Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 10 гласа)

5.1.2. БИЛКИ, КОИТО СЕ ПРИЛАГАТ ПРИ ЯЗВЕНА БОЛЕСТ, ГАСТРИТ И ХИПЕРАЦИДИТЕТ

Язвената болест е често срещано страдание, което не намалява през последните години, въпреки че сега ние знаем повече относно причините, които го предизвикват, и можем по-добре да го лекуваме. Очевидно някои фактори, които предизвикват и поддържат язвите в активно състояние, продължават да действуват неблагоприятно — нервно свръхнапрежение, преумора, стресови реакции, нередовно и. нерационално хранене и др.

Лечението на язвената болест е сложно, комплексно и изисква компетентната намеса на лекар. Лечебните растения намират място в това лечение като помощни средства за намаляване, подтискане или в най-добрия случай отстраняване на някои от проявите на язвената болест.

За лечение на язвената болест се използуват растения:

а) които могат да ускорят заздравяването и епителизирането на язвите, на първо място съдържащите флавоноиди и витамини (С и Р) растения — звъника, жиловлек, зарасличе, жълтуга, шипка, невен и др.;

б) които съдържат слузни вещества или които предизвикват обилно отделяне на слуз от стомашните жлези и по този начин пред-пазват лигавицата на стомаха и дванадесетопръстника от дразнещото действие на храната и на солната киселина — ленено семе, салеп, медуница, лечебна ружа, слез, исландски лишей и др.;

в) които имат противовъзпалително, болкоуспокояващо и спаз-молитично действие — мента, лайка, риган, босилек, градински чай и др.;

г) които улесняват изпразването на стомаха и поддържат редовното изпразване на червата — слабителни и др.

Много други растения могат да бъдат полезни при язвената болест със своите нерноуспокояващи, подтискащи паренето и уригва-нето, местно и общо болкоуспокояващи и други свойства.

Жълт кантарион (звъника) — Hypericum perforatum L.

Сем. Звъникови — Hyperieaceae (Guttiferae)

 

Описание. Многогодишно тревисто растение, високо 30–100 см, с изправено, голо, силно разклонено в горната си част стъбло, с две надлъжни ребра (прил. 7). Листата са срещуположни, без дръжки, приседнали, овално елипсовидни до овално ланцетни, целокрайни, дълги 1–3 см. Гледани срещу светлината, те са пунктирани (перфорирани) поради наличието на вместилища с етерично масло. Цветовете са жълти, събрани на върха на стъблото в съцветие — метлица. Чашката се състои от 5 продьлговато заострени, свободни, целокрайни листчета. Венчето има 5 яркожълти листчета, два пъти по-дълги от тези на чашката. Тичинките са много, сраснали в основата си в 3 снопчета. Плодът е яйцевидна тригнездна кутийка. Цъфти от май до септември.

 

Разпространение. Расте из цялата страна по тревисти места, из храсталаците и сечищата, край пътищата и из низите. В нашата страна се срещат около 22 вида звъника.

При събирането на жълтия кантарион той трябва да не се смесва с други видове, които приличат на него: четириръбестата звъника — Hypericum tetrapterum Fries (Hypericum qiiad-rangulum L.), която има четириръбесто кухо стъбло; мъхестата звъника — Hypericum hirsutum L., на която стъблото е обло, но мъхесто и без надлъжни ребра, а чашелистчетата, наблюдавани под лупа, са с жлезисти реснички.

Употребяема част. Надземната част (Неrbа Hyperici) се събира в началото или през времето на цъфтенето чрез отрязване на обли-стените стъбла с цветовете и пъпките на около 20 см от върха. Не трябва да се събират прецъфтели стръкове.

 

Химичен състав. Растението съдържа 0,5% хиперицин и псевдохиперицин, които са кондензирани антрахинонови производни. Намерени са също флавоноидите хиперозид (около 1%), рутин, кверцитрин, изокверцитрин, кверцетин и др., смолисти вещества (до 10%), 6–12% катехинови дъбилни всшества, до 0,10% етерично масло — оцветено в зелено и съставено предимно от сесквитерпени, коротен, никотинова киселина, ксантони и др.

 

Действие. Изброените съставки на билката определят нейните разнообразни и много полезни свойства — противовъзпалително, про-тивомикробно, адстрингентно, ранозаздравяващо и противоязвено действие, тонизиране на нервната система, подчертан кръвоспиращ ефект чрез уплътняване на капилярната стена, подобряване на оросяването на сърдечния мускул, засилване на сърдечната дейност, леко повишаване на артериалното налягане, диуретичен ефект.

Приложение. Жълтият кантарион е една от най-често употребя-ваните от дълбока древност досега и изключително полезна билка. С изолирани съставки или извлеци от дрогата са получени препарати за лечение на голям брой страдания.

Забележително добре се повлияват възпалителни заболявания на храносмилателните органи и смущения в храносмилането — язвена болест на стомаха и дванадесетопръстника, остри и хронични гастрити, ентероколити, парене, лошо храносмилане, диария и др. Наличието на хиперицин, псевдохиперицин и етерично масло в дрогата е основна предпоставка за противовъзпалителното, адстрингентното и ранозаздравяващото действие както при изброените заболявания, така и при изгаряния, замърсени гнойни и бавно зарастващи рани по кожата и лигавиците.

Флавоноидите в билката й придават капиляротонизиращ ефект, който е от значение при много заболявания, придружени с кървене, възпаление, отоци и др. — хемороиди, обилна менструация, ревматизъм, колити, изгаряния и др. При възпаления на венците и на устната лигавица запарка от дрогата може да замени вносната билка ратания.

Флавоноидннте съставки подобряват и сърдечната дейност, като разширяват кръвоносните съдове на сърцето, засилват неговите съкращения, леко повишават артериалното налягане и действуват диуретично. Именно затова дрогата влиза в състава на много препарати за лечение на сърдечно-съдови заболявания, особено атеросклероза, разстройства в кръвообращението; изгаряния, възпаление на пикочния мехур, ревматизъм и др.

Билката е полезна и при болни с депресия и неврологични страдания, както и при изтощение след тежко боледуване. Тя подобрява общото състояние на болния, теглото се увеличава, напрежението, безсилието и страхът изчезват. Успокояващото действие се засилва при комбинирането и с хмел.

Съдържащият се в растението хиперицин предизвиква сенсибн-лизиране към слънчево облъчване, затова болните, които употребяват дълго билката или нейни препарати, трябва да избягват по-продължително излагане на кожата на въздействието на слънчевите лъчи.

Начин на употреба. Съществуват различни предписания за приготвяне на запарки и отвари от билката. Вътрешно тя се приема най-често като запарка, приготвена от една супена лъжица ситно счукана билка на 250 см³ вода. След като ври 10–15 минути, запарката се прецежда и след изстиване се изпива за 1 денонощие. За лечение на язвената болест у нас се използува и запарка от 1 супена лъжица билка на 1 л вода, която се ние вместо вода за 1 денонощие. Лечението продължава няколко месеца. Под формата на клизми запарката се прилага при колит и хемороиди. Външно дрогата и нейният маслен извлек се използуват при много кожни заболявания. Извлекът се получава с 20–30 г пресни цъфтящи върхове от растението, които се счукват ситно и се заливат с 250 г растително масло (маслинено, слънчогледово, ленено и др.). Извлекът се разклаща често. След 2 седмици се прецежда и с него се обработват раните. Билката влиза в състава на много препарати. У нас се използува като суровина за получаване на препарата пефлавит, който съдържа катехини и притежава капиляроукрепващо действие.

Зараслича (черен оман) — Symphytum officinale L.

Сем. Грапаволистни — Boraginaceae

 

Описание. Многогодишно тревисто растение (прил. 8), достигащо на височина от 50 до 100 см. Коренището е късо, черно, с дълги, разклонени корени, отвън тъмнокафяви до почти черни, а вътре белезникави. Стъблото е изправено, в горната част разклонено, ръбесто, отчасти крилато от низбягващи листа. Листата са последователни, 10 до 15 см дълги; приосновните и долните стъблени листа са продълговато яйцевидни, дълго заострени, в основата стеснени в крилата дръжка; горните са по-дребни, ланцетни, приседнали и низбягващи по цялата дължина на междувъзлията. Цветовете са събрани в спирално завити съцветия. Венчето е тръ-бесто звънчевидно, на върха петделно, при разцъфтяване виолетово де пурпурно-червено, по-късно преминава в светлосиньо. Тичинките са 5, прикрепени за венеч-ката тръбица. Плодът при узряване се разпада на 4 черни, гладки, лъскави орехчета. Цъфти от май до юли.

 

Разпространение. Расте по влажни места из крайречни храсталаци и като бурен край огради и пътеки из низините и предплани-ните на цяла България.

Употребяема част. Използуват се корените (Radix Syniphyti), събрани в края на лятото и през есента.

 

Химичен състав. Корените съдържат 0,8–1 % алантоин — вещество, което стимулира регенерацията на тъканите. Установени са пиролизидинените алкалоиди симфитин, ехинатин и лазиокарпин. Съдържат се също 10–15% слузни вещества, скорбяла, дъбилни вещества, смоли, аспарагин, фенолни киселини, тритерпени и следи от етерично масло.

 

Действие. Съдържащите се в растението алантонн и други съставки ускоряват заздравяването на бавно зарастващи и гнойни рани, костни счупвания и други.

Приложение. Корените се използуват за улесняване заздравяването на рани, костни счупвания и др. Действието е потвърдено от експериментални проучвания върху животни и хора. Билката улеснява епителизирането на повърхностни гнойни рани, на язви на стомаха и дванадесетопръстника, на наранявания върху устната лигавица и венците (включително и гнойни). В редица страни са получени препарати от зарасличето за стимулиране зарастването на рани и растежа на кости. Забележително е, че при костни счупвания дрогата е била прилагана още от римските военни лекари. В нашата народна медицина тя намира приложение и при диария, кашлица кървене (от носа, от червата, при продължителна менструация и др.).

Билката трябва да се използува много внимателно, тъй като съдържа съставки със силно действие и може да предизвика отравяне.

Начин на употреба. Сварените на каша корени се прилагат под формата на лапи при трудно заздравяващи рани, циреи и др. За гаргара и при язвена болест се използува запарка от 10 г корени на 250 см³ вода, която се изпива за един ден. Растението се прилага и в пресен вид (настъргани корени) при изгаряния, рагади на гърдата у кърмачки и други наранявания, при които бързо се успокоява болката на нараненото място.

Сладник (сладък корен) — Glycyrrhiza glabra L.

Сем. Бобови — Fabaceae (Leguminosae)

 

Описание. Многогодишно тревисто растение (прил. 9) с късо, дебело коренище и силно разклонена коренова система с дълги до няколко метра корени, отвън кафяви, а отвътре лимоненожълти. Стъблата са до 1 м високи, изправени, в горната част разклонени, покрити с дребни точковидни жлезички или шипчета. Листата са с къси дръжки, последователни, 5–20 см дълги, нечифтоперести, с 4 до 8 двойки елипсовидни, яйцевидни до продълговато яйцевидни, целокрайни листчета, 2–4 см дълги, жлезисто влакнести. Цветовете са бледовиолетови, събрани в редки гроздовидни съцветия, разположени в пазвите на горните листа. Чашката е с пет ланцетни остри зъбчета. Венчето е 8–12 мм дълго. Тичинките са 10, от които 9 сраснали в тръбица. Плодът е 2–3 см дълъг, линейно продълговат, сплескан боб. Цъфти през юни и юли.

 

Разпространение. Расте по сухи тревисти места в Дунавската равнина (Свищовско, край р. Дунав източно от гр. Никопол, при Сомовит).

Употребяема част. Използуват се корените (Radix Glycyrrhizae, Radix Liquiritiae), обелени от външната кафява кора.

 

Химичен състав. Съдържа 6–12% глициризин, на който се дължи сладкият вкус на корена и лечебното му действие. Глициризинът е около 50 пъти по-сладък от захарта. Той е калциево-калиева сол на глициризиновата киселина, която е от групата на тритерпеновите сапонини. Освен глициризин в дрогата са установени различни флавоноиди, от които с биологична активност са флаванонът ликвирицигенин и халконът изоликвирицигенин. В корените се съдържат също хидроксикумарините умбелиферон, херниарин и ликумарин. Съдържат се още глюкоза и захароза, манитол, скорбяла (25–30%), етерично масло, аспарагин, стероли ( р-ситостерол) и др.

 

Действие. Билката има омекчаващо, противовъзпалително, от-храчващо, спазмолитично, капиляроукрепващо и противоязвено действие.

Приложение. Сладникът намира приложение отдавна както в народната, така и в научната медицина — при възпаление на дихателните пътища, при възпаление и камъни в бъбреците, при пресипнал глас, при гастрит, хроничен запек и ревматизъм. След като беше установено противоязвеното действие на корените, растението се използува и при язвена болест (деглициризиниран екстракт от корените, съдържащ флавоноидна смес, влиза в състава на някои противоязвени препарати, напр. Caved S, Alcid V). Действието е проучено фармакологично и клинично. Без да се променя киселинността на стомашния сок, се улеснява заздравяването на разранената лигавица. Дрогата се прилага и като спазмолитично, капиляроукрепващо и противовъзпалително средство при много заболявания. Тя може да предизвика задръжка на натрий в организма с получаване на отоци, затова не трябва да се прилага дълго и без лекарско наблюдение.

Начин на употреба. Използува се запарка от 1–2 чаени лъжички счукани корени на 250 см³ вряща вода, която се изпива на 3 пъти преди ядене.

Нарязаните корени влизат в състава на отхрачващи, слабителни и диуретични билкови чаеве. Във вид на прах и екстракт билката се използува за приготвяне на лекарствени препарати.

Бял смил — Gnaphalium uliginosum L. (Filaginea uligmosa (L.) Opiz)

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)

 

Описание. Едногодишно сивовлакнесто растение, 5–25 см високо, от осно-вата силно разклонено. Листата са последователни, линейно ланцетни до продъл-говати, 1–5 см дълги и 2–6 мм широки. Цветните кошнички са дребни, 3–4 мм в диаметър, събрани на върховете на клонките в снопчета по 3–10 и обвити в лъчисто разперени връхни листчета. Обвивните листчета на кошничките са продълговати до линейни, кафеникави, по края ципести и блестящи. Съцветното легло е голо и леко изпъкнало. Цветовете са много дребни, светложълти. Плодовете са продълговато цилиндрични с хвърчилка от един ред власинки. Цъфти от юни до септември.

 

Разпространение. Расте по влажни места из цялата страна.

Употребяема част. Използува се цялата надземна част (Herba Gnaphalii uliginosi), събрана през лятото по време на цъфтеж. Да не се смесва с другите видове от род Gnaphalium, разпространени у нас, на конто цветните кошнички образуват класовидни или щитовидни съцветия или са единични. Белият смил да не се смесва със свещицата — Filago arvensis L., и други видове от този род, които се различават по това, че обвивните листчета на кошничката са тревисти, гъсто влакнести, а не са ципести и лъскави.

 

Химичен състав. Растението е богато на каротен (12–53 мг%). Установени са дьбилни вещества, следи от етерично масло, смоли, флавоноиди, фитостероли, следи от алкалоиди и др.

 

Действие. Установено е благоприятно действие на корените при високо артериално налягане и гръдна жаба и способност на маслените извлеци да ускоряват заздравяването на различни видове рани.

Приложение. Билката се прилага отдавна в народната медицина, а през последните 50 години навлезе и в научната медицина. Използува се като средство, улесняващо зарастването на рани (кожни и на стомашната и чревната лигавица), като диуретично, жлъчегонно, нервноуспокояващо, понижаващо артериалното налягане средство и при много други заболявания.

Начин на употреба. Белият смил се използува най-често под формата на отвара, приготвена от 1 супена лъжица ситно нарязана билка, която се някисва за 30 минути в 250 см³ вряща вода. След прецеждане отварата се пие по 1 супена лъжица преди ядене. Външно се прилагат спиртно-маслени разтвори за лечение на бавно заздравяващи рани.

Широколист жиловлек — Plantago major L.

Сем. Жиловлекови — Plantagirtaceae

 

Описание. Многогодишно тревисто растение (прил. 10), високо 12–30 см, с приосновна розетка от листа с дълги дръжки. Листата са широко елипсовидни до яйцевидни, целокрайни, със силно изпъкнали дъговидни жилки. Цветовете са дребни, светлокафяви, ципести, събрани в съцветие цилиндричен клас, дълъг колкото цветоносното стъбло или по-дълъг от него. Цветовете са правилни, двуполови. Тичинките са 4. Плодът е двугнездна кутийка с 4–10 семена. Цъфти през цялото лято.

 

Разпространение. Расте по влажните и тревисти места, край пътищата и насипите на цялата страна.

Употребяема част. Използуват се листата (Folia Plantaginis riiajoris), като се събират напълно развитите листа или се отрязва цялата розетка и се отстранява цветоносното стъбло.

 

Химичен състав. Листата съдържат слузни вещества, гликозида аукубин, горчиви вещества, флавоноидите байкалин и скутеларин, около 4% танини, аскорбинова киселина, каротен, витамин К, минерални соли (калиеви и силициеви). В семената се съдържат 40% слузни вещества, 30% тлъсто масло, олеанолова киселина и сапонини.

 

Действие. Билката има омекчаващо, ранозаздравяващо, проти-вомикробно, слабително, противоязвено, диуретично действие.

Приложение. Дрогата се използува широко за лечение на бронхит и други възпаления на дихателните пътища, при храносмилателни разстройстза — гастрит с повишена киселинност на стомашния сок, язва, диспепсия, ентероколити. Противоязвеното действие е потвърдено в клиниката. Получени са препарати от листата за лечение на язвената болест. При лечение с тях намаляват болката, запекът, нормализира се стомашната киселинност, подобрява се храносмилането. При голям процент от болните разраняванията на стомашната лигавица оздравяват. Много добър ефект се получава и при хроничен гастрит и ентерит. Тъй като билката има противовъзпалително и кръвоспиращо действие, с нея се лекуват и някои кожни заболявания, на първо място младежките пъпки.

Начин на употреба. Извлеци от листата се използуват за улесняване заздравяването на рани. Приготвя се запарка от 1 супена лъжица сухи нарязани листа с 250 см³ вряща вода. След като престои 10 минути, запарката се изпива на глътки за 1 час (доза за 1 ден). Използува се и сокът от пресни листа при заболяване на стомашно-чревния тракт, както и при наранявания на роговицата на окото.

Теснолист жиловлек — Plantago lanceolata L.

Сем. Жиловлекови — Plantaginaceae

 

Описание. Многогодишно тревисто растение (прил. 111) с голо, безлистно цветоносно стъбло, високо 10–15 см, и листа, събрани в приосновна розетка. Листата са с къси дръжки, ланцетни, с 3–7 почти успоредни жилки, целокрайни или с единични зъбчета. Цветовете са дребни, белезникави, събрани в гъст цилиндричен клас, дълъг 1–5 см. Чашката и венчето са четириделни, ципести. Ти-чинките са 4, с дълги дръжки. Плодът е двугнездна кутийка с по едно семе във всяко гнездо. Цъфти през май и август.

 

Разпространение. Расте из ливади и пасища по сухи тревисти и песъчливи места, край пътища и огради, а също и като плевел из окопни култури и стърнища. Среща се из цялата страна.

Употребяема част. Използуват се листата (Folia Plantaginis lanceolate), семената (Semen Plantaginis lanceolatae) и пресният сок.

 

Химичен състав. Съдържа иридоидни гликозиди, от които главна аукубин и каталпол, флавони — апигенин-7-глюкозид, танини, слузни вещества, фенолни киселини, ферменти, витамин С и др.

 

Действие. Теснолистният жиловлек има действие, сходно с това на широколистния жиловлек, но с по-слаб диуретичен ефект.

Начин на употреба. Прилага се запарка от 1 супена лъжица сухи листа с 250 см³ вряща вода, която след изстиване се прецежда и се изпива за 1 ден. Пресните листа се размачкват, изстискват се и се смесват с равно количество мед. Варят се 20 минути и се използуват по 1 супена лъжица 3 пъти дневно. Изстисканият сок от билката може да се консервира, ако се смеси със спирт (1 част сок и 4 части спирт).

Главесто зеле — Brassica oleracea L var capitata L.

Сем. Кръстоцветни — Brassicaceae (Cruciferae)

 

Описание. Главестото зеле има плътно кочановидно централно стъбло, а ли-стата са събрани в розетка и са завити плътно навътре. Образуват се главести вегетационни тела с различна форма, големина и багра. У нас се отглежда бяло и червено главесто зеле.

 

Разпространение. С многобройните си разновидности и стотици сортове зелето се отглежда във всички страни с умерен климат и е една от най-важните зеленчукови култури.

 

Химичен състав. Освен като основна съставка на българската национална кухня бялото главесто зеле се използува и като ценно лекарство, тъй като съдържа вещества с доказано лечебно действие.

В сок от прясно зеле е открит фактор с противоязвено действие, наречен противоязвен витамин или витамин U. Установено е, че този фактор съдържа метилметионин. В зелевия сок са доказани значителни количества от някои липо-тропни вещества, като холин, бетаин, инозитол и метилметионин. Тези вещества препятствуват отлагането на мазнините в черния дроб и определят благоприятния лечебен ефект при хронични чернодробни заболявания. Зелето съдържа 30–40 мг%. витамин С, почти колкото и лимоните. Витамин С се запазва и в киселото зеле. Съдържат се също витамини от групата В и витамин Р.

Белтъчините на зелето са пълноценни, защото съдържат редица незаменими аминокиселини, а заедно с тях и специфични ферменти, които разграждат белтъчните вещества. Минералният състав на зелето е твърде разнообразен, включващ и редица микроелементи.

С богатия си и интересен състав бялото зеле е много ценен хранителен, диетичен и лечебен продукт, който още от дълбока древност с успех е използуван в народната медицина на редица страни.

 

Действие. Лечебното действие на сок от прясно зеле при язвена болест е потвърдено върху опитни животни, при които предпазва от развитието на експериментални язви. Киселинността на стомашния сок и активността на пепсина в него не се променят. Благоприятният ефект се свързва със засилената секреция на муцин, който предпазва лигавицата от дразнене, както и със съдържащия се в зелето витамин С.

Приложение. Сок от главесто зеле (в пресен и изсушен вид) се прилага освен за лечение на язвената болест и като средство, тонизиращо двигателната функция на стомаха и червата. Той отстранява запека, болката, подтиска гаденето и повръщането. Прилага се и при възпаление на жлъчните пътища.

Начин на употреба. Сокът от главесто зеле се използува в прясно състояние по 1/2 кафена чаша 2–3 пъти дневно преди ядене. Прилага се и в изсушен вид, смесен в равни количества със захар по 1–2 супени лъжици, разтворени във вода и приети 30 минути преди хранене.

Невен — Calendula officinalis L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)

 

Описание. Едногодишно светлозелено тревисто растение. Стъблото е 30–50 см високо, изправено, от основата разклонено, покрито с къси, твърди власинки, в горната част жлезисто влакнесто. Листата са последователни, долните — продълговати, обратно яйцевидни, с дръжки, горните — продълговати или ланцетни, приседнали. Цветните кошнички са жълти, 3–5 см в диаметър. Обвивката на кошничките е с почти еднакви, линейни, заострени, късовлакнести листчета. Съцветното легло е голо, плоско. Крайните цветове са езичести, плодникови, а средните са тръбести, тичинкови. Плодовете са твърде разнообразни по форма и размери плодосемки, най-често сърповидно или дъговидно извити. Цъфти от юни до късна есен.

 

Разпространение. Отглежда се като декоративно растение. Произхожда от Средиземноморската област.

Употребяема част. За лечебни цели се използуват цветните кошнички (Flores Calendulae).

 

Химичен състав. От цветовете са изолирани голям брой тритерпенови съединения, между които производните на лупеола — арнидиол, фарадиол, урзадиол и календуладиол, а- и р-амирин, сапонини, производни на олеаноловата киселина, сесквитерпеновото горчиво съединение календин. Дрогата съдържа също така етерично масло, полиацетилени, каротенонди, ситостерол, стигмастерол и изофукосте-рол. Установени са флавоноиди, (производни на изорамнетина), дъбилни и слузни зещества, смоли, органични киселини (ябълчна, салицилова) и незначително количество алкалоиди.

 

Действие. Билката има доказано противомикробно действие и способност да ускорява заздравяването на рани.

Приложение. Прилага се за лечение на язвите на стомаха и дванадесетопръстника. Използува се и при много други заболявания — предимно стомашно-чревни, жлъчни, сърдечно-съдови, кожни и др.

Начин на употреба. Прилага се настойка от цветовете (1:5) вътрешно по 30–40 капки 3–4 пъти дневно и външно за компреси и промивки в по-голямо разреждане.

Бяла акация (Robinia pseudacacia L.). Цветовете на растението се използуват като температуропонижаващо и отхрачващо средство. Кората — при стомашно-чревни разстройства, повишена киселинност на стомашния сок, при язва и гастрит. Листата се използуват като жлъчегонно средство.

Начин на употреба. Прилага се 1/2 чаена лъжичка кора от бяла акация на 300 см³ вряща вода. Запарката се изпива за 2 дни по 3 пъти дневно преди ядене. Билката трябва да се използува в много малки количества, защото в кората на акацията се намират отровни вещества.

Пчелник (Marrubuim vulgare L. ). Стръковете имат спазмолитично действие и известен противовъзпалителен, противомикробен и улесняващ заздравяването на раните ефект. Използуват се за лечение на много заболявания, включително и на язвената болест.