Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 10 гласа)

5.1.1. БИЛКИ С АПЕТИТОВЪЗБУЖДАЩО И СТИМУЛИРАЩО СТОМАШНАТА СЕКРЕЦИЯ ДЕЙСТВИЕ

За лечение на безапетитието от незапомнени времена се използуват растения, съдържащи горчиви вещества. и сега в терапията за стимулиране на апетита все още основно място заемат извлеците от горчиви билки и лекарствата, приготвени от съдържащите се в тях горчиви съставки.

Горчивият вкус на растенията отдавна се е приемал като показател за тяхното лечебно и отровно действие. Цената на горчивите билки е била твърде висока. Едно от народните имена на червения кантарион например на немски е Tausendguldenkraut (т. е. трева за хиляда гулдена). Отначало като апетитовъзбуждащи са използувани и растения, съдържащи силно действуващи и отровни горчиви съставки (алкалоиди, гликозиди и др.). Сега широко приложение намират растенията, чийто горчив вкус се определя най-често от сесквитерпенови лактони. Някои горчиви растения съдържат и ароматни съ-ставки, които им придават допълнителни апетитовъзбуждащи и сти-мулиращи стомашната секреция свойства. Горчивите билки имат и други полезни действия: нервноуспокояващо (хмел), общо стимулиращо (пелин), жлъчегонно (цикория), диуретично (жълтуга и магданоз) и др.

Горчивите вещества дразнят вкусовите папили на езика и по рефлекторен път стимулират секретариата и двигателната функция на храносмилателната система и па първо място — стомашната секреция. Извлеците от горчиви билки се оценяват толкова по-високо, колкото по-голям е техният индекс на горчивина (т. е. когато горчивият им вкус се долавя при по-голямо разреждане). За да могат горчивите вещества да окажат своето апетитовъзбуждащо действие, техният вкус не трябва да се притъпява. Апетитовъзбуждащите чаеве не се подслаждат.

При употребата на апетитовъзбуждащи чаеве (както във всички случаи на лечение с растителни или синтетични лекарства) трябва да се има пред вид голямото значение на приложената доза. Най-добър стимулиращ апетита ефект се получава с малки количества горчиви вещества, приети 30 мин преди хранене. При по-голяма доза се получава по-слаб ефект. Много големите количества горчиви вещества могат да предизвикат повръщане или да забавят храносмилането. Към действието на горчивите вещества може да се привикне. При честа употреба например на бира горчивите вещества загубват своето действие. Току-що откъснатите растения дават по-силен ефект. При съхранене някои горчиви съставки на растенията излитат (етеричните масла) или се разграждат (ненаситените лактони) и билките загубват горчивия си вкус. При индустриалната преработка на билките се прилагат методи, които могат да инактивират хидролизиращите ферменти и по този начин да запазят горчивите съставки на растенията.

Червен кантарион — Centaurium erythraea Rafn (Erythraea centaurium Pers., Centaurium umbellatum Glib.)

Сем. Тинтявови — Gentianaceae

 

Описание. Тревисто едногодишно или двегодишно растение с изправено, разклонено в горната си част стъбло (прил. 2). Стъблените листа са срещуположни, елипсовидни, целокрайни, а приосновните образуват розетка от обратно яйцевидни, стеснени към основата си листа. Цветовете са розовочервени, дребни, събрани в щитовидни съцветия на върха на стъблото. Чашката и венчето са петделни и сраснали в дълга тръбица. Тичинките са 5. Плодът е многосеменна кутийка. Цъфти от юни до септември.

 

Разпространение. Расте по сухи и тревисти места, ливади и горски поляни в цялата страна.

Употребяема част. За лечебна цел се използуват цъфтящите стръкове (Herba Centaurii), отрязани на около 15–20 см от върха.

 

Химичен състав. Растението съдържа горчивите вещества генциопикрозид — секоиридоиден гликозид, еритроцентаурин и до 1 % алкалоиди, главният от които е генцианин, производно на пиридина. Доказано е наличието на флавоноидни вещества и аскорбинова киселина.

 

Действие. Билката има апетитовъзбуждащо действие, тонизира стомаха и стимулира отделянето на стомашен сок, жлъчка и панкреатичен сок. Преписва й се и газогонно действие. В миналото е използувана за лечение на маларията, тъй като може да понижи температурата при трескави състояния. Експериментално е доказано, че съдържащият се в растението генциопикрозид има противоглистно действие.

Приложение. Прилага се при безапетитие, възпаление на стомахa с намалено отделяне на стомашен сок, запек с газове, болезнени диспепсии, възпаление на черния дроб, анемия, чревни паразитози, трескави състояния, диабет. Външно се прилага при бавно заздравяващи рани. В научната медицина се използува спиртен извлек от надземната част на растението (тинктура) в различни комбинации с други горчиви съставки.

Начин на употреба. От надземната част на растението се приготвя запарка (1 чаена лъжичка от билката на 200 см³ гореща вода), която се изпива на три пъти, 1/2 час преди ядене. Може да се направи и извлек с вино, като 60 г билка се накисва в 1 л вино за 8 дни, след което се прецежда и се държи на хладно. Пие се по една винена чаша преди ядене — при анемия и след тежко боледуване. Запарката от дрогата се прилага и външно за компреси при бавно заздравяващи рани и при косопад. Понякога външно се прилага и счукана билка, смесена със зехтин.

Жълта тинтява — Gentiana Iutea L.

Сем. Тинтявови — Gentianaceae

 

Описание. Многогодишно тревисто растение с месесто дебело коренище (прил. 3). Корените достигат на дължина до 1 м, отвън са кафяви, а вътре жълтеникави. Отначало растението образува само листна розетка и едва след третата година се развива до 1,5 м високо, изправено, неразклонено стъбло. Цялото растение е голо (без власинки), синкавозелено. Листата са срещуположни, елипсовидни до яйце-видно елипсовидни, целокрайни, надлъжно надиплени, с дъговидно жилкуване. Приосновните листа са до 30 см дълги и 15 см широки, с дръжки. Стъбловите листа са по-дребни, с къси дръжки или приседнали, а най-горните са сраснали в основата помежду си. Цветовете са златистожълти, събрани в многоцветни прешлени в пазвите на най-горните 3–7 двойки листа. Венчето е до 2,5 см дълго, с къса тръбица и 5, по-рядко 6–9 широко разперени, линейни, остри дялове. Тичинките са 5. Плодът е многосеменна продълговата кутийка.

 

Разпространение. Расте по влажни каменливи склонове и скални полянки към горната граница на гората, най-често между 1600 и 2200 м надморска височина. У нас се среща в Централна Стара планина, Средните Родопи, Рила и Пирин. Поради хищническото й събиране в миналото жълтата тинтява е застрашена от изчезване и затова е обявена за. защитен вид. Събирането на корени от естествените находища е забранено.

Употребяема част. Използува се коренът (Radix Gentianae), който се изважда през есента и веднага се изсушава, за да не ферментира, тъй като съдържа значително количество захари (около 20%).

 

Химичен състав. Съдържа около 3% горчиви глнкозиди. Основният гликозид е генциопикрин, който притежава сравнително по-нисък индекс на горчивина. Около 5 пъти по-горчив е амарогенцинът. В корените се съдържат още пектин, дъбилни и слузни вещества, а също и алкалоидът генцианин.

В България са разпространени още 13 вида тинтява, някои от които могат да се използуват вместо жълтата тинтява самостоятелно или в комбинация с други горчиви растения.

Петниста тинтява (Gentiana punctata L.). Тя е с жълти цветове, но с множество по-тъмни точковидни петна по венчето, което е петразделно, най-много до 1/4 от дължината си. Разпространена е нарядко из влажни каменливи места и скални поляни в Централна Стара планина, Рила, Витоша и Пирин. Според проведените у нас изследвания корените на този вид са близо 4 пъти по-горчиви от тези на жълтата тинтява.

В българската народна медицина често се използуват и тинтяви със сини цветове, от които се употребяват предимно стръковете.

Синя тинтява (Gentiana cruciata L.). Цветовете са разположени по няколко в пазвите на продълговати или тясно елипсовидни листа. Венчето е около 2,5 см дълго, на върха четириделно. Разпространена е из храсталаци, горски поляни и по каменливи склонове в планинските области на цялата страна. Този вид е едно от най-популярните растения в нашата народна медицина.

Горска тинтява (Gentiana asclepiadea L.). Тя е до 60 см високо растение с яйцевидно ланцетни листа, на върха постепенно-заострени. Венчето е 4–5 см дълго, на върха петделно. Разпространена е из храсталаци и край горите във всички по-високи планини.

Действие. Жълтата тинтява е най-горчивото растение от употребяваните в научната медицина апетитовъзбуждащи билки. Спиртните разтвори са по-силно горчиви, тъй като не всички съставки се извличат с вода.

Билката тонизира цялата храносмилателна система — засилва отделянето на слюнка, стомашен сок, жлъчка и други храносмилателни сокове и подобрява храносмилането. Има слабо температуро-понижаващо и глистогонно действие. Експериментално е установено, че активира производството на бели кръвни клетки, което може да се отрази благоприятно на имунната защита на организма.

Приложение. Прилага се при безапетитие, лошо храносмилане, колики, запек, отпадналост след тежко боледуване, анемия, жълтеница, пясък в бъбреците, глистни заболявания. От някои народи се използува при ревматизъм, подагра и малария.

Начин на употреба. Прилага се под формата на отвара, приготвена от 1/2–1 чаена лъжичка ситно нарязани корени в 1/2 л вода. Приема се по 1 кафена чашка преди ядене. Използуват се и настойки във вино или ракия.

Синя метличина — Centaurea суаnus L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)

 

Описание. Тревисто едногодишно растение (прил. 1), високо до 1 м, с разклонено стъбло, покрито с власинки, които му придават белезникав цвят, с целокрайни, линейно ланцетни листа. Цветовете са сини, събрани в единични цветни кошнички, външните са фуниевидни, а вътрешните са тръбести. Цъфти в началото на лятото.

 

Разпространение. Расте като плевел сред посевите и по тревисти места. Разпространено е в цялата страна.

Употребяема част. За лечебна цел се използуват само сините цветове (Flores Cyani), без обвивните листчета на кошничката. Сушат се на сянка или в сушилни, защото цветовете избледняват при сушене на слънце и загубват терапевтичната си стойност.

 

Химичен състав. Цветовете съдържат антоциани (гликозида цианин), кума-рини (цихорнин, който е гликозид на ескулетина), флавоноиди, горчивия гликозид центаурин, слузни вещества, микроелементи и др.

 

Действие. Апетитовъзбуждащо, жлъчегонно, диуретично.

Приложение. Препоръчва се при безапетитие, лошо храносмилане, магарешка кашлица, ангина, възпаление на бъбреците, чернодробни и жлъчни заболявания, възпаление на очите и др.

Начин на употреба. От цветовете се прави запарка, като 1 чаена лъжичка от тях се заливат с 250 см³ вряща вода. След като изстине и се прецеди, запарката се изпива на три пъти преди ядене. Използуват се и течни екстракти с 40° алкохол . Билката се прилага и външно при заболявания на кожата и за промивка при възпаление на очите.

В народната медицина се използуват и други видове метличина, а именно: Centaurea diffusa Lam. и Centaurea stoebe L. — при треска и диария.

Пресечка — Cnicus benedictus L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)

 

Описание. Едногодишно, силно разклонено, паяжино влакнесто растение (прил. 4). Стъблото е 10–60 см високо с множество приповдигащи се клонки. Листата са продълговати, пересто нарязани, бодливо назъбени, отдолу със силно изпъкнала мрежа от белезникави жилки; приосновните са до 20 см дълги, с дръжки, а стъблените са последователни, постепенно намаляващи по размери и по-слабо нарязани, приседнали, полустъблообхващащи до леко низбягващи; най-горните листа са яйцевидно ланцетни и сближени под съцветията. Цветните кошнички са широко яйцевидни, до 2–3 см в диаметър, разположени единично на върха на стъблото и разклоненията. Външните обвивни листчета на кошничката са яйцевидни, на върха удължени в бодил. Всички цветове са тръбести, жълти; външните са безплодни, триделни, а вътрешните са двуполови, петделни, с тесни дълги дялове. Плодовете са цилиндрични, надлъжно наребрени, жълтокафяви, 6–8 мм дълги. Хвърчилката е двуредна с по 10 четинки във всеки кръг.

 

Разпространение. Расте по сухи тревисти места. У нас се среща по Черноморското крайбрежие, Странджа, Източни и Средни Родопи, Югоизточна България и южната част на Струмската долина.

Употребяема част. Използуват се стръковете (Herba Cardui benediciti), събрани по време на цъфтеж заедно с приосновните листа.

 

Химичен състав. Билката съдържа горчивия сесквитерпенов лактон кницин, слузни вещества, смоли, дъбилни вещества и др.

Действие. Пресечката тонизира функциите на стомаха, възбужда апетита, засилва жлъчната секреция, подобрява храносмилането. Тя предизвиква изпотяване и понижава температурата при трескави състояния, засилва диурезата. Приписва й се способността да улеснява излъчването на пикочна киселина. Експериментално е установено, че подобрява кръвообращението в някои съдови области, стимулира работата на сърцето, успокоява централната нервна система.

Приложение. Дрогата се прилага при безапетитие, лошо храносмилане, отпадналост след тежко боледуване, анемия, жълтеница, някои бъбречни и трескави състояния. Прилага се също като успокояващо средство при кашлица, астма, невралгични болки, ревматизьм, някои кожни заболявания (бавно заздравяващи рани и др.). Плодчетата се прилагат при запек. Сокът от растението в прясно състояние се използува при ухапване от насекоми. Корените се прилагат при рани, отоци и др.

Начин на употреба. Използува се отвара или запарка от билката (5–10 г на 100 см³ вода), която се изпива на 3 пъти за 1 денонощие. За външна употреба се прилага пресният сок от растението или стръкове, накиснати за 10 дни в бяло вино в съотношение 1:50. Прилага се и отвара от корените.

Бял пелин — Artemisia absinthium L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)

 

Описание. Многогодишно сребристосиво тревисто растение със своеобразен приятен аромат и силно горчив вкус (прил. 5). Стъблото е 40–120 см високо, в горната част разклонено, в основата вдървеняло. Приосновните листа са 2 до 3 пъти пересто разсечени, разположени на дълги дръжки, а стъбловите — двойно пересто разсечени, с къси дръжки до почти приседнали, без ушички при основата си или в зоната на съцветието са триделни до цели. Листата от двете страни са покрити със сребристи копринести власинки. Съцветията са сложни метлици, изградени от многобройни едностранни гроздчета, които са съставени от кълбовидни, около 3–4 мм в диаметър, увиснали цветни кошнички. Всички цветове са тръбести, жълти, без чашка, разположени върху влакнесто съцветно легло. Плодът е около 1 мм дълъг, кафяв, продълговат, заострен, без хвърчилка или коронка. Цъфти от юли до септември.

 

Разпространение. Расте по тревисти и каменисти места, из храсталаци и градини, покрай огради и пътища в цялата страна, главно в равнините и предпланините.

Употребяема част. Използуват се цъфтящите облистенн връхни части (Herba Absinthii), отрязани на около 25 см от върха. Събират се в началото на цъфтежа. Да не се смесва с черния пелин — Artemisia vulgaris L., на който листата отгоре са тъмнозелени, голи, а отдолу бели; цветните кошнички са продълговато елипсовидни, изправени; съцветното легло е голо и цветовете са червеникави.

 

Химичен състав. Стръковете на белия пелин съдържат 0,5–2% етерично масло (Oleum Absinthii). Основни компоненти на маслото са кислородни производни на бициклични терпени — алкохолът туйол и кетонът туйон. На тях се дължи благотворното действие на билката при стомашни колики и лошо храносмилане, по в по-големи дози тези вещества са отровни. В етеричното масло освен това се съдържат и редица други съединения, между които моноцикличният терпен феландрен, бицикличният сесквитерпен кадинен и азуленовият сесквитерпен хамазуленоген, който на въздуха се окислява до хамазулен — известен с противовъз-палителното си действие. В дрогата се съдържа и горчивото вещество абсинтин, в структурата на което има азуленов пръстен. При разцепване на абсинтина се образува артабсин. Това вещество най-напред е било наречено прохамазуленоген, тъй като при дестилация с водни пари дава оранжевия хамазуленоген, който под действието на кислорода се превръща в синия хамазулен.

 

У нас се срещат още 12 вида пелин, от които в народната медицина се използуват: черният пелин — Artemisia vulgaris L., като апетитовъзбуждащо средство, за заздравяване на рани и др.: камфоровият пелин — Artemisia alba Turra (A. lobclii All., A. camphorata Vill.), едногодишният пелин — Artemisia annua L.,и приморският сантонинов пелин — Artemisia santonicum L. (при глисти). Като лечебни растения приложение намират и някои култивирани из градините видове: Artemisia uraouncmus L. — тарос, употребяван главно като подправка, и Artemisia abrotannm L.. отглеждан предимно като декоративно растение (използува се при нередовна менструация, при глисти).

Действие. Пелинът е едно от най-често употребяваните растения в балканската народна медицина. Използувал го е още Хипократ. Експериментално е доказано, че съдържащите се в растението горчиви вещества (абсинтин) тонизират мускулатурата на храносмилателните органи, увеличават отделянето на храносмилателни сокове и подобряват храносмилането. Съдържащите се в етеричното масло съставки (туйон, тупол и др.) възбуждат централната нервна система подобно на камфората. Хамазуленът има противовъзпалително действие и способността да премахва спазмите на гладкомускулните органи (стомах, бронхи и др.).

Приложение. Нашата медицина използува широко билката при гастрит и други възпаления на стомаха, чернодробни и жлъчни заболявания, при лош дъх в устата, при анемия, безсъние, чревни паразити, нередовна менструация, гръдна жаба, бронхиална астма, екземи, рани, ухапвания от насекоми и др. Стръковете се поставят в шкафовете между дрехите за ароматизирането им и срещу молци. Дрогата намира приложение и при много други заболявания.

Продължителната употреба на билката може да предизвика ато-ничен запек. Тя не трябва да се дава на кърмачки (млякото става горчиво). Не е подходяща при болни с мозъчни кръвоизливи и при язвена болест. Спиртните разтвори от растението, в конто са извлечени туйон, туйол и други вещества, са отровни. Те предизвикват гърчове, храносмилателни, чернодробни и бъбречни увреждания, халюцинации и др. През миналото столетие в Русия са описани отравяния с т. нар. „пелинова водка“, протекли с епилептични гърчове. Във Франция от 1915 г. е забранена употребата на аперитива „Абсент“, ароматизиран с пелин, поради голямата му токсичност.

Начин на употреба. Най-често се прилага извлек, приготвен от 1 чаена лъжичка билка, накисната за 2 часа в 300 см³ вода. Той се приема по 1 кафена чашка преди обед и вечеря. Използува се и запарка от билката.

Аир (акорус) — Acorus calamus L.

Сем. Змиярникови — Araceae

 

Описание. Многогодишно блатно тревисто растение (фиг. 6) с хоризонтално пълзящо коренище, дълго до 1,5 м и до 3 см в диаметър, с триръбесто стъбло и линейно мечовидни листа с успоредно жилкуване, дълги до 120 см. Съцветието е цилиндрично, към върха леко заострено, обагрено в жълто и е разположено сякаш странично на стъблото. Плодът е суха червена ягода. Цялото растение, особено коренището, има силна и приятна миризма. Цъфти от юни до август.

 

Разпространение. Расте по мочурливите места и блата в Софийско, Казанлъшко и Варненско (пренесено).

Употребяема част. За лечебна цел се използува коренището (Rhizoma Calami), което се събира през есента, най-често се обелва и разцепва по дължина. Допуска се употреба и на необелени коренища.

 

Химичен състав. Коренището е богато на етерично масло (от 1,5 до 4,5%), което се състои от двупръстенни терпени и техни кислородни производни — а-камфен, а-пинен, борнеол, моно- и бициклични сесквитерпени — каламен, кала-менол, акоренон и др. Съдържа веществото азарон, което има канцерогенно действие. Някои „хромозомни раси“ от този вид (4 n) не съдържат азарон. Освен етерично масло в коренището се съдържат горчивият гликозид акорин, дъбилни вещества и др.

 

Действие. Способността на горчивия гликозид акорин да възбужда рефлекторно стомашната и жлъчната секреция, да увеличава количеството на урината и да оказва противовъзпалително действие е потвърдена експериментално. Извлеци от коренището понижават артериалното налягане и действуват болкоуспокояващо, отхрачващо, противогъбично и дезинфекционно.

Приложение. Използува се апетитовъзбуждащото и противовъзпалителното действие на билката при възпаление на стомашната лигавица, язва и лошо храносмилане. Дрогата се прилага и при диария, жълтеница, кашлица, анемия, нередовна менструация, зъбобол. Дъвкането на корените предизвиква гадене и повръщане, поради което се използува за отказване от тютюнопушене. Приписва им се противогърчово действие и способността да подобряват зрението и паметта. Влиза в състава на препаратите неутрацид и викалин — за лечение на язвената болест.

Начин на употреба. Прилага се запарка от 3–4 г стрито коренище, залято с 250 см³ вряща вода. Запарката се приема топла, половин час преди ядене. Прилага се и спиртен извлек (тинктура) от растението по 50 капки преди ядене като апетитовъзбуждащо средство. Външно се прилага извлек, приготвен от 20 г корени на 1 литър вода — за компреси. Може да се комбинира с други растения.

Водна детелина (блатен трилистник, горчивче) — Menyanthes trifoliata L.

Сем. Воднодетелинови — Menyanthaceae

 

Описание. Многогодишно блатно тревисто растение с дълго, пълзящо, начленено коренище, дебело 1–1,5 см. Цветносното безлистно стъбло е високо от 15 до 35 см. Листата с дълги дръжки са прикрепени направо за приповдигащата се част на коренището; петурата им е разделена на 3 обратно яйцевидни или елипсовидни листчета, 3–10 см дълги и 1,5–3 см широки. Съцветието е гроздовидно. Цветовете са бледорозови или бели с петлистна чашка и фуниевидно венче с петделна коронка. Плодът е едногнездна яйцевидна кутийка, разпукваща се на две половинки. Цъфти от юни до август.

 

Разпространение. Расте из заблатени места, мочурливи ливади и торфища предимно в планинския и по-рядко във високопланинския пояс на Западните и Средните Родопи, Рила, Витоша, Западна Стара планина (Петрохан), Южен Пирин (Папазчаир), а също и под 1000 м надморска височина в Самоковско и Станкедимитровско.

Употребяема част. Използуват се листата (Folia Menyanthidis, Folia Trifolli fibrini), събрани в края на цъфтежа с дръжки, не по-дълги от 3 см.

 

Химичен състав. Листата на водната детелина съдържат горчиви гликозиди от иридоиден тип — логанин (мелиатин), сверозид, ментиафолин, фолиаментин и дихидрофолиаментин. От дрогата са изолирани и флавоноидните гликозиди рутин, хиперин и трифолин. Установен е алкалодът генцнанин. Съдържат се 3–7% дъбилни вещества, тлъсто масло, витамин С, каротен и др.

 

Действие. Билката има апетитовъзбуждащо действие. Приписва и се способността да успокоява централната нервна система.

Приложение. Съдържащите се в листата горчиви гликозиди определят приложението на билката като апетитовъзбуждащо, общо-тонизиращо и подобряващо храносмилането средство. Използува се и при захарна болест, подагра, ревматизъм, глистни и трескави заболявания и др. В животновъдството се прилага против опаразитя-ване и за подобряване на апетита.

Начин на употреба. Прилага се като запарка. Дозата за 1 ден (приета на 3 пъти половин час преди ядене) е 2 чаени лъжички билка, залята с 250 см³ вряща вода. Влиза в състава на апетитовъзбуждащи, жлъчегонни и други билкови чаеве.

Като апетитовъзбуждащи, общоукрепващи при пролетна умора и противоанемични средства се използуват и други растения: глухарче (Taraxacum officinale Weber), синя жлъчка (Cichorium intybus L), лечебна очанка (Euphrasia officinalis L.), бял оман (Inula helenium L.), пчелник (Marrubium vulgare L.).

Хмел — Humulus lupulus L, Горчивият вкус на хмела се използува в хранителната и пивоварната индустрия. Неговото апетитовъзбуждащо действие отслабва при честа употреба.

Хрян — Armoracia rusticana P. Gaertn. (Cochlearia armoracia L.). Етеричното масло на хряна дразни вкусовите рецептори, възбужда апетита, засилва секрецията на храносмилателните жлези. Притежава известно газогонно и диуретично действие. Приписва му се ефект и при захарна болест.

За лечение на безапетитието се прилагат и много други растения — лайка, бреза, метличина, росопас, здравец, исоп, лавандула, мента, риган, върба, арника и др.

Апетитовъзбуждащо действие имат и много растителни храни и подправки — чесън, лук, праз, ряпа, магданоз, артишок и др.

Апетитовъзбуждащото действие на билките се получава, ако се-приемат 1/2 час преди ядене.