Джон Брейн
Живот във висшето общество (20)

19

Настъпи един миг, когато нямаше никакво значение къде сме, когато удобството, удоволствието, дори нежността отстъпиха пред нейните пожелания, отначало прошепнати, а после изкрещени; ние двамата пътувахме извън себе си, извън себе си като отделни същества, а сега дори и извън себе си като едно същество: ние бяхме самият акт, а актът беше сляп и огромен като смъртта.

После се озовахме на задната седалка в колата ми, на завоя до Гилдън лейн; беше тъмно, студено и се надигаше белезникава мъгла, сякаш падналите листа я издишваха. Погладих леко гърба й с лице, притиснато до нейното. Не знаех дали съм щастлив, или не, знаех само, че не мога да бъда тъжен; защото сега започваше да се проявява нежността, нежност, която преливаше дори и върху дрехите й, нахвърлени по задната, седалка: те не бяха прозаични, нито пък част на порнографска снимка, а част от нея самата, също като гладкия й силен гръб, ситно къдравата й коса и спокойното, усмихнато лице. Помежду ни нямаше измама; след акта не можеше да има тъга и дори найлонът, дантелите и памукът можеха да участвуват в нежността, да бъдат смешни, какъвто беше и нейният безпорядък в този миг.

— Ръцете ти са топли — каза тя. — Като че ли не го знаеш сам!

Нора въздъхна.

— Мислиш ли, че можем да останем така цялата нощ?

— Може би ще се наложи — отвърнах аз. — Надига се мъгла.

— Бихме могли да пренощуваме някъде — предложи тя. — Ще тръгнем на север, преди мъглата да се сгъсти…

— Не, мила. И на мен ми се ще не по-малко, отколкото на теб, но не може да стане. Сюзън веднага ще подуши нещо.

Тя рязко скочи от коленете ми и седна до мен.

— Полудявам, като говориш така — викна Нора. — Какво значение има Сюзън, дявол да го вземе?

— Нека бъдем разумни, мила — рекох аз. — Засега тя е виновната страна, поне според закона. Нека не поемаме риск. — Дръпнах ципа на панталона; заяде наполовина. — По дяволите тази машинка!

Нора се изсмя.

— Дай аз да го затворя — предложи тя. Наведе се над мен. — Ето го. Трябва умение, а не груба сила.

— Обичам те — казах аз.

— Наистина ли, Джо?

— Не мога да живея без теб. Ако не мога да те срещам, ако не можем да се виждаме, ще полудея. Онази нощ, когато дойдох в квартирата ти, бях стигнал до крайния предел. А после всичко се промени.

— И за мене всичко се промени — отговори Нора и потръпна.

Прегърнах я.

— Студено ти е, мила.

— Не ми е студено — каза тя.

Погледнах малката купчинка дрехи на седалката до мен; изведнъж пожелах гърдите й да не са оголени.

— Не е ли по-добре да се облечеш, Нора?

Тя се отдръпна.

— Защо винаги ме караш да се обличам, Джо? Не ти ли харесва да ме гледаш така?

— Знаеш, че ми харесва. Рядко ми се пада такъв случай, нали?

— Четири пъти. Четири пъти от август, а сега сме почти края на октомври. И не слагам в сметката онзи проклет рожден ден, когато те гледах как прегръщаш жена си и разговаряш учтиво с любовника й. Между другото, вкусът й не е много добър.

— Сега това вече няма никакво значение — отвърнах аз.

— Не, няма значение. И ти си имаш приятна любовница, която да те утешава.

— О, боже мой! — възкликнах аз. — Колко пъти трябва да ти го казвам? Обичам те. Защо все ми натякваш, че си ми любовница?

— И аз те обичам. Обикнах те още онази вечер. — Тя сложи ръката ми върху гърдите си. — И ти промени всичко за мен. Ти беше като едно голямо животно, което е попаднало в клопка и реве.

— Много мило се изразяваш. Не бих искал да имам илюзии към себе си.

Тя ме целуна.

— Но ти си наистина такъв, Джо. Мислиш, че си страшно ловък и хитър, но всяка жена може да те прозре напълно. И въпреки това си опасен. Без никакви усилия обърка всичките ми планове.

Отдръпнах ръцете си от нея.

— Май не те ощастливявам много, а?

— Бебе — отговори тя. — Голямо, дебело бебе! Разбира се, че ме ощастливяваш. Но не съм много добра за любовница…

Нора изпищя. На прозореца се показа някакво лице. За миг сякаш изпълни прозореца, като се хилеше и показваше огромните си зъби, после изчезна. Аз се проврях край Нора и отворих вратата.

Един мъж в тъмен шлифер тичаше към гората. Беше вече твърде далече, за да го стигна: тук гората се простираше повече от две мили без прекъсване. Мъжът спря на края, потънал до кръста в бялата мъгла.

— Мръсници! — извика той. — Видях ви, мръсници!

Докато крещеше какво е видял, аз сграбчих един камък. Камъкът удари глухо по едно дърво на стотина метра от мястото, където стоеше мъжът; той вдигна ръце, сякаш за да запази лицето си, и изчезна в гората.

Върнах се в колата. Нора си слагаше сутиена.

Можеше да го убиеш — каза тя.

— Нямаше да е голяма загуба.

Тя намъкна пуловера си.

— Въпреки това беше глупаво от твоя страна — продължи тя, когато се подаде от пуловера.

— Не се заяждай.

Тя извади пакетче цигари от джоба на сакото ми.

— Любовниците не трябва да се заяждат — подхвърли. — Това е прерогатив на съпругите, нали? Любовниците са скромни същества, благодарни за това, което могат да получат, нали? Веднъж в седмицата, на задната седалка в колата ти, с някакъв безумец, който ни се пули…

— По-спокойно — прекъснах я аз. — Това е за първи път.

— И за последен. — Тя запали две цигари и ми подаде едната.

— Ще ходим другаде — казах аз. — Ще намеря къде.

— Не с мен обаче.

За миг не можах да проговоря; гърлото ми пресъхна, почувствувах, че нещо ме дере и ме задушава, сякаш преглъщах пясък.

— Значи, ти омръзнах — успях да кажа аз. — Искаш да свършим, така ли?

— Не. О, господи, колко си глупав! Ако исках да свършим, сега нямаше да съм тук с теб, нали? Заминавам, това е всичко.

— За Лондон ли?

— Винаги съм искала да отида там. Тук просто изчаквах.

— Налага ли се да заминеш?

— Не разбираш ли? — В гласа й прозвуча раздразнение. — Службата, за която чакам от години, е овакантена. Веднъж се отказах от нея, защото съпругът ми не искаше да напусне Ледърсфорд. Втори път няма да ми се удаде подобен случай.

— Кога заминаваш?

— Другият петък.

— И какво, чак сега ли ти съобщиха? Много набързо.

— Зная още от септември.

— Можеше да ми кажеш — рекох аз. Погледнах към гората. Лек ветрец разпръскваше мъглата; далече вляво виждах очертанията на Гилдън хил. Вятърът се засили и запрати няколко листа по прозореца; долавях миризмата им, влажна, остра, леко опушена, металическа. На времето този пейзаж ми харесваше дори с оголените си дървета и миризмата на окапалите листа; вече нямаше да ми харесва.

Нора ме целуна.

— Не би ли се опитал да ме спреш? — попита тя.

— Не бих могъл — отвърнах аз. — Разбира се, че трябва да отидеш в Лондон, щом го искаш. Защо плачеш?

— Ти обърка всичко. Караш ме да се чувствувам съвсем разбита. Знаех си, че така ще стане, знаех си го от първия миг, в който те видях.

Дадох й носната си кърпичка.

— Ще ме забравиш — казах аз. — Ще намериш някой друг и ще ме забравиш.

— Това зависи от теб, нали?

— Искам да се оженя за теб. — Млъкнах и се замислих за всичко, което ми пречеше да го направя. Погледнах Нора; тя се усмихваше. Тази усмивка, естествена, спокойна и тържествуваща, уреди въпроса.

— Искам да се оженя за теб — повторих аз. — Не мога да живея без теб. Няма да бъде лесно…

— Това е достатъчно. — Тя отвори вратата. — Трябва да тръгваме. Ще имаме време и да пийнем по чашка, ако ти се пие.

Последвах я леко озадачен.

— Би ли позволил да карам аз? — попита тя.

— Ако ти прави удоволствие…

— Щом отида в Лондон, ще си купя кола. От много отдавна очаквам това събитие с нетърпение и радост. Можех да си купя и преди, но исках да изчакам, докато мога да си я купя в Лондон.

Тя завъртя ключа; колата конвулсивно подскочи напред и спря.

— Първо, освободи от скорост — подсказах й аз. — Не искаш ли да се омъжиш за мене?

— Искам, разбира се.

— Няма да бъде лесно. Не ще мога да дойда веднага при теб.

Тя отново завъртя ключа.

— Няма да се забавиш — каза тя. Колата потегли плавно нагоре по Харп лейн. — Ти си вече почти решил.

— Първо, ще трябва да си намеря работа — отвърнах аз.

— Няма да е трудно. Тифилд не би ли направил нещо за тебе?

— Съмнявам се — рекох аз.

— Ти ми беше казал, че имал от теб добри впечатления.

— Това беше след един хубав обед. Оттогава нямам никакви известия от него. — Докато изговарях това, се чудех дали обикновената предпазливост, или подличкия страх ме накара да излъжа; реших, че няма голяма разлика между тези две неща, но не ми стана по-радостно. — А трябва да се помисли и за децата — продължих. Ако не бяха те, още утре щях да зарежа Сюзън.

— Зная какво чувствуваш, мили, особено към Барбара. Но ти забравяш нещо.

— Какво?

Тя се усмихна.

— И аз ще ти родя деца.