето беше прекалено церемониално. Твърде голямо значение придавах и на него, и на Капуа.

Отидох в кухнята и си налях уиски в една чаша. Вдигнах я до устата си и пред очите ми премина като на лента целият ден. Както винаги по това време щях да изпия само тази чаша, и нищо повече; щях да се облека, да отида пеша до спирката на метрото, да изпия чаша чай в „АВС“ или „Лион“, да взема метрото до Лестър Скуер, да се спусна по Бедфорд стрийт до Стренд, да мина по Стренд до Флийт стрийт и по пътя да се заглеждам по витрините. В единадесет и половина щях да вляза в „Попинс“, да седна в ъгъла до стълбището и да чакам Нора. Докато дойде в дванадесет и половина, щях да изпия три чаши бира; щяхме да обядваме, после аз щях да отида на някакво следобедно представление и да се върна да я взема около пет и половина.

Днес щяхме да обядваме в „Кок“, където имаше възможност да срещнем Ник Халбертън, неин приятел, който може би знаеше някоя подходяща за мен работа. Разбира се, не беше нужно веднага да приемам, но бе полезно човек да се познава с Ник. „Не трябва да оставяш всичко на произвола, мили…“

Бутнах встрани чашата уиски, без да съм пил. Аз исках тъкмо това — да оставя всичко на произвола. Не исках да приема работата при Тифилд дори и да можех все още да постъпя; не исках да се срещам с приятеля на Нора, когото човек беше полезно да познава. Исках за известно време да оставя всичко на произвола. Исках да не върша нищо. Бях се отрекъл от стария си живот и стоях на прага на нов живот; но бях ли сигурен, че го желая? Изпих набързо уискито и за пръв път наруших собственото си правило, защото си налях втора чаша.

Когато изпих и нея, прибрах бутилката в долапа. Долапът беше от небоядисано светло дърво, единствената нова вещ в апартамента; погледнах зачервеното си лице в огледалото на вратата и му се заканих.

— Внимавай, Джо — казах аз. — Внимавай.