Джон Брейн
Живот във висшето общество (5)

4

Когато излязох от „Савоя“, тъмнееше. Дъждът беше спрял, но въздухът бе влажен, тежък и имаше металически вкус, струваше ми се, че задържа звуците — стъпки, гласове, свистене на автомобилни гуми — дълго след като би трябвало да не се чуват повече. И все пак беше особен вид пресен въздух, но не минал през климатичната инсталация. Аз бях навън, разхождах се сам, току-що излизах от душа и бях чист от глава до пети. На времето се къпех веднъж седмично, в събота, най-важната вечер; и тогава никой не ми донасяше уиски с лед. Спрях се да погледам витрината на шивашкото ателие „Савоя“; изведнъж ми мина през ума, че имам всички дрехи, от които се нуждая.

Продължих пеша към Черинг крос роуд и с всяка крачка се чувствувах все по-добре. Завих по Сент Мартин лейн, минах покрай „Ню тиътър“ и спрях пред изложбената зала на „Бритиш енд Колониъл“ да погледам на витрината розовия спортен модел „Тъндърбърд^[1]“. Винаги има нещо, което доходите не ти позволяваха — затова човек работеше още по-усилено…

Извърнах се от „Тъндърбърд“ и спрях едно такси. Въпросът не беше толкова прост; най-напред аз не исках този „Тъндърбърд“. Не бих отказал такава кола, както не бих отказал и вигоново палто^[2]; но изобщо бях спрял да искам каквито и да било предмети. Исках власт, власт да проведа собствените си идеи; исках да се отнасят сериозно към мене, исках да бъда нещо повече от зет на моя шеф.

Облегнах се назад „за по-удобно и по-сигурно“, както пишеше на табелката. Такситата оставаха едно от моите големи удоволствия, не исках да подценявам всички ония неща, които съпътствуваха четирите хиляди лири годишен доход и специалната сметка за разходи. Властта щеше да дойде; Браун нямаше да живее вечно. При малко щастие, можеше да получи и удар; при неговата възраст, телосложение и темперамент, вероятностите не бяха малки. А аз бях бащата на престолонаследника. Трябваше да го опозная по-добре, трябваше да останем приятели, истински приятели, „авери“. Защото в противен случай татенцето на принца можеше да остане някой ден на сухо. Подобно нещо е ставало и друг път в семейните предприятия; моето положение не беше особен случай.

Болката под ребрата се възвърна; този път беше доста остра, та захапах ръката си, за да не извикам. В очите ми се стичаше пот, но не смеех да я изтрия; болката ме държеше неподвижен, с ръка в устата, също като бебе. Докато стигнахме Кенсингтън Хай стрийт болката мина; но аз продължавах да стоя неподвижно, с дясната ръка на устата, с лявата, притиснал тялото, сякаш за да не й позволя да се върне — и си мислех за малката детска железница на Хари. Миналата година, преди да тръгне на училище, той я беше монтирал докрай — доколкото някой изобщо може да монтира докрай такава играчка — железница. Тя се нареждаше върху две маси на тавана, сложени на магарета. Беше смесена, по-голямата част представляваше модел на „Трианг Транс континентал“ — маршрутът й бе от Уорли до Цюрих. През целия път от Уорли до Цюрих влакът минаваше през равнинна местност; сред полето имаше три вятърни мелници и две черкви, но това бяха единствените признаци на човешки живот. А по шосето, което вървеше успоредно на железопътната линия, имаше един камион, един влекач и един парен валяк. Край яркосинята река пасяха говеда; а в сянката на една постройка, която ми приличаше на цюрихската катедрала, пасеше стадо овце с овчар. До тях обаче той беше поставил един слон и един леопард.

Беше първата вечер на великденската ваканция, ние се качихме на тавана и запалихме лампата. Когато големият дизелов локомотив изскочи от тунела, фаровете му осветиха само катедралата и стадото овце. Слонът и леопардът останаха като неясни сенки в далечината. Той остави зад себе си цюрихската поща, цял един малък Цюрих, пълен с британски войници, после фаровете му осветиха слона и леопарда.

Хари затаи дъх и намали бързината на влака.

— Хората във влака не могат да повярват на очите си — прошепна той. — Но не ги е страх. — Той засили влака. — Те са в безопасност, скоро ще бъдат в Уорли.

— А какво ще стане с овчаря и стадото? — попитах аз.

— Войниците ще се погрижат за тях — отвърна той. — На войниците това им е работата.

Влакът се засили; после в последния миг преди завоя Хари го спря.

— Сега хората във влака са уплашени. Мислят, че има някаква повреда. Слонът ще строши вратите и тогава леопардът ще влезе вътре… — Той пусна отново влака. — А сега са добре. Доволни са, че не са на мястото на овчаря. Всички се смеят… — Влакът беше набрал скорост и навлезе в следващия завой; но Хари не намали скоростта му и той изскочи от релсите.

— Те си мислеха, че са в безопасност — обясни той. — Но виждаш, че не е било така. Сега вече никога няма да видят Уорли…

Загасих лампата.

— Време за лягане — казах аз.

Продължавах да виждам усмивката му.

— Съжалявам за катастрофата, татко.

— Май не съжаляваш, но няма значение.

Той не си игра втори път с железницата. И моите думи бяха напълно верни — това нямаше никакво значение. Но от онази вечер между нас нещо се скъса. Махнах ръката от устата си. Болката си беше отишла. Но все още виждах как големият, сребрист дизелов локомотив изхвърча от релсите на завоя, все още виждах усмивката на Хари.

Кенсингтън хай стрийт беше безлюдна; мрачно се замислих къде ли са отишли хората. Когато бях по-млад, по улиците винаги имаше много хора; а сега оставаха само колите. Когато се приближиш до тях, виждаш, че почти винаги на шофьорското място има някой; но няма винаги да бъде така. Един ден автомобилите ще се движат сами, без пътници, до местоназначение, което ще си избират сами, а ние всички ще се скрием зад вратите и ще ги чакаме да отминат. Те обаче никога няма да отминат; ще вървят непрекъснато като маршируващи китайци.

— Таксито зави наляво покрай „Олимпия“, в квартал, пълен със зарзаватчийници, перални, магазини за химическо чистене и цветарски магазини, после зави остро надясно по една дълга улица с триетажни къщи с тераси и накрая — остро наляво, в площадчето, където живееше Джин.

— Знаете ли къде е вашият номер, сър? — попита шофьорът на таксито.

— Лесно ще го намеря — казах аз и му платих.

Не знаех къде е номерът; номерата не бяха подред и обиколих целия площад, преди да намеря 14-а, забутан в една малка пресечка до номер 23. Уличката беше настлана с калдъръм — осветяваше я викториански газов фенер, закачен на една от стените. Във фенера имаше електрическа крушка, но достатъчно слаба, за да не блести много. Вратата беше прясно боядисана в бледожълто, а месинговата дръжка — наскоро лъсната; замириса ми на пари. Натиснах звънеца.

Младият мъж, който ми отвори, беше доста пийнал.

— В къщи няма никои — каза той с надебелял език и прибра дългата си черна коса от очите.

— Нали тук живее Джин Велфри?

Той се заклати и се задържа, като опря ръка на стената. Огледах го по-отблизо и видях, че не е чак толкова млад, колкото помислих отначало; всъщност беше по-близо до четиридесетте, отколкото до тридесетте години.

Той ме изгледа сърдито.

— Искаш да ми запомниш физиономията, а, мой човек?

До мен имаше един дъбов скрин, затрупан с палта; хвърлих моето палто върху купа. Нямаше нужда втори път да го питам дали Джин живее тука; познах сложените в рамка афиши.

— През тази врата ли? — попитах го аз.

— Точно така — отвърна той и седна тежко върху дъбовия скрин. — Отсрещната врата ти трябва, приятелю. Но в къщи няма никой. Тези афиши по стените са от всички представления, в които са участвували Джеки и Джин. Джин вляво, Джеки вдясно. Както виждаш, нищо не липсва. „Просяшката опера“, „Симбарун“, „Пътеки към победата“, Жак Ануи, Кауърд, Новело, всичките. Но тази вечер не са в къщи. — Той се изправи и хвана ревера ми. — Чудесен плат — каза. — Виждал съм го някъде по-рано или пък вас съм виждал.

— Струва ми се, че не се познаваме — рекох и почувствувах как неприязънта ми към него бурно се засилва.

— Не казах, че се познаваме. Но съм ви виждал в Уорли. Аз съм от Уорли.

— Колко интересно! — забелязах аз. — Убеден съм, че ще станем големи приятели.

Обърнах му гръб. В същия миг врата се отвори и оттам излезе Джин. Тя се хвърли на шията ми.

— Помислих, че си се загубил — заговори тя. — Досади ли ти Джеф?

Повдигнах рамене.

— Пийнал си е, нали виждаш? Сега е без работа и това му тежи много.

— Сърцето ми се къса — възкликнах аз. Прегърнах я и заврях лице в шията й. — Скъпа моя! — казах.

Тя ме целуна още веднъж.

— Колко си умен! А роклята ми? Харесваш ли роклята ми?

Тя я приглади по бедрата си, без да има нужда.

— Харди Емис — отвърнах аз. — Но преди всичко заслугата е на Джин.

— Тоя номер го прави тази вечер с всеки — обясни Джеф. — Роклята не е от Харди Емис. Взела я е от мадам Уинтърботъм, от главната улица в Уорли, и то на намалена цена; никоя почтена жена не би я облякла.

Джин ме целуна.

— Така се радвам да те видя — рече тя. — Вече не ми е мъчно за родния край.

— Голямото представление — намеси се Джеф. Изведнъж ми се видя по-малко пиян. — Господи, та ти се върна в Лондон едва в понеделник вечер! — Той отново махна косата от очите си; имаше високо, широко чело без бръчки, което не отговаряше на останалата част от лицето — доста хубаво лице, брадичка с гънчица и пълни, добре оформени устни. Ако не беше челото му и разрошените черни косми по скулите, можеше да мине за красиво момиче. Зачудих се защо е в толкова лошо настроение и защо Джин го търпи. Трябваше да го понаплескат. Прегърнах Джин през кръста.

Отново се почувствувах млад. Всичко беше толкова лесно. Той ревнуваше. Той искаше това, което исках и аз. Ревнуваше ме дори от Уорли. А на мен ми предстоеше удоволствие. Не само удоволствието да имам Джин, а удоволствието да я отнема от другиго, когото не харесах от пръв поглед. Прекарал бях целия ден, мъчейки се да бъда приятен на един лаком, злобен старец заради насъщния си, заради жена си и децата си. Прекарал бях целия ден, откак се бях качил във влака за Лондон в шест часа сутринта, преглеждайки бележки и спецификации, докато ме заболяха очите — един чиновник, нещо по-долнопробно от мъж. А сега бях пак свободен, пак бях мъж, сега щях да се присъединя към танцуващите.

 

 

Танцуващите бяха тридесет. Те не танцуваха, някои от тях дори не пиеха. Не ми се видя, че предстои някаква оргия; всички изглеждаха много млади. Но си помислих, че може би съм закъснял с десет години.

— Ще ти донеса нещо за пиене — каза Джин. — Кажи какво искаш, сладкият ми!

— Аз ще кажа какво иска да пие и ще кажа как се казва — рече Джеф. — Спомних си. Името му е Лемптън и иска двойно уиски; това пият преуспелите бизнесмени в Уорли. — Той произнесе разтеглено първата гласна на Уорли и ме погледна, за да види ефекта. Усетих изблик на гняв; несъзнателно го измерих от глава до пети. Беше няколко пръста по-висок от мене, но болезнено слаб. Неговата слабост не бе атлетическа, а някак разглобена, от недояждане; изглеждаше крехък. Сякаш костите му още не се бяха втвърдили; имаше нещо детско у него.

— Отгатнахте — казах аз. — Сигурно добре познавате Уорли.

Предложих му цигара. Изведнъж ми се видя много важно да му угодя не защото държах на това, а за да се упражня в отношенията си към хората изобщо.

— На времето живеех там. И съм работил за вашия тъст — поясни той. — По време на войната. Не можахме да се разберем.

— Кой ли се разбира с него?

— За вас работата е малко по-друга — отвърна той. — Аз бях обикновен чиновник.

— Всички сме чиновници — казах аз. — До последния човек във фирмата „Браун и компания“.

В другия край на стаята имаше магнитофон, полузакрит зад едно канапе. Изобилието от ключове и копчета ми напомни за изчислителната машина „Фламвил“, която Браун току-що бе купил въпреки моя съвет. Аз отстраних твърдо спомена.

— Той е големият шеф — рече Джеф. — За Ейб Браун няма вслушване в други мнения. Той е чист атавизъм, атавизъм от деветнадесетия век.

Джин се върна с напитки; Джеф взе своята чаша разсеяно и изпи половината на една глътка. Тя го погледна тревожно.

— Добре ли си, Джеф?

— Екстра! — успокои я той. — Говорим си с мистър Лемптън за старите времена. — Изхили се. — Познавам го, виждаш ли. Той се разкарва из Уорли в голяма бяла кола. Но той не ме познава. Аз го виждам, но той не ме вижда. Той живее на Върха…

— Току-що дойде един твой близък познат — съобщи доста студено Джин.

— Мистър Лемптън е мой близък познат. Всеки познава мистър Лемптън. Той ми спомня за добрия, стар Уорли. Добрият, малък Уорли, добрия Уорли с вилните квартали. Знаеш ли, от време на време посещавам Уорли. Майка ми живее на Тебът стрийт. На дъното…

Една пълничка ръка го хвана за рамото. Той се обърна.

— Джуди, любов моя! Липсваше ми цяла вечер! — Той я прихвана през кръста и я задържа с протегнати ръце. — Боже мой, видът ти е чудесен! Ще те монополизирам, ще те монополизирам изцяло. — Той я заведе при дългата маса близо до магнитофона. — Видът ти е чудесен — чух го да повтаря; след това й прошепна нещо и тя се изсмя щастливо. За секунда ми се видя по-младата от двамата; после лицето й придоби израз, който подсказваше средна възраст и лакомия.

— Той се занимава с реклами — обясни Джин.

Направих гримаса.

— Не бъди злобен — каза тя. — Не ти подхожда, мили, наистина не ти подхожда.

— Не аз съм злобният — отвърнах. — Но кой е всъщност? Той ме знае, а да пукна, ако аз знам кой е.

— Искаш да кажеш, че не го познаваш? — Тя сякаш не можеше да повярва.

— Ако е от Уорли, може и да съм го виждал из града.

— Казва се Келстидж.

— Чувал съм му името някъде. Много отдавна.

— Сюзън не ти ли е говорила за него? — По лицето й се плъзна хитра усмивка.

— Хайде, кажи ми истината. Нали съпругът винаги последен узнава…

Тя се изсмя.

— Джеф? Той почти не ходи в Уорли. Не, той е стара любов. Отдавна загаснала.

Споменът бавно изплува. Чиновникът, когото моят тъст бе изгонил от града. Той наистина имаше вид на човек, който може да избяга.

— Предполагам, че всичко ти е разправил — казах аз.

— Никога не говори по този въпрос.

— И Сюзън не говори — прибавих аз. Несериозна работа, детска любов.

Но това не бяха нейни думи; това бяха думите на тъста ми, изречени много отдавна, преди още да се оженя. Тогава моето положение не се различаваше много от положението на Джеф Келстидж. А какво беше казала тя? Кога ми беше говорила за това? Ако човек живее десет години с една жена, малко неща остават ненаказани. Спомних си нощта, когато ми бе изкрещяла, че Джек Уелс е два пъти повече мъж от мене и че съжалява, загдето не се е омъжила за него. Спомних си сякаш серкмето извличаше отдолу стари обувки и ръждясали консервни кутии — приема, на който Сюзън се запозна с Адам Лоринг, знаменития актьор от Уорли, току-що завърнал се от турне в Америка — тогава тя с висок глас се питаше какво ли би било да е омъжена за него. Но не си спомнях да е споменавала Джеф Келстидж. Стори ми се твърде важно да си спомня; втренчих поглед в него и се смръщих от усилието си.

— Не му обръщай внимание, мили — рече Джин. — Той е всъщност приятел на Джеки, не е мой. — Тя се приближи към мен. — Още не си ми казал дали ти харесва нашият апартамент.

— Уютен е — отвърнах аз.

— Тази стая е ателието — каза тя. — Формата и големината й не са напълно подходящи, но щом наречем една стая ателие, нямаш нужда от много мебели. Канапето и фотьойлите са доста натруфени, но са ми подарък от мама и татко. А ние с Джеки сами си боядисахме. — Тя погледна празната ми чаша. — Искаш ли още една, Джо?

— След малко — отвърнах аз.

Чувствувах се изоставен. Ето че бях на гости в лондонски бохемски апартамент, а не усещах никаква разлика. Намирах се в доста гола стая със зле боядисани розови стени и причудливо подбрана мебелировка, говорех с хубава жена, случайна актриса — и това беше всичко.

Джеф и Джуди бяха отишли в най-отдалечения ъгъл на стаята; той продължаваше да й шепне. В този миг галеше голото й рамо; лицето й беше плувнало в тъпо задоволство. Изпитах особено чувство на съжаление. Сякаш той беше използуваният, а не тя. Но какво ме интересуваше това и какво значение имаше?

— Ти наистина имаш нужда от още една чаша — заяви Джин. — Хайде, миличък. А след това ще се раздвижим.

Три часа по-късно все продължавах да се раздвижвам. Вече бях престанал да броя танцуващите, както и да запомням имената им.

Те бяха навили големия индийски килим и наистина танцуваха; аз играех валс с едно високо слабо момиче, което каза, че било манекен. Стените вече не ми се виждаха на петна, цветът им беше пастелно розов. Късно през нощта някой беше включил магнитофона на запис и ние престанахме да танцуваме, за да го прослушваме. Всички лица бяха възбудени, зачервени и полузасрамени; както винаги машината сякаш изригваше обратно само злоба. „Грешиш, разбира се — казваше тя, — гъбести кълба и нищо друго! Питай Тони, той знае.“ Последваха объркани гласове и множество звуци — чукане на чаши, палене на кибрит, свистенето на централното отопление. Женски глас изговори съвсем ясно: „Последният ли? Господи, та той е вече отдавна минал. Напоркал се е с уиски — не, мили, казах ти, че не можем“ — и един друг глас, гласът на червенокосото момиче от Кралската театрална академия, с която неясно си спомнях, че бях говорил преди: „Аз съм обикновено работно момиче“, а ето и моя глас, по-плътен и с по-силен йоркширски акцент, отколкото предполагах: „За мен е голямо удоволствие…“

Манекенката ме беше оставила и бъбреше с Джеки, приятелката на Джин. Джеки бе ниска, мургава и пълничка, напомняше ми Ева Стор; приближих се до масата да си налея нещо и докато си сипвах, реших, че доста съм пил. Пак се разтревожих за поръчката от Тифилд; утре Мотрам сигурно щеше да пита за датите на доставката. Червенокосото момиче от Кралската театрална академия седеше върху коленете на някакъв младеж; ако се съдеше по израза на лицето му, и за него бе голямо удоволствие да бъде с нея. Напълних отново чашата си и се преместих до камината. Пред нея стърчеше предпазна витрина с невероятно големи бели и червени сатенени рози, покрити със стъкло. В камината имаше цепеници, украсени с гирлянди от червена и синя хартия; цепениците изглеждаха добре избърсани и лъснати. Червенокосото момиче от Кралската театрална академия махна от коляното си ръката на младежа; той й каза нещо и тя се изчерви. Вдигна ръка да намести една къдрица, видях космите под мишницата й. Изведнъж ми се прииска да е мъртва; аз не бях с тях, не се бях присъединил към танцуващите, бях закъснял с десет години. Погледнах към поканите на лавицата над камината. Бяха твърде много, за да се виждат всичките, но кой знае защо, поканите от известни личности бяха сложени най-отгоре.

Джин влезе в стаята. Усмихна ми се, отидох при нея. Тя хвърли поглед към магнитофона.

— Колко време продължава?

— Достатъчно дълго — отвърнах аз. Оставих чашата си.

— Това е блестящата идея на Джеки. Аз го наричам чист садизъм.

Червилото й беше леко размазано, а едната й презрамка — смъкната.

— Правя хубаво кафе — каза тя. — Искаш ли? Наистина?

— Наистина.

Тя оправи презрамката си.

— Много раздърпана ли съм?

— Свежа като утрин.

— То е вече утрин. Но ще продължим още часове.

Гласът на Джеф шепнеше в надпревара с магнитофона. Чуваше се, сякаш викаше. Очите на Джин се разтвориха широко.

— Ужасен е — каза тя. — Тя е не по-млада от четиридесет.

— На мен ми се стори, че те изчезнаха.

— Да, отмъкна го преди час. Има огромна американска кола с перки, вградено барче и седалки, които падат назад и стават на двойно легло — знаеш що за чудо, нали?

— Мога да предположа — отвърнах аз, — мога да предположа. — Погалих я по ръката. Тя пое шумно дъх.

— Не — спря ме тя. — Не тука.

Кухнята беше мъничка и миришеше на прясна боя и чесън. Над електрическата фурна висеше пешкир. До умивалника имаше тарга с празни бирени бутилки.

Обхванат от внезапен импулс, коленичих и целунах крайчеца на полата й. Умивалникът миришеше леко на мухъл. Подът беше циментов; усетих студенината и твърдостта му през килима. Обвих талията й с ръце, притиснах глава към корема и останах така за миг. Тя притисна по-силно главата ми към себе си. Затворих очи.

Това не беше импулс; беше второ действие. Ако стоях със затворени очи, тя би могла да бъде, която и да е жена; но през следващото действие трябваше да я погледна. А подът сякаш ставаше все по-твърд и по-студен. Изправих се малко вдървено и я целунах по устните.

— Хубава си — казах аз. — И добра. И мила. И… спокойна. Видя ли ме, когато те гледах в черква миналата неделя?

Свалих презрамките на роклята й, но роклята не мръдна.

Джин се изсмя.

— Презрамките не държат нищо, глупчо.

Целунах я пак и я погалих по врата.

— Ти се вмъкна между молитвите ми — рекох. — Не можех да измисля как да опиша лицето ти.

Ръката ми се отдели от врата й. Не, нейното лице не беше мило. Нито добро. Нито спокойно. Миналата неделя в черквата наистина имаше такова лице, но то не беше нейното. Това лице беше живо, красиво; беше пълно с доброта, здраво, нормално, щеше да е приятно да лежи на възглавницата ти, когато се събудиш; но не беше лицето, за което мислех.

— Видях те — отвърна тя. — Беше неприлично от твоя страна. Сюзън…

Целунах я пак, за да й затворя устата; бяхме на ничия земя. Сюзън бе престанала да съществува.

— Дойдох тук само заради теб — излъгах. — Специално си наредих тази работа. Всъщност нямаше никаква нужда да идвам в Лондон. — Ръката ми се промъкна под роклята й; тя въздъхна и се отпусна в ръцете ми. — Не можех да изтърпя, без да те видя отново. По целия път мислех за тебе, всяка минутка…

Тя се освободи от мен.

— Някой идва — рече тя. — Дай ми една цигара, мили. И напълни чайника!

Беше Джеки. Изгледа ни с доста похотлива усмивка. Сякаш ни приемаше в даден кръг, таен, затворен и уютен кръг.

— Исках само малко лед — съобщи тя. — И още уиски.

— Ние пием кафе — обясни Джин.

— Разбира се, мила. Джо утре трябва да бъде с чиста глава. — Тя извади съда с ледени кубчета.

— Аз ще ги отлепя — предложих. Облях съда с топла вода и изсипах кубчетата в купата, която тя донесе.

— Много си мил — каза тя. — Струва ми се, че ще подействуваш добре на Джин. Тя се нуждае от солиден мъж. — Джеки взе купата. — Да ви е сладко кафето, дечица.

Щом си излезе, и двамата избухнахме в смях.

— Говори, като че ли съм лекарство. Ще ти подействувам ли наистина добре, мила?

— Тя мисли, че любовните истории действуват добре на всеки. — Джин свали една кутия „нес кафе“.

— Според мен те ще ти подействуват много добре. Разбира се, само една.

— Истинска ли? — попита тя. — Истинска любовна история за актриса, с подаръци от визон и вечеря в „Прюниър“?

— Няма да ти преча на кариерата — обещах аз. — Ще разбирам твоята съдба също като във френските филми. Кажи ми какъв подарък искаш. — Сложих за миг ръката й върху крака си. — Подарък за влюбването.

Тя отдръпна ръката си.

— Ей сега ще влезе някой друг — каза тя. Прехапа устни. — Избери сам подаръка.

Прегърнах я.

— Ще бъде най-хубавият подарък, който си получавала.

Стояхме мълчаливи, притиснати съвсем леко един към друг. Миризмата на чесън и прясна боя сякаш се засили; но аз нямах нищо против, тя беше част от ничията земя, територията, на която бях свободен.

Чайникът завря и тя направи кафето; изпихме го и се върнахме в ателието, хванати ръка за ръка. Никой не каза нищо, дори не си даде труд да ни погледне; магнитофонът беше спрян, всички светлини — загасени, освен една настолна лампа. Джеки отиде при грамофона и постави една плоча; познах гласа на Пърл Бейли.

На канапето имаше място; седнах и дръпнах Джин върху коленете си. Грамофонът беше пуснат тихо, но гласът, бавен и гъст като каймак, сякаш запълваше цялата стая, думите на текста се издуваха в мозъка ми. Тя трябваше да отиде там в „Астор“ и да загуби честното си име…

Джин ме целуна; бях се присъединил към танцуващите. Бях на ничия земя, бях свободен.

— Утре — пошепнах й. — Утре.

— Не говори така — каза тя. — Не говори, мили.