Джон Брейн
Живот във висшето общество (7)

6

— Ако искаш, пусни грамофона, Герда.

— Благодаря ви, мистър Лемптън.

Тя приведе глава, сякаш искаше да направи реверанс. На вид беше пълничка, руса и покорна; много пъти се питах как би реагирала, ако река да я натисна. Как ли се започва? „Ти си добро момиче, много добро момиче“; после леко милване по розовата буза. „Приготвил съм ти един малък подарък“… но не бях приготвил никакъв малък подарък и не се занимавах с прислужничките. Тя и не беше прислужничка; баща й бе наш клиент и Герда бе дошла да научи езика. Приемахме я като член от семейството. Вече нямаше прислужници; бях се родил твърде късно.

— По това време в Хамбург всички излизат навън — каза Герда. — И дори танцуваме навън.

— Тук няма условия за такова нещо — обясних аз. — Но довечера ще има танци с летни костюми.

Тя сбръчка нос.

— С летни костюми ли танцувате?

— Човек може да бъде и с летен костюм. — Погледнах над рамото й към фреската на стената. Щорите бяха спуснати наполовина и кухнята — пълна със сенки; по рисунките имаше черти, които досега не бях забелязал.

Костюмът на Сюзън (модел „Ден и нощ“, от последното ревю) беше поскъсен и прилепнал по тялото; но беше ли наистина толкова прилепнал? Дръпнах шнура на щорите и пак погледнах към стенните рисунки. Острата линия между краката й бе изчезнала, а формата на гърдите — едва подсказана.

— Много е студено за летни костюми — заяви Герда.

— Те не са задължителни — отвърнах аз. — Може би скоро ще се стопли.

— Аз няма да съм тука — каза Герда. Седна на един стол до вградената в стената маса и извади пакетче цигари. Запалих цигарата й.

— Благодаря ви — рече тя. — Много сте любезен. Като се върна в къщи, никак няма да пуша. Татко не обича пушенето.

Тя беше без чорапи: кръстоса краката си и мъхът по тях блесна, сякаш те бяха напудрени с оня блестящ прах, който употребяват кабаретните актриси.

— Татко ти не е глупав — уверих я аз.

— Вие много приличате на татко, мистър Лемптън. Той е едър човек и много мил. Тук съм много доволна.

— Защо тогава искаш да си вървиш?

— Татко не е добре.

— Жалко — казах аз.

— Затова трябва скоро да си вървя. Другата седмица.

— Ще съжаляваме много за теб. Ще липсваш на децата.

— Няма. — Тя поклати глава. — Малките деца обичат само майка си и баща си. Така е редно. А Барбара е любимката на татко, нали?

— Понякога се случва така — отвърнах аз.

— С мен е същото, макар да обичам и мама.

Тя свали крак, вече нямаше блестящ прах. Сега краката й не бяха само гледка, а нещо, което трябваше да се докосне, да се погали много леко, да се усети всяко отделно косъмче. С усилие отклоних погледа си; по-добре беше, че си отива.

— Каза ли на мисис Лемптън, Герда?

— Едва сега реших. Нали вие сте мъжът? Трябва първо на вас да кажа.

Спомних си Мария, която ми се бе отдала в Берлин за пакетче цигари. Бяха от най-евтините цигари; сякаш сега имаше някакво значение! Тя приличаше на Герда, само че бе толкова мургава, колкото Герда бе светла и толкова тънка, колкото Герда — пълничка. Беше покорна, скромна — вие сте мъжът — искаше само да ощастливи мъжа. Целта на Сюзън изглежда тъкмо обратното; тя бе безкрайно лакома и кръвожадна. А получаваше от мене много повече от двадесет евтини цигари — макар къщата да беше нейна, Браун не й даваше никакви пари. Живеехме от моя доход до последното пени, а понякога го надхвърляхме със стотици лири. Днес беше пристигнала сметка от „Модели“, най-скъпия универсален магазин в Ледърсфорд, и аз я бях сложил не разпечатана в джоба си, защото не смеех да я погледна. Днес аз трябваше да бъда кръвожаден, а не Сюзън.

— Замислихте се — подхвърли Герда.

— Мислех си, че мисис Лемптън няма да се зарадва на тази новина.

— Къщата не е голяма — отвърна тя. — А и Хари повечето време е в училище.

Стори ми се, че долавям нотка на презрение в гласа й.

— Но ти много ни помагаше, Герда. А сега мисис Лемптън ще потъне до гуша в домакинска работа.

Герда повдигна рамене.

— Всички омъжени жени потъват до гуша в домакинска работа. Затова не съм се омъжила още. — Тя се изсмя.

Кухнята взе да ми се вижда по-уютна; сякаш гореше огън в отворено огнище и по дъбовите греди на тавана висяха пушени свински бутове — сякаш това беше друга кухня, друг дом.

— Ще отида да й кажа — рекох аз.

Герда се смръщи.

— Мистър Лемптън, вие приличате на татко.

— Каза го вече — отвърнах аз.

— Почакайте. Не исках това да кажа — тя се изчерви.

— Хайде, хайде, не се плаши — подканих я аз.

— Вие сте добър човек. Много сте мил и сърдечен. Много добър баща сте и сте много щедър. Много работите, а сега станахте и съветник, защото искате да дадете всичките си сили, нали? И децата ви са хубави. Аз ви харесвам, мистър Лемптън. И ето… — тя замълча за миг. — Не мога да намеря думи — пошепна тя.

— Струва ми се, че се изразяваш доста добре — отвърнах аз.

— Благодаря ви. Трябва да кажа, че понеже ви харесвам… — тя пак замлъкна.

— Какво има, Герда?

Тя сведе поглед към полата си и я придърпа върху коленете.

— Съжалявам, че ще си ходя преди първоначалния срок. И тука бях щастлива, докато… докато татко се разболя. Разбирате ли?

— Не се безпокой — успокоих я аз. Почувствувах се леко смутен, но в същото време бях щастлив. Един ден Барбара щеше да стане на двадесет години, щях да имам дъщеря, която ще съкрати престоя си в чужбина, за да се грижи за татко си. Бих целунал Герда, ако не се боях, че ще изтълкува целувката погрешно — направих компромис, като й се усмихнах, потупах я по ръката и се качих при Сюзън.

Погледнах в стаята на Барбара. Тя спеше, прегърнала мистър Мъпси, мечето, което й бях купил от Лондон. Беше изритала термофора с топла вода от кревата си, както й бях предложил; искаше го само защото имаше формата на прасенце — синьо прасенце със запушалка на главата — и понякога прасенцето я придружаваше в пътешествията й. Сама бе избрала тапетите на стаята си — розови кораби, които плуваха върху бледосиньо море заедно с делфини и моржове. Беше поискала кораби, а не феи или Мики Маус, а за тавана поиска небе със звезди. Така че таванът бе тъмносин, изпъстрен със сребърни звезди, по които да се ориентират корабите.

Тя се извъртя до края на кревата и измърмори нещо, което не можах да доловя. Но каквото и да се въртеше в главата й, то не беше омраза, страх или нещастие. Тя бе твърде пълна с любов и мракът не можеше отникъде да нахлуе в нея. Още когато се роди, тя отблъсна мрака; преди пет години над брачния живот беше надвиснал мрак, мрак, който по онова време не можех да си обясня. Но когато се роди Барбара, тайната се разкри. Пристъпи на плач, пристъпи на отвратително настроение, страстни нападения с драскане и хапане, дълги периоди на мрачно мълчание — нямаше нужда да бъда психиатър, за да си ги обясня. И ето че сега всичко започваше отново. Решението беше в ръцете ми, ако приемем думата „ръцете ми“ за евфемизъм.

Почуках на вратата на спалнята. Никой не ми отговори. Почуках пак.

— Ще събудиш детето — каза Сюзън. — Влез, за бога.

— Не си ли почти готова, мила?

Целунах голото й рамо.

Тя се отдръпна.

— Не прави така! — сопна ми се.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Твоят съпруг най-покорно се извинява, че те е целунал.

Тя сякаш не ме слушаше.

— По дяволите! — викна. — Нищо не излиза! — Тя хвърли четката си на земята. — Май няма да отида.

Под очите й имаше тъмни сенки и синкавочерната й лъскава коса сега изглеждаше матова и безжизнена. Но въпреки това, тя щеше да бъде най-красивата жена там; нездравият й вид според мен я правеше по-привлекателна, пълнотата на лицето изчезваше и чертите ставаха по-остри.

— Срамота ще е да не отидем — казах аз. — Рядко ни се отдава случай да излезем заедно.

— Сега ли го откри?

Тя запали цигара. Забелязах, че пепелникът на тоалетната е пълен. Отскоро беше започнала да пуши турски цигари; спалнята беше изпълнена с тежкия им аромат.

— Много пушиш — подхвърлих аз.

— Гледай си твоята работа!

— Та това е моя работа! — Порази ме внезапна мисъл. — Надявам се, че не си започнала да пушиш в леглото, докато ме няма.

Тя беше свикнала прислужниците да прибират след нея, да разтребват, да изпразват пепелниците, да загасят лампите и да затварят кранчетата на газопровода. И особено да изпразват пепелниците; усетих миризмата на изгорен чаршаф, чух детски писък, видях малко овъглено телце. Изведнъж изпитах омраза към Сюзън.

— Не можеш да си представиш колко лесно може да стане беля — казах аз. — Барбара…

Тя се обърна към мене.

— Млъкни или няма да дойда!

— Както искаш — отвърнах аз. — Казах го заради теб.

— Заради мен! Знаеш ли тази седмица колко вечери си се задържал в къщи? Нито една. Всяка вечер си навън. Заседания на съвета, заседания на партията, „Драматиците“ — връщаш се в къщи, набутваш храна в търбуха си, казваш лека нощ на Барбара и излизаш. Защо си правиш труда изобщо да се връщаш?

Тя пак взе да четка косата си толкова енергично, че нямаше да се изненадам, ако от нея изскочеха електрически искри.

— Хайде да не спорим — казах аз. — Не се сърди. Тези неща съм длъжен да ги върша. Да не спорим.

— Не, разбира се, че не трябва да спорим. Трябва да правим каквото ти е угодно. Ти държиш повече на баща ми, отколкото на мен. Дори държиш повече на Джордж Айсджил. На тях държиш повече, отколкото на децата. Да, за теб Джордж Айсджил е по-важен от дъщеря ти, за която казваш, че толкова много обичаш. Не съм го забравила.

— О, господи! — възкликнах аз. — Та това беше преди цял месец!

— След два дни в Лондон, се връщаш. Пътуване, за което казваше, че ти било наложено. Уморително пътуване. Напрегнато пътуване. Отегчително пътуване. Може да се помисли, че всеки нормален човек ще иска да се върне в своя дом при жена си и децата си. Но не и ти. Баща ми иска да се срещнете в Клуба на консерваторите. И ти отиваш, макар да си уморен. Но и това не стига. Все още не можеш да се прибереш у дома си. Все още е рано. Отиваш в къщата на Джордж Айсджил и поркате до полунощ…

— Виж какво, няма да се разправяме пак по този въпрос. Извиних ти се…

— И то не с друг, а с Джордж Айсджил. Десет години не му проговори, не можеше ли да продължиш така? За какво трябва да си говорите? За Алис, нали?

Отстраних погледа си от нея.

— Алис е мъртва. Всичко е минало и забравено.

— Съмнявам се — каза тя спокойно.

— Всичко това беше преди да се оженим. И нямаше да се случи, ако Джордж се беше отнасял добре с Алис. Аз бях млад, глупав, а Алис беше десет години по-стара от мене… — гласът ми заглъхна.

— Да, хвърли, сега вината върху нея! Хвърли сега вината на нея, че се самоуби, когато я захвърли. Можеш и това да направиш.

Изведнъж поисках да я ударя.

— Млъкни! Затваряй си гадната уста! Какво искаш повече, глупачке?

Част от гнева ми бе насочен към мен самия. Прехвърлях цялата вина върху Алис, давах си вид на невинен младеж, подведен от по-възрастна жена. По-добре щеше да бъде, ако не се бях опитвал да се оправдавам; така поне нямаше да изменя на Алис.

Сюзън се изсмя. Смехът й не беше естествен, а груб и принуден, пълен с презрение.

— Засегна те, нали? Все още не обичаш да си го спомняш, нали Джо?

Седнах на леглото. „Ако Сюзън не беше тук — помислих си аз, — щях да легна и да заспя. Щях да гледам жълто-сивите тапети, блестящата бяла боя и нямаше да мисля за нищо.“ Затворих очи.

— Джо, чуваш ли ме?

— Не — казах аз. — Не те слушам. — Изправих се. — Пие ми се нещо.

— Пак изчезна, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Понякога изведнъж изчезваш. Не мислиш за мен, за никого не мислиш.

Тя отпуши шишенце с парфюм. Досега не беше употребявала такъв тежък, прекалено сладникав парфюм на второстепенна певица във вариете. Но може би защото беше необичаен, за миг я видях като привлекателна млада жена в черно и бяло — една разсъблечена непозната.

— Изморен съм — казах аз. Взех шишенцето парфюм. — Нов е.

Тя грабна шишенцето от ръката ми.

— Исках да го опитам.

— Добре е. Само веднъж се живее. — Погледнах през рамото й. — Красиви са, наистина. Защо не дойдеш така?

Тя сложи ръце върху гърдите си.

— Не ме зяпай — сопна се тя. — Върви ми направи нещо за пиене. Хубаво, сухо мартини.

— Само с няколко капки вермут в джина.

— Ето го, моят Джо. — Тя се намаза с парфюм зад ушите. — Извинявай, че ми е толкова лошо настроението.

— Забрави го — рекох аз. — Животът е много кратък.

— Аз съм ревнивка, аз имам собственически чувства — заяви тя.

Сюзън помириса шишенцето и го запуши.

— Малко силен е наистина.

Извадих портфейла си.

— Пет лири за цялата нощ, госпожице?

— Лошо момче!

Целунах я по бузата; тя заприлича на ученичка — израз, който отдавна не бях виждал по лицето й, и предизвика у мен странна, роднинска нежност.

— Най-страшното би било, ако не си ревнивка и ако нямаш собственически чувства — отвърнах аз.

— Точно така. — Тя ме бутна леко. — А сега, робе жалък, върви да ми приготвиш едно мартини!

 

 

Докато я чаках, приготвих и един коктейл за себе си. Кавгата мина, мина така бързо, както беше и започнала; въздухът се прочисти. Но тази буря нямаше да бъде единствената. И в някой от близките дни щях да пропадна сред бурята. Някой от близките дни Сюзън щеше да каже нещо, на което единственият отговор би бил да я напусна.

Герда пееше в кухнята. Песента беше немска; долових само, че се говореше за някакъв кораб на смъртта. Мелодията бе дрезгава и остра; не беше музика, а по-скоро мъка, груба, действителна мъка. Този кораб на смъртта, доколкото можах да разбера със слабите си познания по немски, скоро щеше да дойде, за да отведе много хора. Те не очакваха кораба на смъртта, но той беше вече на път.

Оставих празната си чаша и отидох при канапето. Полегнах за малко с възглавница под главата и ми се стори, че съм щастлив. Казах си, че не съм уморен; само за миг се бях разтоварил.

В медната ваза върху бюрото имаше букет лунарии и овалните бели шушулки прозираха от светлината на залязващото слънце. Бях помогнал на Барбара да ги набере следобеда, тя ги наричаше книжни цветя. Казах й по-хубавите епитети — копринени цветя, парички, лунни цветя — но за нея те си оставаха книжни, твърде елегантни и гладки, за да бъдат истински.

Изведнъж товарът пак се намери върху гърба ми; в стаята нямаше спокойствие. Станах и преобърнах джобовете си за цигари. Нямаше никакви. Отидох до сребърната кутия за цигари на масичката — когато й дойдеше на ума, Сюзън я пълнеше; сякаш я бях виждал да я отваря днес. Лявото отделение беше пълно; в него винаги стояха турски цигари. Дясното беше празно.

Казах си, че няма значение. Нямаше значение. Щях да си купя цигари на път за Александра хол. Не ми се пушеше чак толкова; ако нямаше изобщо цигари, не бих се ядосвал. Тръшнах капака на кутията и отидох при барчето.