Джон Брейн
Живот във висшето общество (23)

22

— Не си ми казал, че миналия четвъртък си излязъл по-рано от работа — поде Сюзън.

— Така ли? — Прозях се и се настаних по-удобно на канапето. — Не си е заслужавало да го споменавам.

— И по-специално на мен може би. — Тя ми се усмихна студено, невесело. — Между другото, достатъчни ли ти са тия възглавници? Не искаш ли да ти донеса одеяло?

Аз седнах изправен.

— За бога, няма ли да ме оставиш да полегна малко на канапето? Не виждаш ли, че съм уморен?

— Не си само уморен — отвърна тя. — Това е по-лошо от умора. Сърцето те боли, нали, Джо? Животът ти няма вече смисъл, нали, Джо?

Изправих се.

— Накъде биеш, дявол да го вземе?

— Тая вечер малко бавно схващаш, нали? Най-добре е пак да си легнеш. Защо не легнеш?

Тя запали нова цигара от фаса на предишната.

— Полегни си, Джо; изглеждаш толкова очарователен, в тон с цялата гостна…

— Излизам — заявих аз. — Не зная защо се заяждаш и не ме интересува. Но такова нещо няма да търпя.

— Мислех, че си уморен. Но не си чак толкова уморен, че да не отидеш на заседание в съвета, нали? Не би могъл да го отложиш, за да останеш при жена си, нали?

Седнах.

— Сюзън, моля те, престани. Не желая да се карам с тебе. — Повиших глас въпреки желанието си. — Господи, не разбираш ли, глупачко, че не желая да се карам с тебе.

— Ще събудиш детето — каза тя. — Макар че собствените ти деца не те интересуват много.

Невеселата усмивка пак се появи.

— Тя ще ти роди още деца, нали?

— Коя тя?

— Не се прави на три и половина! Нора. — Сюзън отвори чантата си и ми подаде едно писмо.

— Не се грижиш добре за собствените си вещи — подметна Сюзън.

Набутах писмото в джоба си и за миг се почувствувах засрамен.

— Не мога да й заповядвам какво да пише — измърморих аз.

— Разбирам. — Сюзън си наля чаша бренди. — Искаш да кажеш, че тя се е побъркала, нали? Ти не си спал с нея? Не си й обещавал да се ожениш за нея?

— Направил съм това, което и ти направи. Нима си очаквала, че няма да ти го върна? А как си се добрала до писмото, дявол да го вземе?

— Твоята секретарка го препрати, докато беше в Манчестър. Недей обвинява бедното момиче. Писмото беше надписано: „Лично“ и „Срочно“.

— Не е трябвало да го отваряш — казах аз. — Голяма мръсотия е да извършиш подобно нещо.

Тя ме погледна смаяна.

— Господи, какво доживях да чуя. Какви джентълмени сме станали! Карай, Джо, карай! Кажи, че не спортсменско!

— Остави подобни фрази на бившия ти любовник — отвърнах аз. — Ако наистина е бивш.

Сюзън допи брендито.

— С него всичко е свършено. Все едно дали ми вярваш, или не. Пък и той е в болница.

— Това е добре. Надявам се, че е рак.

— Така по ти прилича. Така по̀ приличаш на себе си. Според думите на Сибил може и наистина да излезе рак. Но той въпреки това ще си остане джентълмен. И това е истинската причина, поради която го мразиш.

— Спести ми този проникновен душевен анализ, за бога. Какво искаш да правиш?

— Нямам намерение да правя нищо. Защото зная, че няма да се ожениш за нея. Не ти стиска, Джо. Няма да захвърлиш добрата си работа и всичко това — тя описа с ръката си окръжност, — за да живееш с Нора Хоксли. Би го направил, ако я обичаш. Но ти винаги си обичал само себе си. На времето мислех, че си обичал Алис Айсджил. Дори те ревнувах от нея. Но сега не ревнувам, само ми е жал…

— Учудва ме, че още желаеш да живееш с мен.

— Не съм казала, че желая. Но може би не искам да се разведа. Или ако пожелая, ще избера подходящия момент. Може би все още ми е останала някаква гордост. Може би не искам тази голяма, дебела крава, Нора Хоксли, да ми отнеме съпруга. Чудно как се повтаря историята, нали? Ти винаги си се увличал по големи, дебели крави, винаги ти е харесвал майчинския тип, нали?

Видях очите й да овлажняват. Приближих се към нея. Тя се отдръпна.

— Нищо ми няма — каза. — Върви на заседанието. И не забравяй да се отбиеш в клуба, за да получиш последните нареждания на татко. Между другото, казал ли си му, че Тифилд ти предлага работа?

Зяпнах я. Бях я виждал ядосана, бях я виждал истерична — бях я виждал в болката си да ми отправя най-чудовищни обвинения, за да ме заболи и мен, но никога досега не бях я виждал толкова време да поддържа този тон на ледено, саркастично превъзходство. За първи път — признах го и изпитах известно уважение към нея — тя ми припомняше, че съм се оженил за дъщеря на богаташ.

— Не — отговорих аз. — Не зная дали ще приема.

— Няма да приемеш — каза тя. — Както няма да се ожениш за Нора Хоксли. Но не съм и очаквала да кажеш на татко.

— Защо да му казвам? Той не ми казва всичко.

— Това е вярно. Той нищо не ти беше съобщил за обединяването, нали?

Тупнах чашата на масата и разлях малко уиски.

— Млъквай!

— Но то ще стане, макар да не ти харесва. — Тя се излегна на канапета. — Смятам да помързелувам тая вечер — заяви и ме изгледа студено. — Какво чакаш?

 

 

Когато влязох в бара на Консервативния клуб, Браун седеше край една маса до прозореца.

— Здравей, момче. Виждаш ми се развълнуван. Да не сте се скарали със Сюзън?

— Имахме малко разногласие — отвърнах аз.

Той цъкна с език.

— Ако изкараш тридесет години брачен живот, подобни неща няма да те безпокоят. Искаш ли да пиеш нещо?

— Не, благодаря — отказах аз.

— Глупости. Понеже аз не мога да пия вече, излиза, че и вие, младите, не трябва да пиете! — Той ми поръча двойна чаша уиски. — Изпий това — каза Браун, когато уискито дойде. — Ще те съживи. — Той потри ръце. — Все едно че го пиеш вместо мене. Бог ми е свидетел, тази вечер ще се забавлявам, като гледам лицето на Хюли.

Към нас се приближиха Джордж Айсджил и Артър Уинкясъл, дребен, стеснителен мъж, който имаше няколко манифактурни магазина. Повечето манифактуристи се стремят към здрав и мустакат мъжествен вид, сякаш за да се уверят всички, че не използуват стоките си. Артър беше изключение, което потвърждава правилото.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Джордж.

— Ние свършихме — отвърна Браун. — Защо Артър има толкова смачкан вид?

Джордж седна.

— Безпокои се за отчуждаването.

— Известно време не бях тук — обясни Артър.

Браун се изсмя.

— Господи, наистина те нямаше. От корсетите хвана добри пари, а? Напоследък все те няма в Уорли, Артър. Какво те безпокои всъщност?

Артър се подмести неспокойно на стола си.

— Струва ми се, че не е право — поде той. — Ние дори включихме този въпрос в тазгодишната програма. Дадохме дума…

Браун вдигна ръка.

— Почакай, Артър. Закритият басейн е част от нашата програма. Ние сме съгласни, че е необходим. И този басейн ще се построи веднага щом стане възможно. Но кой е казал нещо за мястото на „Палас“?

— Здравният комитет взе решение…

— Но можем да променим решението, нали? Сигурно може да се намери по-добро място от „Палас“…

— Значи, искаш да кажеш, че всички разисквания по отчуждаването на „Палас“ са били празни приказки?

Браун въздъхна.

— Ти си ужасен човек, Артър. Защо не повярваш на председателя си, че ние защищаваме интересите на всички засегнати? Защо винаги искаш да знаеш и най-малките подробности по всеки въпрос, включен в дневния ред.

— Това е мой дълг — отвърна Артър. — Няма да гласувам слепешката.

— Добре — съгласи се Браун. — Ще ти обясня. Но недей прави несдържани неща, когато се разисква въпросът. Джордж ще се въздържи, защото се е обявил за заинтересован и всеки глас има значение. — Той отново въздъхна. — Защо и ти не си като другите? Защо не си като Джо? — Той ме потупа по гърба. — Джо никога не разклаща лодката, нали, Джо?

— Ако я разклатя, може да потъне — отвърнах аз.

— Който и от нас да я разклати, лодката ще потъне — каза Браун. — Но ти няма да го сториш, Джо. Ти вярваш, че решенията на партията са винаги правилни. В противен случай защо да членува човек в партията?

Потупа ме по гърба; стори ми се, че потупваше послушно куче. Браун започна да обяснява на Артър защо въпреки всичко е решено да не се подава молба за отчуждаване; не си дадох труд да слушам, знаех всичко за блока от луксозни апартаменти, който щеше да бъде построен на мястото на „Палас“. И знаех каква разлика имаше между сумата, която Амбороу щеше да получи от съвета, и сумата, която ще получи от строителната компания.

Но това, което аз мислех за моралната страна на въпроса, нямаше значение; бях здрав, надежден човек, който нямаше да разклати лодката, нямаше да ми стиска да го направя, никога не ми стискаше да направя това; което искам; бях се продал на първия купувач, никога нямаше да бъда повече от един здрав, надежден човек, който мълчаливо изпълнява заповедите. Бях предал Алис, бях предал Нора: бяха ми се представили два случая да се освободя и не ми беше стискало да се възползувам от тях. Мразех залата, мразех този зелено-жълт свят, но щях да живея в него, докато умра.

Помислих си за първия път, когато срещнах Нора. Вятър и нощ; тя беше облечена в бял шлифер и носеше синя кърпа на главата си. Бе останала за миг пред зданието. После се отдалечи. Аз се изкачих по стъпалата на клуба, минах по мозаичния под на външния хол и влязох в тази стая. Всичко бе свършено; защо се самоизмъчвах?

Джордж Айсджил ме изгледа изпитателно.

— Не си много приказлив, Джо.

— Тъстът ми говори и за двама ни — казах аз.

Той се изсмя.

— Знаете ли, съжалявам Хюли.

— Но той не го съжалява — рекох аз и посочих към Браун.

Джордж понижи глас.

— Стар турчин е, нали? Винаги прави каквото поиска.

— Поне досега.

— Дано Хюли се смири пред неизбежното. Нямам настроение да слушам дългите му речи. — Той погледна към прозореца. — Чудесна вечер. От луната е светло като ден.

— Студено е — казах аз.

— Не зная защо постъпваме така — сподели той. — Да ти кажа ли какво ми се върши тази вечер? Иска ми се да тръгна с колата и да карам дълго по луна. От години не съм го правил.

— А защо не го направи?

— Трябва ли да питаш? Невинаги можем да правим това, което желаем.

— Не можем ли?

Тъкмо тогава разбрах какво трябва да правя. И ми се стори, че винаги съм знаел. Вече нямаше от какво да се плаша.

Джордж откъсна погледа си от прозореца.

— Трябва да тръгваме — каза той. Лицето му възприе обичайния си израз, хладнокръвно, забавляващо се. — Твоят тъст вече инструктира Артър. Нали е излишно аз от своя страна да инструктирам теб, а, Джо?

— Не се безпокой — отвърнах аз. — Всичко съм обмислил.

Когато се върнах от съвета, Сюзън четеше. Тя не вдигна глава при моето влизане, но издаде зад книгата неопределен звук, за да покаже, че ме е видяла.

В стаята светеше само една настолна лампа; за миг нейната мека светлина я направи да изглежда не по-млада, а по-стара. Спокойно можеше да се помисли, че на нейното място седи майка й; за миг се изкуших да избия книгата от ръцете й. Не можех да понеса нейното спокойствие, познавах това чувство на ненарушимо превъзходство, от което се подхранваше.

Седнах. Сякаш тази вечер постъпката ми в съвета нямаше никакво друго значение, освен да направя нещо напук на тъста си. Завинаги щях да си спомням с радост израза на лицето му, когато гласувах против него, но това нямаше да промени нищо. Той пребледня; противопоставих му се пред всички, изложих го не само пред приятелите му, но и пред враговете му.

Никога нямаше да ми прости. Никога нямаше да ми прости, а аз исках тъкмо това. Бях разбил вратата на затвора; здравият човек, на когото можеше да разчита, разбиращият и всеопрощаващият рогоносец се беше освободил. Скоро щях да изтрия и от лицето на Сюзън израза на превъзходство. Но нямаше защо да бързам, не беше необходимо да говоря, докато не заговори тя. Откопчах яката си и се отпуснах в креслото.

Тя вдигна поглед от книгата.

— Изглеждаш доволен от себе си — каза Сюзън. — Би ли ми налял нещо за пиене? Малко бренди и повече сода.

— Разбира се, мила. — Изправих се. — И аз ще пийна нещо.

Тя взе чашата от ръката ми и ме изгледа.

— Да не си пил?

— Знаеш къде съм бил.

— Би трябвало да зная. Там ти е вторият дом.

Върнах се при креслото.

— Вече няма да бъде — отвърнах аз.

— Да не би да си даваш оставката?

Кимнах утвърдително.

— Джо, това е великолепно — усмихна се тя. — Не мога да го повярвам.

— Вярно е — потвърдих аз.

Тя дойде при мен и ме целуна.

— Значи, ти е дошъл умът!

— Ако ти харесва, кажи го така — рекох аз.

— А тази глупост с Нора Хоксли — и за нея ли ти дойде умът? — Тя се изсмя. — О, Джо, не мога да те упрекна, зная, че още не ти е минало от историята с Марк — но тя нямаше да ти подхожда, честна дума, нямаше да ти подхожда. Ти си искал да си върнеш — направи го. — Сюзън седна в скута ми. — Признай си, Джо, че тя всъщност те ужасява. Толкова е властна, щеше да те командува непрекъснато. Толкова е едра и така дяволски властна! Много по-добре ще ти бъде с твоята малка, глупава женичка! — Тя хвана ръката ми и я сложи на своето коляно. — Джо, искам…

Отдръпнах ръката си.

— Стани! — казах аз. — Напускам съвета, защото напускам Уорли. И теб. Всичко ми е дошло до гуша, не мога да изтърпя нито миг повече. Поне веднъж ще направя това, което искам. Ще се оженя за Нора, ще имаме деца. Ще забравя, че някога съм бил женен за теб и че някога съм работил за баща ти. Ти казваше, че не ми стискало. Мислеше, че си ме притиснала под краката си. Така си мислеше, нали? Нали?

Сюзън седна тежко.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Лицето й беше загубило всякакъв цвят.

— Тази нощ ще спя в стаята на Хари. После ще намеря къде да живея, докато замина за Лондон. Не искам да стоя в тази къща повече отколкото е необходимо. — Щях да прибавя, че не ми е приятна, защото не е моя; но сега, когато беше настъпил мигът на моето тържество, не я приемах като враг; тя изглеждаше много дребна, много болна и много наранена.

— Какво ще стане с децата? — попита тя.

— Не мога да направя нищо повече заради децата. Не мога заради тях да се правя, че нищо няма. Не повече! Те и така, и така ще страдат. И ти всъщност не можеш да скриеш какво чувствуваш.

— Досега съм успявала.

— А ще можеш ли, когато Барбара порасне? И аз ще мога ли? Не. Нека не се заблуждаваме повече. По-добре е да свършим всичко. На чисто.

— Не бих го нарекла „чисто“. Колко лъжи ще трябва да наговоря на Барбара? И на Хари?

— Хари няма да се развълнува много — отвърнах аз. — Та и колко ли ме вижда той?

На бузите й се появиха две неприятни червени черти. Тя пое дълбоко дъх.

— Аха! Значи, работата с Хари е оправена, нали? А какво ще кажеш за твоята любимка? Какво ще кажеш за тази, която обичаш най-много? Какво ще кажеш за Барбара?

Извърнах поглед от нея. В израза й имаше нещо, което ме плашеше. В този миг тя тържествуваше, лицето й бе разкривено от победно усилие също като на бегач, който пресича лентата.

— Ще идвам да я виждам — казах аз. — И нея, и Хари.

— Не мислиш ли, че това може да им подействува зле?

— Господи, та те са мои собствени деца. Бъди разумна, Сюзън. Естествено аз ще искам да ги виждам понякога.

— О! Сигурен ли си? Напълно сигурен ли си? Няма ли да е по-добре да се скъса на чисто?

— Разбира се, че ще ги виждам — потвърдих аз. — Не можеш да ме лишиш от това.

— Никога не бих го направила, Джо. Само те моля да помислиш внимателно по този въпрос.

— Няма какво да мисля.

— Добре тогава. За последен път те питам. Искаш ли да скъсаме на чисто, или искаш да виждаш децата?

Пак напълних чашата си.

— Не можеш да ми забраниш да ги виждам.

— Ако искаш, ще оставим разговора за утре сутринта — предложи тя. — Няма нужда да отговаряш сега.

— Ще ги виждам. Това е последната ми дума.

Тя прехапа долната си устна.

— Винаги правиш това, което искаш, нали? — каза тя.

— Поне сега го правя.

— Ще ме напуснеш и след известно време ще се разведем. Предполагам, че броят на посещенията ще бъде уреден от адвокатите. В канторите им, нали така? Но ти ще ми пишеш и междувременно ще можем да уредим нещо. Докато траят училищните занятия, няма да бъде трудно. Училището е доста близо до Лондон.

— А аз ще мога да прескачам и да виждам Барбара през седмица. Мога да идвам и да я извеждам. Дори няма да става нужда да те срещам. Искам да кажа, че можеш да вземаш някой, който да се грижи за нея, и да излизаш, преди аз да дойда… — Млъкнах. — Не ме гледай така. Мисля само за твоите чувства.

— Не се грижи за тях, Джо. Но ти си обмислил този въпрос твърде грижливо. Сигурно си го разисквал с Нора. Тя не е такъв човек, че да остави нещо на случайността. Само че има нещо друго: ти ще искаш да виждаш само Хари.

Червенината и беше вече по-равномерна и гласът й не трепереше; тя беше пресякла лентата и сега забавяше тичането си пред камерите и поздравленията.

— Какво искаш да кажеш? Какво искаш да кажеш?

— Ти ще искаш да виждаш само собственото си дете.

— Ти си луда! — успях да промълвя аз. — Ти си луда!

— О, не! Ти не си баща на Барбара. Напълно сигурна съм. — Сюзън започна да се смее истерично и сви ръце на гърдите си, сякаш да се запази от студ.

Хванах я за рамото.

— Курва такава! — викнах аз. — Мръсна курва!

Тя продължаваше да се смее.

— Ако ме убиеш, не ще можеш да се ожениш за Нора — каза тя.

Пуснах я.

— Не си заслужава да те убие човек — отвърнах аз и се отправих към вратата.

— Не искаш ли да знаеш от кого е, Джо? — Тя отново беше скръстила ръце; лицето й изглеждаше отпуснато около устата.

— Няма нужда. През тия четири години сигурно добре си се забавлявала, нали? Като си гледала Барбара до „ревльовците с лица като пудинг“! Като си я гледала заедно със сестрите й!

— Съвсем не беше така — каза тя уморено. — Цялата история започна отново през май тая година. И само ти си причина да се случи. Опитвах се, наистина се опитвах да те обичам. — Тя млъкна. — Не, не съм се опитвала. Не е имало нужда. Защото те обичах. Опитвах се да те накарам ти да ме обичаш. Но ти не можеше, защото това не ти е присъщо. — Сюзън се намръщи. — Все едно да обясняваш какво е цвят на един пълен далтонист!

— Добре — казах аз. — Опитала си се да не бъдеш курва. Цели четири години. По-скоро пет. Толкова дълго време да бъдеш вярна на съпруга си!… Затова при първия повод си се върнала при Марк. Добро постижение, нали? Близо пет години. — И тогава си спомних нещо. За миг онемях. — Ах ти, мръснице! — рекох аз с прегракнал глас. — Ти си по-голяма мръсница, отколкото мислех. Не е Марк. Поне веднъж кажи истината! Кой е! Кой е?

— Ти полудяваш — отвърна тя. — Защо да не бъде Марк?

— Той дойде в Уорли едва преди три години.

— А не си ли спомняш, че бях на гости у тях една година, преди да се роди Барбара, а? Когато отидох на гости при леля Кора в Хемпстед? Не си ли спомняш кавгата ни, преди да замина? И какви неща ми наговори?

— Всичко това е отдавна минало — отвърнах аз.

— Е, и това е отдавна минало. Или поне щеше да бъде, ако не беше ти. Той не знае нищо.

— Обзалагам се, че е било лесно — подхвърлих аз. — Обзалагам се, че е трябвало само да си поиска още щом те е видял. Или може би не си е дал труд да си поиска? Сигурно те е подушил, както кучето души разгонена кучка! — Думите ми станаха още по-точни; но по лицето й се четеше безучастно забавление.

— Чудно — каза тя. — Говориш за Марк, сякаш съм го срещнала за първи път преди пет години. А аз го познавам от петнадесет. Ти не помниш почти нищо за мене, нали? Аз съм просто предмет и не ми се полага да имам собствен разум. Да ти кажа ли какво е правил този предмет? — Тя дишаше тежко. — Да ти кажа ли какво е правил този предмет, когато са го пробождали в сърцето? И колко пъти и къде?

Почувствувах удар по бузата, после и по другата; погледнах коя ръка ме е ударила и видях, че е моята собствена. Чух се да задавам въпроси; чух отговорите, но едва ли беше нужно да слушам отговорите. Би трябвало да ги зная отдавна, но моята самонадеяност и глупост бяха замъглили инстинктите ми. Ударих се още веднъж, този път по-слабо; от силата на двата първи удара беше започнало да ми се повдига.

— Достатъчно — прекъснах я аз. — Сега зная какво да правя.

За първи път ми се видя наистина изплашена.

— Джо, не е било нарочно. — Сюзън се приближи към телефона. — Казах ти, че съм уморена. Казах ти да ме оставиш на мира.

— Остави телефона — отвърнах аз. — Не си струва да ме обесят заради теб.

— Грешката е твоя — каза тя. — Никога не си ме разбирал. Никога не си искал да ме разбереш.

Изведнъж открих, че въпреки волята си я желая: погледнах очите й сякаш разширени от лекарство и разбрах, че тя също, въпреки волята си, ме желае. Но възбудата ми беше зрителна и не изпращаше сигнали към тялото. Извърнах се мълчаливо и се качих горе да прибера багажа си.

Когато се върнах в гостната, там беше Браун, седнал пред електрическата печка. Той погледна куфара ми.

— Какво е това, по дяволите?

— Джо ме напуска, татко — отвърна Сюзън.

— А коя е жената?

— Нора Хоксли. Ще живее при нея в Лондон.

— Усещах аз, че пак ни разиграва старите си номера. — Той извади пакетче пури, подвоуми се, после извади кожената си табакера. — Значи, утре няма да имаме честта да се радваме на неговото присъствие в службата. — Той отряза края на пурата „Корона“ и я запали с тържествуващ вид.

— Ще си отработя законния срок, ако желаеш, — казах аз.

— Можем да минем и без теб. Мен да питаш, колкото по-скоро си отидеш, толкова по-добре. — Той издуха облак дим.

Върху барчето имаше една неотворена кутия цигари „Кепстън“, аз я сложих в чантата си.

— Вземи си каквото искаш — подхвърли той. — Защо не си вземеш и нещо за пиене?

— Цигарите и напитките са мои.

— Я го виж какъв се е надул! Е, да не те задържам. Можеш да изпратиш по пощата оставката си като съветник. — Той стисна юмрук. — Да ме изкараш мене глупак, а?

— Това исках — отвърнах аз. — А ти не можеш да ме заставиш да си дам оставката. Мога да гласувам, както искам, и ти нищо не можеш да направиш.

Налях си повече уиски в чашата. До креслото ми стоеше пълна, ненапита чаша, но като я гледах край печката с израз на собственик, ми се видя много важно да му покажа, че мога да разполагам поне с моето барче. Освен това исках ясно да разбере, че не му оказвам никакво гостоприемство.

— Много сме умни, а! — Лицето му потъмня. — Мога ли да попитам с какво ще се препитаваш?

— Тифилд ми предложи работа. Не го знаеше, нали?

— Подушвах, че гласи някакъв номер — отвърна той. — Но не е чак толкова умен. Трябва да знаеш, че не си му потрябвал, защото си надежден младеж. Иска те, понеже мисли, че си ми скъп като зеницата на окото ми и че моето сърце ще се разкъса, когато си отидеш. Не си чак толкова добър, Джо. По начало ти си все същият дребен общински чиновник, повече от това няма да станеш!…

— Млъкни. В службата съм длъжен да те слушам, но проклет да бъда, ако ти позволя да ми говориш така в моя собствен дом.

— Домът не е твой. Погрижил съм се за това. Ти си тука само наемател, един евтин женкар! Предупреждавам те да напуснеш.

Обърнах се към Сюзън.

— Нека си бръщолеви — казах аз. — Аз тръгвам. Кажи на Барбара, че съм заминал, за да спечеля стотинки. Обещаваш ли?

— Тъкмо ще хванеш влака в десет и тридесет — подхвърли Браун.

— Заминавам с кола.

— О, не, няма. Колата е на фирмата, ако случайно си забравил. — Той протегна ръка. — Дай ключовете.

Хвърлих ги на земята.

— Ето ти ги! — рекох. — Повлачѝ се по земята да ги вземеш като свиня. Сюзън, ще ми услужиш ли с колата си.

Тя взе чантата си.

— Не — каза Браун. — Тая кола аз съм ти я подарил. Тя не е негова.

Сюзън ми подаде ключовете от „Мориса“.

— Щом ми е подарък, значи, е моя. Мога да я давам, на когото си искам. Джо, няма нужда да заминаваш тази нощ. Остани тука, изчакай, успокой се. Пътят ти е дълъг.

— Трябва да вървя — отвърнах аз. — Ти знаеш защо.

Тя ме погледна умолително.

— Джо, уморен си. Пил си. Почакай поне до сутринта, мили.

Браун изръмжа презрително.

— Мили! Той я напуска, а тя го нарича „мили“! Остави го да се претрепе някъде, копелето!

— Не се бъркай — каза му Сюзън. — Искам да говоря със съпруга си. Всъщност най-добре ще е ти да си вървиш.

Той зяпна от изненада.

— Да си вървя? Аз съм ти баща, мой дълг е да се погрижа за тебе. Бог ми е свидетел, че ти не можеш сама да се погрижиш за себе си…

— Махай се.

Сюзън се разтрепера от раздразнение.

— Целият ми живот си ми заповядвал какво да върша. Отнасял си се с мен като с малко кученце. Така се отнасяш и към внука си, опитваш се да се налагаш на всекиго. Ти си грубиян и тиранин. Няма да позволя ти да ми заповядваш какво да правя. И няма да позволя да говориш така на Джо. Той е още мой съпруг.

— Няма да е за дълго, ако зависи от мен. — Той я прегърна; тя се отърси нетърпеливо от ръката му. — Ти си разстроена, детето ми, не знаеш кои са ти истински приятели. От самото начало аз те предупреждавах за него…

— Да, вярно е — отвърна тя с по-спокоен глас. — Може би, ако не се беше опитвал толкова много да ме спреш, нямаше да се омъжа за него.

— Аз ще се разправям с него. Ще го накарам да страда. Ти си много мекосърдечна, Сюзън, там ти е слабото място.

— Ти не ме познаваш, татко. Не познаваш и Джо.

— Да не познавам собствената си дъщеря! Познавам и калта под ноктите ти. И него го познавам доста добре. — Той ми направи кисела гримаса.

— Знаеш ли защо ме напуска?

— Няма нужда да му казваш, Сюзън — рекох аз.

Тя тупна с крак. Детинският й жест бе странно изразителен.

— Изневерих му с Марк — каза тя.

Лицето на Браун се смали; той политна напред, но се удържа.

— Не го вярвам.

— Вярно е. Питай Джо.

Той стисна юмрук.

— Вината сигурно е твоя — обърна се той към мен. — Сигурно не си й бил добър съпруг. Твоя е вината.

— А ти по-добре си върви — настоя спокойно Сюзън.

— Марк! — каза той. — Как попадаш все на такива негодяи!… — Той се огледа из стаята, сякаш бе заобиколен от враждебно настроена тълпа. — Ти не разбираш. Аз правех каквото мога…

Той излезе, препъвайки се, кракът му подритна ключовете от колата. Те се хлъзнаха шумно по паркета; не понечи да ги вдигне, нито пък даде признак, че ги е забелязал.

— Ще ти направя малко кафе за път — предложи Сюзън.

— Не искам. — Изведнъж коленете ми се огънаха. Седнах и заплаках.

— Защо го направи, Сюзън? Защо трябваше да го направиш?

Тя коленичи до мене и нежно погали косата ми.

— Бедният Джо — каза тя. — Бедният Джо е уморен.

— Извинявай.

Тя извади носната кърпа от горното джобче на сакото ми и избърса очите ми.

— Бедният Джо — повтори тя. — Ти съжаляваш, но това вече не може да ни помогне. — Хвана ме за ръка. — Ела с мен, докато направя кафето.

Оставих се да ме заведе в кухнята.

Гледах я как вади чашите, затопля млякото, пълни кафеника и нямаше нужда да говоря повече. Дори изпитвах задоволство: нищо повече не можеше да ми се случи. Допих втората чаша кафе и погледнах часовника си.

— Трябва да тръгвам — рекох аз.

Тя запуши термоса.

— Джо, това е твоят дом. Можеш да преспиш, ако искаш. И защо не починеш поне малко?

— Сега не мога да почивам. — Взех термоса. — Ще ти пиша.

— Обади ми се по телефона. Обади ми се по телефона веднага щом стигнеш Лондон. Обещаваш ли?

— Да.

Тя заплака.

— И внимавай, Джо. О, много внимавай!

Погледнах я изненадан; не я бях чувствувал толкова близка, откакто се бяхме оженили. Но не направих нищо, за да я успокоя.